Началото на тази втора част е обяснението защо една жена, чиято професионална кариера не е свързана с историята и литературата, създава такъв блог. Причината е осъзнаването, че в моето историческо образование и в това на детето ми изплуват все повече въпроси за собствения ни произход.

Последните факти за нас, българите, идват от генетиката на XXI век. Попаднах на статия, която доказва, че имаме 0% номадска кръв. Но не това ме разгневи, а как специалистите са поставили „рамка на истината“. От едната страна са генетиците, които се интересуват само от лабораторните факти и обвиняват историците ни в грешен прочит, твърдейки, че не идваме от номадските степи. От другата страна са историците, които, вместо да разгледат този генетичен код като ново доказателство, обвиняват генетиците в грешни проби.

А аз, която не съм нито генетик, нито археолог, нито преводач на стари езици, зададох правилните въпроси към изкуствения интелект. Той притежава тези умения и ми предостави факти, които не просто доказаха, че и двете страни са прави, но ми дадоха информация от ръкописи от онова време, която четях на един дъх. Не можех да повярвам. След всяка нова информация оспорвах фактите, изисквах оригиналното доказателство — от кого е, къде се съхранява и кога е писано.

Това дълго приключение докосна творческото и емоционалното ми сърце. Затова текстът ми не е чисто исторически, макар всичко в него да е истина, потвърдена от архивите на пет империи с тогавашната им писменост. Не е и чисто приключенски, макар на моменти да влагам този прочит чрез измислени герои. Не е и философска драма, макар емоцията на онова време да му приляга. За един литератор това ще бъде „грешно подредена“ история, но за мен тя е правилната.

Историята на древните българи е толкова хибридна, че не може да бъде разделена на сух исторически прочит, географски документ или литературна приказка. Тя е комбинация от всичко това. Затова в нея описвам не само благородниците, но и народа, който ги следва.

В нашия генетичен код има и друг ген — този на древните траки, който учуди света с цели 40-50%. О, изненада! Не че не сме народ на степта, а сякаш никога не сме напускали Балканите. Това още повече ме вбеси. Тази пропаганда обърква много хора, но аз разгадах и това. Просто последвах пътя на миграцията — не само на нашия род, а на цялата Евразия. И всичко пасна като ушита по поръчка дреха.

Дори разликите във външния вид се описват в китайските хроники. А във всички останали хроники се пише за най-голямата търговия с траки от страна на Рим. Ако българските номадски племена са народ от второто преселване от Европа, то тракийското преселване е било принудително — като роби. И докато другите империи са ги ползвали като „човешки продукт“ на онова време, то нашият народ ги е приел като ценно допълнение. Хора, приличащи на нас — ако имаш умението да бъдеш занаятчия или войн, бъди свободен човек, приел нашия живот и вяра.

А останалите проценти са заради нашата мобилност — „държава на колела“. И въпреки че историята описва най-варварското поведение и жестокостта на Рим, той по всякакъв начин се опитваше да ни очерни в своите хроники.

Те са онази разлика в тълпата, заради която всеки друг се притеснява от твоята сила да отстояваш мисленето си, мирогледа си, своята гледна точка за света. И въпреки че те обиждат с всякакви епитети, не спират да говорят за теб. Защото грееш като цветна дъга в небето, докато те се сливат като еднакви облаци, опитвайки се да скрият слънцето, за да изчезнеш.

Така бих описала с една дума нашия народ – с думата Дъга. Та виждаш ли онзи цвят? Това са гените на рода Дуло. А другият до него, онзи народ, който от роби стана част от него – това са траките. А другите народи – тях ги срещнахме по пътя на нашето вековно движение, къде водени от носталгия, къде прокудени от някого, докато не казахме: „Това е нашата земя, тя пасва идеално“. И тя е като дъга – има си всичко: и планини, и полета, и реки, и морета. (Сега имаме само едно море).

Как да не споделя всичко с вас...

