《《《《 29ст. - 30 - 31ст. 》》》》
ВИЗАНТИЯ
Теодор II Ласкарис (1254–1258) се справя с монголското нашествие чрез изключително гъвкава и прагматична дипломация, която историците често наричат „дипломация на оцеляването“. По негово време Монголската империя е на върха на силата си, а Илханатът (персийските монголци) вече е прегазил съседните на Никея селджукски турци.
Ето как „мъжът на Елена“ успява да запази държавата си непокътната:
Теодор II разбира, че Никейската империя няма никакъв шанс в директен военен сблъсък с монголската конница. Вместо да воюва, той:
Изпраща постоянни дипломатически мисии с богати дарове до монголските ханове.
Демонстрира привидно подчинение, без реално да предава суверенитета на държавата си.
Използва тактиката на „златния мост“ – плаща, за да не бъде нападан.
Въпреки че плаща дарове, Теодор II е искал монголците да знаят, че той не е лесна плячка. Когато монголски пратеници посещават двора му, той организира внушителни военни паради.
Императорът показвал своите тежко въоръжени отряди и добре укрепените никейски крепости.
Целта е била да убеди монголците, че обсадата на неговите градове ще бъде дълга, скъпа и кървава, което ги е карало да предпочитат лесната плячка на изток.
Теодор II извлича огромна полза от факта, че монголците разбиват Иконийския султанат (селджуците).
Турците, притиснати от монголците, започват да търсят убежище и съюз с Никея.
Теодор II приема турски бежанци и принцове, като ги заселва по границите си. Така той създава „жив щит“ от хора, които мразят монголците и биха се били до смърт, за да защитят новия си дом.
Докато монголците са заети да усмиряват покорените персийски и месопотамски земи, Теодор II използва спокойствието на източната си граница, за да обърне поглед към Балканите. Именно тогава той води кампаниите си срещу Българи (Bulgaros) в Родопите. Той знае, че докато монголците са „заситили“ глада си с богатите азиатски провинции, малката Никея не е приоритет за тях.
За разлика от много други владетели по това време (като руските князе или селджукските султани), Теодор II Ласкарис успява да преведе държавата си през „монголската буря“ без нито една загубена битка и без разрушени градове.
Той оставя на сина си и на Елена една икономически силна държава с пълна хазна, което по-късно позволява на наследниците му (и в частност на Михаил Палеолог) да съберат армия и да си върнат Константинопол през 1261 г.
След внезапната смърт на Теодор II Ласкарис през 1258 г., съдбата на неговите наследници от брака му с Елена Асенина се превръща в една от най-мрачните страници в историята на империята.
Елена и Теодор оставят след себе си пет деца, но фокусът на историята пада върху невръстния престолонаследник и неговите сестри.
Йоан е едва на 7 (според някои източници 8) години, когато баща му умира.
Регентството: Теодор II оставя за регент своя доверен приятел Георги Музалон. Само девет дни по-късно, по време на заупокойна литургия, аристократите, водени от Михаил Палеолог, организират брутален преврат и избиват Музалон и братята му пред очите на малкия Йоан.
Ослепяването: На 25 декември 1261 г. (точно на 11-ия рожден ден на момчето), след като вече е превзел Константинопол, Михаил VIII Палеолог заповядва Йоан IV да бъде ослепен. Това е направено, за да се прекърши легитимната линия на Ласкаридите и момчето никога да не може да претендира за трона (според византийските закони слепец не може да бъде император).
Монашеството: Йоан е затворен в крепостта Дакибизе и прекарва остатъка от живота си като монах под името Арсений. Десетилетия по-късно той е посетен от Андроник II Палеолог (внука на узурпатора), който му иска прошка за греховете на дядо си.
Михаил Палеолог се справя с дъщерите на Елена Асенина по типичен дипломатически начин – омъжва ги за чужденци, далеч от Константинопол, за да не могат техните съпрузи да предявят претенции за византийския трон.
Мария Ласкарина: Омъжена за Никифор I Комнин, деспот на Епир.
Теодора и Евдокия: Те са омъжени за влиятелни благородници в Латинска Европа (Испания и Италия). Евдокия, например, се омъжва за граф Пиетро де Вентимиля. Нейните потомци в Италия векове наред пазят спомена за произхода си от великия род на Ласкаридите.
Ирина Ласкарина Асенина: Тя се омъжва за българския цар Константин Тих Асен. По този начин тя става българска царица. Ирина е била изключително борбена и никога не прощава на Михаил Палеолог за стореното на брат ѝ. Тя подтиква съпруга си към постоянни войни срещу Византия, за да отмъсти за ослепяването на Йоан.
......
България
След смъртта на Михаил II Асен в България настъпва хаос и борби за престола. Болярите в Търново търсят легитимност, а тя в този момент се намира единствено в кръвта на Иван Асен II.
За да затвърди правото си на престола, той се развежда с първата си съпруга и иска ръката на Ирина Ласкарина Асенина.
Тъй като тя е внучка на Иван Асен II, чрез този брак Константин „влиза“ в рода на Асеневци. До такава степен това е било важно, че той дори добавя името Асен към своето, подписвайки се като „Константин Асен“.
Византийците (и по-конкретно регентът Михаил Палеолог) първоначално подкрепят този брак. Те го виждат като чисто дипломатически ход – да оженят една от принцесите Ласкарини за съседния владетел, за да осигурят мир на северната си граница, докато те се опитват да си върнат Константинопол. Те обаче не предполагат, че Ирина ще се превърне в техен най-голям враг.
Войните: Като българска царица, тя буквално принуждава Константин Тих Асен да започне серия от военни кампании срещу Византия. Изворите казват, че тя не спирала да му напомня за съдбата на брат си и го подтиквала към съюз с всеки враг на Палеолога (включително с монголците от Златната орда).
Ако Елена Асенина е била символът на дипломатическия мир и съзиданието, то нейната дъщеря Ирина Ласкарина Асенина е символът на политическата буря и непримиримостта. Като българска царица (съпруга на Константин Тих Асен), тя не просто присъства на трона в Търново – тя го превръща в крепост на легитимността срещу узурпатора Михаил VIII Палеолог.
Византийските хронисти (като Георги Пахимер) описват Ирина като изключително енергична и волева жена. Тя буквално дирижира външната политика на България:
Военна амбиция: Тя е двигателят зад постоянните военни конфликти с Византия. Изворите твърдят, че Ирина не е давала покой на съпруга си, докато той не потегли на поход, за да накаже „палача на нейния брат“.
Коалиция на омразата: Тя използва своите семейни връзки. Сестрите ѝ са омъжени в Епир и Италия, и Ирина се опитва да плете мрежа от съюзници, които да обградят Михаил Палеолог от всички страни.
Насърчава съюза с Ногай и Златната орда. Българските земи често стават коридор за монголските набези към Тракия – тактика, която цели да изтощи ресурсите на Палеолог.
Използва местните Българи (Slavs) в Родопите и Македония, подтиквайки ги към бунтове срещу новата власт в Константинопол, представяйки се за защитница на православието и законния ред.
Ирина умира около 1268 г., без да дочака пълното отмъщение. Нейната смърт обаче оставя вакуум, който Константин Тих се опитва да запълни с нов брак (с Мария Палеологина), което само доказва колко незаменима е била тя за стабилността на неговото царуване.
След смъртта на Ирина, Константин Тих Асен остава без политическа опора и наследник. Михаил VIII Палеолог се възползва от това и предлага племенницата си Мария за съпруга, обещавайки да върне на България окупираните пристанища Месемврия (Несебър) и Анхиало (Поморие) като нейна зестра.
Измамата: Веднъж щом Мария стъпва в Търново, Михаил VIII „забравя“ за обещанието. Това превръща Мария в заложник на обтегнатите отношения, но тя бързо показва, че не е просто пешка, а играч.
Мария Палеологина е била изключително интелигентна и властна. Тя бързо поема контрола над държавните дела, особено когато здравето на Константин Тих се влошава (той се парализира след падане от кон).
Елиминиране на опозицията: За да подсигури престола за своя син Михаил, тя организира отравянето или прогонването на всеки болярин, който би могъл да претендира за властта.
Сблъсъкът с Ивайло („Бърдоквата“)
Най-драматичният момент от нейното царуване е въстанието на Ивайло. Когато съпругът ѝ Константин Тих е убит в битка от селския цар, Мария проявява невероятен прагматизъм:
Вместо да избяга във Византия, тя отваря вратите на Търново за Ивайло и се омъжва за него.
Целта ѝ е ясна: да запази короната на сина си и да използва силата на Ивайло, за да спре настъпващите византийски армии, изпратени от собствения ѝ чичо. Тя предава интересите на семейството си (Палеолозите) в името на собствената си власт в България.
Периодът на тежък васалитет (1270 – 1299 г.)
Това е най-мрачната част от този период. В Златната орда изгрява звездата на Ногай хан – фактическият управител на западните монголски предели.
Намеса във вътрешните работи: Ногай започва да се държи като „кукловод“ на българските царе. Той подкрепя едни претенденти срещу други, за да държи страната слаба.
Ивайло и монголците: Народното движение на Ивайло (1277–1280 г.) е провокирано именно от
неспособността на официалната власт в Търново да спре монголските набези. Ивайло постига невероятни победи срещу тях, но в крайна сметка е принуден да търси съюз с Ногай, който по-късно заповядва убийството му.
