《《《《62ст. - 63 - 64 ст.》》》》
Русия
Първоначално Николай не е подготвян за император. Той е третият син на Павел I. Когато най-големият брат, император Александър I, умира внезапно в Таганрог, престолът трябва да премине към втория брат – Константин.
Константин обаче тайно се е отказал от правата си заради морганатичен брак (брак с човек от по-нисък ранг). Тази тайна абдикация създава объркване и период на междувластие.
В деня, в който войската трябва да положи клетва пред Николай I (14 декември), група офицери, известни като Декабристи, организират бунт на Сенатския площад в Санкт Петербург. Те се възползват от неяснотата около престола, искайки конституция и реформи.
Николай I лично командва потушаването на въстанието, което бележи началото на неговото консервативно и строго управление.
Въпреки че поема властта през декември 1825 г., официалната му коронация се състои по-късно:
В Русия: 22 август 1826 г. в Успенския събор в Москва.
На 32-33 години: Води Руско-турската война от 1828-1829 г
В Полша: 12 май 1829 г. във Варшава (той е последният руски монарх, коронован и за крал на Полша).
Управлението му продължава близо 30 години (до 1855 г.) и завършва по време на Кримската война, за която говорихме по-рано.Николай I е бил на 57 години през 1853.
Спорът за "Ключовете на Светите места"
Формалният повод е религиозен конфликт в Палестина (тогава част от Османската империя). Католическите монаси (подкрепяни от Франция) и православните монаси (подкрепяни от Русия) спорят кой да държи ключовете за църквата "Рождество Христово" във Витлеем.
Николай I използва това, за да изиска от султана правото да бъде официален покровител на всички православни християни в империята, включително и на Българите (Voulgaroi).
Дипломатическият натиск и мисията на Меншиков
През февруари 1853 г. руският император изпраща княз Александър Меншиков в Константинопол с ултиматум. Русия иска писмени гаранции за правата на православните. Подтикнат от Великобритания, султан Абдул Меджид I отказва да приеме тези условия, което води до скъсване на дипломатическите отношения.
Окупацията на Дунавските княжества
В опит да притисне султана, през юли 1853 г. руската армия пресича река Прут и окупира Влашко и Молдова. Николай I обявява, че това не е акт на война, а "материална гаранция", докато исканията му не бъдат изпълнени. Това обаче нарушава международното равновесие.
Обявяване на войната
4 октомври 1853 г.: След като Русия отказва да изтегли войските си от Дунавските княжества, Османската империя официално обявява война на Русия.
Битката при Синоп: През ноември 1853 г. руският флот унищожава османската ескадра в Черно море. Тази решителна победа стряска Запада.
Великобритания и Франция се опасяват, че разпадането на Османската империя ("Болният човек на Европа") ще даде на Русия твърде голяма мощ. През март 1854 г. те се включват официално във войната на страната на султана, за да спрат руската експанзия към Проливите.
Кримската война продължава близо две години и половина (1853–1856 г.), като бойните действия се разпростират далеч отвъд самия полуостров Крим.
Обсадата на Севастопол (1854–1855)
Това е най-важният и кръвопролитен етап от войната. Съюзниците (Британия, Франция, Турция и по-късно Сардинското кралство) дебаркират в Крим, за да унищожат главната база на руския Черноморски флот – Севастопол.
Обсадата продължава 349 дни.
Градът е защитаван героично, но след падането на ключовия южен форт "Малахов курган", руските войски са принудени да го напуснат.
Други фронтове
Макар да се нарича "Кримска", войната се води на няколко места:
Кавказки фронт: Тук руските войски имат по-голям успех срещу османците и превземат важната крепост Карс.
Балкански фронт: Първоначално боевете започват край Силистра и по Дунав, но след намесата на Австрия, Русия изтегля войските си от Дунавските княжества.
Балтийско и Бяло море: Съюзническият флот блокира руските пристанища, включително Кронщад (близо до Санкт Петербург), за да парализира руската търговия.
Смъртта на Николай I и краят на войната
В разгара на войната, през февруари 1855 г., Николай I умира. Неговият син, Александър II, осъзнава, че Русия е икономически изтощена и технологично изостанала (използва остарели гладкоцевни пушки срещу модерните нарезни пушки на съюзниците).
