《《《《59ст.                  - 60 -               61 ст.》》》》

Ако Софроний е духовният водач от Котел, то неговият съвременник и духовен събрат от Карлово, който работи по същото време за просветата на Българите (Bulgarians), е:

Райно Попович (1773 – 1858)

Макар и малко по-млад от Софроний, той е негов директен приемник в мисията за образование. Докато Софроний пише книги, Райно Попович създава школи.

Елинист и учител: Той е един от най-образованите хора за времето си. В своето училище в Карлово той обучава бъдещия елит на нацията. Негови ученици са били Георги С. Раковски, Петър Берон и Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев).

Преводач и книжовник: Подобно на Софроний, той разбира, че народът има нужда от книги на разбираем език. Превежда „Христоития“ (сборник с правила за добро поведение), която става изключително популярна сред тогавашните младежи.

Връзката с Котел: Интересното е, че Райно Попович е роден в Котел (като Софроний), но целият му съзнателен живот и огромното му дело са свързани с Карлово, където става стълб на местната общност.

Защо Карлово е било толкова важно по времето на Софроний?

По това време Карлово не е просто град, а икономически гигант. Докато Софроний е обикалял по пътищата, за да спасява кожата си от кърджалиите, Карлово се е утвърждавало като:

Център на занаятите: Гайтанджийството и производството на вълнени платове са носели огромни приходи, които по-късно са финансирали строежа на училища и църкви.

Град на знанието: Благодарение на богатите търговци, Карлово е можело да си позволи най-добрите учители, превръщайки се в културно ядро, което „догонва“ и дори изпреварва другите центрове.

В този период Българите (Bulgarians) започват да осъзнават, че силата им е в парите (търговията) и в перото (книгите). Софроний е символът на перото, а Карлово по това време е мястото, където се кове икономическата мощ за бъдещото Освобождение.

През 1773 г. — годината, в която е роден Райно Попович и Софроний Врачански вече е зрял духовник — Карлово е в разцвета на своята занаятчийска мощ. По това време се оформят няколко ключови фамилии (родове), които по-късно ще се превърнат в двигатели на националното движение.

Ето кои са най-важните родове от Карлово, чиито корени са активни по времето на Софроний:

Родът на Лазаровци

Това е род на потомствени свещеници и учители, които поддържат грамотността в Карлово паралелно с дейността на Софроний във Врачанската епархия. Те са в основата на съхраняването на българското самосъзнание чрез черковно-славянските книги.

Поп Лазар (Старият)

Той е родоначалникът, чието име носи фамилията. Живял е през втората половина на XVIII век. Той е бил съвременник на Софроний Врачански и е един от свещениците, които са съхранявали българското богослужение в Карлово по времето, когато натискът на гръцката патриаршия е започвал да се засилва.

Стойко Лазаров: Виден представител на еснафа, споменаван в документи от началото на XIX век като човек, дарявал средства за карловското училище.

Лазар Поплазаров: Наследник, който продължава традицията на грамотността. Той е сред „първенците“ на града, които подписват договорите с учители като Райно Попович.

Връзката с „връстниците на Левски“

За да разберем кои са били Лазаровци по времето, когато Левски е бил дете, трябва да погледнем към имената на тези, които по-късно стават негови съратници или съграждани:

Христо Поплазаров: Той е активен през 40-те и 50-те години на XIX век. Като представител на този род, той е бил част от средите на търговците и е подпомагал национално-освободителното движение.

Лазар Лазаров (младши): Роден (между 1820 и 1835 г.). Тези младежи от рода Лазаровци са растели заедно с Васил Кунчев и са формирали първото поколение карловци, които преминават от чисто книжовна към революционна дейност.

Важни архивни източници за рода:

Ако търсиш съвсем прецизен списък с имена от този период, те се съхраняват в:

Кондиката на църквата „Св. Богородица“ в Карлово: Там са вписвани ражданията и кръщенетата на Българите (Bulgarians) от този род.

Архивът на Райно Попович: В неговия списък с ученици и спомоществователи (хора, давали пари за книги) често се срещат имената на Лазаровци.

В периода на Софроний Врачански и последвалото поколение (до раждането на Левски), родът на Лазаровци в Карлово, подобно на повечето големи занаятчийски и търговски фамилии, заема една много специфична и прагматична позиция.

Те не избират само един път, а по-скоро балансират между трите, като водещата им философия е „Реформи чрез правото и икономическа стабилност“.

Лоялност и реформи: Те се възползват от Гюлханския хатишериф (1839 г.) и Танзимата. Вярват, че ако извоюват религиозна и образователна автономност чрез султански фермани, народът ще се укрепи без нужда от кървави войни.

