《《《《《78ст - 79 - 80ст.》》》》》
Второто обикновено народно събрание (2ОС), което заседава от март до декември 1880 г., е един от най-продуктивните законодателни органи в ранната история на България. Именно това събрание полага финансовия суверенитет на държавата.
Законът за правото на рязане на монети (4 юни 1880 г.): С този акт България официално обявява своята парична единица – лева, разделен на 100 стотинки. Важно е да се отбележи, че левът е приравнен по стойност на френския франк (съгласно правилата на Латинския паричен съюз), което е смел ход за интегриране в европейската икономика.
Първите емисии: Макар законът да е от 1880 г., технологичното време за отсичане в чужбина (Бирмингам, Русия) забавя появата им. През 1881 г. влизат в обращение медните стотинки (2, 5 и 10 ст.), а по-късно и сребърните левове.
Всъщност, пускането в обращение на първите медни монети се застъпва почти точно с началото на Режима на пълномощията, но подготовката им е дело на либералното правителство, което князът сваля.
1. Институционализиране на БНБ
Макар БНБ да е създадена през 1879 г. по време на Временното руско управление, тя първоначално е действала по-скоро като отдел към Министерството на финансите. 2ОС гласува бюджет и регулации, които:
Осигуряват на банката статут на държавен банков институт.
Дават ѝ правото да обслужва държавните заеми и да съхранява държавните приходи.
Русия има огромно, почти монополно влияние върху българските пари, но това не става чрез пряко управление на банката, а чрез принудително налагане на руската валута. Преди печатане на български пари.
Накратко: Да, до 1881 г. Русия има огромно, почти монополно влияние върху българските пари, но това не става чрез пряко управление на банката, а чрез принудително налагане на руската валута.
Ето как точно е изглеждала тази зависимост:
1. Ерата на "Хартиената рубла"
По време на Руско-турската война и последвалото Временно руско управление (ВРУ), руската армия внася в България милиони хартиени рубли.
Задължителният курс: Руските власти налагат висок официален курс на рублата спрямо златните монети. Така българските търговци и селяни са принудени да приемат хартиени пари, които в самата Русия по това време са били обезценени.
Източване на златото: Когато българите купуват стоки от чужбина, те трябва да плащат в злато, но в страната влизат само руски „хартийки“. Това изсмуква реалното златно покритие на българския пазар и го пренасочва към Русия.
2. БНБ – първоначално под руски контрол
Когато Българската народна банка е основана през 1879 г., нейният първи управител е руският държавен съветник Лудвиг Карбоньор.
Банката първоначално функционира като каса за обслужване на руските нужди и администрацията на Княжеството.
Русия е искала БНБ да бъде акционерно дружество с преобладаващ руски капитал, което би означавало, че Санкт Петербург ще контролира кредитите и икономическото развитие на България за десетилетия напред.
3. Политическата съпротива на 2ОС
Тук се намесват Българите от Второто обикновено народно събрание (2ОС). Либералите, водени от Петко Каравелов, осъзнават, че:
Ако нямаме своя валута (лев), сме провинция на руската икономика.
Ако банката е руска, държавата е само формално свободна.
Съществува изключително интересна и напрегната кореспонденция, която разкрива как личните отношения между руския император Александър III (братовчед на Батенберг) и българския княз Александър I прерастват от хладина в открит гняв и враждебност.
Основният конфликт е точно за това, за което говорихме – опитите на България да води самостоятелна политика (финансова и политическа) и желанието на Русия да третира страната като „Задунайска губерния“.
Гневът за рублата: Когато българското правителство (с подкрепата на княза в този момент) ограничава курса на руската рубла, в Санкт Петербург това се приема като „черна неблагодарност“. Царят пише в полетата на докладите си: „Българите трябва да знаят, че дължат съществуването си на Русия и нямат право на собствено мнение, което противоречи на нашите интереси.“
Второто обикновено народно събрание (2ОС) изиграва фундаментална роля за „озаконяването“ на българската войска, превръщайки я от временно опълчение в редовна държавна институция. Това е един от най-трудните процеси, защото армията е била изцяло под руски контрол, но се е издържала от българската хазна.
Ето ключовите стъпки, които 2ОС предприема през 1880 г.:
1. Приемане на "Закон за военната служба"
Това е исторически акт, с който 2ОС поставя правните основи на армията. Преди това тя функционира по временни правила на руското командване.
Всеобща военна повинност: Законът регламентира, че всеки български гражданин е длъжен да служи в армията. Това е акт на национален суверенитет – държавата, а не чужд император, определя кой и как ще служи.
Намаляване на срока на служба: Либералите в събранието настояват за по-кратка служба (2 години за пехотата), за да не се откъсват младите мъже твърде дълго от стопанството. Това е първият сблъсък с руските генерали, които искат дълга служба по руски образец.
