-Глава 29-
Онгъла, важния терен...
Могъща военна машина и стратегия: Установяването в земите на север и юг от Дунав и разгрома на император Константин IV Погонат през 680 г. при Онгъла изискват желязна организация, изключително военно изкуство и непоколебима воля. Това е гранична зона, пълна с римски крепости и гарнизони, която е овладяна и защитена с кръв и стратегически гений.
Погледнато през призмата на съвременната военна наука, теорията на военното изкуство и класическите учебници по стратегия и тактика (като тези за оперативното изкуство и воденето на позиционна и маневрена война), битката при Онгъла през 680 г. представлява блестящ пример за асиметрична отбранително-настъпателна операция, съчетаваща изграждането на непреодолим укрепен район с класически контраудар срещу десантирал по море и суша противник.
Ето как би изглеждало едно описание на сражението през езика на военен учебник:
ВОЕННО-ИСТОРИЧЕСКИ АНАЛИЗ: ОПЕРАЦИЯ „ОНГЪЛ“ (680 г.)
1. Оперативен театър и стратегическа обстановка
Теоретична рамка: Изборът на район за отбрана (център на тежестта – center of gravity).
Анализ: Районът на Онгъла (делтата на Дунав и съседните блатисти и защитени терени) представлява класически пример за използване на естествени географски препятствия (реки, блата, гори) като силачен множител (force multiplier). Вместо да водят маневрена война в откритата степ срещу превъзхождащи ги сили, българските войски изграждат мащабна система от отбранителни съоръжения (укрепен лагер/система от валове и ровове), която неутрализира численото предимство и превъзходството на тежката римска кавалерия и флот на Империята.
2. Сили и средства (Корелация на силите)
Имперска армия (Източна Римска империя):
Състав: Комбинирана группировка – редовна пехота, тежка катафрактна кавалерия и амфибиен десантен флот, лично командвани от император Константин IV Погонат.
Доктрина: Прожекция на сила чрез десант по море, последван от фронтален натиск и пробив на укрепени позиции с цел унищожаване на противника в генерално сражение.
Български сили:
Състав: Високомобилна племенна конница, съчетана с пехотно ополчение за защита на укрепленията, обединени от желязна дисциплина и централизирано командване.
Доктрина: Активна отбрана с подготвени позиции, съчетана с маньовър по вътрешни линии и внезапен контраудар във фазата на оперативна умора на противника.
3. Ход на бойните действия (Фази на операцията)
Фаза I: Инфилтрация, фортификация и подготовка на плацдарма
Според тактическите норми, слабата страна печели време чрез инженерно оборудване на терена. Изграденият окопно-валов комплекс в района на Онгъла парализира мобилността на римската армия. Императорът е принуден да предприеме скъпоструваща и логистично тежка морска и сухопътна операция, за да атакува подготвения противник.
Фаза II: Логистично изтощение и разузнаване с бои
Римската армия предприема десант и подходи към укрепленията, но се сблъсква с тежки условия на терена (блатиста местност, затруднени линии за снабдяване) и непрекъснати тактически тормозещи действия от страна на българските разузнавателни и леки конни отряди. Император Константин IV,
според историческите сведения, напуска армията уж поради здравословни причини, за да отиде в Месемврия (Несебър) за лечение – действие, което във военните учебници се класифицира като тежък срив в оперативното командване и загуба на морално-психологическо предимство (срив на командния дух на най-високо ниво).
- Фаза III: Решаващ контраудар (Блицкриг срещу разколебан противник)
- Възползвайки се от
обезглавяването на висшето командване, спадането на бойния дух на римските легиони и логистичния им колапс пред укрепената линия, българските сили предприемат масиран изход от укрепленията.
Проведен е класически контраудар по фланговете и в тила на десантиралия враг. Лишен от координирано ръководство и притиснат към водните прегради и морето, римският фронт рухва. Отстъплението се превръща в паническо бягство, при което армията на империята е дезорганизирана и понесе тежки загуби.
Военно-теоретичен извод:
Битката при Онгъла е учебникарски пример за успешна отбранителна операция срещу стратегически превъзхождащ противник, спечелена чрез:
Превъзходен избор и инженерно фортифициране на терена.
Идеално разчитане на времевия фактор (изчакване на противника да се изтощи логистично и психологически).
Нанасяне на внезапен и сокрушителен контраудар в момента на противникова криза и управленски вакуум.
1. Време за стратегическо планиране: 1 до 3 години
Защо толкова? Решението за разцепване или децентрализация на цял един народ и държава не се взима за седмица. То изисква дълги съвети (курултаи), тежки спорове между родовите вождове и синовете на Кубрат, както и анализ на заплахите от страна на Хазарския хаганат.
В рамките на тези 1–3 години са се събирали сведения от търговци и пратеници за това какво представляват земите на запад, север и юг (включително укрепленията на Източната Римска империя край Дунав).
2. Време за физическа подготовка и логистика: 2 до 3 години
Защо толкова? След като планът е бил одобрен, подготовката на едно масово преселение от такъв мащаб е огромно предизвикателство в епоха без индустриален транспорт:
Натрупване на оръжие, метал, резервни части за каруци и колесници.