Ако не сте се запознали с първата част, тя започва от... [тук]. 

Ако вече сте я прочели, разбирате ясно моето заключение и търсите втора част, за да я продължите... тук.

Историческата наука разделя времето на големи периоди, наречени епохи, за да може по-лесно да изучава развитието на човечеството. Границата между тях обикновено е събитие, което променя из основи начина на живот, управлението или мисленето на хората.

Предантичност и Праистория

Обхваща времето от появата на първите хора до появата на писмеността. Тук всичко се основава на археологически разкопки (каменни оръдия, пещерни рисунки).

Античност (Древност)

Начало: Появата на първите писмени системи (Шумер, Египет) около IV хилядолетие пр.н.е.

Край: Падането на Западната Римска империя през 476 г. сл. Хр.

Докато Рим оформя лицето на Европа, на другия край на света – в Азия, китайските хронисти започват да описват нещо, което западните историци често пропускат: сложната йерархия и различието на „северните варвари“.

Китайците първи разбират, че номадите не са просто „тълпа на коне“, а народи със строга кланова структура.

Епохата на Античността е време на огромна динамика и сблъсък на различни законодателства. В първата част на моята история наблегнах на пътя на една уникална „мобилна държава“, водена от народа, наричан прабългари.

Точно тази динамика е ключът към разбирането на техния успех. Докато Рим и Китай изграждат каменни стени и фиксирани граници, за да се защитят, прабългарите усъвършенстват форма на държавност, която не зависи от територията, а от желязната организация на хората. Това е управление, което се движи заедно с народа.

Докато уседналите империи създават закони за собственост върху земята, нашите предци създават „Закона на пътя“. Това е ценностна система, насочена към лоялността, стриктната подредба в стана и справедливото разпределение на благата. В този мобилен свят законът не е написан върху камък, а е вкоренен в дисциплината и оцеляването на общността. Така държавата остава цяла, независимо колко хиляди километра изминава, пренасяйки своя модел на управление до самата ни прародина.

Ако в първата част наблегнахме на емоционалната всеотдайност на рода Дуло и неговия народ, то във втората част ще поставим акцент върху законодателството и това как този осемвековен законов ред е съхранил общността.

Как един народ и неговите закони успяват да преминат през два века на динамична смяна на владетели? Това е време, белязано от военна смърт, загадъчна гибел, интриги от врагове и болестите на онази сурова епоха. Въпреки хаоса, държавата не се разпада, защото се крепи на нещо по-силно от отделната личност – на своята организация.

Така стигаме до раждането на владетел, който изпраща Ранното средновековие и въвежда народа ни в ерата на централната средновековна цивилизация. Това е преломен момент, в който оръжието остава факт, но варварското отнемане на земи вече се гледа под лупа от целия свят.

В този нов свят легитимността става толкова важна, колкото и мечът. Осемвековното законодателство, пренесено от степите и калено в битките, се адаптира, за да превърне България от „държава на колела“ в стабилна европейска сила, чийто глас се чува надалеч.

Тук идва фактът, че тази промяна плаши старите велики сили. Те са изградили законов ред върху хартия – там законът вече не се определя от това откъде идваш, а от това как се вписваш в техните убеждения.

Не можеш просто да грееш като дъга с различието си върху небето. Тази дъга трябва да бъде нарисувана и върху хартия, а под нея да стои закон със собствена вяра и писменост, пасваща на обкръжението, и подпечатана с печат за одобрение.

Тук идва трудността, паднала върху раменете на великия ни стратег и държавник Борис I. Докато в първата част описвахме емоционалната тежест и отговорността на владетеля, принуден да вземе тежкото решение да изличи от картата 52 болярски рода, сега виждаме мащаба на неговия план: големият син (Владимир-Расате) — подготвян за престолонаследник, а малкият (Симеон) — за духовен глава.

