《《《《65ст. - 66 - 67 ст.》》》》
През 1873 г. руската дипломация се намира в сложен период по отношение на „Българския въпрос“. Основните дискусии в руските държавни документи и дипломатическа кореспонденция от тази година се въртят около три ключови оси:
1. Църковната схизма и единството на православието
След провъзгласяването на Българската екзархия през 1870 г. и обявяването на схизмата от страна на Вселенската патриаршия (1872 г.), Русия е изправена пред сериозна дилема.
Опасенията: Руските дипломати, особено граф Николай Игнатиев (посланик в Цариград), се опасяват, че конфликтът между Българи (Voulgaroi) и гърци ще отслаби православието и ще засили влиянието на Католическата църква (униатството) и протестантството по българските земи.
Позицията: В документите от 1873 г. се настоява за помирение. Русия не иска да заема радикална страна, за да не загуби влиянието си сред гърците, но същевременно признава правото на българите на национално самоопределение в рамките на църквата.
2. Революционното движение и Васил Левски
1873 година започва с трагичното събитие за българския народ – обесването на Васил Левски.
Наблюдение: Руското консулство в Русе и посолството в Цариград следят внимателно процеса в София. В докладите се анализира разрастването на Вътрешната революционна организация.
Стратегия: Официалната позиция на Петербург през този период е по-скоро сдържана. Русия все още не е готова за директна военна конфронтация с Османската империя и се стреми да предотврати преждевременно масово въстание, което би могло да бъде смазано и да даде повод на другите Велики сили да се намесят във вреда на руските интереси.
3. Реформите в Османската империя
В руските документи се обсъжда и „умиротворяването“ на Балканите чрез реформи.
Руските дипломати настояват пред Високата порта за по-добро административно управление на българските вилаети, за да се намали напрежението.
Те отчитат, че икономическото положение на населението се влошава, което неизбежно води до радикализация. Терминът радикализация описва процес, при който отделен човек или група хора започват да възприемат крайни (радикални) политически, социални или религиозни идеи.
.......
В руските дипломатически документи от 1873 г. Сърбия се разглежда като основен, но същевременно „труден“ партньор на Русия на Балканите. Отношението на Петербург към Белград по това време е белязано от няколко важни фактора, които пряко засягат и българския интерес:
1. Сърбия като "Пиемонт" на Балканите
През 1873 г. руската дипломация все още разглежда Сърбия като естествен център, около който трябва да се обединят балканските народи за борба срещу Османската империя.
Документите показват: Русия подкрепя военното укрепване на Сърбия, но се опасява от нейната прибързаност. Петербург постоянно съветва княз Милан М. Обренович IV да бъде предпазлив и да не започва война преждевременно, защото Русия не е готова да го подкрепи военно.
2. Конкуренцията с Българите (Voulgaroi) за Македония
Това е една от най-деликатните теми в руската кореспонденция.
Сръбските претенции: В докладите на руските консули се отбелязва, че Сърбия започва активно да развива своята пропаганда в Македония и Западна България. Сърбите се притесняват от растежа на Българската екзархия, която обединява Българите под една духовна власт.
Руската позиция: Русия се опитва да лавира. От една страна, тя не иска да обиди Сърбия (своя основен политически съюзник), но от друга страна, руските славянофили и дипломати (като граф Игнатиев) виждат в Българите по-многобройна и надеждна сила за бъдещето. В документите често се среща идеята за "Балкански съюз", в който Сърбия и бъдещата българска държава да си сътрудничат, вместо да враждуват.
3. Опасения от Австро-Унгария
Русия внимателно следи засилващото се влияние на Виена в Белград.
В дипломатическата поща от 1873 г. се изразяват опасения, че Сърбия може да попадне под икономическата и политическа зависимост на Австро-Унгария. За Русия Сърбия е важна като "бариера" срещу австрийското настъпление на Изток.
.....