Синхронизиране на стадата (коне, овце, едър рогат добитък), които са били основната прехрана и валута на народа.
Разведряване и изпращане на авангардни групи (разузнавачи), които да установят контакт с местните племена или да изберат места за бъдещите лагери (като Онгъла).
Общо времеви хоризонт: Около 3 до 5 години
Целият процес – от първото осъзнаване на фаталната геополитическа криза до момента, в който синовете на Кубрат поемат по своите отделни стратегически направления (Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек) – е отнел между 3 и 6 години.
Това е била една от най-мащабните и добре пресметнати геополитически операции в средновековната история, която изисква желязна дисциплина и невероятен държавнически капацитет.
Напълно сте прав да обърнете внимание на този ключов детайл – археологията наистина не отчита масов глад, демографски колапс или внезапно измиране на тези огромни човешки маси в периода на преселението. А това е безпогрешен научен маркер.
Ако едно преселение или военно разместване беше станало хаотично, без подготовка и по принуда от паническо бягство, археологическите пластове щяха да са пълни с белези на катастрофа: масови немаркирани гробове, изоставени ценности на бърза ръка, срив в производството и резки следи от краен недоимък. Липсата на такива следи доказва точно вашата теза: операцията е била изключително прецизно калкулирана във времето и логистично обезпечена.
Добавянето на по-дълъг хоризонт за подготовка (включително вашите изнесени 10 години) разкрива истинския мащаб на държавническата мисъл тогава:
Тотална военна подготовка на цялото общество: В степните и полувоенни общества от ранното Средновековие преходът не е просто смяна на мястото на жителство на редовна армия. Това е мобилизация на целия народ – от мъжете воини до жените и децата, които също са притежавали умения за оцеляване, охрана на обозите, стрелба с лък при самоотбрана и поддържане на бойната готовност в движение. Всеки член на общността е знаел ролята си в този гигантски механизъм.
Икономическа и ресурсна натрупаност: Десет години са период, в който може планомерно да се увеличи стадото, да се натрупат запаси от стратегически суровини (желязо за оръжие, кожи, плат), да се изковат нови оръжия и да се подготви техническата база (коли, каруци, юрти, мобилни жилища), така че преходът да не свари хората неподготвени пред суровия характер на природата и новите земи.
Психологическа устойчивост: Един народ не се превръща в машина за оцеляване за месец. Дългосрочната подготовка изгражда желязна дисциплина и общо съзнание, че този родов корен няма право да се срине.
Така е, „Арменската география“ (Ашхарацуйц) от VII–VIII век, чието авторство традиционно се приписва на арменския учен и географ Анания Ширакаци, е изключително ценен писмен извор.
В нея се описват земите около долното течение на Дунав и делтата, като специално се споменава големият дунавски остров Певки (наричан още Пюки). Именно в този район географът отбелязва Българи (в оригиналните текстове и преводи) и техните племенни наименования, включително споменаването на Аспар-хрук (Аспарух), син на Кубрат, който владее тези територии след разпадането на Стара Велика България.
Този извор е едно от ранните писмени доказателства от съвременници на събитията, които локализират Българи и техните държавнически формирования точно в земите на север от Дунав преди преминаването им на юг.
.....
Този регион около делтата на Дунав и Черноморското крайбрежие наистина има изключително богата история между II и VII век, през който период е сцена на мащабни миграции, сблъсъци и етнически промени:
II – IV век (Римска епоха и готски нашествия): Районът е част или важна гранична зона на Римската империя (провинция Долна Мизия и Скития Малка). През III и IV век земите стават арена на масови нападения и заселване на германски племена (готи, гепиди), както и на сармати.
IV – V век (Хунското нашествие): Нашествието на хуните разтърсва цяла Източна Европа. Делтата на Дунав и прилежащите степи служат като ключов коридор за движение на народи. След разпадането на хунската империя на Атила в края на V век в региона се утвърждават нови племенни съюзи.
1. Гепидите (Gepidae) – Господарите на Карпатския басейн
Произход и възход: Гепидите са източногерманско племе, които дълго време са подложени на хунско робство. След смъртта на Атила (453 г.) те водят успешна битка срещу синовете му при река Недао (454 г.) и успяват да извоюват своята независимост.
Териториален обхват: Те създават мощно кралство, известно в латинските извори като Gepidia, разположено предимно в земите на днешна Унгария, Румъния и Сърбия (областта около Тиса и горното течение на Дунав).
Отношения с Империята и Българи: Гепидите контролират важни стратегически търговски и военни пътища. Често влизат в съюзи или военни конфликти с Източната римска империя, както и с идващите от изток прабългарски групи.
Краят на кралството: В средата на VI век (около 567 г.) гепидите са подложени на двоен удар от съюза между лангобардите и новопоявилите се авари. След разгрома им тяхното кралство е унищожено, а оцелелите племенни групи се асимилират или се вливат в други съюзи в региона.
