《《《《《77ст - 78 - 79ст.》》》》》
Въпросът за разпределението на поземлената собственост по времето на цар Симеон I (893–927 г.) е изключително интересен, тъй като това е период на преход от предимно общинно към феудално земевладение. Макар от онази епоха да не разполагаме с точна статистика или кадастрални регистри в съвременния смисъл, историческите извори позволяват да очертаем следната структура:
1. Държавна (Царска) собственост
В средновековна България царят е върховен собственик на цялата територия, но директната владение върху земята се е изразявало по два начина:
Домени: Личните земи на владетеля и неговото семейство.
Пустеещи земи: Всички необработваеми територии, гори и пасища са били под прекия контрол на короната.
Оценка: Смята се, че държавният сектор е бил най-мащабният, тъй като чрез него се е издържала администрацията и армията.
1. Царска собственост (Домен)
При Асеновци "държавното" и "личното" на царя се сливат още по-силно. Царят притежава огромни територии, цели градове и крепости, които се управляват директно от негови чиновници (кефали).
Процент: Смята се, че около 20–25% от обработваемата земя е била пряко под контрола на короната.
2. Църковна и манастирска собственост
Това е периодът на най-големия възход на църковното земевладение. Манастири като Зограф, Ватопед и Рилския манастир получават чрез царски грамоти (хрисовули) цели феодални владения, включващи десетки села с тяхното население, пасбища и воденици.
Процент: При Иван Асен II и неговите наследници църквата контролира между 20% и 30% от обработваемата земя. Това я прави икономически независима сила.
3. Болярска собственост (Частна)
При Асеновци се оформят големите болярски имения. Болярите получават земя срещу военна служба или като наследствени владения (бащинии).
Процент: Този сектор нараства значително и обхваща около 30% от територията. Силните боляри често са притежавали цели области, което понякога е водело до сепаратизъм.
4. Общинна земя ("Свободният народ")
За разлика от времето на Симеон, делът на свободните "словени" (словени), които притежават собствена земя извън феодалната зависимост, драстично намалява. Повечето селяни вече са зависими (парици или отроци) към някой феодал или манастир.
Процент: Свободното общинно земевладение се свива до около 15–20%, предимно в труднодостъпни планински райони.
Църковна и благотворителна собственост (Вакъф)
Тъй като ислямът е господстваща религия, имотите на джамиите и мюсюлманските училища са защитени. Българските манастири обаче губят огромна част от земите си.
Статут: Само малък брой манастири (като Рилския) успяват да запазят част от владенията си чрез специални султански фермани.
Процент: Църковната земя на Българите (Българи) се свива до под 1–2% от общата територия, докато ислямските вакъфи нарастват значително.
1. Възстановяване на правния статут на земята
С учредяването на Екзархията, Българската църква престава да бъде "нелегална" или подчинена на Гръцката патриаршия. Това има директни икономически последици:
Признаване на собствеността: Манастирите и църквите, които дотогава са били записвани на имена на частни лица (за да не бъдат конфискувани от османската държава или гръцките владици), започват да придобиват официален статут на юридически лица.
Вакуфски имоти: Част от имотите, които са били със статут на "вакъф" (религиозно дарение), вече се администрират директно от българските църковни общини.
2. Процентно разпределение към 1870-1878 г.
В навечерието на Освобождението, разпределението на земята в българските земи изглежда приблизително така:
Държавна (Мирие)Все още доминира (около 60-70%), но системата е в разпад.
Частна (Чифлици)Големи стопанства, притежавани предимно от османски първенци (около 20%).
Екзархийска/ЦърковнаМалък процент (около 3-5%), но с огромно стратегическо значение за образованието.
Селска (дребна)Масовият български селянин притежава малки парчета земя (около 10-15%), за които се бори в съда.
Към Търновската конституция
Когато стигаме до Търновската конституция (1879 г.), статусът на църквата е вече утвърден. В нея се записва, че:
Православието е държавна религия.
Българската екзархия е единна и неделима.
Имотите на църквата са неприкосновени и се управляват от Светия Синод под надзора на държавата.
4. След Екзархията (1870 г.) и Търновската конституция
Дял на църквата: Около 4 – 6%.
Контекст: Българската екзархия започва да изкупува обратно земи и да получава дарения от богати търговци. След 1879 г. държавата признава тези имоти, но започва процес на секуларизация (държавата поема издръжката на свещениците, но контролира част от ресурсите).
