《《《《《85ст. - 86 - 87ст.》》》》》
Периодът 1920 – 1922 г. е критичен за България, тъй като страната се опитва да излезе от международната изолация след Първата световна война и подписването на Ньойския договор (1919 г.). Правителството на Александър Стамболийски поставя акцент върху икономическото възстановяване и търсенето на нови пазари.
1. Търговски отношения с Турция
В този период Турция преминава през своята Война за независимост, а Османската империя е в процес на разпад.
Дипломатически контекст: България е една от първите държави, които де факто признават правителството на Мустафа Кемал Ататюрк в Анкара.
Търговия: Търговският обмен е активен, тъй като Турция се нуждае от хранителни продукти, зърно и строителни материали за военните си усилия. България, от своя страна, внася суровини.
Договори: През 1920 – 1922 г. отношенията се регулират предимно чрез временни спогодби, тъй като официалният Мирен договор от Лозана се подписва едва през 1923 г.
2. Египет и британското влияние
През 1920 – 1922 г. Египет е под силно британско влияние (формално е протекторат до декларацията за независимост от 1922 г., която пак запазва британския контрол върху външната политика).
Износ: България изнася основно кашкавал, сирене и тютюн. Тютюнът е ключов, тъй като в Египет по това време има развита цигарена индустрия, която използва висококачествени балкански листа.
Внос: От Египет в България пристига предимно памук.
3. Близкият изток (Арабските страни в Азия)
Тук ситуацията е сложна заради мандатната система на Обществото на народите. Териториите на бившата Османска империя са разделени:
Сирия и Ливан са под френски мандат.
Ирак, Палестина и Трансйордания са под британски мандат.
Търговски пътища: Българските стоки достигат до тези пазари предимно чрез пристанищата в Цариград (Истанбул) и Бейрут. Търговията е насочена основно към износ на добитък и млечни продукти.
1. Безработицата: Скрита и явна
В началото на 20-те години на XX век България е предимно аграрна държава (над 80% от населението живее в селата).
Индустриална безработица: Статистиката на Дирекцията на труда показва, че след 1922 г. броят на заетите в индустрията започва бавно да расте. Ако през 1921 г. индустриалните работници са около 55 000, то към 1924-1925 г. те надхвърлят 70 000 души.
Аграрна пренаселеност: Истинският проблем не е "безработицата" в съвременния смисъл, а скритата безработица в селата. Земята е разпокъсана и не може да изхрани всички членове на големите семейства. Правителството на Стамболийски се опитва да реши това чрез Трудовата повинност и Аграрната реформа, които временно "поглъщат" излишната работна ръка.
2. Нива на бедност и стандарт на живот
Бедността в периода 1922 – 1925 г. се влияе силно от хиперинфлацията след войната и тежките репарации.
Стабилизация на лева: Едно от големите постижения след 1922 г. е относителното стабилизиране на българския лев. Това спира рязкото обезценяване на доходите на градското население.
Индекс на цените: Документите показват, че след пика на скъпотията през 1922 г., през 1923 и 1924 г. цените на основните хранителни стоки (хляб, месо, мазнини) се успокояват. Въпреки това, реалната работна заплата на един общ работник през 1923 г. е едва около 60-70% от стойността ѝ през 1914 г. (преди войните).
3. Ролята на Трудовата повинност
Уникален документ за борбата с безработицата и бедността е "Законът за трудовата повинност".
Чрез него държавата мобилизира младежите за строеж на пътища, железници и обществени сгради.
Това намалява тежестта върху семейните бюджети в селата, тъй като държавата поема издръжката на мобилизираните и същевременно създава инфраструктура, която подпомага търговията.
Допълнителен контекст към търговската експанзия
Тютюнът като „Златото“ на България: Както отбелязвате за Египет, тютюнът е основният двигател на износа ни. След 1922 г. България заема лидерски позиции на пазарите в Централна Европа и Близкия изток, измествайки в някои сектори дори Гърция и Турция. Това е единствената стока, чиято стойност успява да покрива част от тежките репарационни вноски по Ньойския договор.
Директни линии и логистика: За да подпомогне търговията с Близкия изток, правителството полага усилия за възстановяване на морския ни флот. Пристанищата Варна и Бургас се превръщат в основни пунктове за износ на зърно и жив добитък, като голяма част от продукцията се насочва към Цариград – логистичният хъб на епохата.
Въпреки икономическите успехи и стабилизацията, за които споменахме, управлението на БЗНС и Александър Стамболийски (което доминира 18-ото и 19-ото Обикновено народно събрание) приключва насилствено на 9 юни 1923 г.