Цар Смилец: Той е смятан за директно поставено лице на Ногай на българския престол.
Кулминацията: Чака на българския престол (1299 г.)
Стига се до парадоксален момент – синът на Ногай хан, Чака, бяга в България след междуособици в Ордата и с помощта на Теодор Светослав заема престола в Търново. За няколко месеца България формално има монголски хан за свой владетел.
Освобождаването: Дипломатическият гений на Теодор Светослав (1300 г.)
През 1300 г. Теодор Светослав извършва държавен преврат. Той ликвидира Чака и изпраща главата му на новия законен хан на Златната орда – Токту.
Резултатът: Токту е толкова впечатлен от този акт и от стабилността, която Светослав налага, че:
България спира да плаща ежегоден данък и се връща към статута на независима велика сила.
България успява да направи нещо, което руските княжества не успяват – ние се откъсваме от монголската зависимост почти 180 години по-рано от тях. Докато руските земи остават под „татарско иго“ до края на XV век, България изчиства този натиск още в началото на XIV век благодарение на здравия си държавен корен.
Византия (Източната Римска империя) успява да се освободи от директния монголски натиск по много по-различен и по-дълъг път от България. Докато България изчиства васалитета си със сила и дипломация още през 1300 г., Византия остава в сложни, често унизителни отношения с наследниците на Чингис хан почти до самия си край.
Прекратява васалитета на България.
Периодът между 1270 и 1299 г. бележи един от най-мрачните, но и най-динамични етапи в историята на Второто българско царство. През тези три десетилетия България престава да бъде доминираща сила на Балканите и се превръща в политически заложник на Златната орда, докато вътрешните междуособици разкъсват тъкънта на държавата.
След смъртта на цар Константин Тих Асен и краткия възход на Ивайло, реалната власт в региона се концентрира в ръцете на татарския темник Ногай.
Докато Ивайло и Мария са в Търново (1279 г.)
Докато „селският цар“ и византийската принцеса се опитват да закрепят властта си вътре в столицата, те са под двойна преса. От юг настъпват византийците с техния марионетен кандидат Иван Асен III, а от север – татарските орди, изпратени или насърчавани от Ногай.
Ивайло е принуден да напусне Търново и Мария, за да спре татарите на север. Той успява да ги победи в няколко сражения, но накрая е блокиран в крепостта Дръстър за три месеца.
Слухът: В Търново плъзва слух, че Ивайло е загинал.
Реакцията: Болярите, които и без това не го дишат, веднага отварят вратите на Иван Асен III. Мария Палеологина е изпратена в Константинопол (бременна от Ивайло), а новият византийски избраник заема престола.
Мария Палеологина е съпруга на Константин Тих Асен. Нейният син се казва Михаил Асен II. Тя прави всичко възможно да запази престола именно за него.
Иван Асен III е син на предходния цар Мицо Асен и Мария (дъщеря на Иван Асен II). Той е „византийският проект“ за българския престол.
Съдбата на Михаил Асен II (синът на Мария Палеологина и Константин Тих Асен) е класически пример за това как децата в средновековната политика често стават заложници на амбициите на своите родители.
След като прекарва ранното си детство като съвладетел на баща си в Търново, неговият живот се преобръща драстично с идването на Ивайло и последвалите византийски интриги.
Бракът с Ивайло: Когато Ивайло влиза в Търново и се жени за майка му Мария, малкият Михаил Асен II остава в двореца. Ивайло го приема формално, но реално той е изместен от новия „селски цар“, който се стреми към собствена династия.
Пленничеството (1279): Когато Търново пада под властта на византийското протеже Иван Асен III, Михаил Асен II и майка му Мария са заловени. Те не са убити, но са изпратени под строг конвой в Константинопол.
Живот във Византия: В Константинопол той е третиран по-скоро като „ценен заложник“, отколкото като принц. Неговият чичо, император Михаил VIII Палеолог, го държи настрана от българската политика, за да не се превърне в знаме на евентуална съпротива срещу новите византийски интереси в България.
Късните години: Историческите извори за него след 1280 г. са оскъдни. Знае се, че той остава в пределите на Византийската империя. По-късно, по време на управлението на Андроник II Палеолог, Михаил Асен II е споменаван като част от византийската аристокрация, но никога повече не се доближава до българския престол.
Иван Асен III е син на предходния цар Мицо Асен и Мария (дъщеря на Иван Асен II). Другия кръвен наследник на Асеновци.
Иван Асен III е бил „златният коз“ на византийците, защото чрез майка си Мария (дъщеря на Иван Асен II) той е притежавал най-чистата кръвна връзка с великата династия. За болярите в Търново той е бил легитимният избор, докато Ивайло е бил просто опасен узурпатор.