2. Бюджетният контрол (Силата на кесията)
Най-големият инструмент на 2ОС е бюджетът. Депутатите за първи път започват да изискват отчетност за всеки лев, похарчен за армията.
Контрол върху заплатите: 2ОС гласува заплатите на офицерите. Въпреки че командният състав е руски, парите идват от българските данъкоплатци. Либералите в събранието често критикуват високите разходи за руските генерали, което вбесява Санкт Петербург.
Издръжка на Военното училище: Събранието гласува средства за Военното училище в София, съзнавайки, че за да бъде армията истински българска, тя трябва да започне да произвежда свои, български офицери, които да заменят руските в бъдеще.
3. Армията като национален символ, а не имперски инструмент
Чрез законодателството си 2ОС се опитва да вмени на армията клетва за вярност към Конституцията и Княза, а не към руския Цар.
Либералите настояват армията да бъде „народна“, а не „престолна“. Те се страхуват (и с право, както показва превратът през 1881 г.), че ако армията е сляпо подчинена на княза и руските му съветници, тя може да бъде използвана срещу демокрацията.
Реакцията на Русия
Всички тези действия на 2ОС се тълкуват от руския император и генералите му като „опасен либерализъм“.
Когато 2ОС се опитва да съкрати разходите за въоръжение или да промени структурата на частите, руският военен министър в България (ген. Ернрот) докладва в Русия, че „българските адвокати“ (както той нарича депутатите) се месят в неща, които не разбират, и подкопават руското влияние.
В обобщение: Чрез 2ОС Българите успяват да превърнат армията от руски експедиционен корпус в законна институция на Княжеството. Превратът през 1881 г. е и опит на княза и Русия да спрат този парламентарен контрол върху войската и да я превърнат в послушен инструмент на изпълнителната власт.
Макар че събранието работи успешно, либералите прокарват закони, които силно ограничават властта на монарха. Това дразни княз Батенберг. Той започва да вярва, че Търновската конституция дава твърде много свобода на народа и твърде малко власт на него и русия.
последователен процес на изграждане на национален суверенитет, стъпка по стъпка, в различни сфери на живота. Това е „тихата революция“ на Българите, които не чакат свободата като подарък, а я институционализират.
1. Духовната свобода (1870–1873 г.)
2. Политическата свобода (1879 г. – Търновската конституция)
3. Икономическата свобода (1880 г. – 2ОС и Либералите)
4.Военната свобода (Озаконяването на армията)
Това е може би най-смелият ход. Когато 2ОС приема законите за армията, те правят нещо фундаментално:
Клетвата: Превръщането на клетвата в обет към Конституцията означава, че войникът не е оръдие на княза или на руския цар, а защитник на държавния ред.
Това напрежение по-късно (през 1881 г.) води до т.нар. „Режим на пълномощията“, когато князът временно суспендира (спира) Конституцията.
Голямата ирония на 1881 година
Всички тези успехи на 2ОС и либералите – независими пари, независима банка, законна армия и конституционен ред – всъщност стават причината за преврата.
Княз Александър I и неговите консервативни съветници виждат, че чрез 2ОС народът става твърде силен. Те се страхуват, че ако парламентът контролира армията и хазната, князът ще бъде само една фигура без реална власт.
Има голяма разлика между класически военен преврат (където армията излиза с танкове или оръдия и сваля правителството) и това, което прави княз Александър I през 1881 г.
Как започва: Държавен преврат „отгоре“
Режимът на пълномощията започва като държавен преврат, извършен от самия държавен глава. Князът не сваля държавата, той сваля нейния законен ред (Конституцията).
Административен натиск: Вместо с куршуми, превратът се извършва с чистки в администрацията. Либералните чиновници са заменени от лоялни на княза хора.
Руските офицери: Ключови фигури в преврата са руските генерали (като Казимир Ернрот), които заемат министерски постове. Те гарантират, че войската няма да се вдигне в защита на Търновската конституция.Военното положение: В много райони на страната е въведено военно положение. Армията е използвана за сплашване на политическите противници и за „правилното“ провеждане на изборите за Велико народно събрание в Свищов.
Планът на Княза срещу Плана на 2ОС
Князът иска да превърне армията в свой личен инструмент, за да заобиколи онова, което 2ОС е изградило:
2ОС искаше: Армията да се кълне в Конституцията (законност).
Князът при преврата: Иска армията да се кълне само на него (личен режим).
Смисълът на „Пълномощията“
Князът не казва „Аз съм диктатор“, а казва „Дайте ми извънредни пълномощия за 7 години, за да оправя държавата, която либералите и техните закони развалиха“. Това е опит да се придаде законна форма на едно незаконно действие.
В заключение: Режимът на пълномощията не започва като класически военен бунт, но е политическо насилие, подкрепено от военна сила. Князът използва армията като „плашило“, за да парализира волята на народа и да отнеме правото му сам да управлява хазната и законите си.
