Падане на България под османска власт 1371 и оспява 1396 г. 

Постепенно османските турци навлизат в българска територия, като първо завладяват Северна Тракия и постепенно превръщат Търновското царство във васално княжество. Най-важните дати са:

• 1371 г. – битката при Черномен
• 1389 г. – превземането на София
• 1393 г. – пада Търновското царство
• 1396 г. – Битката при Никопол
• 1396 г. – пада Видинското царство

Завладяването на Балканите от османците не е еднократен акт, а дълъг и сложен процес, продължил над век и половина (приблизително от средата на XIV до края на XV век). 

През 1371 г. най-важното историческо събитие в Европа е:

Битката при Черномен (Битката при р. Марица): На 26 септември 1371 г. се случва една от най-значимите битки в историята на Балканите. Съюзнически християнски войски, предвождани от крал Вълкашин Мърнявчевич (владетел на Прилепското кралство) и неговия брат деспот Углеша (владетел на Сяр), са разгромени от османската армия, командвана от Лала Шахин паша.

Последствия от битката:

Унищожителен разгром за балканските държави: Победата на османците е пълна и решителна. И двамата християнски водачи, Вълкашин и Углеша, загиват. Това поражение на практика унищожава независимите южнославянски държави в Македония и Тракия.

Османско настъпление: Битката при Черномен отваря вратите за османското завладяване на Балканския полуостров. Много от местните владетели стават османски васали, а териториите им постепенно са включени в Османската империя.

Някои историци смятат, че тази битка е дори по-важна от битката при Косово (1389 г.), тъй като именно тя слага началото на тоталната доминация на османците над Балканите.

След тази битка османското владичество в региона се утвърждава, което има дълготрайни и трагични последици за народите на Балканите.

През 1371 г. историята на Сърбия е белязана от дълбока разпокъсаност и вътрешни борби. След смъртта на могъщия цар Стефан Душан през 1355 г., неговата голяма империя се разпада на множество независими феодални владения, управлявани от могъщи местни благородници. Синът му, цар Стефан Урош V, няма реална власт и не успява да удържи държавата. Затова 1371 година е съдбоносна не само за България, но и за Сърбия.

Вълкашин Мърнявчевич е средновековен сръбски феодален владетел, управлявал в периода 1365-1371 г. и е баща на по-известния в народния епос Крали Марко. Територия: Обхващало земи в днешна Македония, Косово и Северозападна Гърция, с център град Прилеп. Това е най-мощното феодално владение в южните части на бившата империя.

Прилепското кралство е късносредновековна държава, съществувала от 1371 до 1395 г. на територията на днешна Република Северна Македония. То е известно и като Кралството на Крали Марко по името на най-известния си владетел.

Периодът от 1371 до 1389 г. е изпълнен с интензивни вътрешни борби за надмощие, докато османската заплаха става все по-осезаема. Княз Лазар Хребелянович успява да стабилизира голяма част от сръбските земи, но не и да възстанови Сръбската империя. Той е последният владетел, който успява да събере значителна коалиция срещу османците в Косовската битка, но след нея Сърбия губи своята независимост и става османски васал.

Битката на Косово поле на 15 юни 1389 г. е епизод от османското завладяване.

Едни срещу други застават сърбите според сръбската историография, предвождани от княз Лазар Хребелянович, и османските турци начело с емира Мурад I.

Според османски летописци във войската на княз Лазар участват също и българи, унгарци, албанци, власи и чехи.

До битката се стига, след като през 1385 г. османците завладяват София и достигат до границите на владенията на Моравското княжество край река Морава. През 1386 г. Лазар сключва споразумение с Мурад, но то се оказва нетрайно. При Плочник (на брега на река Топлица) частите на Лазар успяват да разбият османците, но Мурад подготвя нов поход. Осъществяването на плановете му е забавено от измяната на част от васалите му – търновския владетел Иван Шишман и Добротица отказват да предоставят на Мурад военни подкрепления за войната срещу Лазар. Потенциалната заплаха от Търновското царство е неутрализирана през 1388 г. с поход на османския пълководец Али паша в Североизточна България.[6] През следващата година Мурад потегля срещу Лазар.

Схващането, че Косовската битка завършва с тежко поражение на християните, е широко разпространено. Съществува и теза, че битката завършва без ясен победител, а съществува и мнение, че християните удържали фронта на османското настъпление към Европа.[9]. Наследникът на княз Лазар, Стефан Лазаревич, е принуден да се признае за васал на новия османски владетел Баязид I.

Васал през Средновековието е феодален владетел, получил от друг феодал – негов сюзерен земя в замяна на задължението да му помага. Васалът полага „васална клетва“, т.е. задължава се да се подчинява на сюзерена, да следва неговите указания по въпросите на външната и вътрешната политика, да му оказва военна подкрепа при нужда и да плаща предварително договорени данъци.

Като васал на Баязид I Стефан Лазаревич участва с войските си в битката при Ровине, битката при Никопол, за чието спечелване изиграва решителна роля, и битката при Анкара, където войниците му спасяват османските престолонаследници от монголите, а така и Османската държава от унищожение.

През 1402 г. след разгрома на Баязид при Анкара, на път за Сърбия, Лазаревич минава през Лесбос и Константинопол, където получава титлата „деспот“ от император Йоан VII Палеолог и уговаря бъдещия си брак с Елена Гатилузио, дъщеря на Франческо II Гатилузио.

Деспот е титла, въведена през 1163 г. от византийския император Мануил I Комнин (упр. 1143 – 1180) като най-висшата титла след василевса, запазена за членовете на управляващите династия или обозначава владетел на полунезависима имперска територия.

В края на 1403 г. или началото на 1404 г. Стефан влиза във васални отношения с унгарския император Сигизмунд, от когато получава областта Мачва и Белград (където премества столицата) и други владения. По време на обновяването от Сигизмунд на Ордена на Дракона през 1408 г. Стефан Лазаревич става негов рицар.

Орденът на Дракона (на латински: Societas Draconica, Societas Draconistrarum; на немски: Drachen Orden) е европейски военен духовно-рицарски орден основан на 12 декември 1408 г. от крал Сигизмунд фон Люксембург и кралица Барбара фон Цили за защита на Европа и християнството от нашествието и за борба с неверниците турци. Ордена е бил много силен в Унгария, Хърватия, Влахия, Трансилвания, Карпатия, Германия, Австрия, Свещената Римска империя, Бохемия и Италия през XV век. 

