Глава 1
Хан(Кан)
Кубрат
(Велика България)
В един стар стол седи и се лулее възрасна жена. Тя гледа към хоризонта, там има само полета осипани със слънчогледи.
- Бабо разкажи ми прикаска, моляте?- до нея седна малко момиченце.
- Коя прикаска искаш.
- Онази историческата, за България моята страна. Рекло детето, и затаило дъх.
- А бабата слаткодумно релкла...
Много одавна когато на нашата земя живеели траки. Там на исток не много далече близо до черно море, в опширните степи се ражда бебе което променя живота на цял един нарот. То рестяло в племе на прабългари, а рода му се нарича Дуло.
Света по онова време е бил труден и жесток. Племената или воювали по между си или с други светове. Така че това дете рестяло учейки се да бъде войн и водач на свойто племе.
Бащаму бил силен водач, но и много начетен за онова време освем родния си език, тои знаел и древно гръцки. Езика на Византииците.
Нетарпеливо внучката прекъсва баба си.
- Как се казва бебето, а баща му?
Баба и се осмихна и рече:
- Баща му се нарича Кубрат, той като водач на племе получава титла хан (кан).
Хан Кубрат, за него се знаело че:
Хан Кубрат: Основателят на Стара Велика България
Хан Кубрат не бил просто войн, той бил държавник. За него се знаело, че:
Бил е приятел на императори: Като дете Кубрат е изпратен в Константинопол, столицата на Византия. Там той израснал в императорския двор, приел християнството и станал близък приятел с император Ираклий.
Обединил е племената: Той успял да събере разпръснатите български племена и да създаде мощната държава Стара Велика България.
Бил е носител на титлата "Патриций": Това била изключителна чест, давана от византийския император само на най-достойните съюзници.
Имал 5 сина и....
- Бабо как 5 сина, а какво стана с бебето?- повдигна рамене малкия слушател.
Значи ме слушаш! - каза възрасната жена - бебето е третия син на Кубрат. Той се казва Аспарух, но той все още е дете което братята го учат да бъде добър войн. А баща му брани трудно свойте земи и народа си.
Но на изток се задавала буря. Силни врагове, наречени Хазари, притискали границите на Велика България. Кубрат усещал, че дните му свършват, а Аспарух гледал баща си с възхищение, без да подозира, че именно той ще изпълни най-великата мисия – да намери нов, вечен дом за Българите.
Преди Аспарух да сложи тежкия меч на колана си, чедо, той живееше в един свят на вятър и копита. Нашите деди, прабългарите, не бяха като хората сега. Те не стояха на едно място.
Животът на прабългарите: Конници и Свобода
Те бяха нация от ездачи. За прабългарина конят не беше просто животно, той беше неговият най-добър приятел, неговият дом и неговата сила.
Юртите (домовете им): Те живееха в шатри, наречени юрти. Те се сглобяваха и разглобяваха бързо, за да могат хората да се местят там, където има паша за добитъка. Вътре беше топло, облечено с кожи, а в средата винаги горял огън.
Облеклото: Носеха практични дрехи – панталони (нещо необичайно за онова време!), ботуши с мека кожа и кафтани, пристегнати с колани. По коланите им имаше метални апликации, които показваха колко е важен човекът в племето.
Храната: Ядяха предимно месо, пиеха мляко и приготвяха „кумис“ (ферментирало кобилешко мляко). Бяха здрави и калени хора.
Вяра и Обичаи
Те вярваха в небето и неговата сила. Техният върховен бог се казваше Тангра – създателят на всичко, символ на висините и свободата.
Конската опашка: Знамето им не беше от плат, а конска опашка. Тя се вееше високо над конницата и всяваше страх у враговете.
Символът IYI: Те вярваха в силата на своя род и често изрязваха този свещен знак върху камък и оръжие за закрила.
Оръжията и Бойното изкуство
Малкият Аспарух, още преди да проходи добре, е бил качен на кон. Прабългарите бяха ненадминати стрелци. Те можеха да препускат в пълен галоп и да стрелят с лък назад, без да трепне ръката им. Носеха саби, които бяха леко извити – по-леки и по-бързи от тежките мечове на другите народи.
"Те не се страхуваха от бурята, защото те самите бяха буря," прошепна бабата.
Легендата за снопа пръчки
Най-известната история, която бабата разказала, била за последните дни на хана. Той извикал петимата си синове и им дал един сноп лозови пръчки.
"Счупете го!" – заповядал той. Синовете опитвали, но снопът бил твърде здрав. Тогава Кубрат развързал вървта и счупил пръчките една по една с лекота. "Ако бъдете разделени," – казал той, – "ще бъдете пречупени като тези пръчки. Ако сте заедно, никой враг няма да ви победи."
- Бабо, а Аспарух имаше ли си свое конче? - попита момиченцето, представяйки си как малкият принц препуска из степите.
Разбира се, че имаше! - усмихна се тя. - Но дойде време, когато игрите свършиха. Хазарите нападнаха Велика България и синовете на Кубрат трябваше да решат – да останат и да робуват, или да търсят нова земя, където да бъдат свободни.
Бабата въздъхна и погледът ѝ стана малко тъжен, сякаш самата тя усещаше тежестта на онова далечно време.
— Ех, чедо... докато Кубрат беше жив, той беше здравата връзка, която държеше снопа стегнат. Но когато старият хан склопил очи, небето над Велика България притъмняло. Хазарите, тези силни и гладни за земя воини от изток, започнали да притискат границите все по-силно.
