Империите в долната част на Евразия.
Ка̀ран е първият цар на Древна Македония през 808 – 777 година пр. Хр. Син е на Аристодамид, цар на Аргос.
Основното население са древните македонци.
Държавата обхваща най-общо територията на днешна Егейска Македония с главен град Пела. За кратък период от време укрепва при управлението на Филип II Македонски и за около 10 години се превръща в мощна световна империя, след като Александър Велики завладява част от познатия свят, с което слага началото на елинистическия период в историята на Югоизточна Европа и Изтока.
Последният владетел на Древна Македония е Персей Македонски, 179 – 168 г. пр. Хр.
След Битка при Пидна на 22 юни 168 г. пр. Хр. консулът Луций Емилий Павел Македоник разгромява Персей. Македония е завладяна и разделена на четири автономни области, плащащи данък на Рим.
Държавата престава да съществува през 148 г. пр. Хр.
Към V век пр. Хр. под Македония се разбират три обособени дяла, като части от областта, а именно Горна Македония, Долна Македония и Източна Македония, като последната включва завоюваните от древномакедонските царе през VI и V век пр. Хр тракийски области Мигдония, Крестония и Бизалтия.
Александър III Македонски или Александър Велики на античното царство Македония и хегемон на Коринтския съюз от 336 г. пр.н.е. до смъртта си в 323 г. пр.н.е.
След смъртта на Филип II Александър Македонски подчинил Елада и се обявил в Коринт за предводител на гърците във войната с персите. Като завладял Хелеспонта той се прехвърлил в Мала Азия и там удържал ред победи над персийския владетел Дарий III. Превзел финикийския град Тир и се отправил за Египет, където го посрещнали като освободител от персите. В Египет Александър посетил храма на Амон, където жреците му отдали почести като на бог.
През 332-331 г. пр.Хр. основал в Египет бъдещия голям културен елинистичен център Александрия. След това започнал победния си марш към р. Тигър и р. Ефрат, Вавилон, Суза и Персеполис и стигнал до река Инд. Победеният от него индийски цар Пор 326 г. пр.Хр. пожелал да му стане съюзник и да се прекратят войните, Александър го направил управител на Индия и продължил с войската си на североизток.
Александър Македонски трябвало да потегли обратно поради недоволството и изтощението на армията си. Установил се във Вавилон, където по-късно починал от треска.
________________________________________________
Терминът се отнася основно към царството на Ахеменидите (550 пр. Хр. – 330 пр. Хр.)
Партите (или парни) са номадски ирански народ, дошъл на Иранското плато от Централна Азия. Те са ненадминати ездачи, известни с партската стрелба – изстрелвали стрела обърнати назад при пълна скорост.
Сведенията за партите са оскъдни. Те нямат собствена литература и писмените сведения за тях се състоят от външни описания на конфликтите им с римляни, гърци, евреи и, на другия край на пътя на коприната, с Китай.
Най-доброто предположение е, че те са наричали империята си Ераншахр.
За първи владетел се смята шах Аршак I
Едва през II век пр.н.е. партите успяват да се възползват от отслабването на Селевкидите и постепенно завладяват всичките им територии на изток от Сирия.
След като партите превземат Херат, търговията по пътя на коприната е блокирана и елинистичното Гръко-бактрийско царство е обречено.
Гръко-бактрийските царства възникват в резултат от елинизирането на западноиранското плато, благодарение на експанзията на Александър Македонски. След разпадането на Македонската империя, тя била разделена на отделни провинции, управлявани от наместници – така например в Египет управлявал Птолемей, в Тракия – Лизимах, Антипатър в Гърция, а в Сирия и Близкия изток – Селевк. Всички тези пълководци били другари на Александър Македонски, преди неговата смърт.
Селевкидите са принудени да удържат настъплението на партите на запад. Антиох IV Епифан прекарва последните си години в безплодни битки с партите в една безкрайна война, докато умира през 163 пр.н.е. Партите се възползват от слабостта на Селевкидите по време на последвалите династични междуособици.
През 139 пр.н.е. партският владетел Митридат I залавя селевкидския монарх Деметрий Никатор и го държи в плен десет години, докато партите завладяват Месопотамия и Медия. Митридат I е и първият владетел които използва титлата Шахиншах (шах на шаховете, в превод цар на всички царе).
През I век пр.н.е. партите се намесват често в източносредиземноморската политика от своята столица Ктесифон. Те се сблъскват с римляните в римско-партските войни и печелят уважението им, когато успяват да победят армията на Крас (Марк Лициний Крас) в битката при Кара (53 пр.н.е.). Установили се в по-голямата част от земите на старата Ахеменидска империя, партите се превръщат в най-големия съперник на Рим, чиито източни кампании (например при Траян и Септимий Север) никога не засягат тежко гъвкавата и донякъде децентрализирана Партска империя, като в същото време обезкръвяват Рим.
247 пр.н.е. – 224 от н.е.
Синът на Папак Ардашир I побеждава партския цар Артабан V през 224 г.
Сасанидите са династия на персийски ирански владетели ( шахиншахи ), които управляват Сасанидската империя от 224 до 651 г.
Ардашир I или Артаксеркс, син на Папак е основател на династията на Сасанидите и пръв владетел на Сасанидска Персия. Цар на Царете (Шаханшах) от 226 до 242 г.,
Сасанидската империя, наричана още Втора персийска империя и Неоперсийска империя, е персийска държава, съществувала от началото на 3 век до средата на 7 век. При най-голямото си териториално разширение тя обхваща днешните Иран, Ирак, Азербайджан, Армения, Туркменистан и части от Узбекистан, Афганистан, Пакистан, Турция, както и цялото крайбрежие на Персийския залив.
Основател на Сасанидската династия е Сасан, който като васал на Партското царство и управлява провинция Фарс в Югозападен Иран. Неговата столица Истахр е разположена в близост до развалините на древния Персеполис, разрушен от Александър Велики през 330 пр.н.е.
Управлението на Сасанидите се смята за един от периодите на разцвет на Иран.
Привърженици на зороастризма, те го превръщат в систематизирана държавна религия, но въпреки това проявяват относителна религиозна търпимост, особено в първата половина на управлението си.
Яздегерд I или Йездигерд I (Yazdekert) е владетел от Сасанидската династия на Персия. Управлява през 399 – 420 г.
Персийско-византийски войни от 420–628г поредица от войни и погранични конфликти между Византийската империя и Сасанидите за контрол над Армения, Сирия, Египет и Месопотамия. Понякога се разглеждат като една голяма Персийско-византийска война, въпреки че има 126 години от първата до последната война, а 75 години държавите се намират в състояние на война.
Изтощена от непрекъснатите войни с Византия, Сасанидската държава е завладяна лесно от Арабския халифат.
_________________________________________________
Арапския остров
Мохамед още като Абу Касим ибн Абдаллах е арабски религиозен и политически лидер и пророк на исляма.
