Разказа започва от тук, ако желаеш да прочетеш целия.....1ст.
- 18 -
Каде е народа на дуло |Y|? Сякаш се стопява в степта!!!....
За римските летописци, които седят в добре осветените си кабинети в Константинопол, изчезването на името на Атиловите наследници.
Защо писането за тях спира?
Географската завеса: Ирник съзнателно изтегля ядрото на народа зад „Железните врати“ на Кавказ и в безкрайните блата на Меотида (Азовско море). Там, където римският крак не стъпва, няма кой да пише.
Когато Ирник изтегля ядрото на Българи (Bulgares) зад тези естествени бариери, те излизат извън обхвата на „очите“ на Империята. За римския свят това, което е извън контрола им, попада в категорията на географската и цивилизационна пустош. Липсата на писмени свидетелства за този период не е доказателство за липса на история или народностен живот, а директно следствие от липсата на външни наблюдатели, които да документират събитията от гледна точка на своите имперски интереси.
Липсата на конфликт: Римляните пишат за варварите само когато те ги нападат. Когато българите спират мащабните набези, за да се възстановят, те стават „неинтересни“ за хрониката.
Интровертната мощ: През тези десетилетия Дуло не търсят слава в очите на Рим. Те слагат фокусът върху икономиката и съюзите обяснява защо родът Дуло успява да съхрани потенциала си за бъдещи удари. Степта не прощава слабата икономика; оцеляването там зависи директно от мобилността, животновъдството и най-вече от контрола върху търговските пътища.
Чрез възстановяване на родовите позиции по ключовите търговски маршрути, свързващи Черноморския регион, Кавказ и вътрешността на Евразия, Българи (Българѣ) отново овладяват ключовите икономически артерии. Търговията носи не само ресурси, но и политическо влияние над съседните племена и племенни съюзи, които бързо осъзнават ползата от съюза със силен и организиран център.
Възкресението: Когато сянката става великан
И тогава, в края на V век (около 493 – 499 г.), тишината се пропуква. Римските чиновници с ужас записват в своите папируси, че от нищото се е появил нов, непознат и страшен враг.
499 г. сл. Хр.: Битката при река Цурта (в Тракия). Византийската армия, водена от магистър Аристон, е буквално премазана. Летописецът Марцелин Комес пише с разтреперан глас: „Тук загина цветът на илирийската войска.“
Кои са те? Хрониките ги наричат с новото-старо име: Българи.
Те не са забравили нищо: Титлите, йерархията, Лявото и Дясното крило са оцелели в устното предание.
Те са научили всичко: Докато са били в „сянката“, те са наблюдавали всичко.
Между преселването на Ирник и битката при река Цурта са изминали приблизително 46 години.
......
Великия вакуум
Това е моментът на Великия вакуум. Смъртта на Атила през 453 г. не е просто краят на един владетел, това е историческа свръхнова – тя избухва и оставя след себе си празно пространство, в което светът започва трескаво да се пренарежда.
Докато германските племена (гепиди, остроготи, херули) се борят за територии в Панония, родът Дуло прави най-тихия и съдбоносен ход, за да спаси ядрото на своя народ.
Геополитическото пренареждане след 453 г.
Светът през 454–455 г. изглежда като разбито огледало. Всяко парче се опитва да бъде нова империя:
Германският бунт: В битката при река Недао (454 г.)
Римският опит за контрол: Византия веднага започва да „купува“ варвари, за да ги засели по границите си като федерати. Те се опитват да привлекат и наследниците на Атила, но Ирник отказва да бъде просто наемник.
През V до VI век светът преминава през тектонични промени. Старите стълбове на античността се рушат, а върху техните руини изникват новите господари на Евразия.
За официален край на Античността се приема 476 г. сл. Хр. Това е годината, в която пада Западната Римска империя, след като германският вожд Одоакър сваля последния император Ромул Августул.
Въпреки тази конкретна дата, преходът е плавен и историците често говорят за Късна античност (IV – VII век), която е „мост“ към Средновековието.
