Преди създаването на Аспаруховата БЪЛГАРИЯ, трябва да знаем за епохата и трите народа станали част от нащо минало.
От кде идва прабългарите от клана Дулу...
Траките
Глава I: Хората зад „Германската стена“ (I – II век)
В зората на новата ера светът е разделен на две: блясъка на Римските легиони и шума на германските мечове. Но далеч на североизток, отвъд реките Рейн и Дунав, съществува един трети свят. Това е Зоната на тишината.
Там, в гъстите гори между Висла и Днепър, живеят славяните. За Рим те са Terra Incognita – митичен народ от блатата, който не познава данъци, пътища или императори. Те са свободни, защото са недостижими. Между тях и империята стои „Германският щит“ – войнствените племена на готите и войствени племена, които се изтощават в безкрайни битки с Рим.
Докато легионите и германците спорят за власт, славяните трупат своята тиха сила. Те не строят паметници, а отглеждат семейства. Единствената им връзка с цивилизацията е блестящият кехлибар, който пътува на юг. Те виждат римските монети, но никога не виждат римски съдия. Тяхната философия е проста: „Властта носи война, а ние избираме живота.“
Глава II: Големият натиск и „Островът на стабилността“ (III век)
През III век спокойствието на гората е нарушено. От далечните степи на изток започва „ефектът на доминото“. Първите хунски групи притискат сарматите, а готите се спускат от Скандинавия, превръщайки се в господари на равнините.
Славяните се изправят пред избор: да станат воини или да изчезнат. Те избират трети път – симбиозата. Те се оттеглят още по-дълбоко в непристъпните блата на Припят, превръщайки се в „демографски резервоар“. Те хранят готските воини със своето жито, а в замяна готите служат като щит срещу степните конници. В това време на хаос, славяните усъвършенстват земеделието и се сплотяват. Те осъзнават своята идентичност: те са Словени – хората, които се разбират помежду си, докато светът наоколо говори езика на войната.
Глава III: Кланът Дуло и щитът на Атила (IV – V век)
В края на IV век небето над Европа почернява от конницата на Хуните. Но това не е просто разрушителна орда. Начело застава Кланът Дуло.
Атила не идва да унищожава народи, а да организира земи. Като част от рода Дуло, той носи кодекса на организатора. Хуните се разделят на две – едните търсят бърза власт и кръв, но другите, северните хуни от Дуло, търсят съзидание. Те стават новия „покрив“ над славянските общности.
Славяните и родът Дуло откриват общ език – философията на неагресията. Те не вдигат първи оръжие, но пазят дома си със свещена ярост. Под закрилата на Атила, славяните преживяват демографски бум. Те не са изхабени от имперската машина; те са биологичната енергия, която чака своя час.
Глава IV: Срещата в планината (Края на V век)
Когато империята на Атила се разпада през 453 г., славяните вече не са малък горски народ. Те са приливна вълна распръскваща се в централна европа. Тръгват на юг към Дунав – към границите на една изтощена Византия.
В техните архиви славяните (наричани тогава най-често венети, а по-късно анти и склавини) не изглеждат като типичните варвари.
Най-фрапиращото за римските автори (като Прокопий Кесарийски и Маврикий) е липсата на йерархия. Те пишат със смесица от недоумение и лек уплах:
„Тези племена, склавините и антите, не се управляват от един човек, но от старо време живеят в демокрация (народоправство).“
За един римлянин, който вярва в един бог и един император, това е абсурдно. Те описват как славяните решават всичко на общи събрания (вече). Римските хроники отбелязват, че е почти невъзможно да подкупиш славянски вожд, защото „вождът“ е просто представител на рода, а не самодържец.
Римските военни стратези описват славяните като изключително трудни за побеждаване, но не заради тежка броня, а заради тяхната адаптивност:
Издръжливост: Описват ги като хора, които могат да прекарат часове под вода, дишайки през куха тръстика, за да изненадат врага или да се скрият.
Въоръжение: Римляните отбелязват, че те често влизат в бой почти голи (до кръста), без ризници, въоръжени само с копия, лъкове с отровни стрели и малки щитове.
