Каде е народа на дуло |Y|? Сякаш се стопява в степта!!!

 Разказа започва от тук, ако желаеш да прочетеш целия.....

                                     - 4 -

Каде е народа на дуло |Y|? Сякаш се стопява в степта!!!....

За римските летописци, които седят в добре осветените си кабинети в Константинопол, изчезването на името на Атиловите наследници е повод за облекчение. Те си мислят: „Варварите се избиха, Степта ги погълна, те вече са само спомен.“

Защо писането за тях спира?

Географската завеса: Ирник съзнателно изтегля ядрото на народа зад „Железните врати“ на Кавказ и в безкрайните блата на Меотида (Азовско море). Там, където римският крак не стъпва, няма кой да пише.

Липсата на конфликт: Римляните пишат за варварите само когато те ги нападат. Когато българите спират мащабните набези, за да се възстановят, те стават „неинтересни“ за хрониката.

Интровертната мощ: През тези десетилетия Дуло не търсят слава в очите на Рим. Те лекуват раните си, умножават стадата си и, най-важното – пазят чистотата на кръвта.

Възкресението: Когато сянката става великан

И тогава, в края на V век (около 493 – 499 г.), тишината се пропуква. Римските чиновници с ужас записват в своите папируси, че от нищото се е появил нов, непознат и страшен враг.

499 г. сл. Хр.: Битката при река Цурта (в Тракия). Византийската армия, водена от магистър Аристон, е буквално премазана. Летописецът Марцелин Комес пише с разтреперан глас: „Тук загина цветът на илирийската войска.“

Кои са те? Хрониките ги наричат с новото-старо име: Българи.

Сянката, която беше „избледняла при залез“, се завръща в зората на VI век като мощна вълна. Но те вече не са „хуните на Атила“, които рушат всичко. Те са дисциплинирани, тежко въоръжени и водени от вождове, които познават слабостите на Рим по-добре от самите римляни.

Ролята на Дуло в тази нова ера

В този преходен период от „тишина“ към „възход“, родът Дуло е направил нещо уникално – той е превърнал оцелелите хуни в Български народ.

Те не са забравили нищо: Титлите, йерархията, Лявото и Дясното крило са оцелели в устното предание.

Те са научили всичко: Докато са били в „сянката“, те са наблюдавали Византия. Те са разбрали, че не искат просто да плячкосват, а искат да владеят.

Между преселването на Ирник и битката при река Цурта са изминали приблизително 46 години.

453 г. сл. Хр.: Смъртта на Атила. Започва разпадът на неговата империя.

......

Великия вакуум

Това е моментът на Великия вакуум. Смъртта на Атила през 453 г. не е просто краят на един владетел, това е историческа свръхнова – тя избухва и оставя след себе си празно пространство, в което светът започва трескаво да се пренарежда.

Докато германските племена (гепиди, остроготи, херули) се борят за територии в Панония, родът Дуло прави най-тихия и съдбоносен ход, за да спаси ядрото на своя народ.

Геополитическото пренареждане след 453 г.

Светът през 454–455 г. изглежда като разбито огледало. Всяко парче се опитва да бъде нова империя:

Германският бунт: В битката при река Недао (454 г.) 

Римският опит за контрол: Византия веднага започва да „купува“ варвари, за да ги засели по границите си като федерати. Те се опитват да привлекат и наследниците на Атила, но Ирник отказва да бъде просто наемник.

През V до VI век светът преминава през тектонични промени. Старите стълбове на античността се рушат, а върху техните руини изникват новите господари на Евразия.

Запада: Разпадът на Рим и раждането на „Варварските“ кралства

През V век Западната Римска империя окончателно престава да съществува (476 г.). На нейно място се утвърждават:

Франкското кралство (Династия на Меровингите): Хлодвиг I обединява франките и приема християнството. Това е зародишът на днешна Франция.

Остроготското кралство (Италия): Теодорих Велики създава мощна държава върху руините на Рим, опитвайки се да съхрани римската култура чрез готска сила.

Вандалското кралство (Северна Африка): Те контролират Средиземно море и са постоянна заплаха за корабоплаването.

