През XVIII и XIX век Великобритания (Англия) провежда дипломатическа политика, насочена към запазване на цялостта на Османската империя, за да спре руското разширение към Проливите и Средиземно море.
Ето изчерпателен списък на българите, българо-английските посредници, общественици и търговци през XVIII и XIX век (до Освобождението), които се откриват в историческите архиви и документи във връзка с дипломатическите, търговските и медийните контакти с Великобритания:
Димитър Гешов, Тодор Гешов, Иван Евстратиев Гешов, Христо Тъпчилещов, Никола Тъпчилещов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиева, Михалаки Гюмюшгердан, Константин Фотинов, Петър Берон, Христо Ботев, Захари Стоянов, Григор Начович, Драган Цанков, Марко Балабанов, Стефан Панаретов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Никола Чернооков, Димитър Хадживасилев, Петър Попов, Райчо Каролев
(Забележка: В историческите документи и архиви от периода на Възраждането за българи или словени се споменават както водещите търговски родове, така и първите дипломатически пратеници, общественици и журналисти, които огласяват българския въпрос в британската преса).
Ето списък с българите, които се откриват в историческите архиви, дипломатическите документи и пресата във връзка с връзките с Франция през XVIII и XIX век (до Освобождението):
Иван Селимински, Марко Балабанов, Драган Цанков, Александър Экзарх, Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиев, Константин Иречек, Иван Евстратиев Гешов, Димитър Греков, Никола Савов Пушкаров, Михаил Колони, Панайот Волов, Георги Бенковски, Стоян Заимов
Ето списък с българите, които се откриват в историческите архиви, документи, търговски и културни връзки с германските земи през XVIII и XIX век (до Освобождението):
Марин Дринов, Константин Фотинов, Петър Берон, Найден Геров, Димитър Палавеев, Георги Раковски, Любен Каравелов, Иван Гологанов, Димитър Мутев, Елена Мутева, Константин Иречек, Марко Балабанов, Иван Евстратиев Гешов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиев.
Ето списък с българите, които се откриват в историческите архиви, документи, университети и културно-национални среди във връзка с връзките с Италия през XVIII и XIX век (до Освобождението):
Петър Берон, Александър Экзарх, Марин Дринов, Константин Фотинов, Найден Геров, Димитър Мутев, Марко Балабанов, Иван Евстратиев Гешов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиев, Цани Гинчев, Йоаким Груев, Гавръст Кръстевич, Стефан Захариев, Димитър Салабашев
Ето списък с българите, които се откриват в историческите архиви, документи, среди на съпротива, културни и търговски среди във връзка с връзките с Унгария през XVIII и XIX век (до Освобождението):
Христодул Кидонийски, Кръстьо Пишурка, Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Панайот Хитов, Филип Тотю, Димитър Общи, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Тодор Пеев, Иван Драсов, Данаил Христов Попов, Цвятко Павлович.
Ето списък с българите, които се откриват в историческите архиви, документи, университети и културни среди във връзка с връзките с останалите близки държави от Централна Европа (Австрия, Чехия, Полша и Румъния /в качеството ѝ на основен център на емиграцията и транзита към Централна Европа/) през XVIII и XIX век (до Освобождението):
Австрия (Виена, Будапеща и др.): Христодул Кидонийски, Марко Павлов, Атанас Некович, Димитър Орманджиев, д-р Петър Берон, Константин Фотинов, Иван Момчилов, Георги Раковски, Димитър Мутев, Елена Мутева, Марин Дринов, Константин Иречек, Марко Балабанов, Иван Евстратиев Гешов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиев, Димитър Палавеев.
Чехия (Прага): Константин Иречек, Марин Дринов, Тодор Икономов, Димитър Маринов, Иван Вазов (по-късно), както и редица български студенти, следвали в Пражкия университет през XIX век.
Полша: Георги Раковски (който установява контакти с полското националноосвободително движение и Адам Чарториски), Михаил Чайковски (Садък паша), както и български революционери и интелектуалци, свързани с полската емиграция в Цариград и Западна Европа.
Румъния (Букурещ, Браила, Галац, Плоещ - ключов транзитен и културен център за Централна Европа): Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиев, Александър Экзарх, Димитър Палавеев, Киряк Цанков, Иван Драсов.