Партизанска война: Архивите казват: „Те са изкусни в преминаването на реки и в криенето в горите. Не влизат в открити битки на полето, а те примамват в теснините.“
Тук хрониките потвърждават твоята теза за „философията на неагресията“. В Стратегикона на Маврикий е записано нещо необичайно за онова жестоко време:
„За разлика от другите варвари, те не държат пленниците си в робство доживот. Те им определят срок и им казват: 'Можете да се върнете у дома срещу откуп или да останете при нас като свободни хора и приятели'.“
Това е поразително – за Рим робството е икономическа основа, а за славяните робът е просто гост, който е загубил пътя си.
През 4-ти век Рим започва да осъзнава, че зад германските племена не стоят просто „още варвари“, а океан от хора. Хронистите започват да използват изрази като „безбройни племена“. Те забелязват, че където и да погледнат по поречието на Дунав, славянските селища изникват като гъби след дъжд.
Твоят извод в очите на историята
Рим описва славяните като „скритата опасност“. Империята е свикнала да воюва с крале (като тези на готите), които искат да седнат на трона на Цезар. Но тя не знае как да се бори с народ, който:
Не иска власт.
Няма център, който да бъде ударен.
Просто иска да оре земята и да бъде оставен на мира.
......
През I век сл. Хр. отношението на Рим към траките е смесица от административен прагматизъм, военен респект и типичното за епохата отношение към „варварите“. Това е ключов период, в който по-голямата част от тракийските земи преминават под директна римска власт (създаването на провинция Тракия през 46 г. сл. Хр. при император Клавдий).
Непокорство: Тацит описва траките като хора, които не са свикнали да се подчиняват на данъци и набори. Когато римляните се опитват да ги мобилизират в помощни войски далеч от родината им, траките често вдигат мащабни бунтове.
Смелост: В римските очи тракиецът е архетип на силния войн. Неслучайно много от най-добрите гладиатори са били от тракийски произход (най-известният пример е Спартак, макар и от по-ранен период).
Религиозност и мистицизъм
Римските автори са заинтригувани от тракийските вярвания, които им изглеждат странни и екзотични:
Безсмъртие: Описват ги като хора, които не се страхуват от смъртта. Вярването в безсмъртието на душата (гепиди, гети) е стряскало римския рационализъм. Според летописците, траките често плачели при раждане и празнували при смърт, вярвайки, че покойникът отива в по-добър свят.
Дионисиевият култ: Римляните свързват Тракия с произхода на бог Дионис (Бакхус) и описват техните обреди като бурни, шумни и екстатични.
Бит и социална структура
В очите на „цивилизования“ Рим, траките са изглеждали сурови и понякога първобитни:
Татуировки: За римляните татуирането е било белег за роби или престъпници, но те отбелязват с изненада, че при траките татуировките са белег за благородство. Колкото по-висок е статусът на един тракиец, толкова по-нашарено е тялото му.
Суров климат: За италианците Тракия е изглеждала като „ледената земя на севера“. Те често се оплакват от студените ветрове, духащи от Хемус (Стара планина).
Интересен факт: Римляните толкова ценели военните умения на траките, че след пълното им завоюване през I век, тракийските конни отряди стават гръбнака на римската помощна кавалерия (alae).
През II век сл. Хр. описанието на траките в античните източници се променя значително. Ако през I век те са представяни като опасни и свободни варвари, то през II век — „Златният век“ на Римската империя (епохата на Траян, Адриан и Антонин Пий) — те вече се разглеждат като интегрирана и лоялна част от имперската машина.
От „Варвари“ към „Граждани“
След окончателното потушаване на съпротивата и установяването на провинциалната администрация, траките масово навлизат в римския обществен живот.
Урбанизация: Източниците описват изграждането на големи градски центрове по римски образец — Сердика (София), Филипополис (Пловдив), Пауталия (Кюстендил). Траките вече не се описват само в контекста на планините и горите, а като жители на бляскави градове с терми, театри и форуми.
Административна роля: Тракийската аристокрация (старите царски родове) получава римско гражданство и започва да заема високи постове в управлението на провинциите.
2. „Гръбначният стълб“ на Римската армия
През II век траките се превръщат в най-ценния източник на войници за империята.
Професионални войници: Римските летописци отбелязват, че тракийските конни отряди (alae) и пехота (cohortes) са разпръснати из цялата империя — от Британия до Египет.
Елитни части: Траките стават основен контингент в преторианската гвардия и в императорската конница
Религиозен синкретизъм: Тракийският конник
През този период в археологията и записите се появява един нов, масов феномен — Тракийският конник (Херос).
