Високо над прашните степи и над каменните зидове на Плиска, Тангра – Богът на Синьото небе и на Корена, гледаше към земята. Той виждаше един народ, който седем века бе ковал честта си в огъня на дисциплината. Народ, който не познаваше предателството към рода и който вярваше, че властта е тежка отговорност пред Небето, а не дар за богатите.
Но Тангра виждаше и друго. На запад и на юг три стари империи бяха заключили Словото Божи в златни клетки. Гръцкият, латинският и еврейският език бяха станали затвори за духа. Там Бог бе станал собственост на знатните, а обикновеният човек бе оставен да блуждае в тъмнина, неразбирайки молитвите, които изрича. Бог беше ядосан. Неговите пазители бяха превърнали вярата в инструмент за контрол, забравяйки, че светлината е за всеки.
Тогава Небето реши: ще се роди нов път. Но този път се нуждаеше от Пазител.
Диалогът на вечността
Тангра се обърна към Новия Бог – Бога на Бъдещето, и му представи своя избор:
„Виж тези хора. Те ми бяха верни до гроб. Те не делят човека по ранг и богатство, а по неговите дела. Макар светът да ги зове варвари заради верността към мен, те носят в сърцата си благородство и милост към слабия. Вземи техния меч и го превърни в перо. Вземи тяхната чест и я превърни в крепост за Твоето слово.“
Неговите хора не чувстваха вярата, те мереха със страх, чувствайки се предадени от него. Животът му поднесе времето на бъдещите сезони. Но надеждата в тази вяра не беше същата.
Той погледна към народа на Тангра – там под едно небе различно вярващи живееха, а езикът на прабългари и словени се преплиташе в един. А техният владетел ми беше гневен – на мен и моя народ. С моята писменост защитаваше правото на неговия народ. Бог погледна към Тангра, но той вече бе се оттеглил. Как са успявали твоите избрани смъртни да носят тежестта на твоя завет? То на мен, като Бог, ми тежи да пазя твоя чист народ.
Бог видя как молитвите, пратени към Него, се разбиват в позлатените куполи на Константинопол и Рим. Той чуваше как в храмовете се пее на езици, които са се превърнали в хладни мечове. Тримата „пазители“ (гръцкият, латинският и еврейският) бяха издигнали стени толкова високи, че обикновеният човек не виждаше небето през тях.
И той започна да слуша молитвите на хановете. Те се различаваха от неговите хора.
Бог се наведе над Плиска и заслуша. Той беше свикнал на молитвите в Константинопол – те бяха обсипани със злато, сложни епитети и молби за власт. Но молитвите на българските ханове бяха различни. Те бяха разговори с вечността, изсечени в камък.
„Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда...“
Бог видя, че тези Владете ли не го молят за лично спасение. Те Го молеха за Държавата. Те Го молеха за народа. Те носеха отговорността за всеки един поданик на гърба си, сякаш е тяхна собствена плът.
Тогава Бог разбра защо Тангра се е оттеглил с такова спокойствие. Тези хора не се нуждаеха от плашене със смърт или ад. Те вече познаваха Закона. Но те бяха гневни. Гневът на Омуртаг и Пресиян беше свещен гняв – те виждаха как „трите езика“ се използват, за да бъде наведен техният горд врат.
Но Бог не дава даром, Той праща знаци. А съдбата се кове от смъртния избор.
Той избра: на земята ще се родят трима. В едното семейство ще е българският хан Борис I. В другото семейство ще са византийци, вярващи в Мен. Те ще имат двама сина със специална мисия. А изпитанието ще е в техните ръце...
Това е символика за необяснимия сюжет в нашата история. Плиска и Омуртаг. Тази глъч към Византия, сякаш пътят е друг. Но се случиха необясними неща. За няма и четвърт век внукът на Омуртаг (Пресиян) бе приел, че управлява различни народи – едните бяха словените. Едните избраха България пред Византия. Други се възползваха от българския щит и създадоха княжества. Едно от тях – Великоморавия, поиска учители.
Тъй като Ростислав разбира, че немските свещеници са „инструмент“ на Лудвиг Немски за контрол, той решава да потърси помощ от друго място – Византия. През 862 г. той изпраща пратеничество в Константинопол с молба за учители, които да проповядват на славянски език.
Но този нов език го приема първи Борис I. Той вижда знака от Божията намеса и решението за обединена Българска държава.
Но ако мислите, че историята е толкова проста – не, животът не поднася изпитанията по тоз начин. Бог рече... и небето се спусна на земята и сбъдна на заслужилите техните молитви.
Време е Историята да разказва...
Смяната на владетеля през 852 г. е критичен момент, а последвалите войни са класически пример за "утвърждаване" на новата власт на международната сцена.