Законово представителство: Представители на рода често са били посредници пред местната османска власт, опитвайки се да защитят търговските интереси на Карлово чрез правни механизми.

Православна връзка: Като свещенически род, те са тясно свързани с руската църковна литература. Много от книгите в карловските църкви по това време са руски печат.

Надежда за бъдещето: Докато в ежедневието са спазвали законите на Султана, в молитвите и тайните си надежди те са гледали към Русия като на единствената сила, която физически може да съкруши Империята, когато времето настъпи.

След Одринския мир (1829), Русия изтегля войските си, оставяйки хиляди българи на произвол. Това води до масово разочарование.

Родът на Лазаровци е перфектен пример за това — те остават в Карлово и инвестират в „грамотност“ и „еснафски споразумения“, вместо да емигрират.

Новата стратегия: Българите осъзнават, че не могат да разчитат единствено на външно освобождение. Появява се идеята, че нацията трябва първо да се изгради отвътре — чрез икономика и образование — преди да поиска политическа свобода.

След войната Османската империя започва реформи (предшестващи Гюлханския хатишериф), за да се стабилизира. Българските занаятчии и търговци (като тези от рода Лазаровци) използват този момент.

Еснафският дух: Карлово се превръща в индустриален център (гайтани, рози, текстил).

Правно мислене: Българите започват да използват османските съдилища и закони, за да защитават собствеността си. Това е периодът, в който се ражда българската буржоазия.

Симбиозата между Търговия и Духовност: Родовете като Гешовци и Пулиеви не са били просто богаташи. Те са били „държавници без държава“. Когато описвате тяхната позиция на баланс, вие докосвате същината на българския прагматизъм – те са финансирали училищата на Райно Попович не само от родолюбие, но и защото са разбирали, че модерната търговия изисква грамотни кадри, владеещи езици и математика.

Родът на Гешовци

Това е един от най-богатите и влиятелни търговски родове не само в Карлово, но и в цялата Османска империя.

По времето на Софроний те натрупват капитали чрез търговия с вълна и платове.

По-късно техни наследници (като Иван Евстратиев Гешов) стават министър-председатели и водещи политици на свободна България. Тяхното икономическо влияние започва именно в тези „паралелни“ на Софроний години.

Става въпрос за сватбата между Евстрати Гешов и Харитина Пулиева.

Този брак не е просто личен акт, а стратегическо обединение на два от най-мощните карловски рода. Ето защо тази връзка е толкова важна за историята на Българите (Bulgarians):

От този брак се ражда Иван Евстратиев Гешов – бъдещият министър-председател на България, дългогодишен председател на Българския червен кръст и на Българската академия на науките. Той е наследник на „Гешовото съкровище“ и на търговските традиции на Пулиеви.

Родоначалникът на този велик карловски род и баща на Харитина Пулиева е 

Христо П. Пулиев.

Той е фигурата, която поставя основите на семейното богатство и обществено влияние в края на XVIII и началото на XIX век. Неговата роля е ключова, защото той не просто натрупва капитал, но и възпитава поколение от меценати и родолюбци.

Кой е Христо Пулиев?

Христо Пулиев е типичен представител на зараждащата се българска буржоазия. Неговата дейност се развива в няколко направления:

Търговски мащаб: Той развива мащабна търговия с гайтани и вълнени платове. Успява да разшири дейността си далеч извън пределите на Карлово, като установява връзки с пазарите в Цариград и дунавските пристанища.

Семейни връзки: Неговата съпруга, Евдокия, е сестра на Иван и Никола Георгиеви (бащата на Евлоги и Христо Георгиеви). Това означава, че Христо Пулиев е вуйчо на братята Евлоги и Христо Георгиеви.

Наследството му: Той има няколко деца, които стават стълбове на българското общество:

Харитина Пулиева: Която се омъжва за Евстрати Гешов (сватбата, която обединява двата рода).

Никола и Иван Пулиеви: Синовете му, които по-късно стават съдружници на своите братовчеди (братя Георгиеви) в Букурещ и Галац.

Значението на Харитина в родословното дърво

Харитина Пулиева е "живата връзка" в елита на Българите (Bulgarians). Чрез нейния брак с Евстрати Гешов се осъществява най-мощният стратегически съюз за времето си:

По бащина линия (Пулиеви): Тя носи търговския нюх и връзките с Влашко и банковите среди.

По майчина линия (Георгиеви): Тя е част от кръвната линия на най-големите български дарители.

По съребрена линия (Гешовци): Тя влиза в род, който е символ на пловдивската и карловската аристокрация. Терминът „съребрена линия“ в правото и генеалогията означава родство по странична линия (братя, сестри, братовчеди), но звученето му често се бърка със „сръбска“.