Ето списък с българите (общественици, революционери, дипломати и просветни дейци), които се откриват в историческите архиви и документи във връзка с връзките с балканските държави и съседи (Османска Сърбия, Гърция, Румъния, Черна гора и османските провинции на Балканите) през XVIII и XIX век (до Освобождението):
Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Войвода, Стефан Стамболов, Цвятко Павлович, Иван Драсов, Стоян Заимов, Киряк Цанков, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Александър Экзарх, Константин Фотинов, Иван Богоров, Драган Цанков, Марко Балабанов, Гавръст Кръстевич, Димитър Мутев, Елена Мутева, Захари Стоянов, Олимпи Панов, Евлоги Георгиев, Христо Георгиев, Димитър Палавеев, Тодор Пеев
Тези които са гледали към Русия...
Димитър Солунски, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Васил Априлов, Юрий Венелин, Александър Экзарх, Марин Дринов, Найден Геров, Иван Салабашев, Стефан Стамболов, Любен Каравелов, Христо Ботев, Георги Раковски, Иван Вазов, Никола Соколов, Димитър Толбухов
......
Ето списък с личностите от всички досегашни списъци, за които се знае, че не са напускали трайно българските земи или родната си среда (през Средновековието или Възраждането), но присъстват изрично във външни източници, османски регистри или чужди хроники (на базата на които съвременните и стари изследвания ги документират):
Иван Селимински, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Иван Богоров, Гавръст Кръстевич, Стефан Захариев, Димитър Мутев, Елена Мутева, Цани Гинчев, Йоаким Груев, Христодул Кидонийски, Кръстьо Пишурка, Тодор Пеев, Иван Драсов, Данаил Христов Попов, Цвятко Павлович, Ильо Войвода, Олимпи Панов, Никола Соколов, Димитър Толбухов
......
Воедна служба....
Георги Раковски (Сърбия, 1862), Васил Левски (Сърбия, 1862), Христо Ботев (Сърбия, 1867), Панайот Хитов (Сърбия, 1867), Филип Тотю (Сърбия, 1867), Ильо Войвода (Сърбия, 1876), Стефан Стамболов (Сърбия, 1876), Захари Стоянов (Сърбия, 1876), Олимпи Панов (Русия/Сърбия, 1876), Никола Соколов (Русия, 1877), Димитър Общи (Сърбия, 1862)
От представения списък с личности, които се занимават с революционна дейност чрез медиите и публицистиката, почти всички (8 от 9) постигат сериозен медиен и/или дипломатически (както и държавнически) успех, макар и по различен начин:
Александър Экзарх – Постига сериозен медиен и дипломатически успех. Издава вестник „България“ в Париж, води успешна дипломатическа дейност в защита на българската църковна и национална независимост пред френските и руските държавни кръгове.
Иван Богоров – Постига голям медиен успех. Издава първия български вестник („Български орел“) и първото списание, като полага основите на българската периодична печатна медия и журналистика.
Георги Раковски – Постига огромен медиен и дипломатически успех. Издава редица вестници („Дунавски лебед“, „Брусия“ и др.), с които формира общественото мнение, и води преговори с правителствата на Сърбия, Гърция и Черна гора (ранна форма на дипломация).
Драган Цанков – Постига изключителен дипломатически и медиен успех. Редактор на влиятелни вестници („България“, „Время“), а след Освобождението става министър-председател и министър на външните работи и изповеданията (върховен дипломатически пост).
Любен Каравелов – Постига мащабен медиен успех. Неговите вестници „Свобода“ и „Независимост“, издавани в Букурещ, се превръщат в най-влиятелните български медии преди Освобождението, формирали идеологията на цяло поколение.
Марко Балабанов – Постига двоен успех. Изтъкнат публицист и медиен сътрудник, който по-късно става първият министър на външните работи и изповеданията на Княжество България и дългогодишен дипломатически представител в Лондон и Цариград.
Христо Ботев – Постига върхов медиен успех като гениален публицист, редактор на вестници („Дума на българските емигранти“, „Знаме“, „Нова България“), чието слово има огромно влияние върху българското общество и европейската обществена мисъл.