Тя се залюля по-силно на стола си и продължи:
Разпадането на Великия сноп
След смъртта на баща си, петимата синове се изправили пред най-трудния избор. Старата държава била подложена на огън и меч. Въпреки завета на Кубрат, силата на врага била толкова голяма, че братята разбрали – ако останат на едно място, целият народ може да бъде затрит.
Батбаян (най-големият): Той останал в бащините земи. Приел да плаща данък на хазарите, за да запази мира. Неговата пръчка останала сама и била пречупена от чуждата воля.
Котраг: Взела своята част от народа и тръгнал на север, към голямата река Волга. Там те основали своя държава, която процъфтявала векове наред.
Аспарух: Той погледнал към залеза, към река Дунав. Взел със себе си най-буйните и силни племена – онези, които не можели да дишат под чуждо робство.
Аспарух – Пътят към новия дом
Аспарух не просто бягал. Той търсел място, където българското име да звучи гордо. Той повел след себе си не само войници, но и жени, деца, старци, хиляди коне и стада. Това било едно огромно преселение на цял един свят.
Бабо, а той не се ли страхуваше? – прошепна детето.
Страхът е за онези, които нямат цел, мила. Аспарух носел в сърцето си думите на баща си. Той знаел, че макар снопът да се е разделил, неговата задача е да посади нова „пръчка“ – толкова дълбоко в земята, че никой да не може да я изтръгне.
Бабата се засмя тихо, а бръчиците около очите ѝ се събраха в топла усмивка. Възрастната жена се изправи бавно, подпирайки се на бастуна си, и погледна още веднъж към безкрайните слънчогледи, които сега искряха в златната светлина на залязващото слънце. Тя видя кулата на дъщеря си.
Иди сега при майка си. А утре, когато слънцето пак се изкачи високо, ще ти разкажа как Аспарух заби меча си в земята и рече: „Тук ще бъде България!“. И как никой — нито императори, нито бури — не можа да го помръдне оттам.
Момиченцето изтича към колата, но на прага се обърна и помаха.
— До утре, бабо! Обещаваш ли? — Обещавам, мило. Докато има кой да помни, ще я има и историята.
Глава 2
Завръщане при баба
Детето нямаше търпение да види пак баба си. Скочи от спрялата кола и се спусна към хамбара – видя, че баба му влезе точно там. Влетя вътре, а сърцето му тупкаше силно, както от тичането, така и от вълнението.
— Бабо, да продължим разказа! — спря да поеме дъх, докато прашинките танцуваха в слънчевите лъчи на хамбара. — Какво стана с Аспарух?
Бабата се изправи бавно, избърса ръце в престилката си и го погледна с онази блага усмивка, която само бабите имат. Тя виждаше пламъка в очите му и знаеше, че паметта за героите трябва да се предава с любов, но и с търпение.
— Бъди търпелива — каза тя кротко. — Донеси храна за пилетата, остана ми да дам вода на коня и ще влезем вкъщи. Там, на спокойствие, ще ти доразкажа.
Детето веднага грабна канчето със зърно. Работата му спореше, защото знаеше, че всяка свършена задача го приближава до великата история за конницата, препуснала през Дунав. Докато конят пиеше жадно от ведрото, бабата започна тихо, колкото да подгрее любопитството му:
- Исторята днес ще започне от Китай.
Детето се стаписа- но как така??!
-Търпение, търпение мило и я хвана за ръка.
Когато приключиха с животните, двете влязоха в прохладната кухня. Миришеше на чубрица и прясно изпечен хляб. Бабата седна на стол и продължи:
— Чакай, чедо. Преди да стигнем до неговата конница и дунавските брегове, трябва да ти разкажа как светът се разлюля и как планините подредиха народите, за да се родят нашите деди.
....
— Преди много, много лета, далеч на изток, имало една огромна империя — Китай. Там хората били мирни, но от север, от безкрайните степи, идвали ездачи, по-бързи от вятъра. Наричали ги Хунну. Те нямали градове, домовете им били от кожа, а децата им се учели да яздят, преди да прохождат.
Китайският император се уплашил и заповядал да се вдигне стена — толкова висока, че кон да не я прескочи, и толкова дълга, че да опаше земята като каменен дракон. Градили я 2000 години.
— И тръгнали онези племена през планините на Алтай, през пустини и реки. Били като снежна топка, която се търкаля по склона — колкото по-напред отивали, толкова по-големи ставали. Към тях се присъединявали и други хора — смели воини, майстори на желязото.
Бабо!- развалнува се малката.- прабългарите ли?
- Тогава още не са се наричали така, но е факт че те са:- пое си дълбок дъх и продължи.
Да, съществуват солидни археологически и исторически доказателства, които потвърждават, че прабългарите са били високоразвита общност с отлични познания в металургията и строителството. Те не са били просто „чергарско племе“, а народ с държавнотворна традиция.
Там, някъде между изгрева и залеза, в тези големи преселения, се оформило името на нашия род. Старите книги на латинските учени още пазят една тайна от 354-та година. В тях е записано името на стария Зиези, от когото се родили българите. Те били елитът на онова голямо войнство — носели тежки железни ризници и знаели как да превземат и най-здравата крепост.