Когато става въпрос за „далечни войни“ или мащабни геополитически планове на Русия през XIX век (в частност около 1873 г.), в документите не се говори за случайни завоевания, а за строго дефинирани стратегически посоки. Руската империя по това време следва концепции, които съчетават имперски интерес с идеологията на панславизма.
Ето основните направления на тези „далечни планове“, обсъждани в руските секретни доклади и военни меморандуми:
1. Проектът за „Задбалканска област“ и Константинопол
Това е най-големият стратегически план, който пряко засяга Българите.
Цел: Установяване на контрол над Проливите (Босфора и Дарданелите).
Документи: В меморандумите на ген. Ростислав Фадеев и граф Николай Игнатиев се обсъжда, че Русия не може да бъде „цяла“, докато ключът от „нейния дом“ (Черно море) е в чужди ръце. Плановете предвиждат не просто освобождение на християните, а създаване на държави клиенти, които да служат като сухопътен мост към Цариград.
2. „Голямата игра“ (Централна Азия)
През 70-те години на XIX век Русия е в разгара на своите най-мащабни „далечни“ походи.
Хивинският поход (1873 г.): Това е ключов момент. В документите от тази година се описва подготовката и превземането на Хивинското ханство.
Стратегията: Русия планира разширение към Туркестан, за да притисне британските интереси в Индия. Това е класическа „далечна война“ за ресурси и геополитическо влияние, която цели да принуди Великобритания да бъде по-отстъпчива по Балканския въпрос.
3. Ролята на „Словените“ (Slavs) в тези планове
В руските военни планове балканските народи се разглеждат като спомагателен елемент.
Тактика: Русия планира да използва местни въстанически ядра (които в документите често се наричат общо „словени“, когато се цели да се скрие специфично българският характер на движението), за да ангажира османските сили в тила.
Логистика: Обсъжда се създаването на оръжейни складове в Сърбия и Румъния, които да снабдяват българите при евентуален мащабен сблъсък.
Контекст и цели (1873 г.)
През XIX век Русия се стреми да разшири влиянието си в Централна Азия (т.нар. „Голямата игра“ срещу британските интереси). Основните причини за похода са:
Прекратяване на нападенията над търговски кервани.
Освобождаване на руски пленници, държани в робство в Хива.
Утвърждаване на руското политическо и икономическо присъствие в региона.
Протичане
Операцията е внимателно планирана под командването на генерал Константин фон Кауфман.
Сили: Около 13 000 войници, настъпващи от четири различни посоки (Ташкент, Оренбург, Мангишлак и Красноводск).
Трудности: Най-голямото предизвикателство не е съпротивата на местната войска, а прекосяването на суровите пустини при екстремни горещини. Един от отрядите (Красноводският) е принуден да се върне поради липса на вода.
Резултат: През май 1873 г. руските войски достигат Хива. След кратка съпротива градът капитулира.
Последствия
На 12 август 1873 г. е подписан Гендемианският мирен договор:
Хивинското ханство става васално на Руската империя.
Ханът признава руския император за свой върховен господар.
Забранява се търговията с роби в ханството.
Русия получава право на свободна търговия и корабоплаване по река Амударя.
Основното притеснение на Лондон е, че всяко руско настъпление на юг в Централна Азия е стъпка към границите на Британска Индия. Макар Хива да е далеч от Делхи, британските държавници вярват в „теорията на доминото“ – че следващите цели ще бъдат Афганистан и Персия, които служат като буфери пред индийската перла в британската корона.
Дипломатически совалки и „успокоения“
Преди началото на похода руското правителство се опитва да тушира британското недоволство.
През януари 1873 г. руският император Александър II изпраща специален пратеник (граф Шувалов) в Лондон.
Шувалов уверява британците, че походът има за цел единствено да накаже хана за разбойничеството му и че Русия няма намерение да анексира Хива или да остава там за постоянно.