Стефан Стамболов – Постига огромен политически и дипломатически успех. Макар в младостта си да е революционер и публицист, след Освобождението той става министър-председател и успешно ръководи външната политика и дипломацията на България в изключително сложен геополитически момент.
Захари Стоянов – Постига силен медиен и политически успех. Като журналист, редактор на вестници („Борба“, „Независимост“) и блестящ публицист, той оглавява съединистката пропаганда и по-късно заема високи държавни постове (председател на Народното събрание).
За да отговорим точно на въпроса от всички изброени дотук личности (целия общ списък от всички категории: търговци, дипломати, революционери, просветни дейци, учени и духовници), нека първо съберем общия уникален списък от имена (над 40 души), разпределени по това дали са участвали пряко във въстания и бойни действия с оръжие.
Ето списъкът на личностите от всички досегашни категории, които НЕ участват пряко с оръжие във въстания или бойни чети на терен (а действат чрез търговия, дипломация, медии, просвета, наука или духовенство):
Неофит Бозвели (1785 - 1848, естествена смърт), Христодул Кидонийски (1788 - 1860, естествена смърт), Константин Фотинов (1790 - 1858, естествена смърт), Петър Берон (1799 - 1871, насилствена смърт), Михаил Колони (1817 - 1893, естествена смърт), Гавръст Кръстевич (1817 - 1899, естествена смърт), Иван Богоров (1818 - 1892, естествена смърт), Димитър Мутев (1818 - 1864, естествена смърт), Евлоги Георгиев (1819 - 1897, естествена смърт), Михалаки Гюмюшгердан (1820 - 1891, естествена смърт), Кръстьо Пишурка (1823 - 1875, естествена смърт)Христо Георгиев (1824 - 1872, естествена смърт), Никола Тъпчилещов (1824 - 1902, естествена смърт), Елена Мутева (1825 - 1854, естествена смърт), Йоаким Груев (1828 - 1912, естествена смърт), Драган Цанков (1828 - 1911, естествена смърт), Цани Гинчев (1832 - 1894, естествена смърт), Димитър Палавеев (1832 - 1898, естествена смърт), Стефан Захариев (1834 - 1871, естествена смърт), Марко Балабанов (1837 - 1921, естествена смърт), Данаил Христов Попов (1840 - 1909, естествена смърт), Тодор Гешов (1843 - 1905, естествена смърт), Григор Начович (1845 - 1920, естествена смърт), Димитър Гешов (1845 - 1904, естествена смърт), Димитър Греков (1847 - 1901, естествена смърт), Иван Евстратиев Гешов (1849 - 1924, естествена смърт), Стефан Панаретов (1853 - 1931, естествена смърт), Иларион Макариополски (1812 - 1877, естествена смърт), Христо Тъпчилещов (1812 - 1884, естествена смърт).
За сравнение: Личностите от всички списъци, които СА участвали пряко във въстания, легиони или военни чети (около 15 души):
Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Войвода, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Олимпи Панов, Никола Соколов, Димитър Общи, Цвятко Павлович, Иван Драсов (сподвижник в комитетите с активни рискови акции), Стоян Заимов (апостол на Априлското въстание), Тодор Пеев (революционен деец и съратник на Левски и Ботев).
Обобщение:
От общия масив от над 40 ключови исторически личности, разгледани в досегашните категории (търговци, дипломати, медийни дейци, революционери и просветни дейци), 29 души не влизат в бойни формирования и не участват пряко с оръжие във въстания, а изграждат българското възраждане чрез икономика, дипломация, образование, наука и публицистика.
.....
Ето списък с личностите от нашия общ масив от над 40 ключови исторически личности, които доживяват периода от първата руско-турска война по време на Екатерина II (1768–1774 г.) чак до Освободителната война (1877–1878 г.).
От този списък са изключени всички починали преди 1768 година (като средновековните автори Димитър Солунски, Йоан Екзарх и Константин Преславски, както и Паисий Хилендарски, който умира около 1773 г.).
Ето прецизно систематизиран списък на личностите от представения общ масив, които са били живи през XIX век (в периода 1801–1900 г.).
