Първото Българско Царство
Византийците, самопровъзгласилите се майстори на дипломацията и интригата ("divide et impera" – разделяй и владей), изведнъж осъзнават, че са жестоко надиграни. Те изобщо не са допускали, че плановете им са разкрити, въпреки че империята има шпиони навсякъде. Константинопол очаква да види познат от римската история сценарий: петима синове край смъртното ложе на баща си, които започват борба за власт, разпокъсвайки държавата, отслабвайки нейната мощ и оставяйки я лесна плячка за външни врагове.
Но играта не е била такава.
Онгъл: Непревземаемият щит и крахът на императора
Едва ли след смъртта на баща си и старта на стратегическия план за оцеляване, петимата братя са подозирали, че съдбата ще ги дари с толкова мащабен успех. Но най-големият удар срещу самочувствието на Византия – болезнено доказателство за гения на клана Дуло – е планът на Аспарух.
Логистичен подвиг: Превежда цял народ през враждебни територии и опасни блата, запазвайки бойния дух и структурата на племето.
Инженерна мисъл: За рекордно кратко време мобилизира хората си и изгражда Онгъла – укрепен лагер, който не е просто защитна стена, а мащабен военен проект. Тази "крепост в блатата" се превръща в капан за византийската самоувереност.
Психологическа война: Византийската армия, свикнала да мачка противниците си с численост и техника, се изправя пред враг, който не отстъпва нито крачка. Когато император Константин IV Погонат напуска бойното поле, той не просто оставя армията си – той оставя мита за византийската непобедимост.
Унижението на Империята
Битката при Онгъла завършва с пълна катастрофа за ромеите. Аспарух не просто ги побеждава; той ги преследва до самите стени на Варна. Византия е принудена да преглътне най-горчивото хапче: договорът от 681 г. Това не е просто примирие. Императорът е принуден да признае, че тези "варвари" вече имат своя собствена суверенна държава върху земи, които Империята е смятала за свои от векове. И за капак на всичко – Византия, "господарят на света", се съгласява да плаща годишен данък на Аспарух. Това е цената за тяхното спокойствие и признание за мощта на рода Дуло.
Във византийските преписи ясно се усеща тонът на покруса. Теофан Изповедник описва договора от 681 г. не просто като дипломатически акт, а като наказание. Той пише, че за пръв път Империята, която е наследник на Рим, е принудена да плаща данък на „мръсен и новопоявил се народ“. За византийския елит това е било духовно и политическо падение.
Хрониките детайлно описват бягството на византийската армия. Когато император Константин IV заминава за Несебър (Месемврия), за да лекува подаграта си, сред войниците плъзва слух, че той бяга.
Страх и трепет обзеха ромеите“, пишат летописците.
Елитната армия на света се разпада на парчета, преследвана от конницата на Аспарух през блатата. Това не е просто загубена битка, а демонстрация на стратегическо безсилие.
За Византия е било немислимо да признае държава вътре в своите граници. Преписите разказват как българите пресичат Дунав и се заселват в „красивата земя около Варна“. Вместо да ги прогонят, ромеите са принудени да подпишат документ, с който им харизват собствената си земя. Това е било връхната точка на обидата – да гледаш как „варварите“ строят столица (Плиска) върху територия, която до вчера е била твоя.
„Те (българите) станаха господари на страната, като подчиниха славянските племена и принудиха императора да сключи мир, който бе позорен за ромеите.“ — Из византийските хроники.
Но в тези описания се усещат грубото изказване което Подсилва грешната престава за прабългарите.
Историята вече е признала прабългарите като интелигентен народ давайте на Хан Кубрат титла патрици от неговият приятел византийския император
Най-голямото доказателство за унижението и нараненото его на Византия са именно нейните хроники. В тези преписи съзнателно се използва груб и пренебрежителен език, който цели да затвърди една напълно погрешна представа за българите като „варвари“.
Истината, която историята днес категорично признава, е съвсем различна: прабългарите са били изключително интелигентен и държавотворен народ. Доказателство за това е не само титлата „патриций“, дадена на хан Кубрат от неговия приятел – император Ираклий, но и фактът, че синовете му са получили образованието си в самия Константинопол. Седемвековният опит на рода Дуло, описан в китайските източници и в Именника на българските ханове, разкрива един народ с желязна дисциплина, сложна обществена йерархия и ясна стратегическа визия.