Причините правителството да не изкара мандата си не са толкова икономически, колкото политически и социални. Стамболийски успява да настрои срещу себе си почти всички влиятелни слоеве в обществото едновременно.
1. Конфликтът с "Градска България"
Стамболийски проповядва идеологията на съсловността, според която селяните ( Българите ) са основната и най-важна сила, а градското население (интелигенция, търговци, офицери) е "паразитно".
Оранжевата гвардия: Създаването на партийна милиция, която често се държи агресивно и унижава политическите противници, плаши гражданите.
Реформите: Преразпределението на собствеността и големите данъци за бизнеса настройват срещу него финансовия елит.
Сблъсъкът с армията и ВМРО
Това е вероятно най-фаталната грешка на кабинета.
Военният съюз: Офицерите са унизени от Ньойския договор, а Стамболийски допълнително ги настройва срещу себе си с политиката на съкращения и грубо отношение към армията. Те формират тайния Военен съюз, който стои в основата на преврата.
Нишката спогодба (1923 г.): Стамболийски подписва договор с Югославия за обща борба срещу ВМРО (Вътрешната македонска революционна организация). Това превръща македонските дейци в негови смъртни врагове.
3. "Селската диктатура"
В края на управлението си Стамболийски започва да действа все по-авторитарно:
Изборни манипулации: През април 1923 г. БЗНС печели огромно мнозинство (над 80% от местата), но чрез промяна на изборния закон, което лишава опозицията от представителство.
Конституционен блок: Традиционните партии се обединяват срещу него, чувствайки, че легалните пътища за смяна на властта са затворени.
Деветоюнският преврат (1923 г.)
Всички тези групи – Военният съюз, Народният сговор (интелигенция и бизнес) и ВМРО – се обединяват. В нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. армията превзема ключовите позиции в София почти без съпротива.
......
Идеята за създаването на Оранжевата гвардия (партийната милиция на БЗНС) не е просто хрумване за саморазправа, а стратегически ход, продиктуван от дълбокото недоверие на Александър Стамболийски към традиционните институции.
1. Липса на доверие в редовната армия и полиция
След Ньойския договор българската армия е драстично съкратена. Офицерският корпус е съставен предимно от хора с консервативни и десни възгледи, които гледат на Стамболийски като на „предател“ заради антивоенната му риторика. Стамболийски осъзнава, че в случай на преврат, редовната войска няма да го защити. Затова той решава да създаде паралелна силова структура, лоялна само на него и на идеологията на БЗНС.
2. Защита от политическите опоненти
Периодът след Първата световна война е изпълнен с насилие. Традиционните партии (т.нар. „стари партии“) и новопоявилите се десни организации често използват груба сила. Оранжевата гвардия е замислена като щит, който да респектира противниците на земеделския режим по време на митинги и избори.
Гвардията не е професионална армия, а по-скоро мобилизационна структура. При нужда, хиляди селяни са свиквани в София или други градове, за да демонстрират числено превъзходство.
Психологически натиск: Тяхното присъствие в София често е целяло да стресне интелигенцията и чиновничеството.
Конфликт с ВМРО: Гвардията е използвана и за опити за неутрализиране на четите на ВМРО, което в крайна сметка се оказва фатална грешка, тъй като „оранжевите“ не са обучени за партизанска война.
За да изградим ясна и планова картина на административното деление на България по време на 18-ото Обикновено народно събрание (1919 – 1920 г.) и последвалото управление на БЗНС, трябва да погледнем към Закона за административното деление, който е в сила в този период.
По време на преброяването от 1920 г. България е разделена на 15 окръга (административни единици, еквивалентни на днешните области, но с различна конфигурация). Терминът "област" по това време се използва по-рядко в официалните документи, като водещата единица е окръгът.
Картата в Screenshot_20260502-152524_Google.jpg изобразява териториалните загуби на България според Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. след края на Първата световна война.
На изображението са маркирани териториите, които биват откъснати от пределите на страната:
Основни териториални промени:
Западните покрайнини: Районите около Цариброд и Босилеград, както и град Струмица, са предадени на Кралството на сърби, хървати и словени (бъдеща Югославия).
Беломорска Тракия: Областта с градовете Гюмюрджина и Скеча, която осигурява излаз на Бяло море, е отнета от България и по-късно предадена на Гърция.
Южна Добруджа: Потвърждава се оставането на региона в рамките на Румъния (въпреки че фокусът на тази конкретна карта е предимно върху западните и южните граници).
Ето списък на тези 15 окръга:
Бургаски (Бургаски, Старозагорски и Търновски): Те имат стабилно земеделие и развиваща се търговия. Бургас започва да расте бързо като второ морско пристанище, а Стара Загора и Търново са важни занаятчийски и просветни центрове.