Това е разказ за тежката реформа, която трябва да наложи промени в закона, без да отслабва осемвековната сигурност на държавата. Стигаме до момента, в който Борис е предаден от собствената си кръв — детето си, което иска да върне стария ред (варварството). С последната тежка ръка на старите закони, бащата ослепява сина си и го праща в манастир, за да спаси бъдещето.

Във втората част ще оборим пропагандата на Византия, че сме предали своята ценностна система. Ще покажем, че реално законите не са коренно различни, а просто „цивилизовани“ за новата епоха. Клановете — тази централна част от управлението — не са ликвидирани, а са допълнени с нови законови пълномощия. С правилен подход и огромни инвестиции в образованието (Преславската и Охридската школа), Борис успява да слее няколко народа в един. И макар за Византия това да са просто „прабългари и словени“, в нашата кръв вече тече мощната амалгама от древните степни родове, силното тракийско наследство и балканските примеси.

На моите плещи като разказвач пада тежката задача да не изкривявам истината, но в същото време да не превръщам историята в сух прочит на факти. Целта ми е да навлезем в дълбокия замисъл на българското законодателство от онова време.

В началото ще наблегнем на образователната система на Симеон I, в която старите родови управници се преплитат с новите администратори. Ще разгледаме къде се намира светът в този момент, неговото разпределение и как чужденците описват нашия живот. Защото, въпреки че сме имали своя писменост и сме преписали хиляди книги, тежкият път, който извървяваме след Златния век, не е позволил на цялата ни писмена история да достигне до нашите уши днес.

„Затегнете коланите! Турбуленцията ще бъде силна, точно както беше и в първа част.“

.......

Симеон се превръща в „дете на два свята“, е пряко следствие от покръстването и е тясно свързан с управлението на неговия баща, Княз Борис I.

Покръстването (864 г.)

Това е изходната точка. Борис I разбира, че за да бъде България равноправна на средновековната политическа сцена, тя трябва да приеме християнството. Това отваря вратите за византийското културно влияние.

Аз- Това след покръстването ли става?

ИИ- Да, целият процес, в който Симеон се превръща в „дете на два свята“, е пряко следствие от покръстването и е тясно свързан с управлението на неговия баща, Княз Борис I.

Ето как се подреждат събитията хронологично, за да добиете по-ясна представа:

Покръстването (864 г.)

Изпращането на Симеон в Константинопол (ок. 878 г.)

След като България вече е християнска държава, Борис изпраща най-малкия си син (Симеон) да учи в Магнаурската школа.

Целта: Симеон е подготвян за висш духовник (евентуално архиепископ), който да ръководи българската църква на роден език, познавайки в детайли византийската теология и дипломация.

Резултатът: Точно там той става „дете на два свята“ – по произход български принц, но по образование византийски интелектуалец.

Завръщането и Преславският събор (893 г.)

Симеон се завръща в България малко след като учениците на Кирил и Методий вече са пристигнали (886 г.). След опита на по-големия му брат Владимир-Расате да върне езичеството, Борис свиква Преславския събор:

Симеон е провъзгласен за владетел.

Столицата се мести в Преслав (символ на новата християнска ера).

Славянският (старобългарският) език става официален за държавата и църквата.

.....

Между 864 и 886г чуждите хроники...

Арабските хронисти от IX и X век действително оставят забележителни сведения за българите, като често ги описват с уважение, граничещо със страхопочитание. В техните текстове българите („бурджаните“) са представени като могъщ и войнствен народ, който е сериозен съперник дори на Византийската империя.

Относно Княз Борис I, арабските източници (като тези на Ал-Масуди и Ибн Хордадбех) подчертават неговата мъдрост и дипломатическа ловкост. Ето основните акценти:

Образът на способния управник

Арабските автори описват българския владетел като изключително интелигентен държавник. Докато византийците често го представят през призмата на религията, арабите се фокусират върху неговата прагматичност. Те отбелязват, че той управлява „огромна и просторна“ страна и успява да поддържа баланс между големите сили на епохата.