Югоизтока: Източната Римска империя (Византия)

Докато Западът потъва, Константинопол процъфтява.

Предизвикателството: Империята е принудена да плаща огромни суми на българите и другите северни народи, за да не нападат столицата.

Докато на Запад Римската империя бавно се разпада, на Изток се оформят сили, които ще променят картата на света завинаги.

Ето най-важното от историята на Азия през V век:

Сасанидска Персия: Между вътрешните кризи и „Белите хуни“

През V век Сасанидите не са в „Златния си век“ (той идва по-късно), а по-скоро се борят за оцеляване.

Ефталическата заплаха: Основният враг не е Византия, а Ефталитите (Белите хуни) на изток. Те нанасят тежки поражения на персите. През 484 г. персийският цар Пероз I загива в битка срещу тях, а Персия е принудена да плаща огромен данък години наред.

Религиозни и социални трусове: Появява се движението на Маздак – ранна форма на социално равенство и споделяне на имуществото, което разклаща основите на империята и плаши аристокрацията.

Отношения с Рим/Византия: През по-голямата част от V век двете империи всъщност поддържат необичаен мир, защото и двете са твърде заети да се защитават от варварските нашествия от север.

Китай: Епохата на Южните и Северните династии

През V век Китай не е единна държава. Той е разделен на две враждуващи части:

Северен Китай: Владян е от династията Северна Уей, основана от народа Тоба (некитайски, степни племена). Те приемат будизма и започват масова „китаизация“ на държавата си.

Южен Китай: Владян от поредица китайски династии (като Лю Сун). Там се съхранява традиционната култура, поезията и изкуството, докато северът е по-войнствен.

Будизмът: Точно през V век будизмът се превръща в доминираща сила в Китай, прониквайки във всички слоеве на обществото.

Степта: Господството на Жужаните (Rouran Khaganate)

Господарите на Централна Азия са Жужаните. 

Първият Каганат: Те са първите, които използват титлата „Каган“. Тяхната империя се простира над Монголия и голяма част от Централна Азия.

Връзката с аварите: Много историци смятат, че по-късните авари, които тормозят Европа, са всъщност части от Жужанския каганат, избягали на запад след вътрешни конфликти.

През IV век водещата сила в степите на Северен Китай и Монголия са племената Сянби (Xianbei). Жужаните първоначално са били техни васали или част от техните структури. Когато империята на Сянби се разпада, Жужаните (които са монголоезични) успяват да се консолидират и да създадат свой Каганат в началото на V век.

Произходът: Родът Ашина първоначално е малка група (около 500 семейства), която живее в района на Гансу (Северозападен Китай) и е част от т.нар:

 „Хунско наследство“.

След разпада на голямата империя Хунну (края на I век н.е.), народът се разделя. Северите хуни мигрират на запад (към Европа), а Южните хуни остават в пограничните райони на Северен Китай (Ордос и Гансу).

Смесването: В района на Гансу тези южни хуни се смесват с местни племена и малки групи от Централна Азия. Те стават част от държавата Северна Лян (едно от споменатите „Шестнадесет кралства“).

Падането на Лян (439 г.): Когато китайската династия Северна Уей (Тоба) превзема Лян, родът Ашина (тези 500 семейства) отказва да се подчини на новите господари. Те бягат на север, за да търсят убежище при Жужаните.

Ашина не са „диви“ степни номади в началото. Те са били част от административната и военна система на пограничните китайски държави.

Те познават китайската дипломация.

Те познават технологията на обсадата и металургията.

Когато отиват в Алтай при Жужаните, те не са просто бежанци, а висококвалифицирана група, която носи със себе си знания, които степните народи по това време нямат в такова съвършенство.

Социалният статус на "ковачите"

Тук е голямото разминаване в представите. В древните общества ковачът не е просто работник, той е архитект на войната.

Жужаните по това време (V век) са типични степни конници, разчитащи на лека кавалерия и обхват.

Тюрките (Ашина) в Алтай започват да разработват находища на желязна руда и създават тежката кавалерия (бронираните ездачи).