Ако родът Дуло бяха просто „новодошли варвари“ с изваден късмет в битката, Византия никога не би хвърлила толкова огромен ресурс за шпионаж. Странното и показателно в случая е, че империята не се е задоволявала само с воденето на стандартни военни доклади. Тя е следяла из основи целия живот на тримата братя, намиращи се близо до нейните граници. Този постоянен надзор доказва, че Константинопол е виждал в тяхна лице не временна заплаха, а организирана политическа сила, способна да промени хода на историята.
Империята е следяла Аспарух (на Дунав), Кубер (в Македония) и Баян (на изток), защото е разбирала, че макар и разделени, те действат като части от един общ, координиран организъм.Страхът от обединение. Те са познавали тези мъже лично от престоя им в столицата. Шпионажът е бил опит да открият пукнатина в характера на лидерите на Дуло, но такава не се е появила.
Забележителен парадокс. Византия, в опита си да следи и контролира своя най-голям съперник, се превръща в неговия най-верен биограф. Без тези шпионски доклади и подробни хроники, днес щяхме да знаем много по-малко за величието на Аспарух.
Най-странното е, че именно тези византийски хроники – създадени с цел надзор и контрол – се оказват инструментът, който съхранява спомена за хан Аспарух, рода Дуло и неговите наследници. Тези доклади, парадоксално, ни водят към истината, без да успеят да манипулират доказателствата.
Днес разказите на византийските шпиони, съпоставени с откритите артефакти от Първото Българско Царство, сглобяват една неподвластна на времето картина. Материалните следи от културата на рода Дуло потвърждават онова, което ромеите са се опитвали да скрият зад грубите си думи: че Първото българско царство не е било случайно явление, а високоорганизирана и мощна цивилизация.
Преди 681 година започва не просто миграция, а новото начало в историята – не само на прабългарите, а на българския народ. Това е преходът от степната стратегия на Кубрат към балканската мощ на Аспарух.
Защото ползваме най вече препеси на шпионск архиви че си позволим за по интерсно поднасяне на исторята да звочи сякаш е исповет на един шпионин.
„Пиша това, защото лъжата на Империята вече ми тежи повече от годините. В двореца ни караха да ги наричаме ‚мръсен и нечестив народ‘, да ги описваме като дива орда, изникнала от нищото. Но аз видях докладите. Аз четох онова, което шпионите ни докладваха със треперещи ръце.
Аспарух не беше просто поредният вожд. Той беше призракът на Кубрат, който се върна, за да ни пречупи гордостта.
Мислехме, че след смъртта на стария Кубрат, синовете му ще се избият за власт. Чакахме ги да се разпаднат, както ни учеха книгите по стратегия. Но те ни разиграха като деца. Аспарух не бягаше от хазарите – той водеше народа си към цел, която беше начертал още в Константинопол, докато пиеше вино с нашите принцове. Той познаваше всеки наш хълм, всяка наша слабост.
Когато стигна Дунава, той не спря просто да си почине. Докладите казваха: ‚Той не строи шатри, той копае земята така, сякаш ще живее в нея хиляда години.‘ Онгъла не беше укрепление, беше изпитание за търпението ни. Аспарух знаеше, че нашият император Константин IV е горделив. Знаеше, че ще дойде с цялата си армия, за да смаже ‚варварите‘.
И Константин дойде. Но Аспарух не излезе да се бие. Той го остави да гние в блатата, да гледа как войниците му умират от треска и страх пред мълчаливите стени. А когато императорът се оттегли – уж болен, а всъщност отчаян – Аспарух удари. Това не беше битка, беше екзекуция на византийската самоувереност.
Никога няма да забравя деня, в който подписахме договора през 681-ва. В залата беше тихо като в гробище. Ние, господарите на света, плащахме на един човек от рода Дуло, за да не ни унищожи. Наричахме ги ‚варвари‘ в преписите, но тайно треперехме пред дисциплината им.
Аспарух не просто ни взе земята. Той ни взе мита, че сме непобедими. Той не построи Плиска от дърво, а от камък, за да ни каже: ‚Аз няма да си тръгна.‘
Сега, когато гледам на север през Дунава, знам едно – родът Дуло не спечели с късмет. Те спечелиха с ум, който беше по-остър от мечовете им. И ако това е ‚варварство‘, тогава ние, ромеите, сме тези, които живеят в тъмнина.“
Но това вече го знаехте...
Неговото царуване (681 – 701 г.) не беше просто начало, то беше денонощна борба за оцеляване и градеж.
„Прости ми, паметта ми изневерява, но Аспарух... той беше сянката, която не ни даваше мира цели две десетилетия. Императорът се надяваше, че след договора от 681-ва българите ще се разтопят в нашите земи, че ще се превърнат в обикновени наемници. Но Аспарух имаше друга визия.