„Бурджаните“ – вековни и смели

В арабската география българите са наричани „бурджани“. За тях се пише, че са:

Непобедими воини: Описват ги като хора, които прекарват живота си на кон и са изключително изкусни в стрелбата с лък.

Страхопочитание у врага: Ал-Масуди споменава, че византийците (ромеите) изпитват огромен страх от българите и че именно българите са тези, които често диктуват условията по границите.

Икономическо благосъстояние

Интересен детайл, който арабските пътешественици отбелязват за времето на Борис I, е начинът на живот. Ал-Масуди пише, че българите са богат народ, но тяхното богатство не се измерва в злато (което те презирали или не използвали за търговия помежду си), а в добитък. Той отбелязва, че вместо с монети, те често търгуват с крави и овце – детайл, който показва техния традиционен бит, запазен дори в зората на християнството.

Политическа тежест

Арабските източници признават, че българският владетел е един от малкото, които могат да се нарекат „Цар“ или „Малик“ (крал) със същата тежест като византийския император. Те подчертават неговата способност да обединява различни племена (включително словените, които те наричат „сакалиба“) под единна и силна централна власт.

Любопитно е, че в някои арабски карти от онова време България е отбелязана като една от най-важните държави в познатия свят, редом с Арабския халифат и Византия.

Арабските автори  разглеждат смяната на вярата при Борис I (864 г.) предимно през политическа и прагматична леща, а не толкова през религиозна. За тях това е мащабен шахматен ход, който променя баланса на силите в тогавашния свят.

Ето какво основно отбелязват те в своите хроники (като тези на Ал-Масуди и Ибн ал-Асир):

Арабските пътешественици и географи често пишат, че българският владетел е избрал християнството не само от благочестие, а за да издигне държавата си на нивото на Византия. Те подчертават, че чрез покръстването Борис I цели:

Единство на народа: Обединяването на прабългарите и словените под един закон и една вяра.

Международно признание: Арабите забелязват, че след този акт България спира да бъде възприемана като „варварска“ територия и започва да се третира като империя.

Някои арабски източници изразяват лека изненада от факта, че един толкова войнствен и „суров“ народ като бурджаните (българите) приема мирната християнска доктрина. Те пишат за българите като за хора, които преди това са били „поклонници на огъня“ или на природни сили (често обърквайки прабългарското тенгрианство с персийския зороастризъм заради външни прилики в обредите).

Те отбелязват, че преминаването към новата вяра е било съпроводено с вътрешни бунтове, които Борис I е потушил с желязна ръка, което за арабите е доказателство за неговата необикновена воля и способност да налага решенията си.

Арабските автори (които по това време са били в „Златния век“ на исляма и са ценели високо науката и реда) отбелязват, че след покръстването България става по-организирана. Те пишат за:

Изграждането на църкви и манастири, които променят облика на страната.

Въвеждането на писмеността, което за арабските книжовници е белег за истинска цивилизация.

В арабските анали се прокрадва идеята, че Борис I е бил изключително хитър, като е използвал покръстването, за да лавира между Константинопол и Рим. Те го описват като владетел, който знае как да „продава“ лоялността си скъпо, за да запази автономията на своята църква и държава.

Ал-Масуди пише за българите през X век, но се позовава на по-стари традиции от времето на Борис I. Той отбелязва:

„Царят на бурджаните е велик владетел. Неговата страна е обширна и той поддържа мир с ромеите (византийците) само когато това е изгодно за народа му. Той е мъдър в своите решения и знае как да използва съперничеството между християнските водачи, за да издигне собствената си мощ.“

Интересен факт: В по-късните арабски източници се споменава, че макар българите на Дунав да са приели християнството, техните роднини – Волжските българи – по-късно (през 922 г.) приемат исляма. Това разделение на вярата между двата клона на българите е било добре известно на арабските географи.

