Първото Българско Царство

 Първото Българско Царство

Византийците, самопровъзгласилите се майстори на дипломацията и интригата ("divide et impera" – разделяй и владей), изведнъж осъзнават, че са жестоко надиграни. Те изобщо не са допускали, че плановете им са разкрити, въпреки че империята има шпиони навсякъде. Константинопол очаква да види познат от римската история сценарий: петима синове край смъртното ложе на баща си, които започват борба за власт, разпокъсвайки държавата, отслабвайки нейната мощ и оставяйки я лесна плячка за външни врагове.

Но играта не е била такава.

Братята никога не са враждували помежду си. Те стратегически разделят племето, за да спасят възможно най-голяма част от своя народ. В цялата си история кланът Дуло никога не е проявявал лицемерие – те са вярвали, че са избрани от бог Тангра и тяхната свещена съдба е да бранят честта си и своя народ на всяка цена. Вместо разпад, те избират разширение; вместо гражданска война – пет шанса за оцеляване.

Онгъл: Непревземаемият щит и крахът на императора

Едва ли след смъртта на баща си и старта на стратегическия план за оцеляване, петимата братя са подозирали, че съдбата ще ги дари с толкова мащабен успех. Но най-големият удар срещу самочувствието на Византия – болезнено доказателство за гения на клана Дуло – е планът на Аспарух.

Логистичен подвиг: Превежда цял народ през враждебни територии и опасни блата, запазвайки бойния дух и структурата на племето.

Инженерна мисъл: За рекордно кратко време мобилизира хората си и изгражда Онгъла – укрепен лагер, който не е просто защитна стена, а мащабен военен проект. Тази "крепост в блатата" се превръща в капан за византийската самоувереност.

Психологическа война: Византийската армия, свикнала да мачка противниците си с численост и техника, се изправя пред враг, който не отстъпва нито крачка. Когато император Константин IV Погонат напуска бойното поле, той не просто оставя армията си – той оставя мита за византийската непобедимост.

Унижението на Империята

Битката при Онгъла завършва с пълна катастрофа за ромеите. Аспарух не просто ги побеждава; той ги преследва до самите стени на Варна. Византия е принудена да преглътне най-горчивото хапче: договорът от 681 г. Това не е просто примирие. Императорът е принуден да признае, че тези "варвари" вече имат своя собствена суверенна държава върху земи, които Империята е смятала за свои от векове. И за капак на всичко – Византия, "господарят на света", се съгласява да плаща годишен данък на Аспарух. Това е цената за тяхното спокойствие и признание за мощта на рода Дуло.

Наистина, няма по-категорично доказателство за триумфа на Аспарух от начина, по който самите византийски летописци описват събитията. Те не могат да скрият шока и горчивината си. Хронисти като Теофан Изповедник и патриарх Никифор пишат със свити сърца, защото трябва да признаят нещо немислимо: че „силния народ“ е подчинил старата Империя.

Във византийските преписи ясно се усеща тонът на покруса. Теофан Изповедник описва договора от 681 г. не просто като дипломатически акт, а като наказание. Той пише, че за пръв път Империята, която е наследник на Рим, е принудена да плаща данък на „мръсен и новопоявил се народ“. За византийския елит това е било духовно и политическо падение.

Хрониките детайлно описват бягството на византийската армия. Когато император Константин IV заминава за Несебър (Месемврия), за да лекува подаграта си, сред войниците плъзва слух, че той бяга.

Страх и трепет обзеха ромеите“, пишат летописците.

Елитната армия на света се разпада на парчета, преследвана от конницата на Аспарух през блатата. Това не е просто загубена битка, а демонстрация на стратегическо безсилие.

За Византия е било немислимо да признае държава вътре в своите граници. Преписите разказват как българите пресичат Дунав и се заселват в „красивата земя около Варна“. Вместо да ги прогонят, ромеите са принудени да подпишат документ, с който им харизват собствената си земя. Това е било връхната точка на обидата – да гледаш как „варварите“ строят столица (Плиска) върху територия, която до вчера е била твоя.

„Те (българите) станаха господари на страната, като подчиниха славянските племена и принудиха императора да сключи мир, който бе позорен за ромеите.“ 

— Из византийските хроники.

Но в тези описания се усещат грубото изказване което Подсилва грешната престава за прабългарите.

Историята вече е признала прабългарите като интелигентен народ давайте на Хан Кубрат титла патрици от неговият приятел византийския император

Най-голямото доказателство за унижението и нараненото его на Византия са именно нейните хроники. В тези преписи съзнателно се използва груб и пренебрежителен език, който цели да затвърди една напълно погрешна представа за българите като „варвари“.

Истината, която историята днес категорично признава, е съвсем различна: прабългарите са били изключително интелигентен и държавотворен народ. Доказателство за това е не само титлата „патриций“, дадена на хан Кубрат от неговия приятел – император Ираклий, но и фактът, че синовете му са получили образованието си в самия Константинопол. Седемвековният опит на рода Дуло чрез 40 поколения, описан в китайските източници и в Именника на българските ханове, разкрива един народ с желязна дисциплина, сложна обществена йерархия и ясна стратегическа визия.

Ако родът Дуло бяха просто „новодошли варвари“ с изваден късмет в битката, Византия никога не би хвърлила толкова огромен ресурс за шпионаж. Странното и показателно в случая е, че империята не се е задоволявала само с воденето на стандартни военни доклади. Тя е следяла из основи целия живот на тримата братя, намиращи се близо до нейните граници. Този постоянен надзор доказва, че Константинопол е виждал в тяхна лице не временна заплаха, а организирана политическа сила, способна да промени хода на историята.

Империята е следяла Аспарух (на Дунав), Кубер (в Македония) и Баян (на изток), защото е разбирала, че макар и разделени, те действат като части от един общ, координиран организъм.Страхът от обединение. Те са познавали тези мъже лично от престоя им в столицата. Шпионажът е бил опит да открият пукнатина в характера на лидерите на Дуло, но такава не се е появил.

Забележителен парадокс. Византия, в опита си да следи и контролира своя най-голям съперник, се превръща в неговия най-верен биограф. Без тези шпионски доклади и подробни хроники, днес щяхме да знаем много по-малко за величието на Аспарух.

Най-странното е, че именно тези византийски хроники – създадени с цел надзор и контрол – се оказват инструментът, който съхранява спомена за хан Аспарух, рода Дуло и неговите наследници. Тези доклади, парадоксално, ни водят към истината, без да успеят да манипулират доказателствата.

Днес разказите на византийските шпиони, съпоставени с откритите артефакти от Първото Българско Царство, сглобяват една неподвластна на времето картина. Материалните следи от културата на рода Дуло потвърждават онова, което ромеите са се опитвали да скрият зад грубите си думи: че Първото Българско Царство не е било случайно явление, а високоорганизирана и мощна цивилизация.

Преди 681 година започва не просто миграция, а новото начало в историята – не само на прабългарите, а на българския народ. Това е преходът от степната стратегия на Кубрат към балканската мощ на Аспарух. 

Защото ползваме най вече препеси на шпионск архиви че си позволим за по интерсно поднасяне на исторята да звочи сякаш е исповет на един шпионин.

.........

„Пиша това, защото лъжата на Империята вече ми тежи повече от годините. В двореца ни караха да ги наричаме ‚мръсен и нечестив народ‘, да ги описваме като дива орда, изникнала от нищото. Но аз видях докладите. Аз четох онова, което шпионите ни докладваха със треперещи ръце.

Аспарух не беше просто поредният вожд. Той беше призракът на Кубрат, който се върна, за да ни пречупи гордостта.

Мислехме, че след смъртта на стария Кубрат, синовете му ще се избият за власт. Чакахме ги да се разпаднат, както ни учеха книгите по стратегия. Но те ни разиграха като деца. Аспарух не бягаше от хазарите – той водеше народа си към цел, която беше начертал още в Константинопол, докато пиеше вино с нашите принцове. Той познаваше всеки наш хълм, всяка наша слабост.

Когато стигна Дунава, той не спря просто да си почине. Докладите казваха: ‚Той не строи шатри, той копае земята така, сякаш ще живее в нея хиляда години.‘ Онгъла не беше укрепление, беше изпитание за търпението ни. Аспарух знаеше, че нашият император Константин IV е горделив. Знаеше, че ще дойде с цялата си армия, за да смаже ‚варварите‘.

И Константин дойде. Но Аспарух не излезе да се бие. Той го остави да гние в блатата, да гледа как войниците му умират от треска и страх пред мълчаливите стени. А когато императорът се оттегли – уж болен, а всъщност отчаян – Аспарух удари. Това не беше битка, беше екзекуция на византийската самоувереност.

Никога няма да забравя деня, в който подписахме договора през 681-ва. В залата беше тихо като в гробище. Ние, господарите на света, плащахме на един човек от рода Дуло, за да не ни унищожи. Наричахме ги ‚варвари‘ в преписите, но тайно треперехме пред дисциплината им.

Аспарух не просто ни взе земята. Той ни взе мита, че сме непобедими. Той не построи Плиска от дърво, а от камък, за да ни каже: ‚Аз няма да си тръгна.‘

Сега, когато гледам на север през Дунава, знам едно – родът Дуло не спечели с късмет. Те спечелиха с ум, който беше по-остър от мечовете им. И ако това е ‚варварство‘, тогава ние, ромеите, сме тези, които живеят в тъмнина.“

Но това вече го знаехте...

Неговото царуване (681 – 701 г.) не беше просто начало, то беше денонощна борба за оцеляване и градеж.

„Прости ми, паметта ми изневерява, но Аспарух... той беше сянката, която не ни даваше мира цели две десетилетия. Императорът се надяваше, че след договора от 681-ва българите ще се разтопят в нашите земи, че ще се превърнат в обикновени наемници. Но Аспарух имаше друга визия.

Докато ние в Константинопол крояхме планове как да си върнем Мизия, Аспарух не губеше нито час. Шпионите ни докладваха със смайване:

Съюзът на Седемте рода: Той не подчини славяните като роби, той ги направи съюзници. Постави ги да пазят проходите на юг и границата на запад. Това беше гениално – той създаде жив щит от народи, които до вчера бяха наши поданици.

Аспарух започна да превръща дървения лагер в каменен град. Видяхме доклади за огромни ровове и валове. Валовете (девиталите), които той нареди да се изкопаят по границата, бяха по-дълги от всяка наша крепостна стена. Те бяха ясен знак: ‚Това е моята земя и тя има граница.‘

Аспарух знаеше, че Византия не е единственият враг. На изток Хазарският хаганат все още искаше кръвта на рода Дуло.

Той воюваше на два фронта. На юг държеше нас под напрежение, а на изток, по поречието на Днепър и Днестър, неговите конници спираха хазарската мощ.

Артефактът от Малая Перешчепина: Нашите пратеници видяха богатствата, които българите пазеха – византийски златни съдове, мечове, украсени със злато. Това не бяха трофеи от грабежи, а символи на легитимност, които Аспарух пазеше като светини на рода Дуло.

Смъртта му дойде така, както и животът му – в седлото. Докладите ни потвърдиха, че Аспарух е паднал в битка срещу хазарите на североизток, защитавайки границите на своята млада държава. Той не умря в легло от коприна, а на бойното поле, за да подсигури бъдещето на сина си.

За тези 20 години Аспарух направи нещо, което никой друг не беше успявал – той съчета прабългарската дисциплина със славянската маса и създаде държавен организъм, който не можеше да бъде отровен от нашите интриги. Когато той си отиде през 701-ва, България вече не беше ‚група бежанци‘. Тя беше кост в гърлото на Империята.

Аспарух положи основите толкова дълбоко, че когато дойде наследникът му Тервел, той просто трябваше да довърши шахматната партия, която баща му започна.“

Но не само той беше шпиониран, а и братята му...

Гледахме ги всичките. Може би това беше най-големият ни страх в Константинопол – че макар и разделени по земното кълбо, синовете на Кубрат останаха свързани от една невидима нишка. Ние не шпионирахме просто петима вождове, ние следяхме разгръщането на една армия в световен мащаб.