По-големият син на княз Лазар, Стефан (1389 – 1427), поема властта в бащините си земи. През 1389 г. той претърпява поражение от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски. Победата на унгарците принуждава Стефан да премине през 1390 г. на турска страна. В битката при Никопол (1396) той е съюзник на османския султан, заедно разгромяват унгарските войски и като награда той получава част от земите на Вук Бранкович. През 1398 г. в ролята на турски васал праща войски срещу Босна, а през 1402 г. заедно с брат си Вук Лазаревич участва в битката при Анкара. В Константинопол Стефан е награден с деспотско достойнство от император Йоан VIII Палеолог. Получава Белград от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски за това, че е станал негов васал. Включва се в широката антиосманска коалиция (1403 – 1404), организирана от Унгария, печели победи и си възвръща някои крепости. Султан Сюлейман Челеби подкрепящ претенциите на брат му Вук Лазаревич, през 1409 г. достига с войските си Белград и налага разделянето на Сърбия между двамата братя, а деспотът е принуден да се признае за васал на османския султан. Стефан е в добри отношения със султан Мехмед I, заради което получава редица териториални отстъпки, а в същото време помага на крал Сигизмунд I в борбата му срещу хуситите. Сърбия получава възможността да се съвземе в политическо и стопанско отношение. През 1421 г. владетелят на Зета, Балша III, му завещава земите си. Стефан Лазаревич няма наследници от съпругата си Елена, дъщеря на Франческо II Гатилузио, владетел на остров Лесбос. След внезапната смърт на Стефан по време на лов, по силата на споразумението от Тати, властта над Сърбия наследява племенникът му Джурадж I Бранкович.

Джурадж I Бранкович, известен още като Георги Бранкович, е деспот на Сърбия от 1427 до 1456 г. 

Лазар Бранкович роден е през 1377 г. Когато през 1396 г. султан Баязид I прогонва баща му от управляваната от него област, гледайки на него като на неблагонадежден васал, и предава владенията му на Стефан Лазаревич, двадесетинагодишният Лазар Бранкович заедно с майка си и двамата си по-големи братя Григор Бранкович и Георги Бранкович се преместват в единствените останали им наследствени бащини земи около Вучитрън и Трепча. Скоро обаче успяват да вземат оставените от баща им пари в Дубровник и с тях си възстановяват голяма част от териториите, за което спомага и фактът, че се задължават да изпълняват васални задължения спрямо султана. Докато двамата му братя воюват на страна на османците, Лазар поема управлението на земите.

Победител в битката се оказва Сюлейман, който изпраща Вук и Лазар Бранкович за Сърбия да завладеят властта в отсъствието на Стефан Лазаревич, който остава верен на победения Муса. По пътя натам обаче те са заловени от хората на Муса близо до Пловдив и Вук Лазаревич е обезглавен на 4 юли 1410 г., а Лазар Бранкович е оставен жив с условие да убеди брат си Георги Бранкович (който подкрепя Сюлейман) да премине на страната на Муса. Лазар предава нареждането на брат си, но след като Георги Бранкович отказва, на 11 юли 1410 г. Лазар Бранкович също е убит.

На 22 юли 1456 г. завършва 18-дневната османска обсада на Белград. Граничната Белградска крепост по това време е в пределите на Унгарското кралство, което е под заплахата на все по-разрастващото се османско нашествие.

След падането на Константинопол през 1453 година, отоманския султан Мехмед II обединил своите сили за да подчини Унгарското кралство. Негова непосредствена цел била граничната крепост (на унгарски végvár) намираща се в Белград (на староунгарски Nándorfehérvár) – Белградската крепост.

Въпреки всичко, унгарските войни трябвало да заплатят скъпо за победата, тъй като в техния лагер се разпространила зараза от чума, и намиращият се там Янош Хуниади се заразил и умрял три седмици по късно на 11 август 1456 г. Той бил погребан в катедралата на град Гюлафехервар (Gyulafehérvár), тогавашната столица на Трансилвания.

Тъй като модела на крепостта показал своите преимущества по време на обсадата, само някои допълнителни подсилвания били направени от унгарците след обсадата. По-слабите източни стени, през които отоманците проникнали в горния град чрез разбиването им, били усилени чрез портата Зиндан (Zindan) и тежката кула Небойша (Nebojsa). Това били последните големи модификации на крепостта до 1521 г., когато Султан Сюлейман Великолепни най-накрая я превзел – виж обсада на Белград (1521).

След като обсадата на Белград спряла напредването на Мехмед II към Централна Европа, Моравското деспотство и Босна били присъединени към Империята. Влахия (Wallachia), Молдавия и Кримското ханство в крайна сметка били трасформирани във васални държави, само благодарение на силната военна съпротива срещу опитите на Мехмед II за завладяването им.

Имало няколко причини поради които султана не атакувал директно Унгарското кралство и поради които той се отказал от по-нататъшно напредване в тази посока след неуспешната обсада на Белград. Неуспехът при Белград показал, че Османската империя не може да се разширява по-нататък, докато Моравско и Босна не са трансформират в сигурна база за операции, още повече, че значителната политическа и военна мощ на Унгарското кралство под управлението на Матияш Корвин (Matthias Corvinus) би трябвало да предприеме нещо решително срещу такъв опит.

на унгарския трон на сина си Матияш (Matthias)) прави заплашителния Мехмед II много по-малка заплаха за християнството. Мечтата на Хунияди за повторно християнско завоюване на Константинопол никога не била реализирана. Янош Хуниади решил да не осъществява обсада на Константинопол, тъй като не бил достатъчно подготвен военно за да се бие с мощната армия на Мехмед II по него време, като вместо това решил да защитава Унгарското кралство и да укрепи Балканския полуостров. Неговия наследник Матияш Корвин (Matthias Corvinus) не споделял идеята за Велика война срещу турците, като също така бил достатъчно въвлечен в политически спорове със Свещената римска империя на запад, за да бъде толкова агресивен военачалник и воин като баща си, така че, неговата роля била ограничена главно до това да защитава собствената си територия и да остави Балканските лидери сами да изнесат тежестта на борбата срещу отоманските турци. Докато целта на яростната съпротива и ефективното лидерство на Янош Хуниади била да подсигури това, че дръзкия и амбициозен Мехмед Завоевателя никога да не разпростре властта си повече в Европа от Балканите нататък, султанът успял да трансформира вътрешно Отоманската империя в една от най-страшните военни сили в Европа (както и в Азия) за през следващите векове. 

Унгарското кралство била завладяна през 1526 г. след битката при Мохач (Mohach), при това само 5 години след падането на Белградската крепост. Отоманската експанзия в Европа продължила със заплашителен успех до обсадата на Виена през 1529 г., като отоманската власт в Европа останала силна и представляваща заплаха за Централна Европа във времената до битката при Виена през 1683 г. в Голямата турска война. Едва след битката при Зента османската заплаха за Виена и Централна Европа била ликвидирана окончателно.

Зента 1697г

Битката при Зента от 1697 г. е едно от най-значимите сражения в края на Великата турска война (1683-1699). Тя се провежда на 11 септември 1697 г. близо до град Зента (дн. Сента, Сърбия) и има решаващо значение за хода на военните действия и последвалите мирни договори.

Използвайки момента на изненада, австрийските сили нападат с пълна сила. Битката се превръща в катастрофа за османците.

Тази победа е повратна точка в конфликта. Тя не само спира османското настъпление, но и принуждава султана да търси мир. Две години по-късно, през 1699 г., е подписан Карловицкият мирен договор.

С този договор Османската империя е принудена да отстъпи значителни територии на Хабсбургите, включително голяма част от Унгария и Трансилвания. Това окончателно слага край на османското господство в Централна Европа и утвърждава Хабсбургската монархия като водеща европейска сила.

Усманска империя на Балканите

Въстанието срещу Муса Челеби избухва през април 1412 година в земите на Североизточна България.Потушено е от османците и завършва с разрушаването на крепостта Овчага в Източна Стара планина. Довежда до принудително разселване на българско население, което се е включило в него.

Особено районите на север от Дунав са засегнати от мародерски бойни части между ноември 1425 и 1431/1432 г. През март 1427 г. противниците опустошават града и манастира Цветл, а през следващата година обсаждат Бърно, който успява да се защити успешно.

Мехмед II, той е наричан Мехмед Завоевателя заради успешната обсада на Константинопол, осъществена през 1453 година и окончателното ликвидиране на Византия. Период 1444 – 1446, 1451 – 1481.

През октомври 1443 г. унгарците повеждат голям кръстоносен поход срещу турците – останал в историята като Първи кръстоносен поход на Владислав III Ягело, по името на оглавилия го нов унгарски крал Владислав III под командването на Йоан Хуняди, в който се включват прогонения от владенията си поморавски деспот Георги, престолонаследникът на Търновското царство княз Фружин Шишман, чешки, български, влашки и сръбски отряди и рицари от цяла християнска Европа.

Около началото на октомври започва новият поход, оглавен от Владислав III, Янош Хуняди и Джулиано Чезарини. Те пресичат Дунав в района на Оршова и започват да се придвижват надолу по реката, опустошавайки съседните области без да срещат особена съпротива, с изключение на Никопол и Търново, които се опитват да превземат, но са отблъснати със значителни загуби. Оттам унгарците се насочват към Варна и успешно превземат крепостите Шумен и Провадия.

Решителното сражение при Варна на 10 ноември османците успяват да надделеят, като в боя загива крал Владислав III, а Хуняди е принуден да се оттегли на запад.

В края на лятото на 1445 година съюзниците организират нов кръстоносен поход. Бургундски флот навлиза в Дунав и с влашка помощ завзема Тутракан, Гюргево и Русе, след което се среща с войските на Янош Хуняди при Никопол, но придвижването към града на османски подкрепления принуждава съюзниците да се оттеглят.

През лятото на 1448 година Янош Хуняди, в съюз с Влашко и със Скендербег в Албания, започва поредна кампания срещу османците. През октомври Янош Хуняди с основната унгарска армия се придвижва на юг през Поморавието към Косово, вероятно за да обедини войските си с тези на Скендербег, а в същото време Мурад тръгва от София през Ниш и стига до Куршумлия, където научава за разположението на вражеските войски. В последвалата Втора Косовска битка Хуняди претърпява поражение, което задълго слага край на унгарските нападения срещу османците.

Образованието е било друга важна област за Сюлейман. Училищата към джамиите, финансирани от религиозни общества, осигуряват до голяма степен безплатно образование на мюсюлманските момчета за разлика от християнските държави по онова време.

По-висшите медресета осигуряват образование на университетско ниво и завършилите ги могат да станат имами или учители. Образователните центрове често са сред многото сгради в дворовете на джамиите (наред с библиотеки, трапезарии, фонтани, кухни и болници) в полза на обществото.

Успехите на австрийците по река Дунав предизвикват в Константинопол въстания сред народа и еничарите. По настояване на Великия везир и шейх-ул-Ислам, Мехмед III през 1596 г. се отправя с армията си към Унгария, печели битката при Kерестец, но не се възползва от това и се връща в Константинопол към своя живот.

Осман II, наричан Младия Осман , е 16-ият султан на Османската империя от 26 февруари 1618 до 20 май 1622 година.

1618 г. Хайдутски дружини начело с Бързак войвода и Пейо Иванов от Кремиковци действат в Софийско

Бързак войвода е български хайдутин

Около 1615 година застава начело на дружина, която действа в Стара планина и Средна гора. Около 1618 година дружината напада дома и убива заможния турчин Хаджи Вели от село Горно Камарци, вероятно местен насилник. Негови четници са Ованчо Шошовичеоглу, Младен Халкалъоглу и Иван Станоев от село Столник и други

1618 г. Акции на хайдути в Кривопаланско.

1618 г. е ключова също и за историята на Унгария, тъй като е началото на Тридесетгодишната война. По това време Унгария не е обединена държава, а е разделена на три основни части: Кралска Унгария, Княжество Трансилвания, Централна Унгария: Намира се под властта на Османската империя. 

През 1618 г. Италия, подобно на Унгария, е съставена от множество отделни държави и територии, а не от едно обединено кралство. Политическата карта на Апенинския полуостров по това време включва: Територии под испанско владение, Папската държава, Независими държави-градове и херцогства: Република Венеция, Република Генуа, Херцогство Савоя-Пиемонт, Велико херцогство Тоскана и други по-малки държави се опитват да запазят своята независимост, балансирайки между големите сили като Франция и Испания.