Периодът, в който Иван Асен III реално носи короната в Търново, е изключително кратък и белязан от постоянен страх. Той прекарва на трона малко повече от една година – от пролетта на 1279 г. до лятото на 1280 г.
След бягството на Иван Асен III (който отнася със себе си държавното съкровище), болярите избират за цар Георги I Тертер. Той е най-могъщият български феодал по това време, но положението му е критично още от първия ден:
Когато през 1280 г. Ивайло разбира, че болярите са избрали Георги I Тертер и че вече няма армия, която да го следва, той взема отчаяно решение. Той отива директно в леговището на звяра – при хан Ногай, фактическия господар на Златната орда.
Ивайло пристига при татарите с малка група верни хора. По ирония на съдбата, там вече го чака неговият най-голям враг – Иван Асен III. И двамата стоят пред Ногай като молители, всеки твърдейки, че е законният владетел на Българите.
Ногай, който е бил изключително хитър политик, се забавлява с тях месеци наред.
Той ги кани на общи пиршества.
Обещава помощ и на двамата.
Гледа как двамата бивши царе се състезават за благоволението му.
Екзекуцията (Краят на 1280 или началото на 1281 г.)
Една вечер, по време на поредния банкет, Ногай решава да сложи край на играта. Той посочва Ивайло и произнася думите:
„Този човек е враг на моя баща и не заслужава да живее.“
Татарите убиват Ивайло на място. Причината е проста: Ивайло е бил твърде непредсказуем и опасен. Ногай не е имал нужда от силен лидер в България, а от послушни васали. Иван Асен III имал късмет – Ногай го пощадил (благодарение на застъпничеството на съпругата на хана, която била византийка), и той избягал обратно в Константинопол.
Легендата за „Лъже-Ивайло“
Смъртта на Ивайло е била толкова неочаквана, че народът дълго време не е вярвал, че „неговият цар“ е мъртъв.
Години по-късно във Византия и България се появяват самозванци (поне двама), които твърдят, че са оцелелият Ивайло.
Хората масово тръгвали след тях, надявайки се, че „Бърдоквата“ се е върнал да ги спаси от данъците и татарите.
Византия
След като Михаил VIII си връща Константинопол през 1261 г., той се изправя пред кошмара на всеки византийски император: война на два фронта. На запад са латините, които искат да си върнат града, а на изток и север са монголците.
Златната орда (на север): След голямото татарско нашествие в Тракия през 1265 г., Михаил VIII е принуден да сключи унизителен договор. Той започва да плаща ежегоден данък на Ногай хан.
Брачен съюз като застраховка: За да омилостиви Ногай, императорът му дава за съпруга незаконната си дъщеря Ефросина Палеологина. Така Ногай става зет на императора, което обаче не спира татарските набези, а просто ги прави „по-предвидими“.
На изток Византия се опитва да поддържа съюз с Илханата срещу настъпващите турски емирства.
Михаил VIII изпраща друга своя незаконна дъщеря, Мария Палеологина (известна като „Деспина Хатун“), за съпруга на Абака хан.
Византия официално признава превъзходството на монголите и често изпраща военни контингенти в помощ на Илханата.
Изключително важен е акцентът върху Теодор Светослав. Фактът, че България отхвърля монголската зависимост през 1300 г., докато руските княжества остават под нея до 1480 г. (битката при река Угра), говори за съхранената жизненост на българските държавни институции дори след десетилетия на хаос.
България: Благодарение на Теодор Светослав (1300 г.), България буквално „отрязва главата“ на монголското влияние (ликвидирайки Чака) и спира плащането на данък.
Византия: Империята продължава да бъде зависима. Дори по времето на Андроник II Палеолог (края на XIII и началото на XIV век), византийците са принудени да търсят помощ от монголците срещу османските турци. През 1305 г. монголският хан Олджейту обещава 40 000 души на Византия, но помощта така и не идва навреме.
Докато България е компактна и успява да се консолидира около нов, силен лидер, Византия е разкъсвана от:
Граждански войни: Палеолозите често воюват помежду си и използват монголски наемници, което само засилва зависимостта им.
Религиозен натиск: Опитите за уния с Рим настройват народа срещу императора, отслабвайки държавата.
Геополитика: Византия е „притисната“ между двете големи монголски държави (Златната орда на север и Илханата на изток), което прави пълното скъсване с тях почти невъзможно.
В обобщение: Византия остава „дипломатически васал“ почти до средата на XIV век, плащайки данъци или предоставяйки войски, докато монголските държави сами не започват да се разпадат отвътре.
Теодор Светослав (1300–1322) е един от най-впечатляващите примери за държавническо възраждане в средновековната ни история. След десетилетия на хаос, той успява да превърне една разорена васална територия в първостепенна сила...тук
Няма коментари:
Публикуване на коментар