Големия спор България генетически произлиза от прабългари с какъв ген???
Съгласно наложилата се през 20 век теория за туранския произход на прабългарите, те са формирани като самостоятелен древнотюркски огуроезичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, около средата на 2 век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от хуно-алтайски, угърски и сарматски племена.
Или
Изследването е проведено от екипа на проф. Драга Тончева – национален консултант по генетика, от нейния докторант Десислава Нешева в съдействие с проф. Давид Карамели от Университета във Флоренция. Лабораторията във Флоренция е един от най-престижните европейски центрове, специализиран за работа с древна ДНК.
Анализът се извършва върху митохондриална ДНК, която се предава от майката на децата, и се изолира от раздробени до прах материали от зъби или от тръбни кости.
Археологичният материал е взет от Антропологичния музей към БАН, създаден от чл. кор. акад. Йордан Йорданов. Изследванията са на точно доказани гробове. Това са находища на древни българи от VIII до X в. и на траки от V-III хилядолетие пр. Хр. Готвим публикация съвместно с археолози, проучили и идентифицирали гробовете, за които има доказателства, че са на прабългари. Главните находища на прабългарски кости са от Ножарево, Силистренско, а другите са от манастира на Мостич, кръстен на чъргубиля Мостич – висш държавен сановник при царете Симеон и Петър. Има малко находище на кости от областта Чеч, датирани към Х век.
Тези данни отхвърлят тезата за хуно-татарския произход на българите, както е написано и в последната енциклопедия от 2011 г. Това означава категорично, че прабългарите са хора от бялата раса, заселила Европа, Индоевропейци, и нямат нищо общо с монголите и татарите.
Дори да приеме и второто за вярно и генетичните данни дават такъв резултат, то не го приемам за пълно достоверно защото:
Българското съществуване е палитра от събития и определено не започвало 10 век откъдето се твърди че подобни кости са използвани за ДНК пробите. България и прабългарите всъщност съществували още преди Аспаруховата България и това е факт който не може да се оспори.
Ако Разглеждаме само България от гледна точка на това което се е случвало в сегашните граници и факта, че анализът се извършва върху митохондриална ДНК, която се предава от майката на децата.
Трябва да Разглеждаме нещата последния начин и то свързано с българските бракове. Това означава че на българска земя са живяли траки, гърци, римляни, прабългари и други. Както между по високопоставени и владетели са се включвали бракове по сметка с принцеси от европейски държави, генетично майките на наследниците носът европейски ген и го предават на децата си всяко следващо поколение генетични агент се увеличава, така че е възможно генетично колкото по нова година от царуването на България изследване толкова по-близо да сме до европейското днк. Но това не отхвърля категорично и първата теория през 20 век теория за туранския произход на прабългарите, те са формирани като самостоятелен древнотюркски огуроезичен народ....
Така че стигаме до извода че прабългарите и сегашните българи са народа на континента Евразия. Ако трябва да бъдем по-сериозни от исторически, културен и генетичен поглед Българския народ има сложна, широкоспектарна и трудно разгадаема история.
Територията на днешна България съдържа най-ранните доказателства за човешко присъствие ( Homo sapiens) в Европа , включително неолитната култура Караново , която датира от 6500 г. пр.н.е., едно от най-ранните селища на континента. През VI до III век пр.н.е. регионът е залят от траки , перси , келти и гърци .
Беседа:Произход на прабългарите/Предложение за допълване
Кутригурите са група прабългарски племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон. Те са родствени с утигурите, живеещи на изток от тази река. Според Питър Голдън името е тюркско и означава „деветте огурски племена“, а според Дейвид Ланг името също е от тюркски произход и значи „изтъкнати“. Кутригурите са тюркски номадски ездачи , които процъфтяват в Понтийско-Каспийската степ през 6 век сл. Хр. На изток от тях са били подобните утигури и е възможно и двамата да са били тясно свързани с българите . Те воюват с Византийската империя и утигурите.
Кутригурите са споменати често в късноантичните източници от 6 век, така при Псевдо Захария (Pseudo-Zacharias или в Църковната история на Захария Митиленски), Прокопий Кесарийски, Агатий и Менандер Протектор. Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на 5 век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката.
Грусет смята, че кутригурите са останки от хуните, Прокопий разказва:
"В старите времена много хуни, наричани тогава кимерийци , обитавали земите, които вече споменах. Всички те имаха един цар. Веднъж един от техните царе имал двама сина: единият на име Утигур, а другият на име Кутригур. След смъртта на баща си те поделили властта и дали имената си на подчинените народи, така че и до днес едни от тях се наричат утигури, а други – кутригури."
Те заемат танаитско-меотската (Доно-Азовска) степна зона, кутригурите в западната част и утригурите на изток. Тази история се потвърждава и от думите на утигурския владетел Сандилх :
Първите по-надеждни сведения за кутригурите са от 482, когато те сключват съюз с император Зенон срещу нападналите Източната Римска империя остготи.
От 493 нататък кутригурите водят многократни войни срещу Империята, като достигат до Илирия, Тесалия и Константинопол. Те участват и в походите на разбунтувалия с пълководец Виталиан (514 – 515 и 518 – 520). Контактите между Империята и кутригурите са разнопосочни – през 528 хан Грод приема християнството и се опитва да го наложи на сънародниците си, но без успех. Войните продължават до 540, когато настъпва известно затишие.
През 550 г. гепидите молят кутригурите за помощ в боевете против лангобардите. По това време те влизат в контакт с Източноримската империя. Въпреки че получават от императора в Константинопол годишни пари, те нахлуват често в източноримската територия; от друга страна кутригурите служат също в източноримската войска, например един Синион (Sinnion) се бие като офицер при Велизарий (505 – 565).
През 551 кутригурите отново нападат териториите на Империята. През 551 г. армия от 12 000 кутригури, водена от много командири, включително Хиниалон , идва от „западната страна на Меотичното езеро “, за да помогне на гепидите , които са във война с лангобардите .
Византийците се споразумяват с хана на утигурите Сандилх, който напада незащитената територия на кутригурите и им нанася тежко поражение, а част от победените кутригури се заселват в Тракия. През 558 кутригурският хан Заберган предприема нов поход към Константинопол, но се оттегля срещу паричен откуп. Междувременно хан Сандилх отново напада земите на кутригурите и през следващите години сблъсъците между кутригури и утигури продължават.
Менандер Протектор е описал времето на пристигането на кутригурите в Тракия по времето на Юстиниан I през 558 г.
В началото на 7 век останалите в Черноморска Скития кутригури, известни вече под името „котраги“, са включени във Велика България на хан Кубрат. Към края на 7 век кутригурите от Панония под водачеството на хан Кубер мигрират към Балканите. Преди това правят бунт в Аварския хаганат. В похода си към Византия през 680 г. достигат до Солун. Сключват мирно споразумение с Византия и се заселват там, където е Керамисийското поле (Битолско поле). В началото на IX век тези земи са включени в състава на България.
Съществуват и различия по въпроса за идентифицирането на кутригурите спрямо утигурите и тяхната родствена връзка. Съвременни изследвания показват, че евразийските степни племенни съюзи са били твърде разнородни.
Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на V век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката. Археологическите разкопки в тези райони, потвърждават присъствието на две сродни, но различни племена. В Източното Приазовие гробовете са предимно със северна ориентация характерна за утигурите, но има и известен брой некрополи (Пашковският и Ясеновополянският некропол) със западна ориентация. Западната ориентация е разпространена най-вече сред прабългарите-кутригури, населявали земите западно от Дон.
Сведенията за историята на утигурите до средата на VI век са оскъдни, тъй като те са сравнително отдалечени от Източната Римска империя. Около 551 ромеите се споразумяват с княза на утигурите Сандилх, който с войска от утигури и тетраксити напада територията на кутригурите, чиито основни войски в този момент са на Балканския полуостров. Походът е успешен и хиляди ромеи, държани в плен, са освободени и се завръщат в империята. Част от победените кутригури също са приети от императора и се заселват в Тракия.
През 558 г., по време на нов поход на кутригурския княз Заберган на Балканите, княз Сандилх, подкупен от император Юстиниан I, отново напада земите на кутригурите. Войните между кутригури и утигури продължават и през следващите години.
През 576 г. войска от тюрки и утигури обсажда и превзема Боспор, но започналата гражданска война в хаганата ги принуждава да изоставят града.
През VII век утигурските племена, вече известни като „уногундури“', възстановяват независимостта си и заедно с кутригурите образуват държавата Велика България, оглавявана от хан Кубрат.
Племето уногундури е принадлежало към прабългарите от източния клон (кутригурите-западен, утигурите-източен). След като Тюркския хаганат покорява утигурите (които са били главното, представителното племе), уногундурите, начело на които застава хан Кубрат, започват действия против тюрките. Това става с известна подкрепа от страна на Византия. Утигурите още от времето на Юстиниан I са в добри отношения с империята. Когато тюрките настъпват, Кубрат е изпратен с вуйчо си Органа в Константинопол. Византия е спомогнала Кубрат да се върне начело на племето си и да отблъснат тюрките.
Впоследствие уногундурите заемат първо, главно място между обединените прабългарски племена или орди при образуването на Стара Велика България.
Тубджак, или Туптжака, е кан на България, който управлява в периода между 587 и 602 година. По различни източници се съобщава, че е управлявал за около 15 години. Той е баща на Бат Оркан, който управлява от 602 до 603 година, както и на Гостун или Албури, който управлява от 603 до 605 година, преди да бъде убит през 618 година.
Името или епитетът "Тубджак" се свързва с аварската етническа група. Тубджак е син на кан Тутра и е баща на кан Органа.
Според историческата хроника "Гази-Барадж тарихи", завършена преди 1246 година, Тубджак почива през 605 година след 15-годишно управление. Той оставя на своя по-голям син Бат Оркан обширно княжество, разпространяващо се от Карпатите до Аксу. Тубджак управлява от 590 до 605 година, според същия източник.
Органа е владетел на утигурите от 617 – 629 до 630 г. Той е вуйчо на хан Кубрат.
Някои изследователи го отъждествяват с известния от „Именника на българските ханове“ наместник Гостун, докато други отхвърлят такава връзка и смятат Органа за местен владетел, управлявал преди Гостун.
Гостун е сред прабългарските владетели, изброени в Именника на българските ханове. Това е и единственият източник за Гостун, който е посочен като „наместник“ от рода Ерми на аварския хаган.
Кубра̀т (на гръцки: Κροβατον, Χουβρατις) е владетел от рода Дуло, вожд на племето уногондури, обединил прабългарите северно от Кавказ и Черно море и създал племенен съюз, наречен Стара Велика България, известна също като Оногурия.
Кубрат безспорно е от най-значимите личности в българската история, най-вече с обстоятелството, че обединява прабългарите и първи дава тласък на бъдещата трайна българска държавност, изразила се впоследствие в съществуването на Дунавска и Волжка България. Това обединение е нетрайно и се разпада веднага след смъртта му, но това е резултат не толкова на някакви слабости на самия Кубрат, колкото на спецификата на обществените отношения на прабългарите тогава, които като повечето конни народи били по-силно свързани с родовото и племенно начало, отколкото с единна държава.
През 1912 г. в пясъчните дюни на река Ворскла в местността „Карнаухова балка“ ( 49°23'40"N 34°33'7"E) край село Мала Перешчепина, на 13 км южно от град Полтава в днешна Украйна, е открито от две овчарчета съкровище, датирано от различни изследователи към средата на VII век до началото на VIII век. То е изключително богато и се състои от повече от 800 основно златни (25 кг) и сребърни (50 кг) предмети. Голяма част от находките, съдържащи шедьоври на византийското и персийското ювелирни изкуства, се съхраняват в Ермитажа. През 1984 г. Йоахим Вернер разчита монограмите на два от пръстените като „Ккубрату“ и „Кубрату Патрикиу“, с което свързва археологичния обект с Велика България. Съществува и хипотеза, че то е свързано със смъртта на Кубрат или дори е мястото на неговото погребение.
племенни имена като утигури, кутригури, оногури, българи, сабири и други. Утигури и оногури.
Котра̀г е вторият син на хан Кубрат. След разпадането на Велика България той се заселва заедно с племето котраги (кутригури) на север в Поволжието и основава Волжка България, васална на хазарите. Вероятно е наследен от втория си син Ирхан. Ирхан от прабългарския владетелски род Дуло е хан на Волжка България през VIII век. След смъртта на Ирхан той е наследен от своя син Туккей. Туки, Тукъй или Туккей (VIII век-815 г.) от прабългарския владетелски род Дуло е хан на Волжка България през IX век. По време на 50-годишното му управление във Велики Болгар градът просперира, а прабългарите стават доминиращо по брой население в региона на Средна Волга. Страната обаче oстава васалнo зависима от Хазарския хаганат. Айдар хан се счита от историците в съвременен Татарстан за четвъртия владетел на Волжка България, син и наследник на Туки. Неговото име е арабско, което се счита като индикатор, че по време на управлението на неговото управление ислямът трупа престиж и започва да се разпространява в района на Волжка България. Съвременната историография приема, че владетелите на Волжка България под хазарски васалитет са носили титлата елтебер.
Експедицията пътува към река Волга по установени търговски пътища, по които арабски и персийски стоки са се доставяли от днешните земи на Ирак, Иран и Хорезъм в замяна на скъпи животински кожи. В пътеписа си от това пътешествие, препис на части от който е намерен едва през XX век, ибн Фадлан дава точни сведения за северните прикаспийски области и поречието на Волга, като при това дава първият правилен опис на всички реки, пресичащи Прикаспийската низина.
Ахмед ибн Фадлан ибн ал-Аббас ибн Рашид ибн Хаммад е арабски пътешественик и писател живял през първата половина на Х в. През 921 г. е изпратен от абасидския халиф на Багдад във Волжка България като религиозен сановник в състава на голяма експедиция.
Ибн Фадлан при посещението си във Волжка България, дава сведения за нейния владетел Алмус ибн Шилки Балтавар.
Шилки, Джилки или Силки (тат.: ﺷﻳﻟﻜﻯ, лат.: Şilki, ислямизирано като Абдала (Abdallah), живял във втората половина на IX век, е волжко-български управител (елтебер). Считан е за внук е на вожда Идьек,[1] като липсват точни данни дали е принадлежал към прабългарския владетелски род Дуло.[2][3] Името му се споменава в спорните летописи Джагфар тарихъ, но не в достоверен исторически контекст. В този източник се съобщава обаче, че името Шилки произхожда от амурския приток Шилка.
Счита се, че Шилки осигурява обединяването на прабългарските родове и че при неговото управление васалната зависимост на Волжка България от Хазарския каганат намалява, а Велики Болгар трайно се превръща в столица на Волжка България.
Когато през 922 г. волжките прабългари приемат исляма при неговия наследник Алимъш Джафар Шилки е споменаван вече с ислямското си име Габдула (Абдула) Джилки.
Времето, когато хан Челбир управлявал, било размирно. Той се заел да изглади противоречията между различните племена в състава на държавата. Той помирил и различните религии. Започнал да укрепва границите на Волжка България като построявал редица нови крепости и завършвал стари укрепления. Били прокопани редица ровове и канали. Армията била разделена на редовна войска и опълчение. Тези неща Челбир направил заради надигащите се на изток монголо-татари на Чингис хан. Челбир посетил и някои съседни държави, за да си осигури съюзници.
Още след възкачването на трона, емир Челбир е трябвало да се бори с куманите, които по това време заемали степите на север от Черно море. Част от куманите са били съюзници на прабългарите и живеели в пределите на държавата. Друга част обаче продължавала да извършва опустошитени набези на територията на Волжка България. Той започнал война срещу отцепилите се части от куманите и тя траела няколко години. Габдула Челбир постигнал успех като привлякъл куманите за съюзници и мирът, който е бил установен, се запазил до края на управлението му.
На 23 май 1223 година близо до град Калка се срещнали обединените войски на Руските княжества и техните съюзници куманите срещу настъпващата монголска армия водена от Субетей. Това сражение завършило с пълно поражение на Руските княжества и техните съюзници, обаче монголската армия била изтощена, затова Субетей решил да се оттеглят временно. Връщайки се те преминали през Поволжието и територията на Волжка България. След битката при река Калка и поражението на съюзниците, разбирайки за опасността, Челбир започнал приготовление за война, давайки си сметка, че армията на Чингис хан, водена от Субетей, е непобедима дотогава. Той заповядал да се съберат хора за армията му и да се започне подготовка за война. Към войската му се присъединили и няколко кумански отряда, както мордовските принцове Пуреш и Пургаз. През септември същата година се състояла Овнешката битка. Габдула искал да надхитри противника и да го вкара в капан. Затова той избрал района около Жигулевските възвишения и поставил капан на врага. Идвайки, войските на Субетей се натъкнали на малобройна волжко-българска войска, която след краткотрайна схватка лесно обърнали в бягство. Монголските войски подгонили бягащите прабългари и влезли в капана. От едната страна е била река Волга, а от другата страна Жигулевските възвишения. При опит да избягат, монголите са щели да се удавят или да попаднат на многото други капани устроени от прабългарите. Когато основните войски на монголите влезли в капана прабългарите ги обградили, нанасяйки им поражение. Били пленени 4000 войници, които Габдула заменил за 4000 овена, именно от това идва името на битката. Тази битка останала в историята като единствената битка в която Чингис Хан е загубил докато е жив.
Златната орда е задържана за около 15 години отвъд Волжка България и далеч от тогавашния западен свят.
А. Халилов написал за това събитие:„Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила Древна Русия от унищожение“.
Кан Челбир е погребан в град Болгар. Неговият мавзолей е запазен и се посещава от туристи
Алмиш 895-925 е елтебер на съюз от няколко тюркоезични племена в региона на сливането на реките Волга и Кама и първият мюсюлмански владетел (емир) на Волжка България. Алмиш е син на Шилки и вероятно го наследява като елтебер в края на IX или началото на X век. Остава васал на зет си хазарския хаган, комуто плаща данък и е дал свой син за заложник. Счита се, че това става през 922 г., с което властта във Волжко-Камска България се централизира. Алмиш приема името Джафар от пълното име на халиф ал-Муктадир и посмъртно нарича баща си Абдуллах. В следващите години Волжка България преживява културен подем, отварят се джамии и медресета, от арабския свят идват редица богослови, медици, философи, поети и дори преписвачи на Корана и сунните. Столицата на Алмиш, Булгар, се превръща в „Северна Мека“. Синовете му са били на власт Хасан Газан Мумин 925-930, Микаил Ялкау Балтавар 930-943.