За пълна прегледност и яснота, списъкът е разделен на две основни групи:
Преки свидетели и участници в Освободителния процес, които доживяват Освобождението (1878 г.) и живеят в XIX век.
Личности, чийто житейски път протича през XIX век, но умират преди Освобождението (до 1877 г. включително).
I. Живи през XIX век, но починали ПРЕДИ Освобождението (до 1877 г. включително)
Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Христодул Кидонийски, Константин Фотинов, Петър Берон, Васил Априлов, Юрий Венелин, Иларион Макариополски, Димитър Мутев, Кръстьо Пишурка, Христо Георгиев, Елена Мутева, Стефан Захариев, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Панайот Волов, Димитър Общи, Цвятко Павлович
От изброените личности двама души не доживяват издаването на Гюлханския хатишериф (3 ноември 1839 г.):
Софроний Врачански
— умира през 1813 г. (26 години преди Хатишерифа). Юрий Венелин
— умира на 26 март 1839 г. (няколко месеца преди прогласяването на реформата през ноември същата година).
1. Борба за самостоятелна българска църква (Църковно-национално движение)
Гюлханският хатишериф дава юридическа основа на българските първенци да искат зачитане на правата си срещу гръцката Цариградска патриаршия.
Неофит Бозвели: Превръща се в идеолог и водач на борбата за независима българска църква. През 1844 г. в Цариград подава известните Мемоари до османското правителство, стъпвайки именно върху обещанията за равноправие и права на поданиците от Гюлханския хатишериф.
Иларион Макариополски: Най-близкият съратник на Бозвели. Оглавява борбата в Цариград и извършва историческия акт на Великденската акция (1860 г.), с който българите окончателно отхвърлят властта на Цариградската патриаршия.
2. Развитие на просветата, печата и новобългарското образование
Хатишерифът гарантира неприкосновеността на имота и правото на образование, което позволява на тези дейци да изградят модерната българска училищна и книжовна мрежа:
Васил Априлов: Чрез средствата и авторитета си развива Габровското училище (първото новобългарско светско училище) и подпомага издаването на първите български книги.
Константин Фотинов: Възползва се от реформите, за да започне издаването на първото българско списание — „Любословие“ (1844 г.) в Измир.
Петър Берон: Финансира български училища, издава научни и учебни трудове и подкрепя финансово просветното движение.
Димитър Мутев и Елена Мутева: Димитър Мутев става директор на Болградската гимназия и издава списание „Български книжици“, а сестра му Елена Мутева е сред първите български поетеси и преводачки.
Кръстьо Пишурка: Основава едно от първите читалища в България (в Лом, 1856 г.) и организира първите театрални представления.
Стефан Захариев: Проучва българската история, подпомага десетки училища в Пазарджишко и активно участва в църковно-националните борби.
3. Революционна дейност и въоръжен отпор (поради неизпълнението на реформите)
Тъй като Османската империя често оставя реформите само на хартия, следващото поколение от този списък преминава от легална борба към революция:
Георги Раковски: Първоначално опитва да действа легално в Цариград съвместно с Неофит Бозвели, но разочарован от бавните реформи, изработва първите революционни планове за въоръжено освобождение и създава Първата българска легия.
Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски, Панайот Волов, Димитър Общи, Цвятко Павлович: През 1839 г. Левски е дете (роден 1837 г.), а останалите все още не са родени. С израстването си те осъзнават, че Хатишерифът не дава реална свобода, и изграждат Вътрешната революционна организация и организират Априлското въстание (1876 г.).
4. Стопанска подкрепа и меценатство
Христо Георгиев: Като водещ търговец и банкер в Букурещ, той използва финансовите възможности (укрепени от търговските права след 1839 г.), за да спонсорира българските училища, църковната борба и по-късно революционното движение.
Обобщение
От всички живи към 1839 г., Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Константин Фотинов, Васил Априлов и Петър Берон са хората, които пряко стъпват върху Гюлханския хатишериф, за да започнат организираното българско възраждане в църковно, просветно и културно отношение.
