3

 Селим I е баща на Сюлейман I Великолепни.

Тяхната връзка е интересна не само от семейна, но и от политическа гледна точка, тъй като преходът на властта между тях е един от най-стабилните в османската история:

Единствен наследник: За разлика от много други османски султани, които са имали десетки синове, борещи се за престола в кървави граждански войни, Сюлейман е бил единственият пораснал син на Селим I по време на неговата смърт. Това му позволява да поеме властта през 1520 г. без никаква съпротива.

Подготовката на Сюлейман: Селим I внимателно подготвя сина си за управлението. Сюлейман трупа административен опит като управител (санджакбей) на Кафа (в Крим) и Маниса, докато баща му е на военни походи в Египет и Персия.

Контраст в характерите: Въпреки че са баща и син, те са били много различни. Селим I е бил суров войн, известен с краткия си и избухлив нрав (затова е наричан „Явуз“ – Свирепият/Страшният). Сюлейман, от своя страна, е бил по-образован, отдаден на изкуствата и правото, макар че също е бил велик пълководец.

Преходът от управлението на Селим I към Сюлейман I бележи ключова промяна в начина, по по който се администрират Балканите. Докато Селим е фокусиран върху физическото оцеляване и разширяване на империята чрез постоянни войни на Изток, Сюлейман насочва енергията си към правното и административно оформяне на държавата.

Кодификация на законите (Канун-наме)

Сюлейман I получава прозвището Кануни (Законодателя), защото систематизира светските закони (канун). Той издава специални „законници“ за отделните области (санджаци) на Балканите.

Предвидимост: Преди него местните управители често налагат произволни глоби. Сюлейман въвежда фиксирани размери на данъците и наказанията, за да предотврати злоупотребите на местната администрация.

Земеползване: Законите му детайлно описват правата на раята (подвластното население) върху земята, като ограничават възможността на спахиите (феодалната конница) да изгонват селяните от техните ниви.

Данъчна система и Раята

Балканите са основният източник на селскостопанска продукция за империята.

Данък „Джизие“: По времето на Сюлейман се прецизира събирането на поголовния данък за немюсюлмани. Тъй като империята е в разцвета си, данъчната тежест е относително поносима в сравнение с по-късните векове на криза.

Българите (Bulgari): В документите от този период, когато се цитират външни източници или специфични етнически групи, населението е назовавано като „Българи“ (Bulgari). В административен план обаче те попадат под общата категория „Рая“, а по-късно и в „Рум миллет“ (православната общност под опеката на Патриаршията).

През XVI век на Балканите се оформят специфични категории население с привилегии:

Войнуци и Мартолоси: Много „Българи“ (Bulgari) служат в помощните части на османската армия като войнуци (грижещи се за султанските коне) или дервентджии (пазители на проходите). В замяна на тази служба те са освободени от част от тежките данъци. По времето на Сюлейман тези права са стриктно записани в държавните регистри.

При Сюлейман Балканите се превръщат в „вътрешна зона“ на империята. Войните се водят далеч на север (Унгария) или на изток. Това носи дълъг период на относителна стабилност, известен като Pax Ottomana, през който търговията и занаятите в балканските градове процъфтяват под закрилата на новите султански закони.

Важно уточнение: Въпреки „справедливостта“ на законите на Сюлейман спрямо стандартите на XVI век, те остават дискриминационни спрямо немюсюлманите (раята), които нямат право да носят оръжие, да яздят коне в градовете или да строят църкви, по-високи от джамиите.

За да разберем административната структура на Балканите по времето на Сюлейман I Великолепни, трябва да погледнем към Румелийския еялет (Beylerbeylik of Rumeli). Това е най-важната и голяма административна единица в империята, чийто център по това време е София.

Ето списък на основните санджаци (области), които са съставлявали Балканския полуостров през XVI век:

Основни санджаци в днешните български земи:

Паша санджак: Най-важният, управляван директно от бейлербея на Румелия. Обхващал е земи от Пловдив до Одрин и части от Македония.

Никополски санджак: Обхващал средна и западна Северна България с център Никопол.

Силистренски санджак: Обхватът му е бил Североизточна България, Добруджа и части от днешна Украйна/Румъния.