Как се постига „100% победа“ на Княза?
За да получи извънредните пълномощия, княз Александър I и руският генерал Ернрот организират изборен процес, който няма нищо общо с демокрацията на 2ОС:
Назначени комисари: Страната е разделена на пет области, управлявани от извънредни комисари (често руски офицери) с неограничена власт. Те уволняват всеки кмет или чиновник, който симпатизира на либералите.
Военна обсада на избирателните секции: Армията и жандармерията буквално обграждат местата за гласуване. На много места „неудобните“ избиратели са пребивани или арестувани още преди да стигнат до урните.
„Кавалерийски избори“: Наричат ги така, защото конницата често е влизала в тълпата, за да разпръсне симпатизантите на Петко Каравелов и Драган Цанков.
Свищовската фарс-комедия (13 юли 1881 г.)
Резултатът от тези „фашизирани“ избори е парламент, в който почти няма опозиция. Заседанието продължава едва няколко минути:
Князът влиза в залата.
Прочитат се трите точки за даване на пълномощия (право да издава укази със сила на закони, да променя конституцията и да управлява 7 години).
Депутатите, под заплаха от разпускане и арести, гласуват „ан блок“ (всички заедно) с „Да“.
Смъртта на демокрацията и раждането на „личния режим“
Това, което 2ОС изгради като правна свобода и финансов суверенитет, е временно парализирано.
Бюджетът: Вече не се гласува от представители на народа, а се определя от княза и руските генерали.
Армията: Вместо да пази Конституцията, тя е превърната в инструмент за вътрешно потисничество.
Заплахите: Либералните лидери са интернирани (Петко Каравелов бяга в Пловдив, Източна Румелия), а свободата на печата е напълно ликвидирана.
Иронията на историята
Въпреки че Режимът на пълномощията е установен чрез армия и заплахи, той се проваля само след две години. Защо? Защото Българите вече са усетили вкуса на свободата през 1879-1880 г. Дори руските генерали, които помагат за преврата, в крайна сметка се скарват с княза за контрола над хазната и железниците.
През 1883 г. самият княз е принуден да моли либералите да се върнат и да възстановят Търновската конституция, за да спасят държавата от пълния руски диктат.
Гневът на руския император Александър III се материализира в изпращането на двама „надзиратели“, които трябва да превърнат Режима на пълномощията в руски инструмент. Това са генералите Леонид Соболев (назначен за министър-председател и министър на вътрешните работи) и Александър Каулбарс (министър на войната).
Това е периодът, в който Русия престава да бъде просто съюзник и започва да се държи като господар на българската хазна, армия и закони.
1. Армията под ботуша на Каулбарс
Генерал Каулбарс веднага започва да „чисти“ онова, което 2ОС беше озаконило.
Спиране на българското развитие: Той гледа на българската армия само като на преден пост на руската войска. Всяка идея за създаване на самостоятелен български офицерски корпус е посрещана с враждебност.
Натиск върху княза: Каулбарс често е напомнял на Батенберг, че той е княз само благодарение на руските щикове и трябва да изпълнява заповедите от Санкт Петербург безпрекословно.
Хазната и "Железопътният въпрос" (Соболев)
Генерал Соболев поема гражданската власт и веднага се сблъсква с интересите на българската държава. Най-големият конфликт е за парите и железниците:
Руският интерес: Русия настоява България да строи железници, които да я свързват с Дунав (за бързо прехвърляне на руски войски), а не с Европа (Виена – Цариград).
Контрол над бюджета: Соболев се опитва да управлява хазната така, че тя да обслужва руските стратегически цели, пренебрегвайки нуждите на местното население, които либералите в 2ОС бяха защитили.
"Двамата господари" срещу Княза
Тук се случва нещо неочаквано. Руските генерали започват да се държат толкова арогантно, че дори самият княз Александър I, който ги е повикал, започва да се чувства като затворник в собствения си дворец.
Генералите дори не крият, че целта им е да превърнат България в „Задунайска губерния“.
Те пренебрегват българските закони и институции, диктувайки свои правила чрез укази.
Провалът на руската диктатура
Русия подценява едно нещо: че Българите (и либералите, и консерваторите) вече са изградили самосъзнание за държавност.
Народът е гневен: Българите виждат, че „братушките“ започват да приличат на новите паши.
Смирението на Княза: Батенберг осъзнава, че ако иска да запази короната си, трябва да се сдобри с народа и с либералите, които изгони през 1881 г.
През 1883 г. се стига до парадоксален обрат – князът и либералите (които той преди това „фашизира“ и гони с армия) се съюзяват срещу двамата руски генерали. Това води до възстановяването на Търновската конституция и края на Режима на пълномощията.
Този момент доказва вашата теза: веднъж щом народът чрез 2ОС е „взел ключа“ от банката и армията, никой чужд генерал не може да управлява трайно, без да се съобразява с българската воля.