Варненски Варна е основното морско пристанище, което поема търговията след загубата на беломорските пристанища.
Видински
Врачански
Кюстендилски Тежко засегнат от новата граница. Откъсването на Босилеградско (видно на Вашата карта) прекъсва естествените икономически връзки на града с неговия хинтерланд. Районът остава изолиран и беден.
Пазарджишки
Плевенски Плевен е силен в зърнопроизводството
Пловдивски „Столицата“ на плодородната Тракия. Районът процъфтява благодарение на производството и износа на тютюн, който в този период се превръща в основно експортно перо за България.
Русенски Русе е най-голямото дунавско пристанище и индустриален център.
Софийски Като административен и политически център, София привлича най-много капитали. Тук е концентрирана зараждащата се лека промишленост, банковото дело и търговията.
Старозагорски( Бургаски, Старозагорски и Търновски): Те имат стабилно земеделие и развиваща се търговия. Бургас започва да расте бързо като второ морско пристанище, а Стара Загора и Търново са важни занаятчийски и просветни центрове.
Търновски (Бургаски, Старозагорски и Търновски): Те имат стабилно земеделие и развиваща се търговия. Бургас започва да расте бързо като второ морско пристанище, а Стара Загора и Търново са важни занаятчийски и просветни центрове.
Търговищки (наричан тогава Ескиджумайски) Тези райони в Североизточна България са предимно аграрни и по това време са по-слабо засегнати от модернизацията.
Хасковски Хасково става център на тютюневата индустрия, което носи бързи печалби в началото на 20-те години.
Шуменски Тези райони в Североизточна България са предимно аграрни и по това време са по-слабо засегнати от модернизацията.
Демографски профил на България (Преброяване 1920 г.)
- Към края на 1920 г. населението на Царството е 4 846 971 души. Данните потвърждават Вашето наблюдение за преобладаващия аграрен характер на страната:
Градско население: Около 20% (976 000 души). Тук е съсредоточена опозицията – интелигенцията, офицерството и чиновничеството.
Гъстота: Средната гъстота е около 47 души на кв. км, но тя е неравномерна, което засилва проблема със „скритата безработица“ в по-плодородните райони.
1. Редовната армия: „Армията на Царя“ (под наблюдение)
- След Ньойския договор (1919 г.) българската армия е в състояние на шок. Тя е професионална (наемна), а не наборна, и е силно ограничена числено.
Численост: Около 20 000 войници и 13 000 жандармеристи и погранична стража (общо до 33 000 души).
Лоялност: Офицерският корпус остава лоялен на монархията и на традиционния национален идеал. Те виждат в Стамболийски човек, който презира военната чест.
Роля при преброяването: Армията не участва пряко в събирането на данни, но нейните гарнизони в 15-те окръга са под постоянен натиск от земеделските власти. Военният съюз (тайната организация на офицерите) използва точно този период, за да се консолидира в градовете.
Ньойският договор (1919 г.) налага на България изключително тежки военни клаузи, които имат за цел да превърнат страната в напълно беззащитна държава. Тези забрани директно рефлектират върху това, което наричате „армия на царя“ и официалните военни институции.
Ето какво се случва с основните военни структури под натиска на договора:
1. Ликвидиране на задължителната военна служба
Най-големият удар е забраната на наборната система.
Реалността: България е принудена да премине към наемна (доброволческа) армия.
Проблемът: Никой не иска да става професионален войник за 12-годишен срок (както изисква договорът) при ниски заплати и национално унижение. Това води до хроничен недостиг на хора в казармите.
Правителството използва Трудовата повинност, за да заобиколи тази забрана. Младежите, които не могат да бъдат войници, стават „трудоваци“. Те живеят в казарми, имат дисциплина и командири (често уволнени офицери), но вместо пушки, държат лопати.
2. Военните училища и Школата за запасни офицери (ШЗО)
Ньойският договор ограничава броя на офицерите и забранява военното обучение на населението.
Оцеляване: Военното училище в София продължава да функционира, но под строгия надзор на Междусъюзническата контролна комисия.
Преименуване: Много военни курсове и школи се прикриват под формата на „курсове за държавни служители“, „полицейски школи“ или „спортни организации“.
3. Забрана за въоръжаване и тежка техника
България няма право на авиация, флот (освен няколко малки катера), танкове и тежка артилерия.
Унищожаване на оръжието: Огромни количества пушки, оръдия и самолети са нарязани или предадени на победителите.