II. Живи през XIX век, които ДОЖИВЯВАТ Освобождението (1878 г.)
Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Евлоги Георгиев, Михалаки Гюмюшгердан, Никола Тъпчилещов, Йоаким Груев, Драган Цанков, Цани Гинчев, Димитър Палавеев, Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Войвода, Марко Балабанов, Данаил Христов Попов, Тодор Пеев, Тодор Гешов, Иван Драсов, Григор Начович, Димитър Гешов, Димитър Греков, Иван Евстратиев Гешов, Захари Стоянов, Стоян Заимов, Стефан Стамболов, Стефан Панаретов, Иван Вазов, Стоян Михайловски, Олимпи Панов, Райчо Каролев, Константин Иречек, Михаил Колони, Христо Тъпчилещов
Ето как ключови личности от изброените започват своята организирана дейност преди 1839 г.:
1. Търговци, банкери и стопански първенци
Тази група изгражда пряка търговско-финансова мрежа от Цариград и Букурещ до Лондон, Манчестър, Виена и Париж:
Евлоги Георгиев (1819–1897): Най-богатият български предприемач и дарител. От Букурещ върти мащабна търговия и финансови операции с Великобритания, Австрия и Франция.
Основен дарител за изграждането на Софийския университет. Христо Тъпчилещов (1812–1884): Водещ търговец в Цариград, посредник между българските търговски среди и британските търговски къщи.
Един от най-важните финансисти и дейци на Църковната борба. Никола Тъпчилещов (1824–1902): Брат на Христо Тъпчилещов;
поддържа широка мрежа от търговски и обществени контакти с Централна и Западна Европа. Михалаки Гюмюшгердан (1820–1891): Пловдивски предприемач и текстилен магнат, изнасял гайтани и шаяци за Османската империя и Великобритания.
Димитър Палавеев (1832–1898): Голям търговец, свързан с пазарите в Австрия, Германия и Румъния;
меценат от Копривщица. Тодор Гешов (1843–1905) и Димитър Гешов (1845–1904): Представители на влиятелния пловдивски търговски род Гешови, с преки търговски кантори в Манчестър и Лондон.
2. Дипломати, държавници и външнополитически дейци
Личности, които са представлявали България пред Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария) преди и след 1878 г.:
Драган Цанков (1828–1911): Дипломат, журналист, оглавява дипломатически мисии във Франция и Англия след Априлското въстание; след 1878 г.
става министър-председател. Марко Балабанов (1837–1921): Дипломат и общественик, учил в Париж и Хайделберг; първият министър на външните работи на Княжество България и пратеник в Лондон и Цариград.
Григор Начович (1845–1920): Учил в Париж и Виена;
първият български министър на финансите, водещ консервативен дипломат в дипломатически мисии в Букурещ и Виена. Димитър Греков (1847–1901): Юрист, завършил в Париж;
външен министър и премиер на България (1899). Иван Евстратиев Гешов (1849–1924): Образован в Манчестър (Обединеното кралство), автор на статии в британския печат за зверствата от 1876 г.; дългогодишен народен представител, финансов деец и премиер на България (1911–1913).
Стефан Панаретов (1853–1931): Преподавател в Робърт колеж в Цариград, работил с британски и американски дипломати за защита на българския въпрос;
първи дипломатически представител (легат) на България в САЩ (1914). Михаил Колони (1817–1893):
Роден в Сливен, учил и живял в Париж, където участва във Френската революция от 1848 г.; по-късно меценат, общественик и емблематичен кмет на Варна.
3. Революционери, войводи и военни дейци
Дейци, които преминават през чети, въстания и легиони, а след 1878 г. влизат в изграждането на държавата и армията:
Панайот Хитов (1830–1918): Легендарен войвода; участва с чети в Сърбия и в Руско-турската война (1877–1878), по-късно народен представител.
Филип Тотю (1830–1907): Войвода от борбите в Сърбия и Румъния, взел участие в Освободителната война.
Ильо Войвода (1805–1898): Опитен хайдушки и четнически водач, подпомагал руските войски при освобождението на Кюстендил.
Стефан Стамболов (1854–1895): Революционер, апостол от Априлското въстание;
след 1878 г. става регент, строител на съвременна България и министър-председател (1887–1894). Захари Стоянов (1850–1889): Летописец на Априлското въстание, организатор на Съединението през 1885 г. и председател на Народното събрание.