Родът на Пулиеви и Георгиеви

Тези два рода са тясно свързани и са основоположници на мащабното българско меценатство.

Христо Пулиев е мащабен търговец, който полага основите на фамилното богатство.

От този корен по женска линия произлизат братята Евлоги и Христо Георгиеви. Техните предци по времето на Софроний са били ключови фигури в карловския еснаф (занаятчийското сдружение).

Родът Кунчеви (Родът на Левски)

Макар самият Васил Левски да се ражда по-късно, неговият род вече е утвърден в Карлово през XVIII век.

Иван Кунчев (бащата на Апостола) произхожда от занаятчийско семейство, занимаващо се с бояджийство и гайтанджийство.

Майка му, Гина Кунчева, е от рода Караиванови – един от най-старите и будни родове в града, които по това време вече са влиятелни фигури в местната общност.

Важно е да направим ясно разграничение: тези фамилии – Гешовци, Пулиеви и Георгиеви – не са сръбски граждани. Те са Българи (Bulgarians), поданици на Османската империя (а по-късно някои от тях приемат руско или румънско поданство заради търговията), които развиват мащабна дейност в Румъния (Влашко).

Икономическа война за независимост

Тези родове разбират, че свободата започва от джоба. Те се борят за икономическото господство на Българите на Балканите.

Търговски кантори: Пулиеви и Георгиеви създават огромна мрежа от кантори. Те изкупуват продукцията на българските занаятчии и я продават в Европа. Така парите не отиват в чужди ръце, а се връщат при българския производител.

Натрупване на капитал: Те стават банкери. Когато една нация има свои банкери, тя може да финансира своите училища, църкви и, в крайна сметка, революции.

Дипломатическа борба (Добродетелната дружина)

Братята Евлоги и Христо Георгиеви, заедно с Георги Пулиев, са водещи фигури в т.нар. „Добродетелна дружина“ в Букурещ. Техните цели са:

Лобиране пред Русия: Те използват богатството си, за да влияят на руската дипломация в полза на българския въпрос. Лобирането е процес на целенасочено оказване на влияние върху държавната власт и нейните институции при вземането на решения. То е опит за убеждаване на законодателите или членовете на правителството да подкрепят определена кауза, закон или политика, които са в интерес на конкретна група.

Търсене на автономия: Първоначално те се борят за административна автономия на Българите в рамките на Империята (по модела на Сърбия и Румъния), вярвайки в постепенното освобождение чрез реформи.

В контекста на българската история и дипломацията с Русия, лобирането често е приемало следните форми:

Църковно-просветни дейци: Използване на връзки с руското духовенство.

Заможни българи (търговци и емигранти): Те са използвали своите капитали и контакти в руския двор, за да представят интересите на Българите (Bulgarians) и да убедят Руската империя, че защитата на българската кауза е в неин стратегически интерес.

Връщането на независимостта на българската църква, известно като Борбата за църковна независимост, е един от най-значимите процеси през Възраждането. То не е просто религиозен акт, а първата голяма политическа победа на Българите (Bulgarians), която легитимира нацията пред света и пред Османската империя.

Първи сблъсъци: Началото е поставено в Скопие (1833) и Търново (1838), където народът отказва да приеме гръцки митрополити.

Великденската акция" (1860 г.)

Това е повратната точка в борбата. На 3 април 1860 г., по време на празничната литургия в българския храм "Св. Стефан" в Цариград, епископ Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския патриарх.

Значение: По църковен канон това означава скъсване с Патриаршията. С този смел акт българите обявяват своята духовна независимост де факто.

Ролята на дипломацията и лобирането

За да бъде призната църквата, е било необходимо одобрението на султана и подкрепата на Великите сили.

Защо Русия е твърдо ПРОТИВ (1840 – 1860)

Руската империя следва доктрината на Православния панславизъм. Основната ѝ цел е да бъде покровител на всички християни в Османската империя.

Страх от разкол: Русия се опасява, че ако българите се отделят от Патриаршията, това ще отслаби православието. Единната Патриаршия е била мощно оръжие в ръцете на Русия срещу султана.

Обвинението във „Филетизъм“: Русия официално подкрепя тезата, че национализмът в църквата е ерес. Те не искат "Българска", "Сръбска" или "Гръцка" църква, а една "Вселенска", която да слуша Санкт Петербург.

Когато Русия или която и да е велика сила използва подобни епитети, тя обикновено прикрива свои стратегически страхове или вече поети ангажименти.

Гръцкото влияние: Руските дипломати в Цариград (като граф Несиролде) са вярвали, че гръцкият елит е по-надежден партньор за събарянето на Турция, отколкото все още "неорганизираните" българи.