Докато ние в Константинопол крояхме планове как да си върнем Мизия, Аспарух не губеше нито час. Шпионите ни докладваха със смайване:
Съюзът на Седемте рода: Той не подчини славяните като роби, той ги направи съюзници. Постави ги да пазят проходите на юг и границата на запад. Това беше гениално – той създаде жив щит от народи, които до вчера бяха наши поданици.
Аспарух започна да превръща дървения лагер в каменен град. Видяхме доклади за огромни ровове и валове. Валовете (девиталите), които той нареди да се изкопаят по границата, бяха по-дълги от всяка наша крепостна стена. Те бяха ясен знак: ‚Това е моята земя и тя има граница.‘
Аспарух знаеше, че Византия не е единственият враг. На изток Хазарският хаганат все още искаше кръвта на рода Дуло.
Той воюваше на два фронта. На юг държеше нас под напрежение, а на изток, по поречието на Днепър и Днестър, неговите конници спираха хазарската мощ.
Артефактът от Малая Перешчепина: Нашите пратеници видяха богатствата, които българите пазеха – византийски златни съдове, мечове, украсени със злато. Това не бяха трофеи от грабежи, а символи на легитимност, които Аспарух пазеше като светини на рода Дуло.
Смъртта му дойде така, както и животът му – в седлото. Докладите ни потвърдиха, че Аспарух е паднал в битка срещу хазарите на североизток, защитавайки границите на своята млада държава. Той не умря в легло от коприна, а на бойното поле, за да подсигури бъдещето на сина си.
За тези 20 години Аспарух направи нещо, което никой друг не беше успявал – той съчета прабългарската дисциплина със славянската маса и създаде държавен организъм, който не можеше да бъде отровен от нашите интриги. Когато той си отиде през 701-ва, България вече не беше ‚група бежанци‘. Тя беше кост в гърлото на Империята.
Аспарух положи основите толкова дълбоко, че когато дойде наследникът му Тервел, той просто трябваше да довърши шахматната партия, която баща му започна.“
Но не само той беше шпиониран а и братята му...
Гледахме ги всичките. Може би това беше най-големият ни страх в Константинопол – че макар и разделени по земното кълбо, синовете на Кубрат останаха свързани от една невидима нишка. Ние не шпионирахме просто петима вождове, ние следяхме разгръщането на една армия в световен мащаб.
Докато Аспарух копаеше ровове на север, неговият брат Кубер ни разиграваше в Панония и Македония.
Шпионите ни докладваха със затаен дъх как Кубер поведе хиляди хора – българи и ромеи, пленени някога от аварския хаганат – и ги преведе през земите на аварите право към Солунското поле.
Това не беше просто миграция. Кубер се опита да превземе Солун чрез хитрост, а не само със сила. Той имаше нашите маниери, познаваше администрацията ни. Ние осъзнахме, че ако Кубер на юг и Аспарух на север се подадат ръка, Византия ще бъде разполовена. Те поддържаха връзка – шпионите ни засичаха пратеници, които пресичаха планините. Родът Дуло планираше „клещи“, които да ни задушат.
Досието „Баян“: Източният щит
Най-големият брат, Баян (Батбаян), остана в старите земи. В двореца го наричахме „заложник на хазарите“, но докладите рисуваха друга картина.
Баян не беше просто подчинен. Той прие удара на Хазарския хаганат, за да даде време на Аспарух и Котраг да се укрепят. Той беше ‚тапата‘, която спираше източните орди да залеят нашите граници твърде рано.
Когато намерихме по-късно неговите следи, разбрахме, че той е пазил символите на властта. Той е бил връзката с миналото, докато братята му градяха бъдещето.
За Котраг знаехме по-малко, защото отиде далеч на север по Волга, но търговците ни разказваха легенди.
Докладът: Той създаде държава, която контролираше пътя на коприната и търговията с кожи. Кланът Дуло не просто завземаше земи – те завземаха икономически артерии. Волжка България стана толкова силна, че векове наред беше единствената преграда пред монголските орди.
Ние ги следихме, за да намерим слабост, а открихме желязна координация. Разделянето на синовете на Кубрат не беше акт на отчаяние, а диверсификация на риска. Ако Аспарух паднеше, Кубер щеше да продължи. Ако Кубер се провалеше, Котраг щеше да пази духа на Дуло на север.