Когато наближава 40-ата му годишнина, все още липсват външни признаци, че е забележителна личност. По онова време повечето араби са езичници, вярващи в много божества.
Около 610 г. Мохамед започва да се уединява в пещерата Хира на планината Нур в околностите на Мека по време на месец Рамадан. Там той пости и се отдава на молитви. Една нощ е посетен от архангел Гавраил (Джибрил), който му заповядва: „Чети“ или „Рецитирай“. Според ислямската традиция Мохамед е неграмотен и не може да чете. Впечатлен от случката, той се връща при Хадиджа, която го признава за пророк и приема исляма.
Халифатът е управляван последователно от Четиримата праведни халифи – Абу Бакр, Омар, Усман и Али, сподвижници и роднини на Пророка. Поданиците на халифата са разнородни: араби, перси, копти, бербери, гърци, арменци, асирийци, грузинци, лезгинци, евреи и други по-малки народности. 632 – 661
Мохамед умира на 8 юни 632 г. без да остави наследник на властта, поради което настъпва борба за надмощие между няколко групи.
Една от тях представлява арабите в Медина, а друга – тези в Мека. В крайна сметка най-ранният последовател на Мохамед извън тесния му семеен кръг – Абу Бакр (тъст на Мохамед) – приема титлата халиф. При това най-близкият роднина на Мохамед – братовчед му Али – остава недоволен, тъй като смята че правото е негово.
Бану Хашим е клан на арабското племе курейши. Негов основоположник е Хашим. Курейши е арабско племе в град Мека, от което произлиза Мохамед, основоположникът на исляма. През 6 век то установява практически контрол над града и негови представители играят важна роля в ранния период от ислямската история.
Праведният халифат 632 – 661 Абдула ибн Аби Куафа е първият халиф.
Първата задача на Абу Бакр е да се справи с неприемането на исляма от страна на много арабски племена, започнало след смъртта на Мохамед. След двегодишни кръвопролития към 634 г. ислямът се утвърждава из цяла Арабия и отвъд нея към границите на Сирия и Ирак. Същата година Абу Бакр, който е в напреднала възраст, умира.
Новият халиф е Омар ибн ал-Хаттаб, съратник на Мохамед и една от най-силните фигури в обкръжението му. При неговото управление понятието джихад претърпява трансформация:....
Водени от военачалници курейши арабите се отправят на изток към Месопотамия, където овладяват Ктезифон, след това на север към Сирия и Палестина. През 635 г. покоряват Дамаск, две години по-късно и Йерусалим, Египет през 641 г. За по-малко от десетилетие достигат до Индия.
През 644 г. Омар е убит от персийски роб, но преди да издъхне посочва за свой наследник Усман ибн Аффан – негов близък приятел и верен последовател на Мохамед, който се слави с набожност и доброта. Усман принадлежи към рода на Омаядите – един от аристократичните родове в Медина. При него арабското завоевание продължава към Армения, Мала Азия, Бактрия и други райони на Централна Азия. Като цяло обаче бурното темпо на разширение намалява.
Произхожда от клана Бану Умая от племето курейши от Мека. Баба му по майчина линия е била братовчедка на пророка Мохамед. Усман играе важна роля в ранната ислямска история и е известен с това, че поръчва компилация от стандартната версия на Корана.
Али ибн Абу Талиб и Али бин Талеб, е сахаби и ислямски водач. Братовчед е на пророка Мохамед и, женейки се за дъщеря му Ал Саида Фатима, той става негов зет.
За сунитите Али е 4-тият и последен от праведните халифи. За шиитите Али е първият имам и първият законен наследник на Пророка. Управление656–661.
Спорът кой трябва да е наследник на Мохамед и водач на мюсюлманите е причина за разделението на сунити и шиити. Според сунитите законният наследник е Абу Бакр, който е и първият правоверен халиф, докато за шиитите законният наследник е Али, докато Абу Бакр е само узурпатор.
Сунитският ислям е направлението в исляма с най-многобройни последователи За сунитите особено важно е следването на суната (постъпките и изказванията) на Пророка, на спазването на традициите, на участието на общността в избора на своя глава – халифа. Ислямът не разполага с висша религиозна инстанция, която да помири двете религиозни течения и да спре инструментализирането на религиозните различия за политически цели. след убийството на Али; това не се случва дори до края на халифата, прекратен конституционно в Турция на 3 март 1924 г.
Халифат и монархия при династията на Бану Абас.
Омая̀дите (Умаяди, Омеяди или Умеяди, Бану Умая̀ (на арабски: الخلافة الأموية, Aл-хилефат ал-умауия) са арабска династия, управлявала Омаядския халифат от 661 до 750 г. Династията е първата, управлявала след Четиримата праведни халифи.
След смъртта на Бану Абас се оформя следваща династична монархия под името на халифата от 750 г. Този период се счита за важен при формирането на сунитския ислям.
Тази династия завършва със смъртта на халифа ал-Мамун през 833 г., когато започва периодът на турско господство.
Падането на Османската империя, най-голямата сунитска империя в продължение на шест века, в края на Първата световна война, е и краят на халифата.
_________________________________________________
Пе́рсия е латинизирано название на историческата област Фарс в Южен Иран, използвано в западните страни до 1935 г. като название за цял днешен Иран. В историографията терминът Персия също се използва и за Персийската империя.
Херодот посочва племето пасаргади като водещо персийско племе, към което принадлежи царската династия на Ахеменидите. В съвременните Индия, Пакистан и Шри Ланка говорейки за „перси“ (тях също ги наричат „парси“, „фарси“) се отнася за членовете на самобитното и обособено религиозно малцинство, изповядващо зороастризъм. Те са потомци на бежанци от ислямските завоевания срещу древните зороастрийци.
_________________________________________________
Ченчу се наричат една от примитивните племенни групи
И накрая да споменем Ченчу, едно от най-старите племена в Индия. Традиционният им начин на живот се основава на събиране на храна и лов. Установявайки се в Южна Индия след напускане на цивилизацията на долината на Инд около 1800 г. пр. н. е., легендата Ченчу говори за Индусканг, племенен вожд , съществувал около времето на миграцията, известен с изключителните си ловни и бойни способности. Фигурата остава жизненоважна в тяхната народна литература, най-добре запазена в поема, която майките Ченчу рецитират на децата си през нощта, изобразявайки триумфа на Индусканг над ракшаса Куриспраята.
Индската (Харапска) цивилизация, която се разпространява и процъфтява в северозападната част на Индийския субконтинент от 3300 г. пр.н.е. до 1300 г. пр.н.е., е първата голяма цивилизация в Индия. Индската цивилизация, наричана по главния си център Харапа още Харапска цивилизация е една от общо трите с Древен Египет и Шумер най-древни цивилизации в историята на човечеството.