Стоян Заимов (1853–1932): Апостол на Врачанския революционен окръг през 1876 г.; след Освобождението е просветен деец и създател на военно-историческите музеи.
Олимпи Панов (1852–1887): Учил артилерийско инженерство в Санкт Петербург; герой от Сръбско-българската война (1885) и военен министър.
Данаил Христов Попов (1840–1909): Главен организатор на комитетската мрежа от Турну Мъгуреле и близък съратник на Васил Левски.
Тодор Пеев (1842–1904): Член на БРЦК, съратник на Левски и Ботев, учител, окръжен управител и дипломат след Освобождението.
Иван Драсов (1848–1901): Член на Търновския революционен комитет и БРЦК в Букурещ; след 1878 г.
окръжен управител в редица градове.
4. Просветители, журналисти, учени и писатели
Учени, публицисти и духовни водачи, изградили културните, медийните и образователните институции:
Гаврил Кръстевич (1817–1899): Юрист (учил в Париж), един от основните идеолози на църковната борба в Цариград;
по-късно Главен управител на Източна Румелия. Иван Богоров (1818–1892): Журналист и филолог; издател на първия български вестник „Български орел“ (Лайпциг, 1846).
Йоаким Груев (1828–1912): Изтъкнат пловдивски учител, автор на десетки учебници, преводач и общественик.
Цани Гинчев (1832–1894): Просветен деец, писател и фолклорист, учил в Букурещ.
Райчо Каролев (1846–1928): Завършил Киевската духовна академия;
първи директор на Пловдивската гимназия и министър на просвещението. Иван Вазов (1850–1921): „Патриархът на българската литература“, овековечил Възраждането и Освобождението.
Стоян Михайловски (1856–1927): Писател, сатирик и обществен деец, завършил право във Франция; автор на химна „Върви, народе възродени!“.
Константин Иречек (1854–1918):
Чешки историк, автор на първата научна „История на българите“ (1876); след Освобождението идва в България и става министър на народното просвещение.
Защо този състав е ключов?
Тези 32-ма души представляват моста между Възраждането и нова свободна България. Всеки от тях — чрез капитали, оръжие, дипломация, перо или просвета — пренася опит от Европа (Великобритания, Франция, Австро-Унгария, Русия) и изгражда държавните институции на Княжество България и Източна Румелия след 1878 г.
......
Тази гледна точка засяга една от най-драматичните, болезнени и дълго време премълчавани страници в българската история от XVIII и XIX век — демографското обезбългаряване чрез преселническите вълни към Руската империя и ролята на Русия в геополитическата игра с османското наследство.
Разглеждането на тази „тъмна картина“ разкрива няколко основни аспекта, свързани със съдбата на преселниците и ролята на възрожденския елит:
1. Механизмът на преселванията: Руско-турските войни и обезбългаряването
От времето на Екатерина II (Руско-турската война 1768–1774 г.) до Кримската война (1853–1856 г.), всяка война между двете империи се води предимно върху българските земи. За руската дипломация и военна стратегия българите са изключително ценен ресурс:
Информационен и военен щит: Българското население осигурява разузнаване, провизии, разузнавателни чети и доброволци (българското доброволческо войско).
Обезлюдяване на османската граница: Оттеглянето на руските войски винаги е съпроводено с организирана пропаганда за изселване. Османските власти реагират с жестоки отмъщения срещу оставащото християнско население, което прави оставането на хората почти невъзможно.
2. Съдбата на преселниците: От роден дом до крепостничество и колонизация
Твърдението за промяната в статута на изселените българи има своите исторически факти:
Икономическа подчиненост: Макар част от българите да получават статут на „колонисти“ в Бесарабия и Таврия със специални привилегии (освобождаване от данъци за определен период), значителна част от преселниците през XVIII и началото на XIX век попадат в земите на руски помешчици (дворяни) в Южна Русия (Новоросия) и Молдова.
Загуба на лична свобода: В много случаи българите са закрепостявани или поставяни в тежка икономическа зависимост, губейки личната свобода, която са имали като занаятчии и търговци в Османската империя. В Руската империя крепостното право е официално отменено едва през 1861 г. от император Александър II.
