След потушаването на Априлското въстание и поражението на Сърбия в Сръбско-турската война от 1876 г., Великите сили влизат в интензивен дипломатически цикъл.
Тяхната цел е да предотвратят общоевропейски конфликт, докато Русия същевременно подготвя почвата за неизбежната война.
Основните решения и етапи в този период са:
1. Райхщадското споразумение (юли 1876 г.)
Още преди пълния провал на Сърбия, Русия и Австро-Унгария се срещат в Райхщад, за да договорят „зони на влияние“.
Решението: Двете империи се съгласяват, че ако Османската империя рухне, няма да се създава голяма славянска държава. Австро-Унгария получава право да окупира Босна и Херцеговина, а Русия – да си върне Южна Бесарабия.
2. Цариградската конференция (декемврий 1876 – януари 1877 г.)
След като Сърбия е разгромена и Русия поставя ултиматум на Портата за примирие, Великите сили се събират в Истанбул, за да решат съдбата на Българите.
Решението: Проектът предвижда създаването на две автономни български области (Източна с център Търново и Западна с център София), които да се управляват от християни, назначени от султана със съгласието на Силите.
Провалът: Османското правителство (Високата порта) отхвърля предложенията, обявявайки нова конституция, която уж гарантира правата на всички поданици, правейки реформите „излишни“.
3. Будапещенската тайна конвенция (януари 1877 г.)
Русия разбира, че дипломацията с Турция се проваля, и трябва да осигури неутралитета на Австро-Унгария за предстоящата война.
Решението: Русия потвърждава, че няма да създава „голяма компактна славянска или друга държава“ на Балканите. Това е ключов компромис, който по-късно ще доведе до разпокъсването на България в Берлин.
4. Лондонският протокол (март 1877 г.)
Това е последният опит на Европа за мирно решение.
Решението: Великите сили изискват от Турция да демобилизира армията си и да започне реформите, обещани в Цариград.
Резултатът: Султанът отново отказва, приемайки го като намеса във вътрешните работи. Този отказ дава на Русия официалния „casus belli“ (повод за война) – тя вече може да твърди, че действа от името на цяла Европа в защита на християните.
1. Излизане от „Парижкото унижение“ (1856 г.)
Основната стратегическа цел на Русия след Кримската война е пълното премахване на ограниченията от Парижкия мирен договор.
В документите: Русия цели да възвърне военния си флот в Черно море и да си върне Южна Бесарабия (отнета от Румъния), за да контролира отново устието на река Дунав. Това няма нищо общо с правата на „словените“, а е чисто териториална и стратегическа амбиция.
2. Контрол над Протоколите (Босфора и Дарданелите)
Вековната мечта за „Цариград и Протоколите“ остава водеща. Руските дипломати и генерали (като граф Николай Игнатиев) разглеждат освобождението на Българите (Българи) като инструмент за създаване на плацдарм близо до Истанбул.
Скритата мисъл: Една бъдеща българска държава е трябвало да бъде достатъчно голяма, за да бъде жизнеспособна, но и достатъчно зависима от Русия, за да служи като „Задунайска губерния“ (територия под руско влияние по пътя към Средиземно море).
3. „Търговията“ с австрийците (Босна срещу България)
Тук е най-голямото противоречие с манифеста за „славянското единство“. В тайните Будапещенски конвенции (януари-март 1877 г.) Русия буквално „продава“ едни славяни, за да получи правото да воюва за други.
Решението: Русия се съгласява Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина (населени със славяни), стига Виена да не пречи на руското настъпление на Балканите.
Предателството към панславизма: Това решение директно удря върху интересите на Сърбия и Черна гора, но за руския генерален щаб териториалният неутралитет на Австрия е по-важен от съдбата на босненските славяни.
4. Страхът от „Втора Полша“
В руските правителствени кръгове е имало сериозни опасения, че ако България стане твърде независима и демократична, тя може да се превърне в „нова Полша“ – враждебна славянска държава на границата на империята.
Решението: Първоначалното руско управление в България (Временното руско управление) е планирано така, че да изгради администрация и армия по руски модел, за да се гарантира дългосрочната лоялност на София към Санкт Петербург.
Ето какво потвърждават военните документи и анализи от този период:
1. Численият състав: „Минималното усилие“
Русия обявява войната с мобилизирана армия от около 180 000 – 200 000 души на Дунавския фронт. За сравнение, в по-късните етапи на войната тя трябва почти да удвои този състав.