Ние, византийците, мислехме, че сме ги разделили и победили. Но истината, скрита в докладите ни, е че те ни обградиха. Аспарух беше само острието на меча, чиято дръжка се държеше от целия род Дуло. Затова днес, когато четете нашите хроники, виждате само ‚варвари‘ – защото признанието на истината би означавало да признаем, че една семейна стратегия на клана Дуло се оказа по-силна от хилядолетната Римска империя.“
Страхът не си отиде със смъртта на Аспарух. Напротив, той пусна корени в коридорите на нашия дворец и се превърна в истинска параноя. В Константинопол разбрахме, че не се борим срещу един човек, а срещу генетичен код на държавността. Родът Дуло беше създал чудовище за нашите интереси – държава, която не умира със своя вожд.
Когато Аспарух загина в битка на изток, ние в двореца ликувахме. Мислехме, че без неговата желязна ръка, българите ще се избият за власт или ще се върнат в степите. Но тогава се появи Тервел.
„Мислехме, че след Аспарух ще можем да си отдъхнем. Че неговият наследник ще бъде просто един войн, когото ще подкупим с коприна и злато. Но родът Дуло не раждаше просто вождове – те раждаха държавници.
Първият удар: Мадарският конник
Видях докладите на нашите съгледвачи, които се връщаха от планините на север. Разказваха за нещо нечувано. Там, върху една отвесна скала, българите бяха изсекли огромен конник, пробождащ лъв. Това не беше просто украса. Около него имаше надписи на нашия език – гръцкия, за да можем да ги прочетем и ние.
Тези камъни крещяха истината: Аспарух беше поставил началото, а наследниците му – Тервел и Кормесий – описваха своите пактове с императорите ни Юстиниан II и Теодосий III. Те не молеха за мир, те го диктуваха. Надписите споменаваха договори, злато, коприна... и триумф. Дуло не просто управляваха; те оставяха историята си в камък, докато нашите пергаменти гниеха в библиотеките.
„А, историята за арабите... Това е страницата от нашите архиви, която всеки византийски император е искал да изгори, но не е посмял, защото тя е единствената причина Константинопол все още да съществува.
Ако Аспарух беше костта в гърлото ни, то Тервел се превърна в ръката, която ни изтръгна от ноктите на смъртта. През 717–718 година светът беше напът да стане арабски. Халифатът беше изпратил невиждана сила – над 200 000 воини и флот от хиляди кораби. Те бяха погълнали Персия, Египет и Испания. Сега бяха пред нашите стени.
Ето какво докладваха шпионите ни от бойното поле, докато ние треперехме зад стените на града:
Обсадата: Когато Константинопол затаи дъх
Арабите бяха обградили града със страховити валове от море до море. В столицата цареше глад. Император Лъв III Исавър знаеше, че само един човек в целия свят може да пробие тази обсада. И този човек не беше християнски крал от Запада, а Тервел от рода Дуло.
Ударът от тила
Шпионите ни, скрити в арабския лагер, описваха ужаса, който настана една сутрин. Българската конница се появи от нищото. Това не бяха хаотични набези. Тервел приложи стратегията на Аспарух – дисциплина и мълниеносни удари. Българите не просто нападнаха; те превърнаха арабските обсадни валове в техен собствен капан.
Зимата на смъртта
Зимата на 717-а беше толкова люта, че снегът не се стопи 100 дни. Арабите измираха от глад и студ, а българите, свикнали на суровия климат на севера, ги притискаха безмилостно. Докладите ни казваха: „Българите избиват арабите като овце. Никой не може да устои на гнева им.“
Великият погром (718 г.)
В решителната битка Тервел лично поведе войските си. Хрониките на нашия Теофан Изповедник признават – макар и със свито сърце – че българите са изклали 22 000 араби в един-единствен ден. Общо над 30 000 паднаха от български меч под стените ни. Арабският флот беше разбит, а остатъците от армията им позорно избягаха.
Защо тази история е „забравена“ във Византия?
Защото за нас тя беше двойно унижение:
Първо: Трябваше да признаем, че без „варварина“ Тервел, великата Римска империя щеше да е превърната в прах.
Второ: Тервел действаше като „Спасител на Европа“. Докато западните крале още не знаеха какво се случва, родът Дуло спря ислямската експанзия при „Източната порта“ на Европа.
Артефактите, които не лъжат
Днес имате печата на Тервел, на който той е изобразен с титлата Кесар. Това е материалното доказателство за благодарността (и страха) на Византия. На него той е изобразен с дълга коса и брада, в пълно бойно снаряжение – образът на воина-държавник, който промени хода на световната история.