Франската империя бива официално разделена на три кралства чрез Вердюнския договор, сключен през 843 г.
Бащата на княз Борис I е хан Пресиян (управлявал 836–852 г.). Ситуацията с договорите след разделянето на Франкската империя през 843 г. е доста специфична и отговорът е не точно с трите.
След Вердюнския договор (843 г.), България вече не граничи с единна империя, а с новите кралства. Най-важните отношения за България са с Източнофранкското кралство (управлявано от Лудвиг Немски), тъй като то е прекият съсед на северозапад.
Пресиян поддържа мирни отношения с Лудвиг Немски през по-голямата част от управлението си. Предишните договори (сключени още по времето на Омуртаг) на практика са били подновявани или зачитани като основа за мир.
Западнофранкско и Среднофранкско кралство: Пресиян не е имал преки дипломатически отношения или мирни договори с тях. Те са били твърде далеч географски, за да представляват интерес или заплаха за България по това време.
Интересното е, че точно в годината, която споменахте (852 г.), Борис I заема престола. Първото нещо, което той прави, е да изпрати пратеници при Лудвиг Немски в Майнц, за да поднови официално мирния договор, който баща му е спазвал.
Моймир I (833–846): Обединява моравските племена и поставя основите на княжество Великоморавия.
Територия: Ядрото ѝ е в днешните региони Моравия (Чехия) и Западна Словакия. В зенита си при княз Святополк тя включва части от днешна Полша, Унгария, Австрия и дори Сърбия.
По това време се издига нова сила – Великоморавия, управлявана от княз Ростислав(846 - 870) . Моравците са били в постоянен конфликт с франките за своята независимост.
Причината Борис I да наруши мира с Източнофранкското кралство (управлявано от Лудвиг Немски) почти веднага след като го подновява, е чисто стратегическа и е свързана с променящия се политически баланс в Централна Европа.
Ето основните причини за този конфликт през 853 г.:
Борис I вижда в тях естествен съюзник и решава да сключи съюз с Ростислав срещу Лудвиг Немски. Целта е била да се ограничи влиянието на франките по средното течение на Дунав.
Териториални амбиции
България и Източнофранкското кралство са имали спорове за граничните зони в днешна Панония (Унгария). Борис I се е надявал, че с помощта на моравците ще успее да разшири влиянието си в тези земи.
Резултатът от войната
Войната обаче се оказва неуспешна за българите:
Българските войски претърпяват поражение от франките.
Борис I е принуден да сключи нов мир с Лудвиг Немски.
Това поражение е един от първите уроци за младия български владетел – той осъзнава, че франките са твърде силни военни противници.
Ростислав остава на власт, но като васал. Важните решения се взимат от:
Немското духовенство в Моравия не се появява случайно – това е организирана и целенасочена политика на Източнофранкското кралство.
Политическата воля: Лудвиг II Немски
Най-големият противник на Ростислав е Лудвиг II Немски (внук на Карл Велики). Неговата стратегия е проста:
Християнизация = Подчинение: По това време покръстването на един съседен "варварски" народ е легитимен начин той да бъде обявен за васал.
Духовна зависимост: Ако моравците се молят на латински и се изповядват пред немски свещеници, те признават духовния авторитет на Франкската империя.
Религиозните центрове: Пасау и Залцбург
Свещениците се изпращат от конкретни големи диоцези (църковни области) на Източнофранкското кралство. Те смятат Моравия за своя "мисионерска територия":
Епископията в Пасау: Тя е най-активната. Епископите на Пасау вярват, че имат историческо право да контролират земите по поречието на Дунав.
Защо това е било опасно за Ростислав?
Ростислав е знаел, че докато немските свещеници са единствените, които могат да извършват кръщенета, венчавки и погребения, те държат социалния контрол над неговия народ.
Важно уточнение: Когато казваме "Пета колона", имаме предвид точно това – хора, които живеят в държавата, но работят за интересите на чужда сила (Франкската империя). Тяхната цел е била Моравия да стане провинция на немците, а не независима християнска държава.
Именно затова Ростислав прави своя гениален ход – той не се отрича от християнството (което би довело до война), а просто сменя източника на свещениците, обръщайки се към Византия.
Византия реагира на молбата на Ростислав с изключителен ентусиазъм и светкавична скорост. За император Михаил III и неговия пръв съветник – патриарх Фотий (един от най-образованите мъже на епохата), това не е просто религиозна мисия, а геополитически триумф.
По това време Византия е в обтегнати отношения с Източнофранкското кралство и с България (която по това време е в съюз с франците).
Приемайки Моравия под свое духовно влияние, Византия създава силен съюзник в тила на България и прекъсва сухопътната връзка между Рим и немските земи към Изтока.
Това е класически ход от византийската дипломация: "Врагът на моя враг е мой приятел".
Изборът на „Тежката артилерия“: Константин-Кирил и Методий
Византия не изпраща обикновени мисионери. Тя изпраща своите най-добри кадри:
Константин (Кирил): Философът на империята, човекът, който вече е печелил диспути срещу араби и хазари.
Методий: Опитен администратор, бивш управител на славянска област в империята.
Фактът, че са избрани точно те, показва колко сериозно Византия е гледала на този проект. Те са знаели перфектно славянски език (от солунския си произход), което е било ключовото предимство пред немците.
Византия прави нещо безпрецедентно – тя разрешава и подкрепя създаването на нова азбука.
Докато Рим и Франките държат на "Триезичната догма", Византия е по-гъвкава. Тя разбира, че ако даде на славяните писменост на техния език, те ще бъдат вечно привързани към византийската културна сфера.
Това е "мека сила" (soft power) в нейния най-чист средновековен вид.
За Византия Великоморавия е била идеален „пробен полигон“ – достатъчно далеч, за да не застрашава границите на империята, и достатъчно малка, за да бъде културен сателит. Но историята изиграва една от най-големите си шеги именно с този план.
Ето защо Византия вероятно не е очаквала България да се превърне в истинския наследник на това дело:
В онзи момент (863 г.) България все още е езическа държава, която често се съюзява с франците. Византия е гледала на българите по-скоро като на военна заплаха, която трябва да бъде „окротена“ чрез покръстване, а не като на бъдещ културен център.
Голямата игра“ на княз Борис I.
Борис е бил изключителен тактик. Той разбира, че ако се обвърже само с Византия, тя ще го погълне културно. Ако се обвърже само с Рим (Папата) и Франките, те ще го погълнат политически. Затова той започва да ги разиграва един срещу друг.
......
След военните сблъсъци през 853-854 г., Борис I е принуден да сключи мир с Източнофранкското кралство. Този мир има две огромни последствия:
Размяна на влияния: Борис се съгласява да бъде в мир с Лудвиг, което временно разхлабва съюза му с Ростислав.
Първи стъпки към християнството: Именно в преговорите с франките започва да се прокрадва идеята за покръстване. Лудвиг Немски настоява България да приеме християнството от Рим/Запада, за да я контролира.
Борис I вижда, че военната сила не е достатъчна. Той започва да мисли за „дипломация чрез религия“.
През тези 10 години Борис I и Ростислав играят сложна игра на оцеляване срещу две империи. Ето най-важните събития:
След мира от 853 г., Борис не спира да воюва. България е в конфликт със сърбите, които са подкрепяни от Византия.
Синът на Борис, Владимир-Расате, е пленен заедно с 12 боляри.
Борис е принуден да сключи мир и лично да придружи пленниците до границата (при днешния град Рашка), което е голям удар по престижа му.
Това го кара да разбере, че военната мощ има лимит, ако държавата е в международна изолация.
Религиозната подготовка (855 – 862 г.)
В този период Борис започва активно да проучва християнството.
Той поддържа контакт с Лудвиг Немски и му обещава, че ще приеме християнството от него (от Рим).
Това плаши Византия до смърт. Те не могат да позволят мощна България да стане съюзник на Папата и Франките на самата им граница.
Ростислав и „Моравският обрат“ (860 – 862 г.)
Докато Борис преговаря с немците, княз Ростислав във Великоморавия прави точно обратното:
Ростислав вижда, че Лудвиг Немски и Борис I се сближават.
Усещайки опасност от обграждане, Ростислав се обръща към Византия.
През 862 г. той праща мисията в Константинопол, която води до изпращането на Кирил и Методий през 863 г.
Природни бедствия и „Божието наказание“ (863 г.)
Годината преди покръстването е катастрофална за България:
Земен трус: Силно земетресение удря българските земи и разрушава крепости.
Глад и скакалци: Реколтата е унищожена, настава голям глад.
Политически натиск: Византия вижда, че България е отслабена и „узряла“ за натиск. Император Михаил III насочва флота и армията си към българската граница.
Обобщение: Пътят към 864 г.
Борис I осъзнава, че:
Византия няма да го остави да се покръсти от немците без война.
Немците са твърде далеч, за да му помогнат реално при византийска обсада.
Гладът в страната прави войната невъзможна.
Така се стига до „Дълбокия мир“. Борис се предава на византийските условия, но само привидно. Тези 10 години на войни и глад го учат, че истинската сила не е в меча, а в институциите (църквата и писмеността).
Интересен факт: Смята се, че през тези 10 години Борис е водил тайни разговори с византийски пленници (като учения Те Theodoros Koupharas), които са го подготвили интелектуално за християнството.
Планирането на църковната независимост е може би най-гениалното постижение на Борис I. Той не действа емоционално, а като хладнокръвен стратег, който разбира, че в Средновековието „религия = суверенитет“.
Това е най-дръзкият момент в неговата стратегия. Борис вече е приел християнството от Константинопол (864 г.), има византийски архиепископ в столицата си и е потушил бунта на болярите в името на новата вяра.
Борис отлично е знаел за враждата между Папата и Патриарха.
Покръстването през 864 г. започва лично с Борис, но веднага се превръща в масово и задължително за всички българи.
Масовото покръстване (864 – 865 г.)
Веднага след личния си акт, Борис заповядва на византийските свещеници да тръгнат из страната.
Методът: Хората са били събирани на групи край реките и са били кръщавани масово.
Реакцията: За обикновения българин това е било шокиращо. Те е трябвало да изоставят своите родови богове и обичаи (като почитането на Тангра или славянските божества) и да приемат непознат Бог, чиито молитви са на неразбираем гръцки език.
Бунтът на 52-мата боляри (865 г.)
Народното недоволство намира своите лидери в лицето на старата аристокрация. През 865 г. избухва мащабно въстание.
Причината: Болярите обвиняват Борис, че е приел „лош закон“ и е предал честта на предците. Те обграждат двореца му в Плиска.
Победата на Борис: С малко, но верни хора, Борис успява да разпръсне тълпата. Легендата разказва, че той излязъл пред тях със светещ кръст, което ги вцепенило.
Наказанието: Борис действа с невиждана суровост – той заповядва да бъдат екзекутирани 52-мата водещи боляри заедно с целите им родове. Това означава избиване на жени, деца и старци от най-знатните фамилии.
Защо е толкова жесток? Той е искал да изтръгне езичеството от корен и да премахне всякаква бъдеща опозиция. Пощадил е само обикновения народ, който е бил "подведен" от болярите.
През 864 г. се покръства държавата като институция, но през 865 г. се покръства народът чрез сила. Борис превръща българите в християни "по закон"
До 886 г. (пристигането на учениците) християнството в България е изглеждало по следния начин:
Неразбираемо богослужение: Свещениците пеят на гръцки. За обикновения българин това е звучало като магически заклинания, а не като молитва.
Чужда администрация: Византийските духовници са били и византийски чиновници. Те са налагали византийско право, което е било в разрез с българските обичаи.
Липса на идентичност: Без своя писменост, българите са били просто „копие“ на византийците.
Скритият смисъл, който народът не разбира веднага
Борис е осъзнавал нещо, което болярите не са могли: Една държава без обща религия и обща писменост лесно се разпада на племена.
Прабългарите и славяните са били два различни свята.
Християнството е „лепилото“, което ги обединява в един нов народ – българите.
Борис I първо извоюва правната рамка (независимата църква), а след това я изпълва със съдържание (славянската писменост).
За да разберем как Борис I постига своята цел, трябва да погледнем на Църквата през IX век не само като на религиозна институция, а като на строга правна и административна система. В средновековното право (Каноничното право) независимостта на една църква се определя от нейния статут в йерархията.
Ето трите правни стъпки, по които една църква става независима:
Извоюване на Автономия (Самоуправление)
Това е първото стъпало. Автономната църква има право на вътрешно самоуправление, но нейният глава (Архиепископ) все още се назначава или утвърждава от "Майката-църква" (в случая Константинопол).
Правен акт: Решение на Вселенски събор.
Как го прави Борис: На събора в Константинопол през 870 г. българските пратеници изискват решение от представителите на петте най-големи църкви (Пентархията). Съборът гласува България да има свой Архиепископ. Това юридически изважда България от прекия контрол на обикновените византийски епископи.
Придобиване на Автокефалия (Пълна независимост)
"Автокефалия" буквално означава "самоглавие" (от гръцки autos – сам и kephale – глава). Една автокефална църква:
Сама избира своя глава без одобрение отвън.
Сама освещава своето миро (свещеното масло за ритуали).
Има собствен съд за духовниците си.
Правен механизъм: Обикновено се дава чрез официален документ, наречен Томос, издаден от Патриарх или събор.
За да „убеди“ византийския свят, че българската църква заслужава своята Автокефалия (пълна независимост), Борис I не използва само думи, а прилага комбинация от църковно право, дипломатическо изнудване и демографска мощ.
Юридическото изнудване (Играта с Рим)
Борис убеждава Византия, като ги поставя пред стената. Неговата логика е следната:
„Ако вие (Константинопол) не ми дадете независим статут, аз ще го взема от Папата.“
През 867–869 г. българските земи са пълни с латински свещеници. Византия вижда, че губи България завинаги.
Резултатът: За да не позволят на Рим да стъпи на Балканите, византийските дипломати са принудени да направят отстъпка, която иначе никога не биха направили – да признаят български архиепископ.
Прилагане на „Принципа на териториалността“
В средновековното право съществува правилото: „Църковните граници следват държавните“. Борис убеждава събора през 870 г., като доказва, че:
България е огромна и единна държава (от Днестър до Адриатика).
Тя има единен владетел.
Следователно, тя не може да бъде разделена на малки епархии, подчинени на различни чужди центрове. Тя трябва да бъде едно тяло с една глава.
Аргументът на „Старото право“
Борис изпраща свои юристи на Събора в Константинопол, които задават ключовия въпрос: „На кого е принадлежала тази земя преди?“
Те доказват, че земите на България някога са били част от Римския диоцез, но по-късно са преминали към Изтока.
Поставяйки този исторически спор на масата, Борис кара Византия и Рим да се карат помежду си. В крайна сметка, за да прекратят спора, двете страни се съгласяват на „среден вариант“ – България да бъде самостоятелна.
Без своя писменост, независимостта на българската църква през IX век би била само „куха фраза“ или, както казвате, формалност без покритие.
Тук е хитроста на Борис 1 той вече сигорно предварително е проучил глаголицага.
Борис I е бил прекалено умен, за да остави нещата на случайността. Неговата „хитрост“ се състои в разбирането, че графичната система (буквите) е носител на идентичност.
Гръцката азбука и латиницата са били създадени за съвсем различни езикови семейства. В славянската реч е имало звуци като „Б“, „Ж“, „Ч“, „Ш“, „Щ“, „Ъ“, „Ь“, за които в гръцкия език просто няма букви.
Глаголицата, създадена от Константин-Кирил Философ, има отделен знак за всеки специфичен славянски звук. Тя „ляга“ върху езика на народа като ръкавица.
Когато един селянин или войник чуе молитвата на своя език, тя престава да бъде „византийско заклинание“ и става негово собствено общуване с Бога.
Борис е проучил, че във Великоморавия глаголицата вече е била тествана. Той е знаел, че тя работи.
Този ключов момент се случва по време на Осмия вселенски събор (според католическата номерация) в Константинопол, по-конкретно на извънредното заседание на 4 март 870 г.
Резултатът: Въпреки протестите на римските представители, мнозинството решава, че България преминава под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. Това дава възможност на България да получи своя автокефална (самостоятелна) архиепископия, чийто първи глава става архиепископ Йосиф (или Стефан) 870г.
Отношенията между архиепископ Йосиф (Стефан), княз Борис I и Византия представляват един от най-фините политически триъгълници в българското средновековие. В тази епоха религията е била основният инструмент на геополитиката.
Йосиф не е бил просто духовен глава, а най-близкият съратник на Борис в изграждането на българската идентичност.
Лоялност към владетеля: Макар и ръкоположен от Константинопол, Йосиф действа изцяло в интерес на българския престол. Той разбира, че църквата трябва да бъде крепител на държавата, а не чужд шпионски център.
Голямата базилика в Плиска е не просто архитектурен паметник, а „държавният печат“ на покръстена България. Тя е била най-големият християнски храм в Югоизточна Европа до построяването на „Света София“ в Константинопол в сегашния ѝ вид.
Година на строеж
Строителството започва непосредствено след официалното покръстване (864 г.) и признаването на българската архиепископска власт (870 г.).
Основен период на изграждане: 865 – 875 г.
Завършване: Смята се, че около 875 г. храмът е бил напълно готов за богослужение, точно по времето, когато архиепископ Йосиф (Стефан) е начело на църквата.
Историята на мястото под Базиликата разказва целия път на България от езичество към християнство:
Езически период: Първоначално на това място е имало прабългарско капище (езически храм).
Мартириумът: Върху капището Борис I изгражда кръстовиден параклис (мартириум). Смята се, че там са се съхранявали мощите на първия български мъченик – св. Боян-Енравота (чичото на Борис I, екзекутиран по-рано заради християнската си вяра).
Грандиозният строеж: Около 865 г. Борис I решава да събори малкия параклис и да издигне монументалната Базилика, която буквално „поглъща“ старите структури. Това символизира победата на новата вяра.
Архитектурни параметри
За времето си размерите са били стряскащи за съвременниците:
Дължина: 102,5 метра.
Ширина: 30 метра.
Площ: Близо 3000 кв. метра (колкото половин футболно игрище).
Структура: Трикорабна базилика с огромен вътрешен двор (атриум), обграден от колони, където народът е можел да се събира.
Функцията на Базиликата
Тя не е била просто квартална църква, а комплекс с три функции:
Катедрален храм: Седалище на архиепископа (Йосиф/Стефан) и място за държавно-религиозни церемонии (коронации, празнични литургии).
Княжески манастир: Около църквата е имало жилищни сгради за монаси, библиотека и скрипториум.
Културно средище: Тук са приети учениците на Кирил и Методий през 886 г. Именно в този двор и в тези зали започва първото мащабно преписване на книги на глаголица.
Съдбата на храма
Златният век: Базиликата процъфтява по времето на Борис I и Симеон Велики.
Упадък: След преместването на столицата в Преслав (893 г.), значението на Плиска намалява, но храмът остава действащ.
Разрушение: Смята се, че е пострадала тежко при нападенията на печенеги и кумани през XI век, а по време на османското владичество е била окончателно разрушена, като камъните ѝ са използвани за строежа на други сгради (включително за Томбул джамия в Шумен).
Значението за Борис I
За Борис I този строеж е бил въпрос на престиж. Той е искал да покаже на византийския император и на папата в Рим, че България не е "варварска територия", а мощна християнска империя със своя собствена архитектурна школа.
Годината 870 г. е драматична и преломна както за България, намираща се в своя дипломатически триумф, така и за Великоморавия, която по същото време преживява истинска катастрофа.
Докато Борис I печели своята независима църква в Константинопол, във Великоморавия се разиграва трагедия, белязана от предателство и затвори.
Княз Ростислав (съюзникът на Борис I от по-ранните години и човекът, извикал Кирил и Методий) става жертва на коварство:
Предателството: Неговият племенник Святополк се съюзява с немците (Лудвиг Немски).
Пленяването: През 870 г. Святополк залавя чичо си Ростислав и го предава на франките.
Съдбата на Ростислав: Той е изправен пред съд в Регенсбург, ослепен и хвърлен в баварски манастир, където скоро след това умира.
Резултатът: Великоморавия попада под силно немско влияние, което е пагубно за славянската мисия.
Съдбата на Методий: Затворът в Швабия
След смъртта на Константин-Кирил Философ в Рим (869 г.), Методий се завръща в Панония като архиепископ. Но през 870 г. той се сблъсква с яростта на немското духовенство:
Арестът: Немските епископи не признават правото на Методий да проповядва на славянски език в земи, които те считат за свои.
Църковният съд: Методий е изправен пред съд в Регенсбург (в присъствието на Лудвиг Немски). Отношението към него е грубо – дори се твърди, че един от епископите е искал да го удари с бич.
Заточението: Методий е затворен в манастира Елванген (днешна Германия), където прекарва две и половина мъчителни години в сурови условия, без право на контакт с външния свят.
По това време Константин-Кирил Философ вече не е сред живите. Той умира на 14 февруари 869 г. в Рим, малко след като е приел монашеското име Кирил. Погребан е в базиликата „Сан Клементе“. Неговата смърт оставя Методий сам да води битката срещу триезичната ерес и политическия натиск на франките.
Великоморавия: Губи своя суверенитет, владетелят ѝ е ослепен, а славянското богослужение е подложено на гонения.
България: Чрез преговорите в Константинопол, Борис I успява да легитимира държавата си, да получи собствен архиепископ (Йосиф) и да се предпази от пряката агресия, на която е подложен Ростислав.
Този, който буквално изтръгва Методий от ръцете на немските епископи, е Папа Йоан VIII.
Рим не знаят какво се е случило с Методий. Немските епископи крият истината, твърдейки, че той просто е изчезнал или че дейността му е незаконна.
Лазар Доростолски: Един от учениците на Методий успява да избяга и да стигне до Рим, където съобщава на папата за насилието и незаконния затвор.
Гневът на Папата: Папа Йоан VIII е вбесен, не само заради съдбата на Методий, но и защото немските епископи са си позволили да съдят човек, назначен директно от Светия престол. Папата изпраща своя легат Павел Анконски с изключително остри писма.
Ултиматумът: Папата налага интердикт (забрана за извършване на църковни служби) на немските епископи (Херманрих от Пасау и Адалвин от Залцбург). Той заявява, че те нямат право да служат литургия, докато Методий не бъде освободен.
Резултатът през 873 г.
Притиснати от авторитета на Рим и заплахата от отлъчване, немците са принудени да пуснат Методий. Той се завръща във Великоморавия и е възстановен като архиепископ.
Трагичната ирония за България
Тук има един много любопитен исторически детайл: Същият този Папа Йоан VIII, който спасява Методий, по същото време (след 870 г.) непрекъснато пише писма на Борис I. Папата се опитва да убеди българския княз да изгони гръцките свещеници и архиепископ Йосиф и да се върне под крилото на Рим.
Борис I обаче е изключително хладнокръвен:
Той приема писмата с голямо уважение.
Изпраща скъпи подаръци на папата.
Но не променя решението си. България остава към Източната църква, защото Борис вижда, че Рим е твърде далеч, за да я защити от Византия, а византийският модел му дава повече вътрешна независимост.
Папа Йоан VIII е бил изключително упорит — в архивите на Ватикана са запазени над 30 писма, адресирани до Борис I, неговите боляри и дори до гръцкото духовенство в България. Това е една от най-интензивните дипломатически кореспонденции в средновековната история.
Писмата – „Морковът и тоягата“
Папата е използвал различни подходи, за да върне България към Рим:
Ласкателства: Наричал Борис „любим син“ и му обещавал, че ако се върне към Рим, българският народ ще бъде благословен и велик.
Заплахи: Плашел го, че гърците са „хитри измамници“, които ще покварят българската вяра с ереси, и че ако остане с тях, България ще сподели съдбата на „нечестивите“.
Лични нападки: В едно от писмата си папата дори директно атакува българския архиепископ, наричайки го „нелегитимен“ и настоявайки Борис да го изгони.
Защо Борис I е мълчал?
Борис I прилага една от най-умните тактики в дипломацията: учтиво мълчание.
Той не е искал да прекъсва отношенията с Рим, защото папата е бил неговият „коз“ срещу Византия.
Ако Византия го притиснела твърде много, Борис винаги е можел да покаже писмата на папата и да каже: „Внимавайте, защото Рим ме кани и аз мога да отида при тях“.
Това принуждавало византийския император да бъде по-отстъпчив към българските искания за църковна независимост.
Трагичният край на папа Йоан VIII
Докато Борис I гради своята държава, неговият кореспондент Йоан VIII има много по-тежка съдба. През 882 г. той става първият папа в историята, който е убит от своите:
Първо е бил отровен от роднини, които искали богатствата му.
Тъй като отровата действала твърде бавно, те го ударили с чук по главата, за да ускорят процеса.
С неговата смърт натискът на Рим над България отслабва значително, което развързва ръцете на Борис I да се фокусира изцяло върху Изтока и скоро след това — върху учениците на Методий.
Методий и България: Срещата, за която се загатва
В „Пространното житие на Методий“ се споменава, че на връщане от Константинопол към Моравия (около 881–882 г.), Методий минава през България. Там той е приет с големи почести от княз Борис I.
Смята се, че именно тогава двамата са обсъдили бъдещето на славянската писменост.
Борис вече е видял, че гръцкото духовенство (изпратено през 870 г.) е лоялно на императора, и е търсел алтернатива.
Методий, от своя страна, е видял във военната и политическа мощ на България сигурен пристан за своето дело, което във Великоморавия е било под заплаха.
Папа Йоан VIII е бил добре информиран за дейността на Методий. През 880 г. той издава папската була „Industriae Tuae“, с която официално разрешава славянската литургия във Великоморавия.
Папата е знаел, че Борис I следи внимателно всичко, което се случва с Методий.
Рим е използвал славянския език като „стръв“, за да привлече Борис. Папата е намеквал в писмата си, че Рим е по-либерален спрямо езика на богослужението, отколкото Константинопол (където все още е силна „триезичната ерес“).
Липсващото звено
Въпреки че няма запазено писмо, в което Методий да докладва за интереса на Борис, действията на учениците му през 886 г. са доказателство сами по себе си.
Когато Методий умира през 885 г., той оставя завет на учениците си. Фактът, че те се насочват директно към България, показва, че Методий ги е инструктирал: „Ако тук (в Моравия) се провалим, България е нашето спасение“.
Те са знаели, че Борис е подготвил почвата чрез архиепископ Йосиф и че държавата е готова да приеме глаголицата.
Борис I е бил изключително внимателен. Той не е искал да изпраща официални писма до папата, в които да иска глаголицата, докато Методий е жив, за да не предизвика гнева на Византия преждевременно. Той е изчакал идеалния момент — когато учениците пристигат като бежанци. Така той ги приема по „хуманитарни“ причини, а не като акт на политическа агресия срещу византийската култура.
В обобщение: Писмена следа за такъв „доклад“ на Методий до папата няма, но цялата дипломатическа активност между 870 и 886 г. показва, че Рим, Методий и Борис са участвали в сложна игра на изчакване, в която България е била голямата награда.
Точно това е „революционното“ в документа, за който споменахме – папската була „Industriae Tuae“ от 880 г. В нея Папа Йоан VIII прави нещо нечувано за онова време: той официално признава правото на словените да славят Бога на своя роден език.
В писмото до княз Святополк (наследника на Ростислав) папата пише думи, които прозвучават като истински манифест на духовната свобода:
Ключовият цитат от Булата (880 г.)
„Този, който е създал трите основни езика – еврейски, гръцки и латински, Той е създал и всички останали езици за Своя слава и почит.“
С това изречение папата директно разбива т.нар. „триезична ерес“ (вярването, че Бог може да бъде призоваван само на трите „свещени“ езика). Той намеква, че всеки народ, включително славяните (наричани тогава общо „словени“), има свещеното право да разбира словото Божие без посредник и преводач.
След смъртта на Методий (6 април 885 г.), неговият най-голям враг – немският епископ Вихинг – триумфира. Новият папа Стефан V, подведен от интригите на франките, забранява славянското богослужение. Учениците на Кирил и Методий са подложени на жестоки мъчения, оковани във вериги и разпродадени като роби.
Но най-изявените сред тях – Климент, Наум и Ангеларий – знаят къде е единствената им надежда.
„Те закопняха за България, за България мислеха и се надяваха, че България ще им даде спокойствие.“ — Из „Пространното житие на св. Климент Охридски“
Срещата в Белград: Стратегическото очакване
Когато тримата изтощени светци пресичат Дунав при Белград, те не са приети като бежанци, а като скъпоценно съкровище. Боритарканът (управителят) на Белград веднага разбира, че тези хора са отговорът на дългогодишните молитви на неговия княз.
Борис I ги приема в Плиска с почести, които обикновено се полагат на царе. Защо? Защото той е чакал точно този момент цели 20 години.
Йосиф (Архиепископът) е дал законовата рамка.
Великата базилика е дала физическия дом на вярата.
Учениците носят – езика, който ще направи България непобедима отвътре.
Раждането на двете школи (886 г.)
Борис действа с размах. Той не оставя учениците на едно място, а разделя мисията им, за да обхване цялата държава:
Климент е изпратен в областта Кутмичевица (Охрид). Там той обучава над 3500 ученици за 7 години – една истинска средновековна армия от просветени мъже.
Наум остава в Плиска, за да постави основите на Преславската книжовна школа, където по-късно ще твори и самият Симеон.
Чрез въвеждането на славянския език, той прерязва „пъпната връв“ с Константинопол. Българската църква става независима не само на хартия (870 г.), но и по дух.
Ключовият цитат от Булата (880 г.)
„Този, който е създал трите основни езика – еврейски, гръцки и латински, Той е създал и всички останали езици за Своя слава и почит.“
С това изречение папата директно разбива т.нар. „триезична ерес“ (вярването, че Бог може да бъде призоваван само на трите „свещени“ езика). Той намеква, че всеки народ, включително славяните (наричани тогава общо „словени“), има свещеното право да разбира словото Божие без посредник и преводач.
Когато византийците или франките залавят славяни в плен и ги отвеждат на пазарите в Константинопол, Рим или Венеция, те ги наричат Sclavi.
За господаря този „склав“ е просто вещ, която говори странен, неразбираем език.
На тези пазари езикът на робите е бил наричан „варварски“.
Но парадоксът е тук: Този „варварски“ езика на робите е бил същият, на който са говорели свободните славяни в „Седемте рода“ на Аспарух.
Езикът на „Словените“ – Погледът отвътре
В същото време, вътре в своята общност, тези хора са се наричали Словени.
Те са вярвали, че техният език е „Слово“ (светлина, разум, разбиране).
За тях робството е било съдба, но не и същност. Техният език е бил инструментът, чрез който са пазели родовата си памет, дори когато са били в окови.
Геният на Кирил и Методий: Мостът между „Роб“ и „Светец“
Това, което правят Константин-Кирил и Методий, е революция. Те вземат езика на тези „склави“ (който светът не признава) и доказват, че той е достоен за Бога.
В България, те са имали повече свободни права но не и държавно признание от другите държави. Нещо като гражданин без паспорт.
Как Борис I прекъсва връзката с „робството“?
Борис I е знаел за обидното звучене на термина Sclavi на Запад. Затова неговата държавна политика е била следната:
Заличаване на прозвището: Той спира да използва „Славяни“ като политическо име и налага „Българи“.
Езикът като щит: Когато превръща славянския език в държавен, той го прави език на властта, администрацията и закона.
Така един „бежанец“ или „поробен славянин“, щом влезе в границите на България при Борис I, спира да бъде Scllavus (роб) и става християнин и българин. Той започва да говори езика на Словото в държава, която го уважава.
Така вече няма етнос. Прабългарин, Словенец, Беженец щом приемеш славянството на Независимата Българска Църква. Познаваш езика и го учиш. Спазваш закона и приемаш за свой Владетел Българския хан. Ти си Българин за 7 век
В този момент „Българин“ спира да бъде кръвна група и става съдба и избор.