Развива се в долината на река Инд, откъдето носи ѝ името си, през 23 – 19 век пр.н.е. Общоприето, но недоказано е предположението, че загива следствие от природен катаклизъм, най-вероятно земетресение, последвано от северно нашествие от района на Бактрийско-маргиански археологически комплекс на ариите към Индийския субконтинент. Населението в годините на разцвет на цивилизацията по Инд достига 5 милиона души, едно значимо постижение четири хилядолетия преди наши дни.
Индската цивилизация е една от общо 21 в историята на човечеството. Сградите били строени на два и повече етажа от печени кирпичени тухли с високо качество.
Индската цивилизация имала своя писменост, съставена от около 270 пиктографни знаци, която все още не е разчетена. По въпроса за етническия състав на носителите на най-древната култура по Инд сред учените няма единно мнение, като има три хипотези – дравидска, семитска и арийска.
Димасите са едни от най-старите обитатели на североизточната част на Индия и са едно от многото племена Качари
Качари е общ термин, използван за групи, които говорят повече или по-малко общ диалект или претендират за едни и същи митични предци. Те се считат за първоначалните жители или най-ранните заселници на долината Бхармапутра - която включва целия Асам, Северен Бенгал и части от Бангладеш. Смята се, че идват от Тибет, въпреки че там все още не са открити следи от тяхното присъствие.
Въз основа на преброяването от 1881 г. има 18 групи, считани за Качари, които включват народите Бодо, Димаса, Лалумг, Мадани, Мех, Рабха, Сарания, Гаро, Раджбангши (Коч), Чутия, Моран, Хаджонг, Типпера, Махалия, Дхимал, Соламия и Фулгария.
Някои от тези групи, като Chutiya, Moran, Saraniya и Koch не се смятат за Kacharis, защото са станали индуисти. Други групи, като Гаро, Рабха, Лалунг и Хаджонг, поради дългосрочна изолация от общите си предци, създадоха свои собствени идентичности. С изключение на Гаро, което все още е матрилинейно общество, тези групи някога са били матрилинейни.
Гонд, поради своята многобройна численост са се превърнали във "визитната картичка" на индийските племена. Населяват територии, известни като Гондвана, "земята на гонда", включващи по-голямата част от централния индийски щат Мадхя Прадеш, както и отцепилия се Чхатисгарх.
Названието “гонд” за пръв път им е дадено от моголските владетели и означава “хора от хълмовете”. Самоназванието им “кои” е с неизвестен произход и значение. Общият им брой е около 4 милиона, но преброяването им е изключително трудно, тъй като много гондски общности са напълно инкорпорирани в хиндуистката кастова система, сменили са имената си и не признават корените си.
Гондската вяра не се различава много от тази на останалите племена. Те вярват в съществуването на Висш Творец, създател на живота и смъртта, когото наричат Барадео. Но според гонда макар и милостив и състрадателен, той е твърде отдалечен от човешките същества. Той съблюдава действията на по-нисшестоящите богове, поради което бива почитан, но не със същата преданост, с каквато се прекланят пред клановите божества.
Бодос, етническа група от Асам, североизточно от Индия. Най-голямото население на Бодос обитава град Кокраджар
Лос Хмар Те са етническа група, чиито корени са свързани с Китай. Това е народ, който живее главно в Мизорам и малко малцинство в Асам, Нагаланд и Манипур.
Лос Мунда Те са една от най-уважаваните етнически групи в Индия. Те са етническа група от платото Чота Нагпур. Повечето от тях живеят в Джаркханд, както и в Одиша, Западна Бенгалия, Чатисгар и Бихар. Смята се, че има около 9 милиона души.
Лос Гади Те са етническа група цигани от Химачал Прадеш и Джаму и Кашмир.
Лос Хасис Те са етническа група, която живее предимно в североизточната част на Индия в щата Мегалая. Струва си да се отбележи, че те са матрилинейно общество.
Битката при Хидасп през 326 г. пр.н.е. между войските на Александър Македонски и на индийския раджа Пор (Пурурава или Пурушотама на санскрит) на бреговете на р. Хидасп (дн. Джелам, Пакистан) завършва с македонска победа, въпреки яростната съпротива на индийците. Това е последната голяма битка на македонския завоевател. Изтощената му от преходите, климата и битките армия скоро след това се разбунтува и той е принуден да отмени похода си в Индия.
Индо-партско царство е антична държава възникнала след като през 1 век пр.н.е. партите започват да си проправят път в източните територии, заемани от индо-скитите и тохарите юечжи.
Те завладяват цяла Бактрия и значителни територии в Северна Индия и воюват с местни владетели като гръко-бактрийския Гермей и кушанския Куджула Кадфиз в Гандхара. Около 20 г. пр.н.е. Гондофар I, управител на Сакастан, и васал на скитите саки, след смъртта на царя им Азес I завладява голяма част от царството – Аркозия, Сакастан (съвр. Систан) Синдх, Кабул и Пенджаб, но без източната част и става един от партските завоеватели. Обособява се от Партското царство обявява се за император и установява отделно Индо-партското царство в завладените територии. Столицата му почти през цялото време на съществуването му е Таксила и едва към края е премествана в Кабул. По време на царството много от скитската и друга аристокрация остават на власт, включително бившият управляващ скитски род, но те полагат клетва за вярност. След смъртта на основателя държавата започва да се разпада и последните от 6-и ѝ царе управляват само Сакастан и Кандахар. Завоювано е от Кушаните преди 100 г. сл. Хр., но има благородници запазили позициите си.
________________________________________________
Образуване на Османската империя
В началото на тринадесети век Мала Азия е разделена между две сравнително мощни държави: Византийската империя на запад и селджуците от Иконийския султанат в централното плато. Равновесието между тях е нарушено от две събития: монголската инвазия и битката при Кьосе Даг през 1243 г.
Арабския полуостров Южната част на полуострова представлява високо (до 2469 m) пластово плато Хадрамаут, пресечено от многочислени сухи долини (уади). На югозапад е разположено обширно лавово плато, представляващо антиклинален масив, препокрит с мощни седиментни и вулканични пластове, изпъстрено с отделни вулкани и върхове с височина до 3600 m (връх Ен Наби Шаиб).
Терминът Ил-хан означава „подчинен хан“ и се свързва с основната разлика на илхановете с великите ханове на Монголската империя. До края на управлението си, Кубилаидите (наследниците на Кубилай хан) на изток успяват да запазват своята власт над илхановете. Наследниците на Хулегу удържат властта си в Персия за следващите осемдесет години, като в началото те са последователи на шаманизма, впоследствие на будизма и накрая на исляма.
Битката при Кьосе даа (или Кьосе даг – Голата планина ) е първата голяма победа на монголските орди в Мала Азия. Разгромът, който монголите нанасят над Румелийския султанат и съюзниците му поставят последните във васална зависимост пред монголите.