Чувството на „предателство“
Когато след победата Русия де факто превръща Хива в протекторат и отнема значителна част от територията ѝ, Великобритания реагира остро. Британската преса и парламентът обвиняват Русия в двуличие. Министърът на външните работи, лорд Гранвил, изразява сериозно недоволство, тъй като обещанията на Шувалов се оказват празни думи.
4. Промяна в стратегията: „Forward Policy“
Хивинският поход засилва позициите на „ястребите“ в британското правителство. Вместо пасивна дипломация, Лондон започва да прилага по-агресивна политика:
Фокус върху Афганистан: Британия решава, че трябва на всяка цена да контролира външната политика на Афганистан, за да спре руското влияние. Това в крайна сметка води до Втората англо-афганистанска война (1878 – 1880).
Укрепване на границите: Започва мащабно изграждане на железопътни линии и военни укрепления в днешен Пакистан.
5. Обществено мнение
В британското общество се разпалва истинска „русофобия“. Популярни стават карикатури, изобразяващи Руската мечка, която се протяга към Индия. Появяват се съмнения, че словените (в смисъла на поданиците на империята) целят пълна доминация над Изтока.
В обобщение, Англия реагира с протести и засилена военна подготовка в колониите си. Хивинският поход доказва на Лондон, че дипломатическите уверения на Санкт Петербург не са гаранция за сигурност, което води до десетилетия на пряка конфронтация в Азия.
Доказателство за военна сила
За българите в Русия (като дейците на Одеското настоятелство или кръговете около Марин Дринов) успехът в Централна Азия е доказателство, че руската армия се е възстановила напълно след поражението в Кримската война (1853 – 1856). Те виждат в победата над Хива знак, че Русия отново е готова за мащабни действия и че „Източният въпрос“ (освобождението на Балканите) скоро може да дойде на дневен ред.
Отношенията между дейците на Вътрешната революционна организация (ВРО) в България и българската емиграция в Русия (често наричана „старите“) са белязани от сериозно напрежение и стратегически разминавания, които Хивинският поход само засилва.
Докато за „руските българи“ походът в Централна Азия е повод за гордост и търпеливо очакване, за революционерите вътре в страната ситуацията изглежда по съвсем различен начин.
Противоречието „Чакане срещу Действие“
Основният конфликт е стратегически.
Руските българи (Одеското настоятелство): Те смятат, че българите трябва да стоят мирно и да чакат Русия да приключи своите имперски ангажименти (като Хивинския поход) и сама да реши кога е настъпил моментът за война с Османската империя. Те се страхуват, че едно преждевременно въстание ще бъде смазано и ще попречи на руската дипломация.
ВРО (хората на Левски и по-късно неговите наследници): За тях Хивинският поход е поредното доказателство, че Русия преследва своите азиатски интереси и може да забрави за Балканите. Те вярват, че „който ни освободи, той ще ни и пороби“, и настояват за самостоятелно действие.
След залавянето на Левски (януари 1873 г., точно когато започва подготовката за Хива), в редовете на ВРО настъпва криза, но и радикализация. Революционерите в България често гледат на руската политика с подозрение. Те виждат как огромни ресурси, войски и внимание се насочват към Самарканд и Хива, докато кланетата и беззаконията в османската държава продължават.
В Русия: Емиграцията масово възприема панслависткия тон. Те говорят за общото дело на словените под скиптъра на императора, опитвайки се да се впишат в руската държавна доктрина.
В България: Революционерите от ВРО се борят за чиста и свята република. Те не искат просто смяна на един господар с друг. За тях терминът „словени“ е твърде абстрактен и често се използва от руската дипломация, за да размие специфичните български национални искания.
Това разминаване води до тежки конфликти при вземането на решения. Когато по-късно се подготвя Старозагорското (1875 г.) и Априлското въстание (1876 г.), „старите“ в Русия често се опитват да спрат или забавят действията, считайки ги за неблагоразумни.
В крайна сметка, докато руските българи анализират картите на Централна Азия, дейците на ВРО подготвят терена за събитията, които реално ще принудят Русия да се върне на Балканите само няколко години по-късно.