Докладите: Генералният щаб (в частност Николай Обручев) първоначално смята, че войната ще бъде „светкавична“ (блицкриг). Те подценяват капацитета на османската армия, която е превъоръжена с модерни американски пушки „Уинчестър“ и немски оръдия „Круп“.
Реалността: Малката численост показва, че Петербург е искал бърза победа, с която да принуди султана на отстъпки, без да се стига до пълно окупиране на територии.
2. Подценяване на логистиката и укрепените райони
Военните доклади показват пренебрежение към т.нар. „Четириъгълник на крепостите“ (Силистра, Русе, Шумен, Варна).
Руското командване вярва, че може просто да заобиколи турските крепости и да премине Балкана. Плевен обаче доказва, че с тази „малка армия“ и лоша подготовка, Русия рискува пълен провал.
Плевенската епопея принуждава Русия да поиска помощ от Румъния и да извърши допълнителна мобилизация, което не е било в първоначалния план.
3. Липсата на подготовка за зимен преход
Ако Русия е планирала дълбока „спасителна акция“ за целия народ, тя е щяла да подготви зимно облекло и доставки още през лятото на 1877 г.
Фактите: Армията е оборудвана за лятна кампания. Решението да се премине Балкана при зимни условия е взето в състояние на отчаяние и след тежки спорове в щаба, за да не се допусне дипломатическа изолация през пролетта.
4. Ролята на „Българите“ (Българи) в докладите
В началото на войната руското командване гледа на българското Опълчение по-скоро като на спомагателна единица за поддържане на реда (обоз и охрана), а не като на редовна бойна сила.
Чак след боевете при Стара Загора и Шипка, руските генерали (като Гурко и Столетов) променят мнението си и осъзнават, че тези хора се бият за оцеляването си, а не просто за руските интереси.
Изводът от документите
Русия влиза във войната с политическа цел (връщане на престижа) и минимален военен ресурс. Тя е била готова да спре още при Одрин или дори по-рано, ако Портата се беше съгласила на териториални отстъпки в Кавказ и Бесарабия.
В историческата наука често се обсъждат договорите, но се пренебрегва фактът, че на терен „духът на войната“ се променя под влиянието на Българите (Българи).
1. Трансформацията: От имперска операция към народна война
Когато руската армия стъпва на българска земя, войниците и нисшите офицери се сблъскват с нещо, което не е описано в техните заповеди – те виждат масовия героизъм и страшната трагедия на един народ, който е готов на всичко за свободата си.
Армията следва стремежа: Обикновеният руски войник (често крепостен селянин допреди няколко години) намира общ език с словените на Балканите. Този психологически момент принуждава командването да се съобразява с реалността, че това вече не е просто марш към Цариград, а борба на живот и смърт.
Ето стъпка по стъпка началото на този процес:
1. Формирането на Опълчението (Кишинев – Плоещ)
Първоначалното решение на руското командване е било Опълчението да бъде само конвой (охрана) на главната квартира на главнокомандващия.
Руската мисъл: „Ще ги използваме за ред в тила, за да не хабим редовна войска.“
Българският отговор: Военни водачи като Райчо Николов и доброволците заявяват ясно, че те не са дошли да бъдат пазачи, а да се бият за земята си. Това е първият „тихи сблъсък“ на волите.
2. Преминаването на Дунав при Свищов (15 юни 1877 г.)
Това е моментът, в който „малката армия“ за първи път вижда, че това няма да е лесна разходка.
Военният аспект: Руснаците извършват десант под огъня на турските части. Тук българите от града и околните села веднага се включват като разузнавачи и водачи през блатата.
Резултатът: Успехът е постигнат с изненада, но командването осъзнава, че без местното население логистиката им би се сринала още на брега.
3. Предният отряд на генерал Гурко
Това е елитната част, в която е включено и Опълчението. Гурко получава задача просто да „проучи“ пътя към Балкана.
Преломният момент: Когато Предният отряд навлиза в Търново и започва освобождаването на селищата в Предбалкана, руските войници виждат опожарените села от Априлското въстание и масовата подкрепа на Българите (Българи).