През 864 г. османците не съществуват. Те се появяват на историческата сцена почти 450 години по-късно (в самия край на XIII век).

.....

Арменските хроники са едни от най-ценните и детайлни източници за ранната българска история. Тъй като Армения и България са били част от „орбитата“ на Византийската империя, арменските учени и духовници са имали пряк поглед върху възхода на българската държава.

Ето какво научаваме за прабългарите и управлението на Борис I от тях:

1. „Ашхарацуйц“ (Арменска география)

Това е може би най-известният арменски документ, свързан с нас. Приписва се на Анания Ширакаци (VII век). В него за първи път се споменават конкретни прабългарски племена (купи-булгар, дучи-булгар, огхондор-българ и чдар-болгар) в района на Кавказ, преди те да се преселят към Дунав.

Арменците описват българите като високоорганизиран народ с развито занаятчийство и силна конница.

За Княз Борис I и „Просвещението“

Арменските летописци, бидейки част от една от най-старите християнски нации, гледат на покръстването на България с огромно одобрение. Те описват Борис I не просто като политик, а като „равноапостолен“ лидер.

В техните текстове се подчертава, че Борис е проявил необикновена мъдрост, като е приел християнството, за да „опитоми“ войнствения дух на народа си и да го приравни към цивилизованите нации.

Те често правят паралел между арменската азбука (създадена от Месроп Мащоц) и делото на Кирил и Методий в България, признавайки, че собствената азбука е ключът към оцеляването на един народ.

Българите като съюзници и съперници

В хрониките на автори като Йоан Драсханакертци (X век) се споменава за военната мощ на българите. Арменците, които често са служили като висши офицери и дипломати във Византия, оставят сведения за:

Невероятната дисциплина на българската армия.

Физическата издръжливост на българите, които те описват като „хора, родени за война, които не познават умората“.

Ролята на арменците в България

Арменските източници хвърлят светлина и върху един малко известен факт – присъствието на арменски колонии в България по времето на Борис и Симеон.

Част от византийските пратеници, които Борис I приема, са били от арменски произход.

Съществуват теории, подкрепени от арменски източници, че майката на Цар Самуил 976 – 997 г. началото на самостоятелното управление на България, точно 124 години след Борис 1(Рипсимия) е била арменка, което показва дълбоките връзки между двете държави след покръстването.

Арменските източници са особено интересни, когато става въпрос за Златния век на Симеон I, защото те често разглеждат България не просто като съсед на Византия, а като културен модел, който наподобява техния собствен – със силен фокус върху книжовността и националната идентичност.

Ето какво научаваме от арменските анали (и автори с арменски корен във Византия) за Симеон и неговия род:

Симеон – „Новият Давид“

Арменските хронисти, които ценят високо библейската символика, често сравняват Симеон с библейски царе заради неговата просветителска дейност. Те отбелязват:

Образованието: Потвърждават неговото обучение в Константинопол, като го описват като човек, който познава „всички елински хитрости“, но ги използва, за да въздигне своя народ.

Книжовността: За арменците, които имат своя свещена азбука от V век, делото на Симеон по налагането на писмеността сред словените е изключително близко. Те описват Преслав като нов духовен център, който свети със същата сила като Константинопол.

Семейството на Симеон: Дипломация и приемственост

Арменските източници обръщат внимание на династичните връзки, тъй като арменската аристокрация е заемала ключови постове във Византия по това време.

Княз Борис I (бащата): Описван е като „коренът“, от който израства величието на Симеон. Арменците подчертават неговата святост и ролята му на обединител.

Историческите източници, включително арменските и византийските, са сравнително пестеливи относно личния живот на българските владетели, но за жените на Цар Симеон I знаем достатъчно, за да разберем, че те са играли ключова роля в осигуряването на династията.

Симеон I е имал два брака, като и двата са били политически и стратегически значими.

Първата съпруга (неизвестно име)

За нея се знае много малко. Тя вероятно е била от висшата българска аристокрация.

