СЪВЕТИ

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМЯ

Карановската култура е важна праисторическа култура, чието наименование произлиза от селищната могила в село Караново, Тракия. Тя е от ключово значение за изучаването на неолита и енеолита на Балканския полуостров, като дава хронологическа рамка за тези периоди. Селищната могила в Караново е една от най-старите и най-големите в България и Европа, с богато стратиграфско наслояване, което позволява детайлно изследване на културата през различните етапи.

БНП- Балканска неолитна писменост [Става дума за Дунавската прото-писменост (пра-писмото), открита върху артефакти от края на неолита (около 5-то хилядолетие пр. н. е.). Тези артефакти са плочките от Градешница, Тартария, Караново, Дупяк и др.]

Дунавска протописменост се наричат знаците, откривани върху археологически находки от долното течение на р. Дунав и датиращи от епохата на неолита (около 6000 до 3500 г. пр.н.е.). Вероятно те са най-древните в света, известни на науката. Откривани са в днешните България, Румъния и Сърбия).

Плочката от Градешница е открита през 1969 г. в северозападна България (с. Градешница, област Враца). Тя е важен източник за историята на Европа в края на неолита и за пра-писмото, познато като дунавска протописменост.

Територията на днешна България съдържа най-ранните доказателства за човешко присъствие ( Homo sapiens) в Европа , включително неолитната култура Караново , която датира от 6500 г. пр.н.е., едно от най-ранните селища на континента. През VI до III век пр.н.е. регионът е залят от траки , перси , келти и гърци . Стабилност настъпва, когато Римската империя завладява региона през 45 г. сл.н.е. С упадъка и раздробяването на империята, регионът отново започва да бъде нахлуван от различни групи.

Легенди(митове) и факти си преливат между съсетски на бълканите

Аргос е град в Гърция в областта Пелопонес.

Персей е герой от древногръцката митология, син на Даная, дъщеря на цар Акрисий от Аргос и на бога-гръмовержец Зевс. Херакъл в римската митология е наричан Херкулес. По майчина линия той принадлежи към рода Персеиди.

Ка̀ран е първият цар на Древна Македония през 808 – 777/776 г. пр. Хр. и основател на династията Аргеади, наричана още Темениди. Според Диодор той е потомък на Херакъл. Прадядо е на Александър Велики по 17 коляно.

Държавата обхваща най-общо територията на днешна Егейска Македония с главен град Пела. За кратък период от време укрепва при управлението на Филип II Македонски и за около 10 години се превръща в мощна световна империя, след като Александър Велики завладява част от познатия свят, с което слага началото на елинистическия период в историята на Югоизточна Европа и Изтока.

През Античността̀ е период от историята на Средиземноморието, обхващащ приблизително времето от VIII век пр. Хр. до VI век сл. Хр. м/у съсетски отношения на балкана има често търговия, войни и политика.

Първите артефакти в днешните гръцки земи датират около 6800 г. пр.н.е. През 4 – 3 хилядолетие пр.н.е. започва цивилизационната дейност в днешните гръцки земи, а около 3200 – 3000 г. пр.н.е. започва обработката на метали и по-специално на бронз. Най-старите гръцки племена са пеласгите. Те са смятани за предхождащи елините и са населявали териториите на Древна Гърция преди тях. Херодот и Тукидид споменават за тях и техния език, който е съществувал сред елинското население през 5 век пр.н.е. Тълкуването на други позовавания от антични автори като Омир свързват произхода на пеласгите с областта Тесалия, която в „Илиада“ е наречена „Пеласгия“ или „Пеласгийски Аргос“. Тесалия е историко-географска област в Гърция и една от 13-те административни области. Главен град на областта е Лариса.

Пракелтско племе" се отнася до група от народи, говорещи езици, които са част от индоевропейското езиково семейство и са смятани за предци на келтските племена, живели през античността. Тези племена, населявали обширни територии от Европа, са се разселвали и взаимодействали с други народи, като впоследствие са били асимилирани или изместени от римляните и други племена.

Древна Персия, известна също като Ахеменидската империя, е била голяма империя в Югозападна Азия, възникнала през 6 век пр.н.е. Започвайки в района на Фарс в днешен Иран, тя се разширява, за да обхване територии от долината на река Инд до Северна Гърция и от Централна Азия до Египет.

Древна Тракия е терминът, описващ територията, обитавана от траките, първите известни по име заселници на днешните български земи. Те се формирали като многобройна народност в средата на II хил. пр. Хр. Траките са известни със своите воински умения, изработката на златни съдове и бързите си коне. Въпреки че са били многобройни, те не успяват да създадат единна държава поради липса на единство. Най-голямото тракийско царство е това на одрисите, което през V в. пр. Хр. завладява голяма част от Тракия.

Първата тракийска държава е съществувала от 11 до 6 век пр.н.е. и е достигнала своя връх през 7 век пр.н.е.

Античната история на областта е свързана с траките, антихетската коалиция Асува, персийската сатрапия Скудра (Персийската сатрапия Скудра е била административна единица (сатрапия) в рамките на Персийската империя, обхващаща териториите на днешна Тракия и Македония. Включена е в империята по време на управлението на Дарий I след поход срещу скитите през 512 г. пр.н.е.) ,

Одриското царство

Одрисите са тракийско племе, населяващо земите в границите, простиращи се от завоя на река Тонзос при Кабиле до долното течение на река Хеброс (Марица) при Ускудама през V век пр.н.е. до VI век сл. Хр. В изворите одрисите се споменават с това име, докато имат своя държава до I в. сл. Хр., но през римското владичество I – VI век в тези земи основният етноним на местното население е траки. Свидетелството на ранновизантийския ритор Химерий за това, че в тези земи имало тракийски велможи (аристократи), които извеждали произхода си от древните одриски царе, говори, че самосъзнанието за принадлежност на етнонима „одриси“ е бил жив.

Ранни владетели на одрисите.

Одрис (ок. 715 пр.н.е. – ок. 650)
Тинос /син на Одрис/ (ок. 650 – ок. 620)
Витинос /син на Одрис/ (ок. 620 – ок. 590)
Котис (ок. 590 – ок. 530)
Олорус (ок. 530 – ок. 480)

Първият владетел на Одриското царство е Терес I (или Терес І). Той е основател и първият цар на държавата, създадена в края на VI и началото на V век пр. Хр.

Терес I обединява тракийските племена и разширява територията на царството от Мраморно море на юг до река Дунав на север, включително земите около реките Марица и Тунджа. Той е живял дълго и е оставил значително наследство, като неговият син, Ситалк, продължава делото му, разширявайки царството на запад.

След 478 г. пр. Хр. воюва срещу тините, търсейки разширение на юг към Тракийския Херсонес, но претърпява поражение.

След 465 г. пр. Хр. води успешни битки на югоизток, като завзема земите между Бизантион и Салмидесос.

Терес умира около 448 г. пр. Хр., на 92-годишна възраст. На трона го наследява синът му Спарадок

Спарадок е син на Терес I, брат на Ситалк и баща на Севт I. Известни са монетни емисии с името му (изложени в Национален археологически музей София).

Вероятно ок. 447 г. пр. Хр. Спарадок сключва договор с Атинския морски съюз, с който се уреждало плащането на данък от страна на гръцките колонии в Северна Егея, Пропонтида и Хелеспонта към Одриската държава. Владенията му не надхвърлят територията, контролирана от баща му Терес, но с данъците от колониите стабилизира финансово одриската държава.

Севт I или Севтес I е одриски цар от 424 до 407 пр.н.е. Син на Спарадок, племенник на Ситалк. При качването си на престола на Одриското царство подновява съюза с атиняните и увеличава данъците на елинските градове по крайбрежието.