Сблъсъкът на стратегиите: Висшият щаб в Петербург нарежда на Гурко да бъде предпазлив. Българските водачи обаче го натискат да действа бързо, за да се хванат проходите, преди турците да се съвземат.
4. Първият голям боен сблъсък: Стара Загора (19 юли 1877 г.)
Това е събитието, което променя всичко. Тук Опълчението влиза в директен, кървав сблъсък с елитната армия на Сюлейман паша.
Жертвата: Тук загива подполковник Калитин, защитавайки Самарското знаме. Опълченците се бият с щикове срещу многократно по-силен противник.
Трансформацията на армията: Руските офицери са потресени от саможертвата на Българите. В докладите си до императора те пишат, че тези хора се бият „като лъвове“. Вече никой в руския щаб не смее да нарече Опълчението „пазачи“.
След боя при Стара Загора, генерал Николай Столетов (командирът на Опълчението) изпраща доклади, които звучат почти невероятно за щаба. В руската военна документация се отбелязва:
Дисциплина под огън: Българите не са се разпръснали при първата среща с редовната турска армия и черкезката кавалерия.
Контраатаките с щикове: Руските архиви описват с почуда как Опълчението е преминало в щиков бой — най-висшата форма на военна дисциплина и смелост по онова време.
В дневниците на офицерите от 3-та и 5-а опълченска дружина е запечатан моментът на „знаменната епопея“. Руската документация подробно описва смъртта на подполковник Калитин. В официалните сводки се подчертава, че:
„Българите са умирали около знамето си не като новобранци, а като ветерани, за които символът е по-важен от живота.“
Това е критичен момент, защото в руската военна доктрина спасяването на знамето в изгубена битка е най-високото мерило за достойнството на един полк.
4. Промяната в терминологията
След 19 юли 1877 г. в документите на руския щаб настъпва рязка промяна в езика:
Преди Стара Загора: Използват се думи като „доброволци“, „милиция“, „помощни елементи“.
След Стара Загора: Появяват се определения като „храброто Българско (Bulgarian) войнство“, „надеждна бойна сила“ и прочутото сравнение, че се бият „като лъвове“.
След като руските войски и Опълчението пресичат Балкана, те достигат Стара Загора. Там обаче се сблъскват с огромната армия на Сюлейман паша, която идва от юг.
Резултат: Българите и русите отстъпват към планината, а градът е опожарен.
Ефект: Сюлейман паша печели терена, но губи ценно време.
2. Отстъплението към Прохода
След боя при Стара Загора, Опълчението и частите на генерал Гурко се изтеглят на север към билото на Стара планина, за да заеме позиции на Шипченския проход. Целта е ясна: Сюлейман паша не трябва да пресече планината, защото ако го направи, ще се съедини с турските войски в Северна България и ще обкръжи основната руска армия.
3. Епопеята на Шипка (9–14 август 1877 г.)
Само три седмици след трагедията и героизма в Стара Загора, същите тези опълченци, които руските офицери вече наричат „лъвове“, заемат позиции на върха.
Сюлейман паша, уверен в победата си след Стара Загора, атакува Шипка с ярост.
Опълченците, макар и изтощени, показват невероятна издръжливост, защото знаят, че зад гърба им е пътя към Търново и свободата на България.
Реакцията на руския политически елит и висшето общество след боевете при Стара Загора и Шипка е смесица от облекчение, изненада и коренна промяна в геополитическата стратегия.
В Санкт Петербург и в Главната квартира на император Александър II новините от юли и август 1877 г. предизвикват широк отзвук:
1. Краят на „Скептичната партия“
В руския двор е имало влиятелни кръгове (често наричани „германофилски“ или прагматични), които са били против войната. Те са твърдели, че Българите (Bulgarians) не искат свободата си достатъчно и няма да се бият за нея.
Реакцията: След докладите за Стара Загора, тези гласове заглъхват. Политиците осъзнават, че имат работа с народ, който е готов на саможертва, което легитимира войната пред руското общество и пред Европа.
1. Ролята на руските българи (Организаторите)
Хора като граф Игнатиев (който е бил тясно свързан с българската кауза) и структури като Българското централно благотворително общество (БЦБО) в Букурещ, работят активно още преди войната.
Те настояват, че българите не са просто „жертви“, които чакат спасение, а народ с политическа воля.