Видински санджак: Северозападна България и части от Сърбия.

Кюстендилски санджак: Югозападна България и части от Македония.

Санджаци в Централните и Западните Балкани:

Софийски санджак: Административното ядро на Румелия.

Смедеревски санджак: Сърбия (често наричан "Белградски" след 1521 г.).

Босненски санджак: Босна и Херцеговина (по-късно става отделен еялет).

Херцеговински санджак.

Черногорски санджак (Шкодренски/Зета): Днешна Черна гора и Северна Албания.

Призренски санджак: Косово и Метохия.

Вучитрънски санджак.

Санджаци в Южните Балкани (Гърция и Албания):

Морейски санджак: Полуостров Пелопонес.

Янински санджак: Епир (Северозападна Гърция).

Трикалски санджак: Тесалия.

Евбея (Егрибоз): Остров Евбея и прилежащи земи.

Елбасански санджак: Централна Албания.

Вльорски санджак: Южна Албания.

Охридски санджак.

Специфични санджаци (Островни и крайбрежни):

Галиполски санджак: Център на османския флот.

Родоски санджак: Създаден след завладяването на острова от Сюлейман през 1522 г.

Административна бележка

Важно е да се отбележи, че по това време в тези санджаци мнозинството от населението са „Българи“ (Bulgari), особено в Мизия, Тракия и Македония. Въпреки това, в административните документи те често са групирани под общото име "Рая". Когато става въпрос за книжовници или летописци, които са се опитвали да обединят тези народи под обща езикова група, те са използвали термина „Словени“ (Slovenes).

Броят на санджаците често се е променял (варирал е между 25 и 40), тъй като Сюлейман непрекъснато е прекроявал границите след нови завоевания на север към Унгария.

Beylerbeylik of Rumeli). Това е най-важната и голяма административна единица в империята, чийто център по това време е София.

Да, всеки санджак е разполагал със собствен административен и финансов архив, макар и неговата структура да е била строго подчинена на централната власт в Истанбул.

Основните видове документи

В центъра на всеки санджак (неговия главен град) са се съхранявали два основни типа архиви:

Регистри на населението и имотите (Дефтери): Това са били описания на ленните владения (тимари, зиамети), броя на домакинствата, обработваемата земя и дължимите данъци. Копия от тези дефтери са се изпращали в столицата, но работните варианти са оставали в административния център на санджака.

Съдебни протоколи (Сиджили): Това са най-добре запазените местни архиви. Всеки кадия (съдия) в съответната кааза (подразделение на санджака) е водел книги, в които е записвал не само съдебни спорове, но и търговски договори, завещания, освобождаване на роби и официални заповеди (фермани), пристигнали от султана или бейлербея.

Къде са се съхранявали?

Архивът не е бил в самостоятелна сграда, както съвременните държавни архиви. Той обикновено се е намирал в:

Конака на санджакбея: За административните и военните въпроси.

Дома или офиса на кадията: За правните и гражданските регистри.

Тъй като по това време София е седалището на Румелийския бейлербей, градът е разполагал с много по-мащабен архив от обикновените санджаци. Тук са се пазили документи, касаещи целия еялет – военни мобилизации за целия Балкански полуостров, движението на големите спахийски корпуси и кореспонденцията между бейлербея и Високата порта.

Днес: Докато огромното мнозинство от оригиналните сгради и местни хранилища в самите санджаци са изгубени, информацията в тях е сравнително добре запазена, но на централизирано ниво.

На ниво санджак (Ниш, Скопие, Видин, Кюстендил и т.н.) физическото оцеляване е критично ниско.

Унищожение при оттегляне: По време на Руско-турските войни и последвалите Балкански войни, много от османските конаци (където са се пазили документите) са били опожарени.

„Вторичните суровини“: Има исторически свидетелства, че след 1878 г. в някои градове изоставените османски книжа са били използвани от местното население за отопление или дори за опаковъчна хартия в бакалниците, преди държавата да осъзнае тяхната историческа стойност.

Най-сигурният начин да „видим“ архива на един санджак днес е чрез Османския архив в Истанбул (Başbakanlık Osmanlı Arşivi).