Римските автори и надписи свидетелстват за сливането на местните тракийски божества с римските (напр. Аполон, Юпитер или Марс).
Този култ става толкова популярен, че се разпространява чрез тракийските войници по всички краища на римския свят.
4. Икономически разцвет и миграция
Римските географи и пътешественици описват Тракия като изключително богата и мирна провинция (Pax Romana).
Пътна мрежа: Описва се изграждането на мащабни пътища като Виа Диагоналис и Виа Понтика, които свързват Тракия директно с Рим и Константинопол (бъдещия).
Производство: Тракия се превръща в „житницата“ на Балканите. Описват се огромни имения (villa rustica), собственост на романизирани траки, които изнасят зърно, вино и вълна за нуждите на легионите.
През III век описанието на траките в римските източници претърпява драматичен обрат. Това е времето на т.нар. Военна криза в Римската империя, когато траките спират да бъдат просто „жители на провинция“ и се превръщат в спасителите и владетелите на самата империя.
Тракийските императори: „Войнишките императори“
Най-значимата промяна е, че траките вече не са само войници, а седят на императорския престол.
Максимин Трак (235–238 г.): Той е първият от поредицата „войнишки императори“. Римските историци го описват като гигант с невероятна сила, роден в тракийско село. Описанията подчертават неговия суров, войнствен характер и липсата на изтънченост, характерна за сенаторската аристокрация.
Тракийско-илирийският дух: Римските автори започват да говорят за една нова прослойка от хора от Балканите, които са носители на старата римска дисциплина и суровост, докато самият Рим е станал твърде „мек“.
Пълно гражданство и „Романизация“
През 212 г. император Каракала издава Constitutio Antoniniana, с която дава римско гражданство на всички свободни жители на империята.
Източниците вече рядко разграничават „тракиец“ от „римлянин“. За летописците те са просто римски граждани от провинция Тракия или Долна Мизия.
Тракийският език започва да отстъпва пред латинския (в градските и военните зони) и гръцкия (в културните центрове), но местният дух остава силен в армията.
Тракия като „Предната линия“ (Лимесът)
През III век започват големите варварски нашествия (на готи и карпи). Траките са описвани като:
Изстрадало, но храбро население: Те са първите, които поемат удара на готските нашествия през 250–251 г. (битката при Абритус).
Милитаризирано общество: Поради честите войни, селата в Тракия се превръщат в малки крепости. Римските автори отбелязват, че тракийските селяни са по-опитни в боравенето с оръжие от жителите на вътрешните провинции.
Религиозна издръжливост
Въпреки че християнството започва да си проправя път, източниците и археологията показват, че през III век Култът към Тракийския конник достига своя пик.
Тракийските войници разнасят своите вярвания по целия Дунавски лимес. Описват ги като хора, които са силно привързани към своите военни богове и светилища, често разположени около лековити минерални извори.
.......
Преди да се фокусираме върху река Дунав, трябва да погледнем голямата картина. Европа през V век не е просто континент в криза – тя е гигантска „лаборатория“, в която се ражда новият свят. Старата римска концепция за граници (Limes) се разпада и на нейно място идва концепцията за динамичните народи.
Ето как изглежда Европа в този критичен момент и какви политически образувания (царства) се формират в сянката и върху руините на Рим:
1. Геополитическата карта: Триъгълникът на силата
Европа е разделена между три основни сили, които си взаимодействат:
Западащият Рим (Западната империя): До 476 г. тя е само сянка. Властта е в ръцете на варварски военачалници, които носят римски титли.
Изгряващият Константинопол (Източната империя): Те са „дипломатите“. Те плащат огромни суми (трибути), за да отклонят варварите на запад. Тракия е техният заден двор и основен източник на ресурси.
„Варварският океан“ (Северът и Изтокът): Това е зоната, от която излизат новите господари. Тук славяните са демографското ядро, а германците и хуните са военният елит.
Новите „Варварски“ царства и връзката им с Рим
Това не са просто орди, а държави в процес на формиране. Почти всички те имат еднаква амбиция: да бъдат наследници на Рим, а не негови унищожители.
Това е изключително важно уточнение, което променя цялата перспектива. Правилно отбелязвате, че „варварин“ не е етническо определение, а политическо и културно клеймо.
