На Берлинския конгрес (13 юни – 13 юли 1878 г.) Русия е в позицията на победител от Руско-турската война (1877-1878) и основен инициатор на промените на Балканите. Въпреки това, нейната роля е сложна и в крайна сметка води до значително разочарование за българския народ. Руската делегация, водена от канцлера Александър Горчаков и граф Пьотър Шувалов, е изправена пред обединения натиск на другите Велики сили, които не желаят силно руско влияние на Балканите.

Руската цел на конгреса е да се запазят колкото се може повече от постиженията на Санстефанския мирен договор, който създава голяма българска държава. Русия обаче е в трудна позиция, тъй като е изтощена от войната и не е готова за нов военен конфликт срещу коалиция от сили. Дипломатически, Русия се опитва да убеди останалите страни в необходимостта от създаване на голяма българска държава, но среща силна съпротива от Великобритания и Австро-Унгария.

В крайна сметка, Русия е принудена да отстъпи пред натиска на останалите Велики сили и да се съгласи с преразглеждането на Санстефанския договор. Основният резултат за България е разпокъсването на нейната територия.

Руската дипломация разглежда Берлинския договор като "позорно унижение" и "дипломатическо унижение", тъй като не успява да защити пълноценно интересите на България. Въпреки това, някои историци смятат, че Русия е била наясно с невъзможността да се запази Санстефанският договор и че конгресът просто легализира вече постигнатите споразумения с останалите сили.

 Руска империя: 

Княз Александър Горчаков (канцлер и външен министър)

 Граф Пьотр Шувалов (посланик в двора на Сейнт Джеймс) 

Пол д'Убрил (посланик в Берлин)

Санстефанският мирен договор е мирен договор, подписан на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано, днешен квартал на Истанбул. Той слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и поставя основите на възстановяването на българската държавност след близо 500 години османско владичество.

Договорът предвижда значителни териториални промени и създаването на автономна българска държава. Основните му клаузи са:

Създаване на Княжество България: Договорът създава автономно, трибутарно (плащащо данък) Княжество България, което има собствено правителство, войска и широка автономия. То остава формално под суверенитета на османския султан, но на практика е почти напълно независимо.

Териториални граници: Княжеството обхваща земите, населени с българи, включително Северна България, почти цяла Тракия (без Одрин и Цариград) и по-голямата част от Македония. Територията му се простира от Дунав до Егейско море и от Черно море до Охридското езеро.

Военна окупация: Руските войски остават в България за две години, за да подпомогнат установяването на новото управление.

Военни репарации: Османската империя е задължена да плати на Русия голяма военна контрибуция.

Поради този натиск, договорът е обявен за предварителен и условията му са преразгледани на Берлинския конгрес през същата 1878 г., където територията на България е силно намалена. Така Санстефанският договор остава в историята като предвестник на свободата и символ на националното обединение, което обаче не е напълно осъществено.

Автономна държава е държава или територия, която притежава широко вътрешно самоуправление, но не е напълно суверенна и независима в международен план. Тя е под върховната власт (суверенитета) на друга, по-голяма държава или империя, която контролира външната ѝ политика, отбраната и други ключови области.

Основни характеристики на автономията

Терминът "автономия" произлиза от гръцки (ауто - "сам" и номос - "закон"), което означава "самоуправление" или "самостоятелно законодателство". Основните характеристики на една автономна държава или област са:

• Вътрешно самоуправление: Има собствени закони, правителство, съдебна система и администрация. В повечето случаи може да въвежда и собствени данъци.

• Ограничен суверенитет: Не може да провежда независима външна политика, да сключва международни договори или да има собствена армия. Тези функции се изпълняват от държавата, под чийто суверенитет се намира.

• Символично подчинение: Често се изразява в плащането на трибут (данък) на централната власт, както и в символичното признаване на върховенството на нейния владетел (напр. султана).

Суверенитетът на османския султан означава, че той е върховният владетел на Османската империя. В контекста на международното право и отношения, суверенитетът е най-висшата власт в държавата, която не е подчинена на никоя друга власт.

Санстефанският мирен договор: Създаване на Княжество България: Договорът създава автономно, трибутарно (плащащо данък) Княжество България, което има собствено правителство, войска и широка автономия. То остава формално под суверенитета на османския султан, но на практика е почти напълно независимо.

В заключение, политиката на създаване на автономни единици в Русия е наследство от съветската епоха, но нейният характер и степен на реална автономия се променят значително през годините. Днес, въпреки че републиките имат формално "автономен" статут, тяхната власт е силно ограничена.

През 1877 г. в рамките на Руската империя е имало няколко области с ограничена автономия, но не и автономни държави в смисъла на суверенни образувания, каквито са били например княжествата Сърбия или Румъния спрямо Османската империя.

Най-значимите примери за автономия в Руската империя по това време са:

Великото финландско княжество 🇫🇮: Придобито от Русия през 1809 г., Финландия запазва собствените си закони, парламент и парична система. То е било най-автономната част от империята.

Царство Полша: След поредица от въстания, автономията на Полша е била силно ограничена и почти напълно премахната към 1877 г.

Важно е да се отбележи, че повечето от тези "автономии" са били по-скоро административни единици, отколкото истински държави, и тяхната власт е била ограничена от централното правителство в Санкт Петербург.

Важно е да се отбележи, че повечето от тези "автономии" са били по-скоро административни единици, отколкото истински държави, и тяхната власт е била ограничена от централното правителство в Санкт Петербург.

Понятието за автономна държава, каквато става Княжество България през 1878 г. с Берлинския конгрес, е по-скоро специфично за Османската империя в края на 19-ти век, където васалните държави са имали собствено управление, но са оставали под формалния суверенитет на султана.