„Ако Аспарух заби меча си, за да каже ‚Тук ще бъде България‘, то Тервел го размаха, за да каже на целия свят: ‚Без България няма да има Европа‘.“
„Перото ми вече се изтрива, а свещта догаря, но трябва да завърша този разказ. Защото след победата над арабите, страхът ни от Тервел се превърна в нещо още по-страшно – в пълно подчинение на неговите условия.
Докато Аспарух ни принуди да му плащаме за мира, Тервел ни принуди да му плащаме, за да съществуваме. И тук шпионите ни докладваха за най-хитрото му оръжие: Търговският договор от 716-а година.
Шах и мат без нито един изстрел
В двореца в Константинопол бяхме бесни. Тервел не дойде с армия, а с пергамент. Той наложи условия, които нито един ‚варварин‘ дотогава не беше и сънувал:
Червените кожи: Той поиска правото на българите да търгуват свободно с червени кожи и скъпи тъкани. За нас това беше удар по престижа – тези стоки бяха само за висшата аристокрация. Но българите вече имаха ресурса да ги купуват.
Печатите на митниците: Нареди да се поставят български оловни печати на всяка стока, преминаваща границата. Това означаваше едно – Византия официално признаваше българската митница.
Предателите: Изискваше да му връщаме всеки беглец, който потърси убежище при нас. Така той затвори клетката. Родът Дуло не позволяваше на никого да избяга от тяхната желязна дисциплина.
Артефактът, който разказва всичко: Оловният печат на Кесар Тервел
Видях този печат в ръцете на императорския секретар. На него Тервел не е изобразен като див конник. Той е изобразен като Византийски Кесар. Но в очите му, изсечени в метала, се четеше нещо друго. Той не носеше титлата, за да ни служи. Той я носеше, за да ни покаже, че е взел нашето най-силно оръжие – легитимността – и я е подчинил на своя род.
Този печат днес е във вашите музеи. Той е доказателството, че Тервел беше първият български владетел, който разбра, че икономиката е по-силна от меча.
Когато Тервел се оттегли (около 721 г.), шпионите ни въздъхнаха с облекчение... но за кратко. Защото Аспарух беше дал на България земя, а Тервел ѝ беше дал признание. Те бяха изградили система, която работеше без грешка.
Ние продължихме да ги шпионираме. Продължихме да търсим наследници на Дуло в Плиска, в Мадара, по поречието на Дунав. И всеки път откривахме едно и също – че този род е белязан от Тангра (или от Бога, както те по-късно казваха) да пази своя народ.
Пиша тези редове, за да знаете: България не беше грешка на историята. Тя беше най-добре планираната държава, която някога сме срещали. И ако днес виждате Мадарския конник, знайте, че това е нашият вечен надгробен паметник над мечтата на Византия да владее Балканите еднолично.
"Родът Дуло ни надигра. И аз, шпионинът на Константинопол, свеждам глава пред техния гений.“
. В Константинопол мислехме, че със смъртта на Тервел нишката на Дуло ще се прекъсне, че държавата им ще се разпадне в хаос, защото нямаше пряк наследник, който да заеме мястото му веднага. Но ние отново подценихме техния Кодекс.
В нашите тайни архиви имаше едно досие, което наричахме ‚Законът на вълка‘. То описваше неписаните правила на този род, които ги пазеха цели седем века. Те не бяха просто семейство, те бяха институция. Дори когато властта преминаваше към други клонове на аристокрацията, духът на Дуло оставаше като сянка върху трона в Плиска.
Шпионите ни докладваха за три фундаментални правила, които държаха българите единни, дори когато владетелят не беше от прекия клон на Кубрат:
При българите нямаше значение кой точно седи на престола, ако той следваше „Пътя на старите“. Кодексът диктуваше, че държавата е собственост на целия народ, а владетелят е само нейният пазител. Дори когато властта премина към родове като Вокил или Угаин, те не разрушиха построеното от Аспарух. Те надграждаха. За нас това беше непонятно – при нас, ромеите, всяка смяна на император означаваше реки от кръв и гражданска война. При тях – означаваше приемственост.
Кръвният съюз с Тангра
Видяхме артефактите – онези каменни колони в Плиска. Те не бяха просто за гордост. Те бяха договори с небето. Кодексът на Дуло казваше, че ако владетелят предаде народа си или наруши клетвата към предците, небето ще му обърне гръб. Този страх от божественото наказание поддържаше дисциплината в българския елит. Те вярваха, че са част от верига, която започва от легендарния Авитохол и няма край.