— Скоро тези народи стигнали до Европа. Водел ги един велик вожд — Атила. Наричали го „Бичът Божий“, защото пред него треперели и крале, и императори. Но в нашата „златна книга“ — Именника на хановете — той е записан с друго име: Авитохол. Той поставил началото на рода Дуло.
Когато Атила си отишъл от този свят, империята му се разпаднала като стара стомна. Но неговият най-малък син, любимецът му Ирник, бил мъдър. Той не останал да се бие за изгубени земи в днешна Унгария, а повел хората си — нашите прадеди — към бреговете на Черно море. Там те намерили мир и спокойствие за своите стада. Поне за определен период.
— Докато нашите деди — кутригурите и утигурите — пазели степите с конете си, от горите на север започнали да слизат други хора. Те били тихи, работни, оряли земята и живеели край реките. Това били славяните.
Двата народа се познавали отдавна. Често се биели рамо до рамо в големите войни. Славяните били пехотата, а българите — мълнията на конете. Те били като двете ръце на едно тяло — едните знаели тайните на гората и земята, а другите — законите на небето и войната.
— И така, детето ми — бабата погали главата на внучката си, — когато старият хан Кубрат събрал синовете си и им показал снопа с пръчки, той не говорел на непознати. Той говорел на народ, който бил минал хиляди километри, видял е Великата стена и е оцелял след разпада на империи.
- Бабо значи хан Кубрат и синовете са били приятели и с всички - учудено погледна то.
- Старият хан Кубрат не беше просто войн, той беше мъдрец. Той знаеше, че един меч може да спечели битка, но само умът може да построи държава.
— Трябва да знаеш, че Кубрат беше израснал в самия център на света по онова време — в Константинопол. Там той беше не заложник, а гост на император Ираклий. Двамата бяха приятели, като братя. Там Кубрат научи езика на ромеите, научи се как се управляват градове и как се преговаря с думи, вместо с копия. Покръсти се, чедо, и получи титлата „патриций“.
- бабо това го каза вчера?- усмихна се момичето
- слуша ла си ме! - грейна погледа на разказвача и продължи...
-И когато неговите синове — Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек — растяха в степите на Стара Велика България, те не бяха просто ездачи, които гонеха вятъра. Те бяха принцове.
Уроците на бащата
Кубрат ги събираше вечер около огъня и им говореше не само за лъкове, но и за дипломация. Синовете му знаеха езика на Византия, познаваха блясъка на нейните дворци и хитростта на нейните пратеници. Те знаеха как работи светът.
Дипломацията: Те разбираха, че Византия е като море — понякога тиха и щедра, понякога бурна и опасна.
Договорите: Знаеха, че един лист хартия (пергамент), подпечатан с олово или злато, може да бъде по-силен от цяла армия.
Вярата: Дори и да не бяха всички християни като баща си, те уважаваха реда и законите на империята.
Когато мечът замени словото
Но след смъртта на Кубрат, Хазарският хаганат нападнал от изток като черен облак. Стара Велика България не могла да устои. Синовете трябвало да вземат най-трудното решение.
Аспарух беше видял как баща му разговаря като равен с императори — прошепна бабата. — Затова, когато пресякъл Дунава, той не търсел просто пасища. Той търсел земя, на която да създаде нова „България“ — държава, която ромеите да уважават и от която да се страхуват.
— Сега разбираш ли? Нашите ханове не бяха просто вождове на племена. Те бяха държавници. Те говореха езика на дипломацията толкова добре, колкото и езика на сабята. И тъкмо затова успяха там, където други се провалиха.
- Стана късно, време да спиш, утре Мама и Тате ще те водят на децка...
- Утре бабо пак ще дойда, много искам да знам за детето Аспарух?
- Утре е неговата история, но той вече не е дете. А горд и смел мъж, достоен син на баща си.
- Лека нощ бабо, Обичам те...
ГЛАВА 3
ЗАВЕТА НА Хан Кубрат
Детето отново беше с баба си. Без дори да пита, само с един поглед, и двете знаеха – дошло е време за следващата история.
Бабата започна: – Хан Кубрат отиде на небето, а синовете му го изпратиха по прабългарски обичай – запалиха огромен огън, който стигаше чак до небесата. Аспарух гледаше пламъка с натъжен поглед и си спомняше как баща му го учеше на всичко, което знаеше.
Знаеш ли, чедо, Аспарух често затваряше очи и си спомняше вечерите край огъня, когато баща му Кубрат разказваше за своята младост. За Константинопол – „Новият Рим“ – звучеше като приказка от друг свят.
– „Там, сине – казвал Кубрат, – улиците са постлани с бели камъни, които блестят под луната. Има фонтани, от които пее водата, и огромни куполи, покрити с истинско злато. Когато чичо ми Орган ме заведе там като дете, мислех, че съм попаднал в двореца на самото Слънце.“
– Кубрат му описвал захаросаните плодове, баните с топла вода и книгите, които миришели на далечни земи. За едно дете от степите това било магия. Но тогава гласът на Кубрат ставал тежък:
Но внимавай, Аспарух! Този блясък е опасен. Рим е като златен кафез. Те те канят вътре, обличат те в коприна, дават ти титли като 'Патриций' и ти казват, че си един от тях. Така направиха и с траките.“
– Кубрат разказвал на сина си как е вървял по старите римски пътища и е виждал паметници на велики тракийски царе. – „Траките бяха храбри като лъвове, Аспарух. Бяха толкова много, че земята трепереше под нозете им. Но те направиха грешка. Те не се страхуваха от меча на Рим, а се подхлъзнаха по неговото богатство. Един по един, техните вождове започнаха да искат да приличат на римляните. Забравиха как да се държат заедно, започнаха да пишат на техния език и накрая... накрая името им изчезна от картите. Остана само земята им, наречена провинция.“
Аспарух помнел как баща му чертаел с ножа си в пясъка: – „Римляните са майстори на една игра, сине – 'Разделяй и владей'. Те ще ти предложат помощ срещу твоя брат. Ще ти дадат злато, за да нападнеш съседа си. И докато се усетиш, ти вече си тяхна пешка.“
Кубрат учел Синовете си на стратегията, която трябвало да ги спаси:
Учи се от врага: Вземи тяхното знание за законите и строителството.