Илханат е монголско ханство, създадено на териториите на Персия през 13 век като част от Монголската империя. От хан Газан монголските владетели на Илханата и по-голямата част от населението следват исляма. Териториите на страната обхващат днешен Иран, по-голямата част от Ирак, Афганистан, Туркменистан, Армения, Азербайджан, Грузия, Турция и Западен Пакистан. Ханството е основано през 1256 година от внука на Чингис хан, Хулегу хан.
Константинопол от византийската династия Палеологи през 1261 г., което измества вниманието на Византия от анадолската граница. Монголският натиск тласка номадските тюркски племена да мигрират на запад, към вече слабо защитената византийска територия.
Бейликът се управлява от бей, или бег, бек – тюркска титла, която първоначално означава водач на малка племенна група, а по-късно – владетел на независимо или васално княжество, както и управител на провинция в много страни от Близкия изток. Малоазийските бейлици са административно-териториални единици в Мала Азия, създадени в периода на упадъка на Иконийския султанат и Велики Селджук и след битките при Манцикерт и Кьосе даа. Османски бейлик е един от малоазийските бейлици с тюркско население, владение на рода Осман, чието име по-късно приемат и жителите му османци. В средата на XIII век бейликът е само неголяма погранична област (удж) с център град Сьогют, която тюрките заселват поради слабостта на централната византийска власт.
Осман I Гази или Гаази е турски бей, първият самостоятелен владетел от Османската династия. Достоверните сведения за живота на Осман Гаази са оскъдни, като голяма част от известното за него се съдържа в по-късни легенди, често обслужващи пропагандата на Османската династия. Период 1299 – 1324.
Ертугрул или Ертугрул Гази е турски войн и племенен лидер от 13 век, който се смята за един от най-важните фигури в турската история. Той е баща на Осман I, основателя на Османската империя. Въпреки че голяма част от живота му остава обвита в тайнство, Ертугрул е почитан в турската култура за своята храброст, мъдрост и лидерство.
Осман наследява баща си през 1281 г. Първите военни и политически действия Осман Гази провежда срещу византийците. През 1299 г. Иконийският султанат се разпада и той се самопровъзгласява за независим владетел и приема титлата султан.
Около 1302 г. Осман нанася поражение на византийския военачалник Музалон. Малко по-късно той завзема Белокома (Биледжик) и още няколко крепости в долината на Сакария – Инегьол, Кьопрюхисар, Ярхисар, Йенихисар.[1] През 1302 г. османските войски разгромяват византийците при крепостта Куюнхисар и със завземането ѝ навлизат в Мармара.
Осман Гаази поставя за управители на завоюваните райони синовете си и брат си. Ескишехир се управлявала от брат му Гюндюз, Караджахисар от сина му Орхан Гази, Ярхисар от Хасан, Инегьол от Тургут. Останалите стратегически зони са дадени за управление на най-приближените му командири, отличили се при тяхното завоюване. Осман Гаази започва да оказва натиск върху Византийската империя, като контролира едни от най-важните за нея търговски пътища. През този период част от населението на завоюваните от Осман територии започва доброволно да приема исляма.
Известни са шест синове на Осман – Орхан, Чобан, Мелек, Хамид, Пазарлу и Алаеддин – и една дъщеря, Фатма. Орхан го наследява не без затруднения, защото си съперничи с Алаеддин, който доброволно (или насила) се отказва от престола. През 1320 г., поради заболяване на Осман, Орхан Гаази поема командването. Османската армия завзема областите Мудания и Гемлик (1321), Акиази и Анякой (1323 г.), Карамурсел и Карацебей (1324) и Орханели (1325).
Територията на Османския бейлик при Осман нараства от 4800 квадратни километра на 16 000 квадратни километра. Освен че завоюва нови територии, той създава и много закони. Местните спахии, събирайки тимара от селяните, си осигуряват средства за закупуването на коне и оръжия, необходими за многото войни.
Орхан I е вторият османски владетел от 1324 до 1362 година. На 3 април 1326 година завзема Бурса и вероятно установява своята столица там. В античността името на града е било Пруса, основан през 188/187 г. преди Христа от витинския цар Прусий I. До началото на 20 век доминира гръцкото му название Прусса; на турски също е известен като Йешил Бурса (Yeşil Bursa), тоест „Зелена Бурса“. От 74 г. е част от Римската империя. През византийско време е известен с термалните си извори, посещавани от императори, а днес са достъпни за много хора. Намират се в предградието Чекирге. От 1326 до 1368 г. градът е столица на Османската империя.
Персийско-османските войни или Османско-персийските войни са военни конфликти между Османската империя и Сефевидски Иран в периода 16 – началото на 19 век.
Страните в конфликта си оспорват владението на териториите на Армения, Азербейджан, Грузия, Кюрдистан, Ирак, както и контрола върху стратегически важните търговски пътища през Месопотамия и Закавказието. Османците водят войните срещу персите – шиитите, а иранците – срещу сунитите, които са мнозинство в Османската империя.
Тези войни са 9:
Персийско-османска война (1514-1555);
Персийско-османската война от 1578 – 1590 г. е война между Османската империя и Персия, двете най-големи сили в Близкия изток, за контрола над Кавказкия регион и Каспийско море. Силите на османците започват войната с цел превземане на Азербайджан и Кавказ.[1] Войната продължава няколко години като Османската империя превзема последователно Тифлис през 1578 г., Карс и Тебриз през 1585 г. в резултат на което превръща Грузия във васал на Османската империя. На 21 март 1590 г. е сключен мирен договор, с който Персия признава османските завоевания. Персийско-османската война временно измества османските интереси в друга посока. През тези години Османската империя е съюзник на Франция в Осемдесетгодишната война. Този факт е интересен от гледна точка на възникналите взаимоотношения между протестантството и исляма.
Османско-персийската война е война между сефевидска Персия под командването на шах Абас I Велики и султан Ахмед I. Тя започва през 1603 и завършва с победа за персийците през 1618.
Персийско-османската война от 1623-1639 е война между Османската империя и Персия, двете най-големи сили в Близкия изток, за контрола над Месопотамия. След като при войната от 1603-1618 османците губят Багдад и по-голямата част от днешен Ирак, те решават да си върнат изгубеното. Войната свършва през 1639 с договора от Зухаб и османска победа. Месопотамия се озовава в османски ръце и остава там до Първата световна война.
Персийско-османска война (1722-1727);
Персийско-османска война (1730-1736);
Персийско-османска война (1743-1746);
Персийско-османската война се води между турската Османска империя и иракската Каджарска империя от 1821 до 1823 г.
След тежки загуби в Грузия по време на Руско-персийската война от 1804-1813 Абас Мирза обещава да модернизира армията. Той изпраща персийци в Англия да учат западните военни техники и кани британски офицери да обучават войските му, особено новосъздадената пехота. Турските нашествия в ирански Азербейджан под предлога, че се наказват бунтовнически лидери на племена води до обявяването на войната през 1821 г. Османските и персийските сили се срещат в райна на езерото Ван. Войната е в своята кулминация при персийската победа в битката при Ерзурум през 1821 г., където войските на Абас Мирза разгромяват превъзхождащите ги турски сили. Мирът, обаче не идва докато не се сключва договора от Ерзурум две години по-късно; и двете страни признават предишните граници без териториални изменения.