За Римския свят „варварин“ (от гръцкото barbaros – онзи, който говори неразбираемо, „бърбори“) е всеки, който се намира извън Limes (границата) и не споделя трите стълба на римския живот: Римското право, градоустройството (форума) и по-късно държавното християнство.
Това не са просто орди, а държави в процес на формиране. Почти всички те имат еднаква амбиция: да бъдат наследници на Рим, а не негови унищожители.
Кралство на вестготите (Галия и Испания)Династия на БалтитеФедератски статут. Опитват се да запазят римското право и администрация.
Остготското кралство (Италия и Паннония)Теодорих Велики (Амали)Теодорих е възпитаник на Константинопол. Управлява като "вицекрал" на императора.
Франкската държава (Северна Галия)Хлодвиг (Меровинги)Приемат католицизма, за да спечелят подкрепата на римското население.
Хунският съюз / Скития (Централна и Източна Европа)Родът Дуло (Атила)Парадоксална връзка: Рим ги нарича "бич Божий", но същевременно използва хунски конници за собствените си войни.
Славянският „Инкубатор“ в Централна Европа
Докато готите и франковете се бият за градовете на Рим, славяните заемат празните пространства. През V век се оформя т.нар. „Остров на стабилността“ в зоната на днешна Полша, Чехия и Словакия. Писмените източници за този период (като тези на Йорданес) споменават, че венетите са се разделили на многобройни колена, но запазват общия си език.
Връзката с Рим тук е индиректна:
Икономическа: Римските стоки (стъкло, амфори с вино) достигат чак до Балтийско море.
Политическа: Римските шпиони докладват за „океан от хора“, който започва да натежава на север от Алпите.
4. „Великото преселение“ като икономическа миграция
Важно е да разберем, че за славяните Европа не е бойно поле, а възможност. Писмените факти сочат, че те не се движат като армия, а като семейства. Те търсят по-мек климат и по-плодородна земя (каквато е Тракия). За тях Римската империя е мястото, където има „пътища, които не се размиват от дъжда“ и „пазари, на които можеш да продадеш житото си“.
Това е изключително важно географско и стратегическо уточнение. Когато говорим за реката Дунав в средата на V век, ние не говорим просто за граница, а за трансконтинентална ос, която разсича Европа от запад на изток.
Разпадът на империята на Атила (след 453 г.) отваря „шлюзовете“ на една огромна територия, която далеч надхвърля пределите на Балканите. Дунав е бил гръбнакът на комуникациите, а славянското движение е било ветрилообразно.
Трите направления на славянския прилив
След смъртта на Атила, славянските маси, които дотогава са били под негов „покрив“, започват да се разширяват в три основни посоки по протежение на реката:
Горно течение (Днешна Германия и Австрия): Славянски групи (венети) се придвижват към Алпите и източните части на Бавария. Това е зоната на контакт с франките и остатъците от германските кралства.
Средно течение (Панонската низина - днешна Унгария, Словакия и Сърбия): Това е „сърцето“ на бившата хунска империя. Тук славяните заемат най-плодородните земи, които Атила е ползвал за пасища и лагери. Тази зона се превръща в база за бъдещите им походи.
Долно течение (Днешна Румъния и България): Едва тук опираме до Балканите. Тук са Антите и Склавините, които започват да „тестват“ здравината на Византийския лимес.
Дунав като „Магистрала“, а не само граница
В римската мисъл Дунав е бил Limes – стена, край. Но за народите, предвождани от опита на рода Дуло и славянската гъвкавост, реката е била:
Транспортен коридор: По нея се придвижват провизии, хора и информация.
Екосистема: Славяните, като майстори на живота в речни условия (както споменахме за дишането през тръстики), са се чувствали в безопасност именно около големите реки. Те не са се страхували от Дунав; те са го владеели.
Връзката с Панония и Централна Европа
Важно е да отбележим, че по това време Панония (централната част на Дунавския басейн) е политическият център на „варварския“ свят. Когато Атиловите синове (като Ирник) се оттеглят, те не отиват веднага в днешна България. Те остават в степите на север от Дунав и Черно море, създавайки защитен вал.
Славяните по това време буквално „наводняват“ Централна Европа. Ако погледнем картата на V век, ще видим славянски топоними (имена на селища и реки) чак до река Елба.
Трябва да бъдем исторически точни: Славяните от V век по Дунав и в Централна Европа нямат нищо общо с формирането на Киевска Русь, която се появява векове по-късно и в съвсем друга географска и политическа среда.