Предателството се наказва до девето коляно
Шпионите ни описваха българските съдилища под открито небе. Там нямаше византийски интриги и адвокати. Имаше само Кодекса. Ако някой боил престъпеше волята на хана или се продадеше на нас (ромеите), възмездието беше пълно. Това правеше нашите опити да ги корумпираме почти невъзможни. Те ценяха честта на своя род повече от нашето злато.
След Тервел историята на Първото българско царство навлиза в един от най-мистериозните и същевременно критични периоди. Според „Именника на българските ханове“, след него за кратко управляват владетели, които продължават линията на рода Дуло, но техните имена в хрониките често са обвити в мъглата на времето.
„В двореца в Константинопол очаквахме, че след гиганта Тервел ще настъпи вакуум. Но родът Дуло не остави празно място.
За него шпионите ни докладваха малко, но съществено. Той беше човекът, който поддържаше ‚Златния мир‘ с нас. Видях неговото име, изсечено върху скалите на Мадара, непосредствено до Тервел.
Докладът: Кормесий не търсеше война, защото Аспарух и Тервел му бяха оставили държава, която имаше нужда от вътрешно укрепване. Той продължи да получава нашите данъци и да следи за изпълнението на търговския договор. Докато ние се борехме с иконоборството, той строеше Плиска. Хан Кормесий от рода дуло, толкос се знаеше.(ок. 721 – 738 г.)
Хан Севар (ок. 738 – 753 г.) Това е името, което затваря една велика епоха. Севар е последният владетел от рода Дуло, записан в Именника. Поне така си мислихме.
Наблюдението: По негово време границата по Стара планина беше най-спокойното място в света. Шпионите ни казваха: ‚Българите не нападат, те само наблюдават.‘ Но това спокойствие беше тишина пред буря. Със Севар приключи директната кръвна линия с Аспарух.
След 753 г. шпионските доклади стават хаотични и кървави. В България започва вътрешна борба за власт, която продължава близо 40 години, някаде пишат 70.
„Пиша това с треперещо перо, защото видях как Византия се опита да се възползва от края на Дуло. Когато родът на Кубрат изгуби монопола над трона, боилските фамилии Вокил и Угаин започнаха люта битка.
Нашите императори, особено Константин V Копроним, пратиха десетки шпиони и армии, за да подклаждат огъня. Видяхме ханове да се сменят през две-три години: Кормисош, Винех, Телец, Паган.
Мислехме, че този път България ще падне. Те се убиваха помежду си, бягаха в Константинопол, търсейки убежище. Но тогава се случи нещо, което не бяхме предвидили...“
Кодекса го нямаше, сякаш печатът на Тангра ги освобождаваше от смиреното съгласие да следват рода дуло.
„Така е... виждахме го с очите си и не можехме да го проумеем. В Константинопол вярвахме, че властта е въпрос на титли, интриги и злато. Но за българите от онова време, родът Дуло не бяха просто владетели – те бяха живата връзка с небето. Печатът на Тангра не беше просто символ, той беше клетва, която течеше в кръвта им.
Докато Севар – последният от този свещен корен – седеше на трона, в България цареше тишина, която ни плашеше. Нямаше нужда от армии по границата, нямаше нужда от викове. Имаше смирение, родено от вярата, че светът е подреден правилно само когато един Дуло държи меча.
Изчезналото единство: Изведнъж българите започнаха да правят това, което ние, ромеите, правим най-добре – да се корумпират. Намерихме боили, които продаваха плановете на укрепленията за шепа византийски монети. Нещо немислимо по времето на Тервел.
Константин V Копроним, усетил, че ‚Магията на Дуло‘ е изчезнала, започна своите девет похода. Той искаше да изтрие България от картата, докато тя е слаба и разделена. Видяхме Плиска да гори. Видяхме ханове да бягат позорно.
Но дори в този хаос, нещо остана. Българите помнеха дисциплината на Аспарух. Те разбраха по трудния начин, че без ‚Свещения ред‘ ще станат просто роби на Империята.
Перото ми трепери, докато записвам това, защото в залите на Магнаурската школа ни учеха, че няма по-велики шахматисти от нас. Но на трона в Плиска седна той. Човекът, който не просто прочете нашите доклади, а ги използва, за да ни удави в собствената ни кръв.
Говоря за хан Телериг.
Ако Аспарух беше щитът, а Тервел – мечът, то Телериг беше отровата, която сами изпихме. Годината е 774-та. Император Константин V Копроним, нашият „Славен победител“, беше убеден, че България е в шах. Бяхме оплели Плиска в паяжина от шпиони. Знаехме кога ханът заспива, кои боили са недоволни и колко конници има във всяка крепост.