1. Статут на господстваща религия (Член 37)
Най-важният текст е Член 37, който гласи:
„Православното християнство от източно изповедание е държавна религия в Българското Княжество.“
Това означава, че държавата официално се идентифицира с православието. Този статут дава на църквата правото да бъде интегрирана в държавния протокол и да получава държавна субсидия за своята издръжка.
2. Религиозна принадлежност на владетеля (Член 38)
Конституцията задължава българския княз да принадлежи към православието. Единственото изключение е направено за първия избран княз (Александър I Батенберг), но текстът предвижда, че неговите наследници задължително трябва да бъдат православни. Това обвързва символа на държавната власт директно с вярата на Българите (Българи).
3. Духовно единство и Екзархията (Член 39)
Този член е ключов за националното обединение. Той постановява, че Българското княжество в църковно отношение е неразделна част от Българската Екзархия.
Право на самоуправление: Църквата се управлява от Светия Синод.
Териториален обхват: Чрез този член Княжеството признава духовната власт на Екзарха, който по това време се намира в Истанбул. Така се поддържа връзката между свободните българи и тези, които все още са под османска власт (в Македония и Тракия).
В онази епоха църквата е имала права, които днес са държавни:
Бракоразводни дела: Православната църква има изключителното право да решава въпроси, свързани с брака и развода на православните християни.
Регистри: Свещениците са водели регистрите за раждания, венчавки и смърт (аналог на днешните ГРАО).
5. Имотни права и неприкосновеност
Конституцията гарантира, че имотите на църквата и манастирите са неприкосновени. Държавата няма право да конфискува църковни земи, а напротив – задължава се да съдейства за тяхното управление и опазване. Това е директна реакция срещу опитите на чужди сили в миналото да обсебват българските светини.
Балансът: Права на другите изповедания (Член 40)
Въпреки че дава огромни права на православието, Търновската конституция е изключително демократична за времето си:
Свобода на вярата: Гражданите, които не са православни (включително мюсюлмани, евреи и католици), се ползват с пълна свобода на вероизповеданието.
Равенство: Никога не е допускана дискриминация на база вяра при заемане на държавни длъжности.
Глава IX: „За вярата“ (Членове 37 – 42)
Член 37: Обявява православието за държавна религия. Това е конституционният корен на всички привилегии на църквата.
Член 38: Задължава Княза да изповядва православието (с изключение на първия княз).
Член 39: Постановява, че Княжеството е неразделна част от Екзархията в духовно отношение и се подчинява на Светия Синод. Това е членът, който пази целостта на нацията.
Член 40: Дава свобода на другите изповедания (неправославните Българи (Българи) и чужденци), стига техните обреди да не нарушават законите.
Член 42: Забранява принудата в религията – никой не може да бъде заставен да участва в религиозни обреди на чужда вяра.
Огромната разлика в Глава „За вярата“
Това е точката, по която двете конституции се разделят радикално:
Белгийският модел: Налага строг принцип за отделяне на църквата от държавата. Държавата не се меси в назначаването на епископи, а религията е частно дело.
Българският модел: Умишлено отхвърля това отделяне. За Българите (Българи) църквата е била институцията, съхранила нацията през вековете на робство. Затова учредителите решават, че тя трябва да бъде държавна. Те вярват, че ако църквата е отделена, тя лесно може да попадне под влиянието на Гръцката патриаршия или други външни фактори.
1. Тясна обвързаност с Руската православна църква
Първоначалният руски проект е целял да постави Българската църква в много тясна зависимост от държавната власт, по модела на „Синодалния период“ в Русия (въведен от Петър I).
Контрол: Предвиждало се е държавата да има много по-силен надзор върху делата на Синода.
Екзархията: Руската дипломация е била в деликатно положение. От една страна, тя подкрепя Българите (Българи), но от друга – не иска окончателно скъсване с Цариградската патриаршия (за да не се разцепи православието). Затова първоначалните руски текстове са били по-мъгляви относно статута на Екзархията, докато българските учредители настояват за категоричното ѝ вписване.
2. Ограничаване на светското участие
В руския модел църквата е трябвало да бъде управлявана почти изцяло от висшия клир.