Персийската кампания от Първата световна война;
Иран не планира да се присъедини към Първата световна война. Страната, която е отслабена от вътрешнополитически раздори, икономически проблеми, безкрайни бунтове и неприятности, се надява да остане встрани от конфликта между Антантата и Централните сили.
Стратегическата позиция на Иран обаче е твърде важна за враждуващите страни, за да отговорят на желанието му за неутралитет. Силното влияние, което Русия и Великобритания имат там, не е нещо, на което Османската и Германската империя, които искат да изтласкат своите съперници от региона, са готови да подкрепят дълго.
Турция е загрижена най-вече от присъствието на руски войски в северозападната част на Иран (т.нар. Ирански Азербайджан). Те са разположени там от царя, за да защитят руските поданици по време на гражданска война в Иран през 1909 г. и въпреки многократните призиви от иранското правителство, остават там до избухването на Първата световна война. През октомври 1914 г. Турция официално уведомява Иран, че при тези обстоятелства няма да може да зачита неговия неутралитет.
След като се включва във войната на 2 ноември, Османската империя започва военни действия срещу Русия не само в Кавказ, но и в Персия. В началото на 1915 г. турците успяват да превземат по-голямата част от провинцията със столица Тебриз. По този начин врагът успява да си осигури директен достъп до петролни полета в Азербайджан, който по това време е част от Руската империя.
Осъзнавайки опасността, руснаците почти веднага предприемат контранастъпление, като принуждават турските войски да отстъпят. Страните преминават към окопна война, докато Иран е принуден да приеме изчаквателна позиция, без да влиза в конфронтация с никоя от страните.
След като не успява да постигне военни успехи, Турция (заедно с Германия) се фокусира върху усилията за пропаганда и шпионаж. Те започват да предизвикват антируски и антибритански настроения сред местното население, призовавайки иранците към „свещена война“ срещу двете империи, потискащи страната им, и ги призовава да се борят за освобождение от „опеката“ на двете империи. Турски и германски разузнавачи, фургонис оръжия и боеприпаси започват тайно да навлизат в страната и започват да се установяват контакти с шиитски духовници и лидери на местни племена.
Основният лост за влияние на германците в Иран са местните жандармерийски звена, създадени от шаха по европейски модел с помощта на Швеция. Обаче командващите ги шведски офицери преди войната са вербувани от германците за свои агенти. Интересното е, че има противовес на жандармите под формата на персийски казашки отряди, създадени с участието на Русия и подчинени на руски офицери, обслужващи шаха.
Разузнавателните служби на Централните сили действат и в южната част на Иран, където войските на Нейно Величество идват през октомври 1914 година. Британците оправдават това нарушение на неутралитета на Иран с желанието да защитят петролните полета на англо-персийската петролна компания, в която британското правителство държи мажоритарен дял.
В резултат на дейността на германски и турски агенти влиянието на Централните сили в Иран се увеличава значително. Под тяхно ръководство са създадени партизански и диверсионни отряди. Жандармерията открито застава на страната на противниците на Антантата и се сблъсква с персийски казаци.
Османската империя, след като вече е нарушила неутралитета на Иран, въпреки това не смее да предприеме пълномащабна инвазия. Истанбул и Берлин се опитват да убедят шаха да застане на тяхна страна чрез дипломатически натиск и чрез своите агенти в правителството на страната.
Стремителният ръст на антибританските и антируските настроения показва, че тази надежда може скоро да се сбъдне. Както си спомня Алексей Емелянов, руски офицер, който по това време е бил в Персия, по време на проповедите си местните молли често казват: „Турските сунити вече са вдигнали меча си срещу кръста… Шиити, сега е ваш ред! Поробените народи имат един приятел – германския народ… Ислямът има защитник пред Аллах – Пророка, а на тази грешна земя – германския император“.
След като разбират, че чрез турски и германски усилия огромен регион може да бъде „подпален“ като клечка кибрит, съюзниците от Антантата започват да действат. През октомври 1915 г. руски експедиционен корпус, воден от генерал Николай Баратов, акостира в иранското пристанище Анзали на Каспийско море – около 8000 войници с 20 оръдия.
Руският корпус постига бърз напредък в южната част на страната, като унищожава части от персийската жандармерия, прогерманските и протурските сили. Лишени от числено предимство (само жандармите наброяват над 7000 души), руските сили компенсират с бързина и елемент на изненада. Шахът все още поддържа неутралитет, но в случай че реши (или е принуден) да обяви война на Антантата, на Баратов е наредено да „окупира Техеран, за да затвърди политическата позиция на Русия в Персия“.
През декември 1915 г. Хорасански отряд от 1000 войници влиза в Иран от централноазиатската част на Руската империя. След като обединяват сили с британските войски, те имат за задача да хванат и елиминират германско-турските отряди, които се опитват да пробият до Афганистан.
Към пролетта на 1916 г. основните прогермански и протурски сили в Иран са или унищожени, или изтласкани на османска територия. Корпусът на Баратов влиза в Месопотамия (Ирак), която принадлежи на Османската империя, за да се присъедини към британските сили там. По молба на съюзниците, които са под силен натиск от турските войски край Багдад, Баратов изпраща отряд от 100 души, водени от Василий Гамалий, да си проправят път зад вражеските линии. След като изминават разстояние от над 1000 км в непоносима жега, те успяват да отклонят вниманието на врага, което позволява на британците да спечелят време и да извикат подкрепления.
През ноември 1916 г. руските войски спасяват режима на иранския владетел Ахмад Шах Каджар, когато в Техеран започва въстание срещу неговото управление. През цялото време шахът се крие в руското посолство.
През 1917 г. руските експедиционни сили трябва да участват в съвместна кампания с британците срещу Мосул, но избухналата в Русия Февруарска революция отменя тези планове.
Така наречената „демократизация на армията“ (премахване на принципа на единоначалието), стартирана от новото правителство, води до бързо разпадане на руската армия, което засяга и войниците на Баратов в Персия. След Болшевишката революция и оттеглянето на страната от войната в региона не остават руски войски.
Кайзерът в Галиполи, октомври 1917 г. Отляво: германски адмирал (в османска униформа) Гидо фон Узедом, император Вилхелм II., Енвер паша, вицеадмирал Йоханес МертенПубличен домейн
След като Русия губи цялото си влияние в Иран, единствената значима чужда сила, останала там, е Великобритания. Скоро нейните гарнизони се появяват дори в северната част на страната, която някога е в сферата на интересите на Русия.