Аматок I брат на Севт I. Деца Хебризелм, появата му на политическата сцена се отнася към 407 пр.н.е. пълномощен посланик на Севт II и след това владетел на одриското царство през 399 /394 – 384 г. пр.н.е..

От точно датиран (386/385 г.) надпис на атински почетен декрет се знае, че Хебризелм принадлежи към царете от одриската династия и продължава традиционните приятелски одриско-атински отношения (предимно търговски и политически), както и участва с военни контингенти в подкрепа на Атина. В чест на този декрет, одриския цар издава престижна емисия монети с изобразена Медуза.

Предприема възстановяването на одриската власт и над неподчинените от Севт II траки на юг и на запад от река Мелас.

За цялата политическа история на траките, знаем много малко имена на парадинасти. Един от най-добре проучените е Месадовият син Севт, познат повече като Севт II (Севтес II). В творбата си „Анабазис“, Ксенофонт ни дава най-изчерпателна историческа информация за него. Севт се появява на политическата сцена в края на V век, началото на IV век пр. Хр.

Първоначално Севт II е съюзник на Спарта, но след разгрома на спартанската флота при Книд, през 394 г. пр. Хр. той сключва съюз с Атина. След като укрепва своите позиции Севт се опитва да узурпира властта на легитимния одриски владетел Медок. Двамата владетели влизат в открито стълкновение един срещу друг, за което ни осведомява Аристотел (19: V, 1312 a). В името на атинските интереси Тразибул помирява Севт и Медок.

Някъде към 385 г. пр. Хр. Севт изчезва от политическата сцена. Като едновластен владетел с титлата „цар на одрисите“ се поява един политически наследник на Медок – Хебризелм, който окончателно ликвидира сепаратизма на Севт II.

Аматок I брат на Севт I. Баща на Хебризелм

владетел на одриското царство през 399 /394 – 384 г. пр.н.е.. Докога е продължило управлението на Хебризелм не се знае със сигурност поради липса на сигурни данни. Негов наследник е

Котис I (383/382 - 359 г. пр.н.е.). е тракийски владетел, управлявал от 384 г. пр. Хр. до 360 г. пр. Хр. По сведения на Демостен, при възцаряването си, Котис получава златен венец и атинско гражданство. С него се свързва разцветът на Одриското царство. В началото на управлението си провежда проатинска политика. След като стабилизира властта си и предприема мерки за сближаване с владетелите на трибалите и гетите, той започва да води активна външна политика, в която използва гръцка наемна войска и командири. Отношенията с Атина обаче се обтягат след основаването на Втория Атински морски съюз през 377 г. пр.н.е. Атиняните поставят свой военен гарнизон в Абдера. Котис използва нападението на трибалите над града през 376 г. пр. Хр. и опитва да го покори, но градът е спасен с помощта на атиняните под водачеството на Хабрий.

През 365 г. пр. Хр. Котис нарушава съюза си с Атина и нахлува в Тракийския Херсонес, с което цели да разшири владенията си и да превърне държавата си в морска сила. Макар първоначално да е отблъснат с помощта на персийския сатрап Ариобарзан, окупирал Сестос, през 362 – 360 г. пр. Хр. Котис покорява полуострова с изключение на градовете Елайус, Сестос и Критоте, контролирани от атиняните.

След смъртта на Котис в резултат на междуособици, в които вероятно участват и атиняните, Одриското царство се разделя на три части между сина му Керсеблепт, и другите двама претенденти за властта Амадок и Берисад. Враждата на тракийците с Атина подготвя и улеснява победата на Филип II, който не след дълго предприема военни действия в Тракия и я покорява.

Керсеблепт е цар на одрисите, син на Котис I. Той е един от тримата братя, които наследяват трона на баща си и разделят царството през 358 г. пр. Хр. Неговата част от Одриското царство се намира на изток от р. Хебър (Марица) до Византион. През 341 г. пр. Хр., след дългогодишна съпротива, се подчинява на Филип Македонски.

Берисад бил одриски цар от царуващата династия през IV в пр. Хр. Бил претендент за престола, поддържан от Атина и през 358 г. пр. Хр., получил от Керсеблепт, западните земи на Тракия до река Струма. След смъртта му останали да царуват синовете му под върховната власт на стария Кетрипор.

Амадок II е тракийски цар, член на управляващата одриска династия, вероятно син на Котис I. Претендент за царския престол и с поддръжката на Атина през 358 г. пр. Хр. получава от Керсеблепт териториите между р. Марица и р. Места. Синът му, Терез II е цар на Одриското царство в Средна Тракия от 351 до 342 пр.н.е По време на неговото управление македонският цар Филип II Македонски заплашва региона.

Последният владетел на Одриското царство, което съществувало от началото на V век пр.н.е. до 46 г. от н.е., когато е присъединено към Римската империя, е Севт III. Одриското царство претърпява много промени и разделения през вековете, като е управлявано от различни династии и парадинасти. Севт III е последният значим владетел, който се счита за "големия владетел" на Одриското царство.

Въпреки това, Одриското царство не престава да съществува изведнъж, а постепенно е присъединено към Римската империя, като последните територии са анексирани през 46 г. от н.е. , елинистическата епоха и римската провинция Тракия.

Одриското царство оставя на Българската археология културно наследство, включващо града Севтополис, златната маска на Терес, бронзовата глава от Севт III, Панагюрското златно съкровище и много други артефакти. В настоящата статия ще се спрем по-подробно на монетите на одрисите.

Чувствителна промяна във вътрешната и външната политика на Одриското царство настъпва с възцаряването на Котис I (384 – 359 г.пр.н.е.). По време на неговото царуване Одриското царство постига своеобразен връх в политическия си живот. Котис е известен като силен, суров и енергичен владетел. Проявява се като далновиден държавник и дипломат. Царят влиза в историята като съюзник на Атина, дори получава почетно гражданство в знак на приятелство. Одриското царство е най-забележителното тракийско обединение, съществувало по нашите земи.

Траките са имали чести сблъсъци и войни с гърците, особено в периода на гръцката колонизация и експанзия в Тракия. Тракийски племена са участвали в съпротивата срещу персийските нашествия, особено по време на походите на Дарий I и Ксеркс.

Траките са воювали с македонското царство, особено в периодите на разширяване на македонската власт на Балканския полуостров, например по времето на Филип II и Александър Велики.

Македонското царство е древно царство, което съществува от около 808 г. пр.н.е. до 148 г. пр.н.е. Първоначално се намира в северозападната част на Древна Гърция, а по-късно се разширява и става една от най-могъщите държави в региона. Смята се, че е основано през 8 век пр.н.е. от династията Аргеади. Разположено е в северната част на Елада, като включва области като Долна Македония и Горна Македония. Македонците говорят на македонски език, който е диалект на гръцкия, и имат свои уникални културни практики. Царството се разширява значително под управлението на Филип II и Александър Велики, като завладява огромни територии в Европа и Азия. Македонското царство оставя значително наследство в историята, културата и военното дело на древния свят. То е тясно свързано с гръцката цивилизация и е играло ключова роля в разпространението на елинистическата култура.

Последният владетел на Македонското царство е Персей (на старогръцки: Περσεύς). Той управлява от 179 до 168 г. пр.н.е., когато Македонското царство е покорено от Римската република след Третата македонска война. Персей е син на Филип V, за когото се смята, че е последният силен владетел на Македония. Персей се опитва да възстанови хегемонията на Македония над Гърция, но неговите опити са осуетени от римляните. В крайна сметка, той е победен и пленен от римския генерал Луций Емилий Павел при битката при Пидна през 168 г. пр.н.е. След тази битка, Македонското царство е разделено на четири републики, а след това напълно анексирано от Рим през 148 г. пр.н.е.