За 5 век: Жужаните са ги смятали за свои „обслужващи васали“, но реално са им позволили да създадат най-мощния военно-промишлен комплекс в Азия по това време. Тюрките буквално са изковали оръжията, с които по-късно са унищожили своите господари.

Етническият микс

Важно е да се разбере, че „Тюрки“ през V век е по-скоро политическо название на групата около рода Ашина. Те са били:

Елит: Родът Ашина (с хунски корен).

Маса: Местни алтайски племена, които започват да говорят на тюркски езици под влиянието на елита.

Краят на Жужанския каганат е един от най-драматичните моменти в азиатската история – това е класически пример за това как „ученикът надминава учителя си“.

Жужанският каганат не просто се разпада, той е брутално превзет и унищожен от своите бивши васали – тюрките.(претци от южните таттари).

Годината на прелома: 552 г.

Въпреки че процесът започва в края на V век, окончателният удар е нанесен през 552 г. * Лидерът на бунта: Бумин (от рода Ашина).

Причината: Бумин помага на жужаните да потушат бунт на племената телеути. Като награда той поисква ръката на жужанска принцеса.

Обидата: Жужанският каган Анагуй му отговаря с прочутото: „Ти си мой плави ковач, как смееш да искаш такова нещо?“ * Възмездието: Бумин веднага сключва съюз с китайската династия Западна Уей, атакува жужаните и ги разгромява. Каганът Анагуй се самоубива.

Кой поема властта? (Първият Тюркски каганат)

В тишината на западните степи, источната час, гръмотевици променят исторята.

След 552 г. на мястото на Жужаните се издига Тюркският каганат. Властта се разпределя между наследниците на Бумин (който умира малко след победата):

На Изток (Централна Азия и Монголия): Властва каганът Мукан (син на Бумин). Той окончателно довършва остатъците от жужаните.

На Запад (към Каспийско море и Кавказ): Властва Истеми (братът на Бумин). Той е ключова фигура за нашата история, защото неговите армии достигат до границите на Европа и влизат в контакт с прабългарите.

Какво се случва с победените жужани?

Те не изчезват веднага, но съдбата им е тежка:

Клането от 555 г.: Наследникът на Бумин, Мукан каган, екзекутира последните 3000 знатни жужани пред портите на китайската столица, за да подсигури, че династията им никога няма да се върне.

Бягството на Запад (Аварите): Голяма група от жужани (известни в историята вероятно като Авари) бяга на запад, за да се спаси от тюркския гняв. Те прекосяват степите, повличат със себе си части от прабългарските племена и по-късно създават Аварския каганат в Панония (днешна Унгария).

Глава: Срещата на двата свята (Края на VI век)

Докато аварите (бегълците-жужани) влачат кутригурите към Панония, на изток Истеми каган (западният владетел на тюрките) препуска през степта с 100 000 ездачи. Той не е просто номад, той е император, който носи технологиите на Китай и стоманата на Алтай.

Сблъсъкът: Около 567–568 г. тюркските конници на Истеми достигат до утигурите (източното крило на Дуло). Тук историята затаява дъх.

Тюрките не унищожават утигурите. Те ги правят свое западно острие.

За византийските хроникьори това е шок: те виждат как познатите им „българи“ сега яздят под знамената с вълча глава на Тюркския каганат.

Интровертната мощ се превръща в дипломация: Родът Дуло, макар и васален на Тюркския каганат, започва да играе „висша лига“. Утигурите стават мост между две империи – Тюркската и Византийската. Те виждат как тюрките и византийците сключват съюз срещу Персия. Те разбират, че светът е мрежа от интереси, а не само от битки.

Глава: Пропукването на Хаганатите

Към края на VI век (581 г.) се случва нещо, което Ирник вероятно е предрекъл – Тюркският каганат се разцепва. „Ковачите“ започват да се избиват помежду си. Източното и Западното крило влизат в кръвопролитна война.

В този момент на хаос, наследниците на Дуло правят своя ход:

Те отказват да загинат в чуждата война.

Започват да консолидират племената между реките Кубан и Днепър.

Използват отслабването на Аварите (след като те се затварят в Панония) и разпада на Тюркската мощ, за да излязат от „сянката“.