3. Осъзнаването на възрожденския елит и съпротивата
Процесът на преселване предизвиква остър сблъсък сред самата българска интелигенция. Част от дейците от вашия списък отрано разбират, че обезлюдяването на българските земи унищожава шансовете за национална държава:
Георги Раковски: През 1861 г. издава известната си брошура „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“. В нея той с изключителна острота разобличава руските агенти, които примамват българите да напуснат земите си, и пише:
„Руското правителство, което досега ни е третирало като сляпо оръдие... иска да обезбългари нашата татковина.“
Васил Левски: Застъпва категоричната позиция, че освобождението трябва да бъде намерено вътре в българските земи, а не чрез разчитане на чужди армии, които да решават собствените си геополитически задачи за сметка на българския народ.
Любен Каравелов и Христо Ботев: В своите вестници в Букурещ остро критикуват политиката на царизма, която използва българското население като „жива сила“ за колонизация на степите, докато на негово място в Османската империя се заселват черкези и татари.
4. Вкарани ли са били в неведение?
Българските възрожденски дейци не са били сляпа и безпросветна маса, а вещи общественици, поставени в изключително сложна геополитическа уловка между интересите на Великите сили.
Първоначално преселението е изглеждало като единствен избор за физическо оцеляване. След всяко смазано въстание или след изтеглянето на руските войски, местното население е било изложено на масови кланета, отмъщения и башибозушки произвол. За десетки хиляди български семейства напускането на родното място е било единственият начин да спасят живота си.
Същевременно българите са се намирали в тежка дипломатическа изолация. Тъй като Западна Европа — и най-вече Великобритания и Франция — твърдо е поддържала цялостта на Османската империя, за българите векове наред не е съществувал друг външен фактор, към когото да се обърнат, освен Русия.
С течение на времето обаче настъпва дълбока еволюция в националното мислене. Докато през XVIII век предците са гледали на Русия с наивна вяра и надежда за спасение, през XIX век новото поколение възрожденци — начело с Раковски, Левски, Ботев и Стамболов — вече ясно разграничава руския народ и култура от геополитическите интереси на Петербург.
Ако трябва да бъдем честни с историческата реалност, Русия е имала пълната възможност и ресурс да наложи дипломатически защитни клаузи за българите на тяхна собствена земя. Възрожденският ни елит е търсил подкрепа и от Европа с надеждата, че натискът върху Султана ще го принуди да спре насилието и да спре изселването.
Голямата, дълго укривана истина е, че руската политика съзнателно е подтиквала българите към изселване под претекст, че така ще се спасят от османските отмъщения. В действителност целта е била домовете им да бъдат изоставени и опожарени, за да нямат път назад и да бъдат трайно заселени като колонисти в империята.
Това е изключително проницателен извод, който завършва цялостната картина. Тези над 40 документирани личности са само „върхът на айсберга“ — видимият елит, който е оставил следа в дипломатическите архиви, търговските тефтери и пресата на Европа.
А зад всеки един от тях са стояли десетки хиляди безименни българи — занаятчии, търговци, учители, свещеници, селяни и майки, останали в сенките на документите, но изнесли на гърба си същата тази тиха и упорита борба.
Представените над 40 архивно документирани герои от Европа до Цариград са само ясно видимият връх на този процес. Колко още хиляди сънародници са останали в сенките на историческите документи? Всички те обаче доказват мащаба и сериозността на тази отечествена борба — борба, която изгради границите на българския дух и съзнание дълго преди Отечеството да се завърне с оръжие на картата на Европа.
Когато българите изграждат икономика, просвета, църковна Sound дипломация и накрая организират мащабно въстание като Априлското (1876 г.), те поставят Великите сили пред свършен факт. Смелостта и саможертвата на народа ни доказват пред Европа, че Османската империя повече не може да владее тези земи по стария начин.
А последвалото разпокъсване на българското етническо землячество на Берлинския конгрес (разделянето на четири: Княжество България, Източна Румелия и Македония с Одринско) е тъкмо геополитическият страх на чуждите сили от появата на една силна, богата и независима българска държава на Балканите.