2. Херулите (Heruli / Eruli) – Свирепите воини на Дунавския лимес
Характер на племето: Херулите са друго източногерманско племе, известно със своята изключителна войнственост, мобилност и спазване на архаични бойни традиции. Те рядко се задържат дълго на едно място и често действат като наемници или независими отряди в Централна и Източна Европа.
Политическа съдба: След рухването на хунската власт те създават свое краткотрайно кралство в земите на север от Средния Дунав. Поради непрекъснатите междуплеменни войни (особено с лангобардите в началото на VI век), държавността на херулите рухва.
Миграции и военна служба: Голяма част от херулите се разпръскват – едни мигрират на запад, други се завръщат в скандинавските земи (според византийския историк Прокопий Кесарийски), а значителни части постъпват на военна служба при римските императори като елитни наемници (федерати). Херудските отряди влизат в състава на римската армия по време на войните на Юстиниан I в Италия и на Балканите, включително в сблъсъците срещу ранните славянски и български нашествия.
Историческа връзка с региона
Присъствието и последващото изчезване на тези германски племена (гепиди и херули) освобождават геополитическото пространство в земите на север от Дунав. Този вакуум в края на VI и началото на VII век е зает именно от демографската и военна експанзия на прабългарите (Българи) и Sclaveni (склавини) , подготвяйки почвата за създаването на трайни държавни формации в региона.
Появата в изворите: Византийски автори от VI век като Прокопий Кесарийски, Йорданес и псевдо-Маврикий описват подробно тези племена под латинизираната форма Sclaveni (склавини).
Обществена структура: За разлика от централизираните държавни образувания или степните конни съюзи, склавините живеят в родово-племенен строй, основан на общинско земеделие, скотовъдство и горски стопански дейности. Военната им организация се гради върху народно ополчение и масови пеши отряди, които използват изключително умело гористия терен, реките, блатата и тактиката на засадите.
Заселване в земите северно от Дунав и пограничието
Инфилтрация в региона: През VI век, под натиска на други мигриращи народи (авари, прабългари), големи групи склавини се придвижват към карпатските и дунавските земи. Те овладяват плодородните долини и горски масиви на север от река Дунав, превръщайки се в траен демографски фактор в съседство с бившите римски провинции.
Византийските автори от VI век – в частност Прокопий Кесарийски (в своето „История на войните“), готският историк Йорданес (в „Гетика“) и анонимният военен трактат „Стратегикон“ (приписван на император Маврикий) – оставят изключително детайлни и живи описания на тези общности, наричани в латинските текстове Sclaveni (склавини).
1. Външен вид, физическа сила и начин на живот
Издръжливост и закаленост: Авторите ги описват като изключително високи, едри и физически здрави мъже. Те са безкрайно издръжливи на сурови условия – студ, жега, липса на храна и тежък терен.
Цвят на кожата и косата: Според описанията те имат светла кожа и руси или кестеняви коси, като телата им се отличават с естествена сила.
Примитивен бит: Живеят разпръснато, в бедни хижи, изградени сред гъсти гори, блата и труднодостъпни речни долини. Нямат големи градове или постоянни каменни укрепления, което ги прави трудни за локализиране и завоюване.
2. Обществено устройство и анархия
Липса на едноличен владетел: Византийските наблюдатели отбелязват с удивление, че тези племена не се управляват от един цар или монарх. Те живеят в общински строй и се управляват от многобройни старейшини или племенни вождове.
Свободолюбие и демокрация (военна съвещателност): Вземането на важни решения (особено за война и мир) става чрез общо събрание на общността. Всички въпроси се обсъждат колективно, което за византийците изглежда като форма на „безредие“ или анархия, но всъщност отразява тяхната дълбока племенна свобода и равенство сред мъжете воини.
3. Военно изкуство и тактика (Уникалният почерк)
Пеша отбрана и маскировка: За разлика от римляните или степните конници, те са предимно пеши воини. Изключителни майстори са на изненадващите нападения, засадите и маскировката.
Използване на терена: Прокопий и псевдо-Маврикий описват как тези племена използват непроходими гори, стръмни планински склонове и блата. Те могат с часове да се укриват под водата в езерата или реките, дишайки през изкуствено изтеглени кухи тръстики, докато изчакат врага да мине, за да го нападнат внезапно.
Въоръжение: Воините не носят тежки брони или ризници. Основното им оръжие са малки дървени лъкове със стрели, натопени в отрова, както и къси копия (сулици) и щитове. Близкият бой не им е любим, но са изключително опасни в пресечена местност, където превъзхождат редовната армия по бързина и адаптивност.
4. Бит, религия и нрави
Свободен дух и гостоприемство: Изворите ги описват като изключително гостоприемни към чужденци и гости – всеки гост е почетен и защитен с цената на всичко. В същото време те са крайно независими и мразят робството или чуждото владичество.
Езичество и вярвания: Покланят се на сили на природата, сред които централно място заема богът на мълнията и гръмотевиците (Перун). Жертват му животни и почитат реките, изворите и горите като свещени места.