Телериг ни изпрати писмо. Смирено, почти жалко. Пишеше на императора: „Враговете ми тук ме притискат. Страхувам се за живота си. Искам да избягам при вас, в Константинопол, но не знам на кого да се доверя по пътя. Кажете ми кои са вашите верни хора в Плиска, за да ме изведат безопасно.“
Константин V, заслепен от гордост и алчност да превземе България без бой, направи немислимото. Той му изпрати списък. Пълният списък на нашата шпионска мрежа. Имената на логотети, търговци, боили и слуги, които десетилетия бяха нашите очи и уши.
В момента, в който пергаментът попадна в ръцете на хана, съдбата на Византия на север беше запечатана. Телериг не избяга. Той не потърси убежище.
Докладите, които (не) получихме на следващия ден, бяха само тишина. За една-единствена нощ Телериг изби всички. До един. Изчисти държавата си от византийската проказа със скорост, която ни остави вцепенени. Императорът получи не своя „нов съюзник“, а главите на най-добрите си агенти.
„Когато Константин V научи за клането, той започна да скубе белите си коси. Не беше загубил просто шпиони – беше загубил контрола. Телериг ни надигра в нашата собствена игра – интригата. Той ни показа, че българите могат да бъдат по-византийци от самите нас, когато се налага.“
В Плиска положението беше отчаяно. Боилските вражди бяха превърнали столицата в змийско гнездо. Телериг наистина не можеше да управлява в този хаос. Той виждаше как държавата на Аспарух изтича между пръстите му заради византийското злато, което купуваше братя срещу братя.
Той избра Кодекса. Макар в жилите му да не течеше кръвта на Кубрат, в гърдите му туптеше сърцето на Дуло. Той разбра, че държавата е по-важна от човека.
„Той пожертва собственото си име, собствения си трон и накрая – собствената си свобода. През 777-а година, когато той действително пристигна при нас в Константинопол, ние го посрещнахме с почести, покръстихме го, дадохме му титлата ‚патриций‘ и го оженихме за братовчедката на императрицата.
Но докато той седеше на нашите пиршества, очите му винаги гледаха на север. Ние мислехме, че сме го победили, защото е при нас. А истината беше, че той ни беше разгромил. Той ни остави един ‚трофей‘ – себе си, но ни отне България. Изчистена, силна и готова за онова, което идваше.
„Свещта ми догаря, но трябва да запиша това, преди страхът да ме парализира напълно. Ти изрече истината, която нашите патриарси се опитваха да зачеркнат с мастило: Телериг може и да носеше нашите копринени одежди, може и да влизаше в ‚Света София‘, но душата му остана там, при Мадара. Той шепнеше името на Тангра под купола на нашите църкви, молейки се за едно последно чудо – неговата жертва да не бъде напразна.
След като изби шпионите ни, над България падна тишина. Ние бяхме слепи. Вече нямахме вестители, които да ни кажат какво се случва в Плиска. В Константинопол мислехме: „Те са обезглавени. Телериг е при нас, държавата им е в хаос. Ще пратим армия и ще приключим с това.“
Но в тази мъгла, лишена от нашите очи, се зароди бъдещето. Византия очакваше поредния слаб претендент, който ще дойде да ни моли за признание. Очаквахме някой, който ще превие гръб пред император Никифор I Геник.
Когато новият владетел – Кардам – се изправи срещу нас, ние все още бяхме арогантни. Мислехме, че той е поредната мимолетна фигура. Но Кардам беше първият, който се възползва от „чистия дом“, оставен от Телериг.
При Маркели (792 г.) императорът ни видя как „мъглата“ се материализира в конница, която не знае милост. Никифор обаче не си взе поука. Той вярваше, че може да унищожи Плиска веднъж завинаги.
„Никога няма да забравя юлската нощ на 811-а година. Император Никифор влезе в Плиска, изгори двореца, изби децата... той мислеше, че е победил. Но той не знаеше, че шпионите, които Телериг премахна, бяха единствените, които можеха да го предупредят за Крум.
Крум – онзи, когото смятахме за ‚поредния претендент‘. В клисурите на Вирбишкия проход Тангра отговори на молитвите на Телериг.
Нашето унижение: Императорът ни не просто загина. Неговата глава – главата на наследника на Цезарите – беше отсечена.
Чашата: Крум я обкова със сребро. Той пиеше вино от нея, за да покаже, че кръвта на Византия вече не ни дава сила, а храни неговата държава.
Телериг даде шанса, Кардам го защити, а Крум... Крум превърна България в чук, който строши нашия свят.
