СЪВЕТИ

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМЯ

Карановската култура е важна праисторическа култура, чието наименование произлиза от селищната могила в село Караново, Тракия. Тя е от ключово значение за изучаването на неолита и енеолита на Балканския полуостров, като дава хронологическа рамка за тези периоди. Селищната могила в Караново е една от най-старите и най-големите в България и Европа, с богато стратиграфско наслояване, което позволява детайлно изследване на културата през различните етапи.

БНП- Балканска неолитна писменост [Става дума за Дунавската прото-писменост (пра-писмото), открита върху артефакти от края на неолита (около 5-то хилядолетие пр. н. е.). Тези артефакти са плочките от Градешница, Тартария, Караново, Дупяк и др.]

Дунавска протописменост се наричат знаците, откривани върху археологически находки от долното течение на р. Дунав и датиращи от епохата на неолита (около 6000 до 3500 г. пр.н.е.). Вероятно те са най-древните в света, известни на науката.[1][2][3] Откривани са в днешните България, Румъния и Сърбия).

Плочката от Градешница е открита през 1969 г. в северозападна България (с. Градешница, област Враца). Тя е важен източник за историята на Европа в края на неолита и за пра-писмото, познато като дунавска протописменост.

Територията на днешна България съдържа най-ранните доказателства за човешко присъствие ( Homo sapiens) в Европа , включително неолитната култура Караново , която датира от 6500 г. пр.н.е., едно от най-ранните селища на континента. През VI до III век пр.н.е. регионът е залят от траки , перси , келти и гърци . Стабилност настъпва, когато Римската империя завладява региона през 45 г. сл.н.е. С упадъка и раздробяването на империята, регионът отново започва да бъде нахлуван от различни групи.

Първите артефакти в днешните гръцки земи датират около 6800 г. пр.н.е. През 4 – 3 хилядолетие пр.н.е. започва цивилизационната дейност в днешните гръцки земи, а около 3200 – 3000 г. пр.н.е. започва обработката на метали и по-специално на бронз. Най-старите гръцки племена са пеласгите. Те са смятани за предхождащи елините и са населявали териториите на Древна Гърция преди тях. Херодот и Тукидид споменават за тях и техния език, който е съществувал сред елинското население през 5 век пр.н.е. Тълкуването на други позовавания от антични автори като Омир свързват произхода на пеласгите с областта Тесалия, която в „Илиада“ е наречена „Пеласгия“ или „Пеласгийски Аргос“. Тесалия е историко-географска област в Гърция и една от 13-те административни области. Главен град на областта е Лариса.

Пракелтско племе" се отнася до група от народи, говорещи езици, които са част от индоевропейското езиково семейство и са смятани за предци на келтските племена, живели през античността. Тези племена, населявали обширни територии от Европа, са се разселвали и взаимодействали с други народи, като впоследствие са били асимилирани или изместени от римляните и други племена.

Древна Персия, известна също като Ахеменидската империя, е била голяма империя в Югозападна Азия, възникнала през 6 век пр.н.е. Започвайки в района на Фарс в днешен Иран, тя се разширява, за да обхване територии от долината на река Инд до Северна Гърция и от Централна Азия до Египет.

Древна Тракия е терминът, описващ територията, обитавана от траките, първите известни по име заселници на днешните български земи. Те се формирали като многобройна народност в средата на II хил. пр. Хр. Траките са известни със своите воински умения, изработката на златни съдове и бързите си коне. Въпреки че са били многобройни, те не успяват да създадат единна държава поради липса на единство. Най-голямото тракийско царство е това на одрисите, което през V в. пр. Хр. завладява голяма част от Тракия.

Траките са имали чести сблъсъци и войни с гърците, особено в периода на гръцката колонизация и експанзия в Тракия. Тракийски племена са участвали в съпротивата срещу персийските нашествия, особено по време на походите на Дарий I и Ксеркс.

Траките са воювали с македонското царство, особено в периодите на разширяване на македонската власт на Балканския полуостров, например по времето на Филип II и Александър Велики.

Македонското царство е древно царство, което съществува от около 808 г. пр.н.е. до 148 г. пр.н.е. Първоначално се намира в северозападната част на Древна Гърция, а по-късно се разширява и става една от най-могъщите държави в региона. Смята се, че е основано през 8 век пр.н.е. от династията Аргеади. Разположено е в северната част на Елада, като включва области като Долна Македония и Горна Македония. Македонците говорят на македонски език, който е диалект на гръцкия, и имат свои уникални културни практики. Царството се разширява значително под управлението на Филип II и Александър Велики, като завладява огромни територии в Европа и Азия. Македонското царство оставя значително наследство в историята, културата и военното дело на древния свят. То е тясно свързано с гръцката цивилизация и е играло ключова роля в разпространението на елинистическата култура.

Последният владетел на Македонското царство е Персей (на старогръцки: Περσεύς). Той управлява от 179 до 168 г. пр.н.е., когато Македонското царство е покорено от Римската република след Третата македонска война. Персей е син на Филип V, за когото се смята, че е последният силен владетел на Македония. Персей се опитва да възстанови хегемонията на Македония над Гърция, но неговите опити са осуетени от римляните. В крайна сметка, той е победен и пленен от римския генерал Луций Емилий Павел при битката при Пидна през 168 г. пр.н.е. След тази битка, Македонското царство е разделено на четири републики, а след това напълно анексирано от Рим през 148 г. пр.н.е.