Деца: От този брак е първородният син на Симеон – Михаил.

Съдбата на брака: По причини, които не са напълно изяснени (вероятно политически различия или лични конфликти), Симеон се развежда с нея или тя е била отстранена от двора. Михаил е лишен от престолонаследие и е изпратен в манастир – съдба, подобна на тази, която бащата на Симеон (Борис I) отрежда на своя първороден син Владимир-Расате.

Втората съпруга – Сестрата на Георги Сурсувул

Тя е жената, която заема централно място в „Златния век“ и чийто род е имал огромно влияние в Преслав. Тя е била сестра на Георги Сурсувул – най-довереният дипломат и първи съветник (кавхан) на Симеон, а по-късно и регент на сина му.

Деца: Тя ражда на Симеон трима сина – Петър (бъдещият Цар Петър I), Иван и Вениамин (известен в легендите като Боян Мага).

Политическа роля: Чрез този брак Симеон укрепва връзката си с преславската аристокрация. Арменските и византийските хроники загатват, че тя е била амбициозна майка, която е успяла да наложи своя син Петър за наследник на трона, измествайки първородния Михаил.

„Арменската следа“ и жените в двора

В арменските източници (които често се интересуват от родословията) се споменава, че в българския двор по това време е имало силно влияние на благороднички с източен произход.

Има теории, че втората съпруга на Симеон може да е имала връзка с арменски фамилии, заселени в Тракия, тъй като името на брат ѝ – Георги – и фамилията Сурсувул звучат специфично.

Тези жени са били пазителки на християнската етика, която Борис I налага. Те са били грамотни и са подкрепяли книжовните школи, в които словените са преписвали свещените текстове.

Интересно е, че жените в семейството на Симеон са били тези, които са поддържали „византийския маниер“ в частния живот на двореца – облекло, маниери и образование, докато мъжете са се занимавали с войните и държавното строителство.

Фамилията на Георги Сурсувул е една от най-влиятелните и мистериозни в историята на Първото българско царство. Тя представлява онази нова аристокрация, която се издига по времето на Симеон I и става стълб на държавата през Златния век.

Етимология и произход на името

Името „Сурсувул“ (или Сурсувул) не е типично прабългарско или словенско. Историците и лингвистите спорят за неговия корен:

Кавказка/Арменска връзка: Поради звученето и съвпадението с определени родови имена в Кавказ, съществува хипотеза за източен произход, което се свързва с преселванията на арменски и павликянски общности в Тракия и българските земи.

Георги Сурсувул е бил брат на втората съпруга на Симеон. Това го прави вуйчо на бъдещия цар Петър I. Той е заемал втората по важност длъжност в държавата – кавхан (пръв съветник и съуправител).

Дипломатически гений: Именно той е човекът, който води най-трудните преговори с Византия. След смъртта на Симеон (927 г.), държавата е изтощена от десетилетия войни. Сурсувул разбира, че е време за „мека сила“.

Мирът от 927 г.: Той договаря 30-годишен мирен договор с Константинопол, чрез който:

Византия официално признава царската титла на българския владетел.

Българската църква е призната за Патриаршия (първата национална църква в Европа извън Рим и Константинопол).

Урежда се бракът между племенника му Петър I и Мария (Ирина) Лакапина.

Бракът между Петър I и Мария (Ирина) Лакапина (927 г.) е едно от най-добре документираните събития в средновековната ни история. Това не е просто сватба, а грандиозен политически акт, описан подробно от византийските летописци (като Продължителя на Теофан и Скилица), тъй като за първи път в историята византийска принцеса от императорски род се омъжва извън империята.

Подготовката и ролята на Георги Сурсувул

След смъртта на Симеон, именно кавхан Георги Сурсувул отива в Константинопол, за да предложи мир. Византийците са изтощени от войните на Симеон и приемат веднага. Предложението за брак идва като гаранция за вечен мир. Император Роман Лакапин (който е от арменски произход) предлага своята внучка Мария.