Сръбската реакция на Хивинския поход (1873 г.) е многопластова, тъй като по това време Сръбското княжество се намира в деликатен период на политическо израстване и търсене на национално обединение.
Гледната точка на сърбите може да се раздели на две основни нива: официално-държавно и обществено-патриотично.
Основното притеснение в Белград е аналогично на това в България – че Русия се ангажира твърде дълбоко в Азия и ще остави „Източния въпрос“ (съдбата на християните в Османската империя) на заден план. Сърбия по това време активно се подготвя за разширение към Босна, Херцеговина и Косово. За сръбските политици всеки руски войник, изпратен в пустините на Централна Азия, е войник, който няма да помогне на Балканите.
Хива като „Учебна площадка“
Сръбските военни среди обаче гледат на похода с професионален интерес.
Модернизация: Те виждат в успеха на фон Кауфман доказателство, че реформите в руската армия (след поражението в Кримската война) работят.
Тактика: Сръбските офицери следят внимателно как руската армия се справя с логистиката и обсадната техника, надявайки се да приложат подобен опит в бъдеща война срещу турците.
Панславизмът и „Общата кауза“
В сръбското общество, което е силно пропито от идеята за славянско единство, Хивинският поход се празнува като победа на „православното оръжие“ над „ислямския фанатизъм“.
За средностатистическия сърбин победата над Хива е победа на словените над Изтока.
Те гледат на това като на морално укрепване на Русия, което рано или късно ще доведе до нейния триумф и над султана в Истанбул.
Дипломатическата игра
Сръбските държавници (като Милан Обренович и неговите съветници) използват руския успех в Хива, за да натискат Австро-Унгария. Те внушават, че „Русия е непобедима“ и че нейните интереси в Азия не я правят по-слаба в Европа. Това е вид дипломатически блъф, целящ да покаже, че Сърбия има мощен покровител, който е в подем.
......
Играта на Австро-Унгария по време на Хивинския поход и последвалото разширение на Русия в Централна Азия е изключително тънка и двулична. Виена се намира в сложна ситуация: тя е едновременно съюзник на Русия в рамките на Съюза на тримата императори (Германия, Австро-Унгария и Русия, сключен точно през 1873 г.) и неин основен съперник за влияние на Балканите.
Ролята на Австро-Унгария в контекста на руското разширение към Хива и Туркестан може да бъде разгледана през няколко ключови аспекта:
Парадоксът на Съюза на тримата императори
Сключването на съюза през 1873 г. има за цел да изолира Франция и да запази монархическото статукво в Европа. За външния министър на Австро-Унгария, граф Дюла Андраши, това е „необходима злина“.
Официално: Виена трябва да подкрепя руските действия като част от консервативния блок.
Скрито: Андраши се надява, че ангажирането на Русия в Централна Азия (т.нар. „Голяма игра“) ще отклони вниманието и ресурсите на Петербург далеч от Балканите и Константинопол.
„Тънката игра“: Насърчаване чрез неутралитет
Виена съзнателно поддържа пасивност по отношение на Хивинския поход. Тази двуличност се изразява в следното:
Австро-Унгария не се солидаризира с британските протести срещу руското настъпление.
Тя използва руските успехи на Изток като разменна монета. Логиката на Андраши е: „Ако Русия получи предимство в Азия, тя трябва да компенсира Австро-Унгария с отстъпки на Балканите (например Босна и Херцеговина).“
Балансът на силите и британският фактор
Виена играе ролята на „тихия посредник“. Тя не иска Русия да стане твърде силна, но не иска и Британия да доминира напълно в Източния въпрос.
Австрийските дипломати увеверяват Лондон, че споделят опасенията им за „пътя към Индия“, докато в същото време в Петербург твърдят, че признават „естествената сфера на влияние“ на Русия в Азия.
Геополитическото наследство
Тази стратегия на „двуличието“ дава временни резултати, но залага основите на бъдещия разпад на Съюза на тримата императори. Когато Русия насочва погледа си обратно към Балканите след 1875 г. (въстанията в Босна и Априлското въстание), се оказва, че Виена не е „отклонила“ руския интерес, а просто е дала време на Петербург да консолидира позициите си.
За Австро-Унгария Хивинският поход е удобен инструмент за изнудване. Всеки руски успех в Централна Азия е използван от Виена като аргумент, че балансът на силите е нарушен и е необходима „териториална компенсация“ в европейските владения на Османската империя.
В крайна сметка, докато Русия чертае карти в пясъците на Централна Азия, Австро-Унгария подготвя почвата за окупацията на Босна, което в дългосрочен план превръща двамата „съюзници“ в непримирими врагове.
Босна като „Разменна монета“
За великите сили Босна не е суверенна единица, а териториален актив.
Русия е склонна да я „хариже“ на Австро-Унгария, за да получи свобода на действие в Централна Азия или към Проливите.
Австро-Унгария я вижда като стратегически буфер, който трябва да попречи на създаването на голяма и силна сръбска държава (което би застрашило нейните собствени южнославянски територии).
Сърбия (под управлението на княз Милан) вижда в Босна своето „естествено разширение“, често игнорирайки сложната религиозна и социална структура на самата област.
Вътрешното „До гуша“: Социалният взрив
Докато дипломатите в лъскавите кабинети чертаят карти, в самата Босна положението става непоносимо не само заради външните интриги, но и заради вътрешния гнилоч на Османската империя:
Данъчният гнет: Изключително тежките данъци (десятъкът), събирани от корумпирани чиновници, разоряват селяните (кметовете).
Религиозното напрежение: Въпреки реформите (Танзимата), християнското население остава втора ръка хора, докато местните мюсюлмански феодали (бегове) се съпротивляват на всякаква централизация от Истанбул.
Неизбежният сблъсък: Въстанието от 1875 г.
„Чашата прелива“ с избухването на Невесиската пушка (въстанието в Херцеговина от 1875 г.). Това не е просто бунт, инспириран отвън, а автентичен вик за оцеляване.
Босненците се оказват в парадокс: те се борят срещу османското потисничество, но бързо разбират, че техните „освободители“ (Сърбия и Черна гора) имат свои сметки, а „покровителите“ (Австро-Унгария) вече са договорили окупацията им на Райхщадската конференция (1876 г.).
Горчивият резултат на Берлинския конгрес (1878 г.)
Намесата на Великите сили и „Тънката игра“
Докато въстаниците проливат кръвта си, дипломацията се задейства:
Андрашиевата нота (1875): Австро-унгарският външен министър предлага реформи, които султанът „приема“ на хартия, но никой в Босна не му вярва.
Берлинският меморандум (1876): Русия, Германия и Австро-Унгария се опитват да спрат огъня, но Британия (Дизраели) подкрепя султана, което дава кураж на Османската империя да продължи с потушаването.
Въстанието разрушава илюзията, че Османската империя може да се реформира мирно. То служи като психологически катализатор за останалите народи:
Българското възраждане: Успехът на херцеговските чети да задържат турската армия в планините дава увереност на Гюргевския революционен комитет. Без босненския прецедент, Априлското въстание вероятно би било планирано за много по-късен етап.
Сръбският национален романтизъм: Княз Милан е притиснат от общественото мнение в Белград. Той не може да стои безучастен, докато „братята словени“ (българи и сърби в Босна) се бият на границата му. Това го принуждава да влезе във война, за която Сърбия не е готова, което пък въвлича Русия като последен гарант на славянството.
Априлското въстание не е планирано като военна кампания за превземане на територии, а като акт на саможертва, който да принуди Русия да се намеси.
Лидери като Георги Бенковски съзнателно избират пътя на радикализма, знаейки, че последвалите репресии ще „отворят очите“ на либералната общественост на Запад (Гладстон, Виктор Юго, Дарвин).
Няма коментари:
Публикуване на коментар