Българската реакция: Нашите възрожденци, свикнали сами да избират свещениците и учителите си по време на робството, са настоявали за демократизъм. Те променят проекта така, че миряните (народът) да имат думата при стопанисването на църковните имоти и избора на органи.
3. Бюджет и издръжка
Руското предложение е предвиждало църквата да разполага с фиксирани приходи от държавата, но и да запази всички свои феодални имоти от миналото. Руските юристи са смятали, че една богата и независима икономически църква ще бъде по-стабилна срещу западното (католическо и протестантско) влияние.
В руските архиви се вижда, че те често са използвали термина „словени“ (словени) в контекста на общославянското единство под егидата на православието. Българските учредители обаче, макар и благодарни на Русия, са държали в конституцията ясно да се подчертае, че това е църквата на Българите (Българи), а не просто абстрактна славянска епархия.
Заключението за извоюваната свобода на българската църква е разказ за изключителен дипломатически баланс. Българите (Българи) успяват да навигират между интересите на две коренно различни сили, за да постигнат своята духовна и политическа независимост.
1. Спрямо Русия: Свобода чрез лоялност, но не и подчинение
За Русия българският църковен въпрос е бил нож с две остриета. От една страна, тя е "Дядо Иван" – покровителят на православието. От друга, тя не е искала Екзархията да се отделя от Вселенската патриаршия, за да не се разцепи православният свят (панславизмът срещу пангърцизма).
Извоюваното: Българите приемат руския модел за държавна църква, но отхвърлят руския цезаропапизъм (пълно подчинение на Синода към монарха).
Резултатът: Екзархията остава православна по канон, но национална по дух, превръщайки се в мост към Русия, без да става неин политически отдел.
2. Спрямо Католическа (и Протестантска) Европа: Конкуренция и легитимация
Католическият Запад (Франция, Австро-Унгария) и Великобритания са гледали на църковната ни борба като на шанс да разширят влиянието си чрез уния или мисионерство.
Извоюваното: Използвайки заплахата от „Уния“ (преминаване към Ватикана), българските дейци притискат Високата порта да издаде Фермана от 1870 г. Те вземат от Запада (Белгия).
- конституционните гаранции за свобода на съвестта и правото на сдружаване.
Резултатът: Българите доказват на Европа, че не са просто „религиозна общност“ от словени (словени), а зряла нация, която може да управлява модерна църковна институция по европейски юридически стандарти.
Историческата присъда
Извоюването на църковната свобода е първата самостоятелна победа на нацията. Тя не е подарена от руските щикове, нито е издействана от западните дипломати. Тя е резултат от 40-годишна борба на „частния народ“, който сам строи своите църкви и училища.
Търновската конституция просто поставя „държавния печат“ върху един вече приключил процес: превръщането на българския дух в правен субект. Така църквата и земята отново се събират в едно, подготвяйки почвата за политическото обединение на нацията.
Търновската конституция, приета на 16 април 1879 г., е структурирана по изключително логичен за времето си начин. Тя е разделена на 22 глави, които обхващат общо 169 члена.
1,2 и 3 глава- Държавна територия и власт.
4- 8 глава - Властта на Княза
9 глава - Вярата и Църквата
10 и 11 глава - Закони и собственост
12 глава -Граждански права
13 и 14 глава - Народно представителство
5 - 18 глава - Обикновено и Велико народно събрание.
19 - 22 глава - Изпълнителна и съдебна власт.
В периода между Освобождението (1878 г.) и Съединението (1885 г.) Българската православна църква (Българската екзархия) играе роля, която далеч надхвърля чисто религиозните обреди. За обикновения човек тя е била едновременно социална мрежа, образователен център и гарант за национално единство.
1. Подкрепа за образованието и грамотността
Въпреки че младата българска държава започва да изгражда светска училищна мрежа, църквата остава основен двигател на просветата, особено в по-бедните и отдалечени региони.
Стипендии и издръжка: Екзархията и местните митрополии често са отпускали средства за издръжка на бедни ученици и студенти, за да могат те да завършат образованието си в Русия или Западна Европа.
Духовни семинарии: Семинариите (като тази в Самоков) са били места, където деца на обикновени селяни и занаятчии са получавали безплатно или много евтино висококачествено образование.
2. Социална и благотворителна дейност
Църквата е била основната институция, към която хората са се обръщали в моменти на крайна нужда.