Македонското царство няма общо с днешна Македония.

Първата македонска война се води между Римската република и Древна Македония от 214 до 205 г. пр.н.е. Това е първият от серията сблъсъци между Рим и Македония, които продължават повече от шест десетилетия.

Войната започва, когато македонският цар Филип V решава да се възползва от ангажираността на Рим във Втората пуническа война и да разшири владенията си към Адриатика. Той сключва съюз с картагенския военачалник Ханибал и нахлува в Илирия, застрашавайки Италия. Впоследствие, Рим сключва съюзи с етолийците и пергамците, и войната се премества в Гърция.

Войната завършва с мирния договор от Финикия, при който Рим предотвратява нахлуването на Филип в Италия и значително разширява политическото си влияние в Гърция. Македония прави незначителни териториални отстъпки в Илирия.

Един от ключовите моменти във войната е битката при Аполония през 214 г. пр.н.е., където римляните спират македонския опит да завладеят южноилирийското крайбрежие.

Втората македонска война (200-197 г. пр. Хр.) е конфликт между Римската република и Древен Македония. Войната се води поради стремежа на Македония да разшири влиянието си в Егейския регион и да се противопостави на нарастващата сила на Рим.

Третата македонска война избухва поради стремежа на цар Персей да възстанови силата и влиянието на Македония, както и да се освободи от ограниченията, наложени след предишните войни с Рим. Военните действия се водят в рамките на няколко години, като римляните постепенно надделяват над македонците. Ключова битка е тази при Пидна, където римският военачалник Луций Емилий Павел нанася съкрушително поражение на Персей.

След поражението при Пидна, Македония е разделена на четири римски протектората, а Персей е заловен и откаран в Рим като пленник.

Третата македонска война е важна, защото маркира края на независимостта на Македония и началото на римското господство в Елада.

Първата война между Тракия и Рим се води в периода 75-72 г. пр.н.е. Тя е част от по-мащабния конфликт, известен като Балканските войни на Римската република. Войната започва с поход на римския пълководец Марк Лукул, който навлиза в Тракия, за да потуши местните бунтове и да установи контрол над територията. Там води война срещу племето на бесите и завоюва черноморските полиси Аполония (днес Созопол), Калатис (днес Мангалия), Томис (днес Кюстенджа) и Олбия за което през 71 г. пр. Хр. празнува триумф. Беси е наименование на тракийски царско-жречески род, от племето на сатрите, пазители на прорицалището на Дионис, а впоследствие и на тракийско племе.

Римската република се стреми да разшири влиянието си на Балканите, а Тракия, поради своето стратегическо положение и богатство, е важна цел.

Войната завършва с римска победа, но тракийската съпротива продължава и след това. Тракия става обект на римско влияние и контрол, а в последствие е превърната в римска провинция.

Първата война с Тракия е важна стъпка в римската експанзия на Балканите, която в крайна сметка довежда до пълното покоряване на региона.

Обобщено, първата война между Тракия и Рим е резултат от римските амбиции за териториално разширение и води до установяване на римско господство в Тракия.

Първоначално Тракия се управлява от прокуратор, но после става сенатска провинция. Главният град е Перинт на Мраморно море, но най-голям град е Филипопол. По време на административните реформи на Диоклециан (управлявал 284 – 305), територията на провинция Тракия е разделена на шест по-малки провинции: Тракия, Хемимонтус, Родопа, Европа, Мизия II и Малка Скития, принадлежащи към диоцез Тракия, който на свой ред е част от преторианска префектура на Изтока.

Хемимонтус или Хемимонтум, Хемимонт (на латински: Haemimontus или Haemimontium) е римска провинция, обособена като административно подразделение на новосъздадения диоцез Тракия през 294 г. при административните реформи на император Диоклециан.

Втората война на Тракия с Рим не е самостоятелен, добре дефиниран конфликт. По-скоро, Тракия е арена на множество римски военни кампании и конфликти, включително по време на походите на римляните в Македония и други части на Балканите.

По-конкретно, Тракия е обект на римски завоевания и анексиране постепенно, а не в резултат на една голяма "Втора война". Римската експанзия на Балканите, включително в Тракия, се случва в продължение на десетилетия и векове, с различни конфликти и кампании, водени от различни римски пълководци и императори.

В крайна сметка, през I век пр.н.е., Тракия е окончателно покорена и превърната в римска провинция. Това е резултат от серия от военни кампании и дипломатически мерки, а не от една голяма война.

През 29 г. пр.н.е. регионът е завладян от Рим , като провинциите Македония , Тракия , Мизия и Дакия се простират на територията на днешна България. Траките са романизирани и след разделянето на Римската империя остават във Византия през V век .

Част от самоуправлението на провинция Тракия по римско време се осъществявало от общопровинциалното събрание на траките наречено Тракон Койнон. Неговото седалище се намирало във Филипопол. Характерното за него е, че било лишено от административна власт. В правомощията му влизали утвърждаване бюджета на храмовете, техния персонал, избирало при необходимост пратеник за Рим, организиране и провеждане на култа към императора в града и провинция Тракия. Последното включвало организиране и провеждане веднъж годишно на празненства и игри за честване на императорския култ. Начело на събранието стоял върховен жрец, наречен тракарх, избиран от него за срок от една година. Тракарсите освен тази титла носели и редица други почетни такива. Те били родом от различни тракийски градове, траки или римски граждани. Известни са имената на 12 тракарха, от които пет са на романизирани траки.

Римската провинция Тракия е създадена през 46 г. сл. Хр. след анексирането на царството на одрисите от император Клавдий. Две столетия по-късно, след реформите на Диоклециан, част от нея е преобразувана в други провинции.

Тракия става римска провинция след като римският император Клавдий анексира царството на одрисите през 46 г. сл. Хр. Преди това територията е била обект на римско влияние и контрол, но с анексирането тя става официално част от Римската империя. Така римската провинция Тракия обхваща територията на днешна Южна България, част от Европейска Турция и някои части на Гърция.

По-късно, по времето на император Диоклециан, римската провинция Тракия е разделена на няколко по-малки провинции, включително Европа, която обхваща източната част на Тракия. Това разделение е част от по-големи административни реформи на Диоклециан.

В обобщение, римската провинция Тракия е създадена през 46 г. сл. Хр. и просъществува до административните промени на Диоклециан, когато е разделена на няколко по-малки провинции

Съседи: През 5 век пр.н.е. Халщастката култура отстъпва място на Латенската е келтска археологическа култура през желязната епоха (V – I век пр.н.е.), разпространена по цяла Средна Европа (Франция, Швейцария, Испания), на Балканите, Мала Азия, Великобритания и Ирландия. Латенската култура е преди всичко култура на многочислените келтски племена гали, брити и много други.

Тракийско изкуство се наричат условно всички артефакти и образи, изработени от траки (в Древна Тракия или извън Тракия), били в тракийска среда в периода от късната бронзова епоха (XVII – XVI в. пр.н.е.) до VI в. н.е. в района между Карпатите, Черно море, Мраморно море, Северното Егейско крайбрежие и поречието на р. Вардар.

Най-древният тракийски конник – така нареченият мадарски конник, изсечен е в скала, няколко метра висок и широк е в Мадара, България.

Политеизъм е типична форма на религия за времето на бронзовата и желязната епоха до осевата епоха и постепенно се развива във форма на монотеизъм, пантеизъм или атеизъм.

Тракарх, част от самоуправлението на провинция Тракия по римско време се осъществявало от общопровинциалното събрание на траките наречено Тракон Койнон. Неговото седалище се намирало във Филипопол. Характерното за него е, че било лишено от административна власт.

Елий, син на Котис, ср. на II в. сл. Хр.

Гай Юлий Терес, 161 – 180 г. сл. Хр.