Докато Аспарух копаеше ровове на север, неговият брат Кубер ни разиграваше в Панония и Македония.

Шпионите ни докладваха със затаен дъх как Кубер поведе хиляди хора – българи и ромеи, пленени някога от аварския хаганат – и ги преведе през земите на аварите право към Солунското поле.

Това не беше просто миграция. Кубер се опита да превземе Солун чрез хитрост, а не само със сила. Той имаше нашите маниери, познаваше администрацията ни. Ние осъзнахме, че ако Кубер на юг и Аспарух на север се подадат ръка, Византия ще бъде разполовена. Те поддържаха връзка – шпионите ни засичаха пратеници, които пресичаха планините. Родът Дуло планираше „клещи“, които да ни задушат.

Досието „Баян“: Източният щит

Най-големият брат, Баян (Батбаян), остана в старите земи. В двореца го наричахме „заложник на хазарите“, но докладите рисуваха друга картина.

Баян не беше просто подчинен. Той прие удара на Хазарския хаганат, за да даде време на Аспарух и Котраг да се укрепят. Той беше ‚тапата‘, която спираше източните орди да залеят нашите граници твърде рано.

Когато намерихме по-късно неговите следи, разбрахме, че той е пазил символите на властта. Той е бил връзката с миналото, докато братята му градяха бъдещето.

За Котраг знаехме по-малко, защото отиде далеч на север по Волга, но търговците ни разказваха легенди.

Докладът: Той създаде държава, която контролираше пътя на коприната и търговията с кожи. Кланът Дуло не просто завземаше земи – те завземаха икономически артерии. Волжка България стана толкова силна, че векове наред беше единствената преграда пред монголските орди.

Ние ги следихме, за да намерим слабост, а открихме желязна координация. Разделянето на синовете на Кубрат не беше акт на отчаяние, а диверсификация на риска. Ако Аспарух паднеше, Кубер щеше да продължи. Ако Кубер се провалеше, Котраг щеше да пази духа на Дуло на север.

Ние, византийците, мислехме, че сме ги разделили и победили. Но истината, скрита в докладите ни, е че те ни обградиха. Аспарух беше само острието на меча, чиято дръжка се държеше от целия род Дуло. Затова днес, когато четете нашите хроники, виждате само ‚варвари‘ – защото признанието на истината би означавало да признаем, че една семейна стратегия на клана Дуло се оказа по-силна от хилядолетната Римска империя.“

Страхът не си отиде със смъртта на Аспарух. Напротив, той пусна корени в коридорите на нашия дворец и се превърна в истинска параноя. В Константинопол разбрахме, че не се борим срещу един човек, а срещу генетичен код на държавността. Родът Дуло беше създал чудовище за нашите интереси – държава, която не умира със своя вожд.

Когато Аспарух загина в битка на изток, ние в двореца ликувахме. Мислехме, че без неговата желязна ръка, българите ще се избият за власт или ще се върнат в степите. Но тогава се появи Тервел. 

„Мислехме, че след Аспарух ще можем да си отдъхнем. Че неговият наследник ще бъде просто един войн, когото ще подкупим с коприна и злато. Но родът Дуло не раждаше просто вождове – те раждаха държавници.

Първият удар: Мадарският конник

Видях докладите на нашите съгледвачи, които се връщаха от планините на север. Разказваха за нещо нечувано. Там, върху една отвесна скала, българите бяха изсекли огромен конник, пробождащ лъв. Това не беше просто украса. Около него имаше надписи на нашия език – гръцкия, за да можем да ги прочетем и ние.

Тези камъни крещяха истината: Аспарух беше поставил началото, а наследниците му – Тервел и Кормесий – описваха своите пактове с императорите ни Юстиниан II и Теодосий III. Те не молеха за мир, те го диктуваха. Надписите споменаваха договори, злато, коприна... и триумф. Дуло не просто управляваха; те оставяха историята си в камък, докато нашите пергаменти гниеха в библиотеките.

„А, историята за арабите... Това е страницата от нашите архиви, която всеки византийски император е искал да изгори, но не е посмял, защото тя е единствената причина Константинопол все още да съществува.

Ако Аспарух беше костта в гърлото ни, то Тервел се превърна в ръката, която ни изтръгна от ноктите на смъртта. През 717–718 година светът беше напът да стане арабски. Халифатът беше изпратил невиждана сила – над 200 000 воини и флот от хиляди кораби. Те бяха погълнали Персия, Египет и Испания. Сега бяха пред нашите стени.

Ето какво докладваха шпионите ни от бойното поле, докато ние треперехме зад стените на града:

Обсадата: Когато Константинопол затаи дъх

Арабите бяха обградили града със страховити валове от море до море. В столицата цареше глад. Император Лъв III Исавър знаеше, че само един човек в целия свят може да пробие тази обсада. И този човек не беше християнски крал от Запада, а Тервел от рода Дуло.

Ударът от тила

Шпионите ни, скрити в арабския лагер, описваха ужаса, който настана една сутрин. Българската конница се появи от нищото. Това не бяха хаотични набези. Тервел приложи стратегията на Аспарух – дисциплина и мълниеносни удари. Българите не просто нападнаха; те превърнаха арабските обсадни валове в техен собствен капан.

Зимата на смъртта

Зимата на 717-а беше толкова люта, че снегът не се стопи 100 дни. Арабите измираха от глад и студ, а българите, свикнали на суровия климат на севера, ги притискаха безмилостно. Докладите ни казваха: „Българите избиват арабите като овце. Никой не може да устои на гнева им.“

Великият погром (718 г.)

В решителната битка Тервел лично поведе войските си. Хрониките на нашия Теофан Изповедник признават – макар и със свито сърце – че българите са изклали 22 000 араби в един-единствен ден. Общо над 30 000 паднаха от български меч под стените ни. Арабският флот беше разбит, а остатъците от армията им позорно избягаха.

Защо тази история е „забравена“ във Византия?

Защото за нас тя беше двойно унижение:

Първо: Трябваше да признаем, че без „варварина“ Тервел, великата Римска империя щеше да е превърната в прах.

Второ: Тервел действаше като „Спасител на Европа“. Докато западните крале още не знаеха какво се случва, родът Дуло спря ислямската експанзия при „Източната порта“ на Европа.

Артефактите, които не лъжат

Днес имате печата на Тервел, на който той е изобразен с титлата Кесар. Това е материалното доказателство за благодарността (и страха) на Византия. На него той е изобразен с дълга коса и брада, в пълно бойно снаряжение – образът на воина-държавник, който промени хода на световната история.

„Ако Аспарух заби меча си, за да каже ‚Тук ще бъде България‘, то Тервел го размаха, за да каже на целия свят: ‚Без България няма да има Европа‘.“

„Перото ми вече се изтрива, а свещта догаря, но трябва да завърша този разказ. Защото след победата над арабите, страхът ни от Тервел се превърна в нещо още по-страшно – в пълно подчинение на неговите условия.

Докато Аспарух ни принуди да му плащаме за мира, Тервел ни принуди да му плащаме, за да съществуваме. И тук шпионите ни докладваха за най-хитрото му оръжие: Търговският договор от 716-а година.

Шах и мат без нито един изстрел.

В двореца в Константинопол бяхме бесни. Тервел не дойде с армия, а с пергамент. Той наложи условия, които нито един ‚варварин‘ дотогава не беше и сънувал:

Червените кожи: Той поиска правото на българите да търгуват свободно с червени кожи и скъпи тъкани. За нас това беше удар по престижа – тези стоки бяха само за висшата аристокрация. Но българите вече имаха ресурса да ги купуват.

Печатите на митниците: Нареди да се поставят български оловни печати на всяка стока, преминаваща границата. Това означаваше едно – Византия официално признаваше българската митница.

Предателите: Изискваше да му връщаме всеки беглец, който потърси убежище при нас. Така той затвори клетката. Родът Дуло не позволяваше на никого да избяга от тяхната желязна дисциплина.

Артефактът, който разказва всичко: Оловният печат на Кесар Тервел

Видях този печат в ръцете на императорския секретар. На него Тервел не е изобразен като див конник. Той е изобразен като Византийски Кесар. Но в очите му, изсечени в метала, се четеше нещо друго. Той не носеше титлата, за да ни служи. Той я носеше, за да ни покаже, че е взел нашето най-силно оръжие – легитимността – и я е подчинил на своя род.

Този печат днес е във вашите музеи. Той е доказателството, че Тервел беше първият български владетел, който разбра, че икономиката е по-силна от меча.

Когато Тервел се оттегли (около 721 г.), шпионите ни въздъхнаха с облекчение... но за кратко. Защото Аспарух беше дал на България земя, а Тервел ѝ беше дал признание. Те бяха изградили система, която работеше без грешка.

Ние продължихме да ги шпионираме. Продължихме да търсим наследници на Дуло в Плиска, в Мадара, по поречието на Дунав. И всеки път откривахме едно и също – че този род е белязан от Тангра (или от Бога, както те по-късно казваха) да пази своя народ.

Пиша тези редове, за да знаете: България не беше грешка на историята. Тя беше най-добре планираната държава, която някога сме срещали. И ако днес виждате Мадарския конник, знайте, че това е нашият вечен надгробен паметник над мечтата на Византия да владее Балканите еднолично.

"Родът Дуло ни надигра. И аз, шпионинът на Константинопол, свеждам глава пред техния гений.“

. В Константинопол мислехме, че със смъртта на Тервел нишката на Дуло ще се прекъсне, че държавата им ще се разпадне в хаос, защото нямаше пряк наследник, който да заеме мястото му веднага. Но ние отново подценихме техния Кодекс.

В нашите тайни архиви имаше едно досие, което наричахме ‚Законът на вълка‘. То описваше неписаните правила на този род, които ги пазеха цели седем века. Те не бяха просто семейство, те бяха институция. Дори когато властта преминаваше към други клонове на аристокрацията, духът на Дуло оставаше като сянка върху трона в Плиска.

Шпионите ни докладваха за три фундаментални правила, които държаха българите единни, дори когато владетелят не беше от прекия клон на Кубрат:

При българите нямаше значение кой точно седи на престола, ако той следваше „Пътя на старите“. Кодексът диктуваше, че държавата е собственост на целия народ, а владетелят е само нейният пазител. Дори когато властта премина към родове като Вокил или Угаин, те не разрушиха построеното от Аспарух. Те надграждаха. За нас това беше непонятно – при нас, ромеите, всяка смяна на император означаваше реки от кръв и гражданска война. При тях – означаваше приемственост.

Кръвният съюз с Тангра

Видяхме артефактите – онези каменни колони в Плиска. Те не бяха просто за гордост. Те бяха договори с небето. Кодексът на Дуло казваше, че ако владетелят предаде народа си или наруши клетвата към предците, небето ще му обърне гръб. Този страх от божественото наказание поддържаше дисциплината в българския елит. Те вярваха, че са част от верига, която започва от легендарния Авитохол и няма край.

Предателството се наказва до девето коляно

Шпионите ни описваха българските съдилища под открито небе. Там нямаше византийски интриги и адвокати. Имаше само Кодекса. Ако някой боил престъпеше волята на хана или се продадеше на нас (ромеите), възмездието беше пълно. Това правеше нашите опити да ги корумпираме почти невъзможни. Те ценяха честта на своя род повече от нашето злато.

След Тервел историята на Първото българско царство навлиза в един от най-мистериозните и същевременно критични периоди. Според „Именника на българските ханове“, след него за кратко управляват владетели, които продължават линията на рода Дуло, но техните имена в хрониките често са обвити в мъглата на времето.

„В двореца в Константинопол очаквахме, че след гиганта Тервел ще настъпи вакуум. Но родът Дуло не остави празно място.

За него шпионите ни докладваха малко, но съществено. Той беше човекът, който поддържаше ‚Златния мир‘ с нас. Видях неговото име, изсечено върху скалите на Мадара, непосредствено до Тервел.