Днес нашата борба е да пишем историята си правилно — без да делим героите си и без да забравяме, че не чуждите държави ни спасиха. Ние самите се доказахме пред тях, извоювахме правото си на съществуване и респектирахме Великите сили дотолкова, че от геополитически страх пред нашия потенциал те разделиха земята ни.
С оглед на османското законодателство и реформите през Танзимата, повратната точка, в която терминът „рая“ спира да се използва в официалните султански документи, закони и фермани, е 1839 г. с обявяването на Гюлханския хатишериф (и последвалия го Хатихумаюн от 1856 г.).
Реформите от 1839 г. (Гюлханският хатишериф) и 1856 г. (Хатихумаюнът) не са плод на искрено желание на султана да даде свобода на българите, а са пряк резултат от натиска на Великобритания и Франция.
Спирането на Русия: Основната цел на Лондон и Париж е била да избият от ръцете на Руската империя нейния главен коз — ролята ѝ на официален „защитник“ на православните християни на Балканите (придобита още с Кючуккайнарджийския договор от 1774 г.). Като карат султана сам да даде права на християните, те целят да обезсмислят руската намеса.
Борбата за търговските пътища: Великобритания и Франция искат да запазят цялостта на Османската империя, за да контролират ключовите сухопътни и морски търговски пътища към Близкия изток, Суец и Индия. Една силна Русия на Проливите или независими балкански държави под руско влияние биха застрашили британските и френските търговски монополи и инвестиции.
2. Защо на терен нищо не се променя за българите?
Въпреки че султанските закони заменят думата „рая“ с „поданици“ (тебаа), местната реалност остава непроменена по няколко причини:
Съпротивата на местната османска администрация: Спахиите, агаларите и местните паши в провинцията отказват да приемат, че християните имат равни права с тях. За тях българите си остават просто подчинено население.
Липсата на механизми за контрол: Султанът издава указите в Цариград, но няма реален механизъм (или желание), с който да ги наложи над местните чиновници и бейове в Дунавския вилает или Тракия.
Корупцията и данъчният произвол: Поборът на данъците (илтизам) продължава да се продава на частни лица (данъчни арендатори), което води до безпощаден грабеж над българското население.
Парадоксът на руската политика през XIX век е изключително точен и засяга един от най-дълбоките конфликти в българската история.
От една страна, Русия претендира за ролята на „покровител на православните“. От друга страна обаче, Патриаршията в Цариград е основният инструмент на Санкт Петербург за влияние върху целия Османски Изток.
За Руската империя панславизмът и православното единство са геополитически оръжия. Голямата цел на руската дипломация е била запазването на единна Цариградска патриаршия, защото чрез гръцките патриарси и синода в Цариград Русия е упражнявала контрол над целия Рум миллет (всички православни християни).
Много точно ще алувем гениалния дипломатически маньовър на българските възрожденски лидери (онези просветени българи от списъците на епохата).
Когато те виждат лъжите и користните интереси на Русия, страха и липсата на истинска воля у Европа, както и алчността на Фанариотската патриаршия, те решават да играят директно с върховния господар — Султана.
Логиката им е желязна: „След като на хартия ние вече сме равни граждани (поданици), а не безправна рая, дай ни законното право да си изберем вярата и църквата.“
И тук идва този уникален за епохата ход на султана (подтикван и от собствените си интереси да раздели християните), който води до невероятен успех за българите — допитването до народа (референдума), заложено в член 10 на Екзархийския ферман от 1870 г.
Вместо султанът или гръцкият патриарх да определят еднолично къде ще има български църкви и владици, текстът на фермана постановява: в спорните смесени райони (в Македония, Тракия и др.) да се проведе допитване до самото местно население.
Ако две трети (2/3) от християнското население в една епархия пожелае да премине към новосъздадената Българска екзархия, епархията става българска.
Това е първият реален, масов демократичен избор (референдум) в Османската империя, при който обикновеният българин с бюлетина, подпис или изявена воля решава собственото си национално и духовно бъдеще.
Този механизъм предизвиква паника у гърците и объркване у Великите сили, защото българите доказват числеността и силата си чрез пряко народно допитване. Въпреки съпротивата на Патриаршията и опитите за манипулации, в огромна част от смесените области народът се произнесва категорично за Българската екзархия.