Луций Фулвий Астик, 187 г. сл. Хр.

Бебий, син на Аполинарий, 195 г. сл. Хр.

Битюс, 215 г. сл. Хр.

Аврелий Руф, 219 г. сл. Хр.

Тиберий Флавий Прискиан, 222 – 235 г. сл. Хр.

Марк Аврелий Стасон, син на Язон, 235 – 236 г. сл. Хр.

М. Аврелий Еустохий Келер, син на Асклепиад, 250 г. сл. Хр.

Тит Флавий Варий Руф, вт.пол. на III в. сл. Хр.

Флавий Диофан (?), преди 297 г. сл. Хр.

Марк Аврелий Фронтон, 297 г. сл. Хр.

Себазиан, неизв.Котос, неизв.

Антропологичните и генетични проучвания на прабългарите целят да бъде изяснен произхода на прабългарите. Съгласно наложилата се през 20 век теория за туранския произход (Терминът "Турански произход" се отнася до хипотеза, според която прабългарите, заедно с други народи, имат общ произход от региона на Туран, разположен в Централна Азия. Тази теория е по-стара и отчасти е заменена от по-нови изследвания, които показват по-скоро европейски произход на прабългарите, като ги свързват с народи като хървати и поляци.) на прабългарите, те са формирани като самостоятелен древнотюркски огуроезичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, около средата на 2 век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от хуно-алтайски, угърски и сарматски племена. Тя е поддържана от Геза Фехер, Веселин Бешевлиев, Иван Шишманов, Стефан Младенов, Васил Гюзелев, Димитър Ангелов, Петър Петров, Лев Гумильов, Арист Куник, Николай Карамзин, Вилхелм Томашек, Владимир Генинг, Алфред Халиков и др. Следва да се отбележи и същественото допълнение на американския тюрколог Омелян Прицак, че прабългарите се откъсват от туранската етническа общност, далеч преди тя да се обособи в VІІІ – ІХ век като тюркско-алтайска...

Хуните са група номадски племена, появили се в Европа през 2 век. В средата на 5 век, под водачеството на Атила, те създават голяма държава, чиито армии достигат до Галия и Италия. Според някои автори част от тези племена са и прабългарите.

Хуните се появяват в Европа през 165 година от средна Азия като съюзници на Скити и Сармати в Скито-Сарматскаото древно царство Идел (Идил). Хуните започват да играят съществена роля в Европа едва след 375 г. след като успяват да разгромят Готите в северното причерноморие. Дотогава хуните са били част от широката федерацията на царство Идел включвала различни племена като Готи, Скити, Сармати, Хуни, Угри и други.

Хуните и Рим

След смъртта на кан Баламбер неговите приемници кановете Алп-Бии и Улдин хунските войски системно да преминава през Дунав и да нападат източната римска империя както и окончателно да прогонят Готите от северното причерноморие.

Битката при Каталаунските полета е решаваща битка между силите на Римската империя под управлението на Флавий Аеций и тези на хуните под управлението на Атила. Конфликтът се случва на 20.06.451 година в Галия (днешна Франция) в района на Шампан.

Римската империя се бори да запази целостта си още от Кризата в Римската империя през 3 век, белязана от размирици, гражданска война и разбиване на империята в три отделни района. Император Диоклециан обединява районите, но скоро открива, че империята е голяма и трудна за управление, затова я разделя на Западна Римска империя със столица Равена и Източна Римска империя със столица Византия (по-късно Константинопол).

През 4 век хуните са освободени от Казахстан от монголите и тяхното изселване скоро се превръща в нахлуване като те унищожават всички региони, в които навлизат.

Римската армия се състояла предимно от хора, които не били римляни още от 212 година, когато император Каракала дава гражданство на всички свободни хора в границите на империята. Хуните често били наемани от Римската империя, така че имало хуни, които служели на Рим, докато други хуни нахлували в нейната територия.

Нахлуващите хуни нямали друга цел, освен унищожение и плячкосване, а Рим не разполагал със средствата да се бори със сила, дошла от нищото, за да ограби земята и да изчезне така внезапно, както се е появила. През 408 водачът на хуните Улдин почти напълно ограбил Тракия и тъй като Римската империя не можела да направи нищо, се опитала да плати, за да получи мир.

Улдин поискал много висока цена и Рим предлага да закупи подчинените му. Този метод за поддържане на мира е успешен и се превръща в предпочитана практика от страна на Рим в отношенията им с хуните. Но макар да представлявали огромна заплаха, хуните нямали силен лидер с ясна цел. Тогава Атила идва на власт.

Улдин умира през 409 или 412 г. и все още точната дата на смъртта не е известна, както и от кой точно е наследен. Хуните се разделят на три големи групи.

през 440 г. Хуните превземат Сигиндунум, Сирмиум и Виминациум а в 441 година Атила води преговори с Византия за ежегодния данък които Византия трябва да плаща на Хунския хаганат. Съвместно двамата братя водят и преговори с Теодосий II за връщането на племена избягали в Византия. 443 година хуните отново нападат Византия и сключва нов мирен договор през 444 г. малко след това Бледа умира...

Разпадане на Хунската държава

След смъртта на Атила неговия син и престолонаследник влиза в конфликт с другите свой двама Братя Денгизих и Ирник.

Синовете на Атила Денгизик и Ернак влизат в конфликт с посочения за наследник техен брат Елак и, разделени, са разгромени в битката при Недао през 454 от обединените войски на остготи, гепиди и херули.

Това позволява на много от племената участващи в държавното обединение да се отделят. Кан Елак се опитва да се противопостави но през 454 г. Римляни, Гепиди и Готи нанасят поражение на Хуните при р. Недао а самият Елак умира в битката.

Останалата част от държавата се разпада на две едната някъде около 463/465 г. Като западната част остава под владението на Денгизих а източна на Ирник. Няколко години по-късно Ирник обединява част от хунските племена и създава една нова държава под името Оногурия която е предшественик, или само друго име на Стара Велика България. След разпадането на Хунската държава постепенно западните и византийските хронисти започват да наричат хуните, хуно-българи а впоследствие през 6 век названието хуни е заменено с българи.

Ирник (известен още като: Ирна, Ернах, Керемек, Ернак, Хернах) е легендарен прабългарски владетел, записан втори поред в т. нар. Именник на българските ханове след Авитохол. Според някои изследователи е негов син. Срокът му на живот е 150 години – точно половината от живота на Авитохол. Там пише, че е от рода Дуло и властта му е дадена в годината на Змията, месец четвърти – дилом твирем.

По-голямата част от медиевистите свързват Ирник с най-малкия син на Атила – Ернах,поради сходството на имената Ирник, Ернах и Атила, Авитохол, както и поради това, че посочената в Именника година на идване на власт на Ирник съвпада с годината на смъртта на Атила (и съответно на Авитохол). Според любителя историк Боно Шкодров Ирник е владетел през 463/465 – 489 г., по времето на император Зенон. Същият автор посочва като негови имена още Керемек и Ернах.

Великото преселение на народите“ което се приема като основно за унищожаването на Римската империя през 476 г. По времето на Баламбер хунската държава се простира от южен Урал до Кавказ и река Дон а столицата е преместена на територията на бившето Боспорско царство до днешния град Керч.

Антите са описани като мощно племенно обединение във византийски и готски източници от VI век. За първия им известен вожд е сочен Варунбал (133 – 157 г.).

Първото отбелязано в историята славянско нападение на юг от Дунав, вероятно през 519 г., е извършено именно от антите по време на император Юстин I.(По произход Юстин е македонски селянин, потомък на романизирани траки, роден ок. 450 или 452 година в малко селце близо до Бедериана, провинция Дардания) Те са разбити от Герман, стратег на диоцеза Тракия както Прокопий Кесарийски отбелязва и за години нападенията спират, а антите стават федерати, получават субсидии и започват да бъдат наемани в имперската армия.

Докато е млад Юстин се препитава като свинар и бяга заедно с двама свои приятели от варварско нападение, намирайки убежище в Константинопол. Скоро след това постъпва в армията и благодарение на своите способности бързо се издига в дворцовата гвардия, става генерал и получава поста на comes excubitorum – началник на императорската стража при Анастасий I. Юстин урежда избирането си за император на 9 юли 518 г., когато предходника му умира без да е посочил наследник на трона.

През 525 г. Юстин I отменя закона, забраняващ браковете между хора от висшите слоеве и аристокрацията с хора от простолюдието, което е счетено за скандално. Този едикт отваря път за Юстиниан да се ожени за актрисата Теодора – бъдещата императрица.

На 1 август Юстин I е император на Византия (518 – 527) умира и тронът е зает от Юстиниан.

Юстиниан I Велики (на латински: Iustinianus I) е император на Източната римска империя (Византия) от 1 април 527 до 11 ноември 565 г. Религия: Източнохристиянски църкви, християнство

Флавий Петър Сабатий е роден през 482 г. в градчето Таврезиум (тогава в Преторианска префектура Илирик, днес край Ниш, Сърбия). Имайки латински език за роден (вероятно последния такъв римски император), той произлиза от селско семейство с илиро-римски или трако-римски произход. Името Юстиниан получава след осиновяването му от чичо му Юстин. женен за византийска императрица Теодора.

Сребърен потир с дарствен надпис на император Юстиниан I и императрица Теодора 6 век, открит край с. Нова Надежда, Хасковско. Експонат на НИМ (копие, оригиналът е в РИМ – Хасково).
Савирите участват в голямата Битка на Каталаунските полета в 451 г. между Атила и римляните. В 446 – 490 вожд на антите е Хорсабад. В 468 г. антът на византийска служба Анагаст, комендващ войските в Тракия, разгромява хуните на Денгизих, лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол.

През II в. Птолемей ги локализира в степите на Северното Прикаспие, а впоследствие към 463 г. заели Северен Дагестан. Пак според М. И. Артамонов те, заедно с барсилите (βαρσιλτ, βαγρασικ), били основното население на Царството на хуните (VI-VII в.). Средновековните автори като Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски и Теофан най-често ги наричат хуни. Част от тях по-късно (X в.) се озовала по Средна Волга, където се вляла във Волжка България, била известни под името сувари и имали значителен град, носещ същото име – Сувар. Персийският учен-енциклопедист, историк и лингвист ал Бируни (973 – 1048) отбелязва в своите трудове, че езикът на българите и сабирите e смесица между тюркски и хазарски.

Общо взето Балканския полуостров е бил в Средновековието като Централна гара през него са минавали страшно много различни племена, воювали са, съюзявали са се, а защо не и да са се заселвали остава ли и живеели заедно с тамошните народи общо взето спорет мен траките не са изчезнали като народ. Просто генетично сме се сляли в една група и спрямо властващите народи сме обогатили свойте културно мислене. Чрез ретроспекцията се нарушава естественият хронологически ход на събитията, за да се представят минали случки. Те разкриват важна информация за героите, обясняват поведението им или осветляват някои от конфликтите им. Чрез ретроспекцията наплавена до момента осезнавам че дори и да остане това време с неточности, то знаем едно, никога няма да се откажем от смисъла да търсим факти.

Факт че НА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМЯ - През VI до III век пр.н.е. регионът е залят от траки , перси , келти и гърци. С времето са се появили в Европа и племена от истока.

Там води война срещу племето на бесите, племето на сатрите. В крайна сметка, през I век пр.н.е., Тракия е окончателно покорена и превърната в римска провинция.

1.1.1век пр. новата ера. е ерата на новата религия, която става част от света християнството като католическо и православно. Много владетели приемат тази вяра, дори я използват в политиката. Чрез обща вяра да слеят исторята на оделни племена в една обща сила.

През 408 водачът на хуните Улдин почти напълно ограбил Тракия и тъй като Римската империя не можела да направи нищо, се опитала да плати, за да получи мир. Разпадане на Хунската държава.След смъртта на Атила неговия син и престолонаследник влиза в конфликт с другите свой двама Братя Денгизих и Ирник

Няколко години по-късно Ирник обединява част от хунските племена и създава една нова държава под името Оногурия която е предшественик, или само друго име на Стара Велика България.

Великото преселение на народите“ което се приема като основно за унищожаването на Римската империя през 476 г.

Първото отбелязано в историята славянско нападение на юг от Дунав, вероятно през 519 г.

Историята на българските земи може да бъде условно разделена на 5 основни периода: Праистория, Античност, Средновековие, Османско владичество и Съвременна история.

Поради географското си положение територията на днешна България е сред най-рано заселените райони в Европа. През 3. хилядолетие пр.н.е. тя е заета от траките – индоевропейски народ, за който се предполага, че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет по време на елинизма. В средата на I век пр.н.е. траките са подчинени от Древен Рим.

С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III и началото на IV в. положението в империята временно е стабилизирано. Особено значителни са административните промени, в резултат на които броят на провинциите се увеличава и те са обединени в по-големи административни единици – диоцези и префектури. От двете Мизии (Горна и Долна) са създадени 5 нови провинции, а от бившата провинция Тракия – 4.

Сред най-важните нововъведения на Константин Велики е преместването на столицата на империята от Рим в разположения на Босфора Бизантион (днес Истанбул), който е наречен на негово име Константинопол.

Това има важни последици за тракийските провинции, които попадат в непосредствено съседство с новата столица, и довежда както до временно стопанско оживление, така и до засилени мерки за отбраната им от нови варварски нашествия. В 313 г. Константин издава указ, с който разрешава християнството като официална религия на територията на Римската империя. През IV в. то се налага като господстваща религия на територията на империята.

Флавий Зенон е един от най-видните ранни източноримски императори. Причисляван е към т.нар. Тракийска династия („Династия на Лъв“). Управлява от 474 до 475 г., когато е свален при преврат, но отново се възкачва и управлява повторно през 476 – 491 г.

Отряди исаврийци служили във войската на Източната Римска империя заедно с други от различни народности. Император Лъв I Тракиец решава да увеличи ролята им като начин за противодействане на станалата твърде силна фракция на готите. Лъв I забелязва Тарасикодиса, след като през ок. 464 г. той му показал 466 документи, които правят Ардабур, сина на пълководеца Аспар, заподозрян, че готви преврат. Лъв повикал Тарасикодиса в Константинопол, за да го направи един от главните си военачалници в борбата срещу готите. След това той е направен зет и престолонаследник на императора, жени се за императорската дъщеря Елия Ариадна, променя името си на Зенон, а след смъртта на император Лъв I през януари 474 г., Зенон става съимператор на малолетния Лъв II, негов син от Ариадна. Когато Лъв II се разболява и преждевременно умира при неясни обстоятелства, само след около девет месеца на съвместно управление, Зенон е провъзгласен за източноримски (византийски) император (през ноември 474 г.), въпреки всеобщото недоволство.

През септември 476 г., само няколко седмици след второто възкачване на Зенон, германският вожд Одоакър детронира Ромул Августул в Равена и по-късно изпраща в Константинопол отличителните знаци на последния западен император, като знак, че Зенон вече е единственият законен владетел на цялата Римска империя.

Зенон признава реалната власт на Одоакър, който е удостоен със сан на патриций и управлява в Италия от името на императора. Фактически обаче влиянието на източната империя в западните земи е минимално. Неспособен да се намесва в политиката на Одоакър, Зенон в крайна сметка изпраща готът Теодорих срещу него.