.....
Дунавските славяни (Анти и Склавини): Те са носители на културите Ипотещи-Кандещи и Прага-Корчак. Техният път е насочен на Юг и Югозапад – към Балканите и Алпите.
Началото на VI век е критичен момент за Римската империя (вече управлявана от Константинопол). В този период „Варварският океан“ прелива и Рим започва да се сблъсква с нещо, което не е виждал досега: не крале, които искат да станат императори, а народи, които искат да станат стопани.
Римското отношение в началото на VI век (по времето на императорите Анастасий I и Юстин I) е комбинация от паника, военна реорганизация и опита да се разбере „непознатия славянин“.
Стената на Анастасий (Дългите стени)
Първият и най-ясен писмен „документ“ за страха на Рим е изграждането на Анастасиевата стена (около 507–512 г.).
Факт: Тя се простира на 65 км от Мраморно до Черно море, за да защити Константинопол от нападенията на хуните, славяните (антите) и българите.
Значение: Рим официално признава, че Дунавският лимес вече не е непробиваем. Те строят втора линия на защита, което показва, че считат Балканите за частично загубени или твърде опасни.
Винаги всяка историческа история трябва да е защитена с факти....
ЗАПАДНА ЕВРОПА 6 ВЕК
Ситуацията в Западна Европа през V и VI век е коренно различна от тази в Източната империя (Византия). Докато на Изток държавната машина продължава да функционира, на Запад „Рим“ се превръща в абстрактна идея, която новите варварски крале се опитват да облекат като стара дреха.
Ето как изглежда този сблъсък на малки кралства и съюзи:
Политическият вакуум: Рим без Рим
След официалното падане на Западната Римска империя (476 г.), територията ѝ не се превръща в пустиня, а в мозайка от „военни демокрации“.
Парадоксът: Варварските крале (готи, франки, вандали) не са искали да унищожат Римската империя. Те са искали да бъдат част от нея.
Повечето от тези владетели са носили титли като „патриций“ или „консул“, дадени им от императора в Константинопол. Те са управлявали по римски закони, но с германски мечове.
Управлението на Атила е управлявал Хунският хаганат.
Хаганатът не е просто държава, а йерархия. На върха стои Хаганът (хан на хановете), който обединява различни племена (хуни, прабългари, германци, славяни).
При Атила това е върхът на хунската мощ. Той е „центърът“, който държи тези коренно различни народи заедно чрез страх и разпределение на плячка.
Сформирането на съюза (Степната империя)
Атила не е управлявал само „хуни“ в етническия смисъл. Неговият хаганат е бил като огромна прахосмукачка:
Ядро: Племена от централноазиатски произход (хуни).
Степни съюзници: Прабългари (кутригури, утигури), авари и савири.
Подчинени европейци: Остготи, гепиди, лангобарди.
Смъртта на Атила и Битката при Недао (454 г.)
Това е ключовият момент. Веднага след смъртта на Атила, неговите синове (Елак, Денгизих и Ернак) започват да се борят за наследството.
Бунтът на васалите (Битката при Недао, 454 г.)
Атила е държал подчинените си народи чрез желязна хватка и обещания за плячка. Синовете му – Елак, Денгизих и Ернак – обаче правят фатална грешка: те започват да се държат с кралете на подчинените народи като с роби, а не като със съюзници.
Гепидите (германско племе), водени от крал Ардарих, вдигат бунт. Ардарих е бил най-довереният съветник на Атила, „вторият след него“. Той познава слабите места на хунската тактика.
Към него се присъединяват остготите и други племена.
В голямата битка при река Недао хуните са победени. Елак (най-големият син) загива. Това е краят на хунското политическо господство в Централна Европа.
Германските крале (Ардарих и Теодорих): Те заемат териториите на днешна Унгария, Австрия и Южна Германия. Те стават новите „силни на деня“ на Запад. Управлявайки хунския хаганат макар че вече хуните на рода Дуло вече не са във властта те се изтеглят с най-малкия син Ернак на истук.
Това е моментът, в който историята прави остър завой. Въпреки че Ардарих и Теодорих вземат властта над териториите и народите на Хаганата, те не стават „новите Атили“. Вместо това, те раздробяват единната империя на национални кралства.