През 1920 г. (вече съветска) Русия се завръща в Иран. След като акостират на пристанището на Анзали и побеждават разположените там британски войски, болшевиките помагат на въстание, избухнало срещу управлението на шаха, с надеждата да превърнат Иран в социалистическа държава. Опитът им обаче не дава резултат.
Малко повече от 20 години по-късно Русия и Великобритания отново действат като съюзници в Иран. По време на Втората световна война, през август и септември 1941 г., двете държави провеждат съвместно операция „Съгласие“, в резултат на което временно окупират част от страната и свалят прогерманския шах.
Арабите днес населяват 22 държави, които се простират от Атлантическия океан на запад до Арабско море на изток и от Средиземно море на север до Африканския рог и Индийския океан на югоизток. Арабските държави заемат територия от 8 046 720 км² с население около 423 милиона, което включва и други етноси освен арабите.
Джибути често се споменава в народните песни на номадските племена в североизточна Африка. Историята на страната може да се проследи до дълбоката древност, когато местните народи са търгували подправки и кожи с Египет, Китай и Индия. Афарите, населяващи и до днес Джибути, са били сред първите африканци, приели исляма. След отварянето на Суецкия канал в средата на 19 век френският интерес към африканските брегове на Червено море, и по-специално Африканския рог нараства. През 1862 френските изследователи Анри Ламбер и Фльорио дьо Лангл купуват от местните султани пристанищния град Обок, с което се бележи началото на френската колонизация. По време на Втората световна война Джибути попада под контрола на режима на Виши, последвал след окупирането от нацистка Германия на голяма част от свободна Франция. През 1957 година по време на Четвъртата република Джибути получава значителни права за самоуправление. През 1967 в колонията е проведен референдум дали да се запази статутът ѝ като френска територия, като в полза на това гласува 60% от населението. По-късно същата година Джибути е преименувано на Френска територия на Иса и Афари, а 10 години по-късно страната получава независимост след нов референдум.
Теренът е предимно пустинен, на места с тревисти местности. Възвишенията са предимно хълмове или плата. Природните ресурси са ограничени, но включват важни суровини като злато, петрол, гипс и гранит. Джибути има потенциал за развитие на геотермална енергия.
За разлика от останалите африкански страни, икономиката на Джибути се базира предимно на сектора на услугите заради стратегическото разположение на страната. Близо 70% от населението живеят в столицата, а останалата част от жителите са предимно номади, занимаващи се с животновъдство. Заради прекалено сухия климат земеделието е ограничено, и по-голямата част от храната се внася.
Еритрея е държава в Източна Африка.Части от днешна Еритрея са принадлежали на абисинското царство Аксум, преди османците в XVI век да завладеят цялото крайбрежие на Червено море. През 1557 г. войските на султан Сюлейман I завладяват големия пристанищен град Масава (Масауа) и до 1580 г. почти цялата територия на днешна Еритрея е под властта на Османската империя.
Джузепе Сапето, италиански изследовател и мисионер на Римокатолическата църква, купува пристанищния град Асеб от местен афарски султан през 1869 г. По това време европейските колониални империи, като Италия, търсят начини да се сдобият с територии в тази част на Африка, тъй като същата година е отворен Суецкият канал и потокът от кораби от Азия минава именно през Африканския рог. Италианското правителство купува Рубатино – корабната компания на Сапето, и по този начин Италия увеличава влиянието си върху градовете Масава, Асеб и други бивши египетски владения.
През 1941 г. по време на Втората световна война италианските войски в Африка са разбити от Съюзниците и Еритрея попада под властта на Великобритания.
През 1952 г. ООН взема решение Етиопия и Еритрея да сформират федерация, като Еритрея остава под властта на етиопците. В Еритрея се образува Еритрейският фронт за освобождение, от който по-късно се отделя марксисткият Еритрейски народен фронт за освобождение, подкрепян от СССР. През 1972 г. Судан затваря границата си с бунтовната област и така усложнява действията на освободителното движение. Две години по-късно избухва въстание в столицата Асмара. Едва през ноември 1978 г. етиопските сили успяват да възстановят властта си над почти цялата област.
Новото етиопско правителство изпълнява искането на еритрейците за референдум за независимост, който е спечелен с голямо мнозинство в полза на новата държава. Така, точно две години по-късно, на 24 май 1993 г., Еритрея официално е призната за независима държава. За 2024 г. прогнозата на ООН е за 3 502 000 души. В страната живеят 9 етнически групи: тиграи (48%), тигре (35%), афари (4%), кунама (3%), сахо (3%), билен (2%), хедареб (2%), нара (2%) и рашаида (1%). Еритрея има и два университета – Асмарският университет и Институтът на науката и технологията, и двата разположени в столицата Асмара.
Навремето Еритрея поддържала голяма популация на слонове. През 3 век пр. Хр., фараоните в Древен Египет взимали и обучавали еритрейските слонове за войни.
През декември 2001 година стадо от около 30 слона са регистрирани в района на река Гаш. Слоновете изглежда са били формирали симбиотична връзка с маслиновите павиани. Смята се, че в Еритрея са останали около 100 слона, което ги прави най-северно разположените слонове в Африка.
През 2006 година Еритрея обявява, че ще стане първата държава в света, превърнала цялото си крайбрежие в екологично защитена зона.
Еритрея има 1347 km дълга брегова линия, заедно с още 1946 km брегова линия около своите 350 острова, които се смятат под контрола на Еритрея. Религия 47 - 63% християнство 37 – 52% ислям 1% други религии.
Судан Археологическите находки в областта Нубия в северната част на днешен Судан показват, че областта е населена от поне 7000 години. Териториите на Судан са известни на древните египтяни под името Куш и през цялата си история поддържат интензивни културни и религиозни връзки с Египет. През 8 век пр.н.е. в Куш се утвърждава агресивна династия със столица в град Напата, която разширява влиянието си в Египет. Около 750 година пр.н.е. кушитският владетел Каща завладява Горен Египет и в продължение на десетилетие управлява в Тива. Неговият наследник Пианхи подчинява и Делтата на Нил, обединявайки Египет под властта на Двадесет и петата династия. Неуспешни войни с Асирия в средата на 7 век пр.н.е. принуждават кушитските владетели да изоставят Египет, но те продължават да управляват в Нубия, разширявайки владенията си на юг и на изток.
След завладяването на Египет от римляните през 1 век пр.н.е. те влизат в контакт с владетелите на Мерое, поддържайки относително мирни отношения с тях. В средата на 4 век войските на Аксум разрушават Мерое, слагайки край на държавата на кушитите и завладявайки нейните източни области. На територията на Мерое са образувани държавите Нобатия, Макурия и Алодия, които малко по-късно приемат християнството в неговата монофизитска форма, пренесено от византийски мисионери, изпратени от императрица Теодора.