Македонското царство няма общо с днешна Македония.

Първата македонска война се води между Римската република и Древна Македония от 214 до 205 г. пр.н.е. Това е първият от серията сблъсъци между Рим и Македония, които продължават повече от шест десетилетия.

Войната започва, когато македонският цар Филип V решава да се възползва от ангажираността на Рим във Втората пуническа война и да разшири владенията си към Адриатика. Той сключва съюз с картагенския военачалник Ханибал и нахлува в Илирия, застрашавайки Италия. Впоследствие, Рим сключва съюзи с етолийците и пергамците, и войната се премества в Гърция.

Войната завършва с мирния договор от Финикия, при който Рим предотвратява нахлуването на Филип в Италия и значително разширява политическото си влияние в Гърция. Македония прави незначителни териториални отстъпки в Илирия.

Един от ключовите моменти във войната е битката при Аполония през 214 г. пр.н.е., където римляните спират македонския опит да завладеят южноилирийското крайбрежие.

Втората македонска война (200-197 г. пр. Хр.) е конфликт между Римската република и Древен Македония. Войната се води поради стремежа на Македония да разшири влиянието си в Егейския регион и да се противопостави на нарастващата сила на Рим.

Третата македонска война избухва поради стремежа на цар Персей да възстанови силата и влиянието на Македония, както и да се освободи от ограниченията, наложени след предишните войни с Рим. Военните действия се водят в рамките на няколко години, като римляните постепенно надделяват над македонците. Ключова битка е тази при Пидна, където римският военачалник Луций Емилий Павел нанася съкрушително поражение на Персей.

След поражението при Пидна, Македония е разделена на четири римски протектората, а Персей е заловен и откаран в Рим като пленник.

Третата македонска война е важна, защото маркира края на независимостта на Македония и началото на римското господство в Елада.

Първата война между Тракия и Рим се води в периода 75-72 г. пр.н.е. Тя е част от по-мащабния конфликт, известен като Балканските войни на Римската република. Войната започва с поход на римския пълководец Марк Лукул, който навлиза в Тракия, за да потуши местните бунтове и да установи контрол над територията.

Римската република се стреми да разшири влиянието си на Балканите, а Тракия, поради своето стратегическо положение и богатство, е важна цел.

Войната завършва с римска победа, но тракийската съпротива продължава и след това. Тракия става обект на римско влияние и контрол, а в последствие е превърната в римска провинция.

Първата война с Тракия е важна стъпка в римската експанзия на Балканите, която в крайна сметка довежда до пълното покоряване на региона.

Обобщено, първата война между Тракия и Рим е резултат от римските амбиции за териториално разширение и води до установяване на римско господство в Тракия.

Първоначално Тракия се управлява от прокуратор, но после става сенатска провинция. Главният град е Перинт на Мраморно море, но най-голям град е Филипопол. По време на административните реформи на Диоклециан (управлявал 284 – 305), територията на провинция Тракия е разделена на шест по-малки провинции: Тракия, Хемимонтус, Родопа, Европа, Мизия II и Малка Скития, принадлежащи към диоцез Тракия, който на свой ред е част от преторианска префектура на Изтока.

Хемимонтус или Хемимонтум, Хемимонт (на латински: Haemimontus или Haemimontium) е римска провинция, обособена като административно подразделение на новосъздадения диоцез Тракия през 294 г. при административните реформи на император Диоклециан.

Втората война на Тракия с Рим не е самостоятелен, добре дефиниран конфликт. По-скоро, Тракия е арена на множество римски военни кампании и конфликти, включително по време на походите на римляните в Македония и други части на Балканите.

По-конкретно, Тракия е обект на римски завоевания и анексиране постепенно, а не в резултат на една голяма "Втора война". Римската експанзия на Балканите, включително в Тракия, се случва в продължение на десетилетия и векове, с различни конфликти и кампании, водени от различни римски пълководци и императори.

В крайна сметка, през I век пр.н.е., Тракия е окончателно покорена и превърната в римска провинция. Това е резултат от серия от военни кампании и дипломатически мерки, а не от една голяма война.

Светѝ Гео̀рги Зогра̀ф“, наричан още Зогра̀фски манастѝр (на гръцки: Μονή Ζωγράφου), е български православен манастир, който се намира в монашеската република Света гора на полуостров Атон, Гърция. Той е един от най-големите на Света гора и стои на 9-о място в йерархията на светогорските манастири.

Сводната зографска грамота и Стефан Светогорец съобщават, че манастирът е основан от трима братя-благородници от Охрид – Аарон, Мойсей и Йоан (Иван) Селима – през 919 г., по времето на император Лъв Мъдри. Изоставили светския живот и богатства, те се оттеглили на Света гора и отначало се заселили недалеч един от друг в отделни килии. Наоколо им се събрали и други монаси, та най-сетне братята решили да основат общ манастир и построили съборна църква. Понеже не могли да се съгласят помежду си на кой светец да бъде посветена църквата, оставили определената за храмова икона дъска неизписана. През нощта върху нея от самосебеси се появил образ на св. Георги. В памет на това чудо манастирът получил името на този великомъченик и бил наречен „Зограф“ (живописец).

Средновековната „Повест за зографските мъченици“ и Стефан Светогорец разказват и за двадесет и шест българи монаси и миряни, изгорени живи за отстояването на православната си вяра на 10 октомври 1276 г. в манастирската кула, подпалена от латински рицари.