При управлението на Зенон се водят много конфликти с готските главатари в Мизия и Панония. Балканските провинции на империята са жертва на непрестанните нахлувания на варварите.

Теодорих Страбон служи при баща си, който е командир на отряд от готски наемници в Константинопол. Той изисква след смъртта на Аспар неговия пост magister militum. Едновременно с това е провъзгласен от живеещите в Тракия като федерати остготи, привърженици на Аспар, за крал (rex). След предприетите военни действия на Теодорих император Лъв I след кратко колебание се съгласява. Опитва се да изключи роднината си Теодорих (по-късно наречен Теодорих Велики) като политически фактор. Докато Теодорих Страбон е на водеща позиция в Константинопол, опитите на другия Теодорих за влияние остават без успех.

През 478 г. Теодорих Страбон се съюзява с Теодорих Велики и предприема поход срещу Далмация, Македония и Тракия. Страбон обаче отива отново при византийците.

Покрай тези събития Йоан Антиохийски пише:

Съюзът на двамата Теодориховци отново безпокоял ромейската държава, тъй като те опустошавали тракийските градове, така че Зенон бил принуден първо да призове така наречените българи към съюз.

По времето на Зенон е сложен край на Римската империя на запад, след свалянето на последните императори Непот и Ромул Августул от техните варварски военачалници. Тези събития се отбелязват от повечето историци като края на античната епоха.

В 479 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи за пръв път с „тъй наричаните българи“, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие, пише Йоан Антиохийски.

Прието е това сведение да се счита за първото споменаване на българи в хрониките.

Теофан Изповедник (Theophanes, p. 143) отбелязва в летописа си за годината 494: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, а Марцелин Комес съвременник на тези събития, пише в своята хроника за година 499: „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“. По-късно Йоан Зонара и Теофан Изповедник съобщават, че през 501 г. племето на българите, нахлуло в Илирик и Тракия. Това са едни от първите сведения за прабългарските племена по тези земи.

Миафизитството или миафизитизмът е христологията на Нехалкедонските християнски църкви. Понякога диофизитите смятат миафизитството за монофизитство, но това се отхвърля от самите миафизити, които смятат теологията си за немонофизитска и анатемосват Евтихий.

През 482 г. Зенон издава едикта Енотикон (Henotikon, „Единение“) с цел да разреши спора между монофизитите и ортодоксалните християни. В едикта се обявяват решенията от първите три Вселенски събора, но важният въпрос за Христовата природа умишлено не е засегнат. Подписването на „Енотикона“ от египетския патриарх Акакий става повод за анатемосването му от папа Феликс III. Така се стига до т.нар. Акакиева схизма, продължила 35 години, в които няма контакт между източната и западната християнска църква.

Въпреки че полага опити да помири религиозните фракции и да спечели популярност, Зенон остава един от най-мразените императори в Константинопол, което най-вече се дължи на произхода и неспокойното му властване, както и на проявяваната от него жестокост. Във византийските хроники Зенон Исаврянина получава репутацията на агресивен и недодялан полуварварин.

Зенон умира на 9 април 491 г.

Управлението на Анастасий I е изпълнено с отбранителни войни. След възкачването му императорските войски потушават въстанието в Мала Азия (т.нар. Исаврийска война 492 – 497) на исаврийския военачалник Лонгин, брат на предишния император Зенон. Балканските провинции са заплашвани от прабългарите, които нахлуват няколко пъти в Тракия (през 493, 499 и 502 г.)

През 512 г. е изградена стабилна стена, която предпазва Константинопол от зачестилите нападения на прабългари, хуни, славяни и други варварски племена. Укрепленията, останали като т. нар. „Анастасиеви стени“, се простират на около 100 км дължина, от гр. Деркос на Черно море до гр. Силиврия на Мраморно море. По това време е укрепена и частта по долния Дунав (Дунавски лимес).

От обвиненията, отправяни на Анастасий I от ортодоксалното духовенство, че е последовател на учението на патриарх Евтихий, според което двете природи на Исус – човешка и божествена – се преплитат до такава степен, че започва да доминира божествената, се възползва най-вече наместникът на Мизия и Скития – magister militum Виталиан, стремящ се към трона с помощта на варварски наемници.

Обявявайки се в подкрепа на ортодоксалното християнство, магистърът привлича поддръжници сред народа. През 514/515 г. с помощта на прабългарското племе кутригури той опустошава Тракия и стига чак до столицата, където е отблъснат от имперски войски. Въпреки това императорът е принуден да направи някои териториални и парични отстъпки, с които фактически признава независимостта на Виталиан в Мизия. Въстанието не е потушено дори след края на Анастасиевото управление, но при Юстин I водачът му е привикан в столицата, обсипан с почести, а известно време след това - неочаквано убит. Анастасий умира внезапно на 88 години в императорския дворец, както гласи преданието, от стрес по време на ужасяваща нощна буря на 9 срещу 10 юли 518 г. Погребан е в църквата „Свети Апостоли“ в Константинопол.

Наследен е от Флавий Юстин, началник на императорската охрана

След разпадането на хунската държава (453) славяните започват да преминават през проходи в Карпатите и през втората половина на V век се настаняват в Трансилвания. След като голямата част от остготите се насочват към Италия (488), славяните заемат обитаваните от тях области по поречието на Долен и Среден Дунав. Първото славянско нападение през Дунав е отбелязано в историята през 519 г. по време на император Юстин I и е извършено от антите.

През 526 г. здравето на Юстин започва рязко да се влошава и той официално обявява своя сестрин син Юстиниан за съимператор и наследник на трона на 1 април 527 г. На 1 август Юстин I умира и тронът е зает от Юстиниан.

Подобно на Октавиан Август пет века по-рано, Юстиниан променя държава, религия и общество из основи. Също като Август, Юстиниан е способен и далновиден император. Благодарение на добрия подбор на съветници и военачалници, императорът успява да съсредоточи еднакви сили както във вътрешно, така и във външнополитически план.

Балканите остават проблем за империята през цялото управление на Юстиниан. Балканските гарнизони са оголени, за да има войници за западните кампании.

Често хуни и прабългари опустошават Тракия, а изградената система от крепости не успява да ги спре ефективно. През 559 г. голямо нападение на прабългарите кутригури( са група прабългарски племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон. Те са родствени с утигурите, живеещи на изток от тази река. Според Питър Голдън името е тюркско и означава „деветте огурски племена“, а според Дейвид Ланг името също е от тюркски произход и значи „изтъкнати“. Кутригурите са тюркски номадски ездачи , които процъфтяват в Понтийско-Каспийската степ през 6 век сл. Хр. На изток от тях са били подобните утигури и е възможно и двамата да са били тясно свързани с българите . Те воюват с Византийската империя и утигурите.), водени от Заберган, принуждава император Юстиниан отново да потърси помощта на оттеглилия се Велизарий. Войската на нашествениците е отблъсната след тежки боеве близо до столицата. Около 560 г. славяните започват да се заселват трайно на Балканите.

Поради влиянието на латинската културна среда идеята за възраждането на единната Римска империя в предишните ѝ граници е особено жива – мечта, към която Юстиниан ще се стреми по време на цялото си управление.

Едно от най-важните постижения на Юстиниан във вътрешнополитически план е кодифицирането на римското право през 534 г. През 529 г. е издаден „Кодекс Юстинианус“, в който са обобщени Кодекс Хермодинианус, Кодекс Грегорианус и Кодекс Теодосианус, а през 533 г. са издадени т.нар. Пандекти, предназначени за ежедневна употреба от юристите. Макар в миналото законите да са в сила и в двете части на империята, чрез различните императори постепенно се образува джунгла от закони. Законите биват синхронизирани. Юстиниан създава в Константинопол и Бейрут училища за юристи.