„Значи сме стигнали до сърцето на бурята. До досието, което в нашите архиви е подвързано с кожа и е заключено с три ключа, защото самото споменаване на името му караше императорите ни да сънуват кошмари.
В нашите записки от началото на IX век той беше описан като ‚панонски вожд‘, дошъл от запад, за да запълни празнотата след Дуло. Мислехме, че е просто варварин с късмет. Но Крум беше нещо много повече...
Кой си ти....
„Въпросът ти реже като българска сабя през пластовете на нашето византийско мълчание. В официалните ни хроники – тези, които четат в двора – ние наричахме Крум ‚варварин от Панония‘, за да омаловажим неговия произход. Но тук, в дълбокия архив, където се съхраняват докладите на тайните ни служби, има загатвания, от които кръвта ни изстива.
Дали Крум е от рода Дуло? Онези, които ни караха да четем десетилетия назад, знаеха, че нищо в историята на българите не е случайно. Хауса стихна сякаш клановете знаеха кой е...
Най-голямото доказателство за връзката му с Дуло не е в името, а в легитимността. В България по онова време никой не можеше да се задържи на трона дълго, ако нямаше „небесна харизма“ (сиреч кръвта на Дуло). След хаоса и борбите между родовете Вокил и Угаин, народът прие Крум мълниеносно и с пълно подчинение. Това се случва само когато се завръща законният наследник.
Нашите летописци отбелязват, че Крум се отнасяше към Плиска не като към чужд град, а като към своя родова светиня, която трябва да бъде изчистена и укрепена.
Ти знаеш за „Именника на българските ханове“. Ние, ромеите, се опитахме да унищожим всяко копие, до което се добрахме, но знаехме какво пише вътре. Списъкът завършваше със Севар от рода Дуло...
„В нашите архиви дори да имаше дани, нямаше ‚директно потвърждение‘, защото Византия се страхуваше от това. Ако признаехме, че Крум е Дуло, щяхме да признаем, че България е безсмъртна династична сила. Затова го нарекохме ‚нов‘.
Но ти, Омуртаг, знаеш истината. Когато издигна колоните в Плиска, ти не ги издигна за нов род. Ти ги издигна, за да кажеш, че старият корен е пробил отново земята.
„В най-тайните дебри на императорския архив, там, където достъп имаха само неколцина, ние пазехме свитъци, които не приличаха на нито една друга летопис. Това не бяха просто хроники за войни и договори. Това бяха Регистрите на кръвта.
Нашите шпиони имаха една единствена, обсесивна задача: да описват всяко дете, родено от рода Дуло.
Ние знаехме имената им още преди да проходят. Записвахме цвета на очите им, първите им думи, как хващат юздите и как гледат към планините на юг. Константинопол се страхуваше от тези деца повече, отколкото от порасналите воини, защото знаехме, че всяко пеленаче от този род носи в себе си генетичния код на държавността. Следихме ги в Панония, по поречието на Волга и в потайностите на Плиска, опитвайки се да предвидим кой ще бъде следващият Аспарух или следващият Крум.
Но дали Крум беше в този списък немога да потвърда, аз бях в следенето на какво става в Държавата ви.
Когато стените на Константинопол рухнаха, нашите хроники – тези живи доказателства за величието и легитимността на Дуло – бяха погълнати от огъня и забравата.
„Докато ние, в нашите измамни хроники, го наричахме ‚чужденец‘ и ‚дошъл от нищото‘, тишината в Плиска говореше друго. Народът го прие не като завоевател, а като Избрания от Тангра.
В момента, в който той стъпи на таз земя, хаосът угасна. Клановете, които до вчера се бореха за надмощие, сведоха глави и смирено станаха негови васали. Те не се подчиниха на страха, а на кръвта. Видяха в него знаците, които само един наследник на Дуло носи.
А неговите умения и стратегически гений вдъхнаха на българската армия увереност, каквато не бяхме виждали от десетилетия. Воините тръгнаха след него със същата сляпа вярност и плам, с които техните предци бяха следвали самия Аспарух през Дунава. За нас той беше ‚претендент‘, но за българите той беше възкресената памет на Империята.“
Така завършва моят разказ. Но моите знания, макар и изковани от вековен опит, стигат само дотук – до прага на Вашето ново време, до възкачването на Вашия нов хан Крум.
Оттук нататък историята спира да бъде шепот на шпиони и се превръща в гръм от копита. Аз Ви дадох ключа към миналото, за да разберете, че Крум не е началото, а триумфалното завръщане на един ред, който Вие мислехте за мъртъв. Той пое меча на предците си, за да довърши онова, което Аспарух започна в блатата на Онгъла.