През 1618 г. Франция е вътрешно разделена и все още не е водеща сила в европейската политика, каквато ще стане по време на управлението на Луи XIV. Страната е управлявана от младия крал Луи XIII (1610-1643), който по това време е на 17 години, но властта е в ръцете на неговата майка, регентката Мария Медичи.

През 1618 г. Германия не е единна държава, а представлява сложен конгломерат от стотици княжества, херцогства, графства и свободни градове, обединени под името Свещена Римска империя. Тази година е повратна в историята на немските земи, тъй като бележи началото на Тридесетгодишната война.

През 1618 г. Англия се намира под управлението на крал Джеймс I (1603-1625). Това е период, известен като ранния етап на династията на Стюартите, който е белязан от нарастващо напрежение между монарха и парламента.

Религиозно напрежение: Аугсбургският мир (1555) е дал право на владетелите да избират дали земите им ще са католически или лутерански ("cuius regio, eius religio"), но не е признал калвинизма. Това създава дълбоко напрежение между католическата династия на Хабсбургите и протестантските князе в Германия.

Тридесетгодишната война (1618–1648) е един от най-опустошителните конфликти в европейската история. Започнала като религиозна борба между католици и протестанти в Свещената Римска империя, тя бързо ескалира в политическа борба за надмощие в Европа.

Войната преминава през четири основни етапа, като съюзите постоянно се променят: Бохемско-Пфалцки период (1618–1625), Датски период (1625–1629), Шведски период (1630–1635), Френски период (1635–1648):

Вестфалският мир (1648) слага край на Тридесетгодишната война. Той утвърждава принципа на държавния суверенитет и установява нова система на международни отношения. Опустошение: Войната е опустошителна за Централна Европа, особено за немските земи, където до 50% от населението в някои региони загива от битки, глад и болести. Промени в Европа: Вестфалският мир отслабва Свещената Римска империя и утвърждава Франция като водеща европейска сила. Той също така признава независимостта на Швейцария и Холандия. Край на религиозните войни: Слага край на големите религиозни войни в Европа и утвърждава религиозната толерантност в много държави.

1648 е ключова година в европейската история, белязана от края на Тридесетгодишната война с Вестфалския мир и началото на период на граждански вълнения във Франция, известен като Фрондата. Тези събития променят политическия пейзаж и полагат основите на съвременната национална държава.

През 1648 г. българските земи са под османско владичество. Това е период, който съвпада с по-късните етапи на Критската война (1645-1669) между Османската империя и Венецианската република. Този конфликт фокусира вниманието на османската власт на юг, което до известна степен дава възможност за известно раздвижване в българските земи.

През 1648 г. от Марцианополската епархия (обхващаща Източна и Централна България) се отделя Никополската епархия. Нейният пръв глава е Филип Станиславов, който по-късно, през 1651 г., ще напише първата печатна българска книга - „Абагар“. Тази книга е отпечатана в Рим и е изключително важен паметник за българската култура и история. Физически характеристики: "Абагар" е необичайно издание, състоящо се от пет големи листа, отпечатани само от едната страна. Тя е предназначена да се навива на свитък и да се носи като амулет "вместо силни мощи". Съдържанието на книгата е сборник от апокрифни молитви, заклинания и религиозни текстове, които имат силно амулетно-предпазен характер. Те са предназначени да защитават от болести, злини и опасности.

Движение за освобождение: По това време сред католическите българи и техните водачи, като Петър Парчевич, има силно желание за въстание срещу османската власт. Те се надяват на подкрепа от Жечпосполита (Полско-литовската държава), която е водена от крал Владислав IV. Кралят планира да започне война с османците.

Българското общество през XVII век е подложено на османска администрация, като местните жители плащат различни данъци, включително десятък и джизие (данък за немюсюлмани). Културният живот се поддържа предимно от манастирите, които остават центрове на образование и книжовност. Въпреки тежкото положение, се наблюдава известна стабилност и дори развитие на някои занаяти и търговия. 

Вестфалският мирен договор: Този договор, подписан през октомври 1648 г., променя политическата карта на Европа. Въпреки че основните териториални промени засягат Германските държави, той има важно значение и за Унгария.

Управлението на Фердинанд III: През 1648 г. унгарски крал е Фердинанд III от династията на Хабсбургите. Той е и император на Свещената Римска империя. Неговото управление е белязано от опитите му да укрепи властта на Хабсбургите и да контролира бунтовете на унгарската аристокрация, която се стреми към по-голяма автономия.

За Унгария това е година, която отваря пътя към нови политически и религиозни договорености, макар и в рамките на все още силното влияние на Хабсбургите.

Унгарската революция от 1848-1849 е ключов момент в борбата за независимост. Под ръководството на Лайош Кошут, унгарците обявяват независимост, но въстанието е смазано с помощта на руските войски. Това води до период на суров абсолютизъм.

В Прусия крал Фридрих Вилхелм IV свиква Ерфуртския парламент в опит да формира нова германска конфедерация, ход, на който Австрия се противопоставя. Това е ключов момент в нарастващото съперничество между двете сили.

Конфликтите между Германската конфедерация и Австрия по същество са конфликти в рамките на самата конфедерация и са движени от съперничеството между двете водещи сили в нея: Австрийската империя и Кралство Прусия.

Австрия иска да запази съществуващия ред и своето влияние над конфедерацията. Тя се противопоставя на пруските усилия за обединение, защото това би означавало да загуби водещата си роля. 

Прусия се стреми към обединение на германските държави под свой контрол, изключвайки Австрия, която е мултинационална империя и не е чисто германска държава.

Войната от 1866 г. има дълбоки и трайни последици:

Разпадане на Германската конфедерация: Конфедерацията, съществувала от 1815 г., е разпусната.

Създаване на Северногерманския съюз: Прусия създава Северногерманския съюз през 1867 г., обединявайки държавите от Северна Германия под свое върховенство.

Изключване на Австрия: Австрия е окончателно изключена от германските дела. Тя губи своето влияние и отстъпва ролята на водеща германска сила на Прусия. Това проправя пътя за пълното обединение на Германия.

Австро-унгарското споразумение (Ausgleich) от 1867 г.: Поражението на Австрия от Прусия през 1866 г. я отслабва, което принуждава Хабсбургите да сключат компромис с Унгария. 

В крайна сметка конфликтът завършва с пълната победа на Прусия и обединението на Германия през 1871 г., след разгрома на Франция във Френско-пруската война.

Конфликтът оставя дълбока следа в европейската политика, като отнемането на Елзас и Лотарингия създава силен реваншизъм във Франция, който допринася за напрежението, довело до Първата световна война.

1871г

Руско-турските конфликти, известни като руско-турски войни, са серия от военни сблъсъци между Руската империя и Османската империя, продължили от XVI до началото на XX век.

Началото на края на Смутното време

Към 1612 г. руският народ се обединява срещу чуждите нашественици, като се формира народно опълчение, водено от Кузма Минин и княз Дмитрий Пожарски. Те успяват да освободят Москва от полската окупация. През 1613 г. Земският събор (събрание на представители от различни социални слоеве) избира Михаил Романов за цар, с което се поставя началото на династията Романови, която ще управлява Русия в продължение на 300 години. Този акт слага край на Смутното време и постепенно възстановява реда и централната власт в Русия.

Геополитическо съперничество: И двете империи се стремят към доминиране в ключови региони - Черноморието, Кавказ и Балканите. Русия се бори за излаз на топло море, а Османската империя се стреми да запази контрола си над тези стратегически територии.

Религиозен и културен фактор: Русия се представя за защитник на православните християни, живеещи под османско владичество, особено на Балканите. Този "панславистки" и религиозен наратив е използван за оправдаване на руската експанзия.

Икономически интереси: Контролът над търговските пътища и плодородните земи в Украйна и на Балканите е от ключово значение за икономиките на двете империи.

Ранномодерна Европа: Отбелязва се с Великите географски открития и прехода към модерността. 1492 – 1789

Модерна Европа: Обхваща времето от Френската революция до края на 20-ти век.  

1871г

През 1873 г. Португалия продължава да бъде под управлението на крал Луи I и министър-председателя Антонио Мария де Фонтеш Перейра де Мело.

Лисабон: В португалската столица е открито първото трамвайно движение, използвайки конски впрягове. Това е важен момент за модернизацията на градския транспорт и улесняване на придвижването в града.

Ориенталистика: През 1873 г. Португалия започва да участва в международните конгреси по ориенталистика. Това е свидетелство за засилващия се интерес на португалската интелигенция към изучаването на Изтока.

През 1874 г. се обсъждат различни аспекти на колониалната политика, като най-голямо внимание се отделя на усилията за по-добра експлоатация на колониалните владения в Африка.

През 1875 г. е създадена Португалската социалистическа партия, което отразява нарастващите социални напрежения и влиянието на социалистическите идеи в Европа.

Откриване на моста "Мария Пиа": Едно от най-значимите събития от тази година е откриването на моста "Мария Пиа" в Порто на 4 ноември 1877 г. По това време това е бил мостът с най-дългия единичен свод в света. Мостът, кръстен на кралица Мария Пиа, е проектиран от Теофил Сейриг от компанията на Густав Айфел. Той има важно значение за развитието на железопътната мрежа в Португалия и за свързването на северните и южните части на страната.

Англо-португалски договор: През 1878 г. е подписан Англо-португалският договор относно търговията и железопътните линии между техните колонии в Индия. Целта на Португалия е била да сложи край на търговската изолация на Португалска Индия (Гоа) и да разшири икономиката си чрез митнически съюз с Британска Индия и изграждането на железопътна линия. В замяна, Португалия предоставя на Великобритания монопол върху производството на сол в Гоа.

През 1900 г. Португалия се намира в края на своя период на конституционна монархия, управлявана от крал Карлуш I. Страната е изправена пред сериозни икономически и политически проблеми, които ще доведат до края на монархията само десет години по-късно.

През 1871 г. Испания се намира в период на нестабилност, известен като Шестгодишния демократичен период (1868–1874), който започва с отстраняването на кралица Изабела II. През тази година на трона се възкачва Амадей I от Савоя, който се опитва да управлява като конституционен монарх.

Крал Амадей I, изправен пред опозиция от страна на републиканци, монархисти и карлисти, се опитва да управлява, но безуспешно. През 1872 г. започва Третата карлистка война (1872 – 1876), която хвърля страната в граждански конфликт. Тази война е кулминация на конфликта между привържениците на династията на Бурбоните и тези на претендента за трона дон Карлос.

През 1876 г. Испания се намира в преходен период след Третата карлистка война (1872–1876) и края на краткотрайната Първа испанска република. Годината е ключова, тъй като бележи началото на Реставрацията на Бурбоните и на нов политически ред, известен като Кановистка реставрация.

През 1877 г. се създава Свободната институция за образование

Изграждане на инфраструктура: През 1878 г. продължава строителството на железопътната мрежа, което улеснява търговията и комуникациите.

През 1879 г. в Куба започва Малката война (La Guerra Chiquita), която е част от борбата на кубинските националисти за независимост от Испания. Това е кратък, но интензивен конфликт, който приключва през следващата година, но показва, че борбата за независимост в Куба все още не е приключила.

Годината е ключова за испанската монархия. На 25 ноември 1885 г. крал Алфонсо XII умира от туберкулоза на 27-годишна възраст. Неговата смърт хвърля страната в криза, тъй като той оставя само две дъщери, а съпругата му Мария Кристина Австрийска е бременна.

През 1885 г. Испания участва в Берлинската конференция (1884–1885), където европейските сили разделят Африка. Испания получава контрол над Западна Сахара и територии в Мароко и Екваториална Гвинея.

През 1888 г. Испания е управлявана от Либералната партия начело с Пракседес Матео Сагаста. Това правителство е на власт от 1885 г. след смъртта на крал Алфонсо XII и поемането на властта от консерваторите на Кановас дел Кастильо. 

Годината е важна за политическата история на Испания, тъй като е приет Законът за всеобщо мъжко избирателно право. На 26 юни 1890 г. правителството на Сагаста въвежда този закон, който дава право на глас на всички мъже, навършили 25 години, независимо от техните доходи.

През 1898 г. Испания преживява една от най-големите национални катастрофи в своята история, известна като "Катастрофата от '98-ма". В резултат на Испано-американската война, страната губи по-голямата част от остатъците от своята колониална империя.

На 10 декември 1898 г. е подписан Парижкият договор, който официално слага край на войната. Според договора, Испания се отказва от суверенитета си над Куба и предава Пуерто Рико, Гуам и Филипините на Съединените щати. Тази загуба бележи края на Испанската империя и има дълбоки последици за националното самочувствие на испанците.

През 1900 г. са публикувани няколко важни литературни произведения, включително "Катастрофата" от Висенте Бласко Ибанес, която описва загубата на колониите.

През 1871 г. Франция преживява един от най-бурните и драматични периоди в своята история, белязан от поражение във войната, края на една империя и началото на нова република.

Френско-пруската война, която започва през 1870 г., приключва на 28 януари 1871 г., когато Франция подписва примирие с Прусия. Окончателният Франкфуртски договор е подписан на 10 май 1871 г., съгласно който Франция отстъпва на Германската империя провинциите Елзас и част от Лотарингия и се задължава да плати огромна военна контрибуция.

През 1872 г. Франция се възстановява след поражението си във Френско-пруската война и потушаването на Парижката комуна. Страната е в период на преход към Третата френска република.

През 1873 г. Франция успява да изплати на Германия последните вноски от огромната военна контрибуция.

За да се запази политическият баланс, на 20 ноември 1873 г. е приет закон, който удължава мандата на президента на седем години, което е известно като "септенат". Този закон остава в сила и през 1874 г.

През януари и февруари 1875 г. френското Национално събрание приема поредица от конституционни закони. Тези закони, известни като Конституцията от 1875 г., официално установяват Третата френска република като трайна форма на управление. 

През 1876 г. Франция продължава да се възстановява след Френско-пруската война и да се утвърждава като Трета република със силно републиканско мнозинство в парламента.

Закони за образованието 1880г: Правителството на Жул Фери въвежда поредица от закони за образованието, които правят основното образование безплатно, задължително и светско. Тези закони имат за цел да намалят влиянието на Католическата църква върху образованието и да създадат единна система за всички френски граждани.

През 1885 г. Франция е в разцвета на Третата република, но годината е белязана от политически сътресения, свързани с колониалната политика.

През 1887 г. започва строителството на Айфеловата кула в Париж.

През 1890 г. френската икономика продължава да се развива, като индустриализацията набира скорост. Франция инвестира в нови технологии и инфраструктура, особено в железопътната мрежа.

През 1895 г. Франция завършва завладяването на Мадагаскар. След Втората френско-мадагаскарска война, френските сили побеждават армията на кралица Ранавалуна III и островът е обявен за френски протекторат. Това е важна стъпка в разширяването на френската колониална империя в Африка.

Едно от най-важните събития от 1896 г. е провеждането на първите модерни олимпийски игри в Атина. 

Аферата Дрейфус, един от най-големите политически скандали в историята на Франция, достига своята кулминация през 1897 г. Започнала през 1894 г. с несправедливата присъда на еврейския офицер Алфред Дрейфус по обвинение в шпионаж, аферата разделя френското общество на два лагера:

През 1900 г. Франция е в разцвета на Третата република и е под управлението на президента Емил Лубе. Годината е белязана от две ключови събития: Световното изложение в Париж и продължаването на Аферата Дрейфус

През 1871 г. се случва едно от най-значимите събития в историята на Европа - обединението на Германия. Този процес, известен като "Малкогерманско обединение", води до създаването на Германската империя.

През 1873 г. канцлерът Ото фон Бисмарк сключва съюз между Германия, Австро-Унгария и Русия, известен като Съюза на тримата императори. Основната цел на Бисмарк е да изолира Франция, която се стреми към реванш след поражението си във Френско-пруската война (1870-1871). Този съюз е един от първите дипломатически ходове в сложната мрежа от съюзи, които Бисмарк изгражда, за да поддържа мира в Европа и да гарантира сигурността на Германската империя.

Най-значимото събитие през 1875 г. е образуването на Германската социалдемократическа партия (ГСДП). Това се случва на Готския конгрес, където се обединяват Общото германско работническо сдружение (ласалианци) и Социалдемократическата работническа партия (марксисти). Новата партия приема Готската програма, която е ключов момент в историята на германския социализъм и поставя основите за бъдещето на социалистическото движение в страната. 

През 1879 г. във външната и вътрешната политика на Германската империя настъпват важни промени, повлияни основно от канцлера Ото фон Бисмарк. 

Двойният съюз (1879 г.): Това е най-важното събитие за Германия през 1879 г. Бисмарк, опасявайки се от руско влияние на Балканите след Руско-турската война и искащ да стабилизира отношенията си с Австро-Унгария, сключва Двойния съюз с нея. Този военен пакт, подписан на 7 октомври 1879 г., задължава двете страни да си помагат взаимно в случай на нападение от Русия. По този начин Бисмарк гарантира сигурността на Германия и окончателно пренасочва външната си политика от сътрудничество с Русия към съюз с Австро-Унгария. Този съюз по-късно се превръща в ядрото на Централните сили, които се противопоставят на Антантата в Първата световна война.

По този начин 1890 г. се счита за повратна точка, която променя посоката на германската вътрешна и външна политика и в крайна сметка допринася за напрежението, довело до Първата световна война.

Годината 1895 е значима за Германската империя, най-вече с едно монументално събитие: откриването на Килския канал.

Килският канал осигурява на германския флот бърз и сигурен достъп между Балтийско и Северно море. Това е от съществено значение за амбициозните военноморски планове на Вилхелм II и неговата "Weltpolitik" (световна политика).

Годината 1878 е ключова за Германската империя, тъй като в нея се провеждат две важни събития: един международен дипломатически форум и въвеждането на строги вътрешни закони, инициирани от канцлера Ото фон Бисмарк.

През юни и юли 1878 г. Берлин е домакин на Берлинския конгрес, международен дипломатически форум, свикан за преразглеждане на мирния договор от Сан Стефано, сключен между Русия и Османската империя след Руско-турската война от 1877–1878 г. Бисмарк играе ролята на "честен посредник" (едно от най-известните му изказвания), като се стреми да запази баланса на силите в Европа и да предотврати голяма война.

Годината 1885 е важна за Германската империя, тъй като е ключов период в разрастването на нейните колониални амбиции и продължаването на социалната и политическа политика на канцлера Ото фон Бисмарк.

През 1889 г. е приет Законът за пенсионното осигуряване при старост и инвалидност. Това е ключов момент в изграждането на германската социална държава. Законът въвежда задължителни пенсии за работниците над 65 години, както и помощи за тези, които са станали нетрудоспособни поради заболяване или злополука. Финансирането е осигурено от вноски на работниците, работодателите и държавата.

На 18 март 1890 г. канцлерът Ото фон Бисмарк е принуден да подаде оставка от младия император Вилхелм II. . Този ход е кулминация на растящото напрежение между двамата.

Годината 1898 е важна за Германската империя, тъй като в нея е приет първият от поредица закони, които дават тласък на германската военноморска експанзия.

През 1900 г. Германската империя е в период на значителни промени, характеризиращ се с бързо индустриално развитие, военноморска експанзия и политически предизвикателства.

През 1871 г. Австро-Унгария преживява период на вътрешна консолидация и се бори да се приспособи към новия баланс на силите в Европа, особено след създаването на Германската империя.

През 1873 г. във Виена се провежда Световно изложение. То е замислено като символ на икономическия просперитет на Австро-Унгария и на индустриалната ѝ мощ.

За съжаление, в деня преди откриването на изложението, на 9 май 1873 г., Виенската фондова борса се срива.

През 1876 г. Австро-Унгария е силно ангажирана с дипломатически усилия, насочени към разрешаване на Източната криза и запазване на влиянието си на Балканите, без да се стига до война с Русия.

Райхщадското споразумение: Едно от най-важните събития за Австро-Унгария през 1876 г. е подписването на Райхщадското споразумение с Русия на 8 юли. Този таен договор е сключен между руския император Александър II и австро-унгарския император Франц Йосиф в замъка Райхщад, Бохемия. Съгласно споразумението, ако Русия влезе във война с Османската империя, Австро-Унгария ще запази неутралитет. В замяна, след евентуална победа, страните се съгласяват да не се създава голяма славянска държава на Балканите.

През 1877 г. Австро-Унгария изиграва ключова роля в дипломацията около Руско-турската война (1877-1878 г.), като се стреми да запази баланса на силите на Балканите и да защити собствените си интереси.

През 1879 г. Австро-Унгария постига голям дипломатически успех, който променя европейския баланс на силите и формира нова система от съюзи. 1879 г. е белязана от събитие, което е от решаващо значение за външната политика на страната.

Благосклонен неутралитет при нападение от друга държава: Ако една от двете страни бъде нападната от друга държава (например Франция), другата страна трябва да запази неутралитет. Но ако нападащата държава е подкрепена от Русия, клаузите за взаимопомощ влизат в сила.

Двойният съюз е крайъгълен камък в европейската дипломация и полага основите на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия). Той гарантира сигурността на Австро-Унгария срещу Русия, която се възприема като потенциална заплаха за интересите на монархията на Балканите. Унгарско недоволство: В Унгария се наблюдава недоволство от външната политика на Андраши и от договора с Германия. Унгарският елит, който има силни връзки с Франция, предпочита по-балансиран подход, за да не се засилват допълнително етническите напрежения в империята. Въпреки това, Андраши успява да подпише договора, тъй като е подкрепен от император Франц Йосиф.

Външната политика на Австро-Унгария през 1880 г. е фокусирана върху изпълнението на споразуменията от Берлинския конгрес.

Окупацията на Босна и Херцеговина: Въпреки че окупацията започва през 1878 г., през 1880 г. австро-унгарското правителство продължава да интегрира тези територии. Това териториално разширение засилва австро-унгарското присъствие на Балканите, но също така изостря отношенията със Сърбия и Русия.

Италия се присъединява към съюза поради разочарованието си от Франция, която през 1881 г. окупира Тунис, към който Италия също има претенции.

Договорът предвижда взаимопомощ при нападение от Франция (срещу Германия или Италия) или от Русия (срещу Австро-Унгария).

През 1883 г. Австро-Унгария продължава да развива външната си политика, основана на Тройния съюз, и се бори с вътрешните си етнически предизвикателства.

Присъединяване на Румъния към Тройния съюз: На 30 октомври 1883 г. Румъния, под управлението на крал Карол I, тайно се присъединява към Тройния съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия. Това събитие е голям дипломатически успех за Австро-Унгария, тъй като осигурява нейната източна граница и предотвратява потенциални съюзи между Румъния и Русия.

През 1885 г. външната политика на Австро-Унгария е доминирана от събитията на Балканите, по-конкретно от Българската криза, която започва със Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември.

Австро-Унгария се противопоставя на Съединението. Империята се страхува от създаването на силна и голяма българска държава, която би била потенциален съюзник на Русия на Балканите. Виена вижда в това събитие заплаха за собствените си интереси в региона. За да предотврати тази възможност, Австро-Унгария подкрепя Сърбия в нейните искания за териториални компенсации и фактически насърчава Сръбско-българската война, която започва през ноември.

През 1886 г. Австро-Унгария продължава да играе активна роля в балканската политика, опитвайки се да поддържа статуквото след Съединението на България.

През 1887 г. Австро-Унгария, Великобритания и Италия сключват т.нар. Средиземноморски споразумения. Тези договорености са насочени към запазване на статуквото в Средиземноморието, но тяхната основна цел е да се противодейства на руската експанзия на Балканите и към Проливите. Те са голям дипломатически успех за Австро-Унгария, тъй като ѝ осигуряват допълнителна подкрепа срещу Русия.

През 1888 г. Австро-Унгария продължава да се адаптира към сложния баланс на силите в Европа, като се фокусира върху външната си политика, особено на Балканите, и се бори с вътрешните си национални конфликти.

На 30 януари 1889 г. се случва едно от най-трагичните събития в историята на Хабсбургската династия – смъртта на престолонаследника принц Рудолф. Той е открит мъртъв в ловната хижа Майерлинг заедно с любовницата си, баронеса Мария Вечера.

Във външнополитически план Австро-Унгария продължава да се придържа към Двойния съюз с Германия и Тройния съюз, като поддържа политика на балансиране и ограничаване на руското влияние на Балканите.

През 1900 г. Австро-Унгария навлиза в новото столетие, изправена пред същите сериозни проблеми, които я тормозят от десетилетия: нарастващ национализъм, политическа нестабилност и икономически различия.

През 1871 г. Българските земи, които са част от Османската империя, преживяват важен период в своето Национално възраждане, белязан от борба за църковна независимост и зараждане на организирано революционно движение.

16 февруари 1872 г. - Избран е първият български екзарх, митрополит Антим I. Това е ключов момент за утвърждаването на независимата Българска екзархия, учредена с ферман от султана през 1870 г.

Дейност на Васил Левски и ВРО - През 1872 г. Левски продължава усилено да изгражда и укрепва Вътрешната революционна организация (ВРО). През април-май той участва в Общото събрание на БРЦК в Букурещ, където е определен за "главен апостол на цяла България".

22 септември 1872 г. - Извършен е Арабаконашкият обир на турската поща от Димитър Общи и Тетевенския революционен комитет. Това събитие предизвиква мащабни арести от османските власти и е в основата на провала на ВРО.

27 декември 1872 г. - Васил Левски е заловен от турски заптиета в Къкринското ханче, след като е предаден. Това е началото на неговия процес, завършил с обесването му през 1873 г.

Издаването на вестник "Знаме": През декември 1874 г. излиза първият брой на вестник „Знаме“ с редактор Христо Ботев. Вестникът се превръща в нов печатен орган на БРЦК и трибуна за разпространение на революционните идеи на Ботев, които акцентират върху идеята за незабавна и решителна революция.

1875 година е изключително важна за българската история, тъй като е белязана от първия опит за масово въстание след смъртта на Васил Левски – Старозагорското въстание, и от последвалата го радикализация на революционното движение, което довежда до създаването на Гюргевския революционен комитет.

След провала на Старозагорското въстание от 1875 г. и създаването на Гюргевския революционен комитет, подготовката за нов, по-мащабен бунт започва активно. 

Потушаването на въстанието е изключително брутално. Хиляди българи са избити от османските войски и башибозук. Най-ужасяващите кланета се случват в Батак, Перущица и Брацигово.

Тези събития предизвикват огромен международен отзвук. Европейският и американският печат разпространяват новини за зверствата, а известни личности като Уилям Гладстон, Виктор Юго и руският писател Иван Тургенев остро осъждат Османската империя. 

Поводът за войната е Въстанието в Босна и Херцеговина (1875), Априлското въстание в България (1876) и Сръбско-турската война (1876). Участници са Османската империя срещу Русия, Румъния, Сърбия и Черна гора.

Войната се възприема и е наречена в България Освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от османско владичество и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост.

1879 година е ключова за историята на България, тъй като тогава се поставят основите на Третата Българска Държава. Най-важните събития през тази година са:

Учредително събрание в Търново (10 февруари - 16 април): Това е първото Народно събрание на България след Освобождението. Неговата основна задача е да изработи и приеме основния закон на Княжество България.

През март 1880г. княз Александър I Батенберг назначава за министър-председател лидера на Либералната партия Драган Цанков.

През 1881 г. се осъществява първият държавен преврат в новата история на България.

С одобрението на Великото народно събрание започва т.нар. "Режим на пълномощията", който продължава до 1883 г. През този период князът управлява еднолично, без да се съобразява с конституцията. Режимът завършва през 1883 г., когато князът възстановява конституцията, след като не успява да получи желаната подкрепа от Русия.

На 2 февруари 1883 г. в София е основано Българско типографско дружество, първата работническа професионална организация в България.

През пролетта на 1884 г. се провеждат парламентарни избори за Четвъртото обикновено народно събрание. Те са спечелени убедително от радикалните либерали начело с Петко Каравелов. Отношенията с Русия се влошават, тъй като руското правителство се опитва да наложи своето влияние, но се сблъсква с решителната съпротива на правителството на Каравелов.

1885 година е една от най-важните в цялата българска история, тъй като през нея се случват две съдбоносни събития: Съединението на Княжество България и Източна Румелия и последвалата Сръбско-българска война. 1885 година е триумф за българския национален дух, който показва, че България е способна да отстоява своя суверенитет и национални интереси.

1886 година е изпълнена с драматични и съдбоносни събития за Княжество България, свързани със завършека на кризата след Съединението и политически сътресения, които довеждат до абдикацията на княз Александър I Батенберг.

1887 година е ключова за новата история на България, тъй като през нея се решава въпросът за нов княз след абдикацията на Александър I Батенберг и се утвърждава Стефан Стамболов като водеща политическа фигура. Като министър-председател, Стамболов управлява България с твърда ръка. Неговата политика е насочена към защита на българския суверенитет и независимост, което го изправя в пряк конфликт с Русия. Той е известен със своето авторитарно управление, което му спечелва много врагове, но същевременно успява да запази независимостта на страната. През 1887 г. в България се случват и няколко бунта и офицерски метежи, подклаждани от руското правителство. Най-известни са Русенският бунт и бунтовете в Силистра и Шумен. Те са бързо потушени от правителството. Княз Фердинанд I продължава да укрепва позицията си като държавен глава. Неговото присъствие символизира стабилността на България след политическите сътресения от 1886-1887 г. 

През 1888 г. България продължава да е в дипломатическа изолация, тъй като Русия отказва да признае княз Фердинанд I. Останалите Велики сили също се въздържат от официално признание, за да не влошават отношенията си с Русия. Тази изолация принуждава българското правителство да провежда предпазлива и балансирана външна политика, като в същото време се фокусира върху вътрешното развитие на страната.

1889 година е белязана от укрепването на "Стамболовия режим" и неговата външна политика, която продължава да се противопоставя на руското влияние, докато търси подкрепа от други европейски държави. Стамболов насочва външната политика на България към Австро-Унгария и Германия, търсейки тяхната подкрепа и дипломатическо признание. Сближаването с тези държави е в противовес на руските интереси на Балканите.

Благодарение на усилията на правителството, България започва да излиза от дипломатическата си изолация. През 1889 г. България установява дипломатически отношения с някои европейски държави, въпреки че признанието на княза от Великите сили остава проблем. На 12 януари 1889 г. е открит Българският народен театър в София, макар че сградата, която познаваме днес, е построена по-късно.

Образование: През 1889 г. е приет Закон за народната просвета, който урежда организацията на училищата в Княжеството. Законът въвежда безплатно и задължително начално образование.

Правителството на Стефан Стамболов продължава да се разправя с политическите си противници, особено с тези, подкрепяни от Русия. През март се разкрива заговор за убийството на Стамболов, който е организиран от емигранти, свързани с руското разузнаване. Това събитие засилва репресивните мерки на правителството.

Отношенията с Русия остават изключително обтегнати. Руското правителство продължава да не признава княз Фердинанд I и да подклажда антиправителствени настроения.

Стамболов продължава да търси подкрепа от западните Велики сили. През 1890 г. е подписано търговско споразумение с Германия, което осигурява на България пазари за селскостопански стоки.

През 1890 г. е построена сградата на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" в София. Тя е проектирана от архитект Виктор Вейл и е важен културен център на страната.

Свободна България от Османската империя