Макар че през 639 година Египет е присъединен към Арабския халифат, територията на днешен Судан остава извън основните направления на неговото разширение. След няколко неуспешни опита за пряко подчиняване на нубийските държави мюсюлманските управители на Египет установяват дълготрайни мирни отношения с местните държави. В продължение на векове ислямът прониква в тях главно чрез смесени бракове и контакти с арабски търговци, както и чрез заселването на отделни арабски родове.
Така още в началото на 14 век властта в Макурия е в ръцете на арабската група Бану Канз, която един век по-късно вече и официално заема престола.
В началото на 16 век преселващи се от юг мюсюлмански групи фунджи унищожават християнската държава Алодия и основават султаната Сенар. До средата на века Сенар се превръща в регионална сила и чрез васални държавици и признаващи върховенството му племена установява контрол върху цялата територия от Третия праг на север до екваториалните гори на юг. Сенар никога не се превръща в централизирана империя, като властта на султаните постоянно е отслабвана от спорове за наследството и дворцови преврати. През 1820 г. полунезависимият османски управител на Египет Мохамед Али паша нахлува с 4-хилядна армия и слага край на султаната Сенар.
След 1879 г. в Египет започват продължителни безредици на националисти, като хедивът Тауфик паша е принуден да търси външна военна помощ, за да остане на власт, и през 1882 година страната е окупирана от Великобритания.
По време на Втората световна война Судан пряко се включва във военните действия на Източноафриканската кампания със създадените през 1925 г. Судански отбранителни сили. През юли 1940 г. италиански части навлизат от Италианска Източна Африка в граничните области и завземат град Касала. Шест месеца по-късно те са отблъснати, а през 1942 г. британските и судански части от своя страна преминават в настъпление.
Докато през 1920-те години Великобритания се отказва от протектората си над Египет и постепенно се изтегля, Судан продължава да бъде контролиран от британците. След Египетската революция от 1952 година новото правителство на Мухамад Нагиб (чиято майка е от Судан) и Гамал Абдел Насър се отказват от египетските претенции към Судан, надявайки се това да доведе до създаване на независима суданска държава и до изтегляне на британците от Судан. През 1954 г. правителствата на Великобритания и Египет се споразумяват за създаването на независим Судан от 1 януари 1956 година.
През 1955 година, още преди формалната независимост на Судан, в страната започва гражданска война между Северен и Южен Судан, предизвикана от опасенията в южните области, че новата държава ще бъде доминирана от Севера. Исторически Северът е по-тясно свързан с Египет, а населението му е предимно арабско и мюсюлманско, докато на юг преобладават християнството и анимизмът........
Йемен , официално Република Йемен, е република, разположена в югозападната част на Арабския полуостров, на брега на Червено море, Арабско море и Аденския залив. Страната има площ 527,9 хил. km² и население 25 408 000 души. Столицата е Сана, а официалният език – арабски.
На територията на днешен Йемен са съществували едни от най-древните цивилизации в света. Между IX в. пр.н.е. и VI в. неговата територия е част от Катабанското, Маинското, Савското и Химяритското царство, които контролирали търговията с подправки.
През следващите няколко столетия Йемен се намирал под властта на различни мюсюлмански династии – Абасиди, Фатимиди, Айюбиди, мамелюци, докато накрая бил включен в състава на Османската империя. През 1918 г. Северен Йемен получава независимост, а през 1962 г. в резултат на антимонархическа революция е обявен за Йеменска арабска република. През 1967 г. Южен Йемен, който дотогава е британски протекторат, също извоюва независимост и е обявено образуването на Народна демократична република Йемен (НДРЙ). Три години по-късно правителството на Южен Йемен обявява просъветски и просоциалистически курс, което предизвиква през следващите две десетилетия ожесточена борба между Севера и Юга. В 1990 г. двете враждуващи страни се обединяват в единна Република Йемен. През май 1994 г. бившите лидери на НДРЙ обявяват на юг независима държава – Демократична република Йемен, която обаче през юли е унищожена от севернойеменската армия.
Кралство Саудитска Арабия Саудитска Арабия заема около 80% от площта на Арабския полуостров. Югоизточните граници на страната с Оман и Обединените арабски емирства преминават през ненаселени пустинни области и не са точно определени. Границата с Йемен е уточнена с взаимно споразумение едва през 2000 година.[13] По тази причина има различни оценки за площта на държавата, вариращи между 2 149 690 km²[14] и 2 240 000 km². Саудитското правителство оценява площта на страната на 2 217 949 km².
Саудитска Арабия включва няколко основни географски области. Една от тях е Хиджаз, в която са Мека и Медина, двете най-свети места в исляма. По крайбрежието на Червено море е разположена влажната низина Тихама. Северозападно от нея се намира планинската верига Хиджаз. Платото Наджд заема централната част на страната. В най-южната област планината Асир с надморска височина от над 3000 m има най-прохладния климат в предимно пустинната държава. Източните райони представляват скалисти и пясъчни равнинни пустини (Голям Нефуд, Малък Нефуд, Ал Хамид), достигащи до бреговете на Персийския залив. На югоизток е най-негостоприемната част от страната, пустинята Руб ал-Хали.
През 16 век османците прибавят бреговете на Червено море и Персийския залив към владенията си и предявяват претенции за сюзеренна власт над вътрешната част от полуострова. Степента на османски контрол над тези земи варира през следващите четири века според силата на централната власт на империята.
През 1953 Сауд бин Абдул Азис се възкачва на престола, но управлението му е белязано от вражда с неговия полубрат Файсал бин Абдул Азис. В резултат на това Сауд е свален от власт в полза на Файсал през 1964 година. Най-значимото събитие от управлението на Файсал е петролната криза от 1973, когато Саудитска Арабия и другите арабски производителки на суровината налагат ембарго на износа си към САЩ, искайки Вашингтон да оттегли подкрепата си за Израел.
През 2005 крал Фахд умира и Абдула официално се възкачва на трона.
Населението се концентрира в градовете и в оазисите. Местното население на страната са предимно араби.
Любопитен факт за страната е, че 40% от саудитските бракове се разтрогват най-късно 3 години след сключването им.
73% от жителите на Саудитска Арабия са сунити-уахабити, около 5% са шиити, а останалата част са мюсюлмани принадлежащи на други верски течения в исляма. В страната работят много гастарбайтери от Египет, Йордания и Палестина. Много са чуждестранните работници и от Индия, Пакистан, Бангладеш, Судан. След последната война в Афганистан се забелява наплив и на работници
Арабска република Египет или само Египет е държава в североизточната част на Африка с населени места, съсредоточени предимно край течението на река Нил. Голяма част от страната се заема от пустинята Сахара. На юг достига пясъчните пустини на Судан, на север граничи със Средиземно море, на запад с Либия, а на изток с Червено море, известно с кораловите си рифове. Религия 90,3% ислям, 9,6% християнство, 0,1% други религии.
Египет има най-старата парламентарна традиция в арабския свят, като първото народно събрание е създадено през 1866 г. То е разпуснато след британската окупация от 1882 г., като британците оставят само един консултативен орган. След обявяването на независимостта през 1923 г. новоприетата конституция установява парламентарна монархия.