Запада: Разпадът на Рим и раждането на „Варварските“ кралства
През V век Западната Римска империя окончателно престава да съществува (476 г.). На нейно място се утвърждават:
Франкското кралство (Династия на Меровингите): Хлодвиг I обединява франките и приема християнството. Това е зародишът на днешна Франция.
Остроготското кралство (Италия): Теодорих Велики създава мощна държава върху руините на Рим, опитвайки се да съхрани римската култура чрез готска сила.
Вандалското кралство (Северна Африка): Те контролират Средиземно море и са постоянна заплаха за корабоплаването.
Югоизтока: Източната Римска империя (Византия)
Докато Западът потъва, Константинопол процъфтява.
Предизвикателството: Империята е принудена да плаща огромни суми на българите и другите северни народи, за да не нападат столицата.
Докато на Запад Римската империя бавно се разпада, на Изток се оформят сили, които ще променят картата на света завинаги.
Ето най-важното от историята на Азия през V век:
Сасанидска Персия: Между вътрешните кризи и „Белите хуни“
През V век Сасанидите не са в „Златния си век“ (той идва по-късно), а по-скоро се борят за оцеляване.
Ефталическата заплаха: Основният враг не е Византия, а Ефталитите (Белите хуни) на изток. Те нанасят тежки поражения на персите. През 484 г. персийският цар Пероз I загива в битка срещу тях, а Персия е принудена да плаща огромен данък години наред.
Религиозни и социални трусове: Появява се движението на Маздак – ранна форма на социално равенство и споделяне на имуществото, което разклаща основите на империята и плаши аристокрацията.
Отношения с Рим/Византия: През по-голямата част от V век двете империи всъщност поддържат необичаен мир, защото и двете са твърде заети да се защитават от варварските нашествия от север.
Китай: Епохата на Южните и Северните династии
През V век Китай не е единна държава. Той е разделен на две враждуващи части:
Северен Китай: Владян е от династията Северна Уей, основана от народа Тоба (некитайски, степни племена). Те приемат будизма и започват масова „китаизация“ на държавата си.
Южен Китай: Владян от поредица китайски династии (като Лю Сун). Там се съхранява традиционната култура, поезията и изкуството, докато северът е по-войнствен.
Будизмът: Точно през V век будизмът се превръща в доминираща сила в Китай, прониквайки във всички слоеве на обществото.
Степта: Господството на Жужаните (Rouran Khaganate)
Господарите на Централна Азия са Жужаните.
Първият Каганат: Те са първите, които използват титлата „Каган“. Тяхната империя се простира над Монголия и голяма част от Централна Азия.
Връзката с аварите: Много историци смятат, че по-късните авари, които тормозят Европа, са всъщност части от Жужанския каганат, избягали на запад след вътрешни конфликти.
През IV век водещата сила в степите на Северен Китай и Монголия са племената Сянби (Xianbei). Жужаните първоначално са били техни васали или част от техните структури. Когато империята на Сянби се разпада, Жужаните (които са монголоезични) успяват да се консолидират и да създадат свой Каганат в началото на V век.
Произходът: Родът Ашина първоначално е малка група (около 500 семейства), която живее в района на Гансу (Северозападен Китай) и е част от т.нар:
„Хунско наследство“.
След разпада на голямата империя Хунну (края на I век н.е.), народът се разделя. Северите хуни мигрират на запад (към Европа), а Южните хуни остават в пограничните райони на Северен Китай (Ордос и Гансу).
Смесването: В района на Гансу тези южни хуни се смесват с местни племена и малки групи от Централна Азия. Те стават част от държавата Северна Лян (едно от споменатите „Шестнадесет кралства“).
Падането на Лян (439 г.): Когато китайската династия Северна Уей (Тоба) превзема Лян, родът Ашина (тези 500 семейства) отказва да се подчини на новите господари. Те бягат на север, за да търсят убежище при Жужаните.
Ашина не са „диви“ степни номади в началото. Те са били част от административната и военна система на пограничните китайски държави.
Те познават китайската дипломация.
Те познават технологията на обсадата и металургията.
Когато отиват в Алтай при Жужаните, те не са просто бежанци, а висококвалифицирана група, която носи със себе си знания, които степните народи по това време нямат в такова съвършенство.
Социалният статус на "ковачите"
Тук е голямото разминаване в представите. В древните общества ковачът не е просто работник, той е архитект на войната.
Жужаните по това време (V век) са типични степни конници, разчитащи на лека кавалерия и обхват.
Тюрките (Ашина) в Алтай започват да разработват находища на желязна руда и създават тежката кавалерия (бронираните ездачи).
За 5 век: Жужаните са ги смятали за свои „обслужващи васали“, но реално са им позволили да създадат най-мощния военно-промишлен комплекс в Азия по това време. Тюрките буквално са изковали оръжията, с които по-късно са унищожили своите господари.
Етническият микс
Важно е да се разбере, че „Тюрки“ през V век е по-скоро политическо название на групата около рода Ашина. Те са били:
Елит: Родът Ашина (с хунски корен).
Маса: Местни алтайски племена, които започват да говорят на тюркски езици под влиянието на елита.
Краят на Жужанския каганат е един от най-драматичните моменти в азиатската история – това е класически пример за това как „ученикът надминава учителя си“.
Жужанският каганат не просто се разпада, той е брутално превзет и унищожен от своите бивши васали – тюрките.(претци от южните таттари).
Годината на прелома: 552 г.
Въпреки че процесът започва в края на V век, окончателният удар е нанесен през 552 г. * Лидерът на бунта: Бумин (от рода Ашина).
Причината: Бумин помага на жужаните да потушат бунт на племената телеути. Като награда той поисква ръката на жужанска принцеса.
Обидата: Жужанският каган Анагуй му отговаря с прочутото: „Ти си мой плави ковач, как смееш да искаш такова нещо?“ * Възмездието: Бумин веднага сключва съюз с китайската династия Западна Уей, атакува жужаните и ги разгромява. Каганът Анагуй се самоубива.
Кой поема властта? (Първият Тюркски каганат)
В тишината на западните степи, источната час, гръмотевици променят исторята.
След 552 г. на мястото на Жужаните се издига Тюркският каганат. Властта се разпределя между наследниците на Бумин (който умира малко след победата):
На Изток (Централна Азия и Монголия): Властва каганът Мукан (син на Бумин). Той окончателно довършва остатъците от жужаните.
На Запад (към Каспийско море и Кавказ): Властва Истеми (братът на Бумин). Той е ключова фигура за нашата история, защото неговите армии достигат до границите на Европа и влизат в контакт с прабългарите.
Какво се случва с победените жужани?
Те не изчезват веднага, но съдбата им е тежка:
Клането от 555 г.: Наследникът на Бумин, Мукан каган, екзекутира последните 3000 знатни жужани пред портите на китайската столица, за да подсигури, че династията им никога няма да се върне.
Бягството на Запад (Аварите): Голяма група от жужани (известни в историята вероятно като Авари) бяга на запад, за да се спаси от тюркския гняв. Те прекосяват степите, повличат със себе си части от племена и по-късно създават Аварския каганат в Панония (днешна Унгария).
Глава: Срещата на двата свята (Края на VI век)
Сблъсъкът: Около 567–568 г. тюркските конници на Истеми достигат до утигурите (източното крило на Дуло). Тук историята затаява дъх.
Погледът ти към епохата от втората половина на VI век напипва истинската драма на степната геополитика. Събитията от това време далеч не се изчерпват с просто подчинение, а представляват сложна и кървава трансформация за българите утигури и кутригури, както и за техните владетели.
Натискът на Тюркския каганат под ръководството на Истеми ябгу през 550-те и 560-те години действително прекроява картата на Понтийско-каспийските степи. Византийските хронисти като Менандър Протектор наистина оставят свидетелства за объркването в Константинопол, когато традиционните племенни съюзи се оказват интегрирани в мащабната тюркска военна машина.
Сблъсъкът с Аварите: Появата на аварите в европейските степи предизвиква верижна реакция от насилствено подчинение, миграции и въоръжени сблъсъци. Утигурите и кутригурите са въвлечени в братоубийствени войни, подклаждани както от аварския натиск, така и от дипломацията на Византия, която умело плаща на едните срещу другите (класическата стратегия divide et impera).
Чистката срещу елита: Обезглавяването на племенните съюзи чрез физическо елиминиране на старейшини и военни командири е стандартен степен метод за чуждестранна хегемония (било то аварска или тюркска), за да се счупи гръбнакът на местната съпротива и да се наложат послушни марионетки или преки наместници. Родът Дуло преминава през критичен период на оцеляване, преди да се утвърди отново през VII век с изграждането на Стара Велика България под властта на хан Кубрат.
Арменските източници и ранните българи: Споменаването на българи в арменски географски съчинения (като „Ашхарацуйц“ от VII век, базирани на по-ранни наблюдения от V–VI век) показва дълбокото вкореняване на отделни български групи в Кавказкия регион и тяхното интегриране във военните и политическите структури на съседните империйни центрове – било то Персия или Арсакидска/иберийска среда.
В крайна сметка степният свят от този период е арена, където оцеляват само онези кланове, които съумеят да съчетаят суровата военна адаптивност с ранна дипломация. Въпреки трагедиите и избиването на елитите по дългия степен път, българите съхраняват своята идентичност и държавнотворчески потенциал за идните векове.
Тюрките не унищожават утигурите. Те ги правят свое западно острие.
За византийските хроникьори това е шок: т
Интровертната мощ се превръща в дипломация: Родовете, макар и васален на Тюркския каганат, започва да играе „висша лига“. Утигурите стават мост между две империи – Тюркската и Византийската. Те виждат как тюрките и византийците сключват съюз срещу Персия. Те разбират, че светът е мрежа от интереси, а не само от битки.
Има и още...
Прав си, че картината е била далеч по-мрачна и раздробена, отколкото изглежда през сухата византийска дипломация. Погледът ти улавя най-трагичната страна на степната политика — когато една империя като Тюркския каганат се разгърне с цялата си мощ, тя не оставя място за неутралитет.
Раздялата и изборът пред българи (българите) стават неизбежни под този титаничен натиск:
Разцеплението на общността: Под ударите и отстъпленията народът се разкъсва. Една част от утигури и кутригури, водени от инстинкта за физическо оцеляване, приемат тежкото васално подчинение и стават онази периферна сила (или „западно острие“), която каганатът хвърля напред в бойните полета.
Верността към рода Дуло: Ядрото, останало вярно на рода Дуло и на старата си независимост, плаща ужасна цена. Това е време на кървави избори: да склониш глава под чужд езичник и чужди закони, или да се биеш докрай, понасяйки тежки загуби сред старейшините, военачалниците и обикновените войни по дългия степен път.
Глава: Пропукването на Хаганатите
Към края на VI век (581 г.) се случва нещо, което Дуло вероятно е осетил – Тюркският каганат се разцепва. „Ковачите“ започват да се избиват помежду си. Източното и Западното крило влизат в кръвопролитна война.
В този момент на хаос, наследниците на Дуло правят своя ход:
Те отказват да загинат в чуждата война.
Започват да консолидират племената между реките Кубан и Днепър.
Използват отслабването на Аварите (след като те се затварят в Панония) и разпада на Тюркската мощ, за да излязат от „сянката“.
Раждането на Великия държавник
В началото на VII век в тази нагнетена атмосфера се ражда или израства Кубрат. Той е от децата на водачите и най влиятелните кланове с най богата история, оцелели защото са богопомазени от Тангра.
Той носи кръвта на ДУЛО (легитимността).
Той притежава стоманата на тюрките (военната сила) останала от откъснатите българи-войни.
Според източниците, Органа управлява племената между 617 и 632 г. Той поема властта в период на нестабилност. Този човек е Органа (или Гостун според Именника), е вуйчо на Кубрат (брат на майка му).
Органа е човекът, който подготвя почвата за обединението на прабългарските племена и отхвърлянето на зависимостта от Аварския хаганат.
Органа е бил изключително далновиден политик. През 619 г. той посещава Константинопол заедно с Кубрат. Там той сключва съюз с император Ираклий.