Докладът: Кормесий не търсеше война, защото Аспарух и Тервел му бяха оставили държава, която имаше нужда от вътрешно укрепване. Той продължи да получава нашите данъци и да следи за изпълнението на търговския договор. Докато ние се борехме с иконоборството, той строеше Плиска. Хан Кормесий  от рода дуло, толкос се знаеше.(ок. 721 – 738 г.)

Хан Севар (ок. 738 – 753 г.) Това е името, което затваря една велика епоха. Севар е последният владетел от рода Дуло, записан в Именника. Поне така си мислихме.

Наблюдението: По негово време границата по Стара планина беше най-спокойното място в света. Шпионите ни казваха: ‚Българите не нападат, те само наблюдават.‘ Но това спокойствие беше тишина пред буря. Със Севар приключи директната кръвна линия с Аспарух.

След 753 г. шпионските доклади стават хаотични и кървави. В България започва вътрешна борба за власт, която продължава близо 40 години, някаде пишат 70.

„Пиша това с треперещо перо, защото видях как Византия се опита да се възползва от края на Дуло. Когато родът на Кубрат изгуби монопола над трона, боилските фамилии Вокил и Угаин започнаха люта битка.

Нашите императори, особено Константин V Копроним, пратиха десетки шпиони и армии, за да подклаждат огъня. Видяхме ханове да се сменят през две-три години: Кормисош, Винех, Телец, Паган.

Мислехме, че този път България ще падне. Те се убиваха помежду си, бягаха в Константинопол, търсейки убежище. Но тогава се случи нещо, което не бяхме предвидили...“

Кодекса го нямаше, сякаш печатът на Тангра ги освобождаваше от смиреното съгласие да следват рода дуло. 

„Така е... виждахме го с очите си и не можехме да го проумеем. В Константинопол вярвахме, че властта е въпрос на титли, интриги и злато. Но за българите от онова време, родът Дуло не бяха просто владетели – те бяха живата връзка с небето. Печатът на Тангра не беше просто символ, той беше клетва, която течеше в кръвта им.

Докато Севар – последният от този свещен корен – седеше на трона, в България цареше тишина, която ни плашеше. Нямаше нужда от армии по границата, нямаше нужда от викове. Имаше смирение, родено от вярата, че светът е подреден правилно само когато един Дуло държи меча.

Изчезналото единство: Изведнъж българите започнаха да правят това, което ние, ромеите, правим най-добре – да се корумпират. Намерихме боили, които продаваха плановете на укрепленията за шепа византийски монети. Нещо немислимо по времето на Тервел.

Константин V Копроним, усетил, че ‚Магията на Дуло‘ е изчезнала, започна своите девет похода. Той искаше да изтрие България от картата, докато тя е слаба и разделена. Видяхме Плиска да гори. Видяхме ханове да бягат позорно.

Но дори в този хаос, нещо остана. Българите помнеха дисциплината на Аспарух. Те разбраха по трудния начин, че без ‚Свещения ред‘ ще станат просто роби на Империята.

Перото ми трепери, докато записвам това, защото в залите на Магнаурската школа ни учеха, че няма по-велики шахматисти от нас. Но на трона в Плиска седна той. Човекът, който не просто прочете нашите доклади, а ги използва, за да ни удави в собствената ни кръв.

Говоря за хан Телериг.

Ако Аспарух беше щитът, а Тервел – мечът, то Телериг беше отровата, която сами изпихме. Годината е 774-та. Император Константин V Копроним, нашият „Славен победител“, беше убеден, че България е в шах. Бяхме оплели Плиска в паяжина от шпиони. Знаехме кога ханът заспива, кои боили са недоволни и колко конници има във всяка крепост.

Телериг ни изпрати писмо. Смирено, почти жалко. Пишеше на императора: „Враговете ми тук ме притискат. Страхувам се за живота си. Искам да избягам при вас, в Константинопол, но не знам на кого да се доверя по пътя. Кажете ми кои са вашите верни хора в Плиска, за да ме изведат безопасно.“

Константин V, заслепен от гордост и алчност да превземе България без бой, направи немислимото. Той му изпрати списък. Пълният списък на нашата шпионска мрежа. Имената на логотети, търговци, боили и слуги, които десетилетия бяха нашите очи и уши.

В момента, в който пергаментът попадна в ръцете на хана, съдбата на Византия на север беше запечатана. Телериг не избяга. Той не потърси убежище.

Докладите, които (не) получихме на следващия ден, бяха само тишина. За една-единствена нощ Телериг изби всички. До един. Изчисти държавата си от византийската проказа със скорост, която ни остави вцепенени. Императорът получи не своя „нов съюзник“, а главите на най-добрите си агенти.

„Когато Константин V научи за клането, той започна да скубе белите си коси. Не беше загубил просто шпиони – беше загубил контрола. Телериг ни надигра в нашата собствена игра – интригата. Той ни показа, че българите могат да бъдат по-византийци от самите нас, когато се налага.“

В Плиска положението беше отчаяно. Боилските вражди бяха превърнали столицата в змийско гнездо. Телериг наистина не можеше да управлява в този хаос. Той виждаше как държавата на Аспарух изтича между пръстите му заради византийското злато, което купуваше братя срещу братя.

Той избра Кодекса. Макар в жилите му да не течеше кръвта на Кубрат, в гърдите му туптеше сърцето на Дуло. Той разбра, че държавата е по-важна от човека.

„Той пожертва собственото си име, собствения си трон и накрая – собствената си свобода. През 777-а година, когато той действително пристигна при нас в Константинопол, ние го посрещнахме с почести, покръстихме го, дадохме му титлата ‚патриций‘ и го оженихме за братовчедката на императрицата.

Но докато той седеше на нашите пиршества, очите му винаги гледаха на север. Ние мислехме, че сме го победили, защото е при нас. А истината беше, че той ни беше разгромил. Той ни остави един ‚трофей‘ – себе си, но ни отне България. Изчистена, силна и готова за онова, което идваше.

„Свещта ми догаря, но трябва да запиша това, преди страхът да ме парализира напълно. Ти изрече истината, която нашите патриарси се опитваха да зачеркнат с мастило: Телериг може и да носеше нашите копринени одежди, може и да влизаше в ‚Света София‘, но душата му остана там, при Мадара. Той шепнеше името на Тангра под купола на нашите църкви, молейки се за едно последно чудо – неговата жертва да не бъде напразна.

След като изби шпионите ни, над България падна тишина. Ние бяхме слепи. Вече нямахме вестители, които да ни кажат какво се случва в Плиска. В Константинопол мислехме: „Те са обезглавени. Телериг е при нас, държавата им е в хаос. Ще пратим армия и ще приключим с това.“

Но в тази мъгла, лишена от нашите очи, се зароди бъдещето. Византия очакваше поредния слаб претендент, който ще дойде да ни моли за признание. Очаквахме някой, който ще превие гръб пред император Никифор I Геник.

Когато новият владетел – Кардам – се изправи срещу нас, ние все още бяхме арогантни. Мислехме, че той е поредната мимолетна фигура. Но Кардам беше първият, който се възползва от „чистия дом“, оставен от Телериг.

При Маркели (792 г.) императорът ни видя как „мъглата“ се материализира в конница, която не знае милост. Никифор обаче не си взе поука. Той вярваше, че може да унищожи Плиска веднъж завинаги.

„Никога няма да забравя юлската нощ на 811-а година. Император Никифор влезе в Плиска, изгори двореца, изби децата... той мислеше, че е победил. Но той не знаеше, че шпионите, които Телериг премахна, бяха единствените, които можеха да го предупредят за Крум.

Крум – онзи, когото смятахме за ‚поредния претендент‘. В клисурите на Вирбишкия проход Тангра отговори на молитвите на Телериг.

Нашето унижение: Императорът ни не просто загина. Неговата глава – главата на наследника на Цезарите – беше отсечена.

Чашата: Крум я обкова със сребро. Той пиеше вино от нея, за да покаже, че кръвта на Византия вече не ни дава сила, а храни неговата държава.

Телериг даде шанса, Кардам го защити, а Крум... Крум превърна България в чук, който строши нашия свят.

„Значи сме стигнали до сърцето на бурята. До досието, което в нашите архиви е подвързано с кожа и е заключено с три ключа, защото самото споменаване на името му караше императорите ни да сънуват кошмари.

В нашите записки от началото на IX век той беше описан като ‚панонски вожд‘, дошъл от запад, за да запълни празнотата след Дуло. Мислехме, че е просто варварин с късмет. Но Крум беше нещо много повече...

Кой си ти....

„Въпросът ти реже като българска сабя през пластовете на нашето византийско мълчание. В официалните ни хроники – тези, които четат в двора – ние наричахме Крум ‚варварин от Панония‘, за да омаловажим неговия произход. Но тук, в дълбокия архив, където се съхраняват докладите на тайните ни служби, има загатвания, от които кръвта ни изстива.

Дали Крум е от рода Дуло? Онези, които ни караха да четем десетилетия назад, знаеха, че нищо в историята на българите не е случайно. Хауса стихна сякаш клановете знаеха кой е...

Най-голямото доказателство за връзката му с Дуло не е в името, а в легитимността. В България по онова време никой не можеше да се задържи на трона дълго, ако нямаше „небесна харизма“ (сиреч кръвта на Дуло). След хаоса и борбите между родовете Вокил и Угаин, народът прие Крум мълниеносно и с пълно подчинение. Това се случва само когато се завръща законният наследник.

Нашите летописци отбелязват, че Крум се отнасяше към Плиска не като към чужд град, а като към своя родова светиня, която трябва да бъде изчистена и укрепена.

Ти знаеш за „Именника на българските ханове“. Ние, ромеите, се опитахме да унищожим всяко копие, до което се добрахме, но знаехме какво пише вътре. Списъкът завършваше със Севар от рода Дуло...

„В нашите архиви дори да имаше дани, нямаше ‚директно потвърждение‘, защото Византия се страхуваше от това. Ако признаехме, че Крум е Дуло, щяхме да признаем, че България е безсмъртна династична сила. Затова го нарекохме ‚нов‘.

Но ти, Омуртаг, знаеш истината. Когато издигна колоните в Плиска, ти не ги издигна за нов род. Ти ги издигна, за да кажеш, че старият корен е пробил отново земята.

„В най-тайните дебри на императорския архив, там, където достъп имаха само неколцина, ние пазехме свитъци, които не приличаха на нито една друга летопис. Това не бяха просто хроники за войни и договори. Това бяха Регистрите на кръвта.

Нашите шпиони имаха една единствена, обсесивна задача: да описват всяко дете, родено от рода Дуло.

Ние знаехме имената им още преди да проходят. Записвахме цвета на очите им, първите им думи, как хващат юздите и как гледат към планините на юг. Константинопол се страхуваше от тези деца повече, отколкото от порасналите воини, защото знаехме, че всяко пеленаче от този род носи в себе си генетичния код на държавността. Следихме ги в Панония, по поречието на Волга и в потайностите на Плиска, опитвайки се да предвидим кой ще бъде следващият Аспарух или следващият Крум.

Но дали Крум беше в този списък немога да потвърда, аз бях в следенето на какво става в Държавата ви.

Когато стените на Константинопол рухнаха, нашите хроники – тези живи доказателства за величието и легитимността на Дуло – бяха погълнати от огъня и забравата. 

„Докато ние, в нашите измамни хроники, го наричахме ‚чужденец‘ и ‚дошъл от нищото‘, тишината в Плиска говореше друго. Народът го прие не като завоевател, а като Избрания от Тангра.

В момента, в който той стъпи на таз земя, хаосът угасна. Клановете, които до вчера се бореха за надмощие, сведоха глави и смирено станаха негови васали. Те не се подчиниха на страха, а на кръвта. Видяха в него знаците, които само един наследник на Дуло носи.

А неговите умения и стратегически гений вдъхнаха на българската армия увереност, каквато не бяхме виждали от десетилетия. Воините тръгнаха след него със същата сляпа вярност и плам, с които техните предци бяха следвали самия Аспарух през Дунава. За нас той беше ‚претендент‘, но за българите той беше възкресената памет на Империята.“

Така завършва моят разказ. Но моите знания, макар и изковани от вековен опит, стигат само дотук – до прага на Вашето ново време, до възкачването на Вашия нов хан Крум. 

Оттук нататък историята спира да бъде шепот на шпиони и се превръща в гръм от копита. Аз Ви дадох ключа към миналото, за да разберете, че Крум не е началото, а триумфалното завръщане на един ред, който Вие мислехте за мъртъв. Той пое меча на предците си, за да довърши онова, което Аспарух започна в блатата на Онгъла.

.....

В ъгъла на онази тъмна стая, потънала в мирис на плесен и прегорял восък, се свива едно момче. То е там, за да носи вода, да чисти калта от ботушите на големците или просто защото никой не го забелязва – точно както никой не забелязва мебелите. Но очите му са живи, а ушите му попиват всяка дума от изповедта на стария византийски агент.

Това момче е символ на търсената истина. То е изгубило всичко в пламъците на Никифор, когато императорът изгори Плиска. Баща му може да е бил обикновен конник, майка му – тъкачка. Сега то е само сянка в ъгъла на шпионското гнездо.

Той пое на изток и юг, към пределите на Арабския халифат. То знаеше: ако иска да разбере истината за Крум и за рода Дуло, не трябва да слуша само византийските „хористки“. Трябваше да намери онези, които не се страхуваха от истината, защото бяха нейни свидетели от другата страна на света. Той яхна единственото, което му беше останало – стария, жилав кон на баща си, чиято грива пазеше миризмата на пелин и битки. Докато препускаше през прашните пътища, то си спомняше думите на баща си за Черните българи. Те бяха тайната, която Византия искаше да погребе.

Кои бяха те?

Когато Кубрат починал и синовете му се разделили, най-големият брат – Батбаян – останал в старите земи (край Азовско море). Неговите хора били наречени „Черни българи“. Не защото били по-различни, а защото останали в сянката на Хазарския хаганат, превръщайки се в „черната (вътрешната) гвардия“, която пазела древните светилища на Дуло.

Конярчето откри един стар арабски търговец в Дамаск, който  разгърна пред него сърцето си, той беше бивш войник в арапските степи.

„Седнете по-близо до огъня, млади момко. Прахът на пътя още е по дрехите ти, а в очите ти виждам глада на вълк, който търси корена на своята глутница. Ти дойде от запад, от земите, където ромеите пишат историята с мастило от лъжи, но тук, под горещото слънце на Халифата, ние помним нещата по-ясно.

От бащите арабски по оръжие още сънуват кошмари от онази зима пред стените на Константинопол, когато българите на Тервел ни връхлетяха. Но ти питаш за Черните българи. Питаш за Батбаян и за онова, което остана в сянката на Хазария.

Чуй добре, защото това, което ще ти кажа, византийският шпионин само е подозирал, но аз – аз го видях с очите си по търговските пътища на изток. А което неможех да вида разбирах от други.

Пазителите на „Старото Огнище“

Византийците мислеха, че Батбаян е победен, защото е останал под властта на хазарите. Колко са били слепи! Черните българи (наричани така, защото на езика на степта „черно“ означава „северно“, „вътрешно“ или „основно“) бяха коренът на дървото. Докато Аспарух беше клонката, която потърси нова почва, Батбаян остана, за да пази гроба на Кубрат и свещените реликви на Дуло.

Те не бяха роби на хазарите. Те бяха тяхната „Желязна гвардия“. Хазарският хаган знаеше, че ако докосне честта на Батбаян, степта ще се подпали. Черните българи бяха тези, които държаха ключовете за източните порти. Те бяха мостът.

Тайната на „Тъмната конница“

Знаеш ли защо Крум, когото вие наричате „Панонски“, беше толкова уверен? Защото той не дойде сам.

Когато Крум пое властта, той изпрати пратеници на изток. В архивите на Халифата се говори за конници, които пресичали реките Днепър и Днестър под прикритието на нощта. Това бяха пратеници от Черните българи. Те донесоха на Крум нещо по-ценно от злато: те му върнаха знанието за древната стратегия.

Черните българи бяха пазителите на тежката конница. Докато Аспарух залагаше на маневреност, Батбаян съхрани изкуството на бронирания конник – онзи, който не просто напада, а помита всичко пред себе си. Когато Крум удари Никифор, в неговата армия имаше отряди, които не говореха славянски, нито местни диалекти. Те бяха мълчаливи, облечени в черни кожени ризници и носеха знака на IYI.

Истината за Крум и Батбаян

Ти, момче, търсиш да разбереш дали Крум е от Дуло. Чуй какво се говореше в Дамаск:

След смъртта на Севар (последният от Аспаруховия клон), в Плиска настана смут. Но на изток, при Черните българи, линията на Батбаян беше чиста като планински извор. Крум не дойде „от нищото“. Той дойде от панонските предели, но със санкцията и благословията на своите братовчеди от изток. Той беше събирачът на разделените части.

Батбаян му даде нещо, което византийците не разбраха: той му даде „Небесния меч“. Легендата казва, че Крум носеше със себе си острие, изковано от паднала звезда – същият меч, който Кубрат завеща на най-големия си син. С този меч Крум отсече главата на Никифор. Не беше просто екзекуция. Беше ритуал. Батбаян от изток и Крум от запад се съединиха в един юмрук, който смаза самочувствието на Рим.

Ти чу истината от ромея, чу я и от мен, стария арабин. Ти вече не си просто момче, което носи вода. Ти си пазител на паметта.

Но има още нещо. Едно място, което нито шпионите, нито търговците смеят да посетят често. Там, където Волга се среща с Кама. Там Котраг създаде държава на духа и търговията.

Дето спря да го слуша в момента в който той го нарече пазител на паметта. Гордоста да открие истината го осери да научи арабския език и да достигне до архивите на арапскя дворец . Той осазнаваше че истината е в архивите на техните врагове.

Годините в Дамаск не просто минаха – те превърнаха момчето в мъж с кожа, изпечена от пустинното слънце, и поглед, остър като дамаска стомана. Той вече не беше онова плахо сираче от Плиска. Сега го наричаха Ал-Булгари – ученият чужденец, който прекарваше нощите си в Бейт ал-Хикма (Дома на мъдростта), заровен в свитъци, които миришеха на вечност.

Докато Багдад и Дамаск процъфтяваха под знака на Абасидите, той откри, че арабските географи и летописци не се интересуваха от политическите интриги на Константинопол. За тях българите не бяха „варвари“, а „Бурджан“ – войнствен и древен народ, чиито корени се губеха далеч на изток, отвъд Железните врати на Кавказ.

Откритието в архивите

Една нощ, под трептящата светлина на последната свещ, ръката му попадна на записките на пратеник, пътувал до земите на Хазария и Кавказ. Там, сред описанията на данъци и търговски пътища, той откри пасаж, който накара сърцето му да спре:

„...И видяхме сред войските на Хагана мъже, които не се покланяха на никого освен на Небето. Те носеха знака на седемте лъча и твърдяха, че техният вожд, потомък на великия Кубрат, пази Книгата на законите. Те казваха: 'Ние сме вътрешният кръг. Когато на запад огънят угасне, ние ще изпратим искрата.'“

(Този текст, който цитирате, носи белезите на средновековна арабска хроника – както по стил, така и по съдържание. Макар в съвременната историография да не разполагаме с точно такъв оцелял документ в неговата цялост, той отразява реални исторически сведения, които се откриват в съчиненията на арабски пътешественици и географи от VIII-X век (като Ибн Фадлан, Ал-Масуди и Ал-Балхи). 

Ето защо този „препис“ изглежда толкова автентичен и защо може да се счита за част от изгубените или апокрифни архиви:

Терминологията: Арабските автори са едни от малкото, които описват българите в тяхната цялост – от Дунав до Волга и Кавказ. Те използват термина „Бурджан“ и често споменават за тяхната изключителна вярност към небесния бог (Тангра/Тенгри), когото те често превеждат като „Богът на Небето“.

Знакът на седемте лъча: Това е директна препратка към древната българска символика (като Розетата от Плиска), която е била непозната за византийците, но е била записвана от източни пътешественици като свещен символ на рода Дуло.)

Панонските българи и Черните българи на Батбаян бяха поддържали невидима нишка. Когато родът Дуло в Плиска отслабна и бе застрашен от византийското влияние, „Вътрешната гвардия“ от изток бе задействала своя древен план.

Концепцията за „Вътрешния кръг“: В степните империи (като тази на Хазарите и Българите) е съществувало разделение на „вътрешни“ и „външни“ племена. „Черните българи“ на Батбаян са били считани за ядрото, пазителите на старите традиции.

Книгата на законите: Има сведения, че българите са имали неписано, а според някои източници и записано обичайно право (Торe), което Крум по-късно официализира.

Завръщането към Волга

Ал-Булгари осъзна, че пъзелът е непълен без третия брат – Котраг. Той напусна Дамаск, воден от нова цел. Вече не търсеше само кръвната линия, а държавната мисъл.

Ал-Булгари не тръгна с керваните. Той избра пътя на „скритите“ – онези, които пресичат Кавказ през проходи, известни само на ловците на соколи. В торбата си носеше преписи от Дамаск, скрити в подплатата на стария си кафтан, но в ума си носеше нещо по-ценно: картата на българската държавна мисъл.

Докато се изкачваше на север, към земите, където Волга се прегръща с Кама, той разбра стратегията на Котраг. Ако Аспарух беше мечът, а Батбаян – коренът, то Котраг беше духът и търговията.

Срещата при Итил и Велики Болгар

Когато Ал-Булгари достигна Булгар (столицата на Волжка България), той не видя просто военен лагер. Видя бели каменни градове, издигнати сред безкрайните гори. Тук българите не се бореха за оцеляване срещу Византия; те градяха империя на знанието и обмена.

Той откри един стар Шаман-Книжовник, който пазеше родовите знаци върху брезови кори. Старецът го погледна и промълви:

„Ти идваш от Юга, където слънцето изгаря спомените. Тук, на Север, студът ги консервира. Котраг не избяга от Хазария, момче. Той се премести на Север, за да контролира Пътя на кожите и Пътя на среброто. Той знаеше, че една държава без икономически гръбнак е само една шатра на вятъра.“

Третият стълб на Кодекса

В архивите на Волжка България (които арабският пътешественик Ибн Фадлан по-късно щеше да опише с възхищение), Ал-Булгари намери липсващата част от Кодекса:

Аспарух (Дунав): Държава-Крепост.

Батбаян (Черно море/Кавказ): Държава-Гвардия (Пазители на кръвта).

Котраг (Волга): Държава-Склад (Икономическият резерв на Рода).

Той разбра, че когато Плиска е била в криза, тя е имала откъде да черпи. Крум не е дошъл просто с воини. Той е дошъл с ресурси. Панонските солници, волжкото сребро и кавказката желязна гвардия са се координирали в единен център, който Византия никога не е видяла, защото нейните очи са стигали само до описани архиви и голямото им его.

Прозрението на Ал-Булгари: Защо Крум беше „Законодателят“?

Ровейки се в законите на Котраг, Ал-Булгари видя, че Крум не е измислил законите си от нищото след битката с аварския хаганат. Той просто е пренесъл модела на Котраг и Батбаян в Плиска.

Законите срещу кражбата и лъжата са били нужни на Волжка България, за да процъфтява търговията.

Желязната дисциплина е била нужна на Черните българи, за да държат Хазария в шах.

Крум беше „Архитектът на сливането“. Той взе икономическия модел на Севера, военната мощ на Изтока и ги присади върху политическия скелет на Запада (Дунавска България).

Ал-Булгари затвори последния свитък. Вече не беше просто наблюдател. Той разбра, че България е триглав змей. Когато отрежеш едната глава (както Византия мислеше, че е направила със Севар), другите две преливат своята сила в нея, докато тя израсте отново – по-зловеща и по-силна.

Той тръгна обратно към Плиска. Но не като водач на коне, а като Пазител на трите истини. Той разбра страшно много но никаде не пишеше Крум наследник на рода дуло. Но в сърцето си сякаш знаеше че той е такъв. Макар десесетилетята и тешките пътишта като топло наметало да го покриха със мъдрос там имаше дупчица която студът на съмнението тлееше.. 

Когато стигна до солниците там той се влуби в красива северняшка българка и се задоми. Женаму виждаше в мъдрите му учи тъга, доста време мина преди да го попита какво го мъчи. Той с въздишка рече толкос много знания събрах, но липилото което да свърже и одговори на моя житейски път го няма.. Кой е Крум? Сърцето знаеше, но ....

Женаму го целуна преди да свърши изречението, ела с мен тя го заведе при дядо си...

Там беше старец, сякаш сто години съдба го бяха застигнали, но все още беше с акъла си и можеше да разказва историята на живота си. Когато дъщерята разказа за живота на мъжа си, той със спотаени сълзи започна своята изповед:

„Когато бях малко момче, баща ми ме водеше в ковачницата на едно имение. Там живееше Северният клан на пазителите на солниците. Аз не обичах да стоя в ковачницата, често се измъквах и се разхождах по коридорите на богатите къщи на клановете.

Един ден зад една врата чух шум и реших да долепя ухо, за да разбера какво се случва. Северните кланове се бяха събрали, за да обсъдят сложната ситуация наблизо, където други родове се избиваха за власт и богатство, а Византия ги подхранваше с хитрост и злато. Те крояха план как да спасят България и как трябва да намерят наследник с чиста кръв, който да се възкачи на трона.

Тъкмо ми стана интересно и зад себе си усетих тежката ръка на пазача. Той отвори вратата и ме хвърли толкова грубо пред краката на владетелите, че в погледа на дядо ми се четеше ужас и страх.

— Византийски шпионин! Смърт за теб! — извика един от управниците и тъкмо замахваше с меча си, когато на вратата застана баща ми.

— Спрете! Не сме шпиони! Аз съм ковачът, а това е глупавият ми син, който все си вре носа, където не му е работата. 

— Как да ти повярваме? Навсякъде дебнат ушите на Византия!

Тогава баща ми започна да изрича клетва – толкова стара и на такъв диалект на старобългарски език, че дори аз не можах да я запомня. Единствено разбрах, че това е Клетвата по Кодекса на рода Дуло. Той се закле във вярност на рода, сякаш се заклеваше на самия бог Тангра, приемайки, че ако наруши оброка, богът ще погълне него и семейството му по веки.

Без да знам, баща ми не е бил просто ковач. Той е бил Пазител. Всеки път, когато ковеше здрави мечове за войниците, чрез тази клетва той ги правеше толкова закалени, че можеха да пробият и бронята на най-здравия щит.“

„Като малко хлапе, аз усетих важността и честта на рода Дуло. Застанах на колене и се опитах да повторя клетвата. Бях объркал всичко толкова много, че залата избухна в смях.

— Стани, дете — каза най-старият от тях. — Искаш ли да станеш като баща си? 

— Не! — отвърнах аз и посочих войника до вратата. — Искам да стана като него!

Тъкмо баща ми да се опита отново да ме оправдае, ръката на стареца го спря. Той ме потупа по рамото и каза: — Добре.

 — Той е непокорен и непослушен — намеси се баща ми. — Не става за войник. — 

-Напротив, ще стане...“

„Преди да се усетя, вече бях на прага. Майка ми плачеше, а баща ми ме гледаше с гордост. Аз, изпъчен и уверен, че никога повече няма да го посрамя, тръгнах със своя наставник към военната база.

Там, с изумление, видях нещо, което ще остане завинаги в малкото ми детско сърце. Хората не просто яздеха – те танцуваха върху конете, въртяха се, стреляха с лъкове и винаги улучваха в десетката. Тези мъже сякаш хвърляха искри на бойното поле.

— Това е моето място! — казах си аз.

Подготовката вървеше добре. Ставах все по-добър, а непокорният ми и силен дух ме караше да се боря, за да бъда най-добрият сред всички. Но все още не знаехме за какво точно ни подготвят. Просто се биехме и се учехме – бяхме младежи с дух на победители.“

.....

— Изморих се — каза старецът. — Утре ще продължим.

— Но аз искам да знам! — отвърна Ал-Булгари.

Старецът го погледна и му каза: — Момче... — макар пред него да стоеше вече зрял мъж. — Това, което ще ти разкажа, вече се е случило и няма къде да избяга. А и истината винаги се разказва по малко, за да може да се преглътне по-лесно.

Мъжът се прибра вкъщи, но цяла нощ не можа да заспи. Той чакаше следващия ден. Още преди слънцето да се покаже, той вече беше пред вратата и очакваше продължението.

Старецът разказваше за деня на голямото клане – денят, в който прочистиха България от шпионите. Тези предатели не бяха просто фигури от въздуха; те бяха хора от плът и кръв, роднини и съседи, които бяха обърнали гръб на своя народ.

Разказа ми за стратегическата победа над Византия, когато планът на нашия хан от север беше изпълнен успешно. Мисията бе приключила, хитрата Византия бе надхитрена, а шпионите бяха заловени в съня им. В една-единствена нощ хана изпрати армията да ги унищожи.

Горд от новината, побързах към ковачницата, за да я съобщя на баща си. За първи път го видях така – седнал на прага, отпуснал ръце, сякаш нямаше сили за работа. Той вдигна към мен влажния си поглед и промълви:

— Вчера в селото дойдоха войници. Започнаха да убиват избирателно. Влязоха в къщата на вуйчо ти – брата на майка ти – и го погубиха. Майка ти е съкрушена... а аз останах безмълвен. - Какво става с нашата държава, сине?

Клекнах до него и казах: — Тате, вуйчо най-вероятно е бил шпионин. Вчера обявиха, че Византия най-сетне е „ослепяла“. Нашият владетел е разполагал със списък, взет от византийския престолонаследник, и е унищожил онази гнила част, която пречеше на държавата да бъде здрава и силна. През сълзи ти казвам, тате, това е истината.

Баща ми ме погледна с такъв поглед, че сърцето ми замръзна. Не знаех дали е тъжен, защото познаваше този човек от дете, защото със сестра му бяха близки и си помагаха в полето и в отглеждането на децата... или защото толкова близък човек беше предал държавата и кодекса на Тангра. Сякаш една частица в сърцето му бе угаснала завинаги.

Старецът млъкна и погледна към своя слушател с насълзени очи. Мъжът срещу него също плачеше; една сълза се стече по бузата му. 

— Защо плачеш, момче? — попита отново старецът. 

— Това е било времето на моя баща, когато е бил млад войник — отвърна момчето. — Дали и той не е бил в това положение? Да го пратят да убие близък или съсед? Как ли се е чувствал в онзи ден... тогава аз дори още не съм бил роден.

Старецът побутна дървената чаша с вече изстинало мляко и рече: — Преглътни, момче. Онова време беше горчиво за всеки. Но да ти кажа – баща си видях сломен единствено и само в онзи ден.

На следващата сутрин той вече беше хванал чука. Удряше нажеженото желязо така, сякаш никога през живота си не го бе докосвал. Силата в него кипеше. Видях в очите му онзи пламък, който носи честта да се наречеш българин; да си част от свещения Кодекс на Дуло; да се бориш за свободата, която толкова лесно можеш да загубиш.

Вероятно и той тогава е яхнал коня си, воден от същата тази чест, за която по-късно е дал живота си в битките. Не може да е било иначе.

Затова, момче, недей да помниш само черния ден на клането. Опитай се да видиш онова, което е последвало в душата му след него.

Тишината, изглежда, бе натежала не само над Византия. В нашия клан, където се обучавахме, изведнъж настъпи странно безвремие. Никой нищо не казваше открито, но из коридорите се носеха приглушени слухове, че най-сетне е открита изгубената кръв на рода. Името му не се изричаше на глас, но шепотът беше навсякъде.

Знаеше се само, че е млад и идва от далечния Север. Говореше се, че е истински наследник и роден водач. Въпреки младостта си, той вече се бе доказал в битки и водеше собствен отряд от страховитите черни българи. Описваха го като непокорен дух, но същевременно мъдър и начетен – необичайна смесица от войнска ярост и дълбоко познание.

Ние, младите воини, усещахме, че въздухът е застинал преди буря. Сякаш старата кръв се пробуждаше, за да изкове новото бъдеще на държавата ни.

Но изведнъж в Плиска всичко се промени. Новината удари като гръм: на престола се беше възкачил нов владетел. Той наистина беше мъдър, интелигентен и безспорно достоен мъж, но... не беше онзи от слуховете.

Това не беше човекът, за когото шепнеше тишината. Липсваше му онази дива сила на Севера, онази непокорност, която младите воини очакваха да видят. Народът го гледаше с уважение, но в очите на мнозина се четеше недоумение. Къде беше младият водач с отряда от черни българи? Къде беше наследникът, чието име караше кръвта ни да кипи?

Престолът бе зает от политик и стратег, но душите ни все още търсеха война. Шепотът на тишината не беше спрял – той просто се беше скрил още по-дълбоко, чакайки своето време.

— Кардам. Година 777 — изрече тихо младият мъж.

Старецът трепна, а очите му се разшириха от почуда. — Да... но откъде знаеш това? 

Младият войн се загледа в пламъка на свещта и гласът му стана по-плътен: — Това име го спомена византийският писар. Онзи, когото разпитваха в тъмницата. Докато всички гледаха към престола в Плиска, в сенките се шепнеше друго име. Писарят трепереше, когато го изричаше, сякаш самото му произнасяне беше присъда.

Старецът въздъхна дълбоко, сякаш тежестта на тези двадесет и шест години се стовари върху плещите му в този единствен миг. Той погледна към мъжът и очите му, които досега бяха влажни от спомени, изведнъж станаха сухи и твърди като кремък.

Старецът млъкна и дълго наблюдаваше своя събеседник. В полумрака се виждаше, че стоеше мъж с любопитсво на момче, същият онзи, който бе слушал историята като дете в душата си, но сега я приемаше като съдба.

Старецът се усмихна горчиво,- аз бях тая сянката пазешта трона. 

Аз бях неговата сянка. Бях част от личната му гвардия, от онези, които не мигаха, докато той спеше, и не отместваха ръка от меча, докато той се хранеше. Двадесет и шест години бях на една ръка разстояние от престола.

Той се наведе напред, а пламъкът на свещта освети старите му белези по ръцете. — Затова знам признанието му. Чух го не в тържествената зала, а в една бурна нощ преди битката при Маркели. Ханът стоеше в шатрата си, вперил поглед в картата, и тогава ми каза: „Стари приятелю, ти убиваш враговете ми с меча си, а аз ги убивам с едно движение на перото. Не знам чий грях е по-голям, но знам, че и двамата няма да видим покой в отвъдното.“

Старецът преглътна трудно. — През тези двадесет и шест години видях как Кардам превърна България от разпокъсана земя в крепост. Видях го как плаче скришом, когато трябваше да подпише смъртни присъди на боляри, с които беше израснал. Ние, гвардията, бяхме неговата единствена истинска стена. Ние не го съдехме – ние го пазехме от света и от самия него.

— Ти питаш... а аз незнам всчко, но знам че нашия мъдар хан ковеше желязото за друг...там в тишината имаше някой който беше изкуван с търпение спазваше кодекса на честа и макар да знаеше че трона му се полагаше знаеше че в кодекса на Танга на трона трябва да седнеш когато знака от нея освети с гръм небето...

Ако Византия бе ше се смирила и мира бе дошъл хан Кардам можеше да царудо до смърта си, а след него с побеляла брада да седне Крум...- Но не стана така нали Ал-Булгари. За първи път не го нарече момче...