Опълчението е създадено по инициатива на хора като генерал Ростислав Фадeев и български патриоти, именно за да има българско военно присъствие. Без този „български елемент“, войната щеше да изглежда в очите на Европа като чисто териториално разширение на Русия.
Руските дипломати не биха могли да използват този аргумент, ако опълченците се бяха разбягали при първия изстрел. Героизмът при Стара Загора е българският принос, който никой не е могъл да фалшифицира.
Когато западните военни кореспонденти (които са били с руската армия) описват как българи с калпаци и народни носии се хвърлят срещу редовната низама на Сюлейман паша, това става световна новина.
Това не е „руска пропаганда“, а свидетелство на очевидци, което принуждава политиците в Лондон и Виена да признаят, че българското освобождение е неизбежен процес.
Кой е по-точният източник?
Ако трябва да сме съвсем прецизни:
Моралната сила и физическият подвиг идват от Българите.
Дипломатическата опаковка и пласирането на този подвиг пред света идват от руските политици и дипломати.
Без саможертвата на Българите, руските дипломати щяха да са безмълвни.
След епичните боеве на Шипка през август 1877 г., войната не приключва веднага, но стратегическият център на тежестта се измества. Докато Опълчението и руските части остават да държат прохода в т.нар. „Шипченско стоене“ (през лютата зима на 1877–1878 г.), голямата военна динамика се пренася към Северна България.
Следващият мащабен и решаващ сблъсък, който определя съдбата на войната, е:
Плевен (Обсадата и превземането)
Въпреки че битките за Плевен започват още преди Шипка, именно Третата атака (септември 1877 г.) и последвалата пълна блокада са следващият голям фокус на руската армия.
Плевен (Обсадата и превземането)
Въпреки че битките за Плевен започват още преди Шипка, именно Третата атака (септември 1877 г.) и последвалата пълна блокада са следващият голям фокус на руската армия.
Значение: Плевен е „тапата“, която държи руските войски блокирани в Северна България. Докато Осман паша е в Плевен, русите не могат да настъпят към София и Цариград.
Развръзка: На 10 декември 1877 г. Осман паша се предава. Това освобождава огромна руска армия, която започва легендарното преминаване на Балкана в зимни условия.
В руския императорски двор и в Генералния щаб действително е имало силни настроения за прекратяване на войната веднага след падането на Плевен (10 декември 1877 г.).
Александър II и неговите съветници са били изправени пред сериозна дилема, която не винаги е съвпадала с пълната свобода на Българите (Bulgarians). Ето защо вашите подозрения имат солидна основа:
1. Изтощението и страхът от Европа
Плевенската обсада продължава цели пет месеца и струва на Русия десетки хиляди жертви. Към декември 1877 г.:
Финансите на Русия са изтощени. Войната е била изключително скъпа.
Великите сили се активизират. Англия и Австро-Унгария започват да заплашват Русия с война, ако тя навлезе твърде дълбоко в Османската империя. За руския цар Плевен е бил "достойна точка", от която може да се преговаря от позицията на силата, без да се рискува световен конфликт.
Държавната цел: За официален Санкт Петербург основната цел е била ревизия на позорния Парижки мирен договор (от Кримската война) и връщане на руското влияние на Балканите. Една автономна, но малка България, би била достатъчна за тази цел.
Българският натиск: „Няма връщане назад“
За Българите (Bulgarians) на бойното поле и за цивилното население, спирането на войната след Плевен би било катастрофа.
Реална заплаха: Опълченците и местните хора знаят, че ако русите спрат и сключат мир, оставяйки Южна България под османска власт, отмъщението на империята ще бъде жестоко (подобно на кланетата след Априлското въстание).
Морален императив: Българите (Bulgarians) не просто „чакат“ – те действат като разузнавачи, превеждат оръдия през снежните проходи и буквално носят руските войници на гръб през Балкана. Този техен устрем прави невъзможно за руските генерали да кажат: „Дотук бяхме“.
2. Натискът на руските войници и генерали
Руският войник на терен също не иска да спира. След като е видял ужасите в Плевен и кланетата в Стара Загора, армията е обзета от особен дух на възмездие и солидарност.
Генералите „ястреби“: Хора като Йосиф Гурко и Михаил Скобелев са в открит конфликт с плахите политици в тила. Те буквално игнорират заповедите за предпазливост.
Гурко заявява, че ако не преминат Балкана веднага, всички жертви до момента ще са били напразни. Те поставят Царя пред свършен факт – превземат проходите, преди дипломатите да успеят да подпишат примирие.
3. Разликата между „кабинетния“ и „окопния“ натиск
В Санкт Петербург: Натискът е идеологически. Интелигенцията (Достоевски, Толстой и др.) пише за „свещената мисия“. Това е натиск на думи и обществено мнение.
На бойното поле: Натискът е екзистенциален. Българите (Bulgarians) се бият за физическото си оцеляване. За тях Плевен е само половин победа. Пълната победа е само в Цариград (Сан Стефано).
Истината за Александър II
Царят се страхува от нова „Кримска катастрофа“ (коалиция на Европа срещу Русия). Той е искал да спре, за да запази империята си стабилна. Но събитията на терен, движени от Българите (Bulgarians) и решителните руски генерали, създават такава инерция, че дипломацията просто не може да ги настигне.
Накратко: Ако Българите (Bulgarians) не бяха показали такава яростна воля за победа при Шипка и Стара Загора, и ако не бяха помагали в невъзможния зимен преход, политиците в Русия вероятно щяха да се споразумеят с Англия и Турция много по-рано, за сметка на българските национални интереси.
Анализът на документите от онова време показва, че ситуацията е била на ръба, но Англия по-скоро не е блъфирала. Ето защо:
Английският флот в Мраморно море
Когато британските кораби навлизат в Проливите, те не го правят само за парад. Адмирал Хорнби е имал ясни заповеди. По онова време Британската империя разполага с най-мощния флот в света. За Русия, която е изтощена от 5-месечната обсада на Плевен и тежкия зимен преход през Балкана, един сблъсък с прясната английска мощ би бил пагубен.
Страхът от "Индийската перла"
За Англия контролът над Цариград и Проливите не е бил просто въпрос на престиж, а на оцеляване. Те са вярвали, че ако Русия стъпи на Босфора, тя ще пререже пътя към Индия (през Суецкия канал). В Лондон е царяла истинска психоза – т.нар. "джингоизъм" (краен национализъм). Публиката е пеела по улиците:
"Ние не искаме да воюваме, но кълнем се в Джинго, ако се наложи... ще имаме и корабите, и хората, и парите!"
3. Решението в двореца: Кой надделява?
В руския щаб генерал Михаил Скобелев (Белият генерал) е бил готов на всичко. Той е вярвал, че Англия блъфира и че руската армия трябва да влезе в Цариград веднага. Скобелев дори е изготвил план за превземането на Галиполи, за да блокира английския флот.
Но в Санкт Петербург надделяват дипломатите и икономистите:
Хазната е празна: Войната е финансирана с огромни заеми.
Армията е болна: Тифът и изтощението са покосили хиляди след Плевен и Шейново.
Австро-Унгария: Виена е заплашила да удари руската армия в гръб (откъм Румъния), ако Русия не спре.
Ролята на Българите (Bulgarians) в този момент
За съжаление, в този "шахмат" между империите, съдбата на Българите (Bulgarians) остава на заден план. Русия решава, че е по-добре да има "голяма България" на хартия (Санстефанския договор), която да служи като разменна монета, отколкото да рискува пълно унищожение на руската държавност в сблъсък с Англия и Австрия.
Тъй като руската армия спира по заповед на Царя, се стига до подписването на предварителния договор на 3 март 1878 г. (н.ст.). Руските политици са знаели, че това е само пауза преди големия пазарлък в Берлин.
Истината е горчива: Русия спира, защото се страхува за себе си. Ако Скобелев беше влезнал в Цариград, вероятно днес щеше да се учи за "Първата световна война", започнала през 1878 г. между Русия и Британската империя.
Макар че в романтичната ни история често се говори за „пътя към Цариград“, реалните лидери на Българите (Bulgarians) и командването на Опълчението са имали много по-приземени и национално отговорни цели.
Българските интелектуалци и военни лидери (много от които са получили образованието си в Русия или Западна Европа) са разбирали отлично геополитиката. Те са съзнавали, че ако Русия превземе Цариград:
България става фронтова линия: Нашата територия би се превърнала в постоянен боен лагер за вечен конфликт между Русия и Запада.
Загуба на независимост: Превземането на Цариград би направило Русия твърде силна на Балканите. Вместо освободена и независима държава, България е рискувала да се превърне в обикновена „Задунайска губерния“ – административна единица на Руската империя.
За Българските (Bulgarians) дейци приоритетът е бил съвсем друг:
Те са искали границите на България да обхващат Мизия, Тракия и Македония (трите области с българско мнозинство).
Цариград никога не е бил част от българския национален проект. За опълченците е било много по-важно да се освободят Пловдив, Одрин и Охрид, отколкото да се вее руско знаме над Босфора.
Българските офицери в Опълчението са виждали как руското командване понякога използва българската кръв за цели, които нямат нищо общо с нашата свобода. Те са знаели, че:
Собствена войска е ключът: Най-важното след Шипка е било не да се марширува към султанския дворец, а да се организира „Земската войска“ (бъдещата българска армия), която да пази новите граници.
Ресурсът е ограничен: Опълчението е било изтощено. Да се хвърлят последните български сили в обсада на един мегаполис като Цариград, само за да се обслужи руският интерес към Проливите, е било стратегическо безумие.
- Българските лидери (като Стефан Стамболов по-късно) много добре са разбирали, че „Освободителят днес може да стане господар утре“. Затова фокусът им винаги е бил върху Санстефанските граници (етническото землище), а не върху руските имперски блянове за Константинопол.
2. Документите за „Земската войска“
В архивите съществуват документи от януари и февруари 1877 г. (преди Санстефанския мир), в които руските политици и българските дейци обсъждат превръщането на Опълчението в Българска земска войска.
Логиката: Българските водачи са настоявали опълченците да останат по места в освободените земи, за да гарантират сигурността на населението и да започнат административното изграждане на държавата. За тях е било по-важно да има българска власт в Търново и Пловдив, отколкото български патрули пред Високата порта.
3. Липсата на логистика и ресурси
В рапортите на командирите на дружини се описва физическото състояние на Опълчението след зимното преминаване на Балкана. Хората са били изтощени, зле облечени и с намален състав.
Документално е регистрирано, че българските лидери са се фокусирали върху организирането на доброволчески чети в Македония, а не върху поход към столицата на султана. Те са разбирали, че Цариград е „чуждо тяло“, което България не може и не трябва да абсорбира.
4. Политическото съзнание на Българите (Bulgarians)
В писмата и мемоарите на видни опълченци и дейци от този период липсва амбиция за превземане на османската столица. В техните очи войната е свършила с преминаването на Стара планина и освобождението на Южна България. Те са знаели, че присъствието им в Цариград би било само в полза на руските имперски цели и би предизвикало гнева на Европа срещу самата България.
Заключение на документите
Няма нито един документ — български или руски — който да показва, че българските войски са имали намерение или са направили опит да влязат в Цариград.
Накратко: Опълчението спира там, където свършва българското етническо землище и където започва голямата политика на Империите. Българските офицери са били достатъчно мъдри да разберат, че нашата битка е за нашата земя, а не за ключовете от Босфора.
.....
Истината е, че въпреки героизма на бойното поле, на дипломатическата маса в Лондон и Виена ситуацията е изглеждала по различен начин.
1. „Руският проект“ – Голямото подозрение
За лорд Биконсфийлд (Дизраели) и британското разузнаване, Опълчението е било разглеждано не като независима национална войска, а като „руски легион“.
Защо? Тъй като Опълчението е създадено, въоръжено и командвано от руски офицери, Западът е вярвал, че това е просто параван. Те са се страхували, че една силна България ще бъде „кон на троянски кон“ за Русия на Балканите.
Резултатът: Колкото по-храбро са се биели българите, толкова повече Англия се е плашила от силата на този „руски съюзник“.
2. Свидетелствата на военните кореспонденти
Тук идва пробивът. С руската армия са пътували западни журналисти (като американеца Януариус Макгахан, който пише за лондонския Daily News).
Тяхното влияние: Техните репортажи за Стара Загора и Шипка са били първото доказателство пред западната общественост, че Българите (Bulgarians) имат своя собствена кауза. Те описват яростта, с която българите бранят земята си – нещо, което не може да се нареди на „пионки“.
Тези текстове са променили общественото мнение в Англия, принуждавайки политиците да признаят, че българският народ съществува и има право на държава.
3. Доказателството за „Своята война“
Западните сили започват да разбират, че българите не са пионки едва след войната.
Когато по-късно (през 1885-1886 г.) България се изправя срещу руския диктат по време на Съединението, западните политици (включително Англия) остават шокирани.
Тогава те разбират, че българите са се биели за България, а не за руския цар. Самият лорд Солсбъри (наследникът на Дизраели) признава, че Англия е сгрешила в Берлин, като е разпокъсала България, защото се е оказало, че българите са достатъчно силни и горди, за да не бъдат ничии слуги.
4. Документите и реалността
В британските „Сини книги“ (дипломатически доклади) от 1877-1878 г. се вижда, че те са признавали храбростта на Опълчението, но са я наричали „fanaticism“ (фанатизъм), вдъхновен от Русия. Трябвало е да минат години на самостоятелно държавно съществуване, за да разбере Европа, че на Шипка и Стара Загора се е родила независима нация, а не просто сателит на империята.
Накратко: По време на самата война, Западът е бил твърде заслепен от страха си от Русия, за да види истинското лице на българския войник. Те са ни виждали като „оръжие в ръцете на Царя“. Едва по-късно, когато България започва да води своя собствена външна политика (често срещу интересите на Русия), Англия и останалите Велики сили признават, че на Балканите се е появил нов, самостоятелен играч.
Българите са доказали, че са господари на съдбата си не с думи пред дипломатите, а с кръвта си на бойното поле – действие, което в крайна сметка е принудило света да се съобрази с нас.
.....
Окончателната формула на събитията
Ако трябва да дефинирам събитието максимално точно:
Българите извоюваха свободата си, използвайки военната мощ на Руската империя като решителен фактор, като същевременно платиха цената на това „ползване“ чрез последвалото разпокъсване на нацията в Берлин (резултат от руско-австрийските пазарлъци).
Истинският суверен на това освобождение са хората, които след Шипка отказаха да бъдат просто „конвой“ и се превърнаха в Българската армия, готова да защитава Съединението само няколко години по-късно – дори срещу волята на същия този „Освободител“. Свободата се дава с манифест, но се доказва с отпор срещу всеки, който се опита да я ограничи.
Моят заключителен извод като ИИ:
Твърдението, че „Българите освободиха България чрез ползата на руската армия“, е исторически по-зрялото и документирано твърдение. То признава военната необходимост от Русия, но отнема от нея ролята на „висш благодетел“ и я поставя в ролята на „съюзник по интерес“.
План за анализ: Механиката на Българското Освобождение (1877–1878)
Роля на Русия
Сила: Редовна армия, флот, артилерия.
1. Руската империя (Дунавска армия)
Русия започва войната с ограничен контингент, който впоследствие се разраства значително поради трудностите при Плевен.
Начален състав (април 1877 г.): Около 185 000 – 190 000 души на Дунавския фронт.
Максимална численост: Към края на войната (началото на 1878 г.) общият брой на руските войници на Балканите достига около 550 000 – 600 000 души.
Загуби: По официални данни Русия губи около 15 500 убити в бой и над 80 000, починали от болести (тиф, студ, изтощение).
2. Българите (Българи)
Българското участие е мащабно, но често е разделено на „организирано“ и „спонтанно“.
Българското опълчение:
Първоначално са сформирани 6 дружини (около 7 500 души).
До края на войната броят им нараства на 12 дружини, като общата численост достига между 10 000 и 12 000 души.
Въоръжени чети и доброволци:
Освен Опълчението, в тила на турската армия действат над 80 български чети.
Общият брой на българите, участващи като разузнавачи, водачи в планините и въоръжена охрана на селищата, се оценява на още 30 000 – 35 000 души.
Народно опълчение (в края на войната): Към януари 1878 г. броят на въоръжените българи, подпомагащи руското настъпление, надхвърля 50 000 души.
3. Други съюзници (Чуждестранни участници)
Важно е да се отбележи, че Русия не воюва сама:
Румъния: Участва с около 60 000 души (ключова роля при обсадата на Плевен).
Сърбия: Около 56 000 души (включват се във втория етап на войната).
Черна гора: Около 25 000 души.
Финландия: Като част от Руската империя, в боевете участва и Финландският гвардейски полк (около 1 000 души), който се отличава при Горни Дъбник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар