Увот
Извод за 1 до 5 век. Тайнствената мъгла, пусната от историческите гилдии от 6 до 19 век, за да скрият нашето присъствие и процеса на един народ, който в зона, достатъчно отдалечена от империите, прави спойка между отделни местни, тракийски и евразийски източни народи. Те се наричат Българи и създават демократична военна сила в степта. С огромна промишлена металургия, скотовъдство и земеделие. С гранични търговски пунктове от Дунав до Китай. Това земята разкрива на археологията.
А енергията ни е толкова мощна и пробивна, че опита да се унищожи всеки архив, пак се прокарват малки лъчи в пластовете оцеляли архиви. Достатъчни да повдигнат мъглата с дигитализацията, развитата наука и технология през 20 и 21 век.
Ако не си прочел 1 част от този период на 1 до 5 век натисни ...тук
Практиката наследници на чужди владетели да пребивават в Рим като заложници (на латински: obsides), които същевременно са третирани като високопоставени гости, получават образование и се движат в най-висшите кръгове на римското общество, датира още от епохата на Римската република, но се развива мащабно и се институционализира в периода на Римската империя (от I век пр. Хр. нататък).
1. Антични автори и историци (Писмени източници)
Множество римски и гръцки историци описват имената, съдбата и живота на тези царски деца в своите съчинения, които са оцелели до днес:
Тит Ливий (Ab Urbe Condita) – описва подробно събитията от Републиката и изпращането на млади принцове (като македонския принц Деметрий) в Рим.
Тацит (Анали и Истории) – разказва за политическите маневри през I век с участието на принцове от Изтока (например от Партия и Армения), които са живели в Рим.
Страбон
Суетоний
Res Gestae Divi Augusti (Делата на божествения Август):
Почетни надписи върху статуи: В Рим и други градове на империята са откривани постаменти на статуи с надписи, посветени на чуждестранни принцове или царе, пребивавали в столицата.
Това показва, че макар самите лични дневници или писма на тези деца да не са оцелели, тяхното присъствие и политическата роля са документирани от най-авторитетните свидетели на древността.
Взаимоотношенията между младите чуждестранни принцове и римските императори варират значително — от дълбоко лично приятелство и пълно доверие до крайно недоверие и съперничество. Въпреки че първоначално са пристигали в Рим като политически заложници, немалка част от тях изграждат много близки, дори близки до братски или бащински връзки с владетелите.
Ето няколко от най-ярките исторически примери за принцове, които успяват да станат изключително близки с римските императори:
1. Арминий и Флавий (германски принцове при Октавиан Август)
Контекст: Синове на херуския вожд Сегимер, те са изпратени в Рим като заложници още в детска възраст по времето на император Август.
Връзка с императора: Получават римско военно образование, стават римски граждани и дори получават офицерски чин в римската конница (включително почетната титла equites). Август им гласува огромно доверие.
Различни съдби: Докато Флавий остава изключително верен на Рим и императора до края на живота си (дори се бие срещу собствения си народ), неговият брат Арминий се завръща в Германий, използва получените римски военни знания и нанася легендарно поражение на римляните в Битката в Тевтобургската гора (9 г. сл. Хр.).
2. Тигран V и Александър (арменски и юдейски принцове)
Контекст: По време на ранната империя източните династи редовно изпращат децата си в римския двор.
Връзка с императора: Принцовете израстват в непосредствена близост до императорското семейство, живеят в двореца на Палатин и учат заедно с императорските внуци. Август и неговите приемници често лично ги подготвят за бъдещото управление на техните царства, стремейки се да ги направят свои лични съмишленици. Когато навършват пълнолетие, самите императори ги изпращат обратно да управляват земите си като верни васали.
3. Ирод Агрипа I (юдейски принц при Тиберий и Калигула)
Контекст: Внук на Ирод Велики, той прекарва младостта си в Рим, където живее в двора на император Тиберий.
Връзка с императора: Въпреки че отношенията му с подозрителния Тиберий минават през възходи и падения (дори за кратко е хвърлен в затвора), той става изключително близък с младия принц Калигула. Двамата прекарват нощи в пиршества и приятелство. Когато Калигула става император (37 г. сл. Хр.), той веднага освобождава Ирод Агрипа, дава му царска титла и огромни територии в Юдея, превръщайки го в един от най-влиятелните си съюзници.
4. Реметалк I и тракийските принцове
Контекст: В контекста на тракийските династии (Сапейската династия), римските императори активно привличат наследниците в столицата.
Връзка с императора: Тракийски владетели и техните наследници (като Реметалк I) поддържат отлични лични отношения с Август. Императорът дори лично се намесва да разреши династични спорове в полза на Реметалк, когото нарича свой верен приятел и съюзник (socius et amicus).