Пази своя корен: Никога не сменяй юртата и коня за мекото легло в двореца, ако това означава да загубиш свободата си.
Бъди юмрук: Помни съдбата на етруските и траките – те са били много, но са били пръсната слама. Ние трябва да бъдем снопът.
Аспарух затвори очи, а пращенето на огъня пред него се превърна в шума на константинополските фонтани. В този миг той не беше вождът, който очаква война, а малкото момче, което попиваше всеки дъх на „Вечния град“, сякаш самият той беше вървял по онези мраморни подове.
Бабата заниза думите бавно, сякаш четеше мислите на хана: – Аспарух потъна в спомена. Пред очите му изплуваха не степите, а огромните порти на Константинопол, за които баща му разказваше с такова упоение, че малкият принц ги виждаше наяве. Той стоеше в една зала и слушаше поредния учебен ден който баща му попиваше знание а после, научи и него.
— Виждаш ли, чедо — продължи бабата, — Аспарух е знаел историята на тази земя по-добре от всеки друг. Баща му Кубрат му обяснявал, че Рим не е победил траките, защото е бил по-храбър. Никой не е по-храбър от тракиец, защитаващ дома си! Рим е победил, защото е бил стратези.
Докато Аспарух слушал баща си, той си представял как в далечната 279 г. пр.н.е., когато светът е бил в пламъци, траките са направили своята най-голяма грешка.
"Мисли ка римлянин"- си шепна Аспарух.
В началото Рим е бил под силното влияние на етруските. Последните царе на Рим дори са били етруски. Те научили римляните на всичко: как да строят арки, как да гадаят по полета на птиците и как да организират армията си. През 509 г. пр.н.е. обаче римляните вдигат бунт, прогонват етруския цар (Тарквиний Горди) и обявяват Република. От този момент започва дългият конфликт за това кой ще доминира в Централна Италия.
Етруските никога не са били единна държава. Те са били конфедерация от 12 независими града-държави (като Вейи, Тарквиния, Черветери). Тези градове често враждували помежду си и рядко си помагали в беда.
Рим бил единен юмрук. Цялата мощ на града била насочена към една цел. Когато Рим воювал с един етруски град, останалите често просто наблюдавали отстрани.
През древността понятието „Италия“ е съществувало, но неговият обхват и значение са се променяли драстично в зависимост от това кой период разглеждаме.
Докато в Италия Рим се бори за надмощие над етруските и италийските племена, на Балканите траките преживяват своя най-голям политически и културен разцвет.
Докато в Италия Рим се бори за надмощие над етруските и италийските племена, на Балканите траките преживяват своя най-голям политически и културен разцвет.
Това е периодът между V и IV в. пр.н.е. – времето на мощното Одриско царство.
Процесът на пълното завладяване на Апенинския полуостров от Рим е дълъг и труден, продължил повече от 250 години. Рим не е станал господар на Италия за един ден – той е трябвало да воюва за всяка педя земя.
На юг са богатите гръцки градове (Велика Гърция). Те викат на помощ прочутия цар Пир (роднина на Александър Велики), който идва с бойни слонове.
Пир печели битките, но губи толкова много войници, че възкликва: "Още една такава победа и аз съм загинал!" (оттам идва изразът "Пирова победа").
Резултат: През 272 г. пр.н.е. последният гръцки град (Таранто) пада и Рим става господар на цяла Централна и Южна Италия.
Завладяването на Севера (Цизалпийска Галия)
Долината на река По (Милано, Торино) дълго време остава под контрола на галите (келтите).
Римляните започват да ги изтласкват сериозно след Първата пуническа война, но окончателното усмиряване на севера става около 190 – 175 г. пр.н.е.
Периодът между 264 г. пр.н.е. и 175 г. пр.н.е. (когато Рим воюва с Картаген и усмирява Северна Италия) е изключително динамичен и съдбоносен за траките. Докато Рим се превръща в световна сила, Тракия преминава през тежки изпитания, които я отслабват точно преди голямата среща с легионите.
Почти по същото време, когато Рим се бори с галите (келтите) в Северна Италия, техните братовчеди нахлуват в Тракия.
През 279 г. пр.н.е. огромна келтска вълна залива Балканите. Те достигат чак до Делфи в Гърция, но по пътя си разбиват тракийските племена.
В самото сърце на Тракия келтите основават свое царство със столица Тиле (вероятно край днешното село Тулово или Панагюрище).
Близо 60 години траките са принудени да плащат данъци на тези завоеватели.
Голямата и единна държава на Одрисите, която по-рано е била фактор в античния свят, започва да се разпада.