Парижкият мирен договор (1856)
Войната приключва с подписването на мира в Париж на 30 март 1856 г. Резултатите са тежки за Русия:
2. Кримска война (1853 – 1856) Конфликт: Русия срещу коалиция от Османската империя, Франция, Великобритания и Сардиния.
Русия: Загуба на влияние
Руската империя е големият губещ. Тя губи правото си да поддържа военен флот в Черно море и престижа си на „защитник на православието“.
Последица: Загубата на привилегиите на Балканите принуждава Русия да се насочи към вътрешни реформи (премахването на крепостничеството през 1861 г.).
Отражение върху Балканите
По това време Българите (Vulgari) и останалите народи в европейската част на Османската империя започват да се разглеждат не просто като поданици, а като политически субект. Макар Великите сили често да използват термина Словени (Sclaveni), за да избегнат признаването на силна и единна българска народност, Кримската война катализира Българското възраждане и борбата за независима църква.
След Кримската война (1853–1856) и последвалия Парижки мирен договор, политическата карта и йерархията на привилегиите в Европа претърпяват фундаментална промяна. Този конфликт слага край на т.нар. „Концерт на Европа“ и пренарежда силите по следния начин:
Франция: Новият хегемон
Благодарение на дипломацията на Наполеон III, Франция излиза от международната изолация (наложена след Наполеоновите войни) и се превръща в водеща сила на континента.
Привилегия: Франция възвръща престижа си на арбитър в европейските дела. Париж става дипломатическият център на Европа.
Османската империя: Формално признание
За първи път империята е официално приета в „европейския концерт“ на Великите сили.
Привилегия: Гарантиране на териториалната ѝ цялост от страна на Англия и Франция.
Ангажимент: Издаването на Хатихумаюна (1856), който обещава равни права на християните и мюсюлманите в империята – привилегия, която на хартия трябваше да модернизира държавата, но доведе до вътрешни напрежения.
Великобритания: Владетел на моретата
Британия постига основната си цел – неутрализиране на руското влияние в Източното Средиземноморие.
Привилегия: Утвърждава се като „морски полицай“. Черно море е обявено за неутрална територия, което премахва заплахата за британските търговски пътища към Индия.
Сардинското кралство (Пиемонт): Морален победител
Въпреки че е малка държава, участието ѝ във войната ѝ осигурява място на масата на преговорите.
Привилегия: Получава правото да постави „Италианския въпрос“ пред великите сили, което е първата голяма стъпка към обединението на Италия.
По време на Кримската война и непосредствено след нея (1856 г.), Германия и Полша не съществуват като единни и независими държави на политическата карта в съвременния им вид. Техните позиции в „голямата игра“ са коренно различни:
Германия: Прусия и Австрия
По това време германските земи са разделени в рамките на Германския съюз, където доминират две основни сили:
Австрия (Австрийската империя): Тя е в изключително деликатна позиция. Въпреки че Русия е помогнала на Австрия да потуши революциите през 1848 г., Виена заема позиция на „въоръжен неутралитет“ срещу Русия.
Статут: Австрия губи доверието на Русия, без да спечели напълно това на Франция и Англия. Тя остава дипломатически изолирана, което по-късно улеснява обединението на Германия под пруско лидерство.
Прусия: Прусия остава неутрална и по този начин запазва силите и ресурсите си.
Статут: Благодарение на този неутралитет, Прусия не е изтощена от войната и скоро след това (през 60-те години на XIX век) започва своя възход под ръководството на Бисмарк, за да обедини Германия чрез желязо и кръв.
Полша: Разделена и подтисната
По това време Полша не съществува като държава. Тя е поделена между Русия, Прусия и Австрия, като най-голямата част (т.нар. Конгресна Полша) е в състава на Руската империя.
В играта на Великите сили: По време на войната Франция и Англия обмислят да използват „Полския въпрос“ като оръжие срещу Русия. Има идеи за подклаждане на въстание, което да отслаби руския тил.
Резултатът: Тези планове остават на заден план, тъй като съюзниците не искат да провокират Прусия и Австрия (които също държат полски земи). Поляците хранят големи надежди, че поражението на Русия ще донесе тяхната свобода, но Парижкият мирен договор напълно игнорира техните стремежи.