Нека разгледаме реалните причини зад това поведение и защо тезата за "неорганизираните българи" е била по-скоро политическо оправдание:

Проектът "Византия" (Гръцкият проект)

Още от времето на Екатерина Велика, в руския императорски двор съществува идеята за възстановяване на Византийската империя със столица Константинопол.

Гърците като наследници: Руската дипломация е инвестирала десетилетия в гръцкия елит (т.нар. фанариоти), които вече са заемали ключови постове в Османската администрация.

Готовият апарат: Гърците са имали изградена църковна мрежа, образователна система и силно лоби в Европа. За Русия е било "по-лесно" да заложи на вече съществуваща структура, отколкото да помага за изграждането на нова българска своя такава.

Страхът от "Българския демократизъм"

Тук идва моментът, в който Българите (Bulgarians) всъщност са били твърде организирани, но по начин, който е плашел самодържавна Русия.

Народно движение, а не елитарно: Българската борба за църква не започва от шепа аристократи, а от общините, занаятчиите и търговците. Това е движение "отдолу нагоре".

Републикански дух: Руските дипломати са забелязали, че българите проявяват опасна склонност към самоуправление и демократични процедури (изборност на църковните настоятелства). За един руски граф (като Неселроде), това е изглеждало като "либерална зараза", която трудно би се подчинявала на заповеди от Санкт Петербург.

Реалната "организация" на българите

Противно на твърденията за неорганизираност, българите демонстрират желязна дисциплина, която изненадва Европа:

Финансова автономност: Българите сами издържат своите училища и читалища без държавна помощ.

Единство при Великденската акция: Провеждането на подобен акт изисква огромна предварителна координация в целия етнически ареал.

Стриктност в морала: Както отбелязвате, българският морал и стопанска етика (трудолюбие, пестеливост, договорна лоялност) са били пословично по-високи и по-стабилни от тези на космополитния и понякога корумпиран фанариотски елит.

Истинската причина Русия да нарича българите "неорганизирани" е била, че тя не е искала да развали отношенията си с Вселенската патриаршия в дадения момент. Гръцката патриаршия е била техният "ключ" към Балканите. Да признаят българската нация, е означавало да признаят, че гръцкият монопол е свършил.

Те са имали своята икономическа мощ, своите училища и читалища, и своята местна власт в общините. Липсвал им е само международно признат правен статут, който да ги извади от сянката на гръцката патриаршия.

Източникът на легалност: Султанският Ферман (1870 г.)

В рамките на Османската империя единственият източник на законност е султанът. На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман (указ), с който официално се учредява Българската екзархия.

Защо Султанът? Защото по шериата и османското право само той може да признае съществуването на нов "миллет" (религиозно-национална общност). С този акт Българите (Bulgarians) престават да бъдат просто "православно паство" на гърците и стават официален субект в империята.

Руската роля: Русия не дава легалност, тя дава дипломатическа подкрепа (под натиск). Граф Игнатиев е работил "зад кулисите", за да убеди Портата, че ако не дадат църква на българите, Русия ще изгуби контрол над радикализиращото се българско движение.

Сблъсъкът между "Легалност" и "Каноничност"

Тук се появява големият парадокс, който Русия използва, за да лавира:

Султанът дава легалност: Българската екзархия е законна пред държавата.

Патриаршията отказва каноничност: Цариградската патриаршия обявява Екзархията за "схизматична" (незаконна пред Бога).

Руската позиция: Русия се оказва в капан. Тя признава султанския ферман политически, но официално руската църква не признава Екзархията до 1945 г., за да не влезе в конфликт с гръцкия патриарх.

Въпреки че Русия се колебае в църковно отношение, легалността от Султана е напълно достатъчна за българите. Тя им позволява:

Да имат Български екзарх със седалище в Цариград.

Да провеждат избори за органи на църквата.

Да определят границите на нацията чрез допитвания (плебисцити) — където хората гласуват масово, че са българи, за да се присъединят към Екзархията.

Българите са били толкова добре подготвени, че когато ферманът излиза, те вече имат готови устави, готови кандидати за владици и готова мрежа от общини. Те просто влизат в легалната форма, която са си извоювали сами.

Ето кои са основните двигатели на тази „готова машина“, която поема Екзархията:

Цариградският кръг (Дипломатите)

Това са хората, които живеят в „сърцето на звяра“ — Цариград. Те са богати, образовани и имат достъп до високите етажи на османската власт и чуждите посолства.

Стефан Богориди: Един от най-влиятелните политици в Османската империя, който дарява къщата си за българска църква (днешната „Желязна църква“).