Обща картина
Римската стратегия е разчитала именно на тази психологическа близост. Чрез години, прекарани в игри, учене и общуване в императорския двор, младите чужденци често развиват дълбоко възхищение към римската цивилизация и лична привързаност към самия император (който за тях е едновременно покровител и авторитет). В голяма част от случаите това гарантира мира по границите по-ефективно от всяка армия.
Когато млади принцове и владетели се завръщат от Рим след дълго пребиваване, вдъхновени или твърде свързани с римската политика, те често се сблъскват с ожесточената съпротива на собствените си племена или роднини. Това напрежение многократно е водило до вътрешни конфликти, дворцови превратности и убийства на такива водачи от техните собствени сънародници или близки.
1. Убийството на Арминий (21 г. сл. Хр.) Причината за смъртта му: След големите военни успехи Арминий започва да концентрира прекалено много власт в ръцете си и да се опитва да наложи еднолична власт (царска титла), което сред племенната му аристокрация се възприема като предателство към свободата на племето и приемане на „римски тиранични маниери“.
2. Съдбата на проримските принцове в Армения и Партия
В източните провинции и царства (като Армения, където Рим непрекъснато се опитва да наложи свои принцове, възпитани в столицата), местната аристокрация редовно отхвърля „римските марионетки“.
Принцове, които идват с римски протекции и се опитват да въведат римски порядки или данъчни системи, често са отравяни, сваляни от престола или убивани от собствената си дворцова номенклатура или роднини, които виждат в тях предатели на националните традиции.
3. Вътрешни междуособици сред тракийските династи
В Тракия през I век пр. Хр. – I век сл. Хр. царете и техните синове, пращани в Рим (като членовете на Сапейската династия), често се разделят на проримски и антиримски партии.
Това води до братоубийствени войни, в които тракийски владетели, застрашени от прекаленото римско влияние на своите съперници-роднини, ги отстраняват физически.
Да, има редица исторически примери за принцове, които успяват трайно да запазят или да се завърнат на трона си след престоя си в Рим, като в дългосрочен план поддържат стабилни и изключително ползотворни отношения с римските императори.
За Рим това е перфектният изход от стратегията: принцът се връща в родината си вече закален, образован в духа на римската политика, лоялен към императора и готов да управлява като сигурен васал, който пази римските интереси по границите.
Ето най-ярките и успешни примери, документирани в античните източници:
1. Ирод Агрипа I (Юдея)
Престоят в Рим: Както беше споменато, той прекарва младостта си в римския двор и става личен приятел с бъдещия император Калигула.
Завръщането и трона: Когато Калигула се качва на престола (37 г. сл. Хр.), той изпълнява обещанието си и го прави цар на Юдея и териториите на Филип и Антипа.
Отношенията след Рим: Ирод Агрипа управлява изключително успешно. Той балансира умело между изискванията на римската власт и традициите на местното еврейско население. Отношенията му с Рим остават перфектни и дори следващият император, Клавдий, разширява земите му, така че царството му става почти колкото това на дядо му Ирод Велики.
2. Архелай от Кападокия
Престоя в Рим: Той е изпратен в Рим още като момче. Там получава отлично елинистическо и римско образование и попада в кръга на влиятелни римски политици.
Завръщането и трона: Император Август го поставя на трона на царство Кападокия (в малка Азия) около 36 г. пр. Хр.
Отношенията след Рим: Архелай управлява дълго и мирно – повече от 40 години. Той превръща Кападокия в изключително стабилна буферна зона за Рим на изток.
Ако говорим за чисти принцове, които са родени и израснали като независими суверени, след това са отведени в Рим като заложници, а след завръщането си в своверенните си (непокорени все още) територии успяват да се качат на трона и да провеждат самостоятелна политика (или да използват Рим за свои цели), историческите примери изглеждат по друг начин:
1. Зенон (Кралят на Армения / Арташесидска династия)
Произход и заложничество: Той е син на влиятелния понтийски цар Полемон I. Прекарва дълго време в Рим като част от източния политически елит и се е явявал напълно „романизиран“ според римските очаквания.
Завръщане на собствения трон: През 18 г. сл. Хр. римският пълководец Германик го отвежда в Армения. Арменците обаче по това време отхвърлят римските марионетки и търсят цар с кралско кръвно потекло. Вместо да се бунтуват срещу Зенон, арменската аристокрация го харесва толкова много, че самите те го канят и го коронясват за цар под името Арташэс (Артаксий III), съгласувайки го с Рим.
1. Промяна в геополитическата стратегия на Рим (II век)
През I век Рим все още се опитва да управлява пограничните територии чрез „клиентски царства“ и мека сила (чрез възпитаване на наследниците в столицата).
През II век (при императорите Траян, Адриан, Антонин Пий) империята достига своя максимален териториален обхват.
Стратегията се променя от индиректно влияние към директно управление. Голяма част от тези царства (като Тракия през 46 г. сл. Хр., Кападокия, Понт) са анексирани и превърнати в обикновени римски провинции. Вече няма „царски деца“, които да бъдат пращани в Рим, защото техните държави просто са изчезнали от картата.
2. Трансформация на границите и новите „съседи“ (III век)
През III век Римската империя навлиза в дълбока политическа и икономическа криза (известна като Кризата на III век).
Външните врагове вече не са отделни елинистически царства или цивилизовани династии с монарси, чиито деца могат да бъдат „взети за заложници и образовани“.
На границите се появяват нови племенни съюзи и конфедерации (готи, алемани, сармати, персите от новото Сасанидско царство), които действат по съвсем различен начин.
С тях Рим вече не преговаря с изтънчена дворческа дипломация, а воюва мащабно или им плаща огромни данъци (трибути), за да пази границите си.
3. Има ли все пак изключения през II и III век?
Въпреки че институцията на „царските деца в двореца“ запада, заложници все пак се вземат, но тяхната съдба е по-различна:
Заложници за сигурност, а не „принцове-гости“: През II и III век, когато римските императори сключват мир с бунтуващи се германски или източни племена, те често изискват синовете на племенните вождове да бъдат предадени на Рим.
Разликата е, че те вече не се третират толкова като високообразовани „принцове в златна клетка“, а по-често като превантивна мярка за сигурност или дори са включвани директно в римската армия (в помощните войски – auxilia), където бързо са се разпръсквали из отдалечените краища на империята, за да се предотвратят бунтове.
1. Промяна в характера на империята и „дворцовата дипломация“
През IV век Римската империя вече е с променена столица (Константинопол) и е изправена пред нови, мащабни миграции на племена (германци, сармати, перси). Тъй като преките анексии вече не са толкова лесни, Рим се връща към старата изпитана дипломация на меката сила.
Императорите отново започват да канят синове на варварски вождове, персийски сатрапи и кралски наследници от съседните на империята земи в новите столици (Рим и особено Константинопол).
Ето най-ярките примери за такива принцове от IV и V век и тяхната съдба:
1. Аларих (крал на вестготите) – IV век
Произход и ранни години: Роден около 370 г. в благородническо готско семейство (близко до рода на Балтите). Въпреки че не е бил директен наследник на трона в най-ранните си години, той израства в контекста на военните договори между готите и Рим.
Връзка с империята: Младият Аларих служи в римската армия като федерат (съюзен командир) под командването на император Теодосий I. Той опознава отвътре римската военна тактика, организация и слабости.
Съдба: След смъртта на Теодосий римските субсидии към готите спират. Разочарован от отношението на имперския двор към него и хората му, Аларих повежда вестготите срещу самата империя. Неговата кулминация е историческото превземане и грабене на Рим през 410 г. – събитие, което разтърсва античния свят. Умира внезапно малко след това в Южна Италия.
2. Флавиан Стилихон (макар и с полуварварски произход) – IV/V век
Произход: Син на вандалски кавалерийски офицер на римска служба.
Съдба: Стилихон израства изцяло в римската армейска среда и се издига до най-високия възможен пост – главнокомандващ на римската армия (magister militum) и фактиччески регент на младия западноримски император Хонорий. Той се жени за племенницата на императора. Въпреки вандалския си произход, той посвещава живота си на защитата на Западната римска империя срещу други вандали и готи, но накрая става жертва на дворцови интриги и е екзекутиран през 408 г.
3. Теодорих Велики (остготски принц) – V век (ок. 454–526 г.)
Произход: Син на остготския крал Теодемир.
Заложник в Константинопол: Когато е на около 8 години (през 459 г.), малкият Теодорих е изпратен в Константинопол като заложник, за да гарантира мирен договор между остготите и източния император Лъв I.
Жизнен път и съдба: Той прекарва десет години в имперския двор. Вместо да бъде тъпкан в зандани, той получава блестящо образование, научава перфектно гръцки и латински, наблюдава отблизо римската политика, военното дело и дипломация.
Завръщане и възход: Когато се завръща при своя народ, той става крал на остготите. Използвайки комбинация от вандалска военна сила и дълбоко разбиране на римската цивилизация, с благословията на източния император той нахлува в Италия, побеждава Одоакър и създава могъщо Остготско кралство. Управлява дълго и мъдро, опитвайки се да съчетае римската култура с готската военна мощ.
След завръщането: Въпреки че е израснал в Рим, Зенон избира да се слее с местната култура — сваля римските дрехи, обявява се за истински арменец, язди и се бие като тях. Той управлява успешно и независимо, без да бъде просто слепо послушна марионетка на императора.
4. Рехиар (крал на свебите в Испания) – V век
Произход: Син на свебския крал Хермерик.
Връзка с империята: Свебите са варварско племе, което се утвърждава в Иберийския полуостров. За да укрепи позицията си, младият принц Рехиар пътува лично до Равена (столицата на Западната империя) през 448 г., за да договори съюз с император Валентиниан III.
Съдба: Императорът го посреща с почести, разрешава му да се ожени за дъщеря му (или близка до него благородничка) и го изпраща обратно с подаръци като официален римски съюзник. Рехиар става крал, но скоро нарушава споразумението, започва да напада римски територии в Испания, елиминиран е военно и е екзекутиран през 456 г., след като свебите са разбити от вестготите (съюзници на Рим).
5. Одоакър (варварски военачалник) – V век
Макар и не класически „принц от кралски двор“, той е син на Едекон (лидер на скири или хунски съюзник). Одоакър служи дълго време като офицер в елитната лична гвардия на западноримските императори. През 476 г. той сваля от престола последния западноримски император Ромул Августул, с което формално слага край на Западната римска империя, но управлява Италия, стремейки се да запази римската административна система.
Обща тенденция за IV–V век
Ако през ранната империя принцовете са били „отглеждани в затворени дворци“ с цел да забравят корените си и да станат марионетки, то през IV и V век динамиката се променя радикално:
Варварските принцове, пралени в Константинопол или Рим, използват престоя си по-скоро като военна академия.
Те изучават слабостите на самата империя отвътре.
Когато се завърнат при своите народи, те използват тези знания или за да договорят равноправни държавни съюзи, или – в много от случаите – за да завземат римски земи и да основат свои собствени кралства върху руините на разпадащия се римски свят.
.....
Напълно сте прав за VI век – това е епоха на невероятни сътресения, дворцови преврати, войни и изключителна нестабилност и в двете половени на бившата империя.
В Западна Европа новите варварски кралства (франкове, лангобарди, остготи, вестготи) се борят за оцеляване и територии, а в Източната Римска империя (Византия) при император Юстиниан I (527–565 г.) и неговите наследници на трона се сменят военнокомандващи, заговорници и императори, чието управление често приключва с насилствена смърт или изгнание.
Въпреки тази политическа буря обаче, дипломацията с принцове-заложници не само че не спира, а придобива още по-хитър, макар и отчаян характер. Тя просто сменя формата си:
1. Константинопол като „златна клетка“ за чужди принцове
През VI век Източният император Юстиниан I и неговите министри превръщат византийския двор в истински център за политически заложници, особено от районите около Черно море, Кавказ и Дунав:
Лазика и Кавказ: Царете на Лазика (днешна Западна Грузия) и Иберия редовно изпращат синовете си в Константинопол. Там те се жениха за византийски принцеси, приемат християнството и са държани като гаранция, че земите им няма да минат на страната на персите.
Хуни, авари и славяни: Когато Византия не може да победи новите нашественици с армия, тя използва подкуп, дипломация и... взимане на деца за заложници. Например, синове на хунски или аварски вождове са пращани в столицата, за да получат високи римски титли (като патрикий), издръжка и... да стоят мирно, докато бащите им воюват на Дунава.
2. Принцът-заложник като оръжие срещу самите варвари
Вместо романтичното „обучение за гости“, през VI век тази практика става чисто прагматична и цинична разменна монета:
Когато едно варварско племе се разцепи или избере нов крал, Византия често вади от „златната си клетка“ отгледан в двора принц, дава му пари, злато и наемна армия и го праща да завземе трона в родината си, за да свали някой враждебен владетел.
Обратното също важи: ако някой варварски вожд залови византийски пълководец или знатно дете, сделките за размяна на заложници текат непрекъснато през цялата епоха на Юстиниан.
Защо все пак изглежда „мъртва“?
През VI век тази политика губи блясъка си от времето на Август. Тя вече не е инструмент за тихо разширяване на културното влияние, а инструмент за оцеляване на ръба на оцеляването. Във време, в което самите императори се сменят непрекъснато, никой няма илюзии, че един заложник ще остане верен до живот – затова заложниците се държат строго, използват се за застраховка срещу нападения или се женят принудително за византийски аристократки, за да бъдат напълно контролирани.
По-скоро по времето на император Ираклий (610–641 г.) Византия е притисната от тежка криза (войни с персите и аварите) и използва тази стара дипломатическа методология целенасочено и тактически спрямо новопоявилите се на политическата сцена прабългарски и славянски племена около Черно море и Дунав.
1. Княз Брюн (или Вук) и сръбските племена на Балканите
Контекст:
По време на мащабното преселение на славяните и аварите, когато балканските провинции на Византия са опустошени, император Ираклий използва дипломация, за да привлече сърбите и хърватите като съюзници срещу аварите. Отношенията:
Според хрониката De Administrando Imperio („За управлението на империята“) на император Константин VII Багренородни, източните сърби установяват официални отношения с Ираклий. Техният ненаименуван в детайли управител (княз) изпраща заложници и иска закрила от императора. Ираклий ги настанява в земите около провинция Далмация и им позволява да се заложат там като византийски съюзници (федерати), след като техният вожд приема християнството под византийско влияние.
2. Царете на Лазика и Иберия (Кавказкият регион)
Контекст:
Кавказ е жизненоважна зона за Ираклий по време на тежките му войни срещу персийския Сасанидски хаганат. За да закрие северния фланг на Мала Азия, императорът лично води преговори с местните царства (днешна Западна и Източна Грузия). Принцовете:
Млади царе и принцове от Лазика (като тогавашния владетел Гурам или местни династи) са привлечени в Константинопол.
3. Персийският принц Кавад II (синът на Хосрой II)
Контекст:
Въпреки че не е „варварски“ принц в обичайния смисъл, а наследник на най-големия враг на Византия – Персийската империя, случаят с Кавад II е върховният успех на дипломацията на Ираклий. Отношенията:
След като Ираклий разбива персите в епичната война през 627–628 г., персийската аристокрация вдига бунт срещу стария шах Хосрой II и издига на трона неговия син Кавад II. Тъй като Кавад поддържа тайни или поне благоприятни контакти с византийската политическа мисъл и търси изход от катастрофалната война, той незабавно сключва мир с Ираклий, връща всички завзети римски земи (включително Светия кръст от Йерусалим) и за кратко превръща персийския коронован наследник в партньор на императора, преди персийската държава окончателно да рухне под вътрешни междуособици.
Защо Ираклий залага толкова масово на тази карта?
Император Ираклий е изправен пред фалит на държавната хазна и нападения отвсякъде (авари, славяни, перси, а по-късно и ранните арабски завоевания).
Затова неговата стратегия с чуждестранните принцове (сред които най-успешен и дългосрочен партньор се оказва кан Кубрат) е да замени скъпите и рисковани военни походи с лична дипломация, религия (кръщение) и титли, превръщайки потенциалните опасни врагове в лоялни гранични съюзници.
......
Изложеното от вас проследява блестящо класическата византийска дипломатическа стратегия в един от най-критичните моменти на империята. Възползвайки се от методите на римската политика (divide et impera, привличане на федерати, християнизация, раздаване на високи титли и използване на „почетни заложници“), император Ираклий успява да тушира смъртоносни заплахи.
Когато обаче тази матрица се приложи към отношенията между Византия и кан Кубрат (основателя на Стара Велика България), се забелязват дълбоки и съществени разлики в сравнение с примерите с княз Брюн, кавказките владетели или дори персийския принц Кавад II.
Ето къде се крият огромните разлики между Кубрат и останалите принцове, които превръщат българите в много по-различен и равностоен фактор в съзнанието на Константинопол:
1. Мащабът и суверенитетът на държавността (Организирана сила срещу племенни групи)
Другите принцове: Сръбските племена пристигат като разпръснати мигриращи общности, които молят за земя и закрила, за да оцелеят срещу аварите. Владетелите на Лазика и Иберия са малки буферни царства, изцяло зависими от геополитическата милост на империята. Кавад II е наследник на рушеща се от вътрешни войни и победена империя.
Ранно заложничество и възпитание в императорския двор (Личното познанство):
Според изворите (патриарх Никифор и Теофан Изповедник), младият Кубрат прекарва дълго време в Константинопол като част от византийската политическа практика за интегриране на наследниците на съюзнически племена. За разлика от обикновените заложници, държани за страх, Кубрат е израснал в сърцето на империята, получил е римско образование, приел е християнството и е изградил лични контакти с римския елит и самия император Ираклий. Титлата „патрикий“ като върховен признак на съюзничество, а не на подчинение:
Когато Орган (чичото на Кубрат) и самият Кубрат получават високата титла патрикий, това в йерархията на империята не е просто подаяние за поредния варварин, а равностойно партньорство. Патрикият е сред най-високите сенаторски титли – с нея Византия де факто признава Кубрат не за победен васал, а за висш държавен мъж и съюзник от римски ранг. Общият враг – Аварският хаганат:
Ираклий и българите (още от времето на Орган и ранните племенни групи около черноморските брегове) имат смъртен общ враг – аварите. Докато сръбските племена са използвани просто за заселване и неутрални буфери, българите притежават военния капацитет да ударят аварите в гръб и да разкъснат техния хаганат от изток, което е жизненоважно за стратегическия баланс на империята.
Напълно сте прав и благодаря за корекцията. Фактът, че Кубрат получава титли и признание от Константинопол, всъщност е действал двупосочно – докато е давал легитимност пред външния свят, вътре в самия племенен съюз (сред народа и родовата аристокрация) това е вкарвало сериозен смут, недоверие и съпротива.
В традиционното племенно общество прекаленото обвързване с имперския център, приемането на чужда вяра и титли от василевса са се възприемали като опасност от загуба на независимост и предателство към родовите обичаи.
Затова трансформацията и дългосрочният фактор се дължат не на лесно приемане от народа, а на съвсем други механизми:
Връзката му с Константинопол е изцяло политическа, лична и институционална – основана на ранното му пребиваване в столицата като заложник-гост, придобиването на високата титла патрикий и изграждането на лично доверие с император Ираклий, а не на династични бракове с византийски принцеси или аристократки.
В древните и ранносредновековните общества бракът никога не е бил въпрос само на лични чувства, а най-мощният инструмент за вътрешна политика, спояване на съюзи и легитимация.
Ако разгледаме хипотезата ви за брачните стратегии на Кубрат през тази призма, всичко си идва на мястото:
Укротяване на буйните родове чрез брак: Сключването на бракове с дъщери на влиятелни старейшини от различните български родове е класически прагматичен ход. Това е начин върховният владетел да „върже“ към себе си родовата аристокрация, да тушира вътрешния смут и недоверието към имперските му контакти, като показва, че е плът от плътта на самите българи и зачита техните интереси.
Синът на първата съпруга и наследството на непокорните: Логично е първородният син и официален наследник на престола (Батбаян) да бъде обвързан с най-мощния, но и най-непокорен родов елемент. По този начин се гарантира, че бъдещият владетел ще има кръвна връзка с най-буйните войни, което е единственият начин да ги овладее.
Произходът на Аспарух и историческата цел: Идеята за брак с представителка на местен смесен българо-тракийски род хвърля съвсем различна светлина върху мисията на Аспарух. Това обяснява защо неговият поглед е насочен толкова упорито на юг – към земите отвъд Дунава, които исторически и родово са свързани с тези древни корени. За него това не е просто завоевание на чужда територия, а връщане на бащино и родово наследство.
Откритието му през 1912 година представлява едно от най-значимите археологически събития за ранната средновековна история на Югоизточна Европа. Овчарче на име Питер Дока натрупва камъни и случайно попада на богатство, станало известно като Перешчепското съкровище.
Местонахождение днес: По-голямата част от Перешчепското съкровище се съхранява в Държавния Ермитаж в Санкт Петербург, Русия, докато отделни части или реплики могат да бъдат видени в украински музеи.
Местопоходът на това погребение потвърждава писмените свидетелства на средновековните летописци за земите, управлявани и населявани от Българи в средата на VII век преди разделянето им след смъртта на Кубрат.
.....
Във връзка с погребението на кан Кубрат край село Малая Перешчепна не са открити човешки кости, които да са официално идентифицирани като негови останки.
Причината за липсата на скелет или по-голяма част от костни останки е естеството на самия паметник и обстоятелствата около него:
Кенотаф (символичен гроб) или ограбено погребение:
Пясъчливата почва и киселинността:
Иманярският характер на находката:
Единствените микроскопични следи от органичен произход, открити сред богатия инвентар, са малки костни фрагменти, затворени вътре в някои от златните ритуални чаши, които са служили за издаване на специфичен звън при обредни действия.
На самите златни чаши и техните вътрешни елементи са правени технологични и трасологични изследвания (анализ на начина на изработка, спойките, формата и материалите) от реставратори и експерти в държавния Ермитаж.
Установено е следното:
Конструкция:
Кухите сферични столчета на чашите са били сглобени от две отделни части, като преди окончателното им запечатване и спояване към тялото и основата, вътре в тях са поставени миниатюрните твърди частици. Предназначение на звука: Техният анализ доказва, че са затворени там целенасочено, за да функционират като „дрънкалка“ или звънче — практига, чиято цел е била да издава звук при вдигане и наздравици, носещ в древността ритуално-предпазен (апотропеен) смисъл срещу зли сили.
Що се отнася до по-широкия въпрос за костите около самото погребение (намерени извън съдовете, сред пепелта и въглените), археологическите бележки от времето на откриването описват отделни парчета череп и животински кости (астрагали), но те са били регистрирани предимно описателно при изкопните работи, без да бъдат подлагани на мащабни ДНК експертизи в ранните години, поради което точният им биологичен и видов произход остава неизяснен с лабораторни протоколи.
Въпреки това теренните проучвания дават много важни резултати и позволяват на науката да направи ключови изводи:
Липса на следи от голямо селище на същото място: При заложените археологически шурфове и изследвания около мястото на откриването (в Карнаухова балка) не са открити останки от постоянно голямо градско или военно селище, нито пък голям некропол. Това подкрепя тезата, че погребението (или кенотафът) на кан Кубрат е било изолирано, владетелско или мемориално място, а не част от гъсто застроен градски център.
Идентифициране на „Перешчепинската културна група“: Чрез проучването на други по-малки находки, синхронни поселения и погребения в Полтавска област и по средното течение на Днепър, археолозите успяват да оформят концепцията за т.нар. Перешчепинска група паметници. Това е материална култура от VII век, която носи белезите на прабългарите и техните взаимодействия с византийския свят, местното население и салтово-маяцките елементи.
Уточняване на контекста на миграциите: Направените проучвания доказват, че земите днес в централна Украйна са били ключова част от политическото ядро на Стара Велика България. Находките и техният анализ показват трасетата на миграции, военната организация, занаятите и търговските връзки на българите с Византия и степните племена в навечерието и малко след смъртта на Кубрат (около 650 г.).
Съкровищата от Врап и Мартиновка:
Врап (Албания): Открито в началото на XX век, съкровището включва сребърни и златни съдове, конска амуниция и гарнитури за колан, тежащи килограми, които показват същите трансконтинентални връзки между Византия и степните елити.
Мартиновка (Украйна): Находка, разположена географски по-близо до Малая Перешчепна, съдържаща сребърни фигурки на танцуващи мъже с типични за българите и славяните прически (перчеми), съдове и украси от VII век.
Походът на хуните и техният военен път от дълбоката азиатска степ до сърцето на Европа представляват уникален синтез между чисто номадския начин на живот и полуномадската държавна организация, чийто връх е постигнат при Атила.
Движението на хуните и тяхната военна машина не се състои в хаотично скитане, а следва стратегически географски коридори:
Пътят от Изток (Евразийската степна магистрала): Хуните се появяват в европейското полезрение в края на IV век (около 370 г.), преминавайки през степите северно от Каспийско море и река Волга. Този степен коридор предоставя идеални условия за преминаване на конни орди, тъй като релефът позволява бързо придвижване на големи масиви от бойни конници заедно с техните стада, семейства и обози.
Полуномадският характер на движението: За разлика от чистите ковници, които се местят непрекъснато само според пасищата, хуните на Атила вече съчетават номадската мобилност с елементи на уседнала или полууседнала организация. Когато завладяват дадена територия (например Паннония в днешна Унгария), те установяват трайни военно-административни центрове и лагери (ставки), но същевременно запазват бързината на удара си.
Логистиката на войната: Армията на Атила се движи с невероятна за епохата си скорост именно заради полуномадската си природа. Всеки войн разполага с няколко коня, което му позволява да сменя животни в движение и да покрива огромни разстояния без логистични бази. Те не разчитат на снабдителни линии от родината си, а живеят от плячката на завладените земи и от данъците, събирани под заплаха от унищожение.
Ударът по уседналия свят: Техният път на запад преминава през земите на германските племена (готи, гепиди, херули), които са принудени или да се бият, или да се вляят в хунската конфедерация като съюзници. След това ударът се пренася директно върху границите на двете римски империи — Източната (Византия) и Западната. Походите на Атила стигат дълбоко в Балканите, опустошават голяма част от днешна Франция (битката на Каталаунските полета през 451 г.) и навлизат в Северна Италия.
След смъртта на Атила през 453 г., тази огромна полуномадска империя бързо се разпада от вътрешни борби и натиск от нови племена, но моделът на тяхното движение остава образец за това как мобилната степна сила може да прекрои политическата карта на Европа.
......
Аварите не са чисти номади, а по-скоро ярк пример за сложна полуномадска (агро-пасторална) и държавно организирана общност.
Макар че произходът им е от дълбоките азиатски степи (свързвани с жужаните в Монголия и Южен Сибир), след като навлизат в Европа през VI век и се установяват в Панонската низина (днешна Унгария), техният начин на живот претърпява съществена еволюция:
Уседнали центрове (Рингьове): Аварите изграждат укрепeни политически и военни ставки, известни в източниците като рингове (огромен кръгов лагер-крепост). Те не се местят непрекъснато със стадата си из степта, а имат постоянни центрове на власт, където се съхраняват грабежите, съкровищата и където се намират техните хагани.
Смесено стопанство: Икономиката на Аварския хаганат се крепи както на едрия скотовъден живот (коне, овце), така и на развито земеделие, занаяти и металургия. За да поддържат тази система, аварите широко използват подчиненото уседнало население (словени, романизирани жители и остатъци от предишни племена), които обработват земята и им плащат данък в храна и стоки.
Военно-инженерни способности: За разлика от класическите номади, които избягват обсадите, аварите усвояват от персите и византийците напреднали умения за обсадна война. По време на мащабните обсади на Солун и Константинопол през VII век те използват сложни стенобитни машини, кули и катапулти, които изискват уседнали занаятчии и инженери, а не просто конни стрелци.
Те съчетават степната мобилност и конната тактика със стабилна държавна структура, която успешно контролира и експлоатира уседналите народи в Централна Европа в продължение на повече от два века.
.....
Тюркската вълна от VI–VII век бележи появата на Първия тюркски каганат (Тюркют) на геополитическата сцена на Евразия. За разлика от аварите или хуните, които се изнасят дълбоко навътре в Европа, тюрките създават най-мащабната империя в степната зона на древността, простираща се от Манджурия и Китай до Черно море и границите на Византия.
Техният етнополитически характер, експанзия и начин на живот се определят от няколко основни аспекта:
Класически номадски корен с държавна структура: Тюрките произхождат от суровите планинско-степни райони на Алтай и Южен Сибир. Те са перфектно овладели класическия степен начин на живот (отглеждане на огромни стада коне, овце и камили, бърза мобилност с юрти), но за разлика от децентрализираните племена, те създават желязна военно-административна йерархия, ръководена от династията на Ашина и титлата каган.
Експанзия и среща с Българи и Византия: През 550-те години тюрките светкавично разширяват властта си на запад. Те смазват Жужанския каганат (от който произлизат аварите, принуждавайки ги да бягат към Европа) и стигат до водите на Волгa, Северен Кавказ и Крим. Именно в този период тюркският каганат влиза в пряк военно-политически и търговски сблъсък и съюз с ранните Българи (оногури, кутригури, утигури) и Византийската империя.
Произхождащи от племенен съюз, свързан с тюркския етнополитически кръг (вероятно оформен от остатъци от Западнотюркския каганат и местни савирски племена), хазарите се появяват на историческата сцена с изключително агресивна експанзия:
Географски обхват и овладяване на Кавказ: Хазарите заселват степите между долното течение на Волги, Дон и Северен Кавказ. Те бързо запълват властовия вакуум, оставен след разпадането на тюркските структури, и започват да изтласкват българите на запад и север.Ернак (Ирник) се ражда около 410 – 415 година.
Той е най-малкият от законните синове на Атила (заедно с братята си Елак и Денгизих). Според сведенията на римския дипломат Приск Панийски, който го посети в степния лагер през 448 г., по това време Ернак е бил млад мъж, което съвпада напълно с тази хронологична рамка.
Разстоянието от раждането на Ернак (около 410–415 г.) до възхода и управлението на кан Кубрат (който управлява Стара Велика България през първата половина и средата на VII век, приблизително 630–650 г.) е около два века (220–230 години).
Тази хронологична дистанция обхваща точно трите динамични века (V–VII век).
Атила умира през пролетта на 453 година.
Смъртта му настъпва внезапно в нощта след пищната му сватба с новото му и последно момиче на име Іldiko (Илдико). Според римския историк Приск Панийски, на сутринта тялото му е открито без видими рани, а царят е починал от обилно кръвотечение от носа (вероятно вследствие на тежък алкохолен излишък или спукан кръвоносен съд).
Отеглянето на Българи под предводителството на Ернак обратно към техните стари земи на изток се случва около 15 до 20 години след смъртта на Атила (приблизително в края на 460-те и началото на 470-те години на V век).
Затова, когато хунската империя на Запад рухва след смъртта на Атила през 453 г., завръщането на Ернак всъщност представлява прибиране на военния елит и част от ордите обратно към твърдото ядро на Черноморския регион, където Българи вече трайно обитават. Тази непрекъснатост на източния им дом обяснява и защо те успяват толкова бързо да се организират, да запазят рода Дуло.
Когато се разгледа записът в „Именника на българските ханове“, за Ирник (Ернак) е посочено, че е управлявал 150 години. В хронологичен план тази голяма цифра не отразява личния живот на един човек, а е периодът, през който неговият род (кланът Дуло) и племенното ядро на Българи съхраняват своята власт и политическа цялост на изток.
Епохата на Ернак наистина няма блясъка и мащаба на империята на Авитохол, защото това е време на оцеляване, а не на завоевания. Вместо да диктуват волята си на целия цивилизован свят от Паннония до Константинопол, Българи се оказват притиснати в тежките условия на непрекъснат натиск от Изток.
Този непрекъснат поток от нови племена и орди, които идват от дълбоките азиатски степи, превръщат региона на Северен Кавказ и Приазовието в зона на перманентен конфликт. За да съхранят своя етнос, родовата си структура и военна организация, Българи са принудени да бъдат в постоянно движение – ту да отстъпват под силни удари, ту да се прегрупират, ту да влизат във васални отношения с нови господари като тюрките.
Това е тежък, стопяващ период, в който оцеляват само най-устойчивите структури. Точно затова оцеляването на рода Дуло и съхраняването на ядрото на Българи в продължение на тези десетилетия на непрекъснати източни бури е истинският тест.
С тази глава приклучваме този период, който учебниците изопщо не пишат....
Но ние сякаш сме свикнали от Рим до днешните им последователи в историческете и научне и политически гилдии да се опитват да ни принижът и потиснат криеки нашето величие...
Дали Тангра или Бог, дали съдбата оспява да спаси малко, но значимо доказателство че сме вековен народ от 2 век до днес....