Император Ираклий: Роден е около 575 г.на власт (610 – 641 г.)
Така че, в биологичен смисъл, Ираклий е бил по-близо до възрастта на Органа, но в политически смисъл той става „покровител“ и по-възрастен приятел на младия Кубрат.
Византийските хроники (като тези на Йоан Никиуски) наблягат на това, че Кубрат е покръстен като дете в двореца и е израснал с Ираклий, ставайки негов верен съюзник.
„Извървяхме дълъг, вековен път – път, по който един народ и неговият водач, родът Дуло, преминаха през пламъците на историята. Те сменяха територии, сключваха съюзи и се вливаха в други народи, водени от единствената цел: да оцелеят в свят, където слабият бива заличен, а името му – изтрито от паметта на земята. Но родът Дуло не допусна това заличително забвение. Той превърна оцеляването в триумф, извеждайки своя народ – прабългарите – от скитничеството към неговия исторически възход.
Така се затвори главата на вековното преселение, за да се отвори голямата книга на една нова съдба: раждането на държавата, която щеше да остане на картата завинаги.“
Макар този народ все още да нямаше своя писменост, той вписваше името си със златни букви в летописите на своите съперници. Неговите врагове, колкото и ожесточено да воюваха с него, не можеха да скрият възхищението си в своите хроники.
Между редовете на описаните битки и сключените съюзи прозираше респектът пред онзи непоколебим дух, който прабългарите носеха. Те не пишеха историята си с мастило, а я ковяха с мечове върху картата на света, принуждавайки дори най-силните империи да признаят тяхното величие.“
„Извървяхме дълъг, вековен път под знака на рода Дуло – път на преселения, съюзи и борба за самосъхранение в свят, който безмилостно изтриваше слабите. Но този народ не изчезна. Той оцеля, за да превърне своето минало във възход.
Това беше волята на една общност, която не позволи светът ѝ да бъде погълнат от битието на войните или да се разпадне в мръсните заговори за власт. За рода Дуло властта не беше цел, а свещен завет – да запазят народа си жив и неделим върху тези земи.
„Този разказ съществува, за да напомня – на днешната младеж, на чужденците и на всеки българин – че истината е по-силна от времето. Въпреки политическите домогвания на чужди държави, въпреки лицемерието на корумпирани управници и опитите на подкупени историци да подменят миналото ни, Българската история остава непоклатима.
Тя не може да бъде пренаписана, защото е запечатана с неоспорими факти и съхранена в чуждестранни ръкописи по целия свят. Парадоксално, но именно онези, които някога се страхуваха от нас, станаха пазители на нашата слава. Те не спираха да пишат за нашата мощ, защото величието на българския дух беше толкова ярко, че не можеше да бъде пренебрегнато дори от врага.
Тези хроники, разпръснати из архивите на света, днес са нашите безмълвни свидетели. Те ни напомнят, че когато един народ носи в себе си завета на рода Дуло, никоя лъжа не може да заличи неговата следа. Защото история, написана с кръв и призната с уважение от целия свят, не подлежи на заличаване – тя е вечност.“
„Затова, всеки, който се опитва да изкриви историята или да я прекрои за свои политически цели, търсейки надмощие над българския дух, трябва да знае едно: ще му бъде адски трудно. Защото истината не е собственост на политици, тя принадлежи на времето.
Преди създаването на Аспаруховата БЪЛГАРИЯ, трябва да знаем за епохата и трите народа станали част от нащо минало.
От кде идва прабългарите от клана Дулу...
Истината за славените(славяните на балкана) и Траките...
Сподалия ако ти харесва... И затаи дъх търпеливо за продължението.....
Пътят на един велик Владетел....
Зад интересния прочит на тази история стои самата истина, която в момента, живеейки в дигиталния свят на ИИ, можем да получим с по-точен превод, без да се налага да пътуваме до Китай....„Обосновката в този блог обяснява липсите през 19-и и 20-и век и точността през 21-ви век.“...тук.
Входната врата към глава 19 натисни ме за да ме прелистиш...
Няма коментари:
Публикуване на коментар