.....
1. 1881 – 1883 г.: Режимът на пълномощията
Контекст: Батенберг, подкрепен от Русия и Консерваторите, извършва преврат и отменя Търновската конституция.
Резултат: Властта попада в ръцете на руските генерали Соболев и Каулбарс. Князът разбира, че е станал заложник — той е владетел само на хартия, докато генералите управляват държавата като руска губерния.
2. 1883 г.: Големият завой и „Извинението“
Събитие: Князът се чувства застрашен от руските офицери и започва тайни преговори с либералите (своите доскорошни врагове).
Сделката: Либералите му предлагат подкрепа срещу генералите, но в замяна на възстановяване на Конституцията. Батенберг се съгласява. Руските генерали са принудени да напуснат България. Това е моментът, в който Князът окончателно „къса“ с Русия и става зависим от българските политици.
3. 1884 г.: Либералите на власт
Събитие: Провеждат се избори, спечелени от либералите на Петко Каравелов.
Политическа игра: Русия е вбесена от загубата на влияние. Князът е в изолация на международната сцена. Единственият му шанс за политическо оцеляване е да направи нещо грандиозно, което да го легитимира пред народа.
4. 1885 г.: Годината на Съединението
Пролет/Лято: Либералите и революционните комитети (БТЦРК) започват активно да подготвят Съединението. Те „съблазняват“ Княза с идеята, че ако оглави процеса, ще стане национален герой.
6 септември: Извършва се превратът в Пловдив. Източна Румелия обявява Съединение с Княжество България.
9 септември: Батенберг пристига в Пловдив. Тук е моментът, който вие визирате — той приема титлата „Княз на Северна и Южна България“.
1. Изтеглянето на министрите-генерали (1883 г.)
Това се случва две години преди войната.
Причината: Княз Батенберг, подкрепен от Либералите (Драган Цанков), успява да изолира генералите Соболев и Каулбарс, които се държат като реални господари на България.
Резултат: Те се прибират в Русия оскърбени и разгневени. Те докладват на император Александър III, че Князът е неблагодарен и се е съюзил с „радикалите“ (либералите). От този момент Петербург започва да гледа на Батенберг като на предател.
2. Изтеглянето на целия офицерски корпус (Септември 1885 г.)
Това е събитието непосредствено преди Сръбско-българската война.
Поводът: Обявяването на Съединението без съгласието на Русия.
Оскърблението: Император Александър III е бесен, че „неговото протеже“ Батенберг е предприел такъв огромен политически ход, без да се допита до него.
Действието: Като наказателна мярка, Русия изтегля всички свои офицери от българската армия. По това време българската войска е млада и няма нито един офицер с чин по-висок от капитан.
Целта: Русия е вярвала, че без техните генерали и полковници, българската армия ще се разпадне, Съединението ще се провали, а Князът ще бъде принуден да моли за милост на колене.
„Капитаните срещу Генералите“
Когато Сърбия напада България през ноември 1885 г., ситуацията изглежда отчайваща:
Българската армия: Управлявана от млади капитани (най-възрастният е на 35 години). Това са „Българите (Bulgarians)“, които трябва да защитават отечеството си сами.
Сръбската армия: Предвождана от опитни генерали и калени в битки стратези.
Резултатът: Пълна изненада за Русия
Вместо да се разпадне, българската армия проявява невероятен героизъм. Капитаните (Рачо Петров, Данаил Николаев, Олимпи Панов и др.) побеждават сръбските генерали.
Това е моментът, в който планът на Русия се проваля напълно — вместо да отслабят Княза, те го превръщат в герой.
Либералите пък триумфират, защото тяхната стратегия да „тласнат“ Княза към независима политика проработва по най-блестящия начин.
1. Краят на безвластието 1883г
След като руските генерали Соболев и Каулбарс напускат страната, се съставя коалиционно правителство между консерватори и умерени либерали, начело с Драган Цанков. Основната му задача е именно да подготви прехода обратно към конституционен ред.
2. Изборите от 1884 година
Да, провеждат се нови избори. През май и юни 1884 г. се състоят избори за IV Обикновено народно събрание.
Резултатът: Това са едни от най-важните избори в ранната ни история. Радикалните либерали, водени от Стефан Стамболов и Петко Каравелов, печелят смазваща победа.
Значението: Народът ясно показва, че подкрепя онези политици, които защитават българския суверенитет и Търновската конституция срещу опитите за външна намеса (руска или друга).
3. Какво постига България с това?
С възстановяването на Конституцията и провеждането на изборите, страната постига три ключови неща:
Вътрешна легитимност: Княз Батенберг вече не е „диктатор“, а конституционен монарх. Това успокоява вътрешните напрежения.
Дипломатическа еманципация: България демонстрира пред Европа, че може да се управлява сама, без руски наставници. Това е първата голяма стъпка към реалната независимост.