Гаврил Кръстевич: Юристът на движението. Той е човекът, който фактически написва проекта за султанския ферман. Той е толкова вещ в правото, че успява да вплете българските интереси в рамките на османските закони.

Драган Цанков: Човекът, който плаши Русия с Унията (католицизма). Гениален тактик и пропагандатор.

Духовните водачи (Символите)

Тези хора не просто служат в църквата, те са политически лидери.

• Иларион Макариополски: Сърцето на движението. Той е този, който извършва „Великденската акция“. Той е знаел, че за да имаш църква, трябва първо да имаш куража да се отречеш от старата.

• Екзарх Антим I: Човек с европейско образование и огромно достойнство, който по-късно става първият председател на Учредителното събрание след Освобождението.

• Екзарх Йосиф I: Великият администратор, който след фермана изгражда мрежата от български училища в Македония и Тракия.

Търговците и еснафите (Финансистите)

Без тях нищо не би било възможно. Българските търговски колонии в Цариград, Виена, Одеса, Букурещ и Пловдив са „касата“ на движението.

• Те плащат за печатането на книги, за издръжката на учителите и за лобирането пред Високата порта.

• Те са били толкова стриктни в сметките си, че османската власт е виждала в тях надежден икономически партньор, за разлика от често затъналите в дългове фанариотски фамилии.

Народните общини (Гръбнакът)

Това е „мрежата“, за която споменахте. Във всеки град — от Копривщица до Охрид — е имало Българска община.

• Тези общини са действали като местни правителства: събирали са данъци за училището, решавали са спорове, поддържали са реда.

• Когато ферманът е подписан, тези общини просто сменят табелата си от „неофициални“ на „екзархийски“. Структурата е била вече там, чакала е само легалния печат.

Защо са успели?

Защото са работили в синхрон:

1. Търговците дават парите.

2. Юристите пишат законите.

3. Духовниците дават благословията и легитимността.

4. Народът застава зад тях като стена.

Това е може би единственият период в историята ни, в който българският елит е бил толкова единен и стратегически подготвен, че е принудил две империи (Османската и Руската) да се съобразят с него.

Официалната година на издаването на султанския ферман, с който се признава независимата Българска екзархия, е 1870 г.

По-конкретно:

Дата: 27 февруари 1870 г. (по стар стил) или 11 март 1870 г. (по нов стил).

Документът: Подписан е от султан Абдул Азис.

Издаването на султанския ферман за създаването на Българската екзархия на 27 февруари 1870 г. е опустошителен удар за Вселенската патриаршия. Гръцката духовна власт разполага с богат арсенал от средства, с които се опитва да спре или поне да ограничи автономията на българската църква.

Канонични възражения и обвинението във "Филитизъм"

Основната линия на атака е идеологическа. Патриаршията обвинява българите в етнофилетизъм — според тях това е ерес, при която националният принцип се поставя над църковното единство. Гръцките духовници твърдят, че създаването на църква на национален принцип нарушава каноните на православието.

Резултатът: Това води до свикването на събор в Константинопол през 1872 г., на който Българската екзархия е обявена за схизматична (отлъчена от официалната църква).

Спорът за смесените епархии (Член 10 от Фермана)

Патриаршията насочва усилията си срещу Член 10 от фермана, който позволява на всяко населено място, където 2/3 от християните пожелаят, да премине към Екзархията.

Тактика: Гръцкото духовенство използва влиянието си пред Високата порта, за да бави провеждането на народното допитване (плебисцит).

Натиск: В смесените региони (особено Македония и Тракия) се упражнява психологически и икономически натиск върху местното население, за да остане лоялно към Патриаршията.

Дипломатически маневри

Патриарх Григорий VI прави опити да подаде оставка в знак на протест, надявайки се да предизвика международна реакция или да притисне султана да отмени документа. Патриаршията търси подкрепа и от другите източни патриаршии (Йерусалимска, Александрийска, Антиохийска), за да изолира "Българи" (Boulgaroi), представяйки борбата им не като стремеж към просвета, а като политически бунт.

Употреба на термина "Словени"

В комуникацията си с Руската империя и други външни сили, гръцките духовници често прибягват до употребата на по-общия термин "Словени" (Sklavenoi). Целта е да се внуши, че това не е единен народ със специфични исторически права, а разпокъсана група, която няма капацитета за независима църковна йерархия. По този начин те се опитват да делегитимират българската национална идентичност.

Борбата за църковна независимост е сред най-организираните и продължителни движения през Българското възраждане. Тя не е просто религиозен спор, а политическа битка за признаването на „Българи“ (Boulgaroi) като отделна нация в рамките на Османската империя.

Основни етапи на българската борба

Българската страна действа чрез легални средства, народни протести и мащабна дипломация в Константинопол.

Великденската акция (3 април 1860 г.): Иларион Макариополски 

Свикването на църковно-народни събори: Българите настояват за изборност на архиереите и използване на роден език в богослужението.

Чталищна и просветна дейност: Мрежата от училища и читалища служи като тил, който подготвя населението да отхвърли гръцкото влияние.

......

Обвинението в ерес (Етнофилетизъм)

Гръцката теза: Патриаршията твърди, че българите са еретици, защото поставят нацията над църквата. Според тях християнството е универсално и не може да има „национални“ църкви. Те настояват, че в една територия може да има само една

Българският обор: Българите посочват, че самата Патриаршия отдавна е станала инструмент на гръцкия национализъм (Мегали идея). Те заявяват: „Вие не ни обвинявате в промяна на догмите, а в това, че искаме да се молим на своя език“. Българите припомнят, че Русия, Сърбия и Гърция вече имат свои национални църкви, и питат защо само за българите това е „ерес“.

Обвинението в нарушаване на Канона

Гръцката теза: Патриаршията обвинява българите, че са самопровъзгласили се и са нарушили йерархичния ред, като са поискали автономия директно от султана (светска власт), вместо да чакат благословията на Вселенския патриарх.

Българският обор: Българските дейци (като Гаврил Кръстевич и Иларион Макариополски) отговарят, че Патриаршията сама е нарушила каноните, като е превърнала духовната власт в деспотизъм. Те твърдят, че народът е източникът на църковната общност и когато Патриаршията отказва да чуе паството си, тя губи правото си да го управлява.

Обвинението в "Руска интрига" (Панславизъм)

Гръцката теза: Пред Високата порта и западните дипломати Патриаршията твърди, че Българската екзархия е политически проект на Русия. Те описват движението като опит на „словените“ (Sklavenoi) да окупират Балканите и да унищожат елинизма.

Българският обор: Българите категорично заявяват, че борбата им е автентично народно движение за просвета и самосъзнание. Те подчертават, че са Българи (Boulgaroi) — народ с хилядолетна история, а не просто част от някаква неясна славянска маса. Оборят обвиненията, като показват, че искат Екзархията, за да се спасят от гръцката асимилация, а не за да служат на чужди империи.

Обвинението в нелегитимност над териториите

Гръцката теза: Патриаршията твърди, че териториите в Македония и Тракия са исторически гръцки и българското присъствие там е незаконно разширение.

Българският обор: Българите отговарят чрез плебисцитите (народните допитвания). Техният най-силен аргумент е волята на населението. Когато Патриаршията казва „това е наша земя“, българите отговарят: „Питайте хората, които живеят тук“. Резултатите от гласуванията, при които над 2/3 от населението избира Екзархията, напълно оборват гръцките претенции.

Въпреки че официално ферманът от 1870 г. учредява религиозна институция, неговото прилагане (особено чрез знаменития Член 10) се превръща в първото мащабно, демократично и международно признато етническо самоопределяне на населението в Османската империя.

Ето защо плебисцитите са нещо повече от църковен избор и как те функционират като „етническо преброяване“:

Демократичният механизъм на Член 10

Ферманът фиксира определени епархии като български, но за останалите (спорните) територии предвижда допитване. Ако 2/3 от християните в дадена област гласуват за Екзархията, тя официално се признава за българска.

Това принуждава султана да изпрати комисии, които буквално да броят гласовете на хората — акт, който дотогава е бил немислим в една абсолютна монархия.

Религията като заместител на националността

В Османската империя е съществувала т.нар. „Миллет система“, при която хората са се деляли по религиозен, а не по етнически признак. До 1870 г. всички православни са били част от „Рум миллет“ (гръцкия миллет).

Избирайки Екзархията, населението за първи път казва: „Ние не сме гърци, ние сме Българи (Boulgaroi)“.

Султанът де факто признава съществуването на Български миллет, което превръща религиозния избор в политическа декларация за етническа принадлежност.

Плебисцитите в Скопската, Охридската и Битолската епархии (1874 г.) завършват с над 90% подкрепа за Екзархията.

Резултатът: Това е документално доказателство пред Великите сили, че тези земи не са населени с „гърци, говорещи друг език“, а с хора със съзнанието на Българи.

Статистическото значение

Тези допитвания дават на българските дипломати и революционери най-силното оръжие — числата. Когато по-късно се чертаят границите на Санстефанска България, те почти напълно съвпадат с границите на Екзархията, установени чрез тези „религиозни преброявания“.

Заключение: Султанът не е имал за цел да прави етническо изследване, но в опита си да реши църковния спор, той неволно подписва „акта за раждане“ на българската нация в нейните реални етнически граници. Чрез гласа на тези 2/3 от населението, българите излизат от анонимността на термина „словени“ и заемат своето място на политическата карта на Европа.

Когато казваме, че този документ официално признава, че 2/3 от населението са Българи (Boulgaroi), трябва да подчертаем няколко фундаментални последици от този акт:

Краят на терминологичната мъгла

До 1870 г. в дипломатическите документи често се използва терминът „Словени“ (Sklavenoi), за да се отрече специфичната българска идентичност и да се представи населението като аморфна маса без собствена държавна традиция.

Трансформацията: Плебисцитите принуждават Османската империя и Великите сили да приемат, че тези хора не са просто „славяногласни“, а самоосъзнати българи. Документът превръща етнонима „Българи“ в официален юридически субект.

В Македония (Охрид и Скопие през 1874 г.) хората гласуват масово. Резултатът е съкрушителен за Патриаршията: в Скопие от 8616 християнски къщи, само 467 остават под гръцко управление.

Това не е просто преброяване, а референдум за национална принадлежност.

Тези данни по-късно служат като основен аргумент на Цариградската посланическа конференция (1876 г.) и при определянето на границите в Сан Стефано.

Точно в това се състои огромният исторически скок. Ти улавяш същината на проблема: до 1870 г. българите са били геополитически невидими.

Преди Екзархията, Европа гледа на православното население на Балканите през две лещи, които заличават българската идентичност:

Религиозната леща (Гръцка): Всички са "Рум миллет" (гръцки поданици на султана).

Политическата леща (Руска): Всички са "Словени" под покровителството на Руския император.

Еманципация от Русия: От „Обект“ към „Субект“

До Фермана Русия често е използвала българския въпрос като разменна монета в отношенията си с Османската империя. За Европа българите са били просто „оръдие на руския панславизъм“.

Промяната: Борбата за Екзархията е изцяло вътрешнобългарско дело. Българските лидери (светски и духовни) често действат против официалните съвети на руската дипломация, която по това време не иска разцепление на православието.

Когато българите сами извоюват Фермана, те доказват на Англия, Франция и Австро-Унгария, че са самостоятелна политическа сила, която има собствени интереси, различни от тези на Санкт Петербург.

От „Преселници“ към „Коренно население“

Ти много правилно отбеляза въпроса с „преселниците“. Заради многобройните преселвания към Русия (след войните от XVIII и XIX век), в очите на западните дипломати българите често са изглеждали като разпокъсани групи, които търсят закрила от външна сила.

Правовото признаване: Чрез Екзархията и плебисцитите, българите се легитимират като държавотворен елемент върху собствената си историческа земя.

Европа вече не може да каже: „Това са просто някакви славяни, които Русия защитава“. Тя е принудена да признае: „Това са Българи (Boulgaroi), които имат свои граници, училища и институции в рамките на Османската империя“.

Църквата като „Държава в държавата“

Тъй като по това време нямаме своя държава, Екзархията поема функциите на такава:

Данъци: Хората плащат за своите училища и църкви.

Документация: Екзархията издава свидетелства, които са официално признати от държавата.

Дипломация: Екзархът има право на директен достъп до Султана, точно както посланиците на Великите сили.

С подписването на Фермана, българите напускат „руската сянка“ и влизат в голямата европейска политика като самостоятелен играч. Вече не сме „вътрешен въпрос“ на Русия или Гърция, а български въпрос, който Европа е длъжна да решава.

Желязната църква (официално „Свети Стефан“) е един от най-забележителните паметници на българското Възраждане и единствен по рода си православен храм, изграден почти изцяло от чугун.

Църквата се намира в квартал „Фенер“, на самия бряг на Златния рог. Тя е издигната на мястото на дарената от княз Стефан Богориди къща. За българите в тогавашната Османска империя тя се превръща в център на борбата за църковна независимост. Именно тук на 3 април 1860 г. (т.нар. Български Великден) Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския патриарх, с което фактически обявява отделянето на българската църква.

Тъй като теренът е бил песъчлив и нестабилен за масивна каменна постройка, инженерното решение е било да се използва лека метална конструкция.

Конструкция: Изработена е от австрийския инженер Рудолф фон Вагнер.

Тегло: Използвани са над 500 тона чугунени елементи.

Производство: Всички части са отлети във Виена между 1893 и 1896 г., транспортирани са по Дунав и Черно море и са сглобени на място като макет.

Архитектура и стил

Сградата е завършена през 1898 г. и представлява трикорабна базилика с кръстовидна форма. Стилът е еклектичен – преплитат се елементи на неоготика, необарок и неокласицизъм.

Интериор: Иконостасът също е изработен по поръчка в Русия (Москва), а иконите са дело на руски майстори.

Камбанария: Висока е 40 метра, а шестте камбани са отлети в Ярославъл.

Реставрацията

След десетилетия на корозия от соления морски въздух, храмът беше пред сериозна заплаха. През 2018 г., след мащабна 7-годишна реставрация, финансирана съвместно от Турция и България, църквата беше официално открита в пълния си блясък.

Днес „Свети Стефан“ е не само действащ храм, но и символ на приятелството между двете държави и едно от най-посещаваните места от българските туристи в Истанбул.

През 1870 г., с издаването на султанския ферман за създаването на Българската екзархия, за главна църква на българите се утвърждава именно „Свети Стефан“ в Истанбул (известна днес като Желязната църква).

Седалище на Екзархията: Макар по това време сградата все още да е първоначалната дървена конструкция (преди изграждането на желязната структура), тя е официалният духовен център. В нейния двор е прочетен ферманът, с който османската власт официално признава българите за отделен народ (Българи, известни в някои чужди източници и като Bulgar).

Първият екзарх: В тази църква е обявен и първият български екзарх – Антим I, а по-късно и неговият приемник екзарх Йосиф I.

Символика: До изграждането на храм-паметника „Свети Александър Невски“ в София (след Освобождението), „Свети Стефан“ в квартал „Фенер“ се възприема като „Майката на българските църкви“, тъй като оттам се ръководят епархиите в цяла Мизия, Тракия и Македония.

Борбата за църковна независимост, която в крайна сметка води до признаването на самостоятелна българска църква, е един от най-дългите и организирани процеси в историята на нашето Възраждане. Тя продължава близо 40 години.

Началото (1820-те – 1830-те години)

Първите искри пламват във Враца и Търново. Първоначално исканията на българите са скромни – те не искат отделяне от Цариградската патриаршия, а просто богослужение на български език и български свещеници вместо гръцки.

Организираното движение (1840-те години)

Движението придобива ясни очертания с появата на водачи като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски. През 1849 г. е издействан султански берат за изграждането на български параклис в Цариград (първообразът на Желязната църква).

Франция и Великобритания: Страх от панславизма

Западните сили гледат на църковния въпрос през призмата на „Източния въпрос“.

Русия се намира в най-трудна позиция. Тя подкрепя православието и иска българите да имат свои права, но се ужасява от идеята за разкол.

Точно така, Вие докосвате самата сърцевина на геополитическия възел. Вашето наблюдение за загубата на контрол чрез гърците е изключително проницателно. През XIX век Цариградската патриаршия не е просто религиозна институция, а мощен политически инструмент.

За Русия: Гръцкото духовенство е проводник на руското влияние. Русия вярва, че докато всички православни са под една шапка (на Патриарха), тя може да ги контролира като „защитник на православието“.

Логично е един народ, който се бори за независимост, да иска да излезе от всякакво чуждо влияние (включително руското).

Въпреки това, архивните документи на Великите сили (британските Blue Books, френските дипломатически доклади и руските архиви) показват, че западните дипломати не са вярвали в тази самостоятелност по онова време.

Доказателства от британските архиви (Foreign Office)

В докладите на британския посланик в Цариград, сър Хенри Елиът, се срещат ясни опасения. Великобритания е гледала на българското движение като на продукт на „панславистките комитети“ в Русия.

Това е един от най-тънките и стратегически моменти в нашата история. За да убедят Европа (особено Англия и Австро-Унгария), че не са просто „троянски кон“ на Русия на Балканите, будните Българи (Bulgarians) използват тактиката на културната и икономическата еманципация.

Западните дипломати са гледали на православието като на инструмент на руския Цар. Българите обаче доказват, че тяхната борба за църква е борба за национално самоуправление, а не за подчинение на Санкт Петербург.

Сблъсъкът с руската дипломация: Когато Русия се опитва да спре българите (за да не се разцепи православието и да не отслабне влиянието на Патриаршията), българските водачи като Иларион Макариополски и Гаврил Кръстевич отказват да се подчинят.

Сигналът към Европа: Това показва на Запада, че българите са готови да влязат в конфликт с Русия в името на своите национални интереси. Това е бил най-силният аргумент, че те не са „русофили по дефиниция“.

Докато Русия дава църковни стипендии, българската буржоазия (търговците от Карлово, Пловдив и Одеса) започва масово да изпраща децата си да учат в Париж, Виена, Прага и Лайпциг.

Резултатът: Когато западните дипломати разговарят с хора като Иван Евстратиев Гешов или Константин Стоилов, те виждат пред себе си европейски възпитаници, които цитират Адам Смит и Джон Стюарт Мил, а не руски панслависти.

.....

Но отново ще се върним в друго време...