Сватбената церемония

Церемонията се състои на 8 октомври 927 г. в църквата „Пресвета Богородица“ край Константинопол.

Блясък и символика: Мария е изпратена с невероятна зестра – златни съдове, скъпоценни камъни и копринени тъкани.

Преименуването: При венчавката Мария получава името Ирина (което на гръцки означава „Мир“), за да символизира новото начало между двете държави.

Признанието: По време на тържествата византийският патриарх официално благославя Петър като „Цар на българите“. Това е моментът, в който Византия официално признава титлата, за която Симеон се е борил цял живот.

Животът на Ирина в Преслав

Арменските и византийските хроники отбелязват, че Ирина Лакапина запазва силна връзка с Константинопол.

Византийско влияние: Тя пренася в Преслав изтънчените маниери, модата и дворцовия етикет на империята. Под нейно влияние българският двор става още по-блестящ.

Мисии до Константинопол: Тя често посещава семейството си във Византия, водейки със себе си децата си. Това обаче създава и напрежение – част от българската аристокрация започва да подозира, че тя прокарва византийски интереси.

.....

Но да се върним към Дядото и Бащата?

Симеон бива изпратен в Константинопол съвсем млад, вероятно около 13-15-годишна възраст (приблизително през 878 г.). По средновековните стандарти това е възрастта, в която едно момче спира да бъде дете и започва своята сериозна подготовка за мъж и държавник.

Княз Борис I има много ясен и стратегически план за своя най-малък син. Симеон не е изпратен там просто за „обща култура“, а за конкретна мисия:

Подготовката за Патриарх

Борис I искал да направи България напълно независима от Византия. За целта му трябвало не само независима държава, но и самостоятелна църква.

Симеон е подготвян да стане глава на българската църква.

Той трябвало да познава византийската теология, дипломация и право по-добре от самите ромеи, за да може един ден да ги оборва със собствените им оръжия.

Животът в Магнаурската школа

Симеон прекарва в Константинопол около 10 години. Това е времето, в което той се оформя като личност.

Той учи в прочутата Магнаурска школа, където негов учител е самият Патриарх Фотий – един от най-ерудираните мъже на Средновековието.

Там Симеон изучава „седемте свободни изкуства“: граматика, риторика, диалектика, аритметика, геометрия, музика и астрономия.

Докато учи в сърцето на империята, Симеон живее като византийски аристократ, но в сърцето си остава български принц.

Византийците са впечатлени от него и го наричат „хемиаргос“ (полугрък). Това не е обида, а признание, че той е усвоил тяхната култура до съвършенство.

Той вижда целия блясък на двореца, но вижда и как функционира византийската интрига. Това му помага по-късно, когато се възкачва на трона, да не бъде лесно манипулиран.

Обратът в съдбата

Планът на Борис I Симеон да стане духовник се проваля заради събитията в България. Когато по-големият брат на Симеон – Владимир-Расате – се опитва да върне езичеството и да разруши всичко, което баща им е градил, Борис е принуден да се намеси.

Владимир е свален и ослепен.

Симеон, който вече е подготвен за монах и книжовник, е призован да свали расото и да сложи короната.

Преславският събор не е постоянна институция, която е била „създадена“, а извънредно общонародно събрание, свикано за решаване на съдбоносни за държавата въпроси.

Кога се провежда?

Съборът се състои през есента на 893 година.

Макар официално вече да се е оттеглил в манастир, съборът е свикан и ръководен от Княз Борис I.

След като е принуден да напусне монашеската килия, за да свали от власт, затвори и ослепи първородния си син Владимир-Расате (заради опита му да върне езичеството), Борис поема пълната власт за последен път. Той събира „цялото си царство“ – боляри, висши духовници и представители на народа, за да легитимира радикалните промени, които предприема.