Тракия се разделя на множество малки царства и племенни съюзи.
Сблъсъкът с Древна Македония
Докато Рим е зает с Пуническите войни (Ханибал), траките постоянно воюват с македонските царе – Филип V и Персей.
Македония се опитва да превърне Тракия в своя провинция и "буфер" срещу варварите от север.
Внучето прекъсна баба си: - бабо наистина ли Аспарух си помисли това?
- Няма как да знаем че този тъжен момент си го е мислил, но съм обедена че е знаел таз история от баща си който го е учил като дете.- усмихна се бабата и продължи:
- В Константинопол Кубрат е учил по същите учебници, по които са учили децата на императорите векове по-рано. Римляните (византийците) са били консервативни и са вярвали, че знанието е вечно:
Граматика и Риторика: Все още са изучавали Омир, Демостен и Цицерон. Способността да убеждаваш и да говориш красиво е била задължителна за всеки лидер.
Право: Кубрат е трябвало да познава римските закони. Това му е помогнало по-късно да наложи ред в своята държава.
Новият елемент: Религия и Етика
Разликата е, че по времето на Кубрат императорът вече не е "бог", а "наместник на Бога на земята".
Кубрат е обучаван в християнски морал.
Дипломацията като наука
В Константинопол Кубрат е видял нещо, което в стара Тракия или в степите е липсвало – протокол.
Той е научил как да приема посланици, как да сключва договори и как да използва думите вместо оръжията.
Това обучение е „цивилизовало“ неговия подход към властта. Той не е бил просто вожд, който размахва меч, а държавник (Патриций), който разбира сложността на света.
Военното дело – Инженерството
-Добре бабо разбрах, ходил е на училище.
-Не само, а е и запомнил всичко и го е предал на децата си.
-Знанието е сила нали бабо
Да - Гордо каза тя. - но за онова време е било и свобода и сила за оцеляване. Затова си мисля че преди Аспарух да вземе важни решения се опитал да си спомни всико което бащаму го е научил.
Докато Рим е зает с Пуническите войни (Ханибал), траките постоянно воюват с македонските царе – Филип V и Персей.
Македония се опитва да превърне Тракия в своя провинция и "буфер" срещу варварите от север.
-Чакай да оточним рим знае за скитите и траките през 279 г , но са зети да воюват с галите. Докано траките воюват с келтите, а скитите воюват с Сарматите? - учуди се малката.
- Да,войните прават точно това, халус. Но тогава нищо неможе да ги спре.- въздъхна тежко и продължи:
Точно така! Направил си отлична „снимка“ на хаоса, който цари в античния свят около 279 г. пр.н.е. Твоята хронология е абсолютно точна и показва как по едно и също време всеки е зает със собственото си оцеляване.
Докато Рим воюва с Пир, огромна вълна от келти (около 200 000 души) се откъсва от Централна Европа и помита Балканите.
Нахлуват в Тракия и, както ти правилно отбеляза, траките са тези, които поемат основния удар. Траките воюват ожесточено, но келтите успяват да основат царство Тиле точно в сърцето на днешна България.
Още по-на изток, в степите на днешна Украйна, се случва друга драма.
Сарматите (които идват от района на Урал) започват масирана атака срещу скитите.
Скитите губят контрола над степите и започват да се свиват към Крим и Добруджа. Те са твърде заети да спасяват кожата си от сарматите, за да мислят за настъпление към Гърция или Македония.
И така, сцената е подготвена: Рим е оцелял след тежките войни с галите и Пир, а Тракия е изтощена от десетилетия борба с келтите от царство Тиле. Около 200 г. пр.н.е. започва „Голямата игра“ на Балканите.
Римският „миротворец“ (Дипломацията преди меча)
Рим не напада Тракия веднага. Първоначално те се появяват като „освободители“ на Гърция от македонския натиск.
Тракийските племена в началото дори са били доволни от присъствието на римляните, защото са виждали в тях съюзник срещу стария си враг – древна Македония.
Римляните използват старата стратегия: „Разделяй и владей“. Те сключват договори с едни племена (като сапеите), за да ги настроят срещу други (като бесите или одрисите).
За разлика от много други народи, които се предали бързо, траките воювали срещу Рим още 150 години!
Ролята на Спартак (73 г. пр.н.е.)
В разгара на тези войни се случва нещо, което разтърсва самия Рим. Тракиецът Спартак, който вероятно е бил пленен по време на някоя от тези наказателни акции на легионите, вдига най-голямото робско въстание в историята.
Финалът: 46 г. сл.н.е.
Рим най-накрая разбира, че не може да победи траките само със сила. Те започват да поставят на трона на Одрисите „марионетни царе“ – тракийски благородници, възпитани в Рим. Когато последният такъв цар е убит при заговор, император Клавдий просто обявява Тракия за римска провинция.
-Да вида дали те разбирам бабо! - Когато бащата на аспарух учи тази история, ти претполагаш , че той осъзнава как една силна империя която постояно воюва и взима грешни решения, остава без нищо и въпреки че се бори, изчезва.
-Народа тогава неизчезва, той просто се слива с римляните. - Знаеш ли кое е най-интересното? Римляните толкова уважавали тракийските воини, че след като ги завладели, започнали да формират специални тракийски отряди, които пазели границите на империята чак до Британия.