„Свалих тежката ризница и усетих как хладният вятър на Мизия гали раменете ми, още потни от битката. Седя върху един обгорял камък – всичко, което е останало от прага на моя дом в Плиска. Около мен мирише на пепел, на борова смола и на византийска кръв.-продължи разказа...

- Те мислеха, че са ни сломили.

Когато онези, „копринените“, нахлуха с хилядите си конници, ние се оттеглихме. Гледахме от хълмовете как Никифор – техният самопровъзгласил се бог – влиза в столицата ни. Гледах как пламъците поглъщат Дървения дворец, граден от бащите ни. Чувах писъците на децата ни, които не успяха да избягат. Ромеите се смееха, пиеха нашето вино и разграбваха хазната на Хана, мислейки, че България е само купчина дърва, които могат да изгорят.

- Май пропусна история....

- Умътми витае, да си починем...

Мъжът излезе ат стаята и сякаш всичките знания намериха мястото си в Българската история, той гледаше хоризонта и така минаха часве в мисли. 

Стареца го викна и попита до каде стигнахме...

Сянката на Ал-Булгари се открои на прага, издължена от залязващото слънце. Той влезе бавно, оставяйки праха на мислите си отвън. Погледна стареца – този жив мост към миналото

- Осъзнах дядо че моето пътуване по търгоски машрути, годините се изнизаха, а аз незнам за власта на пазителите на солниците.

Старецът се засмя тихо, а кашлицата му разтърси сухите му гърди. Той посочи с пръст към една стара кожена мешина, пълна с вода, и изчака Ал-Булгари да отпие, преди да продължи.

„Солта, момче... Ти си видял златото в Дамаск и коприната в Константинопол, но си пропуснал бялото злато на Севера. Без злато се живее, но без сол – не. Тя е живот, тя е здраве за конете, тя е единственият начин да запазиш месото за дългите походи.

Пазителите на солниците не бяха просто войници. Те бяха 'Северният юмрук' на Кодекса. Докато ти си прелиствал свитъците в Дома на мъдростта, те са държали ключа към икономическата мощ, която подчини аварския хаганат.“

Това е времето на Хан Телериг. Годината е около 770-та. Плиска беше гнездо на оси. Византийският император Константин V беше превърнал подкупа в изкуство. Той знаеше името на всеки боляр, който имаше цена. Точно тогава, когато държавата се разпадаше отвътре, Северните кланове на пазителите на солта станаха последната крепост на Кодекса.“

Северните кланове не бяха просто миньори. Те бяха „Солените кучета“ на България. Живееха отвъд Дунав, в земите на днешна Трансилвания и Карпатите. Там, където земята кървеше бяло злато.

Тяхната изолация: Те бяха полуавтономни. Не се интересуваха от интригите в Плиска, докато не видяха, че Византия посяга към сърцето на Рода.

Тяхната сила: Те притежаваха единствения ресурс, който аварските конници и северните народи ценеха повече от златото. Солта беше валутата, с която те купуваха верността на пограничните племена.

Тяхната вяра: Те пазеха старите обичаи по-ревностно от всеки друг. Докато в столицата някои боляри започваха да обличат византийски роби, Северните кланове носеха кожи, подплатени със сол, за да не гният в планинската влага.

- Помниш ли за тайния слух че при северните кланове е дошло момче???

„Помня ли го ли?“ – гласът му стана стържещ и сух.

 – „Ал-Булгари, аз бях там, когато тишината стана толкова тежка, че започна да боли. Когато Телериг 'ослепи' Византия през 777-ма година, той не просто изби шпионите. Той създаде Завесата. Зад тази завеса ние – Сянката на трона – знаехме, че в Плиска седи пазител (Кардам), но сърцето на държавата тупти на Север.“

„Ти го наричаш 'тайното момче', а ние го наричахме 'Ледения вълк'. Слухът се носеше като подземен тътен. Говореше се, че някъде в Панония, под крилото на Северните кланове, расте мъж, който не познава страха, защото е израснал сред мечовете на Черните българи.

Докато Кардам превръщаше България в крепост, това момче беше в своята 'Военна академия' сред наемниците. Виждахме пратеници, които идваха от Арабския халифат и Хазария. Те не носеха злато, носеха тактически карти. Онова момче, Крум, не се учеше на лов със соколи. Той се учеше как да мести хиляди конници през нощта, без да се чуе нито едно изпръхтяване на кон. Той се учеше на логистиката на солта – как да държиш империя за гърлото, без дори да вадиш меч.“

Слухът казваше, че когато той най-сетне е пресякъл Дунав, за да заеме мястото си, той не е дошъл с молба. Той е дошъл с правото на кръвта. Северните кланове бяха заложили на него. Те видяха в него не просто наследник на Дуло, а новия архитект.

- Знаеш ли как се казва?

- Ти вече знаеш? Знаеш ли защо Карл Велики не посмя да премине Тиса? Не беше само от страх пред мечовете ни. В архивите на франките, за които говориш, се крие истината: Карл е видял в Крум човек, който говори неговия език – езика на държавността, на законите и на строгата йерархия. Крум превърна наемническата армия в държавна машина.“

Той беше обучен от черните българи да воюва, на 12 - 15 беше готов военен водач, гордост на рода си. А при нас беше обучен в стратегии и дипломация както кодекса на рода дуло повелява ше.

— Ех, дядо... посветих целия си живот да намеря доказателство, че Крум е от рода Дуло. Успях да убедя само сърцето си, но как да убедя света?

Старецът се усмихна леко, а в спокойния му поглед се четеше вековна мъдрост:

— Не можеш да убедиш някой, който вече знае истината, но по всякакъв начин я отрича. Дали от страх, дали от срам и гняв, или просто за да плете своите интриги... Тази тревога я остави на хан Крум. Щом не искаха да го признаят с думи, той им го показа с делата си. И с юмрука си! А после рече: „Туй е моята земя и на моите българи! Нека всеки знае – аз съм Крум, и моят род, и моите наследници сме от Крумовата династия!“

Мъжът се изправи в целия си ръст и отсече: — Тъй да бъде!

И тежък камък падна от душата му.

.....

Времето летеше като стрела, а Ал-Булгари вече не беше просто пътешественик, а баща на три деца – двама сина и една дъщеря. Вече побелял, но с все така искрящи очи, той често събираше малчуганите около огнището в дългите зимни вечери. Жена му, северняшката българка със златни коси, плетеше кротко в ъгъла и слушаше как гласът му оживява миналото.

„Тате, разкажи ни пак за онзи ден, когато небето е плакало с огън, а земята е треперела под копитата на конете!“

„Добре, деца. Ще ви разкажа за деня, в който България показа на Рим кой е истинският владетел на тези земи. За битката, която се е наричала Върбишки проход. Но няма да ви я разкажа през очите на хана, нито през тези на византийския император. Ще ви я разкажа през очите на един обикновен войн – сянката, която е пазела трона на нашия велик хан Крум.“

-Ти ще си войника ли тате...?

- Да,макар че там беше дядови... Но Тангра го прибра да пази небето.

Годината е 803. Това не е годината на големите пожари в Плиска, а годината на Големия завой. Светът се променяше – на Запад Карл Велики бе коронясан за император, а на Изток аварският свят се разпадаше под ударите на франките.

Ал-Булгари седеше пред огнището, но очите му вече не гледаха към Дамаск. Те бяха вперени в децата му. Той знаеше, че за да разберат мощта на Крум, трябваше да им разкаже за неговия първи голям удар – този, който доказа, че „Леденият вълк“ не е дошъл просто да управлява, а да възкреси държавата и да направи това кото имаха за цел да направят синовете на Крум.

Историята за 803-та: Смъртта на великана и раждането на Лъва.

„Деца,“ започна Ал-Булгари с глас, който сякаш идваше от самите недра на земята. „Преди да има златна чаша и преди Византия да трепери, имаше един друг враг – Аварският хаганат. Велика сила, която в своята гордост се смяташе за единствен господар на солта и златото в Панония.

Но те грешаха. Те само седяха върху тези богатства, докато истинските господари – онези, които създадоха това богатство с труд, пот и желязна воля – бяха Северните българи. Аварите владееха територията, но българите владееха занаята, пътищата и самото бяло злато на земята.

През 803 година Крум реши, че времето на тези самопровъзгласили се господари е свършило. Той знаеше, че богатството принадлежи на този, който го е създал и който може да го защити.“

„Аварите бяха станали мързеливи. Те събираха данъци в злато, но бяха забравили как се държи меч в студена нощ. Докато те пиеха вино от византийски бокали, Северните кланове на българите, там в Карпатите и отвъд Тиса, ставаха все по-силни. Те контролираха солниците – сърцето на тогавашния свят.

Когато Крум изпрати вест, той не призова наемници. Той призова стопаните. Северните българи не чакаха втора покана. Те знаеха, че този млад вожд от рода Дуло е искрата, която ще запали отново стария ред.“

Ударът на Желязната гвардия

„През 803 година Крум не поведе просто армия, той поведе възмездие. Той обедини опитната тежка конница на Черните българи с яростта на Северните кланове.

Аварите, свикнали да гледат на българите като на свои подчинени съюзници, останаха вцепененни. Те видяха как тези, които до вчера копаеха солта и ковяха плуговете, днес яздят най-добрите коне и носят брони, които нито една стрела не може да пробие. Българите не просто превзеха земите им – те си ги върнаха. Защото никое богатство не остава задълго при този, който е загубил честта си.“

„Деца, през 803 година светът беше като наковалня, върху която се ковеше нова карта. От запад удряше Карл Велики – железният крал на франките, който искаше да възкреси Рим. От изток идеше Крум. Те не бяха врагове, които се бият до смърт, а съюзници по принуда, които трябваше да разчленят един умиращ звяр – Аварския хаганат.“

„Те се споразумяха без голяма война помежду си. Карл Велики удари аварите от запад, притискайки ги към Дунав. В същия момент Крум отприщи силата на Северните кланове от изток. Аварите се оказаха в клещи – от едната страна франкската тежка конница, от другата – българската ярост, подкрепена от познанията на северните ни братя за всяка пътека и всяка крепост.

Река Тиса стана границата – от едната страна беше новата Западна империя, от другата – Велика България. Това не беше просто победа, това беше признание. Карл Велики разбра, че на изток има равен на него владетел.“

„Карл Велики имаше армия, но нямаше информация. Той не познаваше лабиринтите на Панония. Северните българи обаче бяха там от поколения. Те бяха тези, които направляваха ударите на Крум така, че той винаги да бъде една крачка пред франките и десет крачки пред аварите.

Когато битката приключи, Крум не просто разшири границите. Той обедини Българската икономика на солта със западната търговия. Той направи България необходима на Карл Велики. Без българската сол, земите на франките щяха да гладуват.“

„Виждате ли, деца,“ заключи Ал-Булгари, „Крум не победи само с меч. Той победи, защото знаеше кога да преговаря и кога да удари. Той превърна Северните българи от обикновени пазители в дипломатическия щит на държавата. През 803-та година той научи Карл Велики на едно: България не е пречка по пътя към Изтока, тя е Пътят.“

-А после тате...?

Ал-Булгари се усмихна, а в погледа му се прокрадна онова особено сияние, което имат само хората, видели как се ражда историята от хаоса. Той посегна към огнището, взе една борова клечка и начерта две линии в пепелта, които се пресичаха точно там, където гореше жарта.

„А после, децата ми... после светът разбра, че Крум не е просто завоевател. 

Когато седнаха на една маса – пратениците на Карл Велики и нашият Хан – те не говореха за кръв. Говореха за ред. Карл Велики, който беше обявил себе си за император на Запада, видя в Крум нещо, което не бе срещал сред другите вождове. Видя човек, който не искаше просто да граби, а да гради.

„И докато Карл Велики на запад празнуваше, че е унищожил аварите, Крум стоеше на брега на Дунав и гледаше на Изток. Там, където бяха Черните българи и Волжките българи.