Юстин II, е император на Византия (565 – 578). Той е племенник на Юстиниан I и съпруг на София, племенницата на императрица Теодора и от там член на Юстиниановата династия. През управлението на чичо си заема длъжността куропалат и добива влияние в столицата. След смъртта на Юстиниан I Велики през ноември 565 г., дворцовата гвардия на екскубиторите издига Юстин II за император.

Вниманието на Юстин II е насочено най-вече към северните и източните граници. Възползвайки се от конфликта между гепидите и лангобардите, имперските войски окупират Сирмиум през 567 г. Това обаче става причина племената да напуснат придунавските територии и да нахлуят в Италия през следващата година.

Най-важното събитие по време на управлението на Юстин II била инвазията на ломбардите в Италия, които, в мащабен съюз със гепиди, саксонци, българи, сармати, свеви и панонски племена, нападат през 568 г. и само за няколко години завладяват почти цялата страна, без да срещнат сериозна съпротива. Неорганизирани и отслабени в резултат от епидемия, византийските войски в Италия, под командването на евнуха Нарсес, се ограничават само до отбрана на крепостите. Когато Нарсес умира през 574 г. Рим, Равена и повечето от по-големите градове все още остават под властта на империята. Междувременно, вестготите в Испания и берберите в Северна Африка предприемат настъпление срещу границите на империята в началото на 70-те години.

В последните години от царуването на Юстин II, Византия сключва съюз с тюркският хаганат срещу Персия, но това не трае дълго и няма особен резултат. По същото време аварите окончателно заемат земите на север от долното течение на Дунав. След като императора отказва да плаща данък на аварския кан Баян, те започват да нахлуват в балканските провинции на империята, възползвайки се от затрудненията на изток. През 574 г. имперската армия е разбита в Тракия от аварите, което принуждава правителството в Константинопол да приеме условията за подновяването на мира и отново да изплаща годишен данък (60 хил. солида) на аварския владетел.

Временните пристъпи на безумие, които го обхващали, принудили Юстин II да избере престолонаследник. Пренебрегвайки собствените си близки, той посочва генерал Тиберий за кесар през декември 574 г. (по препоръка на София), след което публично абдикира. София и Тиберий управляват като регенти 4 години, през които Юстин напълно загубил разсъдъка си.

Новият император приема името Константин. За да увеличи популярността си сред народа и аристокрацията, той незабавно започва да харчи парите, които били съхранявани в съкровищницата. Тиберий отделя много средства за благотворителност и строежи. След края на краткото му управление, неговата щедрост довежда империята до банкрут.

По същото време константинополското правителство дава огромен подкуп (200 хил. номизми) на ломбардските главатари с цел да бъде осуетено избирането на техен крал в Италия. Когато славяните нападат Илирик през 577 г., империята плаща на аварите, за да ги отблъснат.

Докато продължават Персийските войни, Византия губи все повече територии на запад. През 584 г. пада последната римска крепост в Испания – Кордоба, завладяна от вестготите. В Италия империята е принудена да признае независимото Лангобардско кралство. На Балканите няколко пъти има нахлувания: първо от аварите, които през 583 г. завладяват Сирмиум, а след това от славяните, опитващи се да превземат Тесалоника (586 г.) и Адрианопол (587 г.).

В религиозно отношение императорът подкрепя ортодоксалното християнство, но е толерантен към монофизитите. Маврикий налага съюз между Арменската църква и Константинополската патриаршия. Наследник на патрициански сан, той поддържа близки отношения със старата латиноговореща земевладелска аристокрация. От друга страна, по времето на Маврикий гръцкият език започва все по-често се ползва като официален език в администрацията, тъй като масата от населението е гръцкоговорещо.

След втората половина на 6 век славяните започват да отсядат масово на юг от Дунав за постоянно. За кратко те завладяват голяма част от византийската територия и ромейската власт в Мизия, Илирик и Македония е само формална. Непревзети остават само големите градове. В същото време Аварския хаганат изисква плащане на разорителен данък, но неведнъж нарушава примирието и атакува Балканските земи на империята.

След като приключва войната с персите на изток император Маврикий предприема походи срещу варварите на Балканите, където са прехвърлени опитните ветерани от източния фронт, заедно с арменски подкрепления. През 592 г. е спряно плащането на данък на аварите, ромейските легиони възвръщат крепостта Сингидунум (дн. Белград) и прогонват славяните от Мизия. През 593/4 г. грабителските набези на славяните са отбити, а защитата на лимеса по Долен Дунав е възстановена. През 595 г. имперският флот предотвратява опита на аварите да пресекат Дунав и да нападнат Сингидунум, но варварите след това плячкосват в Далмация.

След кратък период на относително спокойствие и второстепенни схватки, в края на 597 г. аварите възобновяват атаките си на юг от Дунав. Въпреки частичният успех на ромейските сили през 598 г., аварският хан нахлува в Тракия чак до Аркадиопол, след което се оттегля поради появилата се епидемия. Маврикий сключва мир и се съгласява да плаща отново стария данък, но само за да спечели време. Преди края на същата година, легионите са прегрупирани и започват контраофанзива срещу аварите. В началото на 599 г. Маврикий нарежда на военачалниците Приск и Коментиол да пренесат бойните действия на север от Дунав. Ромейските армии пресичат Дунав при Виминациум и разбиват аварите на тяхната собствена територия, в равнините на Панония. След като опустошават вражеските земи, византийците се изтеглят на юг от дунавската граница. Същата стратегия се повтаря с успех през 601/2 г., когато братът на императора, куропалат Петър, побеждава славяните във Влахия и прогонва аварите отвъд Дунава. В Аварския хаганат избухват размирици и част от племената за кратко минават на византийска страна.

Изгубил контрол над армията, императорът се опитва да избяга, но е заловен. Маврикий е обезглавен, като преди това шестимата му синове са екзекутирани по същия начин (27 ноември 602).

Флавий Август Фока император от 602 до 610 г. Произходът на Фока е неизвестен. Казва се, че бил тракиец.

Известен също и като Ираклий I, а в историческите извори на арабските му съвременници е наричан Харкал. е източноримски император, управлявал в периода 5 октомври 610 – 11 февруари 641 г.

Поставя началото на първата ромейска династия – династията на Ираклиите. Способен реформатор, въвел дълбоки промени във византийския управленски и военен ред. Създава темната организация на провинциите, която е гръбнакът на Източната Римска империя през следващите векове.

Стабилизира империята, неутрализира персите и аварите като врагове. По време на неговото управление са първите сблъсъци между християни и мюсюлмани, вследствие на които империята загубва Светите земи, Сирия и Египет. Поддържа добри отношения с владетеля на Велика България хан Кубрат, когото през 635 година удостоява с титлата патриций.

Константин III е най-възрастният син на Ираклий и първата му съпруга Фабия-Евдокия. Рожденото му име е Heraclius Novus Constantinus, което е и официалното име, под което той се възкачва на престола. Името Константин е дадено по-късно във византийските текстове, като съкратена форма на пълното име на императора и е прието да се използва в съвременната историография.

Константин е коронован за съимператор от баща си на 22 януари 613 и малко след като е сгоден за братовчедка си, Грегория, дъщеря на първия братовчед на баща му, Никита. Тъй като двамата са втори братовчеди, бракът е технически кръвосмешение, но това, че Грегория е част от семейството явно е надделяло.

син на Ираклий и племенницата му Мартина, е византийски император от февруари до септември 641 година. Известен е също и като Ираклий II.

Констанс II е византийски император през 641 – 668 година.