Основните действащи лица на събора:

Княз Борис I, Симеон (бъдещият Цар Симеон Велики), Климент и Наум Охридски (учениците на Кирил и Методий) Те осигуряват духовната и просветна подкрепа за въвеждането на старобългарския език.

Преславския събор през 893 г. присъстват не само новите духовници, но и верните на Борис болярски кланове, които са оцелели след сътресенията при покръстването.

Всъщност, без подкрепата на тези лоялни аристократи, Борис I не би могъл да извърши толкова радикална смяна на властта. Ето кои са били тези групи и каква е била тяхната роля:

„Новите“ боляри – Християнският елит

След като Борис I избива 52-та бунтовни рода през 865 г., той не остава без аристокрация. На тяхно място се издигат фамилии, които са:

Лоялни към короната: Те дължат позициите си на Борис, а не на стара племенна кръв.

Привърженици на централизацията: Те разбират, че една силна държава с един закон е по-добра от разпокъсани племенни територии.

Свързани със словените: Много от тези верни родове произлизат от средите на словените, които Борис целенасочено издига в йерархията, за да противодейства на старата прабългарска родова опозиция.

Присъствието на рода на Докс (Братята на Борис)

На събора със сигурност е присъствал неговият брат Докс. Този клан е бил най-близкият съюзник на Борис и Симеон.

Те са били „просветената част“ на фамилията.

Чрез тях Борис е имал сигурна подкрепа в армията и администрацията.

Тяхното присъствие е гарантирало, че престолът ще остане в семейството на Крум, въпреки ослепяването на легитимния престолонаследник Владимир-Расате.

Военните командири (Боилите)

На събора са присъствали вътрешните и външните боили. Това са били хората, които са командвали гарнизоните в Плиска и Преслав. Борис I ги е събрал, за да:

Легитимират Симеон: Военната подкрепа е била ключова, защото Симеон е бил „книжовник“, а не воин до този момент. Армията е трябвало да го приеме за свой вожд.

Подсигурят преместването в Преслав: Преместването на столицата е логистична и стратегическа операция, която изисква пълното съгласие на армейското ръководство.

Ролята на „верните 5“ (или по-малко известните кланове)

В някои теории се предполага, че е имало няколко основни рода, които са останали верни на Борис още от времето на самото му покръстване. Те са били неговите „очи и уши“ в провинциите. На събора те са действали като свидетели и гаранти на новите закони.

Важен детайл: Присъствието на тези кланове на събора е било знак, че езичеството вече няма политическо представителство. Те са стояли там като живия щит на християнска България.

Може да се каже, че Преславският събор е бил първото истинско обединение на елита на прабългари и словени около общата идея за славянска писменост и държавност.

Верните кланове са били тези, които са пренесли заповедите на Симеон до най-отдалечените кътчета на царството.

Петър I (синът): Арменските хроники са много детайлни за периода на неговото управление, тъй като той сключва траен мир с Византия и се жени за внучката на император Роман Лакапин (който е с арменски произход). Този брак легитимира българската царска титла в очите на източните летописци.

Докато се спуснахме на бързото влакче, за да вдигнем пулса на таз епоха. Сега е време да се качим на експреса. Първа спирка Верните кланове от родовете на миналото верни до гроб...Тези кланове не са просто оцелели; те са съкровищницата на нацията. Те помнят преходите през евразийските степи, помнят „държавата на колела“ и шума на стотиците хиляди копита. Но в същото време, със спокойствието на хора, видели всичко, те приемат промените.

.....

Това е моментът, в който логиката на управлението се среща с писменото доказателство. След осем века съществуване на рода Дуло, ние разполагаме с уникален документ – „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ (866 г.).

В тези 106 въпроса, които Борис I изпраща до папата, ние виждаме не просто молба за религиозни напътствия, а директно описание на старите закони на Дуло, които той иска да съпостави с новия християнски свят.

Въпросът, който е сред най-важните и който разкрива същността на управлението, е:....тук....