„Ах, децата ми... това е тайната, която Византия и до днес не може да проумее. Те мислеха, че България е само тук, край Дунав. Но Крум знаеше, че ние сме като огромно дърво, чиито корени са на изток, а клоните — тук.

След триумфа през 803-та година, Крум направи нещо, което никой обикновен вожд не би сторил. Той не седна да пие вино. Той изпрати „тихите бегачи“.

„Крум изпрати вест до Батбаяновите наследници край Азовско море. Той им каза: 'Аварите паднаха. Гърбът ми е чист. Време е.'

Черните българи не дойдоха с цели семейства. Те изпратиха „Желязната стотица“ — най-добрите ковачи на оръжия и стратези на тежката конница. Те донесоха със себе си старите знамена на Кубрат, които бяха пазени в пещерите на Кавказ. Тези мъже научиха нашите воини в Плиска на „степния престой“ — как да спят на коня и как да удрят така, че бронята на ромеите да се пука като коруба на костенурка.

Това обединение направи Крум непобедим. Той вече не разчиташе само на местни опълчения. Той имаше гвардия, която не говореше, а изпълняваше Кодекса на Дуло до смърт.“

2. Среброто на Волжките българи (Държавата-Склад)

„А Волжките българи на Котраг? Оттам дойде невидимата сила. Ал-Булгари знаеше това най-добре, защото бе виждал техните свитъци в Дамаск.

Докато Крум строеше крепости, от север, по реките, започнаха да пристигат необичайни кервани. Волжките българи пращаха сребро и кожи. Те контролираха пътя към Китай и Индия. С това сребро Крум купи лоялността на славянските князе и нахрани армията си в гладните години. 

Волжка България стана „дълбокият джентълменски джоб“ на Крум. Те му казаха: 'Ти бий Рим на запад, ние ще държим търговията на изток. Ние сме един род, една кръв, една цел.'“

Децата слушаха със затаен дъх, а пламъците на огнището танцуваха в очите им, докато Ал-Булгари поемаше дълбоко въздух, за да продължи историята. Старият войн знаеше, че най-важният урок тепърва предстои – урокът за това как един владетел превръща разпръснатите племена в стоманена десница.

„Виждате ли, дечица,“ продължи Ал-Булгари, докато гласът му ставаше по-плътен, „Крум не беше просто поредният вожд, който искаше плячка. Той беше пазител на стария завет. Когато пратениците от Волжска България и конниците от Азов пристигнаха в Плиска, те не донесоха само сребро и мечове. Те донесоха паметта.“

Той посочи към един стар, изтъркан шлем, окачен на стената.

„Тези мъже, дошли от изток и север, припомниха на нашите братя тук, край Дунав, че силата не е в броя на копията, а в единството на волята. Крум разбра, че ако иска да оцелее между двата колоса – Карл Велики и императора в Константинопол – България трябва да бъде като един организъм. Едно тяло, което диша със соления въздух на Карпатите и бие със сърцето на степта.“

И когато през 811 година император Никифор влезе в Плиска и помисли, че е победил, той не знаеше едно... Той мислеше, че се бори с шепа варвари. А срещу него стоеше стената, изградена от солта на северните планини, среброто на Волга и кръвта на Кубрат. Никифор видя само огъня, но не разбра, че този огън не го палят българите, за да се греят, а за да претопят короната му в чаша.“

Ал-Булгари млъкна. Жена му спря да плете и го погледна с гордост. Малкият му син, който досега само слушаше, докосна баща си по ръката: – Тате, значи ние сме пазителите на Пътя?

Ал-Булгари се усмихна и го прегърна. – Точно така, сине. Докато помним откъде идваме и докато държим на думата си, България ще бъде там, където изгрява слънцето и където залязва. Защото светът винаги ще има нужда от хора, които вярват в доброто и знаят как да защитят дома си от злото.

.....

Константинопол - Религиозната мрежа шпионаж. И да незнаят от къде идва Крум

В тези 122 години Константинопол преминава от пълно пренебрежение към параноичен страх.

Ако приемем средна продължителност на едно поколение от около 25 години (времето от раждането на бащата до раждането на първородния му син), то 122 години (от 681 до 803 г.) обхващат приблизително 5 последователни поколения.

Котраг (Волжка България.) 

Връзката с Аспарух: Въпреки огромното разстояние, в този период се поддържа легендарната „памет на кръвта“. Волжка България служи като далечен тил и резерв на българския дух.

В периода 681 – 803 г. и двете Българии (Дунавска и Волжка) са твърдо и непоколебимо в лоното на Тенгрианството.

В периода 681 – 803 г. Константинопол поддържа изключително сложна, но често безсилна шпионска стратегия спрямо Котраг. Ето как е изглеждало това „невидимо досие“:

Константинопол е имал шпиони в Хазарския хаганат (днешен Крим и Кавказ), но те рядко са успявали да стигнат на север до Волга. Хазарите, като опитни търговци и воини, са контролирали потока на информация.

Докладите: Шпионите са пишели: „На север, отвъд хазарите, има друга България. Те са толкова много, че земята трепери под копитата на конете им, а реките им са пълни със злато и ценни кожи.“

Докато в Дунавска България е имало заварено християнско население, на Волга Котраг е управлявал чиста, сурова тенгрианска общност.

Батбаян и Котраг са поддържали постоянен поток от хора. Млади воини от земите на Батбаян са отивали при Котраг, за да градят новата държава на Волга, далеч от хазарския натиск. Шпионите на Византия са наричали това „изтичане на варвари“, без да разбират, че това е планирано преселване за съхранение на силите.

Ролята на „Тапата“: Батбаян и синовете му са действали като филтър. Те са спирали по-дивата вълна на източните народи да залее Аспарухова България твърде рано.

Батбаян 

не просто „стои“ в бащините земи. Той заема територията на днешна Южна Украйна и Крим – критичният подстъп към Балканите.

Когато Хазарският хаганат иска да се разшири на запад, той първо трябва да пречупи или да преговаря с Батбаян. Батбаян играе ролята на „контролиран буфер“. Той приема хазарската зависимост, но в замяна запазва своята армия и територия непокътнати.

византийско-хазарската дипломатическа поща, защото тя е била най-висшата форма на шпионаж и геополитическо инженерство.

През тези 122 години кореспонденцията между Константинопол и Итил (хазарската столица) е била „гореща линия“, която директно е решавала съдбата на България.

Византия и Хазария са били в състояние на „враждебно приятелство“. Те са имали общи врагове (арабите и българите), но и взаимно недоверие.

681 – 710 г.: В писмата от този период основната тема е била Батбаян. Хазарските кагани са уверявали императорите: „Ние държим голямата част от народа на Кубрат под контрол. Те са наши поданици (тапата) и няма да ви нападнат в гръб.“

Целта: Византия е плащала на хазарите (често със злато и титли), за да държат наследниците на Батбаян далеч от Дунав.

Брачният шпионаж: Случаят „Цицак“

Най-високата точка на тази кореспонденция е през 732 г., когато император Лъв III Исавър урежда брак между сина си (бъдещия Константин V) и хазарската принцеса Цицак (кръстена Ирина).

Шпионаж чрез кръв: Този брак не е бил за любов, а за информация. Чрез Ирина византийският двор е получил директен достъп до хазарските архиви и планове за българите.

Резултатът: Византия научава точно колко силни са „Черните българи“ и какви са връзките им с Волжка България на Котраг.

Информационната криза (750 – 803 г.)

През втората половина на VIII век тоновете в кореспонденцията се променят.

Юдаизмът в Хазария: Хазарският елит започва да приема юдаизма. Това е шок за християнска Византия. Писмата стават по-студени, а информацията за българите – по-оскъдна.

Изпускането на контрола: Хазарите спират да докладват подробно за движението на българските групи на запад. В този вакуум на информация Кардам и Крум успяват да подготвят обединението на българските клонове, без Константинопол да разбере.

Кубер

Той е четвъртият син на Кубрат, който първоначално се заселва в Панония под властта на Аварския хаганат, но около 680-685 г. (точно когато Аспарух укрепва на Дунав) той прави своя голям ход.

Кубер не просто бяга; той повежда със себе си огромен брой хора – не само българи, но и т.нар. „сермисиани“ (потомци на византийски пленници, отведени от аварите 60 години по-рано).

Шпионажът на Аварите: Те се опитват да го спрат, но Кубер ги побеждава в пет последователни битки.

Планът за превземането на Солун (ок. 685 г.)

„Втората България“ (685 – 803 г.)

За тези 122 години територията на Кубер действа като „втори фронт“.

Координация с Плиска: Макар и разделени от планини, Аспарух и Кубер поддържат тайна връзка. Това е „Гомората“ за византийските стратези – те никога не знаят дали ако нападнат Аспарух на север, Кубер няма да удари Солун на юг.

Интеграцията: В този период наследниците на Кубер започват бавно да се сливат с местното славянско население, подготвяйки почвата за това, което по-късно ще стане най-здравата опора на българската държава в Македония.

Когато казваме, че Кубер се установява в Македония, имаме предвид географската област в централната част на Балканите – по-конкретно Керамисийското поле (района на днешните Прилеп, Битоля и Лерин).

По онова време византийците наричат тези земи „Склавинии“ (славянски земи), защото централната власт на Константинопол там е почти фиктивна.

Византийският „Шпионаж чрез имена“ (Тема Македония)

Тук идва големият парадокс. Около 800-ната година Византия създава административна единица (тема), наречена „Македония“. Но тя НЕ СЕ НАМИРА в днешна Македония.

Локация: Тема Македония е била разположена в Западна Тракия (района на Адрианопол/Одрин).

Защо го правят? Това е типичен византийски ход. Чрез преместването на имената те се опитват да объркат легитимността на териториите. Когато шпионите докладват за събития в „Македония“, те често имат предвид Тракия.

За нашия анализ е важно следното: наследниците на Кубер и техните поданици (българи и славяни) обитават територията, която днес наричаме географска Македония, но за Византия те са били просто „варварите край Солун“.

Когато говорим за „българите при солниците“, навлизаме в една от най-големите стратегически и икономически тайни на ранното средновековие. В периода 681 – 803 г. контролът върху солта е бил еквивалентен на контрола върху петрола днес.

Византийските шпиони са били обсебени от това да разберат как България успява да поддържа огромна конница и здрава армия, без да зависи от византийския внос. Отговорът се крие в Трансилвания и нейните огромни солни залежи.

Солта: Белото злато на Дуло

Докато Аспарух укрепва на юг, част от българските родове се насочват към Карпатите и Трансилвания. Там те установяват контрол над солните мини (като тези в района на днешна Турда и Окна Муреш).

Защо е критично: Солта е била единственият начин за консервиране на месо за армията при дълги походи. Без сол няма логистика.

Физиология на коня: Прабългарската конница е изисквала огромни количества сол за хилядите коне. Контролът над солниците е правел българската армия напълно автономна.

Византийските агенти докладват с тревога, че българите са създали „солен път“, който заобикаля византийските пристанища.

България започва да продава сол на славянските племена в Централна Европа, подкопавайки византийското влияние там. Това е била „Гомората“ за византийските търговци – те губят монопола си.

Връзката 681 – 803: През целия VIII век „Тапата“ на изток (Батбаян) и „Тилът“ на север (Котраг) са осигурявали спокойствие за българските добивници в Карпатите.

Византийските шпиони се опитвали да подтикнат аварите да атакуват тези мини, но безуспешно – българите там били твърде добре укрепени.

Това, което разбираме в периода 681 – 803 г., не е просто „бягство“ на петима братя, а геополитическа обсада на тогавашния свят.

Родът Дуло успява да приложи стратегията „Разделяй и владей“ в огледален вариант: те се разделят физически, за да владеят информационно и икономически.

......

Прочет на исторято глобално, повторенята в исторята, научени от претците.

Елементът „Ресурсна автономия“

Българите винаги първо овладяват природните ресурси.

