БАЛКАНИТЕ
Норик (на латински: Noricum) е историкогеографски район, разположен между горното течение на реките Драва и Дунав, който от края на 1 век пр.н.е. е императорска провинция на Римската империя. 16 пр.н.е. – 295 г.
Днес част от:
- Австрия
- Словакия
- Словения
- Унгария
През 408 г. територия на провинцията е завоювана от Аларих I – първият крал на вестготите е първият със сигурност известен крал на вестготите (визиготите), управлявал от 395 до 410 г., и първият герман, превзел Рим.
Аларих I е роден на остров Певки (Peuke, Peuce) в областта на делтата на река Дунав. Баща му е благородник от рода на Балтите (Balthen). По време на неговото раждане вестготите населяват, след бягството им от хуните, южния бряг на река Дунав в България.
Още през 382 г. е водач на племенна група. През 394 г. участва като съюзник на източноримския император Теодосий I в битката при Аквилея (Aquileja) против узурпатора Евгений.
През 400 г. Аларих тръгва от Тракия за пръв път заедно с готския вожд Радагайз към Италия с цел търсене на нови места за живеене на запад. Вероятно тръгва от Солун, прекосява Панония и достига Италия, като вероятно по пътя подсилва армията си с попълнения от варвари.
През ноември 401 г. започва първите нападения в Италия като почти не среща съпротива. Опитите на римляните да го спрат при реките Изонцо и Тимаво са неуспешний. Войските му бързо достигат Аквилея, но тя издържа обсадата. През зимата на 402 година готите покоряват множество градове в равнинната част около Венеция.
Това води до договори с германите и сблъсък със Стилихон на Великден, 6 април 402 г. в битката при Поленция, завършила с римска победа.
През 408 г. Аларих завладява Панония и Норик[6] и понеже неговото искане да получи там място за заселване не е прието, се стига до чести обсаждания на Рим.
При третия път на 24 август 410 г. Аларих превзема Рим. Три дена вестготите грабят Рим, не нападат обаче църквите. Готите са ариани.
Целта си да създаде едно готско царство на римска земя не успява да постигне, a в края на 5 век – от остготите. При управлението на Теодорих Велики, към края на V и през VI век по-голямата част от остроготите отново мигрира. Първоначално, около 475 – 488 година, те се преселват в Мизия. През 493 година Теодорих побеждава Одоакър, с което се поставя началото на Остроготското кралство, обхващащо днешна Италия и съседните ѝ райони. Тези събития са последвани от период на нестабилност, в резултат на който, през 535 година, византийският император Юстиниан I обявява война на остроготите, поставяйки си за цел да възстанови бившите западни провинции на Римската империя. Отначало кампанията на Юстиниан е успешна, но впоследствие остроготите успяват да възстановят по-голямата част от завладените от него територии. Това става под управлението на Тотила и продължава до смъртта му в битката при Буста Галорум. Военните действия продължават общо 21 години, причинявайки огромни щети в цяла Италия. Населението на полуострова намалява, а оцелелите от войната остроготи са погълнати от лангобардите, основали през 568 година Лангобардското кралство.
337 – 584
Преторианска префектура на Италия, Илирия и Африка (на латински: praefectura praetorio Italiae, Illyrici et Africae) е една от четирите териториално-административни Преториански префектури на късната Римска империя. В състава ѝ влизат Апенинския полуостров, западните Балкани, Дунавските провинции и части от Северна Африка. Префектура има за седалище естествено Рим, но по-късно то се мести в Милано и най-накрая в Равена.
Балканските походи на Маврикий са поредица военни походи на император Маврикий (582 – 602) целящи отстраняването на аварската и славянска заплаха от източноримските балкански провинции в края на VI век.
Заселването на славяните на Балканския полуостров започва още преди V век. Сведения за това се откриват у византийските писатели историци Прокопий Кесарийски и Йоан Ефески. Славяните заселват до VII век постепенно целия Балкански полуостров, като стигат до Пелопонес и егейските острови, а по-късно славянски маси са прехвърлени и в Мала Азия. Марин Дринов също счита, че славянската колонизация на Балканите е станала не изведнъж, а постепенно в течение на 300 години, понеже тя започва от III в., преди великото преселение на народите, и завършва през VII в.
През VII век южните славяни стават преобладаващото население на Балканския полуостров. Постепенно те заемат плътно Мизия, Тракия, Родопите, Беломорието, някои от егейските острови и цяла Македония,
която през 7 и 8 век започва също да се наричана Склавиния.
Южните славяни заселват и днешна Албания, адриатическия бряг на днешна Гърция и дори Пелопонес. Славяни са заселени и в предна Мала Азия.
Склавини или склавени е название, за образуваните от ранния 7 век групи от славяни на територията или на границата на Византийската империя. Понякога името им транслирано от византийските източници се среща в историческата литература и като славини или славени.
По-късно това название също се използвало за описание на териториите, владени или населени от славяни. Склавините (Sklaviniai) не притежавали често ясни граници и са отчасти толерирани от Византия и понякога временно приемани. Така са наричани понякога южните славяни.