Констант II идва на власт след отстраняването първо на Мартина, племенница и втора жена на Ираклий, която е майка на Ираклеон (Ираклий II), а след това и на самия му родственик. Двамата са осакатени и заточени по заповед на Валентин Аршакуни.

Империята води кампании срещу славяните на Балканския полуостров, като ок. 658 г. подчинява тези, които са населили Гърция и Тракия. Констант II води успешно нахлуване в земите им северно от Дунав. Пленените славяни са заселвани в обезлюдените райони на Мала Азия и принудително са включвани в ромейската войска.

След като през 660 г. Констант II заповядва убийството на брат си Теодосий, когото подозира като евентуален съперник за престола, неговото управление протича под знака на силна опозиция от страна на народа в Константинопол. Обществената ненавист срещу императора се засилва, поради което той решава да напусне столицата и да замине на запад, в Сицилия, където установява императорския двор.

През 663 г. Констант II се опитва да възвърне Италия от ломбардите, които по това време са ангажирани във война срещу франките на север. Въпреки първоначално успешния десант в Южна Италия, армията на императора понася тежко поражение и загубва в битката с Гримуалд 20 000 души. Византийците удържат за себе си Сицилия. В същата 663 г. Констант II е последният император посетил Рим (за 12 дни) и приел званието консул. След това той премества резиденцията си в Сиракуза, където пренася произведения на изкуството, взети от Рим. Носят се слухове, будещи неодобрение, че Констант възнамерява да премести там столицата на империята.

Заради извършените братоубийства, увеличаването на данъците, привързаността към монотелизма императора е недолюбван от народа. А неуспехите във външната политика окончателно сриват популярността му. Констант II е убит от заговорници в банята на 15 септември 668 г. – един от слугите му го пребива до смърт с кофа, както твърди Теофан Изповедник.

Константин е син на император Констант II, който е убит през 668 г. в Сиракуза, след което сицилианските войски провъзгласяват за император арменеца Мизизий. Когато Константин IV узнава за това в столицата, той пристига с голяма флота в Сицилия и наказва узурпатора и убийците на баща си. След това се връща в Константинопол, където царува с братята си Тиберий и Хераклий, издигнати по настояване на малоазийските легиони.

През 680 г. Византия и Арабският халифат сключват 30-годишен мир, според условията на който, империята получава 3 хил. златни монети като годишен данък от арабите.

Междувременно, европейските територии на империята биват нападани в края на 70-те години от прабългарите, които били напуснали предишната си държава, притиснати от хазарите, и били допуснати да се заселят около делтата на Дунав от Византия. През пролетта на 680 г. Константин IV организира мащабен поход и се отправя срещу тях на север от река Дунав. Преди решителната атака на българското укрепление Онгъла императорът решава да остави командването на военачалниците си, а той самият се оттеглил в Акве Калиде[2][3] (ист. град на територията на град Бургас), Месемврия (дн. Несебър) или Анхиало (антично селищо, намиращо се близо до дн. Поморие), под предлог, че ще се лекува с топли бани от подагра. Истинските причини за тази постъпка не са известни, но междувременно слуховете, че императорът е напуснал армията се разпространяват светкавично, войниците губят дух, а прабългарите се възползват от това и ромеите са разгромени.

В резултат от битката Византийската империя губи придунавската област Долна Мизия, където трайно се заселват българите, съгласно сключения след това мирен договор, който задължава Константин IV да признае българската държава в Мизия и да плаща данък.

Константин не воюва след това, а продължава да се занимава с църковните дела. Още през ноември 680 г. той е свикал в Константинопол Шестия Вселенски събор, който потвърждава догмите на предните пет събора, но осъжда догмата за единната воля на Христос и приема учението за двете воли и сили. Официално е забранено монотелитството.

В края на управлението си Константин е принуден да потиска опозицията сред най-близките кръгове от неговото обкръжение: в 681 лишава братята си Хераклий и Тиберий от титлите Augustus, след което нарежда носовете им да бъдат отрязани (влияние на сасанидските традиции), като по този начин съсредоточава могъществото на главния император – автократор. След това царува заедно със сина си Юстиниан II[5]. През септември 685 Константин IV умира от дизентерия.

През VI век славяните започват да усядат и южно Дунав в балканските земи.

През 7 век южните славяни стават преобладаващото население на Балканския полуостров. Постепенно те заемат плътно Мизия, Тракия, цяла Македония, Родопите, Беломорието, днешна Албания, старата Гърция с адриатическия бряг и централен Пелопонес и дори някои от егейските острови. Славяни са заселени и в предна Мала Азия.

Проучи от тук

Стара Велика България (VII век)редактиране

Основна статия: Велика България

Преселения на прабългарските и славянските племена през 6 – 7 век

Стара Велика България (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία, ἣ παλαιά μεγάλη Βουλγαρία hē palaia megalē Boulgaria, на византийски гръцки: Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία, Palaiá Megálē Boulgaría), както е наричана от византийските автори,[8] по-рядко Оногурия (Patria Onoguria)[9][10][11][12][13] е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на северното Причерноморие – днешна Украйна и Южна Русия.[14] В някои източници Фанагория се сочи като столица на държавата.[15] Това предположение се основава на хрониката на Теофан Изповедник,[16] но не се подкрепя от археологическите данни.[17] Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток – река Кубан, на юг – Азовско и Черно море (без южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец.

Склавиния в Подунавието (VII век)редактиране

През VII в. Теофан Изповедник споменава, че в Подунавието живеят седем славянски племена, както и северите, а Никифор Григора говори общо за славянските племена, без да определя техния брой. В историческата литература съществуват много и най-противоречиви представи за земите, населявани от посочените седем ненаименовани славянски племена. Обикновено се приема, че племето северани се намирало в Малка Скития и че останалите седем племена населявали областта по двата бряга на р. Дунав. Някои дори приемат, че става дума за славянско обединение на родовете на едно голямо племе, заселени в Подунавието, и че то се е простирало от двете страни на Дунава – между Стара планина и Карпатите. Така племенното обединение се очертава като племенен съюз – склавиния, създаден за борба против аварите. По всичко изглежда, че при така съществуващия съюз всяко славянско племе запазило до голяма степен своята самостоятелност, управлявало се от собствен княз, а заеманата от него земя образувала отделно княжество. Съюзът на именно тези княжества, породен от общата заплаха от страна на авари, вървял постепенно към образуването на държавна организация. Този процес съвпаднал с идването на прабългарите в земите на юг от Дунава.

Светѝ Гео̀рги Зогра̀ф“, наричан още Зогра̀фски манастѝр (на гръцки: Μονή Ζωγράφου), е български православен манастир, който се намира в монашеската република Света гора на полуостров Атон, Гърция. Той е един от най-големите на Света гора и стои на 9-о място в йерархията на светогорските манастири.

Сводната зографска грамота и Стефан Светогорец съобщават, че манастирът е основан от трима братя-благородници от Охрид – Аарон, Мойсей и Йоан (Иван) Селима – през 919 г., по времето на император Лъв Мъдри. Изоставили светския живот и богатства, те се оттеглили на Света гора и отначало се заселили недалеч един от друг в отделни килии. Наоколо им се събрали и други монаси, та най-сетне братята решили да основат общ манастир и построили съборна църква. Понеже не могли да се съгласят помежду си на кой светец да бъде посветена църквата, оставили определената за храмова икона дъска неизписана. През нощта върху нея от самосебеси се появил образ на св. Георги. В памет на това чудо манастирът получил името на този великомъченик и бил наречен „Зограф“ (живописец).

Средновековната „Повест за зографските мъченици“ и Стефан Светогорец разказват и за двадесет и шест българи монаси и миряни, изгорени живи за отстояването на православната си вяра на 10 октомври 1276 г. в манастирската кула, подпалена от латински рицари.