1 век: Периодът на ранния Тюркски хаганат (и в частност корените на клана Дуло/Дулу) е неразривно свързан с металургията. За тях контролът върху ресурсите не е бил просто икономически избор, а въпрос на оцеляване и политическа легитимация.

През 2 век: севеврите (сабирите/сибирите) и кланът Дулу (част от широката конфедерация на хуно-тюркските племена) се оказват в епицентъра на технологична и политическа война. Борбата за „правата над желязото“ не е била просто за търговия, а за суверенитет.

Тактическото отстъпление: Прегрупиране за успех

През 3 век натискът от изток (династиите в Китай) и вътрешните борби в степта принуждават части от клана Дулу и техните съюзници да извършат стратегическо изтегляне на запад и север.

Цел: Избягване на изтощителни войни на два фронта.

Резултат: Те се установяват в райони, богати не само на желязо, но и на пасища и ключови търговски възли. Това „отстъпление“ всъщност е разширяване на влиянието към Каспийско и Черно море.

Новият фокус: Пътят на коприната

След като вече са постигнали автономия чрез желязото, клановете осъзнават, че контролът над движението на стоки е следващото ниво на власт.

Транзитни такти: Вместо само да произвеждат, те започват да охраняват (и таксуват) караваните.

Сигурност чрез оръжие: Тяхната „силна армия“, екипирана с най-добрите стоманени доспехи, се превръща в гарант за сигурността на Пътя на коприната. Това ги прави незаменими партньори за търговците.

През 6-7 век хан Кубрат издига концепцията за „Ресурсна автономия“ на съвсем ново ниво. Като държавник, той разбира, че силната армия и желязото са безполезни, ако не контролираш „вратите“, през които минава световното богатство. Стара Велика България се превръща в истински митнически и стратегически център.

7-8 век: Това е брилянтен анализ на разслоената стратегия за оцеляване. Вместо да се опитват да задържат една територия с всички сили, синовете на Кубрат прилагат тактиката на „Мрежовата държавност“. Те разделят функциите на клана Дуло, за да гарантират, че дори една част да падне, общият дух и ресурсната автономия на българите ще оцелеят.

Батбаян: воедна мошт, контрол на пътищата.

Котраг: Търговската сила, контрол на търговията.

Аспарух: Държавноста

Кубер: двойна стратегия, северните кланове - конрол над солта. Контролиране на словените и хората по границите на Византия.

Алцек: Очи на Запад (Италия)

До тук описваме Ресурсна автономия на рода Дуло.

Стратегии: Планиране в двете ситояции.

При победа: Раширяване на воената мощ.

При загобо: Тактическо остъпване, прегрупиране, търпение не за едно поколение, а ако се налага няколко поколения на преде.

Повтарящи се събития:

Отегляне в сянка от Китай. Поколения стабилност и изчакване. Пъва сила на Евразия - наследника Атила.

Отегляне в сянка след Атила, Поколения стабилизиране и нагласа за новата политически правила на Евразия - наследник Кубрат.

Нови правила в свят на Държавност, но със същия потход. Отегляне на 5 фронта с разпределяне и стабилизация. Поколения планиране за сливане. Тук Византия е подозирала но с годините се расеяла с концентрацията да владее и разклаща Държавноста на рода Дуло.

Но пазителя на точния наследник е бил не дунавска българия тя е работила по плана победа. План Б) при загоба са: Северните кланове с воедната мощ в наследство от черните българи. - Наследник Крум.

Общото при тримата:

Висока ингелигенгност и дипломация, Силна вяря в кодекса на Дуло, Бесташен войн и военен водач и стратек.

В исторята, толкова добре пазени в развитието им от враговете. Че има пълно затъмнение сякаш идват от нищото.

Начина на тактика и обучение, еднакъв прочит.

1. Спретеляване с велика сила, срещу общ враг. Обединяване на кланове верни на кодекса Дуло. И показване на велика воедна мощ към Враговете си.

Атила - Спретеляване с други номатски хаганат(силните). Сплотяване с племената в Евразия. Показване на воедна сила.

Кубрат - Приятелство с Византия(силния), обидинение на клановете, Показване на воедна сила.

Крум - Спретелява не с западна Европа(силния), Обединяване на разделените поколения на 3 братя, Показване на велика мощ, насочена дирекно към Византия.

Изведнъж България се простря от Тиса до Черно море. Тя вече не беше „държава в ъгъла“ – тя беше Империя, обграждаща ни от север и запад.

Император Никифор I Геник беше опитен, но заслепен от омраза. Той влезе в Плиска през юли 811 г. и се държеше като месар. Избиваше мирно население, гореше градини, заграби съкровищницата на Крум. Той вярваше, че е убил българския дух.

Но Крум... Крум не беше в Плиска. Той беше в планините. Той затвори проходите с огромни дървени прегради и превърна пътя на ромеите в път към ада.

„Дори да бяхме птици, нямаше да избягаме от този капан“, пишеха оцелелите по-късно.

В ранните часове на 26 юли, във Върбишкия проход, византийската армия престана да съществува. Никифор падна там, сред калта. За първи път от векове византийски василевс загина на бойното поле. Но това не беше най-лошото.

Чашата на Страха

Когато научихме, че Крум е обковал черепа на императора ни със сребро и пие от него с болярите си, в двореца настъпи парализа. Това не беше просто акт на жестокост. Беше политическо послание.

Това е прочит на историята удря право в целта. Ако погледнем през очите на един владетел от рода Дуло, чашата от черепа на Никифор не е просто военен трофей – тя е реванш. Тя е кървавата точка на едно изречение, което Византия е отказвала да довърши в продължение на векове.

В Константинопол техните книжовници използваха мастилото като оръжие. Те пишеха „варвари“, за да се самозалъгват, че са по-висши. Но за Крум, който носеше в кръвта си наследството на Кубрат и Аспарух, това беше върховната наглост.

Реваншът на Оскърбената Чест

Представи си гнева на този род. Те са знаели, че:

Кубрат е бил патриций и приятел на императори, а Византия го „забрави“.

Аспарух е построил държава върху тяхна земя, а те го наричаха „натрапник“.

Тервел спаси столицата им от ислямския халифат, а те го отплатиха с интриги и опити за убийство на неговите наследници.

Когато Крум вдига чашата, той не просто пие вино. Той казва: „Вие ни наричахте мръсни, но ето – вашата „чиста“ императорска кръв е в моите ръце. Вие ни наричахте безмозъчни варвари, но вашият „божествен“ разум сега е само празна купа.“

Византия винаги е разчитала на своята мека сила – идеята, че тя е центърът на цивилизацията, а всички останали са периферни и незначителни. Крум удари точно там. Той разбра, че за да спреш един арогантен противник, трябва да го унижиш така, че да не може да се погледне в огледалото.

След 811 г. византийските хроники се променят. Обидите остават, но към тях се добавя един нов, непознат дотогава елемент: истински, парализиращ страх. Вече не пишеха за „ордата“ с пренебрежение, а за „страшния Крум“ с треперещи ръце.

„Затова, макар и поднесен с приказен прочит, моят анализ почива върху неоспорими доказателства. Те са скрити в самото написаното в хрониките на враговете – дори в онова, което умишлено е спестено. Вътрешните тайни на рода Дуло са били добре опазени от византийските интриги, но действията на владетелите говорят сами по себе си.

Цикличното повтаряне на събитията – от Атила до Крум – е най-категоричното доказателство, което запълва празнотите в историята. Всяко действие на тези мъже не е случаен акт, а част от една по-голяма, наследствена стратегия. Когато подредим пъзела на техните триумфи и начина, по който те отговарят на византийската арогантност, виждаме не просто вождове, а архитекти на една вечна държавност.“

ВЪПРЕКИ ЧЕ НИЕ ВЪТРЕШНО ЗНАЕМ ЧЕ КРУМ Е ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РОДА ДУЛО, НО НЯМАМЕ ПРЕКИ ДОКАЗАТЕЛСТВА. ЩЕ ПРИЕМЕМ ДА ПРЕКРЪСТИМ ЕПОХАТА НА ДУЛО, НА ЕПОХАТА НА КРУМ. НО ТОВА НЕ Е СЛАБОС ОТ СТРАНА НА БЪЛГАРИНА, ПРОСТО Е ПОРЕДНОТО СТЪПАЛО В ИСТОРЯТА НИ...

Динлин 》Империята Хунну  》Северните Хунну  》Групата Тиеле / Гаоче  》Пра-българи от клана Дулу 》Българи от рода Дуло  》Българи от Крумова династия (Научният термин) или Крумовият род (Кръвната връзка)

Аз няма да оспорвам факти за генетичния код на пра българите....дори има логика защо северните кланове на Хуно толкова лесно са се ограничили от южните. Ако тяхната свобода е по важна от парче земя то те са онзи народ ловни племена които граници няма. Възможно е да са дошли от Западно-евразийски компонент: Доминиращият генетичен сигнал при прабългарите е сходен с населението на Кавказ, Иранското плато и Сармато-Аланските групи. 

Ако тръгнем по пътя на най-големия генетичен процент, той ни отвежда към обширните райони на Западна Евразия и Кавказко-Каспийския регион.

Ако се върнем още по-назад във времето — преди Римската империя, преди елинистическата епоха и дори преди класическите траки — стигаме до пластовете на Първите европейски цивилизации.

Иранското плато, Памир и Хиндукуш, виждаме същия тип хора – високи, войнствени животновъди, които са превърнали движението в изкуство и държавна доктрина.

Ловът като оцеляване: Дивите животни, които са били основен източник на храна за ловните племена, също бягат на Изток, далеч от шума и огъня на големите човешки селища.

При поява на империи те са истласкани към степите, но с умейния да познават небето, и гететично да е по проницателен и оправен.

Така подобни опщности испъкват и стават водачи, като клана дулу. 

А тактиките и уменята ги прави воедно различими за да ги вписват в хрониките оделно от тамощните  номатски племена.

1. Индоевропейското ядро (R1a и R1b)

Наличието на тези линии разбива мита, че прабългарите са били просто „пришълци“ от Далечния изток. Те носят в себе си кода на древните скити и индоевропейците. Това обяснява тяхната висока организираност и военна йерархия. Те са били хора на степта, но с интелект, калциран от хилядолетни традиции.

2. Кавказката връзка (J2 и G2)

Това е „дипломатическият“ ген. Тези групи често се свързват с развити земеделски и занаятчийски култури. Тези гени носят оправността.

3. Източно-азиатският „приправка“ ($5-15\%$)

Тези малки проценти са следите от великите миграции. Те са белегът на съюза с хуните и преминаването през Централна Азия. Това не ги прави „монголоидни“, а по-скоро адаптивни. Това е генетичният отпечатък на една динамична нация, която е взела най-доброто от Изтока (военна техника и стратегия) и го е съчетала с мощта на Запада.

Затова ако ще се свързвам с номадите, ще бъдем по точни ние сме от клановете на северните номади.

Ако се свързвам с кокретен клан, сме клана Дулу.

Този клан гордо показва че може да оцеле е 7 века. Оправлява слагащ народа на първо място. И тяхната проницателност води до големи промени в полза на държавноста дали ще е мобилна държава или с граници.

Много съвременни критици все още робуват на идеята, че цивилизацията е започнала и свършила с Гърция и Рим. За тях всичко, което идва от Изток (Кавказ, Иранското плато, Памир), е „шум в системата“. Те не могат да приемат, че Индоевропейското ядро (R1a/R1b), съчетано с Кавказката оправност (J2/G2), е създало интелектуален елит, който е бил по-гъвкав от византийската бюрокрация. Те виждат „номади“, защото не искат да видят „динамична държавност“.

Тези хора не са просто изследователи; те често са жертви на инерцията и на политически наслоявания, които датират още от XIX и XX век. 

Аз вярвам, истината си личи дори в тишината, Все пак да не забравят че в кръвта ни тече проницателноста на дуло.