Президентът е държавен глава и заедно с кабинета формира изпълнителната власт (полупрезидентска република). Президентът трябва да е египтянин, с египетски родители и да е на възраст най-малко 40 години. Мандатът му е четиригодишен и може да бъде преизбран един път.
Суецкият канал
Древни канали между Средиземно и Червено море, Сведения за плавателни канали, свързващи Средиземно и Червено море чрез река Нил, има още от времето на Древен Египет. Според древногръцки източници първото подобно съоръжение е изградено от владетеля Сезострис, идентифициран с фараона Сенусерт II или Сенусерт III (19 век пр.н.е.). Съществува хипотеза, че по това време Червено море е достигало на север до днешното езеро Тимсах, а археологични находки показват наличието на канал, който продължава на север от него към делтата на Нил и е изграден през първата половина на 2 хилядолетие пр.н.е.
През 18 век Наполеон Бонапарт пръв замисля построяването на плавателен канал, който да свързва Средиземно с Червено море. Проектът се отхвърля от френските специалисти, защото погрешно е направена оценка, че нивото на Червено море е с около 8,5 m по-високо от това на Средиземно море и е невъзможно построяването му без шлюзове. Грешката е резултат от погрешно измерване по време на египетската експедиция на Наполеон. По-късни измервания показват, че разликата е около 1,2 m и е без значение за построяването на канала.
През 1856 г. Фердинанд дьо Лесепс получава разрешение за концесия от Мохамед Саид паша (управител на Египет и син на Мохамед Али паша) да построи канал чрез компания, създадена от него, която трябва да експлоатира канала през следващите 99 години след откриването му.
Великобритания упражнява дипломатически натиск за предотвратяване на строителството на канала. След положителен доклад от международна комисия окончателната концесия е дадена на 5 януари 1858 г. Създадена е компания за строителството (на френски: Compagnie universelle du canal maritime de Suez). Строителните дейности започват на 25 април 1859 година, на място на брега, което по-късно е наречено Порт Саид в чест на Саид паша. Техническите трудности, които стоят пред строителите на канала са огромни. Това е най-големият строителен обект за своето време и трябва да се изпълни в условията на пустинята, далеч от всякаква инфраструктура. Всички материали, инструменти, машини, въглища, желязо и всяко парче дърво трябва да се транспортират от Европа. Изнасянето на изкопания материал отначало се извършва ръчно, с използването на тръстикови кошове, които се пълнят на ръка и изнасят от над 30 хиляди работници. Трябва да се работи под палещото слънце, без питейна вода. На първо време са използвани 1800 камили само за доставка на вода на работещите. През 1863 г. е завършен неголям канал за прясна вода от Нил, който не е предназначен за корабоплаване, а единствено за доставка на прясна вода, първоначално за работниците, а после за селищата, които е трябвало да възникнат около канала. Този канал значително облекчава работата, но все пак смъртността сред работниците е висока. Използвани са не само египетски, но и европейски работници. След като каналът е станал достатъчно дълбок, водата се пуска и по-нататъшните дейности се извършват с драги и новоразработени плаващи транспортни ленти.
Сумата от 200 милиона франка, определена първоначално за строителство на канала, свършва бързо, като по някои данни роля за това изиграват и големите подкупи за дворовете на управниците Саид и наследилия го Исмаил, разходите за реклама и разходите на самия Лесепс. Като цяло разходите надминават над два пъти първоначалната сума. Работата продължава 11 години вместо предвидените първоначално шест. През този период Великобритания продължава усилията си да спре строителството.
Каналът официално е открит за корабоплаване на 17 ноември 1869 г. На официалното откриване присъстват императрицата на Франция Евгения, (съпруга на Наполеон III), императорът на Австро-Унгария Франц Йосиф и министър-председателят на Унгария Андраши, пруският престолонаследник.
Първите години на експлоатация не носят големи приходи, но влиянието на канала върху световната търговия се усеща скоро.
Влиянието на Суецкия канал за развитието на транспорта и търговията, както и на историята на човечеството е толкова голямо, че през 1997 една сбирка от записи, чертежи и фотографии за строителството на канала е обявена от Юнеско за Световно документално наследство.Сбирката се съхранява в египетското посолство в Париж.
Великобритания и САЩ оттеглят предварително дадената си подкрепа за изграждането на Асуанската язовирна стена заради започващите преговори и споразуменията, които осъществява Египет със Съветския съюз. Като следствие от това и поради необходимостта от осигуряване на финансирането на проекта, египетският президент Гамал Абдел Насър извършва национализация на канала, с което се цели да се използват таксите от преминаващите кораби за изграждане на язовира.
През същия ден Насър затваря Тиранския проток, през който преминава единствената връзка към Индийския океан за всички кораби на Израел. Това довежда до започването на инвазия в Египет от страна на Израел, Великобритания и Франция. Събитията са известни като Суецка криза. Според предварителните планове на съюзниците, Израел трябва да нахлуе в Синайския полуостров, което да предизвика военни действия от страна на Египет, а Великобритания и Франция да се намесят на страната на Израел под предлог, че пазят Суецкия канал.
Тогава канадският дипломат Лестър Пиърсън предлага създаването на умиротворителна група под егидата на ООН, която да предотврати разрастването на конфликта и изтеглянето на Израел от окупираните територии. На 4 ноември 1956 г. повечето нации гласуват в подкрепа на плана, а САЩ продават британски лири, за да притиснат Великобритания да се оттегли.
Пиърсън получава Нобелова награда за мир, а частите на ООН помагат за разчистването на канала от потъналите кораби и отварянето му през 1957 г., като след това следят за безопасното преминаване на кораби по него и за мира в Синай.
По протежението на канала няма изградени шлюзове. Причината за това е, че разликата в морските равнища в двата края на канала е минимална и не оказва съществено значение при корабоплаването. Преди последното разширение по него могат да преминават кораби и танкери с водоизместимост до 150 000 тона. Максималната дълбочина е 16 m, но през 2010 г. е увеличена до 24 m. Каналът има един фарватер.
Тъй като до 2015 г. каналът не позволява постоянно двупосочно движение, всички кораби преминават в организирани конвои при 24-часов трафик.
До 1955 г. приблизително две трети от нефта за Европа е преминавал през канала. Днес около 7,5% от световната морска търговия се осъществява през Суецкия канал.
Каналът Исмаилия днес служи за осигуряване с прясна вода на около 12 милиона души, живеещи около канала. Между Кайро и Исмаилия има изградени осем станции за обработка на водата, в които водата се филтрира и хлорира. При направено през 2004 година изследване тази вода е чиста от колибактерии, но замърсена с микробиологични, органични и неорганични замърсявания. Необходимо е внедряване на подходящи за местния климат методи за пречистването на водата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар