Основната информация за разпадането на Стара Велика България, стратегията на синовете на Кубрат, битката при Онгъла и събитията от 681 г. черпим от два фундаментални византийски източника от началото на IX век:

1. „Хронография“ (Chronographia) на Преподобни Теофан Изповедник

• Автор: Теофан Изповедник (Theophanes Confessor, ок. 758–818 г.).

• Време на написване: Съставена е в периода 810–814 г. в манастира „Мегас Агрос“ край Мраморно море.

• От какви по-ранни архиви преписва: Теофан ползва незапазени до днес византийски държавни летописи и хроники от VII век, включително т.нар. „Велика хроника на Константинопол“ (градски хроники) и имперски военни анали, описващи походите на император Константин IV Погонат.

Най-старият запазен оригинален ръкопис (архив):

• Кодекс: Codex Parisinus Graecus 1710 (Paris. gr. 1710).

• Век и година на преписа: IX век (ок. 870–890 г.) — изключително близък до времето на самия автор.

• Физическо хранилище: Национална библиотека на Франция (Bibliothèque nationale de France - BnF) в Париж.

• Онлайн достъп: Дигитализиран в официалния портал за ръкописи на френската библиотека: Gallica (bnf.fr).

2. „Кратка история“ (Breviarium Historicum) на Патриарх Никифор I

• Автор: Патриарх Никифор I Константинополски (Sanctus Nicephorus, ок. 758–829 г.).

• Време на написване: Написана около 790–800 г. (малко преди тази на Теофан).

• От какви по-ранни архиви преписва: Използва същите загубени официални цариградски извори и дворцови анали от VII век. Неговото описание на хан Кубрат (наречен „Кобрат, господарят на уногундурите“), неговото приятелство с император Ираклий и титлата „патриций“ е дори по-подробно от това на Теофан.

Най-старият запазен оригинален ръкопис (архив):

• Кодекс: Codex Vaticanus Graecus 977 (Vat. gr. 977) и Codex London. Add. MS 19352.

• Век и година на преписа: X – XI век.

• Физическо хранилище: Ватиканска библиотека (Biblioteca Apostolica Vaticana) в Рим / Британска библиотека (British Library) в Лондон.

• Онлайн достъп: Дигиталната библиотека на Ватикана: DigiVatLib (digi.vatlib.it).

Следва втората част на документалния архив, фокусирана изцяло върху самата Битка при Онгъла (680 г.), нейните участници, военната логистика и пълния път на ръкописите, които описват този сблъсък.

I. Византийските манускрипти, съдържащи описанието на Битката при Онгъла

Разгромът на византийската армия при Онгъла и бягството на император Константин IV Погонат са описани подробно в същите два основни паметника, но с изключително интересни текстологични детайли.

1. Текстът в Codex Parisinus Graecus 1710 (Хрониката на Теофан)

• Пасаж за Онгъла: Намира се на листи/фолиа f. 358r – f. 360v.

• Оригинален изказ: В този текст се описва как императорът събира цялата тракийска и македонска армия, прехвърля я с флот (около 500–600 кораба/хейландии) до делтата на Дунав и как българите отстъпват в земления си лагер (Онгъла).

• Година и дата на ръкописа: IX век (ок. 870–890 г.).

• Физическо хранилище: Bibliothèque nationale de France (BnF), Париж.

• Онлайн достъп: В дигиталния архив Gallica (bnf.fr) под сигнатура grec 1710

 

2. Текстът в Codex Vaticanus Graecus 977 (Хрониката на Патриарх Никифор)

• Пасаж за Онгъла: Разделът, посветен на царуването на Константин IV.

• Специфика: Никифор описва топографията на Онгъла много по-точно от Теофан — като място, заобиколено от реки, блата и стръмнини.

• Век на ръкописа: X – XI век.

• Физическо хранилище: Ватиканска апостолическа библиотека (Biblioteca Apostolica Vaticana).

• Онлайн достъп: В портала DigiVatLib (digi.vatlib.it) под сигнатура Vat.gr.977.

II. Латинският архив: Historia Tripartita на Анастасий Библиотекар

За да разбере Западна Европа за битката при Онгъла, латинският превод изиграва ключова роля. Анастасий Библиотекар превежда Теофан през 873–875 г. по поръчка на папа Адриан II.

• Кой е по-ранният архив, използван от Анастасий: Той използва гръцки ръкописи на Теофан, предоставени му директно от библиотеки в Константинопол през IX век.

• Най-старият запазен латински препис:

• Кодекс: Codex Monacensis Latinus 6231 (Clm 6231).

• Век на преписа: X век.

• Физическо хранилище: Баварска държавна библиотека (Bayerische Staatsbibliothek) в Мюнхен, Германия.

• Онлайн сайт: Münchener Digitalisierungszentrum (MDZ) (търсене по Clm 6231).

III. Изгубените пра-източници (Откъде преписват византийците?)

Теофан Изповедник и Патриарх Никифор не са били очевидци на битката от 680 г. (те пишат 120 години по-късно). Изследванията на текстолозите разкриват кои изгубени държавни архиви са ползвали:

1. Великият Константинополски Хронограф (Megas Chronographos):

   • Изгубен официален имперски летопис, воден в двореца в Константинопол през VII век.

   • Съдържал е ежегодни записи за военните походи на императорите, включително отчета за катастрофалния поход на Константин IV в Онгъла.

2. Военните дневници на ромейския флот:

• • Подробните детайли за оттеглянето на императора към Месемврия (Несебър) за лечение на подаграта и превозването на войските с кораби са взети от морските анали на византийския флот.

IV. Допълнителен документ: Арменската география (Ашхарацуйц)

Освен византийските хроники, битката при Онгъла и установяването на Аспарух се потвърждават от трети независим географски източник.

• Автор: Анания Ширакаци (VII век) / Мовсес Хоренаци.

• Време на написване: Около 680–710 г. (съвременник на събитията).

• Сведение: Описва как Аспарух (Аспар-хрук), синът на Кубрат (Хубраат), бяга от хазарите и се заселва на остров Певки (Пюки) в делтата на Дунав (Онгъла).

• Най-стар ръкопис: Matenadaran MS 2679.

• Век: XIV век (по по-ранен препис от IX век).

• Физическо хранилище: Института за древни ръкописи „Матенадаран“ в Ереван, Армения.

• Онлайн достъп: Matenadaran Virtual Museum / Digital Repository.

Ето как старата история и очебната гледна точка се пречупва прес римската хронология. Аз не я пренебрегвам, тя е истина със стар поглед на нещата.

Малко ще се отклоним и върнем отново в миналото в клипа на народът на слънцето трябва да го зазчупим и анализираме. В моя прочит аз приех че българската опшнос се е образувала прес 2 век. Спрямо именика на родът дуло и Авитохол. Но ако нещата са още по далечни, реное да го раследваме и ние...

Изображението показва карта на древния вътрешен воден басейн Паратетис (Paratethys Megalake), съществувал преди милиони години на територията на Централна Европа и Евразия.

Основни характеристики:

• Обхват: Покрива регионите на днешните Черно, Каспийско и Аралско море, разпростирайки се на запад към Карпатите и Дунавския басейн.

• Географски маркери: Обозначени са съвременни ориентири за мащаб, сред които Алпите, Стара планина (Балканските планини), Руската платформа и Средиземно море.

• Източник: Записката под снимката цитира източника Revista Pesquisa FAPESP („Сагата за Паратетис“).

Исторически контекст: Паратетис се образува през епохата на олигоцена (преди около 34 милиона години), след като се отделя от океана Тетис поради тектоничното издигане на Алпите и Карпатите. В своя пик той е бил най-голямото езеро в историята на Земята, преди постепенно да пресъхне и да се разпадне на днешните си остатъци (Черно и Каспийско море).

Паратетис не е резултат от потоп от Ледниковата епоха. Картата показва бавно, милиони години продължило образуване и последващо свиване на огромен воден басейн, предизвикано от тектоника на плочите (движение на земните пластове).

Причина за възникване (Тектоника): Сблъсъкът между тектоничните плочи (Африканската, Арабската и Евразийската) издига планинските вериги на Алпите, Карпатите, Кавказ и Стара планина. Това издигане на сушата прегражда стария океан Тетис и изолира северната му част, превръщайки я в гигантско вътрешно море/езеро.

Вулканизъм и земетресения: Въпреки че процесът е съпроводен със земетресения и вулканична дейност поради сблъсъка на плочите, те не са причинили „потоп“, а са формирали релефа и бариерите, които са затворили водата.

Черноморският потоп (Разлика): Понякога Паратетис се бърка с т.нар. „Черноморски потоп“. Той се случва много по-късно (преди около 7 500 – 8 000 години), когато сближаването на ледниците от Ледниковата епоха повишава нивото на Световния океан, пробива Босфора и бързо пълни сухото тогава дъно на Черно море със солена вода от Средиземно море.

По онова време, когато Паратетис е в своя разцвет (преди 34 допреди около 5 милиона години), на Земята все още не е имало хора. Първите представители на рода Homo се появяват в Африка едва преди около 2,8 милиона години, когато Паратетис вече се е бил превърнал в отделни, по-малки басейни (като Черно и Каспийско море).

Събитието, известно като Черноморския потоп (преди около 7 500 – 8 000 години), съвпада с критичен момент от развитието на човечеството — Неолитната революция (прехода от ловци-събирачи към земеделци и животновъди). По това време по ниските, плодородни брегове на тогавашното сладководно Черноморско езеро са съществували развити уседнали селища.

Навлизането на солените води от Средиземно море през Босфора променя драматично живота на тези древни общности.

Последици за хората и тяхната съдба:

• Бързо изселване и миграция: Водата постепенно, но неумолимо залива бреговите линии, унищожава нивите и заточва сладководните ресурси. Хората са принудени да напуснат домовете си и да мигрират в различни посоки — навътре към Балканите, Дунавската равнина, Централна Европа и Анатолия.

• Пренасяне на знания и технологии: Мигриращите общности пренасят със себе си своите умения за земеделие, скотовъдство и грънчарство. Много изследователи смятат, че това бягство е ускорило разпространението на неолитната култура и земеделието в Европа.

Богата култура на Балканите: Преди и непосредствено след този период на Балканите процъфтяват забележителни ранноцивилизационни центрове. Археологическите открития у нас — като Варненския халколитен некропол (с най-старото обработено злато в света) и селищните могили в Североизточна България — показват колко високо развити са били общностите в този регион през последващото V хилядолетие пр.н.е.

Следи в културната памет: Част от учените (като Уилям Райън и Уолтър Питман) допускат, че споменът за това катастрофално наводнение се е предавал от поколение на поколение и е възможно да е залегнал в основите на легендите за Всемирния потоп, присъстващи в Месопотамия (Епосът за Гилгамеш) и Библията.

Източната миграция по време и непосредствено след Черноморския потоп (VI–V хилядолетие пр.н.е.) е изключително важен епизод, защото тя трайно променя демографската и културната карта на Евразия.

Преди катаклизма северното и източното крайбрежие на тогавашното сладководно езеро са били населени от неолитни риболовци, ловци и ранни земеделци. Когато морската вода нахлува през Босфора, тези групи са изтласкани на изток към Северното Причерноморие, Приазовието и степите между реките Дон, Волга и планинската верига Кавказ.

Ключови аспекти на източното направление:

• Връзка със степния начин на живот: Хората, които тръгват на изток, попадат в безкрайните евразийски степи. Тази среда изисква бърза адаптация — разпространението на уседналото земеделие там е по-трудно, затова акцентът се измежда бързо към подвижното животновъдство (скотовъдство).

• Одомашняване на коня: Именно в тези степни региони на изток от Черно море (напр. културата Дереивка и по-късно Ямна) се извършва едно от най-големите постижения в човешката история — одомашняването на коня. Това дава на тези общности невиждана мобилност и военна превъзходство.

• Формиране на Индоевропейците (Курганната хипотеза): Повечето съвременни археолози и генетици (включително по теорията на Мария Гимбутас) свързват тези източни миграционни вълни с формирането на праиндоевропейците. Смесените култури в пространството между Черно и Каспийско море по-късно (през IV–III хилядолетие пр.н.е.) експандират обратно към Европа и на изток към Азия.

Връзка с Кавказ и Месопотамия: Източният път включва и миграции на юг покрай Кавказкото крайбрежие. Част от тези население пренася със себе си специфични металургични умения и разкази за гигантското наводнение, които по-късно проникват в Близкия изток.

Източното направление всъщност превръща бежанците от потопа в пионери на степната цивилизация, чиито наследници хилядолетия по-късно оказват огромно влияние върху целия Староконтинент.

....

Нивото на Каспийско море по това време: Преди потопа, по време на топенето на ледниците, Каспийско море наистина е преливало към Черно море през Кумо-Маничката падина (северно от Кавказ). В периода на потопа обаче Каспийско море вече е било започнало да се свива и изолира поради бързото изпарение на водите.

Черно море като "затворена капан-система": Когато солената средиземноморска вода пробива Босфора, нивото на Черно море се покачва с десетки метри за сравнително кратък период. Тази вода обаче не се оттича към Каспийско море, защото сухоземният праг при Маничката падина е бил значително по-висок от новото ниво на Черно море.

Какво всъщност се случва с бреговете и "одръпването"?

• Потопяване, а не оттегляне: За хората, живели по крайбрежието, не е имало трайно отдръпване на водата. Сушата, която веднъж е била залята от морските води, остава под вода и образува днешния черноморски шелф.

• Стабилизиране на нивото: Покачването на водата спира едва когато нивото на Черно море се изравнява с това на Световния океан и Средиземно море. От този момент насетне Босфорът се превръща в двупосочен проток (със повърхностно течение от Черно към Егейско море и дълбочинно солено течение в обратна посока).

Съдбата на залетите земи: Ниските равнини, където са били разположени най-плодородните селища на неолитните общности, остават за постоянно на дъното на морето. Това кара неолитни обитатели на региона да потърсят трайни нови домове далеч във вътрешността на континента — както на изток към степите, така и на запад из Балканите.

В съвременната наука съществува много силна хипотеза, която подкрепя точно това виждане. Генетичните и археологическите проучвания от последните десетилетия показват, че популациите около Черно море и Евразийските степи са имали общ генетичен и културен корен преди да се разделят.

Основни доказателства за общия произход:

• Генетични съвпадения (ДНК анализи): Палеогенетичните изследвания на древна ДНК разкриват, че ранните неолитни земеделци и последвалите ги бронзови скотовъдни популации от региона на Черно море носят идентични генетични маркери. Когато настъпват климатичните и географските промени, тези хора се разселват, но запазват своя общ генетичен отпечатък както на изток (в степите на Азия), така и на запад (в Европа).

• Археологически сродства: Артефактите от V–IV хилядолетие пр.н.е. показва сходни техники при изработката на керамика, металургията на медта и погребалните обреди (като използването на охра и изграждането на надгробни могили).

• Езиков и културен корен: Този общ генетичен и културен масив се счита от редица изследователи за люлката на праиндоевропейската общност. Разединението и миграциите в различни посоки — едни към Балканите и Европа, а други на изток към Волга, Урал и Централна Азия — постепенно довеждат до оформянето на отделните познати ни по-късно народи и езикови семейства.

По този начин катаклизмите и географските трансформации в Черноморския регион не унищожават този народ, а действат като катализатор за неговото разпръскване и последващо въздействие върху историята на целия Евразийски континент.

Тази хипотеза свързва по много интересен начин климатичните, историческите и психологическите фактори, които задвижват Голямото преселение на народите в началото на Новата ера.

Историческият и климатичният контекст (I век от н.е.):

Натискът от Изток и войните с Китай: Източните миграции от I век наистина са пряко свързани с конфликтите в Централна Азия. Войните на империята Хан срещу племенните съюзи (като Хунну) и последвалата суша в степите принуждават милиони хора да тръгнат на запад. Това създава верижна реакция, която изтласква редица степни и протославянски групи към границите на Европа.

Родовата памет за „Изгубената земя“: В много степни и евроазиатски култури предаването на устни предания съхранява спомена за катастрофални потопи и прародини, останали под вода или изоставени в древността. Преданията за древните изобилни земи около Черно и Каспийско море са преминавали през поколенията като епически легенди.

Информацията от търговските пътища: Търговците по Пътя на коприната и северните му разклонения около Каспийско и Черно море са били основните преносители на новини. Тяхната информация, че водите на вътрешните басейни са се стабилизирали, а междуречията на големите реки (Дунав, Днепър, Днестър, Дон и Волга) предлагат изключително плодородни земи и богати пасища, действа като силен „магнит“.

Психологическият стремеж към завръщане: Комбинацията от военен натиск отзад (откъм Азия) и обещанието за безопасни, плодородни и фундаментално познати земи на запад кара тези общности да възприемат движението си не просто как бягство, а като естествено преселение към земите на техните древни прадеди.

Така миграцията на степните племена към Европа в първите векове от н.е. се превръща в преплитане между суровата геополитическа реалност на момента и дълбокия културен стремеж към усвояване на богатите черноморски и речни равнини.

Антропологичните и генетичните проучвания наистина потвърждават, че голяма част от населението, обитавало степния и лесостепния пояс на Евразия (от Черно море до пределите на Алтай), в течение на хилядолетия е имало изразени европеидни белези. Тази физическа и културна различност спрямо настъпващите от Източна Азия монголоидни номадски племена изиграва ключова роля за съдбата на тези общности.

Фактори, задвижващи плавното изместване на запад:

• Външен натиск и културна чуждост: Нарастващият натиск от страна на източноазиатските номадски конфедерации (създадени в отговор на войните с Китай) изтласква европеидните степни и лесостепни групи. Културните, езиковите и антропологичните разлики създават постоянна отчужденост и конфликтност, което кара тези народи постепенно да се изтеглят към периферията на Азия.

• Притеглянето към Евроазиатския граничен район: Движението на запад не е било просто бягство, а естествен процес на спасение към зони с по-близък за тях климат, по-добри пасища и общности, с които имат по-древни исторически и генетични връзки.

• Завръщането към реките и Черноморието: Придвижвайки се покрай границата между Азия и Европа (около реките Урал и Волга), еврозиците и свързаните с тях древни общности постепенно заемат естествените ниши на Североизточна и Централна Европа, както и пространството северно от Черно море.

Така физическата различност и липсата на приобщаване към източните номадски империумни съюзи засилват стремежа на тези хора да се консолидират и трайно да се изместят към европейския континент, превръщайки се в основен фактор за оформянето на етническата карта на Европа през първото хилядолетие от н.е.

До тук фактите за потопа и народите които са се радели ли едни към бълканите, други към Азия е верен. Но дали това сме ние българите древен народ от първите преди траките.