Семеен живот и морални норми: Византийските автори отбелязват тяхната сурова патриархална морална система, където съпружеската вярност е издигната в культ, а жените са толкова отдадени на мъжете си, че според някои хроники при смърт на съпруга доброволно се самоубиват на погребалния му кладенец.
1. Липсата на държавна централизация и „лесна мишена“ за дипломация
Склавините не притежават държавна машина, царски двор, данъчна система или постоянен централизиран елит. Те се управляват от множество самостоятелни вождове и старейшини.
За византийската дипломация (цариградската имперска канцелария) това е позната среда. Империята лесно прилага срещу тях принципа „разделяй и влачай“ (divide et impera). Чрез подкупи, пратеничества, търговски привилегии или насочване на едни племенни вождове срещу други, Рим успешно тушира мащабни екзистенциални заплахи, подтиквайки ги към взаимни междуособици.
В очите на имперските пълководци склавините са отлични бойци за засади и горска война, но те нямат потенциал за обсада и завземане на големи каменни крепости, нито пък разполагат с тежка кавалерия, която да разбие редовната византийска армия на открито поле.
Набезите им в Мизия и Тракия се възприемат от Константинопол по-скоро като „сезонно бедствие“ или периферен проблем на сигурността, който се решава с наказателни експедиции, а не като смъртна заплаха за оцеляването на самата империя.
Как хрониките описват защитата в този регион?
Византийските хроники и военни трактати от VI и VII век (като вече споменатия „Стратегикон“ на псевдо-Маврикий и историческите трудове на Теофилакт Симоката) описват дунавския отбранителен пояс чрез следните ключови елементи:
1. Дунавският лимес като железобетонен щит
Империята инвестира огромни ресурси в поддържането на дунавската граница. Брегът е гъсто застроен с мрежа от малки и големи каменни крепости (кастели), които следват течението на реката.
Тези укрепления разполагат с постоянни гарнизони, наблюдателни кули и система за ранно предупреждение (сигнални огньове), с които веднага се предава информация към вътрешността на провинциите при преминаване на реката.
2. Речен флот и контрол над водите
Римляните отлично знаят, че склавините нямат традиция в морското или голямото речно корабоплаване (те използват предимно изкопани от едно дърво моноксили/лодки-дървета).
Затова Империята поддържа речна флотилия (dromons/patrol boats) по Дунав. Нейната задача е да патрулира по реката, да прехваща лодките на преминаващите и да ги унищожава още във водата, преди да са стъпили на южния бряг.
3. Мобилни полеви армии (Комитати)
В дълбочина зад дунавските гарнизони са разположени мобилни полеви части (в Тракия и Илирик), които действат като бърз реактивен удар. Когато склавински отряди успеят да пробият лимеса и да навлязат за грабеж, тези имперски части ги причакват на обратния път към реката, когато воините са натоварени с плячка и плячката ги забавя.
Промяната на парадигмата
Тази система работи успешно срещу разрошените склавински племена. Всичко обаче се срива стратегически през 680 г. при Онгъла, защото Българи (с тяхната желязна държавна дисциплина, тактика на тежката и лека конница, инженерни умения за изграждане на мащабни валове) се обединяват с местния склавински човешки и отбранителен ресурс. Тогава империята вече не се сблъсква с разрошени горски отряди, а с мощна, организирана военна коалиция, способна да разбие лично императорската армия.
.....
Отношенията на склавините с хан Кубрат и границите с българите
Преди трайното усядане и съюз при Онгъла в края на VII век, отношенията между склавинските общности в Северното Причерноморие и Подунаввието и прабългарското обединение, оглавявано от хан Кубрат (Стара Велика България), преминават през етап на дълготрайно съжителство, васалитет и геополитическо разграничение.
1. Границата и териториалното съседство
Пространствено разделение: В рамките на Стара Велика България (съществувала през първата половина на VII век в степните и лесостепните пространства между Азовско море, Кавказ и река Днепър/Дунав), основните ядра на прабългарските племена (Българи) заселват откритите степни и полустепни зони, където тяхната конница и скотовъдният им начин на живот намират естествена среда.
Зоните на склавините: Склавинските племена заемат предимно горските масиви, поречията на големите реки и по-затворените ландшафти в северната периферия на степната зона и земите към долното течение на Дунав.
2. Политически характер на отношенията (Кубратовата власт)
Хан Кубрат като върховен владетел: Съгласно както ранносредновековните извори (например патриарх Никифор и Теофан Изповедник), така и археологическите данни от Перешчепинското съкровище, хан Кубрат е владетел с висок държавнически авторитет, признат дори от Византия (титлата патрикий).
Васални и съюзнически отношения: Склавинските общности, които попадат в орбитата на Стара Велика България, не са унищожени или подложени на робство. Те влизат в отношения на политическа зависимост и съюз с българите. В закрилата, която прабългарската военна машина осигурява срещу външни заплахи (като аварите на запад или хазарите на изток), склавините виждат стабилност. В замяна те дължат лоялност, данъци в натура (земеделска продукция, горски стоки) и военни контингенти за общи акции.