Накратко: Прусия (бъдещата Германия) печели от това, че не участва и изчаква своя момент, докато Полша остава жертва на интересите на големите играчи, без да получи никакви привилегии от новия мир.
Последица: Разочарованието от липсата на подкрепа от Запада и отслабването на Русия след войната водят до избухването на голямото Януарско въстание (1863 г.), което обаче е потушено с жестокост.
От подчинение към партньорство
Преди Кримската война, през 1848–1849 г., унгарците вдигат огромно въстание за независимост от Австрия. Тогава руският император Николай I изпраща войски и помага на австрийския император да смаже унгарците. По това време Унгария е просто провинция под строгата власт на Виена.
Предателството и изолацията
Когато по време на Кримската война Австрия не помага на Русия (въпреки че Русия им е спасила кожата от унгарците само няколко години по-рано), Виена губи единствения си мощен съюзник. Когато по-късно Прусия и Италия нападат Австрия, тя няма към кого да се обърне.
Компромисът (Аусглайх) от 1867 г.
След поредица от военни поражения, австрийският император Франц Йосиф разбира, че ако не се разбере с унгарците, империята му ще се разпадне напълно. Така се стига до великия компромис:
Една държава, две столици: Виена и Будапеща.
Общи въпроси: Само армията, външната политика и финансите са общи.
Вътрешна свобода: Унгария получава собствено правителство, парламент и администрация.
От този момент нататък на картата на Европа виждаме Австро-Унгария – една странна „двуглава“ империя. Това е важно за нас, защото:
Унгария започва да има собствена политика по отношение на Дунав.
Будапеща се превръща в огромен културен и икономически център, където много Българи (Vulgari) отиват да учат, да търгуват или да печатат своите вестници и книги.
Така че, докато през Кримската война Унгария е просто територия на картата, само 11 години по-късно тя вече е официален партньор в управлението на една от Великите сили.
Интересното е, че унгарците често са били по-склонни да подкрепят Османската империя, отколкото Русия, защото са се страхували, че руското влияние на Балканите ще застраши техните собствени интереси.
Русия се справя с полските бунтовници чрез комбинация от брутална военна сила, масови депортации и агресивна политика на русификация. Най-ясният пример за това е потушаването на Януарското въстание (1863–1864), което избухва малко след Кримската война.
Военен терор и екзекуции
Генерал-губернаторът на Литва по това време, Михаил Муравьов, получава прозвището „Вешателя“ (Палача) заради системните публични екзекуции на полски благородници и бунтовници. Целта е да се всее страх сред елита, който е основният двигател на съпротивата.
Масови депортации в Сибир
Това е един от най-ефективните инструменти на империята. Десетки хиляди поляци (интелигенция, духовенство и офицери) са изпратени на каторжен труд или заточение в Сибир. Това не само премахва „проблемните“ хора от Полша, но и служи като предупреждение за останалите. Така се ражда и понятието „полски заточеници“.
Русия конфискува имотите на полските благородници, участвали във въстанието, и ги раздава на руски чиновници и верни на короната хора. Освен това, руското правителство провежда аграрна реформа, която цели да спечели полските селяни на своя страна, като им дава земя, за да ги настрои срещу техните бивши полски господари.
Пълна Русификация
След 1864 г. Русия решава, че „Полското кралство“ трябва да спре да съществува дори като име.
Преименуване: Територията започва да се нарича официално „Привислински край“.
Език: Полският език е забранен в администрацията, съдилищата и училищата. Руският става задължителен.
Религия: Католическата църква, която е гръбнакът на полския дух, е подложена на гонения, манастири са затваряни, а влиянието на Ватикана е силно ограничено.
Полските революционери, които бягат от руския натиск, са едни от най-близките съюзници на българите.
Хотел „Ламбер“: Това е щабквартирата на полската емиграция в Париж (водена от княз Адам Чарторийски). Поляците активно работят с българите, за да ги откъснат от руското влияние и да им помогнат да създадат собствена държава, която да бъде буфер срещу Русия.
Чайковски (Садък паша): Полякът Михал Чайковски приема исляма и става османски офицер, създавайки казашки полкове от християни, включително и българи. Неговата цел е била да създаде съюз между Полша, Украйна и балканските народи срещу руския император.
Сътрудничеството с другите „потиснати“
Българските дейци в Букурещ и Белград са поддържали постоянни контакти с представители на народи, които са били в подобна ситуация:
Унгарците: След 1849 г. много унгарски емигранти (като Лайош Кошут) намират убежище в Шумен и Видин. Те носят със себе си европейски идеи за конституция, свобода и модерна армия, които българите попиват.
Сърбите и Власите: Нашите революционери често са използвали Сърбия и Влашко като база, не защото са били „руска земя“, а защото са били зони, където интересите на Австрия, Русия и Турция са се сблъсквали, оставяйки „пролуки“ за действие.
Вярно е, че Русия често е използвала българите като инструмент за своите геополитически цели на Балканите. Но и нашите лидери (като Георги Раковски, Любен Каравелов и по-късно Стефан Стамболов) са били наясно с това.
Те са търсели руска помощ, защото тя е била най-близо физически и е имала най-голям военен интерес да удари Османската империя.
В същото време са се борили за независима българска църква (Екзархията), за да се разграничат от руския църковен контрол и да докажат, че българите са отделен народ, а не просто част от общата маса на Словените (Sclaveni).
Въпросът за „Руската земя“
Спекулацията, че българите са били на „руска земя“, идва от факта, че в Южна Русия (Бесария) е имало голяма българска колония. Тези българи са били лоялни към Русия, но политическото ядро на революцията е било в Румъния и България. Те са разбирали, че ако приемат свободата само от руските щикове, рискуват да заменят един господар с друг.
В заключение: Българите са били изключително гъвкави „играчи“. Те са вземали оръжие от Русия, идеи от Унгария, дипломатическа подкрепа от Франция и Англия и са се учили на заговорничество от Поляците.
Периодът между 1862 и 1867 г. е ключов за българското националноосвободително движение. Това е времето, в което се преминава от стихийни действия към организирана революционна борба, ръководена до голяма степен от идеите на Георги Стойков Раковски.
Първа българска легия (1862 г.)
Създадена е в Белград от Г. С. Раковски. Планът му ("План за освобождението на България") предвижда въстанието да започне отвън с помощта на организирана военна сила.
Цел: Легията трябва да нахлуе в България, когато започне очакваният конфликт между Сърбия и Османската империя.
Участници: В нея се включват около 600 души, сред които Васил Левски (там получава прозвището си), Стефан Караджа и Ильо Войвода.
Резултат: Легионерите участват в боевете за белградската крепост срещу турския гарнизон. Сърбия обаче се споразумява с империята и под натиска на Великите сили разпуска легията.
Легиите и Четите 1862 - 1867
Втора българска легия (1867–1868 г.)
Организирана е отново в Белград, този път със съгласието на сръбското правителство, което планира съюз срещу турците (т.нар. Първи балкански съюз).
Обучение: Доброволците се обучават в модерни военни тактики под ръководството на сръбски офицери. Тук отново участват Левски, Караджата и Панайот Хитов.
Провал: Политическата ситуация в Сърбия се променя след убийството на княз Михаил Обренович и правителството разпуска легията, за да избегне конфликт с османците.
Четите на Панайот Хитов и Филип Тотю (1867 г.)
През 1867 г. Раковски (вече тежко болен) създава "Привременен закон за народните горски чети", който цели да превърне хайдушките чети в редовна революционна армия.
Четата на Панайот Хитов: Преминава Дунав при Тутракан. Знаменосец е Васил Левски. Целта на тази чета не е да вдига въстание, а да премине през Стара планина към Сърбия, като проучи нагласите на народа.
Четата на Филип Тотю: Преминава Дунав при Свищов. Тя е открита от турските власти и води тежко сражение при с. Върбовка. Остатъците от четата се присъединяват към Панайот Хитов в планината.
Тайният централен български комитет (ТЦБК)
Създаден в Букурещ (1866 г.), той представлява либералното крило на емиграцията. През 1867 г. те изпращат "Мемоар" до султана, предлагайки създаването на Дуалистична държава (по модела на Австро-Унгария), в която България да бъде равноправен партньор на Турция под управлението на султана.
Историческо значение
Този период доказва две неща на бъдещите революционери:
Зависимостта от чужди държави (като Сърбия) е опасна, защото те използват българските легионери за своите дипломатически цели.
Четническата тактика сама по себе си не може да освободи страната, ако няма вътрешна организация.
Тези поуки водят до следващия етап – създаването на Вътрешната революционна организация от Васил Левски.
Въпреки че Вътрешната революционна организация (ВРО), създадена от Васил Левски, израства върху опита на Раковски, между тях има съществена разлика в стратегията по отношение на Сърбия.
Левски не просто "запазва" връзките, той ги преосмисля радикално. Ето как се променят тези отношения:
Раковски вярваше, че освобождението ще дойде чрез помощ от съседните православни държави (Сърбия и Гърция) и чрез чети, навлизащи отвън. Левски, който участва и в двете Легии в Белград, вижда как сръбското правителство използва българските момчета като "разменна монета" в дипломатическите си игри с Турция.
Решението на Левски: Той решава, че центърът на борбата трябва да се премести вътре в България.
Личните контакти на Левски
Много от членовете на ВРО са бивши легионери и стари приятели на Раковски. Левски използва тези мрежи от хора, за да изгради скелета на своята организация.
Връзката със Сърбия остава важна за снабдяване с оръжие и като убежище за някои дейци, но Левски вече не чака заповед от Белград, за да действа.
Това е директна препратка към опита му от 1862 и 1867 г. Левски поддържа връзки с прогресивни среди в Сърбия, но изгражда ВРО като напълно независима структура.
Ролята на Любен Каравелов
След смъртта на Раковски (1867 г.), връзката със Сърбия се поддържа и чрез Любен Каравелов, който живее дълго време в Белград и Нови Сад. Той става мост между старата емиграция и новите идеи на Левски, като помага за създаването на БРЦК (Български революционен централен комитет) в Букурещ, който е външното допълнение на вътрешната мрежа на Левски.
Накратко: ВРО наследява "човешкия капитал" и ентусиазма на Раковски, но съзнателно прекъсва политическата зависимост от сръбското правителство. Левски заменя "чакането на помощ от Сърбия" със самоподготовка на българския народ.
Критското въстание (1866 – 1869)
Критското въстание (1866–1869 г.) е едно от най-значимите събития в Източния въпрос през XIX век. Макар да се случва далеч от българските земи, то оказва огромно влияние върху нашето освободително движение, като отвлича вниманието на Османската империя и вдъхновява българската емиграция за активни действия.
Причини и цели
Основната цел на въстаниците е Енозис – обединение на остров Крит с Кралство Гърция. Християнското население на острова страда от тежки данъци и липса на религиозна свобода, което води до масово недоволство срещу османската власт.
Въстанието е изключително кърваво и упорито. Най-символичният момент е обсадата на манастира Аркади през ноември 1866 г.
Близо 1000 души (въстаници, жени и деца) са обсадени от огромна османска армия.
Когато турците нахлуват в манастира, обсадените взривяват склада с барут, избирайки смъртта пред пленничеството.
Тази саможертва предизвиква вълна от симпатия в цяла Европа и привлича вниманието на Великите сили.
3. Връзката с българското освободително движение
Критското въстание действа като катализатор за българите по няколко начина:
Отвличане на сили: Голяма част от османската армия е ангажирана на острова, което създава илюзията за благоприятен момент за въстание на Балканите.
Тайният централен български комитет (ТЦБК): Основан в Букурещ през 1866 г., той е пряк отзвук от критските събития. Българската емиграция вярва, че ако Гърция и Сърбия започнат война с Турция заради Крит, българите трябва да са готови.
Четите от 1867 и 1868 г.: Изпращането на четите на Панайот Хитов, Филип Тотю и по-късно на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е частично мотивирано от надеждата, че империята е отслабена от конфликта в Крит
Резултатът: Органическият устав (1868 г.)
Въстанието не постига обединение с Гърция, но принуждава Високата порта да направи отстъпки. През 1868 г. е издаден Органическият устав, който дава на Крит специален статут:
Частично самоуправление.
Намаляване на данъците.
Признаване на християнския език и религия в администрацията.
.....
През 1868 г. Вътрешната революционна организация (ВРО) все още е в своя ранен, концептуален етап. Това е ключова година на трансформация за българското националноосвободително движение, белязана от прехода от четническа тактика към идеята за вътрешна мрежа.
Разпадането на Втората българска легия
В началото на 1868 г. сръбското правителство разпуска Втората българска легия в Белград. Това е критичен момент, тъй като стотици подготвени борци остават без база. Сред тях е и Васил Левски, който започва да преосмисля досегашната стратегия, че свободата може да дойде само чрез чети отвън или с помощта на съседни държави.
Подвигът на Хаджи Димитър и Стефан Караджа
През лятото на 1868 г. от Румъния в България преминава четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Цел: Да вдигнат народно въстание.
Резултат: Въпреки героичните сражения (напр. при Канлъдере и връх Бузлуджа), четата е разбита.
Значение за ВРО: Трагичният край на четата окончателно убеждава Левски, че България не може да се освободи само чрез малки отряди, влизащи от чужбина. Това полага идеологическите основи на бъдещата Вътрешна организация.
Първата обиколка на Левски (Декември 1868 г.)
Най-важното събитие за зараждането на ВРО се случва в самия край на годината. На 11 декември 1868 г. Васил Левски тръгва от Цариград на своята Първа обиколка из българските земи.
По време на тази обиколка той не създава комитети веднага, а по-скоро проучва нагласите на хората.
Той посещава градове като Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък и Търново.
Целта е да се провери доколко народът е готов за организирана борба и да се разпространи идеята, че центърът на революцията трябва да бъде вътре в страната.
Дейността на Българския добродетелен комитет и Одеското настоятелство
Докато Левски полага основите на ВРО, „старите“ (богатите среди в емиграция) продължават да залагат на дипломация и преговори с Русия или Сърбия, което създава ясно разграничение между техните методи и новата революционна идеология на „младите“.
Накратко: 1868 г. е годината на големия завой. Крахът на четничеството и разпускането на легията принуждават революционерите да потърсят нов път, което води до първите практически стъпки на Левски към изграждането на ВРО.
.....
През 1868 г. ситуацията в Сърбия е белязана от дълбока политическа криза и разрив между династичното управление и народните стремежи. Този разрив пряко засяга и българското освободително движение, което по това време е тясно обвързано със сръбската държавна политика.
Убийството на княз Михаил Обренович
Най-драматичното събитие през 1868 г. е атентатът срещу княз Михаил Обренович на 29 май (10 юни нов стил) в парка Топчидер.
Контекст: Князът е авторитарен владетел, който концентрира цялата власт в ръцете си, ограничавайки влиянието на Скупщината (парламента). Това създава силно напрежение сред либералните среди и привържениците на конкурентната династия Караджорджевич.
Резултат: Смъртта му хвърля Сърбия в политическа нестабилност и слага край на неговите амбициозни планове за мащабен съюз на балканските народи срещу Османската империя.
.....
През 1868 г. ситуацията в Босна и Херцеговина е белязана от засилващо се напрежение, което е пряко следствие от реформите в Османската империя (Танзимата) и геополитическите промени на Балканите.
Реформите на Шериф Осман паша
През 1868 г. Босна се намира в управлението на прогресивния валия Шериф Осман паша (управлявал 1861–1869). Той се опитва да модернизира провинцията чрез:
Изграждане на пътища и телеграфни линии.
Отваряне на модерни училища и печатници в Сараево.
Опит за укрепване на администрацията, за да се намали влиянието на местните феодали. Тези реформи обаче често остават „на хартия“ за обикновения селянин и засилват недоволството на консервативната мюсюлманска аристокрация.
Аграрният въпрос – „Разселението“ между бейове и кметове
Основното напрежение е социално и икономическо. Християнското население (кметовете) е подложено на тежка експлоатация от страна на местните мюсюлмански земевладелци (бейовете).
Саферската наредба (1859): Тя все още действа и теоретично регулира отношенията, но на практика бейовете често я пренебрегват, изисквайки по-големи налози.
През 1868 г. се наблюдава вълна от недоволство сред селяните, които се чувстват изоставени от централната власт в Истанбул и притиснати от местните феодали.