Габдула ибн Микаил е владетел на Волжка България през 10 век, внук на Алмиш. Известен е с монетите, които е сякъл в Суар (948-949) и Болгар (957-958). Предполага се, че по време на неговото управление окончателно се оформят Волжко-българското и Суарското княжество.
През 1223, след победата над руските и кипчакските армии в битката при Калка, монголската армия под ръководството на Субутай и Джебей е изпратена да покори Волжка България. Дотук в историята, войските на Чингис хан са разглеждани като непобедими. Обаче през 1223 прабългарите побеждават монголците, при така наречената Овча битка. Армия, водена от волжко-българския елтебер (цар) Габдула Челбир, заедно с армиите на мордовските принцове или инязорите Пуреш и Пургаз, побеждават силите на Чингис Хан през 1223 близо до завоя на река Самара, което стасва една от първите загуби на монголците. След поредица тежки сражения, изморената монголска армия тръгва надолу по поречието на Волга. Междувременно руснаците продължават атаките си срещу Волжко-българската държава с цел да превземат богатия район.
През есента на 1229 г. нова тридесет хилядна монголска армия, начело с умелите военачалници Угеде и Субедей, нахлува във Волжка България. Жителите на град Саксин и куманите търсят закрила при българите. Нашествениците отново са отблъснати и принудени да се оттеглят.
Поредният поход на монголите срещу Волжка България през късната есен на 1232 г. е спрян край неините онбранителни съоръжения, разположени по южната и югоизточната граница на страната. Саксин устоява на монголската обсада и монголите отстъпват, поради настъпващата сурова зима.
През 1235 г. в монголската столица Каракорум висшият монголски съвет (курултай) взема решение за всеобщ военен поход срещу българите, с участие на всички монголски пълководци и техните армии. Подкрепяни от военни сили и от покорените народи, монголците предприемат настъпление от южната военна граница на Волжка България.
Срещу столицата Биляр е изпратен отряд, за който се твърди, че е наброявал 300 000 войни. Въпреки героичната съпротива на петдесет хилядна българска армия, през есента, след продължителна обсада, градът е завладян. След Биляр, под ударите на монголите падат други важни центрове във Волжка България - Болгар, Сувар, Джукетау и други важни градове. След покоряването на Волжка България, монголите продължават своя завоевателен поход на запад към руските княжества.
Оцелялото земеделско население е принудено да напусне земите. По-голямата част се заселва по поречието на река Кама и северните райони. Околността около град Казан става новият център на прабългарите. Казан и Чали стават нови главни политически и търговски центрове.
Някои градове, като Болгар и Жукотин, са възстановени, но остават главно търговски центрове и населението им, в по-голямата част, не е прабългарско.
След като монголците заминават, за да превземат Русия, прабългарите въстават. Монголците се връщат и потушават въстанието.
В средата на 14 век някои княжества на Волжка България стават по-независими и дори секат собствени монети. Някои от тези княжества дори са управлявани от прабългари. През 1420-те Кашанското княжество, под управлението на Гиасетдин, на практика става независимо от Златната орда. През 1440-те всички земи с прабългарско население стават част от Казанското ханство, което се управлява от монголските династии. Ханството също включва земите на марийците и чувашите, докато владетелите на териториите на башкирите, удмуртите и мордовците стават васали на Казан. Тези народи традиционно са били под икономическо и културно влияние от Волжка България.
Поволжието в сегашното административно деление на Русия се припокрива с Приволжки федерален окръг и с Приволжки икономически район.
Волжките българи са етническа група в Средното Поволжие, съществувала през VII-XIII век. Тя възниква със заселването в региона на прабългари - след разпадането на Стара Велика България (държавата на хан Кубрат), начело със своя вожд - Котраг (син на Кубрат, за чието име има хипотеза, че не е лично име,[1] а по-скоро се отнася за предводителя на котрагите/кутригури), те основават държавата Волжка България, наричана и Волжко-Камска България и Итилска България - по имената на основните реки там: Волга (Итил - също име на местен средновековен град) и Кама.
Западането на Хазарския хаганат, чиято официална религия е юдаизмът, и възможността чрез исляма да бъдат централизирани племената ускорява развитието на Волжко-Камска България. Постепенно волжките българи заменят местната руническа писменост с арабската азбука. Тези процеси в страната спомагат тя бързо да се наложи като важен културен и религиозен център от средата на X в. нататък. В нея се проявяват редица лекари,[3] астрономи, богослови, философи, строят се медресета и джамии.
Браковете на българските царе са били важна част от политиката, като често са били сключвани по династични и политически причини. Тези бракове са имали за цел да укрепят властта, да създадат съюзи с други държави или да уредят мирни отношения. Някои от най-известните бракове на българските царе са:
Прабългарските родове са важни за разбирането на българската история, тъй като те са основните групи, от които са произлезли българите. Сред най-известните прабългарски родове са Дуло, Ерми, Угаин, Вокил, Чакарар и Кубиар.
Прабългарски владетелски родове, известни от Именника на българските ханове:
Ерми е прабългарски благороднически род от VII век. Единственият известен негов представител е „наместникът“ Гостун, споменат в Именника на българските Ханове. В един каменен надпис на Омуртаг родът е споменат под името Ермиар.
Органа е владетел на утигурите от 617 – 629 до 630 г. Той е вуйчо на хан Кубрат. От Дуло или Ерми.
Угаин е прабългарски болярски род от втората половина на VIII век, от който произхожда българският хан Телец, управлявал от 760 до 763 г. Кан Токту и брат му Баян вероятно също са от този род, но за това няма категорични доказателства.
По време на политическата криза, обхванала младата българска държава, родът Угаин враждува с рода Вокил, като представители на двата рода се редуват да управляват. Властта се сменя чрез организирани от другия род бунтове, при които владетелят бива убит или принуден да бяга във Византия.
От рода Вокил (Укил) произхождат няколко български владетели, управлявали България през VIII век:
кан Кормисошкан, Винехкан, Сабинкан, Умор
По време на политическата криза, обхванала младата българска държава, родът Вокил враждува с рода Угаин, като представители на двата рода се редуват да управляват. Властта се сменя чрез организирани от другия род бунтове, при които ханът бива или убит, или принуден да бяга във Византия.
Някои историци предполагат, че Вокил и Укил са един и същи род.
Пага̀н е български владетел, управлявал България от 767 до 768 г. Не е ясно от кой прабългарски род е той, но се предполага, че е от рода Чакарар. Паган започва мирни преговори с Византия, като се среща лично с Константин V Копронѝм. Той е обвинен, че се е предоверил на византийския император и е убит около Варна от подчинените си. Телерѝг е владетел на България от 768 до 777 година. Род Дуло. Неговото управление съвпада с края на вътрешната криза в България от VIII век. За пръв път името му се споменава в изворите във връзка с похода на византийския император Константин V Копронѝм срещу България през май 774 г. Този поход завършва без решително сражение, с мирен договор между двете страни.
Карда̀м е български владетел в периода 777 – 803 г. Смята се, че той е пряк приемник на хан Телериг, въпреки че за това има само един първоизточник – западния хронист Зигеберт.
Зигеберт (роден през 1030, починал през 1112 г.) е монах от манастира в Жамблу, днешна Белгия, автор на богословски и исторически съчинения. Сред трудовете му е и хроника за събитията в Европа и Средиземноморието от 381 до 1106 г. В нея се съдържат сведения за историята на българите от най-ранното Средновековие до XI век, в това число за създаването на Дунавска България през 680 г., войните на българите с византийския император Константин V, покръстването на българите, делата на кан Крум и цар Симеон.
Дали това е една от причините за интереса към българите в летописът от краят на VІІ в., не е ясно, но данни от този неизвестен източник са заети от няколко по-късни автора. Още в началото на VІІІ в. от хрониката на египетският епископ Йоан на гр. Никиу; от хрониката от края на VІІІ в. на Теофан и от летописът от ІХ в. на Никифор.
Йоан Никиуски е бил монофизит и дава обилни сведения за Мартина, втората жена на Ираклий, понеже тя съдейства за възвръщане на авторитета на египетският патриарх Кир. Колкото пестелив е Теофан в своята хроника от края на VІІІ в. за Мартина, толкова обратно словоохотлив е Йоан Никиуски за нея.
През 641 г. умира Ираклий (610-641), който прави едно сложно завещание, според което детето му от първия брак и детето му от Мартина, с която Ираклий има втори брак, заедно със самата Мартина, да поемат заедно управлението на властта във византийската столица.
Мартина обаче е недолюбвана от народа и сената, понеже тя е племенница на Ираклий (дъщеря е на сестра му) и на техният брак се е гледало като на кръвосмешение, църквата също не го е одобрявала, макар и да не е поставяла открито въпросът.
Именно във връзка с трудният период от животът на Мартина и нейният син непосредствено след смъртта на Ираклий (641 г.), Йоан Никиуски дава едно интересно сведение в хрониката си, според което след смъртта на императора Мартина, за да запази позициите си, е разчитала на подкрепата и приятелството на Кубрат.
Очевидно Кубрат е посетил Мартина в Константинопол още в 641 г., понеже Никифор пише, че сената е упреквал Мартина, че приема варварско посолство, все едно е царица.
Епизодът на взаимоотношенията след 641 г. между Кубрат и Мартина е незаслужено пренебрегнат от изследователите, а той разкрива, че Кубрат, който е пребивавал от 619 г. до 624 г. в дворът на Ираклий, е познавал втората жена на императорът, с която са били даже на сходна възраст.
През 624 г., по време на византийско-персийската война, Ираклий посещава хуните в Предкавказието (Теофан, л.м. 6115) и очевидно се среща с Орган.
По всяка вероятност тогава се връща от двора на Ираклий при чичо си Орган и Кубрат.
През същата 624 или през 625 г. Орган преговаря за хазарска помощ за Ираклий, във връзка с водената от него война с Персия. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” разкри, че духовното име на Орган е било Арбуга, което явно е неточно предаване на християнското име Андрей.
Все още грешно се датира основаването на държавата на Орган и Кубрат, което е въщност през 629 г. и тази държава просъществува до 669 г.
Трябва ясно да се каже, поради липсата на задълбочен интерес в българската наука, че създадената от Орган и Кубрат държава България не е упоменатата от Теофан и Никифор „древна Велика България”, защото в краят на VІІ в. техният източник (сирийският летопис, за който стана дума) не може да нарече „древна” и „стара” една държава, създадена преди около 60 години.
„Древна Велика България” е държавата създадена от 465 г. и просъществувала до 565 г. в Боспор (Прокопий) и Предкавказието, в която има градове (Псевдо-Захарий Ритор) и за срам на българската историческа наука за тази държава не се знае нищо, а за нейният владетел Ирник (упоменат в „Именникът на българските канове”) дори мастити професори говорят нелепици, че бил „митична личност”, при положение, че в западната историческа наука (Бъри, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отдавна е изказана правилната хипотеза, че Ирник от „Именникът на българските канове” е всъщност Ернак, третият син на Атила.
Той през 635 г. (Никифор) получава от Ираклий почетната титла „патриций”. Но по това време Ираклий и Мартина не са в столицата, а в „източните области” (Никифор). Тоест, през 635 г. Кубрат воювал успешно срещу аварите (Никифор), след което „изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те и двамата спазвали до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел със сана патриций” (Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. С.,1997, с.41).
Победата на Кубрат срещу аварите, ако не е в Панония, е поне със сигурност в малка Скития (дн. Добруджа, на север от устието на Дунав), защото авари на изток от Карпатите няма.
Причината Кубрат да изпрати пратеници при Ираклий след тази победа, е очевидна: той сключва мир с Ираклий и получава титла „патриций”, понеже Кубрат е разширил владенията си върху стари римски земи (малка Скития, северна Добруджа). Владеейки над тези земи като съюзник на империята, Кубрат е припознат за федерат (под ефимизмът „подаръци” почти навсякъде в късно-античните летописи, се разбира приятелски данък) и му е даден почетният римски титул „патриций”.
Още през 619 г. Ираклий дава същият титул на Орган.
Къде през 635 г. Кубрат изпраща посолство до Ираклий?
Последният не е в Константинопол, а в „източните области”, в „Анатолика”. Явно е в северо-източната част на Мала Азия, защото по същото време Антиохия е нападната от арабите и на юг се водят военни действия. Пратениците на Кубрат, за да стигнат до Ираклий, не може да са минали по друг сухопътен маршут, освен през Кавказ и на юг към Анатолика. Това косвено потвърждава, че мащабите на държавата на Кубрат, са били от Добруджа до Кавказ. Неслучайно в периода 836-847 г. арабоезичният родоначалник на географията ал-Хорезми съвсем отговорно твърди, че „Бурджан” (= България) съответства на птоломеевският топоним „Сарматия”, който в географията на александрийският учен от ІІ в. от н.е. обхваща земите от Карпатите до Кавказ.
Маршрутът през Кавказ в Анатолика, по който стигат до Ираклий през 635 г. кубратовите пратеници, е очевидно много добре познат на Кубрат.
Той пише, че Мартина и константинополският патриарх Пир били написали писмо до военачалникът Давид в Кападокия, т.е. до стратегът на Анатолика, чието име било Давид Матаргуем. Очевидно, под последното трябва да разчетем прозвището „Тритуриос”, сгрешено от Йоан Никиуски, което по традиция носи анатолийският стратиг.
Преносител на писмото до стратигът бил „47. Кубрат, владетелят на хуните, племенник на Орган, който бил приет млад в християнството в Константинопол и отраснал в императорският дворец. 48. Между него и Ираклий имало дружба и мир и той, след смъртта на императора доказал привързаността си към синовете му и Мартина. ...49. Сега той подкрепял интересите на Ираклий (синът на Мартина – бел. К.М.) и се противопоставил на тези на Константин (наследник на Ираклий от първият му брак – бел. К.М.)...”
Мартина изпраща Кубрат с тайно писмо да предложи на стратигът на Анатолика Давид да се ожени за нея и да стане император, така тя се е надявала да запази статуквото си. Нейният ход не е нещо ново в историята на империята. Ариадна, съпругата на Зенон (474-475;476-491) също се омъжва за Анастасий (491-518), за да запази положението си на царица.
Опитите на Мартина и действията на Кубрат водят до смут в столицата, където е избран нов стратиг на Анатолика Теодор, син на стария Теодор, назначен през 635 г. от Ираклий. А Давид Тритуриос, който очевидно се е съгласил да стане император, избягал към Армения.
Определено Кубрат в този момент се е отказал от по-нататъшна намеса във вътрешните дела на Византия, понеже Давид е заловен и главата му е отсечена и разнасяна по градовете. А Мартина и потомството й е измъчвано и са изпратени на заточение.
Все пак Кубрат не стига дотам да развали междудържавните си съюзнически отношения с Византия, заради Мартина, вдовицата на Ираклий, но е видно, че в периодът след 641 г. той се е намесил във висшите етажи на властта в империята и Мартина е виждала в негово лице човекът, който ще й осигури нов съпруг и тя ще остане царица...
Този епизод от византийската история е слабо проучен, в учебните помагала не се отбелязва, че действията на Мартина са били насочени след 641 г. не само срещу първородният син на Ираклий и неговото потомство, но и в посока тя да запази статуквото си като царица.
В планът на Мартина е въвлечен патриархът на столицата Пир и е повикан Кубрат.
Последният идва с посолство в столицата и отзвук от това събитие е съхранен в летописът на Никифор.
Още веднага след смъртта на императорът, сената, въпреки завещанието на Ираклий, отказва да признае Мартина за царица-вдовица и изработва формулата „майка на императори”. „Ти все пак имаш уважение като майка на императори, а те – като императори и господари” (Никифор, с.44).
„Ти не можеш госпожо – били казали сенаторите – да водиш преговори с варвари и чужди племена, дошли в нашата държава; не дай боже до такова състояние да стигне ромейската държава” (Никифор, с.44).
Именно последното съобщение на Никифор е явно отглас от визитата на Кубрат при Мартина, веднага след смъртта на Ираклий. Въвлечен в този заговор, Кубрат застава зад Мартина и през Кавказ се среща в Кападокия с военният стратиг Давид, на когото занася писмото на Мартина и патриарха за женитба. Явно Мартина и патриарх Пир много добре са съзнавали, че само благодарение военната сила на Давид, Мартина ще запази престола си като царица.
Кубрат умира към 660/662 г. Това е ясно записано и незнайно защо различни учени повтарят една и съща неверна информация, че Кубрат умрял към 641 г.?
Именно през 662 г. Констанс тръгва да воюва на запад с лангобардите и форсира италиянското южно крайбрежие.
Теофан пише: „По времето, когато Константин (=Констанс –бел.К.М.) беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал..."
Може би Мартина е разчитала и на военна подкрепа от страна на Кубрат при необходимост, но той явно се е въздържал от такава авантюра и заговорът пропада, като властта преминава в ръцете на Констанс (641-668), син на Константин и внук на Ираклий, т.е. в потомството от първият брак на Ираклий.
Кубра̀т (на гръцки: Κροβατον, Χουβρατις) е владетел от рода Дуло, вожд на племето уногондури, обединил прабългарите северно от Кавказ и Черно море и създал племенен съюз, наречен Стара Велика България, известна също като Оногурия.
Главни извори за Стара Велика България и за Кубрат са ромейските хроники на Теофан Изповедник и на патриарх Никифор, които черпят информация от по-стари източници.
Не е известна точната година на раждане на Кубрат, но се предполага че е роден около 605 и починал 665 г. Т. нар. „Именник на българските ханове“ сочи, че Кубрат е управлявал 60 години, но това може да е била и продължителността на живота му. Независимо от някои мнения, че е починал през 642 г., напоследък изследователите утвърждават становището си, че Кубрат е починал между 663 – 668 г. Това становище е застъпено и в Голямата българска енциклопедия. Някои български учени, сред които и Божидар Димитров, твърдят че той създава Велика България през 632 г.