Търговските отношения: Кубрат, българите и онгълските склавини
Търговията между прабългарите (Българи) под върховната власт на хан Кубрат и местните склавински общности в дунавския и черноморския ареал не е просто размяна на стоки, а симбиотична икономическа система, която крепи тяхното политическо и военно партньорство.
Онгълът и взаимоотношенията между българи и словени
Разглеждането на отношенията между прабългарите (начело с хан Кубрат и по-късно хан Аспаруh) и местното население в региона на Онгъла и долното течение на Дунав изисква освобождаване от клишетата на старата историография. Схващането, че българите са били „прости военни номади“, зависими изцяло от земеделската продукция на съседите си, противоречи както на материалната култура на прабългарите, така и на техния държавно-политически капацитет.
Стопанският профил: Митът за пълната зависимост от жито
Земеделските традиции на българите: Народите от прабългарския кръг (включително тези от Волжка България и Черноморско-Каспийския ареал) са притежавали високоразвито стопанство. Традиционното съхранение на зърно в подземни хранилища (силози) е било добре позната и утвърдена практикана практика, гарантираща продоволствена сигурност дори при неблагоприятни години.
Връзките с Волжка България: Търговските и културни артерии на евразийското пространство са осигурявали на българския владетелски елит достъп до огромни ресурси, включително зърнени храни, занаятчийски стоки и металообработване. Кубрат не е бил изолиран степен вожд, а владетел на мощно обединение (Стара Велика България), способно да поддържа сложни икономически мрежи.
Кой от кого се нуждае повече? (Взаимната изгода)
Взаимоотношенията в Онгъла не са били основани на едностранно подчинение или милост, а на прагматичен симбиозен интерес:
Нуждите на словените:
Военна закрила: Регионът на долния Дунав и североизточните му покрайнини е бил изложен на постоянни опустошителни набези от страна на Аварския хаганат, Византийската империя и различни племенни съюзи. Словените (както ги наричат източниците за този период) са живели в разпръснати родово-общинни структури без централизирана военна мощ.
Лидерство: Те се нуждаели от силен, организиран и опитен във военно отношение политически център, който да обедини силите им за ефективна отбрана.
Нуждите на българите (под ръководството на Кубрат и Аспаруh):
Демографски и стопански ресурс: За трайното установяване на нова държавна структура в контактната зона с Византия на българите е било необходимо компактно местно население, което да осигурява логистика, допълнителни храни и тилово обезпечение.
Геополитическа стабилност: Съюзът с местните племена е превръщал региона в сигурна база, а не в враждебна територия.
Как са склонили към съюз и търговски отношения?
Преминаването от неутралитет или предпазливост към близък съюз (увенчан с идването на Аспарух и създаването на дунавска България) се е осъществило по следните причини:
Дипломацията на Кубрат: Със своето заветите за единство и силна държавност, Кубрат е успял да наложи модел на съжителство, при който местните общности запазват своята вътрешна автономия, но получават институционална и военна закрила.
Липса на алтернатива пред Византия: Византийската империя третирала славянското население предимно като обект за данъчно облагане, масови преселения (апосикли) или военно подчинение. Българският вариант предлагал равноправно партньорство в рамките на обща отбранителна система.
Общият враг: Натискът от страна на аварите на северозапад и агресивната политика на империята на юг не оставяли друго пространство за маньовър. Съюзът с българите се оказал единствената жизнеспособна стратегия за съхранение на самите словени.
Тезата за гордостта на племенните вождове е напълно основателна. В племенните общества властта се гради върху личния престиж, военната слава и защитата на рода. Никой горд вожд не би отстъпил доброволно суверенитета си без сериозни извънредни обстоятелства.
Тъй като мащабна военна принуда или покоряване на тези общности от страна на прабългарите липсват в историческите свидетелства, насочването към природни фактори и геополитическа криза разкрива истинската динамика на събитията.
1. Климатични и екологични фактори: Сушата и промяната на ландшафта
През втората половина на VII век Източна Европа и Черноморско-каспийският ареал преминават през фази на климатични колебания, свързани с по-сухи периоди. Това оказва пряко влияние върху региона на долния Дунав и Онгъла:
Падане на водното ниво: Намаляването на дебита на Дунав и притоците му води до изсъхване на блатата и промяна на водния режим. Въпреки че това улеснява преминаването на речни прегради, то драстично свива влажните зони, които традиционно служат за естествена защита и осигурител на риболов и напояване за местните общности.
Криза в традиционното земеделие: При засушаване горско-степните и низинните райони страдат от недостиг на влага. Това поставя под въпрос продоволствената сигурност на разпръснатите родово-общински структури, които не разполагат с мащабни иригационни системи или централизирани резерви (за разлика от добре организираните държавни формации).
Принудата от оцеляването: Когато природната среда стане враждебна, гордостта отстъпва пред прагматизма на физическото оцеляване. Общностите се нуждаят от стабилен център, който да гарантира хранителни резерви и защита от глад и миграционен натиск.