Влиянието на съседните държави и „Омладина“
Босна през 1868 г. е обект на силна пропаганда от страна на Сърбия и Черна гора:
Сръбско влияние: След убийството на княз Михаил Обренович в Белград (юни 1868), активната подкрепа за въстанически чети в Босна временно отслабва поради вътрешните борби в Сърбия. Преди това обаче мрежата на „Омладина“ и сръбските агенти активно са работили за подготовка на общо въстание.
Панславянски идеи: Идеите за обединение на „южните словени“ (Slovenes) започват да проникват сред интелигенцията в Сараево и Мостар, подклаждайки мечтите за освобождение от османска власт.
Религиозно напрежение
През 1868 г. Католическата църква в Босна, подкрепяна от Австро-Унгария, също засилва своята дейност. Това създава сложен триъгълник на напрежение между православното население (гледащо към Сърбия и Русия), католическото население (гледащо към Виена) и мюсюлманския елит (защитаващ статуквото).
До 1868 г. българските емигранти често гледат на бунтовете в Сърбия, Черна гора или Крит като на част от общ фронт срещу Османската империя. След разпускането на Втората българска легия обаче, българите разбират, че съседите им ги използват само като „разменна монета“.
Погледът към Сърбия: Бунтовете и политическите борби там се възприемат с недоверие. Левски осъзнава, че докато Сърбия решава вътрешните си проблеми (като атентата срещу княз Михаил), тя няма да помогне на българите, освен ако няма изгода от това.
Погледът към Критското въстание (1866–1869): През 1868 г. то все още продължава и е пример за българите, но и предупреждение. Левски вижда, че без вътрешна организация, дори и най-героичният бунт може да бъде изолиран и потушен.
През 1868 г. борбата за Църковна независимост не е просто религиозен въпрос, а най-мощният инструмент за политическо и национално разграничаване.
За българите по това време „църквата“ е синоним на „нация“. Ето защо тази концентрация върху духовното обособяване е фундаментална за успеха на бъдещата ВРО:
Докато революционерите тепърва изграждат тайните комитети, борбата за Екзархия (която е в своя апогей през 1868 г.) подготвя терена.
Разграничаване от елинизма: Основният противник не е само Високата порта, а Цариградската патриаршия. Българите (Bulgarians) категорично отказват да бъдат третирани като част от „рум миллета“ (гръцката общност).
Разграничаване от панславизма: Чрез изискването за собствена йерархия, българите показват, че не са просто аморфна маса от „словени“ (Slovenes), които Русия или Сърбия могат да прекрояват по свой вкус, а народ с исторически права над конкретна територия (Мизия, Тракия и Македония).
През този период се провежда т.нар. „битка за души“. Всяко село и град трябва да решат към коя църква да принадлежат.
Това е първият истински демократичен и общонароден вот.
Когато един град каже: „Ние сме българи и искаме български владика“, той поставя граница между себе си и останалите „словени“ в Османската империя.
Кадрите: Повечето дейци на ВРО са излезли от средите на учителите и духовниците, които вече са водили битки с гръцките владици.
Инфраструктура: Без победата в църковния въпрос (която се материализира с Фермана от 1870 г.), ВРО нямаше да има толкова ясна „карта“ на българското национално землище.
Опасността от термина „словени“
В международната дипломация през 1868 г. (особено в Русия и Австро-Унгария) терминът „словени“ често се използва, за да се прокара идеята, че всички славяни на Балканите са едно цяло, което трябва да бъде под крилото на някоя Велика сила.
Българските лидери осъзнават, че ако останат в категорията „словени“, техните специфични национални интереси ще бъдат пожертвани заради по-големите геополитически игри на Сърбия или Русия.
Църквата е сертификатът за идентичност, който казва: „Ние сме отделен субект“.
Заключение: Борбата за своя църква е „тихата революция“. Тя подготвя съзнанието на хората, че са суверенни, преди Левски да дойде и да им каже, че трябва да бъдат и политически свободни. Разграничаването от другите „словени“ чрез езика и богослужението е щитът, който предпазва българите от асимилация в момента, в който старата империя се разпада.
.....
Херцеговинско-босненското въстание (1875 – 1877)
3. Сръбско-турска война (1876)
Априлското въстание (1876)
4. Руско-турска Освободителна война (1877 – 1878) Резултат: Санстефански (преварителен) и Берлински (окончателен) договор.
