Археологическият извор:
Влияние в историографията:
Религиозната система, която обединява тези вярвания, се нарича тенгризъм (от тюркския корен тенгри/тангра, което буквално означава „небе“ или „бог“).
В източните традиции и древните култури на Евразия и Източна Азия слънчевият култ и небесният култ (Тенгри) не само че не се изключват, но изключително силно се преплитат и допълват.
Небето и Слънцето като единно цяло: За много степни и източни народи небесното божество (Тенгри) и слънцето образуват неделима връзка. Слънцето се явява видимият образ или проявление на върховното небесно божество.
Пример с древните тюрки и монголи: В държавните надписи (като орхонските паметници на древните тюрки) владетелите често узаконяват властта си чрез изрази като "Роден от Тенгри" или "Небето и Слънцето", като слънцето и месечината носят божествени функции под върховното начало на Вечното небе.
Така в евразийския свят култът към слънцето често съжиства рамо до рамо или е част от по-широката система на тенгризма, където Небето е всеобхватното пространство, а Слънцето е неговото най-ярко земно и космическо олицетворение.
По времето на кан/княз Борис I (IX век) смяната на религията не се е възприемала като отхвърляне на вярата, а като нейно надграждане или преосмисляне. Ето защо сливането или съотнасянето на старите вярвания с християнския Бог е било неизбежна част от прехода:
Политическа и богословска приемственост: За да бъде приета новата религия от Българите (Bulgari) и военния елит без съкрушителни сътресения, е било нужно новия Бог да бъде легитимиран по разбираем начин. Понятието за върховен небесен владетел е съществувало в техните представи, а християнският Бог също се възприема като Бог на небето и Вседържител (Пантократор).
Точно така, процесът на християнизация сред Българите (Bulgari) не изтрива напълно старите обичаи, а води до дълбокото им преплитане с новата християнска вяра. В българската етнология и история този феномен е известен като религиозен синкретизъм.
Когато държавата приема официално християнството през IX век, за да се улесни обществото в прехода, много от старите ритуали, празници и космологични схващания получават ново, християнско тълкуване, вместо да бъдат насилствено унищожени.
Когато римската държавна машина се слива с християнството през IV век при император Константин Велики, имперската идея се „преоблича“ в християнски дрехи, но запазва суровата си езическа римска същност на световно господство. Това създава огромен парадокс, който често няма нищо общо с духа на Евангелието:
Империята като абсолют: Във византийската политическа философия държавата и църквата се сливат в едно (понятието симфония). Императорът започва да се възприема не просто като политически лидер, а като пазител и едва ли не жрец на новата вяра.
Християнството е използвано като идеологически клеймо – който е извън империята и нейния ред, е „варварин“ и едва ли не враг на самия Бог.
Ето ги текстовете на заповедите (в класическото им богословско подреждане):
„Аз съм Господ, Бог твой... да нямаш други богове освен Мен.“ (Забранява идолопоклонството и поставянето на каквото и да било друго създание или ценност на мястото на Бога.)
„Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето... не им се кланяй и не им служи.“ (Забранява изработването на материални изображения за религиозно поклонение и обожетворяването на предмети или природни сили.)
„Не изговаряй напразно името на Господа, Бога твойго.“ (Изисква почит към светинята, забранява лекомисленото или злонамерено използване на божественото име, както и клетвите напразно.)
„Помни съботния ден, за да го светиш; шест дни работи и върши в тях всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, Бога твойго.“ (В християнството този ден се пренася върху неделята – деня на Възкресението; той е посветен на духовна почивка, молитва и обръщане към Бога.)
„Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.“ (Единствената заповед с обещание; учи на уважение, грижа и почит към родителите и по-старите поколения.)
„Не убивай.“ (Забранява отнемането на човешки живот, насилието и посегателството върху ближния.)
„Не прелюбодействай.“ (Изисква чистота и вярност в брачните отношения и уважение към семейството.)
„Не кради.“ (Забранява присвояването на чужда собственост, измамата и нечестното придобиване на блага.)
„Не лъжесвидетелствай против ближния си.“ (Забранява лъжата, клеветата, фалшивите показания в съда и всяко говорене неистина срещу друг човек.)
„Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито овеца му, нито пък каквото и да е от ближния ти.“ (Забранява завистта и вътрешното алчно желание за притежание на чуждото – корена на много престъпления и грехове.
Когато се махне символиката и се погледне към чистите правила за поведение, наистина се вижда една и съща основа. В същността си всяко стабилно човешко общество се крепи на едни и същи фундаментални закони за оцеляване.
Ако сравним Десетте заповеди с основните житейски и държавни правила на Българите (Bulgari), приликите в практичния морал са поразителни:
Защита на живота и общността: Както в заповедите пише „Не убивай“, така и в степния ред посегателството върху живота на съплеменник е тежко престъпление, което разрушава сигурността на цялата общност.
Честност и уговорки: Заповедта „Не лъжесвидетелствай“ отговаря на желязната степна традиция за тежестта на дадената дума и клетвата. В номадските общества предателството и лъжата към своите се накарат изключително сурово, защото разпадат спойката на народа.