Подготовка за Съединението: Либералното правителство на Петко Каравелов, което идва на власт след тези избори, е именно кабинетът, по чието време се осъществява Съединението през 1885 г. Без стабилна конституционна власт в София, Пловдивският преврат вероятно би завършил с хаос.
Обобщение на политическия баланс
Към 1884 г. ситуацията е следната: Либералите държат парламента и правителството, Князът е принуден да се съобразява с тях, а Русия е в ролята на „сърдит наблюдател“. Това е уникален прозорец от време, в който Българите (Bulgarians) успяват да вземат съдбата си в свои ръце и да организират най-великото си дело – Съединението.
Това е моментът, в който България постига почти невъзможното – военна победа, съчетана с дипломатически компромис, който запазва резултата от Съединението.
След Сръбско-българската война Великите сили и Османската империя са поставени пред свършен факт. Те вече не могат да искат връщане на статуквото, защото българската армия е доказала, че може да защитава територията си.
1. Топханенският акт (24 март 1886 г.)
Това е международният документ, който легитимира новата реалност. Подписан е в султанския дворец Топхане в Истанбул. Основните точки са:
Лична уния: Князът на България се назначава за Главен управител на Източна Румелия.
Статут на областта: Тя остава формално османска провинция, но се администрира заедно с Княжеството.
Срок: Титлата се подновява на всеки 5 години от султана (това е юридическата „вратичка“, която оставя вратата отворена за бъдещи претенции на Великите сили).
Ето основните стъпки, по които Българите (Bulgarians) постигат това фактическо обединение:
1. Елиминиране на митническата граница
До 1885 г. между Княжеството и Източна Румелия е имало митници. Веднага след Съединението правителството на Петко Каравелов премахва митническата линия по Стара планина. Стоките започват да се движат свободно, което икономически „заварява“ двете части на страната.
2. Сливане на въоръжените сили
Това е най-важният акт за сигурността.
Източнорумелийската милиция е разформирована и влята в Българската армия.
Командването става единно, базирано в София.
Така, когато Сърбия напада, тя не напада „две Българии“, а една единна военна сила.
3. Единната валута и бюджет
Източна Румелия е имала собствени финанси и дългове към Османската империя.
Българският лев става официална валута и на юг.
Бюджетите се обединяват. София поема ангажимента да плаща „източнорумелийския данък“ (трибута) на султана, за да не му дава повод за военна намеса.
4. Административно и съдебно уеднаквяване
Това е най-сложният „правен пъзел“. Източна Румелия се е управлявала по т.нар. Органически устав, а Княжеството — по Търновската конституция.
Българското правителство започва тихомълком да прилага законите на Княжеството в Пловдив.
Дирекциите (министерствата) в Пловдив са закрити, а техните функции са поети от министерствата в София.
5. Парламентарното обединение (IV Обикновено народно събрание)
През лятото на 1886 г. се случва нещо безпрецедентно. В София се свиква Народно събрание, в което за първи път участват и депутати от Южна България.
Това е „парламентарното съединение“.
Въпреки че според Берлинския договор това е незаконно, българските политици просто го правят, поставяйки Европа пред избора: или да го приеме, или да разпусне парламента със сила.
Ролята на Личната уния като „Параван“
Всички тези стъпки се правят под прикритието на „Личната уния“. Пред света се твърди:
„Ние не нарушаваме договорите, просто нашият Княз, в качеството си на Управител на Румелия, реши, че е по-практично законите там да са като в София.“
Резултатът
До момента на абдикацията на Батенберг (август 1886 г.), двете държави са толкова здраво слепени, че дори когато Русия се опитва да върне старото положение чрез своите агенти, това се оказва невъзможно. Държавната машина вече е една.
...
Личната уния не е единствен документ, а по-скоро правна конструкция, която в конкретния български случай е скрепена чрез Топханенския акт (известен още като Акта за признаване на Съединението).
За да разберем какво представлява тя от законова гледна точка, трябва да я разделим на теория и практика.
1. Какво е „Лична уния“ по дефиниция?
Това е форма на съюз между две държави, при която те остават напълно отделни субекти според международното право, но се управляват от едно и също лице.
Те имат различни конституции, различни закони и различни столици.
Единствената връзка е личността на владетеля.
2. Топханенският акт (24 март 1886 г.)
Това е юридическата форма, под която Великите сили и Османската империя „опаковат“ Съединението. Тъй като Русия категорично отказва директно сливане на двете Българии, се прибягва до този правен трик.
Основните клаузи в документа:
Назначаване: Султанът назначава Княза на България за „Главен управител“ на Източна Румелия.
Срок: Назначаването е за 5 години (съгласно Берлинския договор).
Специфика: В документа не се споменава името „Александър Батенберг“, а се казва „българският княз“. Това е направено, за да може при смяна на княза процедурата да се повтаря.
3. Защо това е „правна клопка“?