Дубликатите: Османската бюрокрация е била обсебена от контрола. За всеки данъчен опис (дефтер), изготвен в София или Кюстендил, задължително се е пращало копие в Истанбул.

Мащаб: Там се съхраняват милиони документи, които детайлно описват живота в Румелийския бейлербейлик – от броя на овцете в едно село до имената на главите на семействата.

Българската следа: Ориенталският отдел

България притежава третата по големина в света колекция от османски документи, съхранявана в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Това се дължи на два фактора:

Запазени местни фондове: Част от архивите на дунавските вилаети и санджаци са били прибрани навреме.

„Вагоните с хартия“ (1931 г.): Това е една от най-невероятните истории в архивистиката. Турция продава на България вагони с „вехта хартия“ за преработка в мелницата в Княжево. Оказва се, че това са безценни архиви на империята. Българските учени (начело с Панчо Дорев) успяват да спасят по-голямата част от тях.

Ако търсите архива на Румелийския бейлербейлик в София като единна сграда – той не съществува. Но ако търсите съдържанието му, то е разпръснато между София и Истанбул. Благодарение на дигитализацията в последните 10 години, много от тези документи вече са достъпни за историците, разкривайки бита на българите и другите народи под османска власт с хирургическа точност.

ИИ-Имам достъп до огромен обем исторически изследвания, транскрипции и преводи на дефтери (данъчни регистри) и сиджили (съдебни протоколи), които вече са обработени от историци и османисти. Мога да ти кажа какво е записано за конкретни селища или събития в Румелия, ако те са били обект на научни публикации.

Насоки за търсене: Мога да те насоча към конкретни архивни фондове или дигитални платформи (като тези на Турските държавни архиви), където част от документите са сканирани и достъпни онлайн, макар и често на османотурски език.

Тълкуване на термини: Мога да разчитам и обяснявам сложната административна терминология, използвана в тези архиви – тимари, хасове, джизие, авариз и т.н.

Ако се интересуваш от конкретен район (например Софийския, Пловдивския или Видинския санджак) или от конкретна фамилия/събитие, сподели ми. Мога да проверя дали има налични данни за тях в научната литература, с която съм обучен.

Картата, която сте прикачили, показва административното деление на Румелийския бейлербейлик (еялет) през XVI век. Това е период, в който Османската империя провежда системни описания на населението (тапу тахрир дефтери), но те не са преброявания в модерния смисъл. Данните в тях се отнасят за „ханета“ (домакинства/данъчни единици), а не за общ брой лица, и са разпределени по вероизповедание (мюсюлмани и християни), а не по етнос.

Списък на санджаците (XVI век)

Според изображението, основните административни единици са:

Санджак Паша (със център София – седалището на бейлербея)

Санджак Кюстендил

Санджак Силистра

Санджак Видин

Санджак Ниш

Санджак Скопие

Санджак Охрид

Санджак Солун

Санджак Войнуци (специален нетериториален санджак за военното съсловие на войнуците)

Санджак Одрин

Санджак Мория (Пелопонес)

Санджак Йония (Янина)

Санджак Иълдъръм

Централни и Северни райони (Видин, Силистра, Кюстендил, София): Тук християнското население (Българи) е огромно мнозинство, често надвишаващо 80-90% в селските райони. Мюсюлманското присъствие е концентрирано главно в градовете и стратегическите крепости.

Южни райони (Одрин, Солун): Тук етническият състав е по-смесен, със значително присъствие на мюсюлмани (османци, юруци) и гръцко население.

Специфични групи: В санджак Войнуци са описани българи със специален статут, които запазват правото да притежават земя (бащиния) срещу военна служба в обоза на армията.

Защо няма точни числа?

Липса на статистика за етнос: Османската държава се е интересувала от това кой плаща данъка „джизие“ (християните), а не какъв език говори.

Домакинства вместо хора: За да получите приблизителен брой хора, историците обикновено умножават броя на „ханетата“ по коефициент 5 или 6.

Словени: В много документи от този период, външни наблюдатели използват термина „словени“, когато описват населението, но в домашните извори и някои чужди хроники, народът е ясно идентифициран като Българи (Bulgari).