Сърбохървати е спорен термин за обозначаване на единен южнославянски народ, съставен главно от сърби и хървати, а също и от бошняци и черногорци, говорещи на общия им сърбохърватски език.
Подобно на създаването на общ сърбохърватски език, посредством Виенския книжовен договор, възниква хипотезата за общ произход на хърватите и сърбите.
Историческото споразумение е сключено на 28 март 1850 г. в столицата на Австрийската империя. Сам по себе си този символичен акт е достатъчно красноречив чии външнополитически интереси обслужва този книжовен договор. Под текста му са положили подписите си 8-ина западно-южнославянски книжовници – 5-а хървати, 2-ма сърби и 1 словенец. Целта, която са си поставили тези езиковеди, е благородна – да сближи в обща цялост тези южнославянски народи.
Франц Миклошич е основен инициатор и вдъхновител за създаването на общ сърбо-хърватско-словенски език – начинание от края на 1840-те години.
Югославия 1918 – 2006. Претърпяло практически крах с разпадането през 1990-те години.
Първата Югославия (наследник на Кралство Сърбия и непризнатата краткосрочна Държава на словенци, хървати и сърби) е формирана след Първата световна война като Кралство на сърби, хървати и словенци през 1918 г. Преименувано е на Кралство Югославия през 1929 г.
Петър II Караджорджевич е крал на Югославия от 9 октомври 1934 до 29 ноември 1945 г. Петър II е третият и последен крал на Югославия. Той е най-възрастният син на крал Александър I Караджорджевич и Мария Румънска. Двама от неговите кръстници са бъдещият британски крал Джордж VI и Елизабет Румънска.
Втора световна война (1939 – 1945)редактиране
Въпреки че крал Петър и неговите съветници са на страната на антифашистката коалиция, регентът принц Павле присъединява Югославия към Тристранния пакт.
На 27 март 1941 г., Петър, тогава на 17 години, се включва в преврат, подкрепен от Великобритания, чиято цел е да извади Югославия от съюза ѝ с Тристранния пакт.
Отлагайки операция „Барбароса“, Германия едновременно атакува Югославия и Гърция. Под наименованието „операция Наказание“ на 3 април Луфтвафе бомбардира Белград, цели 3 дни и 3 нощи. За по-малко от седмица Германия, България, Унгария и Италия нападат Югославия и на 17 април правителството в Белград капитулира. Югославия е между Италия, България, Унгария и Германия и марионетната Хърватска държава.
Въпреки краха на Югославската армия, на територията на държавата продължават да съществуват две групировки, борещи се срещу окупаторите. Първата е Кралската Югославска армия, водена от Дража Михайлович, министър на отбраната на правителството в изгнание.
Втората са партизаните, ръководени от Йосип Броз, познат по-късно под името Тито. Съюзниците първоначално подкрепят Михайлович, но впоследствие подкрепят Тито, тъй като се оказва, че партизаните са по-добре организирани в борбите си срещу германците.
Втората Югославия е държава, формирана веднага след Втората световна война. Нейните основи са положени в нелегалност през 1943 г., като е създадена непризнатата Демократична федеративна Югославия. Тя е преименувана на Федеративна народна република Югославия през 1945 г. (след края на войната), а след това – на Социалистическа федеративна република Югославия през 1963 г.
В тази форма Югославия остава до 1992 г., когато от 6-те съюзни републики, които я формират, цялостно се отцепват 4 републики: Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина.
Третата Югославия под името Съюзна република Югославия съществува до 2003 г., като обединява съставните републики Сърбия (включваща и автономните области Войводина и Косово и Метохия) и Черна гора.
През 2003 г. държавата е преобразувана в хлабава конфедерация, наречена Държавен съюз Сърбия и Черна гора. На 3 юни 2006 г. общата държава се разпада на самостоятелните днешни републики Сърбия и Черна гора.
Днес на практика, поради историческите перипетии и въпреки дългогодишно налаганата и провеждана последователна политика в тази насока от Австрийската империя, Австро-Унгария и наследилата ги Югославия, това споразумение не е изпълнено и не се спазва.
Към 2011 г. в диалектния континуум на сърбохърватския език са обособени 4 официални езика - сръбски, хърватски, босненски и черногорски.
Според Милан Мариянович сърбохърватите населяват 7 исторически области:
- Старосърбиянска (Рашка, Косово, Метохия, и /донякъде, но не съвсем/ северния дял от Македония със Скопие, Куманово и Полога);
- Херцеговинска (Херцеговина, Черна гора и Южна Далмация);
- Босненска или Босанска (Босна и Средна Далмация);
- Сърбиянска (Централна Сърбия);
- Славонска (Славония с Босненското Посавие, Бараня и Войводина);
- Хърватска (Горна, т.е. Континентална Хърватия със Загреб и хърватските провинции);
- Личко-приморска (Лика и хърватското приморие по Далмация).