Личната уния е била замислена от Великите сили като инструмент за контрол, но българите я превръщат в инструмент за сливане:
4. Резултатът: Фактическо срещу Формално право
От гледна точка на международното право, България и Източна Румелия остават две отделни единици до 1908 г. (когато се обявява Независимостта).
От гледна точка на вътрешното право, държавата е една. Личната уния е само „параванът“, който позволява на Европа да си затвори очите за нарушението на Берлинския договор, а на българите — да изградят единна държава.
Ако трябва да сме съвсем прецизни според буквата на закона (Топханенския акт):
1. Теорията: Разделно управление
На хартия международната общност си представя нещата така:
В Княжеството: Князът управлява според Търновската конституция и е силно ограничен от Народното събрание (Парламента).
В Източна Румелия: Князът е назначен за „Главен управител“ (на мястото на Гаврил Кръстевич) и трябва да управлява според Органическия устав. Там той би трябвало да има много повече лична власт, защото Уставът е предвиждал по-силна изпълнителна власт и по-слабо областно събрание.
Практиката: Единно управление
Българските либерали (Каравелов и Стамболов) съзнателно отказват да поддържат тази двойственост. Те правят следното:
Игнориране на Органическия устав: Още през април 1886 г. правителството в София обявява, че законите на Княжеството важат и в Румелия.
Парламентарна анексия: Вместо Князът да управлява Румелия като „диктатор“ или „султански наместник“, либералите организират избори за депутати в Южна България. Тези депутати отиват в София и сядат в Народното събрание.
Сливане на бюджетите: Парите на Румелия не се управляват лично от Княза, а се вливат в общия бюджет, който се гласува от Парламента в София.
3. Резултатът: Князът е „притиснат“ и на двете места
Вместо Князът да използва Румелия като своя „лична база“, където Парламентът няма думата, той се оказва в ситуация, в която:
В София е ограничен от Конституцията.
В Пловдив реално не може да направи нищо без министрите от София, защото те държат хазната и армията.
Защо това е важно?
Ако се беше случило това, което вие казвате — Румелия да се управлява само от Княза, а Княжеството от Парламента — България щеше да бъде разцепена вътрешно. Князът щеше да има интерес да държи Румелия отделно, за да има повече власт там.
Но българските държавници (либералите) са били по-далновидни. Те са знаели, че ако Румелия остане „княжеска вотчина“, тя лесно може да бъде откъсната обратно от султана. Затова те насилствено вкарват Румелия под контрола на Софийския парламент.
Точно тук е най-големият правен „пирует“ на либералите. Вие съвсем правилно отбелязвате, че за да влязат депутати от нова територия, трябва да има законова основа. Проблемът е, че ако променят официално Търновската конституция, за да впишат новите области, това би означавало международно признание, че Берлинският договор е мъртъв – нещо, което Великите сили (и особено Русия) не биха допуснали без война.
Ето как българските политици решават този проблем чрез „Закона за разширение на избирателния закон“ и изборите от лятото на 1886 г.:
1. Трикът с „допълнителните области“
Вместо да пренаписват Конституцията, те издават специален закон, който просто казва, че избирателните райони на Княжеството се разширяват на юг. Те не наричат Източна Румелия „анексирана територия“, а просто организират избори в „новите земи“.
2. Първото „Общо“ Народно събрание (юни 1886 г.)
Това е ключовият момент. Провеждат се избори в Южна България и 91 депутати оттам се явяват в София. Когато IV Обикновено народно събрание се открива на 2 юни 1886 г., то вече е фактически общобългарски парламент.
Реакцията на Русия и Великите сили
Това действие вбесява руската дипломация. Защо?
За Русия: Това е доказателство, че Батенберг и либералите не спазват Топханенския акт. Според Русия, Румелия трябва да си има свой собствен парламент (Областно събрание), а Князът само да ги свързва.
За Българите (Bulgarians): Това е начинът да направят Съединението необратимо. Ако депутатите от Пловдив, Бургас и Стара Загора гласуват законите в София, тогава „Личната уния“ вече не е само лична, а държавна.
Юридическата „хватка“
За да се узакони това присъствие, се приема, че депутатите от Южна България влизат в Народното събрание на основание на „фактическото сливане на двете администрации“.
Те не чакат разрешение от Султана.
Те не чакат промяна на международните договори.
Те просто вписват новите административни единици в избирателните списъци на София.
Какво се случва в залата?
Когато тези 91 депутати влизат в софийския парламент, те не са просто „гости“. Те участват в гласуването на бюджета и законите за цялата страна. Това е моментът, в който Князът окончателно губи възможността да управлява Румелия като свой личен имот. Веднъж влязат ли южните политици в София, те пренасят със себе си контрола на Парламента върху южните територии.