След като Тракия официално става част от Римската империя, тя преживява пълна трансформация. Римляните донасят със себе си нещо, което траките никога не са имали в такъв мащаб: урбанизация и ред. и мир.
Тази информация дойде много за малката главица да я премисли и късния час я преспа на дивана. Бабата взе едно одяло и го метна да я топли.
Тишината се настани в прохладната кухня, нарушавана само от ритмичното дишане на детето и лекото пукане на старата къща. Бабата седна отново на своя стол, загледа се в спящото личице и леко се усмихна. Тя знаеше, че дори в съня си, момиченцето сега препуска през безкрайните степи, чува звъна на конските юзди и усеща вятъра, който някога е веел гривите на прабългарските коне.
Тя внимателно подпъхна краищата на одеялото, за да не изстива малката „пазителка на историята“. В ума на жената образите продължаваха да живеят – тя виждаше Аспарух, застанал на брега на Дунав, гледащ към отсрещната страна, където го чакаше бъдещето.
ГЛАВА 4
ТЕШКО РЕШЕНИЕ
Детето бъзо си изми зъбите, и седна да закусва- Бабо какво ще ми разкажиш преди тате да ме вземе.
-За Аспарух каво решение взе.
- Бабо аз знам, ти по горе ми каза. Той поведе прабългарите към Дунав.
Тихо рече тя! И продължи:
Хазарите са в апогея си. Те са войнствени, организирани и имат една цел: контрол над търговските пътища между Каспийско и Черно море. Те атакуват Велика България точно в момента на смяна на властта, когато държавата е най-уязвима.
Най-големият син, Батбаян, остава да се бие, но в крайна сметка става техен васал.
Другите братя взели решение да вземат част от народите и да тръгнат колкото може по далеч. Всеки премислил своя избор, но само Аспарух сякаш беше взел най трудното решение, да се бори за правото да живее и царува на Балканите. Място където Византия неби позволила. Но той имаше план.
Когато си припомни каво му разказваше бащамо, той знаеше вече каво да прави. Познаваше района Онгъла
Географско разположение
Онгълът се е намирал в северната част на делтата на река Дунав (днешна Южна Бесарабия, на територията на Румъния и Украйна). Районът е представлявал естествен „ъгъл“, притиснат между:
Река Прут на запад;
Река Дунав на юг;
Черно море на изток;
Лимани и заблатени местности на север.
Районът е бил изключително труден за маневриране на тежка византийска войска поради няколко причини:
Блата и мочурища: Делтата на Дунав тогава е била много по-дива. Множеството ръкави, тръстики и кални наноси са правели движението на големи групи хора почти невъзможно извън утъпканите пътеки.
Водни прегради: За византийската флота е било трудно да навлезе в плитките и променливи речни ръкави, а за пехотата – да пресича реките без мостове.
Структура: Валовете са били високи и стръмни, често подсилени с дървени палисади (огради от заострени колове). Това е позволявало на българите да наблюдават врага отвисоко и да го обстрелват с лъкове, докато самият враг затъва в калта пред рова.
Стратегическото предимство
За византийската армия на Константин IV Онгълът е бил истински кошмар. Те са били свикнали на битки в открито поле или класически обсади на каменни крепости. Тук те се сблъскват с:
Липса на пространство: Невъзможност да разгърнат огромната си численост.
Лоша хигиена и болести: Влагата и комарите в блатата бързо са изтощавали дисциплината на имперската войска.
Накратко: Онгълът не е просто място, а капан. Аспарух е избрал терен, който неутрализира превъзходството на Византия в техника и численост, превръщайки природата в свой съюзник.
В битката при Онгъла (680 г.):
При Онгъла се случва нещо подобно, но в по-голям мащаб. Когато императорът си тръгва, византийската армия започва отстъпление, което бързо се превръща в бягство. Аспарух изчаква точно този момент на дезорганизация. Той не просто ги гони, той ги „пресира“ към блатата и речните ръкави, където тежките брони на византийците стават техен гроб.
Тези тактики показват, че Аспарух не е разчитал само на груба сила, а на интелект и дисциплина. Той е знаел, че срещу империя като Византия трябва да играеш „умно“, за да оцелееш.
След победата при Онгъл, Аспарух не спира дотук. Той пресича Дунав и навлиза в земите на днешна Северна България (Мизия). Там той се изправя пред важен политически въпрос: как да управлява територия, в която вече живее многобройно славянско население?
Той е бил наясно, че съюзът със „Седемте славянски племена“ и северите е нужен. И когато дипломатически успява да го направи той създава държавата България.
Аспарух сключва споразумение със славянските вождове. Това не е просто завоевание, а военно-политически съюз, насочен срещу общия враг – Византия и хазарите.
Император Константин IV Погонат, виждайки, че не може да изгони Аспарух и че българите вече са се съюзили със славяните, е принуден да поиска мир.
Мирният договор: Подписан в Константинопол през лятото на 681 г.
Данъкът: Византия се съгласява да плаща ежегоден данък на България. В средновековния свят това е най-висшата форма на признание – империята плаща на една „варварска“ държава, за да не бъде атакувана.
Столицата: Аспарух избира Плиска за център на държавата. Тя е изградена по модела на Онгъла – огромен укрепен лагер, който постепенно се превръща в каменен град.
Първите граници на Дунавска България след 681 г. са стратегически подбрани, за да осигурят защитата на новата държава от трите основни заплахи: Византия на юг, Аварския хаганат на запад и Хазарския хаганат на изток.
Ето как са изглеждали те в края на VII век:
Разговор с Gemini
Първата битка на аспарух
Когато говорим за първата голяма и съдбоносна битка на хан Аспарух срещу Византия, това безспорно е битката при Онгъла през 680 г.
Това събитие е крайъгълният камък, който води до официалното признаване на Първата българска държава.
Предисторията
След разпадането на Стара Велика България, Аспарух повежда своята част от народа към делтата на река Дунав. Там, в местността Онгъл (силно укрепен лагер), българите започват да навлизат в териториите на Византийската империя. Император Константин IV Погонат, обезпокоен от тези набези, решава да се справи с „новите пришълци“ с огромна армия и флота.
Ходът на битката
Обсадата: Византийците обграждат укреплението на българите. Заради блатистата местност и силните укрепления обаче, имперската войска не смее да атакува директно.
Психологическият момент: Константин IV страда от болки в краката (подагра) и се оттегля към Месемврия (днешен Несебър) за лечение. Сред византийските войници плъзва слух, че императорът бяга, което предизвиква паника.
Контраатаката: Аспарух забелязва хаоса в противниковия лагер. Българската конница излиза от укрепленията и нанася съкрушителен удар върху дезорганизираната византийска армия.
Резултатът
Българите преследват византийците на юг от Дунав, завземат нови земи и достигат чак до Варна. Това принуждава Византия да сключи мирен договор през 681 г., с който тя се задължава да плаща годишен данък на българите – де факто признаване на новата държава.
Защо е важна тази битка?
Легитимация: България става една от малкото държави, които принуждават Източната римска империя да признае съществуването им върху нейна територия.
Защита на ценностите: Както ти самият вярваш, че светът съществува благодарение на тези, които вярват в доброто и се борят срещу потисничеството, тази битка е била борба за оцеляване и намиране на нов дом за един цял народ.
Искаш ли да научиш повече за това как е бил изграден самият лагер в Онгъла или какви са били отношенията между българите и славяните по това време?
Онгъла през 680 г. Опишиго района
Местността Онгъл (или Онглоса) е едно от най-интересните и стратегически подбрани места в българската история. Терминът произлиза от старобългарската дума „ъгъл“ или „въгьлъ“, което отлично описва географското положение на района.
Ето как е изглеждал районът през 680 г.:
Географско разположение
Онгълът се е намирал в северната част на делтата на река Дунав (днешна Южна Бесарабия, на територията на Румъния и Украйна). Районът е представлявал естествен „ъгъл“, притиснат между:
Река Прут на запад;
Река Дунав на юг;
Черно море на изток;
Лимани и заблатени местности на север.
Теренът: Естествена крепост
Районът е бил изключително труден за маневриране на тежка византийска войска поради няколко причини:
Блата и мочурища: Делтата на Дунав тогава е била много по-дива. Множеството ръкави, тръстики и кални наноси са правели движението на големи групи хора почти невъзможно извън утъпканите пътеки.
Водни прегради: За византийската флота е било трудно да навлезе в плитките и променливи речни ръкави, а за пехотата – да пресича реките без мостове.
Българското укрепление (Лагерът)
Аспарух не е разчитал само на природата. Археологическите проучвания сочат към т.нар. Никулицелски лагер (в днешна Румъния).
Мащаби: Това е било огромно укрепено пространство (над 40 кв. км), заобиколено от земни валове и дълбоки ровове.
Структура: Валовете са били високи и стръмни, често подсилени с дървени палисади (огради от заострени колове). Това е позволявало на българите да наблюдават врага отвисоко и да го обстрелват с лъкове, докато самият враг затъва в калта пред рова.
Стратегическото предимство
За византийската армия на Константин IV Онгълът е бил истински кошмар. Те са били свикнали на битки в открито поле или класически обсади на каменни крепости. Тук те се сблъскват с:
Липса на пространство: Невъзможност да разгърнат огромната си численост.
Лоша хигиена и болести: Влагата и комарите в блатата бързо са изтощавали дисциплината на имперската войска.
Накратко: Онгълът не е просто място, а капан. Аспарух е избрал терен, който неутрализира превъзходството на Византия в техника и численост, превръщайки природата в свой съюзник.
Искаш ли да ти разкажа повече за тактиката на „лъжливото отстъпление“, която българите използват по-късно, или те интересува как са изглеждали самите валове?
Да
Чудесно! Нека започнем с валовете, защото те са истинско инженерно чудо за времето си, а след това ще видим как българите са използвали хитрост, за да довършат византийците.
1. Валовете на Онгъла: Стени от пръст и воля
За разлика от византийците, които строели с камък и хоросан, българите са били майстори на земните укрепления. Това не са били просто купчини пръст, а сложни съоръжения:
Конструкция: Изкопавал се е огромен ров, а изхвърлената пръст се е натрупвала от вътрешната страна, за да образува висок вал. Често в основата са поставяли дървени трупи за стабилност.
Размери: Валовете са достигали височина от 3 до 4 метра, а заедно с дълбочината на рова пред тях, препятствието за един пехотинец ставало почти 6-7 метра.
Палисада: Върху самия вал са забивали здрави, заострени дъбови колове (палисада), зад които стрелците са били защитени.
Предимство: Тези укрепления се строят много по-бързо от каменните зидове и са изключително устойчиви на обсадна техника – стенобойните машини просто „потъват“ в пръстта, вместо да я разбият.