Скритите депа: Офицерите и ВМРО успяват да скрият значително количество леко стрелково оръжие в тайни складове из цялата страна – често в мазета на училища, църкви или частни домове в провинцията.
Историята за „тайното“ военно училище във Варна е един от най-забележителните примери за българската съобразителност в опитите да се заобиколят тежките клаузи на Ньойския договор.
Въпреки че официално военните училища са под строг контрол, Варна се превръща в център на прикрита подготовка на офицерски кадри, свързана най-вече с Морското училище (днешната Морска академия).
1. „Рибарското училище“ – Параванът
След 1919 г. на България е забранено да има военен флот. Разрешени са само няколко малки полицейски и миночистачни катера за охрана на брега. За да запази морските си кадри, държавата и Цар Борис III прилагат хитрост:
Официално: Морското училище във Варна е преименувано на „Морско машинно училище“ и е поставено под ведомството на Министерството на железниците, пощите и телеграфите.
Прикритието: Учениците се водят „цивилни техници“ или „рибари“, но вътрешната структура, дисциплината и програмата остават изцяло военни. Те носят униформи, които наподобяват моряшките, но без пагони и официални военни отличия, за да не дразнят Контролната комисия на Антантата.
2. Тайното обучение и ролята на Царя
Цар Борис III, който е отличен дипломат и познавач на военното дело, активно подкрепя тези структури „под прикритие“. Той често посещава Варна и се среща с ръководството на училището.
Специални курсове: Във Варна се организират тайни курсове за офицери, които официално са уволнени от армията. Те се водят като „инструктори по корабоплаване“ или „администратори“, но реално поддържат военната си квалификация.
Подземията и архивите: Има сведения, че учебни материали, карти и част от оцелялото въоръжение са били криди в мазета и частни сгради в морската столица, далеч от очите на френските и британските проверяващи.
3. „Армията в цивилни дрехи“
По това време във Варна се концентрират и много от съкратените офицери от пехотата. Те създават спортни дружества и организации (като „Юнак“), които реално са параван за поддържане на бойната подготовка.
Тайните на остров Св. Кирик (Созопол): Макар и малко по-късно (през 1924-25 г.), моделът на Варна се пренася и в Созопол, където се изгражда Рибарското училище – масивна сграда, която прилича на крепост. Целта е същата: обучение на морски офицери под носа на международните наблюдатели.
Благодарение на тези „тайни“ училища и прикрити структури, когато през 1938 г. (след Солунското споразумение) България официално отхвърля военните ограничения, страната не започва от нулата. Тя вече разполага с подготвен офицерски корпус, който е обучаван десет години в условията на конспирация.
2. Гръцкото и Сръбското управление
Земите в Егейска Македония стават гръцки, а Вардарска Македония попада под сръбска власт. За Българите (Bulgarians) там ситуацията става по-тежка, отколкото под османска власт:
Започва масова асимилация.
Българските училища и църкви са затворени.
Имената се променят насилствено.
Използва се терминът „словени“ (Slovenes) или „южни сърби“ / „славяногласни гърци“, за да се отрече българският корен на населението и да се представи то като някаква недиференцирана маса.
4. Новата роля на ВМРО
Тъй като ситуацията вече е „държава срещу държава“, ВМРО се трансформира:
Тя се превръща в паравоенна организация, която води партизанска война срещу сръбските и гръцките власти.
Границата между България и новите гръцки/сръбски територии се превръща в „черна граница“ с постоянни сблъсъци.
Ньойският договор потвърждава загубата на територии и нанася нови удари:
Егейска Македония: Окончателно остава в Гърция. Започва масов обмен на население, при който стотици хиляди Българи (Bulgarians) са принудени да напуснат домовете си и да потърсят спасение в България.
Вардарска Македония: Попада в Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия). Там репресиите са жестоки, а съществуването на българи е официално отречено.
Западните покрайнини: Стратегически територии (Цариброд, Босилеград и др.) са откъснати от самата България и предадени на Сърбия.
2. Възраждането на ВМРО (1920 г.)
В тази безизходица организацията се възражда под ръководството на Тодор Александров. Тъй като българската държава е с вързани ръце (армията е съкратена до минимум, страната е под международен контрол), ВМРО поема ролята на негласен защитник на нацията.
Въоръжена съпротива: Възстановява се четническата мрежа. Четите пресичат границата („черната линия“) и влизат в преки сражения със сръбските и гръцките жандармеристи.
„Държава в държавата“: ВМРО установява пълен контрол над Пиринска Македония (Петрички окръг). Организацията събира данъци, има собствено правосъдие и дори строи пътища и училища, действайки независимо от правителството в София.
1. Опасността от "Пиринска федерация"
Веднага след войната (между 1944 и 1948 г.) под натиска на Сталин и лидера на Югославия – Йосип Броз Тито, се подготвя проект за Балканска федерация. Планът е бил Пиринска Македония да се отдели от България и да се присъедини към новосъздадената Народна република Македония (в рамките на Югославия).
2. Насилствената македонизация
В този период (1946–1947 г.) комунистическото правителство в София, за да угоди на Москва и Белград, провежда политика на насилствена промяна на самосъзнанието:
На Българите (Bulgarians) в Благоевградско (Петричко) им е наложено да се записват като „македонци“ в личните карти.
Докарани са учители и книжари от Югославия, които да преподават новосъздадения там език.
Хората, които се съпротивляват и заявяват, че са българи, са били преследвани, затваряни или изпращани в лагери.
3. Спасителният разрив (1948 г.)
За щастие на България, през 1948 г. настъпва конфликт между Сталин и Тито. Отношенията между България и Югославия се разпадат мигновено.
Проектът за федерация е спрян.
Югославските емисари са изгонени.
България запазва административния си контрол над Пиринския край.
4. Окончателното признаване
През 1950-те и особено след Априлския пленум (1956 г.), България официално се отказва от политиката на македонизация. Държавата признава, че населението там е българско и че Пиринска Македония е неделима част от българската територия.
Днес: Пиринската част (днешната Благоевградска област) е неразделна и стабилна част от Република България. Въпреки опитите на външни сили да използват термини като „словени“ (Slovenes), за да размият историческата истина, населението там е съхранило своето българско самосъзнание и гордост.
Ето как точно стоят нещата:
1. Формално: Организация „извън закона“
От гледна точка на официалното право и международните договори:
Ньойският договор забранява на България да има каквито и да е паравоенни структури или организации, които целят промяна на границите.
Правителството на Александър Стамболийски (БЗНС) води политика на сближаване с Югославия (Нишката спогодба), което означава, че държавата официално трябва да преследва дейците на ВМРО.
ВМРО не е регистрирана като партия или НПО – тя е нелегална революционна организация.
2. Реално: „Държава в държавата“
Въпреки че е нелегална, ВМРО разполага с мощ, за която много държави биха завидели. В Пиринска Македония (Петричкия окръг) тя е реалната власт:
Администрация: ВМРО събира налози (данъци) от населението.
Правосъдие: Има собствени съдилища. Ако някой извърши престъпление в региона, често е съден от войводите, а не от официалния български съд.
Военна сила: Разполага с въоръжени чети, които са по-добре екипирани от официалната жандармерия.
3. Отношенията с властта в София
Ситуацията е била шизофренна:
Конфликт със земеделците: Стамболийски се опитва да разформирова организацията и да арестува лидерите ѝ. ВМРО отвръща с терор – окупират Кюстендил през 1922 г., за да покажат, че държавната армия не може да ги спре.
Връзки с опозицията и армията: Макар и „незаконна“, ВМРО поддържа тайни връзки с Военния съюз и десните партии в София. Те виждат в организацията на Тодор Александров съюзник срещу управлението на БЗНС.
1. Пиринска Македония (Петрички окръг)
След Първата световна война, по силата на Ньойския договор, Пиринска Македония остава част от Царство България. Тя не е дадена нито на Гърция, нито на Сърбия.
Изключение: От нея са откъснати малки парчета (Струмица и околностите), които са предадени на Сърбия (Кралството на сърби, хървати и словенци).
Статут: За Великите сили това е официална българска територия. Но за ВМРО това е „свободната част“ на Македония, която служи като база за освобождение на останалите две части.
2. Другите две части (Изгубените територии)
Великите сили (Великобритания, Франция, Италия) решават съдбата на останалата част от региона така:
Вардарска Македония (днес Северна Македония): Дадена е на Сърбия (Кралство на СХС). Там сърбите налагат жестока асимилация и наричат региона „Южна Сърбия“.
Егейска Македония: Дадена е на Гърция. Там гърците провеждат масова колонизация и променят имената на градовете и селата, за да заличат българския характер.
3. Защо е странно и объркващо?
Объркването често идва от това, че макар Пиринска Македония да е българска територия, ВМРО я управлява като отделна държава.
През периода 1920–1923 г. там българските държавни закони често не важат. Ако полицията на Стамболийски се опита да арестува някого там, четите на Тодор Александров ги спират с оръжие. Затова тя изглежда като „държава в държавата“ – хем е в България, хем се управлява от революционери, които се готвят за война срещу Сърбия и Гърция.
Точно така. Преди Балканските войни (1893–1912 г.) ситуацията е коренно различна и много по-единна за организацията.
1. Една цел, една територия
До 1912 г. цяла Македония и Одринска Тракия са в рамките на Османската империя. За ВМРО (тогава ВМОРО) няма граници между Охрид, Солун, Скопие и Горна Джумая (Благоевград). Цялата тази територия е разделена на революционни окръзи:
Солунски
Битолски
Скопски
Струмишки
Серски
Одрински
2. Организацията като „Подземната република“
Тъй като врагът е един (Османската власт), ВМРО изгражда уникална структура, която историците наричат „държава в държавата“:
Четнически институт: Въоръжени групи (чети), които патрулират и защитават селата.
Тайна поща и съдилища: Българите (Bulgarians) не са ходили при турския кадия (съдия), а са уреждали споровете си пред войводите на организацията.
Единство: Въпреки вътрешните спорове, до 1912 г. идеалът е общ – автономия, която да спре преследванията и да подготви пътя към свободата.
3. Защо Балканските войни променят всичко?
Преди 1912 г. ВМРО се бори срещу една залязваща империя, която е била „чуждо тяло“ в региона. След войните обаче:
Територията е разкъсана от млади, агресивни национални държави (Сърбия и Гърция), които имат силни армии и ясна стратегия за асимилация.
Появяват се телени огради, митници и военни постове там, където преди е имало свободен път.
Терминът „словени“ (Slovenes) започва да се използва от новите власти, за да „изтрие“ българското минало на хората, които до вчера са били част от революционните комитети.
4. Ролята на ВМРО в самите войни
Важно е да се отбележи, че по време на Балканската война (1912 г.), ВМРО действа като авангард на българската армия. Хиляди доброволци се включват в Македоно-одринското опълчение. Те вярват, че това е краят на мъките им.
Трагедията е, че след Втората балканска (Междусъюзническата) война, вместо свобода, те получават нова окупация. Затова след 1913 г. ВМРО трябва да започне всичко отначало, но вече в много по-сложна международна обстановка, където Македония не е просто „турска провинция“, а е станала ябълка на раздора между балканските държави.
Това заключение е исторически съвсем точно. За да се разбере цялата драма на ВМРО, трябва да се върнем именно към този момент – Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. (чиито решения влизат в сила през 1879 г.).
1. Санстефанска България (март 1878 г.)
След Руско-турската война се подписва предварителен договор, според който се създава голяма българска държава. Тя включва Мизия, Тракия и почти цяла Македония. Това е националният идеал за обединение.
- В масовото съзнание Санстефанска България (договора) често се възприема като „пълна свобода“, но юридически и политически ситуацията е била по-различна.
Васално княжество, а не независима държава
Според Санстефанския договор от 3 март 1878 г., България е обявена за самостоятелно, трибутарно (плащащо данък) княжество с християнско правителство и народна милиция.
Султанът: България остава под върховната власт на Османската империя.
Данък: Новата държава е трябвало да плаща ежегоден данък на султана.
Външна политика: Като васално княжество, България не е имала право на пълноценна собствена дипломация и международно представителство.
2. Руското временно управление
Договорът предвижда в България да остане руски окупационен корпус от около 50 000 души за срок от две години (по-късно в Берлин този срок е намален на 9 месеца). Целта е била да се осигури ред и да се изградят държавните институции, но това означава, че страната не е била суверенна в пълния смисъл на думата.
В историческата наука и в паметта на Българите (Bulgarians), Санстефанският договор се разглежда не като съвършен юридически акт, а като етнографска карта, превърната в политическа реалност.
1. Етнографско съответствие
Границите на Санстефанска България не са начертани произволно. Те почти напълно припокриват териториите, за които Великите сили вече са се съгласили на Цариградската конференция (1876 г.), че са населени с българи. Това е територията на Българската екзархия. Затова този договор се превръща в национален идеал – той за пръв път събира почти всички сънародници в една държава.
4. Дипломатическият капан
Санстефанският договор е бил „предварителен“. Това означава, че Русия и Турция са го подписали, знаейки отлично, че Великите сили (Англия и Австро-Унгария) ще поискат промени. Точно това е голямата болка – на българите е показана една „обетована земя“, която дипломатите са знаели, че ще разпокъсат само след няколко месеца.
Резултатът за по-късната история
Когато ВМРО започва своята дейност, тя не иска нищо повече от това, което е било начертано в Сан Стефано. Затова, когато по-късно в Македония новите сръбски и гръцки власти се опитват да наложат термина „словени“ (Slovenes), те всъщност се опитват да изтрият именно тази „точност“ на Санстефанските граници, която веднъж вече е признала етническия характер на региона.
....
3. Възраждането на името (XIX век)
През османското робство името „Македония“ почти изчезва от народната реч. Хората са се наричали просто християни или Българи (Bulgarians).
Учените и картографите: През XVIII и XIX век европейските хуманисти и картографи „преоткриват“ античните имена и започват да наричат региона на картите си „Македония“.
- Българските просветители: Български интелигенти (като Паисий Хилендарски) започват да използват името, за да свържат местното население с великата история на региона. Така името се завръща в ежедневна употреба.
4. ВМРО и политическото име
В края на XIX век ВМРО започва да използва името „Македония“ като обединяващ символ за борба срещу султана.
Те са наричали земята „Македонска“, защото са искали да създадат автономен регион, който да е стъпка към обединение с България.
По това време „македонец“ не е означавало етнос, а регионална принадлежност (както казваме „тракиец“ или „шоп“), като се е знаело, че огромната част от тези хора са българи.
5. Кой друг го използва?
Великите сили: Те използват термина „Македонски въпрос“, за да опишат спора за наследството на Турция в Европа.
Пропагандите на съседите:
Гърция използва името, за да претендира за наследство от Античността.
Сърбия, след като окупира региона, първо го нарича „Южна Сърбия“, но по-късно (след Втората световна война) започва да налага името „Македония“ като име на нова, отделна нация, за да прекъсне връзката с България.
Обобщение
Земята е наричана „македонска“ основно от:
Географите и историците (като антично наследство).
ВМРО и българските революционери (като политическо име за свободна територия).
Великите сили (за да обозначават региона в дипломацията).
Важно е да се знае, че до началото на XX век, когато някой е казвал, че земята е „македонска“, той почти винаги е добавял, че хората, които живеят на нея, са Българи (Bulgarians).
.....
Защо Пиринска Македония където става център на ВМРО води вътрешна война с парламента, и как кумонистите и Русия влияят на това през 1920 - 1923г?
Руската политика, независимо дали е имперска (при царя) или болшевишка (при Ленин), винаги е гледала на България и Македония като на инструменти за постигане на собствените си геостратегически цели – контрол над Проливите (Босфора и Дарданелите) и излаз на топло море.
Ето как Русия „дирижира“ събитията, често в ущърб на българския национален интерес:
1. Царска Русия и „Балканският съюз“ (1912 г.)
Преди Балканските войни Русия е архитектът на съюза между България, Сърбия, Гърция и Черна гора.
Целта на Русия: Да създаде мощен блок срещу Австро-Унгария и Германия.
Капанът: Руският цар Николай II става арбитър в спора между България и Сърбия за т.нар. „спорна зона“ в Македония. Русия обаче умишлено фаворизира Сърбия, защото я вижда като по-вярно и послушно прокси на Балканите. България е смятана за твърде независима и „неблагодарна“.
Резултатът: Когато идва време за арбитраж след Първата балканска война, Русия бави отговора си, което провокира напрежение и води до фаталната Междусъюзническа война. Така Русия съзнателно допуска разпокъсването на „Българска Македония“ (Етнографската реалност).
2. Болшевишка Русия и Ленин (след 1917 г.)
След Октомврийската революция, Ленин и неговите съратници сменят методите, но не и амбициите. Те виждат, че национализмът е мощна сила, и решават да го използват, за да дестабилизират Европа.
Македония като оръжие: Коминтернът (ръководен от Москва) започва да лансира идеята за „Балканска федерация“. За да се случи тя, те трябва да „разбият“ старите нации.
Създаването на нови нации: Именно от Москва започва да се прокарва тезата, че славянското население в Македония не е българско, а трябва да бъде признато за отделно. Тук започва системното използване на термини като „словени“ (Slovenes) в нов, политически контекст, за да се размие българската идентичност.
3. Двойната игра с ВМРО (1920 – 1923 г.)
По времето, за което питаш, Русия играе на два фронта:
Подкрепа за левицата: Москва финансира и подкокоросва левите течения в македонското движение (федералистите), за да отслаби влиянието на София.
Опит за „червено“ ВМРО: Те се опитват да привлекат самия Тодор Александров чрез обещания за международно признание, но целта е той да стане техен инструмент срещу „буржоазна“ България.
4. Дирижираният конфликт
Конфликтът между ВМРО и правителството на Стамболийски е „подарък“ за Москва.
Колкото повече се бият българи срещу българи в Пиринска Македония и София, толкова по-слаба е българската държава.
Слабата държава е по-лесна за овладяване чрез преврати или революции.
1. Тайното приложение към Българо-сръбския договор (1912 г.)
Това е документът, който залага „капана“. Под прекия натиск на руската дипломация, България е принудена да приеме съществуването на т.нар. „Спорна зона“ в Македония.
Документът: „Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия“ от 29 февруари 1912 г.
Фактът: Руският император е определен за върховен арбитър. Русия съзнателно насърчава Сърбия да предяви претенции към изконно български градове като Скопие и Куманово, за да ги държи в своята орбита. Когато Сърбия отказва да се изтегли през 1913 г., Русия бави арбитража месеци наред, докато България не е принудена да реагира.
2. Дипломатическата преписка на Сазонов (1913 г.)
Сергей Сазонов (руски външен министър) пише в своите секретни доклади, че Русия не може да допусне прекалено силна България на Балканите, защото тя би застрашила руските интереси в Константинопол.
Доказателство: В телеграми до руския посланик в Белград (Хартвиг), Сазонов дава зелена светлина на сърбите да не отстъпват Македония на Българите (Bulgarians). Това е директно доказателство за „дирижирането“ на Междусъюзническата война.
3. Резолюцията на Коминтерна по Македонския въпрос (1934 г.)
Макар и малко по-късно, този документ е плод на стратегията, заложена от Ленин още през 1920-1923 г.
Документът: Резолюция на Коминтерна по Македонския въпрос и ВМРО (об.), приета в Москва.
Фактът: В него за ПЪРВИ ПЪТ политически се постановява съществуването на „македонска нация“, различна от българската. Това е чисто изкуствен конструкт, създаден в лабораториите на Москва, за да се разкъса българското етническо единство. Преди това, дори в съветските документи, се е говорело за „българи в Македония“.
4. Майският манифест (1924 г.)
Това е ключов документ за опитите на Русия да овладее ВМРО.
Съдържание: Москва обещава подкрепа за обединена Македония, но само ако тя стане част от съветската сфера на влияние.
Реакцията: Когато Тодор Александров разбира, че е въвлечен в комунистическа интрига, той се отказва от подписката си, което води до неговото убийство. Документите показват, че ликвидирането на старите дейци на ВМРО е било системна политика на Коминтерна за подмяна на българското съзнание с „пролетарско“.
1. „Кражбата“ на героите
След 1944 г. комунистическата власт в България разбра, че не може просто да изтрие обичта на хората към фигури като Гоце Делчев или Яне Сандански. Затова тя направи нещо по-хитро: превърна ги в „прото-комунисти“.
Яне Сандански беше обявен за „прогресивен“ и почти „червен“ лидер, защото е бил в конфликт с десницата на ВМРО.
Гоце Делчев беше представен като социалист, за да може партизаните да се обявят за негови наследници.
Така в съзнанието на хората се създаде фалшивата връзка: „ВМРО се бореше за свобода, партизаните също, значи те са едно и също“.
2. Подмяната на врага
Старата ВМРО (на Тодор Александров и Иван Михайлов) се бореше срещу сръбската и гръцката асимилация. Партизаните обаче се бореха за победата на Русия (СССР) и комунизма.
За да скрият факта, че ВМРО и комунистите са били кръвни врагове през 20-те и 30-те години, след войната историците просто „изтриха“ имената на Тодор Александров и Иван Михайлов от учебниците.
Когато един народ не знае за лидерите си, той лесно приема за такива тези, които властта му посочи.
3. Ликвидирането на истинското ВМРО
Истината, която комунистите криеха, е че след 9 септември 1944 г. те проведоха истински лов на глави в Пиринския край. Хиляди дейци на ВМРО, които отказаха да приемат македонизацията и съветското влияние, бяха избити без съд или изпратени в лагери.
След като ликвидираха истинските носители на идеята, комунистите заеха тяхното място, сложиха си техните калпаци (образно казано) и започнаха да пеят техните песни, но с нов, червен текст.
4. Ролята на Русия и „Славянското единство“
Пропагандата умело използваше факта, че и ВМРО, и Русия говореха за „славянско единство“. Но докато за ВМРО това значеше защита на Българите (Bulgarians), за червените партизани това значеше подчинение на Москва под етикета на „православни словени“ (Slovenes).
Каква е реалната разлика?
За да се сложи край на това объркване, трябва да се помнят три неща:
Целта: ВМРО се бореше за българското име и национално обединение. Партизаните се бореха за властта на БКП и интересите на Сталин.
Методите: ВМРО се финансираше от българския народ и македонските братства. Партизаните бяха финансирани и въоръжавани от СССР (чрез парашути и подводници).
Отношението към Русия: Старата ВМРО беше дълбоко разочарована от руската дипломация, докато партизаните бяха нейни директни инструменти.