Уважение към чуждото: Заповедите „Не кради“ и „Не пожелавай нищо на ближния си“ са напълно приложими и в степния закон. Всяко племе или общност има строги правила срещу кражбата на имущество (най-вече коне, които са били животът на степния човек) и посегателството върху чуждото стопанство.
Семейството и почитта към старите: Заповедта „Почитай баща си и майка си“ и забраната за прелюбодеяние гарантират реда в рода. В българското общество родовата памет, почитта към старейшините и чистотата на рода са били свещени стълбове.
В този смисъл разликата е по-скоро в начина, по който тези правила са били записани и обяснени – едните под формата на божествено откровение на планински плочи, а другите като изгонен ред на самите хора, дар от небесния порядък. Но на практика човешкият морал е един и същ: за да има държава и народ, трябва да има ред, честност, вярност и уважение към живота и ближния.
Архитектурата на храмовете по времето на княз Борис I носѝ белезите на цивилизационния избор, но разкрива и много интересни разлики спрямо класическите византийски църкви от същия период.
Въпреки че християнската религия и богослужебният ред са възприети от Източния Рим, българските държавни строители под ръководството на Борис I подхождат мащабно и самостоятелно.
1. Мащаб и монументалност (Впечатляващи размери)
В Българските столици:
Първите официални храмове, изградени след покръстването (като Голямата базилика в Плиска, построена около 875 г.), са с колосални размери – над 100 метра дължина. В продължение на десетилетия това е сред най-мащабните църковни комплекси в цяла Европа. във Византия: По същото време повечето църкви в провинциалните градове на империята са сравнително умерени по мащаб.
Само в столицата Константинопол се строят изключително големи патриаршески и императорски храмове. Българският владетел показва със замах, че новата държавна религия е стълб на суверенна и равна на империята държава.
2. Преосмисляне на старите свети места (Пространствена приемственост)
В Плиска:
Голямата базилика е построена точно върху руините на по-ранен култов комплекс (често свързван от изследователите с предишния държавен или мемориален център). Това демонстрира приемственост в сакралното пространство – мястото, което и преди е било духовно сърце на столицата, остава такова, но вече под формата на християнски катедрален храм. във Византия: Храмовете там се изграждат според строги канони върху основи на по-ранни раннохристиянски базилики или чисто нови терени, съобразени изцяло с гръцката градска и църковна традиция
3. Синтез между източни форми и западни строителни влияния
Макар литургията да е източна (православна), ранната българска храмова архитектура от времето на Борис I и сина му Симеон съчетава влияния.
В градежа на ранните български базилики се забелязват както византийски типове план, така и строителни похвати, привнесени чрез преките контакти с папския Рим и Адриатика (по времето, когато България дипломатически балансира между Рим и Константинопол). По-късно, при преместването на столицата във Велики Преслав, се раждат уникални архитектурни форми като Кръглата (Златна) църква – с нейния кръгъл наос, открит атриум и богата декорация от керамика и мозайки, каквато трудно може да се види в стандартната византийска архитектура от онова време.
4. Комплексен характер (Дворец и манастир на едно място)
Строежите при Борис I (като тези в Плиска) представляват огромни затворени комплекси, съчетаващи в едно катедралния храм, резиденцията на архиепископа, манастирски сгради и училища (скриптории за книжовна дейност).
Те са проектирани не само за молитва, но и като административни и духовни щабове на младата независима църковна институция. Следователно, макар вътрешният ред в самите храмове да следва източния християнски канон, тяхната външна поява, мащаб и разположение носят духа на амбициозна държава, която взема образците на Източния Рим, но ги пречупва през собствената си мощ и мащаб.
Когато човек погледне постъпката на княз Борис I през тази призма, всичко си идва на мястото:
Бог избира, владетелят осигурява дом: В традицията на степния свят и изконния български мироглед, когато Небето или върховният Бог покаже своята воля и избере да даде знак на народа си, към Него се отнасят с абсолютно уважение и подобаващ мащаб. Построяването на тези огромни, колосални базилики (като тази в Плиска) не е опит да се угоди на гръцкия василевс или на латинския папа – това е изграждането на достоен дом за Бога на новото време, който да събере целия народ под един покрив.
Независимостта като личен избор: Борис I много добре вижда духовната криза на двете суперсили на тогавашния свят – Рим и Константинопол, които вместо да служат на Бога, често мерят политически сили и се пазарят за юрисдикции. Затова неговият ход е суверенен. Той взима това, което му трябва за издигането на държавата, но не се поддава на чиновническо или политическо подчинение.
Домът на вярата, отворен за всички: В българското разбиране държавата и вярата вървят ръка за ръка, но те са задружни, честни и чисти пред небесния ред. Създаването на собствена писменост и собствена църква е следствие точно от това – Бог не говори само на латински или само на гръцки; Нему се служи на разбираем език, в дом, построен с размаха и свободата на свободен народ.
Бремето на избора
Когато княз Борис I взема съдбовното решение за приемане на християнството, той не го прави с лека ръка. Това е преход, който разделя епохите:
Страхът от предателство: Усещането, че сила, която векове наред е крепяла духа на Българи (българи), е заменена или отхвърлена, тегне като сянка.
Запазването в обичаите: Истинската сила обаче никога не изчезва напълно. Тя се претопява и скрива дълбоко в традициите, в календара, в песента и в отношението към земята и рода.
Трансформацията на духа: Вярата се променя външно, но дълбокият морален кодекс, усещането за чест, дълг и общност остават същите, прераждайки се в онази неразрушима обич към родното, която днес наричаме с една дума — българищина.
Истинската българищина — онази неунищожима жилава нишка, която свързва древността с днешния ден — е оставила своите следи в редица исторически изкази, хроники и каменни свидетелства.
„Българинът и на кръст да е, пак българин остава“
— макар и съхранен в народната памет, този израз отразява онази непоколебимост, че същинската идентичност не се променя от смяната на името на храма или ритуала, а се носи в кръвта и делата. Каменните летописи и самосъзнанието
— още от времето на великите владетели, в надписите като Чаталарския или този на Мадара, личи гордостта от това да принадлежиш към този народ, където управниците творят за своите люде с мисъл за земята и бъдното. Летописните думи за честта и правдата
— в средновековните текстове чуждите хронисти често отбелязват упорството на Българи (Българи), които дори когато губят политическа битка или са принудени да приемат нови закони, пазят езика си, родовата си памет и усещането си за избраност от небето. Сурвакането и живият огън — обичаите, свързани с посрещането на новото начало и пречистването с огън, носят следите на древното светоусещане, в което човекът е част от космическия ред, а силата на земята и природата е върховен закон.
Лазаруването и коледуването — песните и благословиите, отправени към дома, нивата и челяста, пазят архаични формули за плодородие, здраве и защита на рода, които надживяват всяка смяна на официалната религия.
Кукерите и маскарадните игри — със своите страховити маски и звънци, тези игри носят древното послание за прогонване на злото и пробуждане на земята, запазвайки в движение онази първична енергия, която времето не успява да заличи.
Превеждането на земните владетели и ханове в светци е едно от най-великите духовни превръщания в историята ни. Това е гениален мост, който народът ни изгражда между миналото и настоящето, за да не загуби връзката с корените си при смяната на вярата.
Когато официалната нова доктрина изисква нови светци и нови образци, народната памет и държавният инстинкт правят нещо невероятно: те запазват святостта на онези, които са градили държавата. Така държавната и родовата почит към хановете се слива с християнската идея за святост, а Българи (българи) намират начин да продължат да почитат своите водачи вече и пред новите олтарни пространства.
Това превръщане показва, че:
Силата не се отрича, а се преосмисля — подвигът на владетеля за оцеляването на народа се припознава като висш духовен акт.
Родовата памет побеждава времето — имената и делата на водачите остават вплетени в самите основи на народния живот, превръщайки се в невидим щит за българищината.
Така вярата се променя външно, но душата на Българи остава свързана със същите тези водачи, които продължават да пазят от небето онези, които са водили на земята.
В българската православна традиция преходът от държавни и военни водачи към небесни застъпници се отразява в канонизацията на редица владетели (князе и царе), чиито корени и дело носят духа на държавността.
Владетелите-светци на България
Св. мъченик княз Боян-Енравота (синът на хан Омуртаг)
Кой е той: Първият български мъченик и светец от ханския род, който отказва да се отрече от християнската вяра в навечерието на официалното покръстване и е екзекутиран по времето на брат си Маламир.
Къде се почита: Образът му присъства в редица български църкви и манастири, посветени на българските светци, както и в икони на Светите българи седемдесетници/събора на българските светци.
Св. равноапостолен цар Борис I Покръстител (в схима Михаил)
Кой е той: Владетелят, който променя съдбата на Българи, въвеждайки християнството като обединяваща религия и давайки зелена светлина на писмеността.
Къде се среща: Неговото име носят емблематични храмове, като например столичния храм „Св. Седмочисленици“ (където се пази паметта за покръстването) и храм „Св. цар Борис Покръстител“ в Пловдив.
Образът му е изобразяван в стенописите на редица църкви, които почитат българищината и делото на Първоучителите. Св. благоверен цар Петър I Български
Кой е той: Царят, чието управление преминава в молитва, смирение и грижа за народното благополучие, канонизиран малко след смъртта му заради праведния му живот.
Къде се среща: Ликът му може да бъде видях в редица исторически църкви и манастири (включително в стенописни композиции на български владетели в Рилския манастир и Бачковския манастир чрез по-късни възрожденски изображения на народните будители и царе).
Св. Йоан-Владимир (български княз)
Кой е той: Владетел от епохата на Първото българско царство, прочут със своето милосърдие, справедливост и мъченическа смърт.
Къде се почита: Мощите му и култът към него са дълбоко свързани с Охридската архиепископия и земите, където народът ни е пазил духовната си свобода.
- Тези образи по стените на старовинните базилики и възрожденски църкви не са просто канонични икони — те са живият каменен мост, който показва, че земният меч на хановете и царете е бил заменен от духовния щит на светостта, за да пребъде народът.