В обобщение: Вместо сложна конституционна промяна, която би предизвикала война, българите правят административно вписване. Те поставят света пред свършен факт: „Парламентът ни вече е общ, защото хората от двете страни на Балкана така решиха.“
Това е „тихата революция“ на либералите, която подготви почвата за окончателната независимост години по-късно.
....
Англиските банки
За да разберем как България успява да „успокои“ кредиторите на Султана (основно британски и френски банки), трябва да погледнем към Османския публичен дълг.
1. Проблемът: Румелия като „залог“
Източна Румелия не беше просто територия; тя беше приходоносна провинция. Султанът използваше данъците от нея, за да плаща лихвите по огромните си дългове към западните банки.
Когато стана Съединението, банките в Лондон и Париж се уплашиха: „Ако България вземе Румелия, кой ще плаща нейния дял от дълга на Султана?“
За Великите сили (особено Великобритания) беше важно Султанът да не фалира, защото това щеше да доведе до икономическа криза в самата Европа.
2. „Успокоението“: България поема сметката
Българското правителство (либералите на Петко Каравелов) действа изключително прагматично. Те знаят, че ако не гарантират парите на банките, Англия ще позволи на Турция да влезе с войска в Пловдив.
Решението: България официално признава, че е приемник на финансовите задължения на Източна Румелия. В Топханенския акт и последвалите преговори се записва:
България ще продължи да плаща т.нар. „Източнорумелийски трибут“ (годишен данък) на Султана.
На практика парите не отиваха в джоба на Султана, а директно в сметките на Администрацията на Османския публичен дълг (контролирана от западните кредитори).
3. Английският завой (Британската подкрепа)
Тук се случва голямата промяна в британската политика. Преди 1878 г. Англия винаги е била против голяма България. През 1885 г. обаче:
Британските банкери виждат, че България е по-стабилен платец от Султана. Те предпочитат парите им да идват от една развиваща се и дисциплинирана държава като Княжеството, вместо от затъващата Османска империя.
Британските дипломати (като лорд Солсбъри) разбират, че една силна и обединена България ще бъде преграда пред руското влияние към Проливите.
Така интересите на банките и геополитиката се засичат. Англия става най-големият защитник на Съединението, защото то гарантира стабилност на кредитите им.
Юридическата хватка: „Конкордат“ с банките
България сключва споразумения, с които гарантира, че железопътните линии в Южна България (собственост на компанията на барон Хирш) ще останат под същия режим и приходите от тях ще обслужват дълговете.
Резултатът: Свобода срещу Лихви
България на практика откупува Съединението си.
Султанът е доволен, защото получава пари, без да полага усилия да администрира областта.
Западните банки са спокойни, защото дълговете им са подсигурени от българския бюджет.
Българите (Bulgarians) печелят правото да бъдат една държава, макар и с цената на сериозен финансов товар.
Това е причината Великобритания да спре Турция от навлизане в България през 1885 г. – тя просто не искаше войната да унищожи „златната кокошка“, която щеше да изплаща дълговете на Султана.
Така финансовият интерес на Великите сили се превърна в неочакван щит за българското национално обединение.
Годината 1884 е истинският триумф на това, което можем да наречем „Българска демократична свобода“. Това е моментът, в който младата държава доказва, че не е просто проект на една Велики сила, а жив политически организъм със собствена воля.
След като Режимът на пълномощията пада и руските генерали си тръгват, България се превръща в „остров на демокрацията“ на Балканите.
България постига това за невероятно кратък период — практически за по-малко от 7 години (от Освобождението през 1878 г. до 1885 г.). Това е истински държавнически подвиг, тъй като страната започва от абсолютната нула, без собствени кадри, след пет века липса на държавност.
1. Армията: От „Ученици“ до „Майстори“ (1878–1885)
Първоначално българската армия е създадена като Земска войска, командвана изцяло от руски офицери.
1878–1883 г.: Русия държи пълния контрол. Българите са само войници и низши подофицери.
Пратката от 1885 г.: Когато Русия изтегля офицерите си точно преди Сръбско-българската война, тя вярва, че армията ще рухне.
Независимост в действие: Само за няколко седмици младите български капитани поемат командването. Победата при Сливница (ноември 1885 г.) е моментът, в който българската армия става напълно независима и национална. Тя доказва, че може да побеждава без чужди генерали.
2. Администрацията: Битката за чиновниците
Изграждането на държавния апарат преминава през три етапа:
Временно руско управление (1877–1879): Руснаците полагат основите, но по техен модел.
Еманципация (1879–1884): Чрез Търновската конституция българите започват да заменят руските съветници с местни кадри. Много млади хора, учили в Европа, се завръщат и поемат министерствата.
Пълна самостоятелност (1884 г.): Както правилно отбелязахте по-рано, през 1884 г. либералите окончателно „почистват“ администрацията от прякото влияние на руските консули. Българската държавна машина започва да работи по свои правила, обслужвайки българския национален интерес.