Според хрониките на Теофан Изповедник и на Никифор I Константинополски Кубрат умира „през годините на Константин, който управлявал на Запад“. Предполага се, че става дума за император Констант II, управлявал между 641 и 668 г.ч и който прекарва последните години от управлението си в Италия. Находките от Мала Перешчепина, свързвани със смъртта на Кубрат, дават основание тя да се датира около 650 г.
Първата му поява на историческата сцена, засвидетелствана от изворите, е като предводител на част от съюзните на Византия тюркутски войски (по-скоро прабългаро-хазарски като състав), които подпомогнали император Ираклий през 621 г. в борбата му с персите.
През 604 г. могъщият Тюркски хаганат се разпада на две части – източна и западна. Земите на прабългарите (на север и изток от Черно море) остават в Западнотюркския хаганат, управляван от хагани от тюркския род Ашина.
През 628 г. уногундурите и утигурите (две от трите основни прабългарски племена, заедно с кутригурите), предвождани от Моходу Хеу (според някои Органа), въстават срещу хагана и Моходу Хеу се възкачва на каганския престол под името Сибир/Шибир хан, известен също и като Тукъй хан, означаващо на прабългарски език, че е роден или поел управлението в годината на коня. През същата 628 г. начело на прабългарите в западните краища на хаганата е поставен (или се издига) Кубрат. Тази война завършва през 632 г. със смъртта на Шибир хан. Впоследствие Кубрат отцепва прабългарските земи от хаганата, поставяйки началото на Стара Велика България. Скоро след освобождаването от владичеството на хаганата Кубрат отхвърля и зависимостта си от аварския хаган. Така Велика България достига своя апогей – успешно се противопоставя на западните тюрки, напиращи от изток, и на Аварския хаганат, разположен и властващ на запад от Велика България.
Втората война на Кубрат е срещу Арабския халифат. През годините на управление на третия халиф – Осман ибн Афан, през 648 г. една арабска войска (ок. 20 хил. души) пресича прохода Дербент в източната част на Голям Кавказ и нахлува в земите на барсилите, които по това време са част от Велика България. Арабската войска е разбита, а останалата част от арабите бягат на юг от Кавказ. С изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, във външнополитически аспект първата половина на управлението на Кубрат е спокойна. На юг са поддържани близки отношения с Византия на Ираклий (двете държави сключват съюзнически договор през 634 г. – едновременно израз на подкрепата на Византия за новата държава, а от българска страна – отказ от нашествия), а и след това, без обаче те да прераснат в по-ангажиращо обвързване на Велика България с Византия. На запад и север положението е спокойно, на изток хазарите, подчинени на Западнотюркския хаганат, биват въвлечени активно в междуособните борби и не представляват заплаха. Византийският император му дава титлата „патриций“ (почетна висока титла за благородник).
В така развилата се ситуация започват да назряват все още далечни проблеми през втората половина на 40-те години. Това е времето на голямото настъпление на китайската държава Тан в Средна Азия. През 647 г. пада Самарканд, през 651 г. рухва и Западнотюркският хаганат, през 653 г. е превзета и Бухара. Последица от това са бягството на върхушката на западните тюрки и остатъците от техните армии (ок. 40 хил. души) в земите на хазарите, между реките Емба и Волга, и отвъд Волга, в териториите на съвременни Калмикия, Астрахан и Северен Дагестан. На тези земи през 650 г. е основан Хазарският каганат, начело на когото застават тюркските хагани от рода Ашина.
Кубрат, според повечето мнения, умира ок. 665 г. Управлението на държавата наследява най-големият му син Баян, наричан още Батбаян или Безмер (в Именника на българските ханове).
Син Ба̀тбаян от рода Дуло е последният владетел на Стара Велика България. Период 665 – 668 г.
Котра̀г е вторият син на хан Кубрат. След разпадането на Велика България той се заселва заедно с племето котраги (кутригури) на север в Поволжието и основава Волжка България, васална на хазарите. Вероятно е наследен от втория си син Ирхан.
Хан Ку̀бер е прабългарски владетел в Панония и Македония. Смята се, че е син на хан Кубрат, брат на хан Аспарух и член на рода Дуло. Създател е на Куберова България в Македония. След разпадането на Кубратовата Стара Велика България, намираща се на територията на днешна Украйна, Кубер с част от прабългарите се заселва в бившата римска провинция Панония, Македония и около Срем. Той признава властта на Аварския каганат, ставайки негов васал.
Алцѐк (на латински: Alzeco, Alcek, Aldigar, Altsek, Altzek, Alzec, Altsikurs) според Теофан Изповедник е вероятно брат на хан Аспарух и пети син на хан Кубрат, гасталд (княз) в Самниум, живял в Гало Матезе, Сепино, Бояно и Изерния на регион Молизе в Централна Италия.
Аспару̀х е български владетел, основател на Дунавска България. Той е трети син на Кубрат, основателя на Стара Велика България. Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата хан.
Това, което се знае за рождението на хан Аспарух е, че той е третият син на хан Кубрат, основателя на Стара Велика България. Предполага се, че е роден около средата на VII век, вероятно между 640 и 650 година, и е загинал около 700 година в битка с хазарите. В Именника на българските ханове се казва, че е живял 61 години, което дава основание да се предполага, че е роден около 639-640 година.
Като сегашни българи нашата родина е България земите на Дунавска България.
Но като български народ трябва да приемем, че сме живяли преди Дунавска България че сме били Велик български народ, оставили знак в света и цивилизацията. И никога да не позволяваме да ни се втълпява че България е започнала тук и сега. Тя просто е започнала някъде там в Изтока около Черно море. Което различни племена обединени в едно и е завършила с Аспаруховия Поход, който е поставил началото на сегашна България. Като Феникс българския народ се прераждал, приспособявал към дадената ситуация до днешни дни. Винаги стоически ще спорим какви Гени притежаваме, но истината е че притежаваме страшно много богат коктейл от различни народи. И след като нашите деди и прародители гордо са се наричали българи то с гордост приемаме тяхното решение, че ние произлизаме от прабългарите със всяка капка различна кръв която е пролята за нашето оцеляване.
Ду̀ло е родът, от който произлизат ранните владетели на прабългарите. Произходът на династията и нейното име не е точно известен; съществуват множество хипотези.
Първата българска държава, наричана и Първо българско царство или Първа българска империя (на старобългарски: ︢︢), наричана от историците и Дунавска България за различаване от Волжка България, е първоначално ханство, а от коронясването на Симеон I Велики за цар – царство (империя), просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 681( средата на 7 век) до 1018 г.(до 11 век).
Багратуни са древен арменски влиятелен княжески род в Армения. От 886 г. до 1045 г. са царе на Армения. Основател на средновековното арменско царство става Ашот I (820 – 891), първи владетел на средновековна Армения в периода (886 – 890). Ашот II Железният разбива през 921 г. войските на багдадските Абасиди на брега на езерото Севан и се прогласява за шахиншах, като халифа признава властта му през 922 г. През 961 г. главният град, столица на царството, е преместен от Карс в Ани, държавата става известна като Анийско царство. Феодалната раздробеност и релефа на владените арменски територии засилва центробежните сили, усилвайки местните сепаратисти и логично през 1045 г. в края на Македонската династия, арменските земи са присъединени към Византия.
Дъщерята на Ашот II Железни от род Багратуни, е от 912 до 928 г. цар на Армения и шахиншах („цар на царете“) на Армения (Анско царство) и на Грузия (922 – 928). Рипсимия е съпруга на комит Никола и майка на Комитопулите – братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
Никола е влиятелен български болярин от времето на цар Петър I (927 – 969). Той е комит (управител) на град Средец (дн. София), който тогава е средище на област (комитат) в югозападната част на Българското царство. Баща е на цар Самуил.
Пѐтър 1 е български цар, управлявал България от 927 г. до 969 г. Той е най-дълго управлявалият български владетел. Син на Цар Симео̀н I Велѝки и майка Сестрата на Георги Сурсувул е царица на Първото българско царство.
Георги Сурсувул (George Sursuvul, Sursubul) е български болярин при управлението на цар Симеон I Велики, пръв пълководец, върховен главнокомандващ в българската войска и един от първите държавни дипломати при Петър I. Негова сестра е съпругата във втория брак на цар Симеон Велики и майка на цар Петър, Иван и Вениамин - Боян Мага. В последните години от царуването си Симеон го определя за съуправител и наставник на младия цар Петър I, с когото повеждат военен поход и сключват мирния договор с Византия за „Дълбок мир“, по който цар Петър е признат от Константинопол за император, жени се за дъщерята на василевса Ирина Лакапина, а Българската Патриаршия е канонично призната.
През следващите няколко години синовете на Никола се издигат начело на свободните югозападни предели и през 976 г. повеждат мащабна война срещу Византия.
Аро̀н или Ааро̀н е български болярин, комитопул. Обвинен е в опит да заеме царския престол с помощта на Византия. Убит с цялото си семейство по заповед на брат си цар Самуил. Остава жив само синът му Иван Владислав.
Син на комитопул Арон и племенник на цар Самуил, Йоан Владислав е единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде убито семейството на Арон. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир който убеждава баща си да го пощади. През август 1015 г. става цар, след като (според Дуклянската летопис) убива Гавраил Радомир по време на лов. Според друго сведение убива жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му. През 1016 г. убива и сръбския княз Йоан Владимир, васал и зет на цар Самуил.
През 90-те години на X век за жени за Мария, от която има шест дъщери и шестима сина:(според френския историк и генеалог Криситян Сетиани Мария е дъщеря на цар Борис II (969-971))
Йоа̀н Владисла̀в, често споменаван в съвременни източници и като Ива̀н Владисла̀в, е цар на България от август или септември 1015 до февруари 1018 г., след кратък период междуцарствие, настъпило след смъртта на братовчед му Гаврил Радомир. Статуя на цар Иван Владислав в Скопие. Деца
Пресиан II е първородният син и престолонаследник на цар Иван Владислав. Някои историци го приемат за последния владетел (1018 г.) на Първото българско царство.
Алусиан е български и византийски политик и предводител, втори син на българския цар Иван Владислав. Род: Комитопули Потомци:Василий Алусиан, Самуил Алусиан военачалник във византийската армия през XI век. , Анна Алусиан е дъщеря на Алусиан и първа съпруга на подигнатия във византийски император постфактум – Роман IV Диоген. Майка на Константин Диоген и баба на Анна Диогениса, а посредством внучката си и на византийските управители на сръбските земи до възкачването на династията на Неманичите.
Аарон е български княз, византийски пълководец, магистър и дук. Той е третият син на цар Иван Владислав от брака му с царица Мария. Заедно със своите братя Прусиан и Алусиан участва в последната съпротива срещу завладяването на България от Византия от крепостта в планината Томор (Албания) през 1018 г. Отстоява за кратко българската независимост. Предава се на Василий II[1] и е отведен в Константинопол, където постъпва на византийска служба и прави военна кариера, като става управител на провинция Васпуракан, някогашното Васпураканско царство. Като управител на Васпуракан възстановява старата арменска столица Ани – център на провинцията, и оставя надпис, който свидетелства за извършеното от него: „С волята и милостта на Създателя, благия Бог, аз, магистър Арон, въздигнат от преславните царства, в разцвета на красотата и в годините на своята младост, дойдох на Изток в тази прекрасна крепост Ани, издигнах всичките ѝ стени, укрепих нейните кули от множество камъни върху здрава и дълбоко положена основа. И с голямо количество свои средства и труд докарах изобилна вода вътре в тази крепост за радост и освежаване на жадните. Донесох грамота със златен печат по благоволение на самодържавната багренородна императрица“.
Траян е български княз, четвърти син на цар Иван Владислав и царица Мария. След паданатето на Българското царство под византийска власт през 1018 г., той и останалите членове на семейството му, в това число майка му Мария и братята му Пресиан, Алусиан, Аарон и Радомир са интегрирани във византийското аристократично общество. Приобщаването на Траян във византийското общество преминава през приемането на гръцкото име Теодор и брака му с неизвестна по име византийка от източните части на империята, която била потомка на аристократичните родове на Кондостефаните, Авалантите и Фоките. Чрез дъщеря си Мария Траян се падал дядо на византийската императрица Ирина Дукина, която е съпруга на византийския император Алексий I Комнин (1081 – 1118).
Мария Българска, наричана във византийските извори Мария Дукина († 21 ноември след 1095 г.), е византийска аристократка – протовестиариса, съпруга на Андроник Дука и майка на императрица Ирина Дукина. Мария наследява големи поземлени владения в района на Охридското езеро. Получава значителен доход от владенията си, който използва основно, за да подпомогне политическите амбиции и кариера на мъжа си Андроник Дука. Някои историци са на мнение, че Мария е пример за успешната интеграция на членовете на династията на Комитопулите във византийското общество.
Радомир е петият син на българския цар Иван Владислав и царица Мария.
За него в Алексиада Анна Комнина споменава:
...тоя мъж, който излиза от българите, е благороден и по майчина страна е родственик на императрицата и нашата майка...
След завладяването на България Радомир и семейството му са отведени във Византия, където са интегрирани в редовете на византийската аристокрация. Подобно на братята си и Радомир е изпратен в далечните източни области на империята, където се налага да участва в кампаниите срещу селджукските турци.
Името му се споменава за последно през 1097 г., когато император Алексий I изпраща Радомир при един от водачите на Първия кръстоносен поход-Боемунд I Тарантски, за да води преговори с турските защитници на обсадената Никея, тъй като Радомир владее езика им.
Екатерина Българска или Екатерина Комнина е българска княгиня и византийска императрица, съпруга на император Исак I Комнин. Дъщеря е на българския цар Иван Владислав и на царица Мария. Има шест братя и пет сестри
Самуѝл (на старобългарски: ) е български цар, управлявал България от 997 г. (10век) до смъртта си. Той е първият владетел от династията на Комитопулите.
Арменците са древна християнска нация, живееща в Армения както и в голяма част от западния свят. Те принадлежат към онези малочислени народи, които въпреки древността на произхода си съществуват и днес. Арменската народност е съсредоточена главно в Армения и съседните ѝ страни – Нагорни Карабах (историческо наименование Арцах), Грузия, Иран и Турция (след 1915 г. само в Цариград). По света има много разпръснати арменски общности.
Арменци са се заселвали по-масово на Балканския полуостров от V век. От VIII век до X век византийските императори заселват в Тракия, Родопите и Македония няколкостотин хиляди арменци – павликяни и тондракити. Споменатите арменци, както и арменците от апостолическата църква в България от далечното минало – са се деарменизирали. Някои историци считат, че родът на цар Самуил или на неговата майка има арменски корен. Жената на цар Петър I – Мария (Ирина) Лакапина е внучка на византийския император от арменски произход Роман I Лакапин и майка на цар Борис II и цар Роман. Синът на цар Симеон – Иван е женен също за арменка.
Арменският народ произлиза от древните хайасани, които са живели в Арменското плато. Те са се смесили с други народи, като лувийци, урарти и мидийци, което е довело до формирането на арменския народ и култура. Арменският език е индоевропейски език.
Самото начало познато на човечеството произход на прабългарите съгласно наложилата се през 20 век теория за туранския произход на прабългарите, те са формирани като самостоятелен древнотюркски огуроезичен народ, сроден на хуни, авари и хазари, около средата на 2 век в Средна Азия чрез смесване на прототюрки, останки от хуно-алтайски, угърски и сарматски племена. Въпреки че вече има генетичен начин за проверка на произхода на дадени кости, за да е пълна картината на произхода за дадено човечество а не определен човек, трябва да се анализира кости на хора живяли в различна епоха на дадено място. Прабългарите до днешните българи е минало доста векове, така че ще трудно да стане. Категорично да приемеш факт от иследване на един опроделен век за единствено доказателство е единствено и само опит на спекола.
Изследването е проведено от екипа на проф. Драга Тончева – национален консултант по генетика, от нейния докторант Десислава Нешева в съдействие с проф. Давид Карамели от Университета във Флоренция. Лабораторията във Флоренция е един от най-престижните европейски центрове, специализиран за работа с древна ДНК.
За точноста и правдоподобноста на резолтата от тез кости няма да споря. Но чрец тази информация ще анализирам ситуацията.
Анализът се извършва върху митохондриална ДНК, която се предава от майката на децата, и се изолира от раздробени до прах материали от зъби или от тръбни кости.
Археологичният материал е взет от Антропологичния музей към БАН, създаден от чл. кор. акад. Йордан Йорданов. Изследванията са на точно доказани гробове. Това са находища на древни българи от VIII до X в.
През това време в България са живяли заедно с прабългари и траки и Славяни и Арменци.
Византия и Армения имат дълга и сложна история на взаимоотношения, включваща както конфликти, така и сътрудничество. Армения е била разделена между Византия и Персия, като част от нейната територия е влизала във византийската империя. Впоследствие, византийците частично завладяват и поглъщат Арменското царство, но по-късно губят контрол над арменските територии. Много арменци са служили във византийската армия и администрация, а някои дори са ставали императори.
Багратуни са древен арменски влиятелен княжески род в Армения. От 886 г. до 1045 г. са царе на Армения.
По време на арабско-византийските войни и арабско-хазарските войни, през 8 – 9 век, княжеският род обединява под властта си дезинтегрираните територии на източните арменски области, както и някои от южните – около областта Ширак, по течението на река Ахурян. Основател на средновековното арменско царство става Ашот I (820 – 891), първи владетел на средновековна Армения в периода (886 – 890). Ашот II Железният разбива през 921 г. войските на багдадските Абасиди на брега на езерото Севан и се прогласява за шахиншах, като халифа признава властта му през 922 г. През 961 г. главният град, столица на царството, е преместен от Карс в Ани, държавата става известна като Анийско царство. Феодалната раздробеност и релефа на владените арменски територии засилва центробежните сили, усилвайки местните сепаратисти и логично през 1045 г. в края на Македонската династия, арменските земи са присъединени към Византия, като преди това след падането на Първото българско царство (1018/19 г.) под византийска власт, много болярски родове били изселени в Армения където се отличили, а местните не хранили големи симпатии към наложените им властели. След неуспеха на въстанието на Петър Делян, и арменските земи били окончателно присъединени към империята през 1045 г.