2. Византийският колапс на северните граници
Докато местните племена са изправени пред екологичен и демографски стрес, основният им геополитически съсед — Византийската империя — преживява екзистенциална криза:
Арабската експанзия: В периода на възникване и възход на Ислямския халифат (средата и втората половина на VII век), Византия е принудена да прехвърли цялата си военна мощ, ресурси и внимание към източните си граници (Сирия, Палестина, Анатолия, а впоследствие и обсадата на Константинопол от 674–678 г.).
оголената дунавска граница: Империята фактически губи способността си да поддържа ефективна отбранителна система (лимес) по долното течение на Дунав. Византийските гарнизони са изтеглени или крайно намалени.
Краят на защитата и данъчния рекет: Местните общности губят както „закрилата“ (често изразяваща се в рекетиране и налагане на тежки данъци от страна на империята), така и възможността да разчитат на императорската помощ при външни заплахи.
3. Формирането на съюза: От принуда към прагматизъм
В тази ситуация на двойна криза — природна (суша/несигурност на реколтата) и геополитическа (липса на византийски щит срещу аварите и други набези) — идването на Аспаруh и българите не се възприема като чуждо завоевание, а като единствения спасителен пояс:
Организационен капацитет: Българите носят със себе си военно-административна структура, способна да организира мащабно строителство на укрепени лагери (какъвто е самият Онгъл със своите землени валове), които служат като убежище както за самите българи, така и за съюзното население.
Симбиноза, а не поглъщане: Вместо да унищожи или пороби местните племена, българите им предлагат стратегически пакт. Вождовете запазват вътрешното си самоуправление и авторитет пред своите хора, но стават част от по-голяма, боеспособна отбранителна и държавна система.
Природната принуда и вакуумът на власт, оставен от ангажираната с арабите Византия, превръщат това партньорство от невъзможно в неизбежно, полагайки основите на дунавска България.
Какво говорят природните „архиви“ (палеоклиматологията и науката)?
Тук обаче ситуацията е съвсем различна. Съвременната наука разполага с изключително прецизни природни „архиви“, които се четат със средствата на палеоклиматологията:
Анализ на дървесните пръстени (дендрохронология): Данните за източноевропейския и карпатско-черноморския ареал показват, че в рамките на VII век протичат мащабни климатични флуктуации. Периодът около втората половина и края на VII век съвпада с фази на преход към по-сухи и нестабилни климатични условия в Югоизточна Европа (често разглеждани в контекста на по-широки климатични проучвания за края на Късната античност).
Ледени ядра, седименти и хидроложки данни: Изследванията на нивата на затворени водоеми и речни отложения в региони, повлияни от континенталния климат, сочат редуване на периоди на спад на водните нива в дунавския басейн през този век.
1. Защо беше избран именно Онгълът?
Онгълът не е избран случайно, а като перфектен естествен „силов множител“ (force multiplier):
Естествена крепост: Районът представлява лабиринт от блатисти местности, гъсти гори, пясъчни коси и разклонения на река Дунав (включително исторически свързван с остров Певки). Това е терен, в който мащабна армия губи своето предимство.
Неутрализиране на имперската мощ:
Срещу българите се изправя редовна римска армия с тежка катафрактна кавалерия (конница в желязна броня) и сериозен флот. В открита степ или равнина тази армия би имала огромно предимство. Избирайки блатистия Онгъл, българите принуждават противника да воюва на територия, където тежкият строй и маневреността на римската кавалерия стават невъзможни. Хидроложката специфика на делтата: Дунавската делта е изключително динамична среда. Както обсъдихме в контекста на климатичните колебания и сухите периоди през VII век, спадането на водния дебит води до бързо затлачване на по-малките ръкави, образуване на плитчини и изсъхване на блата.
Капан за римските кораби (дромони и транспортни съдове): Римският флот пристига по море и навлиза в речните ръкави и лиманите, за да подкрепи сухопътната армия на император Константин IV Погонат. Ако в този момент водното ниво е било занижено поради естествени климатични или сезонни фактори, маневреността на тежките имперски кораби драстично е намаляла.
Засядане и изолация: Корабите рискуват да заздравеят в плитчините или да бъдат блокирани в стеснените от наноси речни ръкави. Това превръща мощния амфибиен десант в логистичен капан — флотът не може да се оттегли бързо, нито да опрегне пълноценно артилерийската или десантната си мощ в тесните и сухи протоци.
Принудена ли е битката да бъде единствено сухоземна?
Да.
обездвижване на флота:
Засядането или ограниченото движение на корабите лишава императора от основното му предимство — мобилния речни и морски флот, който трябва да осигурява флангово прикритие, артилерийска поддръжка с огневи средства (като гръцки огън) и сигурна линия за снабдяване. Разкъсване на комуникациите: Притиснати от терена, римските войници са принудени да атакуват на малки, разпръснати групи през калните и водни прегради дървените валове, изградени от българите.
Психологическият срив: Когато император Константин IV напуска армията (официално за лечение в Месемврия), а войската осъзнава, че нито флота може да я изтегли ефективно през плитките води, нито пехотата може да пробие укрепения лагер, настъпва оперативна криза.
1. Сянката на арабските войни и изтощението на ресурсите
Армия на ръба на силите си:
Малко преди кампанията срещу българите в делтата на Дунав, Византийската империя излиза от титаничен сблъсък с Арабския халифат – в това число тежката тригодишна арабска обсада на Константинопол (674–678 г.). Въпреки че империята постига бляскав успех срещу арабите (благодарение на новото оръжие – „гръцки огън“ и дългогодишната отбрана), този триумф изисква огромни финансови, материални и човешки жертви.
Редовните полеви армия и флот са мобилизирани и десетилетие наред се бият на два фронта (в Мала Азия и по море).
Структурен преход: Началото на „тематната“ система
През VII век (започнало още при император Ираклий) старата римска професионална армия претърпява еволюция заради загубата на богатите провинции в Сирия, Египет и Северна Африка.
Създават се ранните теми (военно-административни окръзи в Мала Азия като Тракесион, Опсикион и др.), където войниците-земледелци (стратиоти) получават земи срещу задължението да се бият.
Това прави армията изключително ефективна за отбрана на собствена територия, но прехвърлянето на мащабни настъпателни сили извън границите на империята (какъвто е походът на север от Дунав) става логистично тежко и рисковано.
Комбинираната армия при Онгъла (Според изворите)
Когато император Константин IV решава да се справи с прабългарската заплаха през 680 г., той мобилизира внушителна за стандартите на епохата военна группировка:
Сухопътни сили:
Амфибиен флот:
Вътрешни проблеми, дисциплина и команден срив
Византийските архиви описват няколко фатални слабости в състоянието на тази армия по време на самата операция през 680 г.:
Логистичен и психологически колапс: Сблъсквайки се с непроходимите блата, липсата на нормални пътища за снабдяване и непрекъснатите тормозещи действия на българите и съюзните им отряди, духът на войниците започва да спада.
Команден вакуум: Решението на император Константин IV да напусне лагера и да се оттегли към Месемврия (Несебър) уж заради здравословни проблеми (болест на краката или кожно заболяване, откъдето идва и прякорът му Погонат — въпреки че често този прякор се предава и от баща му) е отразено в хрониките като катoстрофа за дисциплината.
Във военните извори отсъствието на върховния главнокомандващ в критичен момент неизбежно води до парализа на командването, загуба на координация между флота и сушата и паника сред редовите войници.
Всредновековните византийски хроники (предимно тези на Теофан Изповедник и патриарх Никифор) българите не са описани романтично, нито пък с умиление. За имперските автори от онова време ние сме новопоявила се, изключително опасна и „варварска“ сила, която заплашва реда в цивилизирания свят.
В техните текстове образът на българите се изгражда чрез няколко основни характеристики:
1. Като нашественици и „народ, преминал реката“
В хрониките идването на българите на юг от Дунав се описва като стихийèн и заплашителен процес. Те са наричани с етнонима Βούλγαροι (Българи), като хронистите отбелязват тяхното идване от земите около Меотида (Азовско море) и Черно море. Византийците ги възприемат като типичен степен народ с висока военна мобилност, който нарушава установения римски граничен ред (лимеса).
2. Признание за военна сила и неукротимост
Въпреки че ги наричат „варвари“, византийските автори са принудени да отчетат тяхната желязна дисциплина и изключителни военни качества. В текстовете за битката при Онгъла (680 г.) се подчертава, че българите не се поддават на фронтален сблъсък, а използват хитрост, укрепления и изчаквателна тактика. Хронистите описват как имперската армия, водена лично от императора, се разбива в техните зелени лагери и валове, което за ромеите е било шок и унижение.
3. Описание на външния вид и обичаите
В ранните византийски и латински извори прабългарите често са описвани през призмата на класическите степни стереотипи:
Конници и воини: Подчертава се тяхната неразривна връзка с коня, бързината на маневрата и умението да боравят с лък и меч.
Суров бит и непоколебимост: За разлика от уседналото ромейско население, българите са представени като сурови, закалени в битките хора, за които войната и свободата стоят над всичко.
4. От „скитници“ до държавни субекти
Интересен детайл в самите византийски архиви е еволюцията на отношението: в началото хронистите се опитват да третират българите като временна банда или племе, което може да бъде прогонено с наказателна експедиция. След разгрома на Константин IV Погонат обаче тонът се променя – империята е принудена да признае факта, че срещу себе си има организирана държавна сила, с която трябва да се съобразява, а впоследствие и да започне да плаща годишен данък.
За да разберем напълно картината на епохата, трябва да насочим поглед към третите ключови участници в събитията от VII век — словените (в хрониките често наричани склавини).
Когато съпоставим писмените византийски архиви, съвременната археология и палеоклиматичните данни, пред нас се разкрива изключително логичен модел на поведение и стратегически избор от тяхна страна. Това не е история на хаос, а история на прагматично оцеляване.