3. Институциите (Парламент и Съд)
Тук независимостта е най-бърза. Още през 1879 г. Учредителното народно събрание показва зъби на Великите сили. Българите отказват да приемат готова конституция и сами си пишат една от най-демократичните за времето си. Това е първият акт на административна и политическа независимост.
Това, което прави този процес уникален, е Българската демократична свобода. Изключителното образование на част от елита и огромният ентусиазъм на народа позволяват на държавата да „прескочи“ десетилетия развитие.
Към 1886 г., когато Княз Батенберг абдикира, той оставя след себе си държава, която вече има:
Собствен опитен офицерски корпус.
Работещ парламент.
Единна администрация за Северна и Южна България.
Национална валута и пощи.
За по-малко от десетилетие Българите (Bulgarians) превръщат една „турска провинция“ в най-динамичната и модерна сила на Балканите.
...
Русия не може да се примири с факта, че една малка балканска държава, която тя смята за свой проект, проявява такава дързост. След като военният натиск и превратът срещу Батенберг не постигат пълния си ефект (защото Стамболов поема властта), Петербург преминава към стратегия на тотална дестабилизация.
Това е периодът на т.нар. „Българска криза“ (1886–1887), в който Русия използва целия си арсенал от хибридни инструменти, за да срине българската държавност:
1. Мисията на генерал Каулбарс (Дипломатически терор)
След абдикацията на Батенберг, в България пристига генерал Николай Каулбарс. Неговата цел не е дипломация, а провокация:
Той обикаля страната и държи речи, в които подстрекава народа към бунт срещу Регентството.
Поставя ултиматуми: незабавно освобождаване на офицерите-превратаджии и отлагане на изборите за Велико народно събрание.
Когато българите отказват да се подчинят, той обявява изборите за „незаконни“.
2. Офицерските бунтове в Русе и Силистра (1887 г.)
Това е най-опасният опит за въоръжено сваляне на властта. Руски агенти финансират и организират част от гарнизоните в Североизточна България.
Целта: Да се предизвика гражданска война, която да даде повод на руски войски да окупират страната като „омиротворители“.
Резултатът: Стамболов действа с желязна ръка. Бунтовете са потушени светкавично, а ръководителите (сред които и героят от Сливница – Олимпи Панов) са разстреляни. Това е трагичен момент, в който Русия принуждава българи да убиват българи.
Скъсване на дипломатическите отношения
Тъй като нито един техен кандидат за княз не е приет и правителството в София остава твърдо, на 6 ноември 1886 г. Русия официално прекъсва дипломатическите отношения с България.
Петербург вярва, че без „височайшето им покровителство“ България ще изпадне в международна изолация и ще фалира.
Случи се точно обратното: това принуди Българите (Bulgarians) да потърсят подкрепа от Австро-Унгария и Великобритания, което окончателно интегрира страната в европейската политика.
Опитите за покушения и четите
Дори след избора на Фердинанд Сакскобургготски за нов княз (1887 г.), Русия не спира:
Организират се чети от емигранти в Турция и Румъния (като тази на Набев), които навлизат в България, за да всяват хаос.
Руската дипломация обявява Фердинанд за „узурпатор“ и притиска Султана да не го признава.
Защо Русия се проваля в тези опити?
Руската имперска машина прави една основна грешка: тя подценява административната и армейската независимост, която България е изградила до 1884 г.
Те мислят, че народът е „сляпо русофилски“ и ще тръгне срещу собствените си институции.
Но българите вече имат чувство за държавност. Стамболов успява да убеди хората, че изборът е между „Българска свобода“ или „Руска губерния“.
Периодът от есента на 1886 г. до лятото на 1887 г. е може би най-драматичното „безвремие“ в българската история. България е държава без официален глава (княз), в състояние на дипломатическа изолация и под постоянната заплаха от руска окупация или вътрешен преврат.
В този вакуум на властта се кове истинската независимост. Ето ключовите събития, които водят до развръзката през лятото на 1887 г.:
1. Регентството и „Диктатурата“ на Стамболов
След абдикацията на Батенберг, властта е в ръцете на трима регенти: Стефан Стамболов, Сава Муткуров и Георги Живков (по-късно заменен).
Те действат в условия на извънредно положение.
Стамболов разбира, че ако България не намери бързо нов княз, Великите сили ще се споразумеят „над главите ни“ и ще разделят страната или ще я върнат под руско попечителство.
Търсенето на Княз: „Европейската разходка“
Една делегация от трима души (Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Калчев) тръгва из Европа, за да търси кандидат за българския престол. Задачата е почти невъзможна:
Всеки, който приеме, автоматично става враг на Русия.
Повечето европейски принцове отказват, страхувайки се от гнева на император Александър III.
Делегацията стига до Виена, където в една опера се запознават с младия офицер от австрийската армия — Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мария Сакскобургготски.
Няма коментари:
Публикуване на коментар