След завладяването на арменските земи от Византия, скоро тук се установили селджуките. Династията на Багратидите се прекратила, а от 1080 г. след битката при Манцикерт, в съседната южна територия на антична Киликия било основано от друга династия, тази на Рубенидите – Арменско кралство Киликия.
Дъщерята на Ашот II Железни от род Багратуни, е от 912 до 928 г. цар на Армения и шахиншах („цар на царете“) на Армения (Анско царство) и на Грузия (922 – 928). Рипсимия е съпруга на комит Никола и майка на Комитопулите – братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
Никола е влиятелен български болярин от времето на цар Петър I (927 – 969). това са години доказващи Арменско пресъствие в българските земи, вклучително и във елита през VIII. Древни българи от VIII до X в. МОЖЕ ДА СА ИМАЛИ СМЕСЕНИ БРАКОВЕ Прабългари със съпруги арменки. Дори на трона сяда Багратуни са древен арменски влиятелен княжески род в Армения. Син на баща прабългарин Никола и майка арменка Рипсимия - цар Самуил кото също се жени за арменска благородничка.
Анализът се извършва върху митохондриална ДНК, която се предава от майката на децата, и се изолира от раздробени до прах материали от зъби или от тръбни кости. Изследванията са на точно доказани гробове. Това са находища на древни българи от VIII до X в.
Анализирайки и времето Това е този период който описах по-горе с възможност да има вече смесени бракове между българи и арменци както в народите така и в Царския дворец.
Техното решение е не пълно, защото е само от един прехот в исторята, не взето под внимание прабългарите отV до VIII век преди силното влияние на Византия и смесените различни по народност население. Не отричам че тези хора живееки и създавайки поколение на българска земя, са по народнос Българи.
Тяхното тълкуване:
Тези данни отхвърлят тезата за хуно-татарския произход на българите, както е написано и в последната енциклопедия от 2011 г. Това означава категорично, че прабългарите са хора от бялата раса, заселила Европа, Индоевропейци, и нямат нищо общо с монголите и татарите.
Мойта преценка:
Тези кости са на Българи с пра арменски произход в поколението си назад. Арменският език е индоевропейски език. Значе и гена им е индоевропейски като анализа. Дали съм права!!!
Разбира се, генетиката не е достатъчно изчерпателна, за да ни дефинира като народ. Битът и културата не винаги съответстват на генетичния произход. Но все пак културата, подобно на гените, се предава от родители на деца, а и хората през повечето история са формирали групи предимно със свои роднини. Така че тези данни със сигурност са интересни, дори и да не са достатъчни да ни идентифицират като народ.
Как и защо се изследват Y-хаплогрупи
Както всички знаят, ДНК-то на всеки човек е съставено от 23 двойки хромозоми (общо 46). Гаметите (сперматозоиди и яйцеклетки) имат само 23 единични хромозоми. При оплождането те формират ДНК-то на новия индивид. Всяка двойка хромозоми са хомолози, което означава, че съдържат информация за едни и същи биологични характеристики, но едната идва от бащата, а другата от майката.
Накрая всяка гамета носи половината ДНК на индивида, но не се знае коя половина. Вместо в единия да влезе ДНК-то от майката, а в другия да влезе ДНК-то от бащата, влиза някаква смеска. Това значи, че всеки сперматозоид носи различна пропорция от гените на майката и бащата на този мъж.
Затова например двама братя могат да се различават доста, въпреки че имат едни и същи родители. Те получават различни пропорции от гените на бабите си и дядовците си.
Това затруднява изследването на генетичния произход
Това рекомбиниране прави много трудно установяването на общ произход, защото не се знае за всеки индивид колко гени идват от баба му и колко от дядо му. С всяко поколение назад тази несигурност расте експоненциално.
Затова ни трябва генетичен материал, който не се размешва по този начин. За щастие такъв има. Това е Y хромозомата, която определя пола (XX - жена, XY – мъж). Определени участъци от Y хромозомата са хомологични на X хромозомата и затова се размешват с нея.
Но участъците, които не са хомологични не се рекомбинират, те се предават в своята цялост и то само от баща на син. Единствената промяна, която търпят са грешки (мутации) при презаписването (транскрипцията) на генетичния код, средно около 2 на поколение.
Мутациите в Y хромозомата ни позволяват да разберем дали два мъжки индивида имат общ прародител. Ако една и съща мутация се появява в два мъжки индивида, значи някъде в семейното им дърво, може би хиляди години назад, имат общ мъжки прародител. Това значи, че тази мутация се е случила в сперматозоида, който е създал този мъжки прародител. После неговите сперматозоиди също са съдържали тази мутация и така се е предавала през поколенията.
Заща в този генетичен опит не се търси
Мутациите в Y хромозомата ни позволяват да разберем дали два мъжки индивида имат общ прародител.
А е било: Анализът се извършва върху митохондриална ДНК, която се предава от майката на децата.
Такъв тип мутация се нарича еднонуклеотиден полиморфизъм (ЕНП или SNP). Представете си дългата ДНК верига с милиони нуклеотиди (A, T, C и G). Да кажем, че на определена позиция повечето хора имат A, но малък брой хора имат C. Последните са наследили ЕНП, резултат от конкретна мутация при конкретен сперматозоид някъде назад във времето. Това значи, че всички мъже, които имат C на тази позиция имат общ прародител.
Тъй като Y хромозомата се предава само от баща на син, е невъзможно чрез нея да проследим женската линия. Освен това X хромозомата се рекомбинира, затова и тя не ни позволява. Но все пак можем да проследим женската линия чрез митохондриалното ДНК.
Митохондриите са малки клетки, които живеят в нашите собствени (в симбиоза с тях). Те си имат собствено ДНК и понеже всеки човек получава първата си клетка от майка си, митохондриите са предават само от майка на дете. Изследвайки мутациите в митохондриалното ДНК можем по аналогичен начин да проследим произхода по женска линия.
И да, има и митохондриална Ева. Но тя не е познавала никога митохондриалния Адам, живяла е 100 хиляди години след него, отново в Африка. Тя не е Ева в този смисъл, а само в смисъла, че днес всеки жив човек на планетата носи нейните митохондрии, тоест тя е пра-пра-(...)-бабата на всички хора (живи днес).
Защо Y-хаплогрупите са по-интересни за текущата ни цел
Добре, значи можем да изследваме както мъжка, така и женска линия. Защо обаче тук ще разглеждам единствено мъжката? Защото ни дава повече информация. Причината за това е, че Европа в последните няколко хилядолетия си е била доста патриархална.
Мъжката линия е определяла до голяма степен не само културата и етноса, но и имотите, които през повечето история са били земеделски земи. Мъжете са стояли на едно място да обработват семейните ниви, докато жените са били разпръсквани по чужди домакинства.
Поради това Y-хаплогрупите много повече съответстват на днешни културни и етнически граници, докато mtDNA хаплогрупите са много размити. И това има логика. Рядко един мъж ще приеме религията и обичаите на своята съпруга, най-често е обратното. Затова Y-хаплогрупите ни позволяват да свържем генетични данни с антропологични, исторически или лингвистични данни.
Как изглеждат хаплогрупите?
Хаплогрупите се означават с букви и цифри, като всяка допълнителна буква или цифра означава ново разклонение. Например хаплогрупата R се разделя на R1, R2 и така нататък. R1 се разделя на R1a и R1b. Така може да се разклонява до безкрай.
Каракачаните (остар. черновлънци, на гръцки: σαρακατσάνοι, саракацани) са гръцка общност, живееща основно в планините Пинд в Гърция и източна Стара планина в България. Според преброяването на населението през 2011 г. те са 2556 души, или 0,03 % от населението на страната. Населяват основно районите на Сливен, Котел, Казанлък, Самоков, Дупница, Берковица, Вършец, Враца и др.
Власи е общото наименование на две отделни етнически групи в България, говорещи източноромански езици. Основната група, наричани понякога бели власи, традиционно живеят уседнало в някои селища по южния бряг на река Дунав и в по-широка област в най-северозападния край на страната (във Видинско и Кулско), която продължава и на запад на сръбска територия. Другата група са арумъни, които традиционно се занимават с полуномадско планинско животновъдство, главно в Рило-Родопския масив в Южна България.
Днес власите в България са почти изцяло асимилирани и се самоопределят като българи. На преброяването на населението през 2021 г. като власи се определят 1643 души или 0,02 % от населението на страната,[1] но вероятно значителна част от тези хора в действителност са румъноезични цигани (лудари). Ограничен брой български власи се определят и като румънци.
Биволарите, наричани също дан-колари, са малка циганска група в България в средата на XX век.
Алевитите, наричани също алевии, те са разпръснати в различни части на Източна България – Източните Родопи, Лудогорието, Добруджа, Герлово, Сливенско, Казанлъшко, Хасковско.
В България живеят различни етнически групи. Най-голямата група са българите, а след тях са ромите и турците. Има и други етнически групи като каракачани, помаци, евреи, арменци, арумъни и други.
Ето някои от основните етнически групи в България:
Българи:
Огромната част от населението на България са българи.
Роми:
Ромите са втората по численост етническа група в България.
Турци:
Турците са третата по численост етническа група в България.
Каракачани:
Каракачаните са малка етническа група, която традиционно се занимава с животновъдство.
Помаци:
Помаците са българоезично мюсюлманско население.
Евреи:
В България има и еврейска общност, макар и значително намаляла след Втората световна война.
Арменци:
В България живее и арменска общност, която има дълга история в страната.
Арумъни:
Арумъните, наричани също власи, са етническа група, която живее в много балкански страни, включително и в България.
Освен тези групи, има и други по-малки етнически общности, както и значителен брой чуждестранни граждани, пребиваващи в страната.
Сегашно време показва че културата, религията и обществотони умее да живее с други етнически хора. Това определя какви сме сега и какви може да сме били в минало време. Това означава че прабългарите също може да живеят заедно с другите етнически групи, да живеят съвместно през вековете въпреки военните политически процеси.
Такаче си мисля че генетично ако всички Българи по света ги иследваме ще излезат доста различни резолтати, но пак ще сме Българи. Може би трябва да мислим по друг начин.
Анализът се извършва върху митохондриална ДНК, която се предава от майката на децата, и се изолира от раздробени до прах материали от зъби или от тръбни кости. Изследванията са на точно доказани гробове. Това са находища на древни българи от VIII до X в.
Запознат съм с работата на д-р Нешева, смятам нейния труд за важен и отново наблягам – причини за притеснение няма.
Всеки, който е прочел дисертацията на д-р Нешева и е обърнал внимание на подробностите, би разбрал каква е причината за резултата.
Около 80% от генетичните вариации при българите са представени от хаплогрупите E-M35, I-M170, J-M172, R-M17 и R-M269. Това показва, че комбинацията от хаплогрупи при българите съотвества на тези на повечето европейски народи...Българите са отдалечени от турците въпреки географската близост арабите, а и народите на Кавказ и Индия.”
Около 80% от генетичните вариации при българите са представени от хаплогрупите E-M35, I-M170, J-M172, R-M17 и R-M269.
Около 80% от генетичните вариации при българите са представени от хаплогрупите E-M35, I-M170, J-M172, R-M17 и R-M269
Първото масово преселване в Европа се отнася до Голямото преселение на народите, започнало в края на IV век. Това е период на миграция на германски, славянски и други народи, които се придвижват към Римската империя и други части на Европа, което в крайна сметка води до разпадането на Западната Римска империя и формирането на нови държави.
Повечето носители на J-M172 вклучително и турците са имали сблъсак с нашите земи.
Биологично обяснение на индивидите!
Популацията е група индивиди от един биологичен вид, които населяват трайно част от ареала на вида, имат сходни екологични изисквания, кръстосват се свободно помежду си и оставят плодовито поколение.
Хибридизацията на ДНК е процес, при който две единични вериги ДНК се свързват, за да образуват двойна спирала, ако имат комплементарни последователности. Този процес се използва в молекулярната биология и генетиката за различни цели, като например идентифициране на специфични гени или откриване на генетични промени.
Еволюция (от латинската дума evolutio, „разгръщане“, „разкриване“) е научен термин, с който най-общо се означава процес на растеж, промяна или развитие. Преди втората половина на 19 век употребата на термина се е ограничавала до целенасочения, предварително начертан процес на ембрионалното развитие на организмите, но впоследствие той започва да се прилага и към други контексти: в астрономията се говори за звездна еволюция, в обществените науки – за социална еволюция, може да се говори за еволюцията на дадена идея или концепция. В случай, че не се конкретизира, традиционното разбиране на термина е в неговия оригинално биологичен аспект. Основна тема на настоящата статия е биологичната еволюция, както и научната теория, свързана с нея.
В биологията еволюция означава промяната на наследствените признаци на една популация от поколение на поколение. Признаците са проявление на гените, които биват копирани и предавани на потомството по време на размножаването. Мутациите в тези гени могат да доведат до създаването на нови признаци или до промяна на старите.
Докато фактът, че видовете на Земята са се променяли в течение на времето, е бил признат още в началото на 19 век, то механизмът на тези промени е бил непознат. Теорията за еволюцията чрез естествен отбор е предложена почти едновременно от Чарлз Дарвин и Алфред Ръсел Уолъс, и е изложена подробно в книгата на Дарвин „Произход на видовете“ (1859). Тя се сблъсква първоначално със съпротивата на религиозните власти, вярващи, че хората имат божествено място извън животинското царство. През 30-те години на 20 век, естественият отбор на Дарвин бива съчетан с унаследяването (открито от Грегор Мендел), с което се полага основата на съвременната теория за еволюцията. В него се прави връзката между единиците, на които се основава еволюцията (гените) и механизма на еволюцията (естествения отбор). Тази теория притежава мощна обяснителна и предсказателна сила. Днес тя представлява основният организационен принцип в съвременната биология и дава единно обяснение за разнообразието на живота на Земята.
Унаследяването при организмите настъпва чрез дискретни признаци – характерните черти на един организъм. Например при хората цветът на очите е унаследяем признак, като един индивид може да наследи признака „кафяви очи“ от един от неговите родители. Унаследяемите признаци се контролират от гени, а пълният набор от гени в рамките на генома на един индивид се нарича генотип.
Пълният набор от видимо изразени признаци, който съставят структурата и поведението на един индивид, се нарича фенотип. Тези признаци са плод на взаимодействието между генотипа и заобикалящата го среда.
Изменчивостта се дължи на мутации в генетичния материал, миграция между популациите или преустройство на гените при половото размножаване. Изменчивостта се дължи освен това и на обмяна на гени между различни видове, например при хоризонтален трансфер на гени между бактерии и при хибридизация при растенията. Въпреки непрекъснатото влияние на изменчивостта чрез споменатите процеси, по-голямата част от генома на един вид е идентична с тази на останалите индивиди от същия вид. Въпреки това, дори малки промени в генотипа могат да доведат до драматични промени във фенотипа: шимпанзетата и хората се различават само в 5% от техните геноми.
Расизмът може да се прояви по различни начини в научните изследвания, като например недостатъчно представяне на определени расови групи и използване на расови стереотипи и предразсъдъци при анализа и тълкуването на данните.
Причините за това недостатъчно представителство са комплексни, но често са свързани с необходимостта от по-голямо разнообразие сред самите учени. Когато определена расова или етническа група доминира в научната общност, нейните перспективи и изследователски приоритети могат неволно да изключат опита и нуждите на други групи.
Не приемам генетиката за точно определяща се наука, откъде произхожда даден народ. Според мен тя определя само и единствена човекът от който е взета пробата. Както и не можеш да определяш цял народ, с един владетел който ги управлявал и неговият генетичен код. За мен е все още точната наука археологията и и откритите археологически факти без да бъдат изкривявани разбира се, от политики опитвайки се да оборят или прикрият дадена история.
Социализацията е процесът, при който човек се научава да взаимодейства и да се вписва в обществото, усвоявайки нормите, ценностите, вярванията и поведението, характерни за неговата културна и социална среда. Това е процес на адаптиране към социалните модели и изграждане на социални умения, който започва от ранна детска възраст и продължава през целия живот.
Една от теорите поткрепена от исторически факти, но не достатачно пълни за категорично доказателство е....
Прабългарите са група полуномадски племена, които се появяват за пръв път в историята в Източна Европа през късната античност. Приема се, че част от тях участват в известна степен в етногенезиса на съвременните българи, както и в този на днешните волжки татари, чуваши и на балкарците.
балкарците наричани по-рядко балкари (самоназвание: аланла „планинци“, карачаево-балкарски: малкъар, мн. число малкъарла) са тюркски народ, населяващ Кавказкия регион, титулен народ в Кабардино-Балкария.
Образувана е като Кабардинска автономна област на 1 септември 1921 г. От 16 януари 1922 г. е Кабардино-Балкарска автономна област, която на 5 декември 1936 г. е преобразувана в Кабардино-Балкарска автономна съветска социалистическа република. След разпадането на СССР, от 1992 г. е Кабардино-Балкарската република. По данни от преброяването от октомври 2002 г., населението на републиката наброява 901 494 души, с гъстота 72,1/km2. Урбанизацията на населението е 56,61%. Националният състав на населението е следният:
Кабардинци – 55,32%;Руснаци – 25,14%;Балкарци – 11,64%;Осетинци – 1,09%;Турци – 0,97%;Украинци – 0,84%;Арменци – 0,59%.
Карачаево-балкарският език е тюркски език, използван от карачаевците и балкарците. Старото му име на турски език е „планински език“ (Dağ dili), а истинското му самоназвание е „тивх тил“, което означава същото. Сегашното му наименование е създадено по времето на Сталин през 30-те години на XX век. Връзката между прабългарския език и карачаево-балкарския е доста далечна, карачаево-балкарският език се оформя окончателно под силното влияние на кипчакски говори към 16-17 век. Къпчакските езици са тюркски езици, говорени главно в степната зона на Източна Европа и Средна Азия.
Наименованието „тюрк“ е използвано за първи път официално като политическо име през 6 век. Тюркски националисти твърдят, че експанзията на пратюркските народи през Евразия е включвала скити (ишкуз), хунну, хуни, сармати, хазари, печенеги, алани, кимери, масагети и други степни народи. При все, че някои от тези народи биха могли да представляват в някаква степен пратюркски или тюркски племена или племенни съюзи, повечето от тях се смятат широко за нетюркски. Определено в по-късни времена хазарите и печенегите са били тюрки, но за кимерите, аланите, масагетите, сарматите и скитите се смята, че са ранни индоевропейци.
Индоевропейци, в немскоезичната историография „индогермани“ (Indogermanen), е сборно наименование за всички исторически и съвременни народи, които говорят един от индоевропейските езици. Смята се, че всички тези народи имат родствен етнически произход.
Прабългарите са група полуномадски племена, които се появяват за пръв път в историята в Източна Европа през късната античност. Приема се, че част от тях участват в известна степен в етногенезиса на съвременните българи, както и в този на днешните волжки татари, чуваши и на балкарците.
Чувашите са тюркоезичен народ, който живее предимно в източните краища на Европейска Русия. В Руската Федерация живеят около 1,7 млн. чуваши (според преброяването през 2002 г.), около 890 хиляди от които живеят в Чувашия, съставлявайки 67 % от населението й, около 126 хил. - в Татарстан, 117 хил. - в Башкирия, 101 хил. - в Самарска област, 111 хил. - в Уляновска област на Русия днес Република Чувашия, накратко Чувашия. Според чувашкия езиковед В. Егоров чувашите се формират в процеса на тюркизация на местни фински племена (марийци). Това се потвърждава и от голямата близост в културата и традициите между чуваши и марийци, както и от антропологически изследвания. Съвременните генетически изследвания показват значителния дял (около 28%) на хаплогрупа N (сочеща угро-фински произход) сред чувашите.
Волжки татари името произлиза от „Та-та“ или „Дада“, монголоезично племе, населявало сегашна Североизточна Монголия през 5 век. Татарските племена са разбити и покорени от сродния им монголски племенен съюз на Чингис хан в края на 12 и началото на 13 век. Впоследствие терминът „татари“ се използва като събирателен за племената завладели и опустошили части от Азия и Европа под монголско предводителство през 13 век. По-късно започва да се употребява за почти всички азиатски номадски народи, без значение дали идват от Монголия или от Западна Азия. До 1920-те години в Русия например терминът татари се използва за много различни племена - от азербайджанските турци до различни племена в Сибир. Днес татари се наричат само някои от групите, наследили Златната орда, включително днешното население на автономната република Татарстан в състава на Руската федерация. Част от жителите на Татарстан предпочитат да се самоидентифицират като прабългари и отричат да са свързани с татарите, на които гледат като завоеватели и разрушители на Волжка България.
Стара Велика България
Утигурите са група прабългарски племена обитавали през V-VI век степната зона североизточно от Черно море и източно от река Дон. Те са родствени с кутригурите, живели на запад от тази река на територията на днешна Украйна.
Прокопий Кесарийски
Освен неговите собствени трудове, основен източник за живота на Прокопий е един текст в „Свидас“, византийска енциклопедия от 10 век, който не казва нищо за ранния му живот. За рождено място обикновено се приема Кесария (днешен Израел). Знае се обаче, че е получил образование по старогръцки и латински език и литература (класическа филология), посещавал е училище по право, вероятно в Берит, и е станал „ретор“ (адвокат). През 527 г., първата година на управлението на императора на Източната Римска империя Юстиниан I, той става „асесор“ (юридически съветник) на Велизарий, главнокомандващ войските на Юстиниан, който тогава е в началото на блестяща кариера.
Прокопий е на източния фронт с Велизарий, докато последният е победен в битката при Калиникум през 531 г. и е отзован в Константинопол. Прокопий е свидетел на въстанието Ника от януари 532 г., което е потушено от Велизарий и генерал Мунд с клане на Хиподрума. През 533 г. той придружава Велизарий в победната му експедиция във войната срещу Вандалското кралство в Северна Африка, взема участие в завземането на Картаген и остава в Африка с наследника на Велизарий Соломон, когато Велизарий се връща в Константинопол. Но той се събира отново с Велизарий за кампанията му срещу Остготското кралство в Италия и преживява готската обсада на Рим, която продължава година и девет дни и завършва в средата на март 538 г. Той е свидетел на влизането на Велизарий в готската столица Равена през 540 г. Книга осма на „За войните“ и „Тайната история“ подсказват, че отношенията му с Велизарий след това са охладнели. Когато Велизарий е изпратен обратно в Италия през 544, за да се справи с подновената война от готите, този път водени от способния крал Тотила, Прокопий вече не е сред приближените му.
Не е известно кога самият Прокопий умира
Прокопий цитира легендарен разказ, според който кутригури и утигури първоначално живеели в една държава. Вероятно през първата половина на 5 век те нападат готите на запад от Дон и ги изтласкват от Черноморска Скития. Кутригурите се установяват в новозавладените земи, а утигурите се връщат източно от реката.
Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток – река Кубан, на юг – Азовско и Черно море (без Южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец.
Първо и общо знаем че ние сме Земляни.
Меридианът е мислена полуокръжност, която свързва Северния и Южния полюси по най-краткия път и пресича Екватора под прав ъгъл (90°). През всяка точка от земната повърхност може да се прекара меридиан. Ако те са през 1 градус, на Земята ще има 360 меридиана.
Евразия е най-голямата континентална област на Земята , обхващаща цяла Европа и Азия . Според някои географи, физиографски Евразия е единен суперконтинент . Концепцията за Европа и Азия като отделни континенти датира от древността , но границите им исторически са били обект на промяна.
Например, древните гърци първоначално са включвали Африка в Азия, но са класифицирали Европа като отделна земя. Евразия е свързана с Африка през Суецкия канал и понякога двете се комбинират, за да опишат най-голямата съседна земна маса на Земята, Афро-Евразия
Афро-Евразия е сушата , обхващаща континентите Африка , Азия и Европа . Термините са сложни думи от имената на съставните ѝ части. Афро-Евразия е наричана още „ Старият свят “, за разлика от „ Новият свят “, отнасящ се до Северна и Южна Америка .
Афро-Евразия обхваща 85 135 000 км² ( 32 871 000 кв. мили), 57% от сушата на света, и има население от приблизително 6,7 милиарда души, което е приблизително 86% от световното население . Заедно с континентална Австралия , те съставляват по-голямата част от сушата в Източното полукълбо на света . Афро-Евразийският континент е най-голямата и най-населената съседна сушата на Земята .
Най-старите части от Афроевразия са остров Мадагаскар, полуостров Индустан и Западна Австралия. Тя е част от първия суперконтинент Валбара или Ур от преди около 3 милиарда години. Афроевразия е съставена от земя от всеки суперконтинент. След разпадането на Пангея преди около 200 милиона години, днешните континенти Северна Америка и Евразия образуват Лавразия, докато африканската плоча образува континента Гондвана, от който индийската плоча се отделя. Това повлиява на Южна Азия преди около 50 милиона години и започва издигането на планинската верига Хималаи (Почти по същото време, тя също така се сблъсква с австралийската плоча). Арабската плоча се откъсва от Африка преди около 30 милиона години и повлиява на иранската преди между 19 12 милиона години. Издигат се Алборзката и Загроската планинска земя.
Тя е част от първия суперконтинент Валбара или Ур от преди около 3 милиарда години. Афроевразия е съставена от земя от всеки суперконтинент. След разпадането на Пангея преди около 200 милиона години, днешните континенти Северна Америка и Евразия образуват Лавразия, докато африканската плоча образува континента Гондвана, от който индийската плоча се отделя. Това повлиява на Южна Азия преди около 50 милиона години и започва издигането на планинската верига Хималаи (Почти по същото време, тя също така се сблъсква с австралийската плоча). Арабската плоча се откъсва от Африка преди около 30 милиона години и повлиява на иранската преди между 19 12 милиона години. Издигат се Алборзката и Загроската планинска земя.
Гибралтарският проток се образува преди 6 милиона години. Сливат се северозападната част на Африка и Иберия. Това довежда до почти пълното изсушаване на Средиземно море. Евразия и Африка отново се разделят след потопа от преди 5,33 милиона години. Средиземно море пак се изпълва с вода от Атлантическия океан през Гибралтарския проток. Пълнят се с вода също Червено море и Суецкия залив. Арабската плоча се отдалечава от Африка. Днес, Африка е присъединена към Азия само чрез тясна суша (която е превърната в изкуствен плавателен канал) на провлака Суец и остава отделена от Европа чрез Гибралтарския проток и Сицилия. Палеологът Роналд Блейки я описва в следващите 15 до 100 милиона години чрез тектоничното ѝ движение, което е сравнително постоянно и предсказуемо. В същото време, Африка се очаква да продължи движението си на север. Тя ще затвори Гибралтарския проток след около 600000 години, считано от сега.
Хората са еволюирали в Африка и се разпространили от там в цяла Европа и Азия, преди да плават до Океания и да прекосят Беринговия проток, който е бил замръзнал изцяло по време на последния ледников период, водейки ги към Северна и Южна Америка. Като цяло, съвременните африканци проявяват по-ниски нива на ДНК отколкото европейците и азиатците, което предполага кръстосване с неандерталците преди около 60 000 години. Голямото разпространение на умерения климат в Евразия и Северна Африка подпомага раждането на земеделието преди около 10 000 години и така води до опитомяването на животни и овладяванато на металургията (Подобни развития настъпили независимо в Северна и Южна Америка, но няколко хилядолетия по-късно). До края на халколитът, градове-държави са възникнали в Шумер и след това са последвани от цивилизациите по други места, като например около реките Жълта река и Яндзъ в днешен Китай и река Инд в днешен Пакистан.
Хайделбергският човек (Homo heidelbergensis) е изчезнал вид от род Човек (Homo). Известен е от фосилни находки в Европа, датирани отпреди 600 000 – 250 000 години.
Първите известни останки от хайделбергски човек са открити на 21 октомври 1907 при германския град Мауер, близо до Хайделберг. Откритата от работници челюст е предадена на професор Ото Шьотензак от Хайделбергския университет, който пръв описва новия вид и дава името му. По-късно фосили от вида са открити в Араго (Франция), Петралона (Гърция) и други. Най-добре запазените находки са на възраст между 400 000 и 500 000 години. Хайделбергският човек обитава Европа преди неандерталеца (Homo neanderthalensis) и е възможно да е негов пряк предшественик. Самият той вероятно произлиза директно от вида Homo antecessor, живял преди около 750 000 години. Изглежда двата вида произлизат от разпространения в Африка вид Homo ergaster, който има сходни морфологични характеристики. Хайделбергският човек се отличава от предшествениците си с по-голям размер на мозъчната кухина. Типичният обем на черепа му е 1100 – 1400 cm3, сходен със средните стойности за съвременния човек (1350 cm3). Средният ръст е 1,8 m и тялото му е по-мускулесто от това на Homo sapiens. Хайделбергският човек използва характерните за ранния палеолит примитивни каменни сечива. Белези от рязане по костите на елени, слонове, носорози и коне показват, че месото им е било рязано. Сравнително нови находки подсказват, че хайделбергският човек може би е първият от рода Homo, който погребва мъртвите си, но това е само хипотеза. Според някои изследователи той дори използва примитивен език. Не са открити форми на изкуство или по-сложни сечива, свързани с хайделбергския човек.
Неандерталецът (Homo neanderthalensis) е изчезнал вид човек, живял в Европа и Западна Азия в епохата на средния палеолит (350 000 – 24 500 г. преди новата ера).
Въпреки различията обаче е твърде вероятно в епохата след преселението на съвременни хора в Европа от Африка на места 2-та вида да са се смесили. В небезизвестното дете от Лапидо например (the Lapedo child), открито в Португалия, чиито останки датират отпреди 24 500 г., както и в останки на съвременни хора, открити в Румъния, Пещера ку Оасе на възраст от около 30 000 г., учените откриват черти, присъщи на неандерталците в хора, които на пръв поглед изглеждат съвсем като нас. Генетичните проучвания на древна ДНК през последните години, също потвърждават тази теза.
Древните араби са били хора, населяващи Арабския полуостров преди исляма. Те са имали свои собствени вярвания, обичаи и култура. Преди появата на исляма, арабите са били политеисти и са почитали много богове и богини. Техните вярвания са били отразени в митологията, която е включвала различни митични същества като демони, джинове и полубогове. Семити е сборно название на народите и културите, разполагали се в Древността на големи територии основно в Леванта, както и на територии в Плодородния полумесец, Близкия изток, Арабския полуостров и Средиземноморието, и които развили едни от най-важните цивилизации в древността. Съвременни етнически групи, говорещи семитски езици, са арабите, евреите, амхара, тиграи, тигре и други. Семитоло̀гията е клон на филологията и ориенталистиката, изучаващ езиците, културата и историята на семитските народи. Тя включва подобласти като арабистиката, хебраистиката, асириологията, както и лингвистичните изследвания, насочени към реконструиране на прасемитския език.
Древните араби и прабългарите имат малко общи преки исторически контакти. Прабългарите са били тюркски народ, който се е преселил от Централна Азия към Европа, докато арабите са се разширили в голям халифат, обхващащ Близкия изток, Северна Африка и части от Европа. Въпреки че арабите и прабългарите са били в контакт с различни части на света по едно и също време, не са известни значителни преки взаимодействия между тях.
Записването на сунна(сунната) е предислямска арабска традиция и когато арабите приемат исляма, те пренасят традицията и в религията. Сунната на Мохамед включва негови конкретни думи, навици, практики и мълчаливи одобрения.[3] Тя е от голямо значение за духовността на исляма, защото в нея се съдържат моделите за начин на живот, поведение, отношение към околните хора и управление. Със своите около 1,6 милиарда вярващи, или 23% от населението на Земята, ислямът е втората по разпространение религия след християнството, а според някои оценки – най-бързо разрастващата се. Повечето мюсюлмани са привърженици на някои от двете главни разклонения на исляма – сунизъм и шиизъм.
Историята на Индия започва с доказателства за човешка дейност на Хомо Сапиенс отпреди 75 хил. години или на по-ранни хоминиди отпреди около 500 хил. години. Индската (Харапска) цивилизация, която се разпространява и процъфтява в северозападната част на Индийския субконтинент от 3300 г. пр.н.е. до 1300 г. пр.н.е., е първата голяма цивилизация в Индия.
През Зрелия Харапски период (от 2600 г. пр.н.е. до 1900 г. пр.н.е) се развива напреднала технология и администрация. Тази цивилизация от Бронзовата епоха запада преди началото на 2 хил. пр.н.е. и е последвана от Ведическата (арийската) цивилизация от Желязната епоха.
Арийците се установяват в голяма част от Индогангската равнина и развиват редица малки държави, наречени Махаджанапади.
Махаджанападите са били шестнадесет кралства и аристократични републики, съществували в древна Индия от шести до четвърти век пр.н.е., по време на втория период на урбанизация.
В едно от тези царства през 5 или 6 век пр.н.е. са родени Гаутама Буда и Махавира, които разпространяват своите шрамански учения, противопоставящи се на Ведите, са четири индуистки текста – Риг Веда, Сама Веда, Яджур Веда и Атхарва Веда, смятани за основните писмени паметници на индуизма..
Съществуват различни възгледи относно датировката на ведите. Повечето историци смятат, че те са създадени между 1800 и 1200 г. пр.н.е.
Индия е разделена на 29 щата и 7 съюзни територии, те имат свои столици, а столица на цялата държава е Делхи. Тя е седмата по площ страна в света и (вероятно все още - 1 юли 2025 г.) втора по население.
Арабският халифат е общото название на теократична арабско-мюсюлманска държава, възникнала в резултат от арабските завоевания през VII-IX век и оглавявана от халифи, които са наследници на пророка Мохамед и притежават религиозна и политическа власт.
Чандрагупта Маурия управлявал в периода 318 – 298 пр.н.е., е основател на империята Маурия и първият император, обединил Индия в една държава. В края на неговото управление, когато се оттегля в полза на своя син Биндусара, границите на империята се простират от Бенгал и Асам на изток до Афганистан, Белуджистан и Иран на запад до Кашмир на север и до платото Декан на юг.
Маурийската империя е обширна древна държава в Голяма Индия, съществувала през желязната епоха и доминирала Индийския субконтинент от 322 до 184 г. пр.н.е. Обхващайки по-голямата част от Южна Азия, империята се централизира след покоряването на Индо-Гангската равнина, а столицата нейна столица е избран град Паталипутра.
Биндусара е маурийски император, който живее в периода 320 – 274 пр.н.е. и управлява от 298 до 272 пр.н.е. Наследява император Чандрагупта на престола, като и двамата са считани за „деца на боговете“.
Ашока е третият по ред император на империята на Маурите в Индия от 273 до 232 пр.н.е. След поредица от войни той завладява по-голямата част от полуостров Индустан, като владенията му достигат до днешен Афганистан и части от Иран на запад, Бенгал и Асам на изток и Мисор на юг. Ашока става последовател на будизма и построява паметници на някои важни места, свързани с Буда. Според будистката традиция той допринася много за запазването и предаването на будизма. В гръцките източници често е наричан Пиодас (Πιοδάσσης).
Дасаратха Мауря е бил император на династията Мауря в Индия от 232 до 224 г. пр.н.е. Той е внук на Ашока и е известен с това, че е продължил политиките на своя дядо по отношение на религията и обществото. По време на неговото управление империята Мауря започва да се разпада, като много територии се отделят от централното управление. Дасаратха е последният император на Мауря, който издава имперски надписи, което го прави последният познат от епиграфски източници.
Петдесет години след управлението на Ашока, държавата се разпада и е наследена от династията Шунга в Магадха.
Династията Шунга е индийска династия, управлявала в Северна Индия от 185 до 75 г. пр. н. е. Основана е от Пушямитра Шунга, който узурпирал властта след убийството на последния владетел на империята Маурия, Брихадратха. Династията е известна с това, че е била покровител на брахманизма и е провеждала гонения срещу будизма.
Империята Шунга е била управляваща единица, съсредоточена около Магадха , и е контролирала по-голямата част от северния Индийски субконтинент от около 187 до 75 г. пр.н.е. Династията е основана от Пушямитра , след като той заема трона на Магадха от Маурите . Столица на империята Шунга е Паталипутра , но по-късни императори като Бхагабхадра също са държали двор в Беснагар (днешен Видиша ) в източна Малва . Тази династия е отговорна и за успешната борба и съпротива срещу гърците в Шунга-гръцката война .
Гръко -бактрийското царство е гръцка държава от елинистическия период , разположена в Централна - Южна Азия . Царството е основано от селевкидския сатрап Диодот I Сотер около 256 г. пр.н.е. и продължава да доминира в Централна Азия до падането си около 120 г. пр.н.е. В разцвета си царството се състои от днешни Афганистан , Таджикистан , Узбекистан и Туркменистан , и за кратко време от малки части от Казахстан , Пакистан и Иран . Разширение по-на изток, с военни кампании и селища, може да е достигнало границите на държавата Цин в Китай около 230 г. пр.н.е.
Девабхути ( управлявал 83 – 75 г. пр.н.е. ), известен още като Девбхоми , е последният император Шунга в древна Индия. Той е убит от своя министър Васудева Канва . След смъртта му династията Шунга е заменена от последвалата династия Канва управлява от 73 г. пр.н.е. до 28 г. пр.н.е. Според Пураните, тяхната династия е прекратена от Сатаваханите през 28 г. пр.н.е.
Сатавахана започва в края на II век пр.н.е. и е продължило до началото на III век сл.н.е., въпреки че някои определят началото на управлението им още през III век пр.н.е. въз основа на Пураните , но непотвърдено от археологически доказателства.
Гръко -бактрийското царство
Взаимодействието между елинистичната култура и будизма започва, когато Александър Велики завладява Персия и достига река Инд, установявайки пряк контакт с Индия, родното място на будизма. Александър основава в новите територии няколко града в района на Окс и Бактрия, а по-късно са създадени нови гръцки селища към прохода Хибер, Гандхара и Пенджаб. Този район съвпада с пътищата през Хималаите и Хиндукуш, чрез които се осъществяват културните и търговски контакти между Индия и Средна Азия.
След смъртта на Александър на 10 юни 323 пр.н.е. неговите диадохи създават собствени държави върху територията на разпадналата се империя.
Селевк I Никатор е един от македонските диадохи, а по-късно елинистически василевс, основател на Селевкидската династия и империя. При Александър Македонски Селевк е началник на царския корпус на хипаспистите и предводител на конница. В резултат на войните между диадохите, започнали след смъртта на Александър, Селевк основава царството на Селевкидите и става негов първи владетел. Основава няколко града, в частност, Селевкия и Антиохия. на Оронт
Династията Евтидем е управлявала в Гърко-бактрийското царство. Основател на династията е Евтидем I, който управлявал от 235 до 200 г. пр.н.е. След него на власт идва неговият син Деметрий I, а след него и Евтидем II. Стилът на монетите му наподобява този на Деметрий I и неговите съвременници и наследници Панталеон и Агатокъл.
Панталеон (на старогръцки: Πανταλέων)е владетел на части от Гръко-бактрийското царство и Индо-гръцкото царство, вероятно за няколко години между 190 и 180 г. пр.н.е.
Индо-гръцкото царство е историческа държава в Северна Индия, съществувала в периода от 180 пр.н.е. до 10 г. и управлявана от гръцки царе, продължители на династията Евтидем.
Под контрола на Панталеон за известен период се намират Арахозия, Гандхара и Паропамисада. След или заедно с него управлява Агатокъл (неизвестно дали узурпатор, брат, син или друг роднина), победен и свален по-късно от Евкратид I.
През неговото управление са издавани монети с надписи на индийски и на гръцки, вероятно с цел да привлече подкрепата на местното население. Заедно с Агатокъл създава единствените до 19 век монети от никел.
Индо-гръцкото царство е основано от Деметрий I, син на гръко-бактрийския цар Евтидем I.
Индо-скитското царство съществува от 1 век пр.н.е. до средата на 1 век в Северна Индия. Основател на царството e Мауес. Саките (скитите) са били изгонени от Централна Азия и се заселват на юг. Регионът Скития преди това бил в ръцете на индо-гърците.
Индо-скитското царство е създадено от саки (скити), които са били изгонени от Централна Азия и се заселват в Северна Индия, измествайки индо-гърците. Царството съществува от 1 век пр. н. е. до средата на 1 век. Основател на царството е Мауес. Впоследствие, през 1 век, индо-скитите са изместени от кушаните и индо-партите.
Кшатрия не е просто потомък на благородно семейство, за него се изисква набор от определени качества. Смята се, че дори човек, който не е преминал военно обучение и е хвърлен в семейство от друга варна, бидейки кшатрия, винаги проявява качества като здрава амбиция, правдивост, благочестие и добро поведение, добър и развит ум, добро боравене с оръжия, сила, издръжливост (героят Карна като пример). Именно тези качества обикновено правят кшатриите достойни за статут на владетел.
Втората по значимост варна (социална група) в древна Индия, състояща се от воини, владетели и военачалници.
Арийци е самоназванието на древните индо-ирански народи и се приема за синоним на индоевропейци. Думата произхожда от термина „айрия“ на санскрит, със значение „благороден“.
Терминът "Арийски богове" обикновено се отнася до божествата, почитани от древните арийски народи, които са разпространени в Централна Азия и Индия. Тези народи имат общ произход и споделят сходни езици и културни практики, включително и религиозни вярвания.
Включва богове като Индра (бог на гръмотевиците и войната), Агни (бог на огъня), Варуна (бог на небето и водата), Митра (бог на светлината и договора) и други. Тези богове са описани в древните ведически текстове.
Персийска арийска митология:
Тук намираме божества като Ахура Мазда (върховното божество, свързано с доброто и светлината), Митра (също почитан в Персия) и други. Тези богове са описани в Авеста, свещената книга на зороастризма.
Терминът "персийска арийска държава" се отнася до историческата Персийска империя, която е управлявана от различни династии, включително Ахеменидите и Сасанидите. Важно е да се отбележи, че "арийски" в този контекст се отнася до етно-лингвистична група, от която произхождат персийците, а не до расова категория, какъвто е смисълът на термина в по-късни идеологии.
Персийската империя, управлявана от Ахеменидите, е една от най-големите и влиятелни империи в древния свят. При управлението на Дарий I, империята достига най-голямото си могъщество, включвайки Мала Азия, части от Балканския полуостров и Индия. Столицата на империята, Персеполис, е построена по времето на Дарий I. В по-късни периоди империята е управлявана и от династията на Сасанидите.
Индо-партско царство е антична държава възникнала след като през 1 век пр.н.е. партите започват да си проправят път в източните територии, заемани от индо-скитите и тохарите юечжи.
Те завладяват цяла Бактрия и значителни територии в Северна Индия и воюват с местни владетели като гръко-бактрийския Гермей и кушанския Куджула Кадфиз в Гандхара. Около 20 г. пр.н.е. Гондофар I, управител на Сакастан, и васал на скитите саки, след смъртта на царя им Азес I завладява голяма част от царството – Аркозия, Сакастан (съвр. Систан) Синдх, Кабул и Пенджаб, но без източната част и става един от партските завоеватели. Обособява се от Партското царство обявява се за император и установява отделно Индо-партското царство в завладените територии. Столицата му почти през цялото време на съществуването му е Таксила и едва към края е премествана в Кабул. По време на царството много от скитската и друга аристокрация остават на власт, включително бившият управляващ скитски род, но те полагат клетва за вярност. След смъртта на основателя държавата започва да се разпада и последните от 6-и ѝ царе управляват само Сакастан и Кандахар. Завоювано е от Кушаните преди 100 г. сл. Хр., но има благородници запазили позициите си.
Юеджите са записани в китайските хроники в края на периода на воюващите държави (495 – 221 пр.н.е.) като номадски племена, живеещи в земите на западния регион, по-специално около Дунхуан и Гуачжоу. За разлика от съседите си хунну юеджите не влизат във военни сблъсъци с китайските държави, династията Цин дори търгува с тях, като разменя коприна за нефрит и бойни коне. По този начин юеджите, които препродават китайската коприна на съседни народи, поставят началото на търговията по Пътя на коприната.
Хунну (от китайското название: Xiōngnú, приблизително произнасяно на китайски като сюнну) са номадски народ, обитавал днешните Монголия, Северен Китай и Южен Сибир между 16 век пр.н.е. и 5 век. През 3 век пр.н.е. хунну създават обширна степна империя в Централна Азия, поддържаща активни военни, дипломатически и търговски отношения с Китай.
Юеджите са толкова силни, че хунну монархът Тоуман дори изпраща големия си син Моду като заложник на юеджите. Юеджите често атакуват съседните им усуни заради роби и пасища. Усуните първоначално са живели заедно с юеджите в района между Дунхуан и Килиян (планина). Юеджите атакуват Усуните, убиват техният монарх Нандуми и завземат неговата територия. Синът на Нандуми, Кунмо избягва при Хунну и е отгледан от техния монарх.
Постепенно хунну стават все по-силни и избухва война между тях и юечжите. Имало е най-малко четири войни между юеджите и хунну според китайските хроники. Първата война избухва по време на царуването на хунну монарха Тоуман († 209 пр.н.е.), който внезапно напада Юеджите. Юеджите искали да убият Моду, сина на Тоуман, когото държат като заложник при тях, но Моду откраднал добър кон от тях и успял да избяга в страната си. Както изглежда, хунну не побеждават юеджите в тази първа война.
Втората война е през 7-ата година от царуването на Моду (203 г. пр.н.е.). При тази война голяма част от територията, която първоначално принадлежала на юеджите, е завладяна от хунну и хегемонията на юеджите започва да се разклаща. Третата войната вероятно е през 176 г. пр.н.е. (или малко преди това) и юеджите понасят тежка загуба. Четвъртата война вероятно е по времето на царуване на хунну монарха Лаошан (174 – 166 пр.н.е.) и е катастрофална за юеджите – царят им е убит и от черепа му е направена питейна чаша. Вероятно около 165 пр.н.е. голяма част от юеджите мигрират от Таримския басейн на запад към Фергана, като най-накрая се установяват в Трансоксиана и Бактрия.
След поражението си от хунну през 162 пр.н.е. те се преселват на запад в басейна на Амударя, откъдето изместват саките.
През 132 пр.н.е. юеджи на свой ред са изтласкани от племената усун към Бактрия, където те влизат в контакт с елинистичната култура и по-късно основават Кушанската империя.
През 3 век властта на владетелите отслабва и империята практически се разпада на множество полунезависими княжества, част от които са подчинени от Сасанидите. С възхода на индийската империя Гупта през 4 век част от княжествата са подчинени от нея, а последните от тях са унищожени от идващите от Средна Азия ефталити.
Ирански народи е термин, с който се обозначават онези индоевропейски народи, които говорят ирански езици. Населяват Близкия изток и Средна Азия. Иранските народи произлизат от древните арийци или арии, подгрупа на индоевропейците.
Към групата на иранските народи спадат онези етноси и народи, които говорят ирански езици. Терминът ирански обозначава много по-широк кръг от различни народи и езици, които водят началото си от древните арийци (иранци). Тъй като през 1935 година съвременната държава Иран приема това име, заменяйки предишното си име Персия, Иран няма изключителното право върху името ирански или ирански народ(и). Това название обозначава не само гражданите (предимно перси) в държавата Иран, но и таджиките, пущуните, кюрдите, осетинците, белуджите и други по-малки етнически групи.
Иранските народи наброяват около 150 млн. души, които говорят ирански езици. По-голямата част от иранските народи живеят в Иран, Афганистан, Таджикистан, Западен Пакистан, районите, населявани от кюрдите (често са наричани като Кюрдистан) в Югоизточна Турция, Северен Ирак, Иран и Сирия, както и част от Узбекистан (особено в района на Самарканд и Фергана), Кавказ (Осетия и Азербайджан) и Западен Китай.
В наши дни към иранските народи спадат:
Персите са основната етническа група в Иран, Афганистан и Таджикистан. Населяват и някои съседни държави като Пакистан, Узбекистан и др. Значителни групи перси живеят и извън тези страни, като най-големите групи са в САЩ, Германия, Великобритания, Израел, Канада, Кувейт, Франция, Италия, Турция.
Таджики са народност в Средна Азия. Живеят предимно в Узбекистан, Афганистан и Таджикистан. Значителна таджикска диаспора има също в Русия и Пакистан. В самия Таджикистан живеят само малка част от таджиките. По-голямата част от тях населяват територии в съседните Узбекистан и Афганистан. Общата численост на таджикския народ е между 18 и 25 млн. души.[4] Таджиките в Китай (ок. 40 хил. души) са една от 56-те официално признати етнически групи в страната.
Пущуните, наричани още патани, на запад – пащани, на изток – пахтани, ед. ч. пухтун) са европеиден ираноезичен народ, населяващ югоизточната част на Афганистан и северозападните райони на Пакистан. Общата им численост е около 42 000 000 души. Говорят различни диалекти на пущунския език. За едни от предците на пущуните се смятат древните бактрийци, европейците от индо-елинистическите средноазиатски държави, тохарите и ефталитите.
Кюрдите са народ, мнозинството от който живее в считаната от него за историческа родина Кюрдистан (страна на кюрдите). Говорят на кюрдски език. Значителна част от кюрдите населяват днешните държави Турция, Ирак, Иран и Сирия, но суверенна кюрдска държава никога не е съществувала в новата история. Съществува хипотеза, че кюрдите са възникнали на основата на хуритите, асимилирани от персите и наследили видоизменен персийски език с много добавени хуритски думи. Счита се, че те са най-голямото мидийско племе.
Белуджите са ирански народ, който населява предимно пределите на историко-географската област Белуджистан. Населяват основно провинция Белуджистан (Пакистан) и провинция Систан и Белуджистан (Иран). Значителна част от тях живеят в южните провинции на Афганистан. Значителен брой техни общности има в Оман и Обединените арабски емирства.
Лурите са народ в Иран, говорещ свой език лори (близък до фарси).
Талишите, наричани още толъши, са етнос, обитаващ Азербайджан и Северен Иран. В Азербайджан обитават областите Астара, Ленкоран, Лерик, Ярдъмлъ и частично Масалъ. Говорят талишки език от иранската езикова група. По-голямата част от талишите са мюсюлмани шиити, а останалите са сунити.
Зазите са ирански народ, живеещ предимно в източна Турция, над 3 000 000 души или около 4 – 5% от населението на Турция. Значителни емигрантски групи са се оформили в Западна Европа, като: Германия, Белгия, Нидерландия и други.
Осетинците са кавказки народ от ирански произход. Потомци са на сарматските племена алани. Аланите са иранска народност, част от сарматите, обитавала през I век териториите североизточно от Черно море.
Под натиска на хуните през V век част от тях навлизат в Западна Европа и по-късно, заедно с вандалите, в Северна Африка. Смята се, че потомци на аланите, останали в Източна Европа, са днешните осетинци.
Тати, Гилани, Мазандарани, Бахтияри..
Скитите (в Средна Азия известни под етнонима сака) са исторически народ от иранската група.
Най-значимите скитски племена, познати ни от антични източници, населявали земите между реките Днепър и Дон. Подчинените от тях народи, живеещи в периферните райони на Източноевропейските степи, също били наричани скити.
Византийският емисар Приск, който се срещал с хунския вожд Атила, неколкократно нарича сподвижниците му „скити“. Това е причина някои учени да предполагат, че някои хунски племена са били от скитски произход.
Тъй като не е открита скитска писменост, огромната част от познанията относно скитите идват от древногръцки и римски източници.
Скитите били организирани в мрежа от конни племена, владеещи голяма част от степните райони на Евразия. Поселенията им достигали до Североизточен Казахстан. Те били управлявани от близкородствена племенна аристокрация. По традиция аристократите били погребвани в кургани. Курганите са вид погребални могили, изграждани в степите на Евразия от Алтай до Кавказ и Карпатите през Бронзовата епоха. Погребения като това в Пазърък, в Алтайските планини, са разкрили впечатляващо добре запазени в леда скитски мумии, една от които е „Ледената девойка“ от 5 век пр.н.е..
Били особено известни с уменията си на стрелци с лък, поради което много скити били взимани като наемници сред съседните народи. Въз основа на археологически находки, някои учени предполагат, че скитските жени-воини са послужили за основа на древногръцкия мит за амазонките.
Някои разкрити гробове от културата Пазърък потвърждават частично това предположение. Намерени са били скелети на мъж и жена, и двамата в пълно бойно снаряжение. Всичко това навежда на мисълта, че определени жени, обикновено млади и неомъжени, са били част от воинското съсловие.
Макар и все още да няма неоспорими доказателства за произхода и миграциите на скитите към Кавказ и Украйна, традиционно се приема че скитският етнос и култура се формират в Централна Азия и се разселва на запад между 800 г. пр.н.е. и 600 г. пр.н.е.. Движението на тези народи към Европа се развива основно в два ръкава. Първият преминава през земите южно от Каспийско море. Именно тези преселници от VII-VI век пр.н.е. стават известни в гръцките източници под името „скити“. Вторият път на преселение преминава северно от Каспийско море. Тези средноазиатски преселници най-общо се определят в науката под иранското название саки. И в двата случая става дума за народи с общ произход. Отбелязването им като скити и саки е условно и цели единствено правилната им ориентация към времето.
Скитският философ Анахарс посетил Атина през 6 век пр.н.е., а мъдростта му станала легендарна. От 5 век пр.н.е. до 3 век пр.н.е. скитските племена изживели съществен подем. Когато Херодот пишел своите „Истории“, гърците различавали Велика Скития, в район започващ на двайсет дни езда от река Дунав, през украинските степи и до долния Дон, от Малка Скития, която е днешната Добруджа. Оттогава река Дон (в древността наричана Танаис) станала основен търговски маршрут. Скитите печелели основно от търговията с роби, а също изнасяли жито, добитък и сирене към Гърция, през гръцките колонии по Северното Черноморие.