Гепидите на Ардарих се установяват стабилно в Панония (Унгария) и Трансилвания. Те стават новите „пазители“ на средното поречие на Дунав за следващите 100 години.
Остготите на Теодорих първоначално остават на Балканите като съюзници на Византия, но по-късно (през 488 г.) Теодорих повежда целия си народ към Италия. Там той създава Остготското кралство, което е опит за перфектна симбиоза: римска администрация и култура, защитени от готска армия.
Западната зона (Германска): Кралствата на франки, готи и гепиди. Те започват да строят основите на днешна Европа (Франция, Германия, Италия).
Ситуацията в Западна Европа (бившите римски земи)
В средата на 6-ти век в Западна Европа има три основни сили:
Франкското кралство, Остготското кралство, Вестготското кралство.
Южната зона (Византийска): Константинопол използва вакуума, за да корумпира варварските крале и да ги настройва един срещу друг (политиката „Разделяй и владей“).
Източната зона (Прабългарска/Степна): Тук родът Дуло пази „лиценза“ за властта. Те чакат своя момент, докато трупат сили в степите. Неотвърдена и призната държава няма. Само конове оправляващи своите мобилни племена.
Власт над хора, не над земя: За един вожд през този период не е било важно да притежава „планината Хималаи“, а да притежава лоялността на 50 000 конници. Ако хората ти тръгнат след друг вожд, ти вече нямаш държава.
Далечен исток през 6 век се формира най големия врак на Източната зона (Прабългарска/Степна) Появата на Тюркския хаганат (552 г.) Време е за огромни промени, вече не е достатачно да имат саюзи трябва да се гради империя. Дулу от племената управляван от бащата на Кубрат заедно с вуйчото братят на жена му. След младата смърт на бащата се взема решение да се прати Кубрат в Византия. Рим го приема смятайки че ще превърне това силно племе в буферна зона срещу Тюркския хаганат. А вуйчомо вижда възможност за владетел като Атила обеденил и създал здрав и достоен хаганат за своя истачен враг.
.....
Император Ираклий I (610–641)
Ираклий е една от най-драматичните фигури в историята на Византия. Неговото управление бележи прехода от Късната античност към Средновековна Византия.
Когато Ираклий идва на власт след преврат срещу тиранина Фока, империята е пред разпад. Персите са превзели Йерусалим и Египет, а от север настъпват аварите и славяните.
Няма запазен конкретен държавен документ или летопис, в който да е записана точната дата на пристигането и заминаването на Кубрат от Константинопол. Информацията, с която разполагат историците, се основава основно на хрониката на Йоан Никиуски (от VII век) и отчасти на византийските летописци Теофан Изповедник и патриарх Никифор.
Смята се, че Кубрат е прекарал в
Смята се, че Кубрат е прекарал в Константинопол около 10 до 12 години.
Повечето историци приемат, че той е изпратен там като заложник (гаранция за мир) или за обучение около 610–611 г. (в началото на управлението на Ираклий).
Според Йоан Никиуски, Кубрат е бил изпратен в императорския двор още като дете („в ранна възраст“). Там той е:
Покръстен: Станал е християнин в детството си.
Обучен: Получил е византийско образование, което обяснява по-късните му държавнически умения.
Приятел на императора: Израснал е заедно с децата на Ираклий, което създава силната лична връзка между двамата.
Писмени доказателства
Единственият по-подробен текст е на Йоан Никиуски, който пише:
„Кубрат, князът на хуните (прабългарите) и племенник на Органа, в младостта си беше покръстен и израснал в Константинопол, в лоното на християнството, и бе възпитан в императорския дворец. Той беше свързан с голямо приятелство с Ираклий.“
Археологическото „потвърждение“
Макар и да не е документ, съкровището от Малая Перешчепина (гробът на Кубрат) е важно доказателство. В него са открити три пръстена с монограми на гръцки език, които гласят:
„На Кубрат“
„На патриция Кубрат“
Титлата „патриций“ е изключително висока за чужд владетел по това време. Тя потвърждава писмените източници, че Кубрат не е бил просто съсед на Византия, а интегрирана част от нейния политически елит за дълъг период от време.
Историята на кан (или патриций) Кубрат е една от най-важните страници в българското минало. Това не е просто разказ за един владетел, а за човека, който постави основите на българската държавност и даде на завета, който ни води и до днес.
Ето най-важното за него и неговата „Стара Велика България“:.......
