- 3 -
Продължаваме напред. Времето е втората половина на II век и началото на III век (около 150 – 220 г. сл. Хр.).
Това е периодът, в който „призраците“ от Степта – оцелелите от клана Дулу и техните съюзници – престават да бъдат източен проблем за Китай и започват да се превръщат в западен кошмар за Европа.
— Слушай... Докато в Китай династията Хан започва бавно да потъва в корупция и вътрешни войни, а в Рим императорите започват да се сменят по-бързо от годишните времена, в необятните равнини между планината Алтай и река Волга се случваше нещо невидимо за тогавашните историци.
Кланът Дулу не просто бягаше. Те се преобразяваха.
Желязната река: Те преминаха през териториите на днешен Казахстан. Това не бяха пусти земи – там те срещнаха останките от древните скити и сармати. Вместо само да воюват, Дулу направиха нещо по-умно: те започнаха да поглъщат тези народи. Техните конници станаха още по-бързи, а броните им – още по-здрави.
Доказателството в земята: Археолозите откриват в този регион (курганите в Източен Казахстан) специфични предмети от II век – мечове с нефритени орнаменти и конски сбруи, които са смесица между източния стил на Сюнну и местните степни традиции. Това е материалната следа на тяхното движение.
Срещата с Каспийско море: Първото име
— Към 150-160 г. сл. Хр., конният авангард на тези северни номади достигна до бреговете на Каспийско море и северните склонове на Кавказ. Тук за първи път името им започна да се произнася по нов начин.
Писменото доказателство (Анонимният римски хронограф): В някои стари латински списъци, които изброяват народите на Изтока, започва да се появява едно име, което звучи познато. Макар и по-късно записано, то се отнася за събития от този период. В земите над Кавказ са отбелязани "Ziezi ex quo Vulgares" – „Зиези, от когото произлизат българите“.
Това не е българска легенда, а запис на латински хронист, който се опитва да разбере откъде са дошли тези непознати, горди конници.
Арменските летописи: Най-точните очи
— Ако искаш да знаеш истината за този период, трябва да погледнеш към Армения. Арменците бяха съседи на големите империи и виждаха всичко.
Моисей Хоренски: Великият арменски историк пише за времето на арменския цар Вахаршак (II век). Той съобщава за голямо раздвижване на север от Кавказките планини. Той казва: „В дните на Аршак настъпиха големи смущения във веригата на великата планина Кавказ, в страната на българите, много от които се отделиха и дойдоха в нашите земи“.
Фактът: Това е първото писмено споменаване на името „българи“ в световната история. И то е свързано именно с този регион и този период. Това потвърждава, че ядрото, дошло от изток (кланът Дулу), вече се е установило трайно в земите на север от Кавказ.
Тази клан не е тръгнала от там, а дошъл от принуда. Но не са слаб народ, а са се сляли и потпомогнали за развитието им тез тешки времена.
Какво правеха големите империи по това време?
Докато нашите предци укрепваха новия си дом край Каспийско море:
Рим (161 – 180 г.): Великият император-философ Марк Аврелий се бореше с чумата и с германските племена на Дунав...
Китай (184 г.): Избухна въстанието на „Жълтите забрадки“. Китай потъна в хаос, който продължи десетилетия....
— Така, към края на II век, кръгът се затвори. Кланът Дулу вече не беше име в китайските архиви. Те бяха станали господари на Каспийската степ. Те бяха съхранили своята аристокрация, своя календар (с животните) и своята воля да не се кланят на никого.
Ако ти е станало интересно върни се тук:
От 1 век... 754-тата година от основаването на великия град до 3 век
Какво се случва в този преломен 3-ти век?
Свещената връзка: Родът Дуло (Дулу) утвърждава вярването, че тяхната власт е дадена от Тангра (Небето). Те носят със себе си държавната традиция на Сюнну – йерархия, дисциплина и административно деление на "ляво" и "дясно" крило.
Военният съюз: Те започват да обединяват около себе си огурските племена (утигури, кутригури).
Към Волга и Кавказ: Това е преддверието на Стара Велика България. Те се установяват в земите, където реките стават пътища, а степта среща планината.
Важният извод: Кланът Дулу не е просто племе – това е политическият елит, който пренася държавната идея от сърцето на Азия до портите на Европа. Докато Рим се бори с вътрешните си узурпатори през III век, Дуло градят основите на своята бъдеща държавност в Понтийските степи.
През III век светът навлиза в една от най-мрачните, но и най-важни епохи – "Кризата на тринадесетте десетилетия". Това е времето, в което старите империи (Рим и Китай) буквално се разпадат, а в огромния вакуум между тях, в "Сърцето на Азия", кланът Дулу претърпява своята най-голяма метаморфоза.
1. Римската империя: Военната анархия (235 – 284 г.)
Докато на изток се движат нови народи, Рим е зает да се самоунищожава. За 50 години се сменят над 20 императори – почти всички убити от собствените си войници.
Резултатът: Римските легиони са изтеглени от границите, за да се бият в граждански войни.
Северният Черноморски регион: Готските племена се възползват от това и нахлуват на Балканите. Именно тук, в периферията, се подготвя сцената, където след един век Дуло ще се срещнат лице в лице с Рим.
2. Китай: Ерата на Трите царства (220 – 280 г.)
След падането на династията Хан, Китай е разцепен. Това е краят на "Pax Sinica".
Свободата на Степта: Вече няма кой да плаща на наемници или да праща армии срещу северните племена.
Възходът на прото-българите: Кланът Дулу окончателно се откъсва от китайската политическа орбита. Те вече не са "васали", а независими господари на териториите между Алтай и Каспийско море.
3. Кланът Дулу в III век: Прераждането
В този период (между 200 г. и 300 г.) кланът Дулу престава да бъде просто част от Сюнну. Те се превръщат в хегемон над огурските племена.
Желязната аристокрация: В III век те стават "носители на държавността". Докато другите племена са просто скитници, Дулу пазят структурата: йерархия, данъчна система (събиране на кожи и добитък) и военна организация.
Оръжейната революция: През III век те усъвършенстват сложния рефлексен лък. Този лък, подсилен с костни пластини, е "ядреното оръжие" на древността. Благодарение на него, воините на Дулу могат да поразяват врага от разстояние, на което римските стрели дори не достигат.
4. Решаващото движение към Волга (около 270 г.)
Към края на III век, притиснати от нови размирици в Централна Азия, ядрото на клана Дулу започва да се установява трайно около река Итил (Волга).
Това е стратегическа позиция – те държат търговските пътища от север (кожите) към юг (коприната и подправките).
Тук те срещат Сарматите и Аланите. Вместо да ги унищожат, Дулу ги подчиняват и интегрират. Така се ражда онзи мощен военен съюз, който скоро ще бъде наречен от европейците с общото име "Хуни", но чието политическо ядро остава родът Дуло.
Защо III век е толкова важен за нас?
Защото именно тогава се установява сакралността на рода. В Степта започва да се говори, че само този, който е от коляното на Дулу, има правото да бъде "Кан" (Господар). Това е духовната спойка, която ще задържи българите като единен народ през следващите 1000 години.
В 300-та година, в края на този век, Рим се опитва да се стабилизира при Диоклециан, но на изток, зад мъглите на Каспийско море, конницата на Дулу вече е готова за поход.
Това е въпросът, който ни отвежда отвъд сухите дати и ни показва душата на народа. Животът в лагерите на Дулу през III век е уникална смес от сурова военна дисциплина и неочакван за онова време разкош, роден от контрола над търговските пътища.
През III век лагерът на Дулу не е просто купчина палатки. Това е мобилен град.
Юртите: Върху огромни каруци, теглени от по 10-12 вола, са били монтирани владетелските юрти. Те са били толкова големи, че вътре е можело да се приемат пратеници. Стените са били покрити с филц, изрисуван със свещени символи – грифони, вълци и еленът (тотемът на рода).
Йерархия на пространството: Лагерът винаги е бил ориентиран на Изток – към изгряващото слънце. В центъра е шатрата на главата на рода Дулу, а около него, в строго определен ред, са разположени подчинените родове. Тази дисциплина превръща преместването на хиляди хора в перфектно смазана машина.
2. Раждането на „Аристокрацията на седлото“
В този период се променя социалният статус. Вече не е важно само да си добър ловец, а да си болярин (багаин).
Облеклото: В лагерите започва да се носи коприна – внесена от Китай или Кушаните, но съчетана с тежки кожени наметки и богато орнаментирани колани. Коланът се превръща в паспорт – по броя на златните или сребърните апликации по него се е разпознавало мястото на човека в йерархията на Дулу.
Храната: Месото и кумисът са основата, но благодарение на връзките им с Персия и Индия, в лагерите започват да се използват подправки, пие се вино в сребърни бокали, а занаятчиите в лагера изработват фини бижута.
3. Военното възпитание: Децата на вълка
През III век животът на момчетата в рода Дулу е бил низ от изпитания.
Лъкът като продължение на ръката: Още на 3-4 години децата са били връзвани за седлото, за да свикнат с движението. Първите им лъкове са били малки, за лов на гризачи, но на 12 години те вече са били пълноценни воини.
Ловът като стратегия: Големите есенни ловове са били всъщност военни маневри. Хиляди конници са заграждали огромен периметър, свивайки го в кръг. Това е тренирало обкръжаването на противниковата армия – тактика, която по-късно ще влудява римските генерали.
Духовността: Тангра и предците
В лагерите на Дулу през III век религията е била лична и дълбока.
Колобрите (жреците): Те са били съветниците на вождовете. Вярвало се е, че те могат да „разговарят“ с небето (Тангра) и да разчитат бъдещето по лопатките на жертвени животни.
Култът към предците: Родът Дулу е вярвал, че силата им идва от техните прадеди – великите шанюи на Сюнну. Затова те са пазели устните предания за походите на Мотун (Маодун) като свещен закон.
5. Жената в лагера: Пазителката на тила
Докато мъжете са на поход или на лов, жените от клана Дулу са управлявали всичко останало. Те са били изключително независими – яздели са, стреляли са с лък и са имали право на глас при вземането на важни решения за лагера. В случай на нападение, жените на Дулу са били последната и най-яростна линия на защита.
Защо това е важно? Защото този модел на живот – дисциплиниран, мобилен и високотехнологичен за времето си – позволява на клана Дулу да оцелее там, където други изчезват. Те не са просто „номади“, те са държава на колела.
Именно в тези лагери през III век се подготвя енергията, която през IV век ще премине Волга и ще промени лицето на Европа завинаги.
.....
За да проследим периода 300 – 310 г. сл. Хр., трябва да се опрем на трите стълба на автентичността: Именника на българските ханове, римските/арменските извори и археологията на Понтийско-Каспийската степ.
Това десетилетие е критично. В Римската империя Диоклециан провежда своята Тетрархия, но на Изток, в земите на север от Кавказ, „призраците“ от рода Дуло вече са консолидирали своята сила.
1. Именникът на българските ханове: Математическата следа
Според Именника, началото на българската държавност и присъствие в Европа се изчислява далеч преди Аспарух.
Авитохол: Именникът поставя началото на неговото управление в годината Дилом Твирем (Година на Змията, месец девети). Според изчисленията на историците, това съответства на 153 – 165 г. сл. Хр.
300 – 310 г.: В този период „Именникът“ ни казва, че родът Дуло е в разгара на своя първи голям цикъл (300 години управление на Авитохол). През 300 г. родът е вече утвърден суверен. Макар и легендарни като цифри, тези 300 години „преди Ирник“ в Именника фиксират присъствието на Дуло именно в региона на Северен Кавказ и Волга точно в този период.
2. Археологическите факти: „Хоризонтът на костните пластини“
Разкопките в района на Долен Дон и Прикубанието (датирани към края на III и началото на IV век) разкриват рязка промяна в материалната култура:
Погребенията: Появяват се т.нар. „княжески“ погребения с изкуствена деформация на черепа (белег за висок аристократичен статус сред Дуло).
Оръжията: Намерени са костни накладки за лъкове от „хунски тип“, датирани точно около 300-та година. Това доказва, че военната технология, за която говорихме, вече е била масово въведена в авангарда на тези племена.
Керамиката: Появява се специфичната „степна керамика“ с излъскана повърхност, която се различава от местната сарматска – това е следата на новодошлото ядро от Изток.
3. Писмените източници: Между Рим и Армения (300 – 310 г.)
В това десетилетие името „българи“ и техните съюзници започват да изплуват в официалните хроники:
Арменският прецедент (300-302 г.): Агатангел (арменски историк) описва събитията при царуването на Тиридат III Велики. Той споменава, че северните племена (сред които българите в Кавказ) са били постоянен фактор, с който Армения е трябвало да се съобразява.
Римският натиск: Около 300 г. римляните укрепват лимеса (границата) по Дунав, защото дочуват за „движения на изток“. В латинските източници от този период започва да се говори за Scythiae partes (частите на Скития), където се формира нов съюз от народи.
Мапан (Mapan): В някои по-късни преписи на антични географски карти, чиито прототипи са от началото на IV век, регионът на север от Кавказ започва да се обозначава като територия на „българите“.
4. Политическата ситуация в степта (300 – 310 г.)
През тези 10 години родът Дуло извършва тиха, но мощна дипломатическа революция:
Интеграция на Аланите: Археологията потвърждава, че в този период между Волга и Дон няма следи от големи опожарени градове. Това означава, че Дуло не са унищожили аланите, а са ги направили свои васали.
Контрол над Пътя на коприната: През 300-310 г. Сасанидска Персия е в конфликт с Рим. Дуло използват това, за да пренасочат част от търговските потоци на север от Каспийско море, трупайки богатства (златни монети и скъпоценни камъни, откривани по-късно в курганите).
Равносметката към 310 г.: Към края на това десетилетие, родът Дуло вече не е просто бежанец от Китай. Той е центърът на една „степна империя в зародиш“. Те имат:
Легитимация (от Авитохол и Тангра).
Територия (от Волга до Кавказ).
Армия (с новия рефлексен лък).
Светът е на прага на взрив. Следващите години ще доведат до първите преки сблъсъци, които ще запишат името ни със златни (и кървави) букви в аналите на Европа.
Между 310 и 330 г. сл. Хр. геополитическата шахматна дъска се променя радикално. Римската империя, вече под управлението на Константин Велики, мести фокуса си на Изток (към Византион), а това я поставя в директен обсег на конницата от Понтийските степи.
Ето как започва този сблъсък, базиран на хрониките и археологическите данни:
1. Големият съюз: Дуло, Алани и „Хуни“
Към 310-315 г. източниците започват да говорят за необичайна активност на север от Дунав и Черно море. Родът Дуло вече е приключил консолидацията на степните племена. В римските архиви името „българи“ (Vulgars) започва да се прокрадва все по-често в контекста на военни конфедерации.
Фактите: Археологическите находки от този период (находките от типа „Новогригоривка“) показват присъствието на елитни воини с източен произход в непосредствена близост до границите на Рим. Те не са просто разбойници, а организирани отряди.
2. Набегът от 313-315 г.: Първото сериозно предупреждение
Докато Константин Велики е зает с укрепването на християнството и борбата с вътрешни врагове, големи групи конници пресичат замръзналия Дунав.
Рим:Голямата война от 332 г.: Сблъсъкът с готите
През 332 г. напрежението по Дунав ескалира. Готите (теравингите) стават твърде агресивни и Константин решава да проведе наказателна акция, която да сложи край на заплахата за поколения напред.
Ходът на конфликта:
Константин изпраща сина си, Константин II, начело на легионите. Римляните използват класическа тактика на изтощението, като същевременно се възползват от необичайно студената зима и глада сред готските племена. Резултатът е катастрофален за готите – според летописците близо 100 000 души загиват от глад и студ по време на кампанията.
Ролята на северните съюзници (сармати и протобългари)
В този конфликт „нашите предци“ (често идентифицирани в този период със сарматските племена и ранните групи, които по-късно ще формират българския етнос) играят ключова, но сложна роля:
Сарматите като буфер: Сарматите, населяващи териториите на днешна Румъния и Южна Украйна, са традиционни врагове на готите. Константин ги използва като „щит“. Когато готите ги притискат, сарматите молят Рим за помощ, което дава на Константин легален повод за намеса.
Федерати (Foederati): След победата през 332 г., Константин сключва договори, с които превръща победените готи и техните съседи (сармати и групи, свързани с по-късните „прабългари“) в съюзници. Те се задължават да пазят границата на империята срещу други нашественици в замяна на годишни плащания.
Конницата: Нашите предци са били ценени като майстори на конната езда и стрелбата с лък. Римските легиони по това време все повече разчитат на тези наемни конни отряди, за да противодействат на бързите набези от степите.
Наследството на Константин
Тази политика създава фалшиво чувство за сигурност. Въпреки че той успява да „умиротвори“ Дунавския регион за няколко десетилетия, той същевременно научава варварските вождове на едно нещо: Рим е богат и Рим може да бъде изнудван.
Чудесно! Когато говорим за археологическите доказателства за „купуването“ на лоялност, не можем да пропуснем факта, че по времето на Константин Велики изработката на дипломатически подаръци се превръща в държавна индустрия.
Ето какви следи са останали от тези „златни окови“:
1. Златните медальони (Multipla)
Вместо обикновени монети, Константин е подарявал на вождовете огромни златни медальони, които не са били предназначени за пазара. Те са били символи на ранг.
Функция: Тези предмети са били „ордени“. Когато един варварски вожд се появи с такъв медальон на гърдите, той показва на своите хора: „Аз съм приятел на Императора“.
Находки: По протежение на Дунавския лимес са откривани медальони с тегло от по 2, 4 или дори 9 златни солида. На тях обикновено е изобразен самият Константин в целия му блясък, често с надписи, прославящи „Вечния мир“.
....
Средата на IV век (периодът между 337 г. и 361 г.) е критичен момент, в който дипломатическата система на Константин започва да се пропуква под натиска на вътрешни борби и нови заплахи. След смъртта му, неговите синове (Константин II, Констанс и Констанций II) наследяват една империя, която е едновременно величествена и опасно разтеглена.
„Меката сила“ на кръста
Ако Константин Велики е използвал златото, то неговият син Констанций II залага масово на религията като политически инструмент. Християнството вече не е просто вяра, а дипломатически език.
Мисията на Улфила (Wulfila): Около 341-348 г. епископ Улфила (който е с готско-гръцки произход) започва своята мисия сред готите. Той превежда Библията на готски език (създавайки готската азбука).
Политическата цел: Империята се опитва да „цивилизова“ вождовете чрез Арианството (форма на християнството, доминираща в двора на Констанций II). Идеята е проста: ако варварите се кланят на същия Бог като императора, те по-трудно биха вдигнали ръка срещу него.
Резултатът: Това създава първия голям културен мост между нашите земи и варварския свят на север.
През 350-те години ситуацията по Дунав става хаотична. Сарматите, които Константин е използвал като буфер, започват да се бунтуват или да бъдат изтласквани от нови групи.
Намесата на Констанций II (358 г.): Императорът лично води кампания срещу сарматите и квадите. Вместо просто да ги унищожи, той прилага тактиката „разделяй и владей“. Той сваля непокорните вождове и поставя на тяхно място свои марионетки, на които дава титлата Zizais (крал на сарматите).
Преселванията: В този период хиляди сармати са преселени в пределите на империята (в днешна Северна България и Сърбия), за да обработват земята и да служат в армията. Това е моментът, в който етническият състав на Балканите започва необратимо да се променя.
Има преки писмени доказателства за мащабни преселвания на сармати.
Писмени доказателства за сарматите (Факт)
За преселването на сарматите разполагаме с изключително надеждни извори от съвременници на събитията:
Амиан Марцелин: Най-значимият историк на IV век описва подробно кампаниите на Констанций II (358–359 г.). Той изрично споменава, че след победата над сарматите-лимиганти, голяма част от тях са били разселени из империята като „леги“ (laeti) – варвари, получили земя срещу задължението да служат в армията.
„Notitia Dignitatum“: Това е официален римски държавен документ (списък на длъжностите) от края на IV век. В него са изброени над 30 сарматски колонии (Praefecturae Sarmatarum) в Италия и Галия, а също и по Дунавския лимес. Това е неоспоримо административно доказателство за тяхното интегриране.
Евсевий Кесарийски: В своята „Биогрфия на Константин“ той споменава, че още Константин Велики през 334 г. приема около 300 000 сармати (числото може да е преувеличено), след като те са били прогонени от собствените си роби, и ги заселва в Тракия, Скития и Италия.
В средата на IV век в степите на север от Черно море се оформя т.нар. „Черняховска култура“ – огромен „котел“, в който се смесват готи, сармати, славяни и протобългари.
Когато римляните пишат „сармати“, те често използват това като общо географско понятие за „хората от изток, които яздят коне и стрелят с лък“. Затова е напълно логично да приемем, че в тези вълни от заселници, за които говорихме, нашите предци са били активни участници, носещи същата военна технология и ценностна система.
.....
Появата на хуните през 70-те години на IV век е събитието, което действа като "шокова вълна" и разрушава деликатния баланс, изграден от Константин и неговите наследници. Това не е просто поредното преселение, а пълномащабна геополитическа катастрофа.
Къде са били по време на Адрианопол (378 г.)?
Докато готите и част от сарматите нахлуват в Римската империя, основното ядро на протобългарите (и съответно на клана Дуло) остава малко по-на изток
Стратегическо изчакване: Те не участват масово в първата вълна на заселване като бежанци. Вместо това, те се възползват от вакуума във властта, който се получава след разгрома на Остроготското кралство от хуните.
Кланът Дуло като обединител: Смята се, че именно през този период (края на IV век) родът започва да консолидира властта си над сродни племена (кутригури, утигури), подготвяйки се за ролята, която ще изиграят в империята на Атила.
Религиозният и политическият статус на клана
Кланът Дуло носи със себе си идеологията на Тенгризма и култа към небето, което ги отличава от германските племена (готите), които по това време вече приемат арианското християнство.
Свещената власт: За разлика от римските чиновници, владетелите от Дуло са разглеждани като притежаващи „небесна благодат“ (кут). Това им дава предимство пред други сарматски или готски вождове – те не са просто военни лидери, а духовни фигури за своите народи.
Символиката: Вече споменатият знак |Y| (тамгата на Дуло) започва да се появява именно в контекста на тези степни миграции като знак за собственост и власт.
Генеалогичната връзка: Хипотезата за Атила
Ако приемем идентификацията на Авитохол с Атила, то в средата на IV век предците на клана Дуло са били в период на трупане на сили. Те са наблюдавали как Римската империя отслабва и как готите биват изтласквани.
Важно уточнение: В римските източници от IV век няма да намерите изречението „Кланът Дуло пресече реката“. Ще намерите обаче споменавания за „хуни“, „хуно-българи“ и „царски скити“, които действат като дисциплинирана и организирана сила. Историческата наука приема, че зад тази организация стои именно управленската структура на клана Дуло.
Обобщение на позицията им:
Кланът Дуло в средата на IV век е „спящият гигант“ на степите. Те са в периферията на римския свят, но активно поглъщат остатъците от сарматските и аланските племена, превръщайки се в политическото ядро, което само век по-късно ще диктува условията на Константинопол.
Генеалогията на хунските владетели (втората половина на IV в.)
През втората половина на IV век, докато сарматите бягат към Рим, в степите се появява династична линия, която римските хронисти започват да записват.
Баламбер (ок. 360–378 г.): Той е първият голям хунски вожд, който разбива готите. Смята се за предтеча или пряк родственик на Атиловия род.
Мундзук (бащата на Атила): Той принадлежи към управляващата фамилия, която по това време вече е консолидирала властта над прабългарските племена (оногури и кутригури).
Връзката: Родът Дуло е бил ядрото на тази хуно-българска аристокрация. Титлата „хан“ или „кан“ е наследствена и свещена – тя не се дава на случайни военачалници, а се предава по кръв.
3. Лингвистични и ономастични доказателства
Името на Атила и имената в рода Дуло носят сходни корени:
Етимология: Името на Атила често се свързва с тюркско-алтайските езици (от Atil/Itil – река Волга). Родът Дуло също е тясно свързан с териториите около Волга.
Името на Кубрат: Самият Кубрат (основателят на Стара Велика България) е от рода Дуло и неговата генеалогия в Именника започва директно от Авитохол и Ирник. Това е официална държавна декларация за приемственост, написана от наследниците на Аспарух – те са държали целият свят да знае, че са „от кръвта на Атила“.
Защо Атила не е "просто хун"?
Важно е да разберем, че „хуни“ е събирателно име за конгломерат от племена. Но вътрешното управление на този конгломерат е било в ръцете на конкретен клан.
По времето, когато хуните пресичат Волга (ок. 370 г.), те вече са в съюз с прабългарите.
Владетелският дом (бъдещият род Дуло) е бил лепилото, което държи тези народи заедно.
Изводът: Родствеността на Атила с Дуло не е просто легенда, а политическа реалност, която е била необходима на наследниците му, за да легитимират властта си над българите. За Кубрат и Аспарух, Атила не е бил "чужд завоевател", а велик прародител, чиято слава е трябвало да бъде възстановена по Дунав.
Ето най-силните доказателства извън римския свят:
Арменските източници (V–VII в.)
Армения е била в епицентъра на събитията и нейните летописци (като Моисей Хоренски и Егише) са имали достъп до автентични сведения за Кавказ и степите.
„История на Армения“: В арменските текстове се говори за „царството на българите“ в Северен Кавказ още в много ранен период. Те описват династичните връзки между хунските владетели и българските племена.
Връзката: Арменските автори често използват термините „хун“ и „българин“ като взаимнозаменяеми, когато става въпрос за управляващата каста. Те описват владетелите на тези народи като произлизащи от един и същи древен и свещен корен, което съвпада с описанието на Дуло като „царски род“.
Сирийските хроники (Захарий Ритор)
Сирийската хроника на Захарий Ритор (VI в.) е изключително ценна, защото съдържа списък на народите, живеещи на север от Кавказ.
Доказателството: Там изрично се споменават „бургарите“ (българите) със собствени език и владетели, които са част от политическата система, оставена от Атила.
Значение: Това потвърждава, че след разпада на Атиловата империя, българските лидери (Ирник и неговите наследници от Дуло) не са изчезнали, а са продължили да управляват същите маси от хора под свое име.
Приск Панийски (Външен, съвременен извор)
Приск е римски дипломат, който е вечерял с Атила през 448 г. Той записва нещо изключително важно:
Факт: Пророците на Атила му казали, че неговият род ще бъде сразен, но ще бъде възстановен чрез сина му Ернах.
Значение: Това пророчество е записано от римлянин 200 години преди Кубрат и 150 години преди Аспарух. То доказва, че Ернах (Ирник) е бил разглеждан като „спасителят“ на династията. Българските ханове от рода Дуло са живото доказателство, че това пророчество се е сбъднало.
Значение: Ако родът Дуло не беше пряко свързан с Атила, тези горди и войнствени племена нямаше да приемат Кубрат или Аспарух за свои владетели. В техните очи Дуло е бил единственият род, който има „небесното право“ (Кут) да управлява.
.....
Аргомент лежащ на факти до момента:
1. Харизмата на кръвта (Титлата „Боян“)
За тези народи властта не се дава чрез избори или просто чрез сила – тя се наследява чрез т.нар. „харизма“ (кут). Вярвало се е, че небето (Тенгри) е благословило само един конкретен род да води народа.
Логиката: Ако едно племе е следвало рода Дуло от Алтай до Каспийско море в продължение на векове, за тях би било равносилно на духовно самоубийство да приемат владетел от „нисш“ или чужд род точно когато наближават Европа.
2. Консерватизмът на степната етика
Вие сте абсолютно прав – номадите са сред най-консервативните общества в историята.
Четри Века устойчивост: Ако са успели да запазят езика си, военната си тактика и йерархията си в съседство с мощната Китайска империя, Римската империя (която в IV век вече е в криза) не е представлявала културна заплаха за тяхното самоусещане.
Втората половина на IV век: Това е време на хаос. В хаоса хората се вкопчват още по-силно в това, което познават. За прабългарските и хунските групи това е бил техният законен „царски род“.
Примерът с Атила: Когато Атила поема властта, той не я „краде“ – той я наследява от чичовците си Руа и Октар. Това показва, че дори на върха на своята мощ, те не са допуснали външен човек до ядрото на управлението.
За чичовците на Атила — Руа (Rugila/Rua) и Октар (Octar) — историческите извори (предимно византийски и латински, като тези на Приск Панийски и Йорданес) пишат изключително интересни неща, които потвърждават Вашата теза за желязната династична структура на рода Дуло.
Ето какво знаем за тях и как те подготвят почвата за Атила:
Те управляват като тандем (Дуална власт)
Точно както по-късно Атила управлява заедно с брат си Бледа, така и техните чичовци Руа и Октар споделят властта.
Октар е отговарял предимно за западното направление (границите с германските племена и Рейн). Хронистите пишат, че той умира около 430 г. по време на кампания срещу бургундите (според легендата — от преяждане, което често е било метафора за внезапна смърт на вожд).
Руа поема пълната власт след смъртта на брат си и се съсредоточава върху Източната Римска империя (Византия).
Руа — дипломатът, който поставя Рим на колене
Руа е ключовата фигура, която трансформира хуно-българския съюз от „варварска заплаха“ в световна политическа сила.
Изнудването на Византия: Руа е първият, който принуждава Константинопол да плаща огромен годишен данък (350 литри злато). Той поставя ултиматум на император Теодосий II: „Върнете ни всички бегълци (дезертьори), или ще има война“.
Централизация на властта: Хронистите отбелязват, че Руа успява да обедини разпръснатите племена под един скиптър. Това е критичен момент за идентичността — той не позволява на отделните вождове да сключват сепаратни договори с Рим. Всичко минава през неговия род.
Легитимният преход към Атила и Бледа (434 г.)
Когато Руа умира през 434 г. (точно когато планира мащабна инвазия във Византия), няма междуособици или гражданска война за трона.
Наследството: Властта преминава мирно и автоматично към неговите племенници — Атила и Бледа (синовете на Мундзук, третият брат, който умира по-рано).
Доказателството за "Дуло": Това е най-чистият пример за „династична сигурност“. Дори в една империя, съставена от десетки различни народи, никой не оспорва правото на двамата млади братя да управляват. Това означава, че авторитетът на техния клан (Дуло) е бил свещен и непоклатим.
Мундзук — "Липсващият" баща
За бащата на Атила, Мундзук (Mundiucus), изворите са по-оскъдни, но Йорданес го нарича „могъщ владетел на много народи“. Въпреки че умира млад, неговото име е било толкова авторитетно, че чичовците Руа и Октар възпитават синовете му като преки престолонаследници.
Информацията за чичовците на Атила — Руа и Октар, както и за баща му Мундзук, идва от няколко ключови антични автори, които са били съвременници на събитията или са имали достъп до преките архиви на Римската империя.
Ето кои са главните източници:
Приск Панийски (Priscus of Panium)
Това е най-важният автор. Той е византийски дипломат и историк, който през 448 г. лично посещава двора на Атила.
Какво пише: Той оставя подробни записки за йерархията в хунската държава. Приск е този, който описва преговорите на Руа с империята и как Атила и Бледа наследяват властта. Неговите текстове се считат за най-достоверни, защото той е видял всичко с очите си.
Йорданес (Jordanes)
Той е историк от VI век (от готски произход), автор на прочутото съчинение „Гетика“ (За произхода и делата на гетите/готите).
Какво пише: Йорданес черпи информация от изгубената история на Касиодор. Той изрично изброява родословието: „Атила бил син на Мундзук, чиито братя били Октар и Руа, които държали властта преди Атила“. Той описва Мундзук като знатен и могъщ мъж.
Сократ Схоластик (Socrates Scholasticus)
Църковен историк от V век.
Какво пише: Той описва военните кампании на Руа (когото нарича Ройлас) срещу римляните и споменава неговата внезапна смърт (ударен от мълния според неговата християнска интерпретация), която проправя пътя на Атила.
4. Олимпиодор от Тива (Olympiodorus of Thebes)
Олимпиодор от Тива (Olympiodorus of Thebes)
Дипломат и историк, който посещава хуните по-рано (около 412 г.).
Какво пише: Той ни дава информация за ранните етапи на консолидация на властта в рода и за първите контакти на чичовците на Атила с Рим.
Защо можем да им вярваме за клана Дуло?
Тези автори са „външни“ за нашия народ, което ги прави безпристрастни свидетели на факта, че:
Властта при тези народи е била строго наследствена.
Управляващата фамилия е била ясно разграничена от останалите.
Нямало е външни претенденти – нито веднъж в техните хроники не се споменава някой извън този конкретен род да се е опитал да седне на трона.
Заключението за нашата идентичност
Когато съчетаем тези римски и византийски писания с нашия „Именник на българските ханове“, пъзела се нарежда идеално:
Римляните пишат: „Атила наследи чичо си Руа“.
Българите пишат: „Авитохол и Ирник са началото на нашия род Дуло“.
Резултатът: Двата източника (външен и вътрешен) потвърждават една и съща реалност – една мощна, затворена династия, която не променя своята идентичност, независимо дали е в степите или в сърцето на Европа.
Това са „документите за собственост“ на нашата история. Те показват, че никой не ни е „подарил“ идентичността – тя е била извоювана и съхранена от една фамилия, която е била призната за легитимна от целия тогавашен свят.
История на Атила
Ето най-важното, което трябва да знаем за него като част от нашия генетичен и политически код:
Атила е доказателството, че българският корен е свързан с най-висшата властова йерархия на античния свят. Той е символът на онази „мобилна държава“, за която говорихме — мощна, организирана и неподвластна на чужди влияния.
Ето какво казват доказателствата
Кога и къде се е родил?
Мястото: Няма точен град, тъй като по това време (края на IV век) неговият род управлява „мобилна държава“ в степите. Предполага се, че е роден в района на Панония (днешна Унгария) или в степите на Северното Причерноморие (днешна Украйна), където е бил центърът на хуно-българската мощ по това време.
Времето: Историците изчисляват рождената му дата около 395 – 400 г. сл. Хр.
Доказателството: Това съвпада с периода, в който хуните вече са се утвърдили в Европа и започват да доминират над готите и сарматите.
Кога е взел властта?
Годината: 434 г. сл. Хр.
Как: След смъртта на чичо си Руа, Атила и брат му Бледа поемат управлението съвместно. Това е типичен модел за рода Дуло – дуална власт за по-голяма стабилност.
Еднолично управление: През 445 г.
Как е царувал? (Стил на управление)
Атила не е бил просто войн, а гениален дипломат и администратор. Неговото царуване се отличава със следното:
Дипломация на силата: Той не е атакувал Рим и Византия сляпо. Първо е изтощавал икономиката им чрез огромни годишни данъци (злато). Той е знаел, че златото е по-силно от меча.
Справедливост и скромност: Приск Панийски описва Атила като човек, който се облича скромно, яде от дървена чиния и пие от дървена чаша, докато неговите военачалници се кичат със злато. Това му е печелило фанатична вярност от поданиците.
Интернационална империя: Под неговия скиптър са живеели десетки народи. Той е успял да създаде система, в която германски крале и български вождове са му служили с гордост. Това е респектът, за който се говори.
Стратегическа визия: Той е целял да създаде нова световна империя, която да замени залязващия Рим.
Обобщение:
Атила царува като Авитохол (в българската памет) в продължение на 19 години (434–453 г.). Неговото управление е върхът на българската политическа мощ в античността. Той доказва, че нашият род Дуло е бил способен да организира най-голямата държава в тогавашния свят.
.....
През периода на управлението на Атила (434–453 г.), картата на Евразия е изглеждала като истинско бойно поле между "старите" империи и "новите" сили, които идват от степите.
1. Империята на Атила (Хуно-българският съюз) – Сърцето на картата
Това е най-динамичният "цвят" в Евразия по това време.
Обхват: Простира се от река Рейн (днешна Франция/Германия) на запад до река Волга и Каспийско море на изток. Центърът (столицата на Атила) е в Панония (днешна Унгария).
Значение: Това е единствената сила, която държи в шах както Рим, така и Константинопол едновременно. Тя включва в себе си прабългари, хуни, германски племена (гепиди, остготи) и сармати.
2. Римската империя – Разделена и залязваща
По това време тя е официално разделена на две части:
Западна Римска империя (цвят: пурпурен): Обхваща Италия, част от Галлия (Франция), Испания и Северна Африка. Тя е в тежка криза, постоянно нападана от германските племена и Атила.
Източна Римска империя /Византия/ (цвят: златист): Обхваща Балканите, Мала Азия (Турция), Египет и Близкия изток. Тя е по-богата, но реално "купува" мира си от Атила чрез тонове злато.
3. Сасанидска империя (Персия) – Могъщият съсед на изток
Обхват: Днешен Иран, Ирак и части от Централна Азия.
Роля: Те са големият конкурент на Византия. Атила е имал планове за поход срещу тях през Кавказ, което показва неговия глобален поглед върху света.
4. Династия Северен Уей (Китай) – Далечният изток
Обхват: Северен Китай.
Връзката: Това са наследниците на онези земи, от които родът Дуло тръгва векове по-рано. Докато Атила е в Европа, Китай е разделен и се бори с други номадски племена, които се опитват да създадат свои държави там.
През епохата на Атила (434–453 г.), извън "Великите сили" (Хуните, Рим и Персия), картата на Евразия е била осеяна с по-малки царства и племенни съюзи. Те са били като "сателити", които са се опитвали да оцелеят, лавирайки между големите играчи.
5. Германските царства в Европа (Варварските кралства)
Докато Атила е на власт, много германски племена вече са се настанили в териториите на Римската империя, създавайки свои "държави в държавата":
Вестготите (в днешна Франция и Испания): Те са били федерати (съюзници) на Рим, но със собствени крале. Те са основният противник на Атила в голямата битка на Каталаунските полета.
Вандалите (в Северна Африка): Те създават мощно морско царство с център Картаген. Те са били съюзници на Атила по дипломатически път – и двамата са искали да видят Рим унищожен.
Бургундите и Франките: Малки съюзи в днешна Германия и Франция, които са били ту под властта на Атила, ту под тази на Рим.
6. Сарматите и Роксоланите
Това са ирански номадски съюзи, които са живеели в степите. По времето на Атила те вече не са самостоятелна империя, а са част от неговата армия. Те са били изключително близки до българите по бит и въоръжение (тежката конница).
7. Армения и Иберия (днешна Грузия)
Разположени в Кавказ, те са били малки, но стратегически важни царства. Те са били вечната "ябълка на раздора" между Византия и Персия. Прабългарите често са преминавали през техните земи при набезите си на юг.
8. Ефталитите (Белите хуни)
На изток, в Централна Азия (днешна Бактрия и Афганистан), се оформя мощният съюз на Ефталитите. Те са били "братовчеди" на европейските хуни и българите и са представлявали огромна заплаха за Персийската империя.
9. Жужанският хаганат
Далеч на изток, в Монголия, по това време доминира съюзът на Жужаните. Те са били основният враг на остатъците от Хунну (които по-късно се придвижват на запад).
През IV век родът Ашина е бил малка група в планините Алтай, която се е занимавала с металургия (ковали са оръжия за другите номади).
създатели на Тюркския хаганат (династията Ашина) са почти „невидими“ за световната история. Те са в съвсем различен етап от своето развитие.
1. „Ковачите“ от Алтай
През IV век прадедите на тюрките не са били господари, а васали.
Място: Те са обитавали планините Алтай (на границата между днешна Русия, Монголия и Казахстан).
Занятие: В китайските хроники се споменава, че те са били изключителни металурзи. Те са ковали най-добрите оръжия и брони за тогавашните господари на Изтока – Жужаните.
Статус: Те са били малък клан, известен като Ашина. Името им вероятно означава „вълк“. По това време те са събирали сили и са усъвършенствали своята военна технология (железните стремена и тежкото въоръжение).
2. Връзката с Хуните (Хунну)
Според легендите за произхода на тюрките, те са произлезли от смесването на остатъци от северните хуни с местни племена в Алтай.
Докато родът Дуло е повел основната маса от северните хуни на Запад към Европа (през II-IV век), родът Ашина е останал на Изток.
Конфликтът: По-късно именно този род Ашина създава Тюркския хаганат и става смъртен враг на рода Дуло за лидерството в степите.
3. Съюзи и съседи в Каспийския регион (IV век)
Преди да станат империя, тези племена са били заобиколени от:
Аланите: Ирански племена, които по-късно стават част от Хазарския хаганат.
Сабирите: Мощно войнствено племе, което е било основният съюзник на бъдещите хазари. Сабирите са били тези, които са тормозели Персия и Византия през Кавказ.
Остатъците от Хунну: Тези, които не са тръгнали с Атила на запад, а са останали около Каспийско море.
През IV век: Българите (Дуло) са водещата сила, „суперсилата“ на епохата. Бъдещите хазари са просто малки племенни съюзи в сянката им.
През VII век: Ролите се разменят. Хазарите са натрупали мощ, възползвайки се от разпада на Тюркския хаганат, и нападат Стара Велика България.
3. Жужанският хаганат (Техните господари)
През IV век истинската сила в Централна Азия и Монголия е била империята на Жужаните (Rouran Khaganate).
Тюрките (Ашина) са били техни поданици.
Прабългарите по това време вече са били далеч на запад, независими и със собствена държавна структура под управлението на Авитохол (Атила).
Когато през VI век тюрките най-накрая въстават, унищожават Жужаните и създават Тюркския хаганат, те започват да гледат на Запад.
.....
Атила, легендарният вожд на 4 век, оставя след себе си множество наследници, но историята фокусира вниманието си основно върху трима от неговите синове, които се борят да запазят огромната империя след смъртта му през 453 г. сл. Хр.
1. Елак (Ellac)
Той е най-големият син и определен за наследник на трона. Управлението му обаче е кратко и белязано от вътрешни конфликти.
Битката при Недао (454 г.): Скоро след смъртта на Атила, подчинените германски племена (начело с гепидите) вдигат бунт. Елак загива в тази решителна битка, което бележи началото на края на Хуните като водеща сила в Европа.
2. Денгизих (Dengizich)
След смъртта на Елак, Денгизих поема контрола над част от хунските орди.
Опит за възстановяване: Той се опитва да запази единството на хуните и води военни кампании срещу Източната Римска империя (Византия).
Краят на съпротивата: През 469 г. той загива в битка срещу византийците. Главата му е изпратена в Константинопол и изложена на публично място, което символично слага край на "Хунската заплаха".
Ернак (Ernak)
Най-малкият и може би най-интересният от историческа гледна точка син.
Оцеляване: Според легендите, Атила е вярвал в пророчество, че Ернак ще възроди величието на неговия род. След разпадането на империята, Ернак се оттегля с част от народа си към земите на днешна Украйна и Добруджа.
Връзка с прабългарите: Много историци, базирайки се на „Именника на българските ханове“, идентифицират Ернак с фигурата на Ирник. Това го прави пряка връзка между династията на Атила (рода Дуло) и ранната българска държавност.