С военната си кампания от 339 г. пр.н.е., македонският владетел Филип II прекъснал тези връзки.
Макар античните източници да твърдят, че скитите „изчезнали“ около 1 век пр.н.е., римските историци продължават да използват този етноним, за обозначение на всички конни племена, нахлуващи в Европа.
Сарматските военни съюзи превземат скитското пространство северно от Черно море. Според установените от науката данни, сарматите, аланите и осетинците са наследници на сакските племена, родствени с т.нар. исторически скити.
Сарматите са голяма група древни източноирански конни номадски народи, произхождащи от централните части на Евразийската степ.
Аланите са иранска народност, част от сарматите, обитавала през I век териториите североизточно от Черно море.
Под натиска на хуните през V век част от тях навлизат в Западна Европа и по-късно, заедно с вандалите, в Северна Африка.
Според някои хипотези аланите са клон на индо-иранците, от които произлизат индоарийците и иранските народи. Индоиранските народи са група индоевропейски народи, говорещи индоирански езици.
Те се обособяват от останалите протоиндоевропейци в края на III хилядолетие пр.н.е. и се свързват с комплекса на Андроновската култура.
Андроновската култура е общото наименование на група археологически култури от бронзовата епоха, обхващащи части от Южен Сибир и Централна Азия в периода 22-11 век пр.н.е. Наречена е на село Андроново в долината на река Енисей, Южен Сибир, където през 1914 година са открити няколко гроба със скелети в свито положение и богато украсена керамика.
На запад андроновската култура е последвана от срубненската култура. Първите исторически народи, свързвани с този регион са кимерийците и скитите, мигрирали в днешна Украйна (9 век пр.н.е.) и през Кавказ в Анатолия и Асирия (8 век пр.н.е.).
Кимерийците са били трако или ирано-говорещи, които под натиска на скитите са мигрирали през 7 – 8 век пр.н.е. от северното Причерноморие в Задкавказието.
През 696 – 695 г. пр.н.е. завоюват Фригия. Достигат върха на могъществото си през 652 г. пр.н.е., след като завземат Сарди, столицата на Лидия. Скоро след това обаче са победени от лидийците и името им спира да се споменава.
Номадският начин на живот възниква през първобитнообщинния строй при първото обществено разделение на труда у племената, чийто основен поминък става събирачеството, ловът, риболовът и главно – животновъдството. Форми на номадския начин на живот се срещат и днес у някои етнически групи в слаборазвитите страни, особено в Предна Азия и Северна Африка.
Съществуват и високоразвити култури, в чиито ценности постоянното движение е основен културен модел, които също могат да се определят като номадски. Икономиката на тези общества най-често е основана на търговията, което поражда нуждата от постоянно движение на голяма част от населението. Такива са например древните култури на финикийци и елини, които постоянно се движат по море и основават многобройни градове (търговски постове) в Средиземно и Черно море.
Според древногръцкия историк Херодот финикийците се преселват в Средиземноморието от района на Червено море. Текстове върху плочки, открити в Рас-Шамра (Угарит), съдържат легенди, религиозни и епически поеми, съставени през 14 век пр.н.е., които описват събития, развивали се северозападно от Арабския полуостров. Финикийците са имали фонетична писменост.
Дори по време на най-големия ѝ разцвет Финикия е вечната ябълка на раздора между властващите тогава Асирия и Египет и е подчинена ту на едните, ту на другите. През IV век пр.н.е. Финикия е превзета от Персия на Ахеменидите, а през 332 г. пр.н.е. – от Александър Македонски.
Финикийската федерация е обединение, в рамките на Персийската империя, на трите финикийски града Тир, Сидон и Арвад, с център новооснования Триполи (Ливан).
Древна Гърция (елини) или древногръцка цивилизация е период в историята на Гърция, но и на източното Средиземноморие, който започва след края на бронзовата епоха и преминава в елинистическа епоха след смъртта на Александър III Македонски (323 г. пр. Хр.). Политическите, философските и научните постижения на древните гърци са в основата на развитието на западната цивилизация, на съвременната демокрация и на Олимпийските игри. Историците разглеждат наследството на Древна Гърция като основополагащо на съвременната култура (на западната философия, основните принципи на архитектурата, скулптурата, математиката, поезията.
Древните гърци обитават територията на днешна Гърция на континента и островите, но също така и малоазийското крайбрежие на Егейско море (в днешна Турция), о-в Кипър, о-в Сицилия и южните части на Апенинския полуостров, както и отделни селища по бреговете на Средиземно и Черно море.
Дорийското преселение (също дорийско нашествие) е предполагаемо масово преселение на гръцкото племе дорийци (Dōrieis), което започва първо в местността Дорида в Средна Гърция около 1200 пр.н.е. и е последвано от превземане на региони в Пелопонес: Арголида, Лакония, Месения, територии на Коринтския провлак и дворците на Тиринт и Микена.
Съществуващите селища са унищожени и това нашествие се сочи като една от причините за упадък на микенската цивилизация и настъпването на т.нар. гръцки тъмни векове. Всъщност няма данни, че унищожението на микенските центрове е било повсеместно. Напротив, археологически находки от 1981 г. в Лефканди, Евбея, карат учените да преосмислят тезата за настъпването на тъмни векове. Според Д. Попов дорийците вече заварват една западаща култура[1], а според А. Фол дорийското нашествие е отглас от вътрешните миграции[2], протекли на Балканите във връзка с бронзовия колапс.
Периодът продължава от XI до IX в. пр. Хр. и се нарича често и „Омиров период“, тъй като ни е известен преди всичко с развитието на действието в Илиада и Одисея. Това е време на дополисна селищна организация и натурално стопанство. Дорийците наследяват от микенците грънчарското колело, уменията да строят дървени кораби и да обработват бронз, земеделските методи за отглеждане на грозде и маслини. Впрочем дорийците донасят със себе си изкуството за топене и обработка на желязо и го използват за изработка не само на украшения, но и на оръдия на труда и оръжия.
Към IX век пр. Хр. гръцките племена са разпределени както следва: еолийци в Северна Гърция, дорийци в Средна Гърция и източен Пелопонес, йонийци в Атика. На ахейците се удава да запазят самостоятелност, но биват изтласкани от дорийците в Аркадия и Ахея. Най-важното събитие за периода е началото на разселване на племената по островите на Егейско море и крайбрежието на Мала Азия: северните крайбрежни райони са заселени от еолийци, централните от йонийци, а южните – от дорийци.
През Архаичния период селищата съществуват всяко за себе си, което се диктува и от географията: всеки остров, долина или равнина са откъснати от съседните или от морето, или от планини.[18] Формите на стопанство са най-различни: на Крит и в Аргос продължава да съществува родово-общинен строй, а в общините на Етолия, Акарнания и Фокида процъфтява натуралното стопанство. В този период се зараждат полисите, възникнали с развитието на политически институции и наченки на урбанизация, макар че по-скорошни изследвания изтъкват като обединяващо звено религията. Първите полиси в Древна Гърция са Тива, Коринт, Аргос, Спарта и Атина.
Формата на управление през X и IX век пр.н.е. обикновено е монархия. По-късно управлението поема родовата аристокрация, но до към VII век пр.н.е., когато възниква нова форма на управление – тирания.
Тази форма на управление е в разцвета си през VII – VI век пр.н.е., но само в някои от полисите.
В същото време управлението в древна Спарта е олигархия, а в Атина се слага началото на демократичното управление и се провеждат реформи, предложени от Солон и реализирани от Клистен. В края на Архаичния период робството се разпространява широко, независимо от формата на политическа организация.
Месенските войни са 3 войни в Пелопонес в Древна Гърция, водени между Месения и Спарта, които започват през втората половина на VIII в. пр. Хр., но не са документирани. Най-ранната документирана война е Лелантинската (ок. 710 – 650 г. пр.н.е.) между полисите Халкида и Еретрия, които си оспорват плодородната Лелантска равнина на остров Евбея. Макар че Халкида излиза победител, след войната и двата полиса западат. На Пелопонес се създава Пелопонески съюз начело със Спарта, която в края на VI век пр.н.е. става водеща сила.
Растящото население и ограничената обработваема земя създават необходимост от завладяването на още нови територии и към VIII – VII в. пр.н.е. много гърци напускат родните си места, за да основат колонии по далечни брегове. Така към VI в. пр.н.е. гръцкото културно и лингвистично влияние обхваща бреговете на Мала Азия, Егейско и Черно море и Южна Италия. Гръцките колонии са свързани с полисите-майки с религиозни и търговски традиции, но са политически самостоятелни. Търговията и пазарните отношения се развиват; започва сеченето на монети (втората половина на VII в. пр.н.е.).
Макар след залеза на микенската цивилизация писмеността да е забравена в продължение на няколко столетия, гърците постепенно възприемат финикийската азбука, която модифицират и създават гръцката. Най-ранният образец на гръцко писмо е под формата на графити върху керамика от средата на VIII в. пр.н.е.
Омир и Хезиод творят по това време и това са най-древните гръцки литературни творби, достигнали до нас. Първите опити за създаване на барелеф и наченки на скулптура датират от VII в. пр.н.е.
В края на 6 и първата половина на 5 в пр.н.е. започва противоборство между могъщата Персийска империя на Ахеменидите и гръцките полиси. В началото персите превземат йонийските градове в Мала Азия. Когато Атина се опитва да им помогне, започват гръко-персийските войни. Персите нахлуват в континентална Гърция, но са отблъснати при Маратон, 490 г. пр.н.е. Десет години по-късно съюз между Атина, Спарта и други градове спира персийското нашествие по вода и суша при остров Саламина, 480 г. пр.н.е. Големи победи гърците удържат при Платея, 479 г. пр.н.е.; при нос Микале, 479 г. пр.н.е.; при град Саламин (на Кипър), 449 г. пр.н.е. В резултат на поражението Персия губи владенията си в Егейско море, по бреговете на Хелеспонт и Босфора и признава политическата независимост на полисите в Мала Азия.
След победата в гръко-персийските войни гърците не могат да се чувстват сигурни, защото имат опита от предходни завръщания на персите. Особено уязвими се чувстват жителите на Йония, най-силно изложени на опасност. Атина, най-влиятелният политически център след победата, поема ролята на водач. Делоският съюз постепенно сменя отбранителната си функция и се превръща в инструмент на Атина, която държи командването на федеративните войски и флота и взема инициативата.
Кампаниите срещу Персия приключват през 450 г. пр.н.е. след неуспехи при изпращане на гръцки кораби на помощ на антиперсийски въстания в Египет и Кипър и смъртта на атинския стратег Кимон.
Започва период на възход на Атина, известен като „петдесетилетието“. Максималното си могъщество и културно развитие полисът достига, когато начело застава видният политик, военен лидер, поддръжник на демокрацията Перикъл, който е избиран 15 пъти за стратег. Този период е известен на историците като „Златният век на Перикъл“.
Между Атина и Коринт възниква борба за надмощие в търговията, а между Атина и Спарта – за политическо надмощие. В 431 г. пр.н.е. започва Пелопонеската война – най-масовата война в историята на древна Гърция, която завършва с поражение на Атина, загуба на владения и привилегии, и Спарта установява своята хегемония.
В Пелопонеската война тиванците са твърди съюзници на Спарта, но през следващия век променят политиката си и дори подпомагат възстановяването на демокрацията в Атина. Тиванците се отличават с добра военна организация, която не след дълго ги превръща в доминираща сила в Гърция. През 378 – 362 г. пр.н.е. Тива води войни със Спарта, като в Коринтската война има на своя страна Атина, Коринт, Аргос и дори Персия. Краят на спартанската хегемония настъпва с военното поражение на Спарта в битката при Левктра през 371 г. пр.н.е. Започва период на възход на Тива, но той е краткотраен – всички полиси са изтощени и нито една сила не притежава достатъчно мощ, за да се наложи над другите.
В периода на слабост на полисите започва издигането на Древна Македония. Цар Филип II Македонски последователно завоюва Тесалия, Фокида, Халкида и Тракия. Антимакедонската коалиция от гръцки полиси претърпява съкрушително поражение в битката при Херонея през 338 г. пр.н.е.
Класическият период е времето на най-голям разцвет на древногръцките общество и култура през V – IV век пр. Хр.
Римска Гърция е периодът в историята на Гърция, когато днешна Гърция е под властта на Римската република (509 – 27 г. пр. Хр.) и Римската империя (27 г. пр. Хр. – 395 г.). Започва с победата на римляните при Коринт през 146 г. пр. Хр. над обединените в Ахейския съюз гърци и приключва с преименуването на Византион в Константинопол през 330 година от император Константин Велики.
Още преди Ахейската война римляните са успели да установят контрол над континентална Гърция, побеждавайки Древна Македония в серия от военни конфликти, известни като Македонски войни. Четвъртата македонска война приключва с битката при Пидна през 148 г. пр. Хр. и поражение на македонския претендент за престола Андриск.
Окончателната римска окупация на гръцкия свят става факт след битката при Акциум (31 г. пр. Хр.), в която Август побеждава и обединените сили на Марк Антоний и Клеопатра и впоследствие завладява Александрия (32 г. пр. Хр.), последният голям град от елинистичната епоха.
Периодът се характеризира с установяването на един траен мир по силата на Pax Romana. Горната граница на периода е спорна. Според различни хронологии това е периода от разделянето Римската империя на Западна и Източна, през реформите на Юстиниан Велики, до управлението на Ираклий.
Флавий Ираклий Август (на латински: Flavius Heraclius Augustus; на гръцки: Ηράκλειος, Hērakleios; * 575 г.; † 11 февруари 641 г.) е източноримски император, управлявал в периода 5 октомври 610 – 11 февруари 641 г. Известен също и като Ираклий I, а в историческите извори на арабските му съвременници е наричан Харкал.
Поставя началото на първата ромейска династия – династията на Ираклиите. Способен реформатор, въвел дълбоки промени във византийския управленски и военен ред. Създава темната организация на провинциите, която е гръбнакът на Източната Римска империя през следващите векове.
Стабилизира империята, неутрализира персите и аварите като врагове.
По време на неговото управление са първите сблъсъци между християни и мюсюлмани, вследствие на които империята загубва Светите земи, Сирия и Египет.
Поддържа добри отношения с владетеля на Велика България хан Кубрат, когото през 635 година удостоява с титлата патриций.
Евдокия е византийска императрица, първа съпруга на император Ираклий.
Мартина е византийска императрица, племенница и втора съпруга на император Ираклий.
Кан Аскал, син на Кан Боян от рода Дуло, управлявал в периода между 563-569 година. Приел за военните сражения срещу Константинопол като федеративни съюзници, освен Аварите и Улучите=Славяните /северни обитатели на Българската държава/. Аварите проявили ревност и били жестоки спрямо тях. След неуспешната атака на Константинопол, кан Аскал защитил новите съюзници - Улучите от Аварите и 200 хиляди от тях ги върнал в родните им места като им осигурил държавна служба и привилегии /окраинци/.
Кан Албури (569-602), син на Кан Аскал от рода Дуло е български владетел. Управлява в периода между 593-602 година, през 602 година при неясни остоятелства той умира, неговите синове Кубрат и Шамбат са все още непълнолетни за да поемат държавната отговорност и в продължение на три години държавата на българите се управлява от вуйчо им Юрган Телес от род Кюнгарт. Вината за смъртта на кан Албури е приписана на аварите. Според неговия държавен секретар Гази Баба, кан Албури по това време е бил зле със зрението и смъртта му е настъпила вследствие падане от коня.
Кубрат е от рода Дуло и произхожда от уногундурите (от иранския клон на българите), а пълното му име е било Курт-Кубрат (Курт – вълк и Кубрат – горд). Има сведения, че баща му се е казвал Албури и е управлявал България около 42 години.
Хунската държава
Произходът на хуните е предмет на дискусии от 18 век, когато Жозеф дьо Лин ги идентифицира с народността хунну от китайските хроники. Тази теория, широко разпространена в историографията, се базира на непреки данни от лингвистиката, китайски писмени източници, както и някои археологически сведения,но не могат да се приемат за достоверни,защото се разминават по дати и местообитание.
Според нея, след поражението на хунну от китайската династия Хан в края на 1 век и последвалата експанзия от изток на сянбите през 155 г., част от хунну, „силните хунну“, мигрират на запад към степите на днешен Северен и Западен Казахстан, като в края на 2 век се установяват около Волга.
За историята е фиксиран само един преход на хунну в 155 – 158 г. до Волго-уралското междуречие, за което съобщава античният географ Дионисий Периегет. Но най-често хуните са наричани „скити“,така византийците наричат всеки народ идващ от Скития, прабългарите също са били наричани скити от византийците.
Съществува хипотеза за смесването на преселници от хунну с местните угорски и ирански народи, (смесват се в степта с изгонените от готския крал Филимер скити, голямата част степни сармати влезли в армията на хунну), в резултат на което се образува новият хунски етнос, но и тя се основава само на косвени данни.
Римските историци Темистий, Клавдиан и Прокопий Кесарийски наричат хуните масагети.
През 4 век хуните са освободени от Казахстан от монголите и тяхното изселване скоро се превръща в нахлуване като те унищожават всички региони, в които навлизат.
Римската армия се състояла предимно от хора, които не били римляни още от 212 година, когато император Каракала дава гражданство на всички свободни хора в границите на империята. Хуните често били наемани от Римската империя, така че имало хуни, които служели на Рим, докато други хуни нахлували в нейната територия.
Нахлуващите хуни нямали друга цел, освен унищожение и плячкосване, а Рим не разполагал със средствата да се бори със сила, дошла от нищото, за да ограби земята и да изчезне така внезапно, както се е появила.
Хунската държава е номадска империя, създадена от хуните. Първоначално се формира в Централна Азия, а след 375 г. се разширява и в Европа. Под водачеството на Атила, в средата на 5 век, хуните създават голяма държава, чиито армии достигат до Галия и Италия.
През 408 водачът на хуните Улдин почти напълно ограбил Тракия и тъй като Римската империя не можела да направи нищо, се опитала да плати, за да получи мир.
Улдин поискал много висока цена и Рим предлага да закупи подчинените му. Този метод за поддържане на мира е успешен и се превръща в предпочитана практика от страна на Рим в отношенията им с хуните. Но макар да представлявали огромна заплаха, хуните нямали силен лидер с ясна цел. Тогава Атила идва на власт. Улдин умира през 409 или 412 г. и все още точната дата на смъртта не е известна, както и от кой точно е наследен. Хуните се разделят на три големи групи.
Синът му Мунджук e владетел на Хунската държава. Хунската държава, не е известно кога е роден, но е управлявал от около 402 – 423\425 и в 434 г. Има деца Атила и Бледа.
През 450 г. хуните завладяват значителни територии в Централна Европа, достигайки река Рейн. Атила започва война срещу Западната Римска империя, но е отблъснат при битката при Каталанските полета. През 453 г. Атила умира, след което хуните се разпадат. Наследникът му, кан Елак, бива убит, а синовете на Атила загиват в битки, с изключение на Ирник.
Съществува хипотеза, според която споменатите в „Именник на българските ханове“ Авитохол и неговия син Ирник трябва да се идентифицират с историческите личности Атила и Ернах. Според Васил Златарски подобно предположение е несъстоятелно, но то се приема от повечето съвременни историци
Авитохо̀л е легендарен прабългарски владетел. С него започва Именникът на българските ханове: „Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем“.
Ирник (известен още като: Ирна, Ернах, Керемек, Ернак, Хернах) е легендарен прабългарски владетел, записан втори поред в "Именник на българските ханове" след Авитохол. Според някои изследователи е негов син. Срокът му на живот е 150 години – точно половината от живота на Авитохол. Там пише, че е от рода Дуло и властта му е дадена в годината на Змията, месец четвърти – дилом твирем.
Съседи на прабългарите Аварският хаганат е държава (хаганат) на аварите - народ, нахлул през VI век от Източна Европа и Централна Азия в Централна Европа - просъществувала в Панония и съседните земи от около 562 година до края на VIII век. Аварите са различна етническа група от т.нар. аварци (кавказки авари).
Ранната история на аварите е свързана със съперничество със славянската племенна група анти и с племената на гьотурките, под натиска на които аварите се преселват от евразийските степи в западна посока, в търсене на по-сигурни територии. Според летописеца Теофан Изповедник:
Аварският хаганат е основан през 562 година от владетеля Баян, който е съюзник на прабългарския хан Заберган. Съставът на населението впоследствие е предимно с произход от аварите и прабългарите, а военачалниците и войската на хаганата в голяма своя част от са прабългари. Монемвасийската хроника директно твърди, че аварите произхождат от прабългарите: „Аварите били по род хунски и български народ“. В Аварския хаганат живеят освен прабългари (част от прабългарските племена кутригури и оногури), също и редица славянски племена (по-известни в това отношение са дулебите), които често участват в походите на аварите и с времето се смесват с тях и ги изместват в поселенията им или остават в завладените и след това напуснати от тях области.
Заберган e вожд на кутригурите са група прабългарски племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон. Те са родствени с утигурите, живеещи на изток от тази река. от 550 г. до 562 г. Името му има ирански произход.
През 562 г. на трона се възкачва Баян, е аварски каган. от 562 до смъртта си през 602 г.
През 562 г. той побеждава антите и се придвижва към устието на Дунав. Когато гьоктюрките се разпространяват на Запад, Баян бяга с голяма част от аварите и прабългарите първо в западната част на днешна Украйна.
През 567 г. се съюзява с лангобардите и заедно с тях побеждава гепидите. Когато през 568 г. лангобардите на Албоин настъпват в Италия, той превзема от тях населяваната преди това Панония и цялата Унгарска низина. Покорява гепидите, всички славяни в южноевропейската територия, както и в днешните Бохемия, Моравия и в Словакия. Същата година нахлува в източноримската провинция Далмация. След три години сключва срещу плащане на трибути мирен договор с Източен Рим. За да му увеличат трибутските плащания, той напада с грабежни походи често балканските провинции на Източната Римска империя.
Баян се бие успешно с франките и получава трибути от кралица Брунхилда и през 597 г. отново напада Балканските провинции.
Той губи пред Константинопол заради чумна еподемия седем от синовете си. От 599 до 602 г. в битки на собствена територия падат не само много авари и гепиди, а и още трима сина на Баян. Много от частичните племена и завладените народи започват да се бунтуват против Баян.
През 602 г. Баян умира. След него наследниците му успяват да успокоят положението. През 612 г. те водят грабежни походи на Балкана, но те не могат да достигнат славата на „непобедимите“ авари. От 623/624 г. Аварското царство търпи бунтове (славянското въстание на Само) и поражение при Обсадата на Константинопол през 626 г.
След разпадането на Хунската държава постепенно западните и византийските хронисти започват да наричат хуните, хуно-българи а впоследствие през 6 век названието хуни е заменено с българи.
Римската провинция Тракия е създадена през 46 г. сл. Хр. след анексирането на царството на одрисите от император Клавдий. Две столетия по-късно, след реформите на Диоклециан, част от нея е преобразувана в други провинции. Тракарх, част от самоуправлението на провинция Тракия по римско време се осъществявало от общопровинциалното събрание на траките наречено Тракон Койнон. Неговото седалище се намирало във Филипопол. Характерното за него е, че било лишено от административна власт.
Балканите остават проблем за империята през цялото управление на Юстиниан. Балканските гарнизони са оголени, за да има войници за западните кампании.
Често хуни и прабългари опустошават Тракия, а изградената система от крепости не успява да ги спре ефективно. През 559 г. голямо нападение на прабългарите кутригури( са група прабългарски племена, обитаващи през 5-7 век степната зона северно от Черно море и западно от река Дон. Те са родствени с утигурите, живеещи на изток от тази река. Според Питър Голдън името е тюркско и означава „деветте огурски племена“, а според Дейвид Ланг името също е от тюркски произход и значи „изтъкнати“. Кутригурите са тюркски номадски ездачи , които процъфтяват в Понтийско-Каспийската степ през 6 век сл. Хр. На изток от тях са били подобните утигури и е възможно и двамата да са били тясно свързани с българите . Те воюват с Византийската империя и утигурите.), водени от Заберган, принуждава император Юстиниан отново да потърси помощта на оттеглилия се Велизарий. Войската на нашествениците е отблъсната след тежки боеве близо до столицата.
С управлението на Юстиниан (Византия) от 1 април 527 до 11 ноември 565 започва трансформацията на късноантичната Източна римска империя в ранносредновековна Византия. За последен път римски император се опитва да подчини цялото Средиземноморие. Подобно на Октавиан Август пет века по-рано, Юстиниан променя държава, религия и общество из основи. Също като Август, Юстиниан е способен и далновиден император. Източнохристиянските църкви се разделя на три групи. Те са следните, подредени по численост:
Православни църкви
Нехалкедонски църкви
Източнокатолически (униатски) църкви
Флавий Петър Сабатий е роден през 482 г. в градчето Таврезиум (тогава в Преторианска префектура Илирик, днес край Ниш, Сърбия). Имайки латински език за роден (вероятно последния такъв римски император), той произлиза от селско семейство с илиро-римски или трако-римски произход.
Благодарение на чичо си, Юстиниан е назначен на служба в императорския двор. Но вместо да започне кариера в армията, той остава в Константинопол и успешно наваксва пропуските в образованието си. При смъртта на император Анастасий през 518 г. Юстиниан е вече интегриран във висшите кръгове на обществото и е един от възможните кандидати за трона.
През 525 г. Юстиниан се жени за Теодора, която е от скромно потекло и след ранната смърт на баща си работи като танцьорка. По нейно настояване важащите от времето на Август брачни закони са променени. Според тях брак между танцьорка и сенатор би бил невъзможен.
Вигиланция е сестра на византийския император Юстиниан I (упр. 527–565) и майка на бъдещия император Юстин II (упр. 565–578).
Християнството е една от трите авраамически религии. Според християнството има един Бог в три лица – Отец, Син и Свети Дух.
Най-важното събитие по време на управлението на Юстин II била инвазията на ломбардите в Италия, които, в мащабен съюз със гепиди, саксонци, българи, сармати, свеви и панонски племена, нападат през 568 г. и само за няколко години завладяват почти цялата страна, без да срещнат сериозна съпротива.
Посочва генералсъщо и Тиберий II Константин (540-14 август 582), е византийски император (578 – 582) от Юстиниановата династия. По произход е романизиран тракиец. След края на краткото му управление, неговата щедрост довежда империята до банкрут.
През 576 – 577 г. генерал Юстиниан спира настъплението на персите в Армения, навлиза в Месопотамия до поречието на Ефрат, но е победен и се оттегля. Императорът го сменя с Маврикий (бъдещият император). Докато абдикиралият Юстин е все още жив, Маврикий продължава да се бори успешно срещу сасанидските перси в Армения.
Когато Тиберий става август и пълновластен император, след смъртта на Юстин. През 579 г. Тиберий отново насочва вниманието си на запад. Земите в Италия продължават да бъдат застрашавани от лангобардите, но град Рим все пак е опазен. Императорът търси съюз и помощ от франките. В Италия са изпратени пари и военни подкрепления за защитата срещу лангобардите, сключен е мир с вестготите в Испания, а берберите, нахлули в Северна Африка, са победени. В същата година аварите нарушават мира на Балканите и обсаждат Сирмиум. Използвайки намаленото военно присъствие в Тракия и Македония, славяните започват да се заселват на Балканския полуостров след 579 година.
В 582 г. Тиберий е принуден да споразумее неизгоден мир с аварите, нападащи слабо защитените Балкански провинции. Съгласно споразумението аварите получават сума, равна на 3-годишнен данък (240 хил. златни солида). Освен че подновява плащането на данъка, императорът приема да им предаде важната дунавска крепост Сирмиум, която варварите сриват. По същото време славяните нахлуват в Гърция и достигат дори до Атина.
Маврикий Тиберий, е император на Източната римска империя (Византия) през периода от 582 до 602 година. Той е сред най-способните военачалници заемали ромейския трон. Дълго време историците му приписват авторството на Стратегикон, византийски наръчник по военно изкуство и стратегия.
Докато продължават Персийските войни, Византия губи все повече територии на запад. През 584 г. пада последната римска крепост в Испания – Кордоба, завладяна от вестготите. В Италия империята е принудена да признае независимото Лангобардско кралство. На Балканите няколко пъти има нахлувания: първо от аварите, които през 583 г. завладяват Сирмиум, а след това от славяните, опитващи се да превземат Тесалоника (586 г.) и Адрианопол (587 г.).
Императорът помага на новия претендент да се задържи на власт, сключен е мир и съюз, и така войната с Персия е доведена до успешен край. На Византийската империя са преотстъпени Североизточна Месопотамия, по-голямата част от Западна Армения и част от Грузия (до столицата Тбилиси).
Успешният изход от изтощителната Византийско-персийската война (572 – 591) е блестящ успех за император Маврикий. Сключването на мир с Персия дава възможност на империята да отдели повече сили за отбрана на Балканите и Италия, в момент когато варварската опасност се засилва.
В религиозно отношение императорът подкрепя ортодоксалното християнство, но е толерантен към монофизитите. Маврикий налага съюз между Арменската църква и Константинополската патриаршия.
От друга страна, по времето на Маврикий гръцкият език започва все по-често се ползва като официален език в администрацията, тъй като масата от населението е гръцкоговорещо.
Въпреки военните победи, Маврикий не успява да овладее финансовата криза в империята, а икономическият упадък, породен от разорителните войни и варварски нашествия, както и въведените тежки данъци правят императора все по-непопулярен сред народа.
След втората половина на 6 век славяните започват да отсядат масово на юг от Дунав за постоянно. За кратко те завладяват голяма част от византийската територия и ромейската власт в Мизия, Илирик и Македония е само формална. Непревзети остават само големите градове. В същото време Аварския хаганат изисква плащане на разорителен данък, но неведнъж нарушава примирието и атакува Балканските земи на империята.
През август 582 г. императорът е повален от болест или може би отровен, според слуха. Преди да издъхне посочва своя зет, пълководеца Маврикий, за наследник на императорската власт. Когато Тиберий починал на следващия ден (14 август 582 г.), Маврикий става император.
След като приключва войната с персите на изток император Маврикий предприема походи срещу варварите на Балканите, където са прехвърлени опитните ветерани от източния фронт, заедно с арменски подкрепления. През 592 г. е спряно плащането на данък на аварите, ромейските легиони възвръщат крепостта Сингидунум (дн. Белград) и прогонват славяните от Мизия.
През 593/4 г. грабителските набези на славяните са отбити, а защитата на лимеса по Долен Дунав е възстановена. През 595 г. имперският флот предотвратява опита на аварите да пресекат Дунав и да нападнат Сингидунум, но варварите след това плячкосват в Далмация.
След кратък период на относително спокойствие и второстепенни схватки, в края на 597 г. аварите възобновяват атаките си на юг от Дунав. Въпреки частичният успех на ромейските сили през 598 г., аварският хан нахлува в Тракия чак до Аркадиопол, след което се оттегля поради появилата се епидемия.
Маврикий сключва мир и се съгласява да плаща отново стария данък, но само за да спечели време. Преди края на същата година, легионите са прегрупирани и започват контраофанзива срещу аварите. В началото на 599 г. Маврикий нарежда на военачалниците Приск и Коментиол да пренесат бойните действия на север от Дунав. Ромейските армии пресичат Дунав при Виминациум и разбиват аварите на тяхната собствена територия, в равнините на Панония. След като опустошават вражеските земи, византийците се изтеглят на юг от дунавската граница. Същата стратегия се повтаря с успех през 601/2 г., когато братът на императора, куропалат Петър, побеждава славяните във Влахия и прогонва аварите отвъд Дунава. В Аварския хаганат избухват размирици и част от племената за кратко минават на византийска страна.
Притиснати от непосилните условия, войниците от Дунавските армии се вдигат на бунт, провъзгласяват за император Фока, един нисш офицер, и тръгват към Константинопол. Тогава в столицата също избухват бунтове сред народа, а партията на зелените отваря вратите на града пред Фока. Изгубил контрол над армията, императорът се опитва да избяга, но е заловен. Маврикий е обезглавен, като преди това шестимата му синове са екзекутирани по същия начин (27 ноември 602).
Аварите
Флавий Август Фока e късноримски (византийски) император от 602 до 610 г.
Произходът на Фока е неизвестен. Казва се, че бил тракиец. Син е на Доментция трако-римлянка, и неизвестен баща.
За няколко години ромейската отбрана на изток е разбита. Изгубен е контролът над Месопотамия и Армения, а Балканите отново са опустошени от славяни и авари. Империята навлиза в етап на криза.
Постепенно всички кръгове от обществото се настройват против Фока, управляващ чрез повсеместен терор.
Фока е свален от власт от новия претендент за император Ираклий, който лично го обезглавява.
При управлението на император Ираклий през 616 г. авари и славяни обсаждат Солун, а през 626 г. - Константинопол, действайки в подкрепа на персийците от Сасанидската империя, но са победени и се оттеглят след сериозно разцепление в редиците си. През 631 – 632 година възниква конфликт и борба за власт между аварите и прабългарите - кутригури и утигури - в Аварския хаганат. В резултат на това значителна група кутригури се изселва от Панония и Илирия, под водачеството на Алцек след смърта на баща му.
Кубра̀т е владетел от рода Дуло, вожд на племето уногондури, обединил прабългарите северно от Кавказ и Черно море и създал племенен съюз, наречен Стара Велика България, известна също като Оногурия. Управление 632 – 665 г. През същата 628 г. начело на прабългарите в западните краища на хаганата е поставен (или се издига) Кубрат. Тази война завършва през 632 г. със смъртта на Шибир хан. Впоследствие Кубрат отцепва прабългарските земи от хаганата, поставяйки началото на Стара Велика България. Скоро след освобождаването от владичеството на хаганата Кубрат отхвърля и зависимостта си от аварския хаган. Така Велика България достига своя апогей – успешно се противопоставя на западните тюрки, напиращи от изток, и на Аварския хаганат, разположен и властващ на запад от Велика България.
Втората война на Кубрат е срещу Арабския халифат. През годините на управление на третия халиф – Осман ибн Афан, през 648 г. една арабска войска (ок. 20 хил. души) пресича прохода Дербент в източната част на Голям Кавказ и нахлува в земите на барсилите, които по това време са част от Велика България. Арабската войска е разбита, а останалата част от арабите бягат на юг от Кавказ. С изключение на тези войни, при това водени извън границите на страната, във външнополитически аспект първата половина на управлението на Кубрат е спокойна. На юг са поддържани близки отношения с Византия на Ираклий (двете държави сключват съюзнически договор през 634 г. – едновременно израз на подкрепата на Византия за новата държава, а от българска страна – отказ от нашествия), а и след това, без обаче те да прераснат в по-ангажиращо обвързване на Велика България с Византия. На запад и север положението е спокойно, на изток хазарите, подчинени на Западнотюркския хаганат, биват въвлечени активно в междуособните борби и не представляват заплаха. Византийският император му дава титлата „патриций“ (почетна висока титла за благородник).
В така развилата се ситуация започват да назряват все още далечни проблеми през втората половина на 40-те години. Това е времето на голямото настъпление на китайската държава Тан в Средна Азия.
През 647 г. пада Самарканд, през 651 г. рухва и Западнотюркският хаганат, през 653 г. е превзета и Бухара. Последица от това са бягството на върхушката на западните тюрки и остатъците от техните армии (ок. 40 хил. души) в земите на хазарите, между реките Емба и Волга, и отвъд Волга, в териториите на съвременни Калмикия, Астрахан и Северен Дагестан. На тези земи през 650 г. е основан Хазарският каганат, начело на когото застават тюркските хагани от рода Ашина.
Алцѐк (на латински: Alzeco, Alcek, Aldigar, Altsek, Altzek, Alzec, Altsikurs) според Теофан Изповедник е вероятно брат на хан Аспарух и пети син на хан Кубрат, гасталд (княз) в Самниум, живял в Гало Матезе, Сепино, Бояно и Изерния на регион Молизе в Централна Италия.
Големия спор България генетически произлиза от прабългари с какъв ген??? Втора част
Няма коментари:
Публикуване на коментар