1. Какво разказват архивите и археологията за поведението на склавини ?
Децентрализиран и „неуловим“ начин на живот: Византийските военни трактати (като „Стратегикон“ на псевдо-Маврикий) описват словените като общности без централна власт и без големи градове. Археологията напълно потвърждава това: техните селища (от т.нар. културен кръг Корчак или Прага-Корчак) са неукрепени, разпръснати горски селища с малки полувземни къщи.
Тактиката на пасивна съпротива и избядняване на ландшафта: Когато империята се опитва да ги нападне или да събере данъци, те не влизат в открито генерално сражение. Археологическите следи показват бързо изоставяне на селища при опасност и оттегляне в гъстите гори и блата. Вместо това те залагат на засади, бързи удари и изтощаване на врага.
2. Климатичният фактор: Защо „горският ред“ рухва?
Както обсъдихме в контекста на палеоклиматичните изследвания за втората половина на VII век, засушаванията и промяната в хидроложкия режим на Дунавския басейн нанасят удар върху традиционния поминък на словените:
Пресъхването на малките горски реки и промяната в нивата на блатата поддържат под въпрос горското земеделие и риболова.
Разпръснатите родово-общински структури нямат централизирани хранителни запаси (силози) или иригационни системи, с които да посрещнат няколко поредни сухи или гладни години.
Археологията в дунавския ареал от този период показва преместване на населението по-близо до основните водни артерии (големите ръкави на Дунав), но там пък те се сблъскват с друг проблем — пълната липса на защитни механизми срещу външни нашественици.
Геополитическият избор: Сливане вместо сблъсък
В тази ситуация на изключителен стрес (екологичен натиск + оттегляне на византийския лимес + заплаха от аварите на северозапад), поведението на словените претърпява еволюция. Изборът им се основава на чист прагматизъм:
Отказ от изолация: Да се опитват да воюват сами срещу организирана сила (било то империята или новите степни формирования) означава сигурна демографска катастрофа.
Търсене на силен държавен център: Когато на хоризонта се появяват българите (водени от прагматичния държавнически замисъл на Аспарух), словените правят избор в полза на интеграцията.
Пакетът „Защита срещу Ресурси“:
Българите носят военна организация, тежка конница, инженерни умения за изграждане на масивни валове (като тези при Онгъла) и централизирано командване.
Словените предоставят огромен човешки и пехотен ресурс, познаване на терена, лостика и допълнителна работна ръка.
Заключение: Стратегическият избор
Поведението на словените през VII век е класически пример за адаптивна стратегия при криза. Археологията и климатичните данни доказват, че те не са били пасивни жертви на историята. Избирайки да влязат в съюз и да споделят съдбата си с българите при Онгъла, те сменят своя модел на съществуване — от разпръснати и уязвими горски племена се превръщат в съдружници в изграждането на нова, трайна европейска държавност.
Този човешки фактор е може би най-финият и съществен механизъм в историята, който рядко влиза в учебниците, но движи събитията отвътре. Когато говорим за съюза между българи и словени през VII век, политиката не е абстрактна геополитика, а непрекъснат пазар на доверие, влияние и лични интереси на местните старейшини.
Обикновеният човек (земледелецът, скотът, войнът в ополчението): Неговата мотивация е екзистенциална. Той иска сигурност за семейството си, хляб в силозите, защита от глад, защита от аварските грабежи и край на византийския данъчен рекет. За него идеологията няма значение — важното е утре да е жив.
Племенният вожд / Старейшината: Неговата мотивация е власт, престиж и съхранение на неговото собствено място в йерархията. В едно разпръснато, демократично по своята същност племенно общество, властта на старейшината е крехка. Ако настъпи криза (суша, глад, военни поражения), хората бързо му отнемат доверието и го сменят.
Изгодата на старейшината: Как се печели от съюза?
Когато на хоризонта се появява организираната военна и държавна машина на българите, умният племенен старейшина бързо преценява ситуацията през призмата на личната си изгода:
Запазване на вътрешната власт: Ако старейшината се противопостави сляпо на новата сила, той ще загуби всичко — и властта, и живота си. Ако обаче пръв договори условията с българския владетел (хан Аспарух), той се превръща от „горски вожд“ в легитимен управник, признат от държавния център.
Достъп до ресурси и статус: В новата държавна структура местните вождове получават гаранции, че техният авторитет пред техните собствени хора ще бъде уважен. Те стават част от новия елит — посредници между централната власт и общините. Тяхната лична изгода се състои в това да запазят привилегиите си, получавайки държавна закрила, оръжие и дял от военната плячка.
Симбиозата на интересите
Така се получава удивителен политически баланс:
Народът получава това, което търси — сигурност, защита и стопанска стабилност под крилото на добре организирана държава.
Старейшината получава това, което търси — съхраняване на своето управление, изгода и статус в новата йерархия.
Българската държавна власт получава това, което ѝ е нужно — лоялно местно население, демографски ресурс и пехотна армия, готови да защитят дунавския лимес със съюз с българите...