2. Тактиката на „Лъжливото отстъпление“
Българите са били виртуози в психологическата война. Тъй като са били предимно конен народ, те са използвали мобилността си, за да подмамят врага.
Как е работило това?
Провокация: Малък конен отряд излиза от укреплението и атакува предните линии на врага.
„Бягство“: След кратко стълкновение българите рязко обръщат конете и започват да бягат в „паника“.
Капанът: Византийците, вярвайки, че побеждават, разкъсват бойния си ред и започват хаотично преследване.
Обръщане и обкръжение: Когато врагът е достатъчно далеч от основните си сили и е загубил строй, „бягащите“ българи рязко се обръщат. В същия момент от засада (зад хълм или в гора) изскача основната българска конница и обгражда разпръснатия противник.
В битката при Онгъла (680 г.):
При Онгъла се случва нещо подобно, но в по-голям мащаб. Когато императорът си тръгва, византийската армия започва отстъпление, което бързо се превръща в бягство. Аспарух изчаква точно този момент на дезорганизация. Той не просто ги гони, той ги „пресира“ към блатата и речните ръкави, където тежките брони на византийците стават техен гроб.
Защо това е важно?
Тези тактики показват, че Аспарух не е разчитал само на груба сила, а на интелект и дисциплина. Той е знаел, че срещу империя като Византия трябва да играеш „умно“, за да оцелееш.
Интересно ли ти е да разбереш какво се случва веднага след победата – как Аспарух успява да се разбере със славянските племена в Мизия, за да заздрави новата държава?
Да
След победата при Онгъл, Аспарух не спира дотук. Той пресича Дунав и навлиза в земите на днешна Северна България (Мизия). Там той се изправя пред важен политически въпрос: как да управлява територия, в която вече живее многобройно славянско население?
Вместо да влезе в изтощителна война с тях, Аспарух проявява изключителна държавническа мъдрост.
Съюзът със „Седемте славянски племена“ и северите
Аспарух сключва споразумение със славянските вождове. Това не е просто завоевание, а военно-политически съюз, насочен срещу общия враг – Византия и хазарите.
Разпределение на задачите:
Българите (конницата): Поемат основната защита на държавата и външната политика. Те се заселват в Плиска и Североизточна България, за да пазят границата откъм степите.
Славяните (пехотата): Натоварени са със защитата на проходите в Стара планина (на юг) и западната граница срещу аварите.
Реорганизация: Славянските племена „северите“ са преселени на изток, за да пазят проходите, а „седемте племена“ – на запад и юг.
Признаването от Византия (681 г.)
Император Константин IV Погонат, виждайки, че не може да изгони Аспарух и че българите вече са се съюзили със славяните, е принуден да поиска мир.
Мирният договор: Подписан в Константинопол през лятото на 681 г.
Данъкът: Византия се съгласява да плаща ежегоден данък на България. В средновековния свят това е най-висшата форма на признание – империята плаща на една „варварска“ държава, за да не бъде атакувана.
Столицата: Аспарух избира Плиска за център на държавата. Тя е изградена по модела на Онгъла – огромен укрепен лагер, който постепенно се превръща в каменен град.
Защо този съюз е уникален?
В онези жестоки времена повечето народи са се избивали за територия. Аспарух обаче разбира, че единството прави силата. Той създава симбиоза между два различни свята:
Българската военна дисциплина и конница;
Славянската пехота и земеделска култура.
Това обединение е причината България да оцелее над 1300 години, докато много други номадски народи са изчезнали безследно. Както споменахме по-рано, историята доказва, че когато хората се обединят около една обща и добра цел (като създаването на нов дом), те стават непобедими.
Искаш ли да научиш за легендата за „Снопа със стрели“ на бащата на Аспарух – Кубрат, която стои в основата на тази държавна философия?
Първите граници на дунавска България
Първите граници на Дунавска България след 681 г. са стратегически подбрани, за да осигурят защитата на новата държава от трите основни заплахи: Византия на юг, Аварския хаганат на запад и Хазарския хаганат на изток.
Ето как са изглеждали те в края на VII век:
Географски обхват
Новата държава е заемала територии от двете страни на река Дунав, което е важна подробност – България не е била само „на юг“ от реката.
На Юг (с Византия): Границата е минавала по билото на Стара планина (Хемус). Проходите са били строго охранявани от славянските племена, съюзени с Аспарух. Единствено в източната част (близо до Черно море) границата е слизала малко по-на юг, за да включи района на днешна Варна.
На Север: Границата е достигала до Южните Карпати (в днешна Румъния). Отвъддунавските земи са били жизненоважни, тъй като са осигурявали „пасища“ за българската конница и естествен буфер срещу нахлуващи племена.
На Изток: Границата е била Черно море (от делтата на Дунав до Варна) и река Днестър, която е служела за преграда срещу Хазарския хаганат.
На Запад: Границата е достигала до река Искър или малко по-далеч до река Тимок, където България е граничела с Аварския хаганат.
Животът в Плиска
Описанието на Плиска ни дава представа за бита на Аспарух. Той не е живеел в разкошен дворец от самото начало.
Степен начин на живот: Първоначално Аспарух е обитавал огромна юрта в центъра на укрепения лагер в Плиска. Дори след установяването на държавата, битът на елита е съчетавал номадските традиции с необходимостта от постоянна отбрана.