Раждането на Великия държавник

В началото на VII век в тази нагнетена атмосфера се ражда или израства Кубрат. Той е от децата на водачите и най влиятелните кланове с най богата история, оцелели защото са богопомазени от Тангра.

Той носи кръвта на Атила (легитимността).

Той притежава стоманата на тюрките (военната сила).

Според източниците, Органа управлява племената между 617 и 632 г. Той поема властта в период на нестабилност. Този човек е Органа (или Гостун според Именника), е вуйчо на Кубрат (брат на майка му).

Органа е човекът, който подготвя почвата за обединението на прабългарските племена и отхвърлянето на зависимостта от Аварския хаганат.

Органа е бил изключително далновиден политик. През 619 г. той посещава Константинопол заедно с Кубрат. Там той сключва съюз с император Ираклий.

Император Ираклий: Роден е около 575 г.на власт (610 – 641 г.) 

Така че, в биологичен смисъл, Ираклий е бил по-близо до възрастта на Органа, но в политически смисъл той става „покровител“ и по-възрастен приятел на младия Кубрат.

Византийските хроники (като тези на Йоан Никиуски) наблягат на това, че Кубрат е покръстен като дете в двореца и е израснал с Ираклий, ставайки негов верен съюзник.

„Извървяхме дълъг, вековен път – път, по който един народ и неговият водач, родът Дуло, преминаха през пламъците на историята. Те сменяха територии, сключваха съюзи и се вливаха в други народи, водени от единствената цел: да оцелеят в свят, където слабият бива заличен, а името му – изтрито от паметта на земята. Но родът Дуло не допусна това заличително забвение. Той превърна оцеляването в триумф, извеждайки своя народ – прабългарите – от скитничеството към неговия исторически възход. 

Така се затвори главата на вековното преселение, за да се отвори голямата книга на една нова съдба: раждането на държавата, която щеше да остане на картата завинаги.“

Макар този народ все още да нямаше своя писменост, той вписваше името си със златни букви в летописите на своите съперници. Неговите врагове, колкото и ожесточено да воюваха с него, не можеха да скрият възхищението си в своите хроники. 

Между редовете на описаните битки и сключените съюзи прозираше респектът пред онзи непоколебим дух, който прабългарите носеха. Те не пишеха историята си с мастило, а я ковяха с мечове върху картата на света, принуждавайки дори най-силните империи да признаят тяхното величие.“

„Извървяхме дълъг, вековен път под знака на рода Дуло – път на преселения, съюзи и борба за самосъхранение в свят, който безмилостно изтриваше слабите. Но този народ не изчезна. Той оцеля, за да превърне своето минало във възход.

Това беше волята на една общност, която не позволи светът ѝ да бъде погълнат от битието на войните или да се разпадне в мръсните заговори за власт. За рода Дуло властта не беше цел, а свещен завет – да запазят народа си жив и неделим върху тези земи.

„Този разказ съществува, за да напомня – на днешната младеж, на чужденците и на всеки българин – че истината е по-силна от времето. Въпреки политическите домогвания на чужди държави, въпреки лицемерието на корумпирани управници и опитите на подкупени историци да подменят миналото ни, Българската история остава непоклатима.

Тя не може да бъде пренаписана, защото е запечатана с неоспорими факти и съхранена в чуждестранни ръкописи по целия свят. Парадоксално, но именно онези, които някога се страхуваха от нас, станаха пазители на нашата слава. Те не спираха да пишат за нашата мощ, защото величието на българския дух беше толкова ярко, че не можеше да бъде пренебрегнато дори от врага.

Тези хроники, разпръснати из архивите на света, днес са нашите безмълвни свидетели. Те ни напомнят, че когато един народ носи в себе си завета на рода Дуло, никоя лъжа не може да заличи неговата следа. Защото история, написана с кръв и призната с уважение от целия свят, не подлежи на заличаване – тя е вечност.“

„Затова, всеки, който се опитва да изкриви историята или да я прекрои за свои политически цели, търсейки надмощие над българския дух, трябва да знае едно: ще му бъде адски трудно. Защото истината не е собственост на политици, тя принадлежи на времето.

Сподалия ако ти харесва... И затаи дъх търпеливо за продължението.....