Грижа за сираци и вдовици: Към много манастири и по-големи храмове са функционирали сиропиталища и кухни за бедни.
Здравна помощ: Манастирите често са служели като места за лечение и изолация по време на епидемии, тъй като държавната здравна система по това време е била в зачатък.
Дарения от имоти: Църковните и манастирските земи често са били отдавани под наем на безимотни селяни при по-изгодни условия, отколкото тези на едрите земевладелци.
3. Духовно и административно представителство
За българите, останали извън пределите на Княжеството (в Македония и Одринска Тракия), Екзархията е била единствената легална организация, която е защитавала техните интереси пред османските власти.
Правна защита: Свещениците често са действали като посредници при спорове с администрацията, предпазвайки обикновения човек от произвола на местните чиновници.
Морален стожер: В условията на политически борби и партизанство в Княжеството, църквата е призовавала към смирение и обединение, опитвайки се да тушира общественото напрежение.
4. Роля в подготовката на Съединението
Църквата е била мостът, който е поддържал връзката между българите в Княжеството и тези в Източна Румелия.
Комуникация: Чрез своите структури екзархията е улеснявала обмена на информация и патриотични идеи. Много духовници са били активни членове на комитетите, подготвящи акта от 6 септември 1885 г.
Идентичност: В Източна Румелия църквата е била основният фактор, който е попречил на културната асимилация и е съхранил българския характер на областта.
Накратко, в тези години църквата е била "невидимата държава", която е попълвала празнините там, където новата администрация все още не е била достатъчно силна или присъстваща.
1. Механизмът на Ефориите и Фондовете
Много големи български родове (особено тези в емиграция в Одеса, Букурещ и Виена) са създавали т.нар. ефории – настоятелства, които управляват завещани пари.
Частни завещания: Богати търговци са оставяли имоти или парични суми на Екзархията с изричното условие те да се използват за "полза роду" (например за издръжка на конкретно училище или за изхранване на бедни в дадена епархия).
Специфични фондове: Към Светия Синод са се откривали отделни фондове на името на дарителя. Понеже тези средства са били със статут на "църковно имущество", те не са влизали в общия държавен бюджет и не са били обект на прекия руски финансов надзор или по-късните държавни ревизии.
2. "Кондики" и Дарителски книги
На местно ниво, във всяка по-голяма църква е имало Кондика (летописна книга), в която се е вписвало всяко дарение.
Целеви дарения: Родове са дарявали земя или добитък на манастири, като в замяна манастирът е поемал ангажимент да издържа местното училище или да подпомага сираците в селото.
Документална следа: Тези документи са имали силата на частни договори. Тъй като църквата е била призната институция и от османските закони (за териториите извън Княжеството), и от новата Търновска конституция, тези договори са били юридически неоспорими.
3. Ролята на Църковните настоятелства
Църковното настоятелство е било органът, съставен от уважавани местни хора (първенци), които са разпределяли средствата.
Избягване на бюрокрацията: Ако един род иска да помогне на пострадали от войната, той е превеждал парите директно на митрополията. Така средствата са стигали до хората много по-бързо, отколкото чрез тромавия държавен апарат, който в периода 1879–1885 г. е бил зает с изграждането на институциите си под зоркото око на руските комисари.
4. Помощ "под прикритие" за българите в Македония
Това е най-важният аспект на частните дарения през църквата. Понеже Княжество България не е имало право официално да финансира революционни или просветни дейности в територии, които все още са под османска власт (според Берлинския договор), църквата е била единственият легален параван.
Трансфер на капитали: Частни лица са "дарявали за свещи и ремонт" на Екзархията в Истанбул, а тя от своя страна е пренасочвала тези пари за заплати на учители и строеж на училища в Македония.
1. Финансовият капан на Берлинския договор
Според Берлинския договор, Княжество България е било длъжно да плаща т.нар. "източен данък" (трибут) на султана и да поеме част от държавния дълг на Османската империя към големите европейски банки.
Ако парите на големите дарители влизаха директно в държавния бюджет, те автоматично ставаха част от активите, които международните комисии наблюдаваха.
Пренасочването им през Екзархията и нейните ефории буквално ги е "скривало" от очите на европейските кредитори, позволявайки на българския капитал да работи за българската кауза, вместо да отива за погасяване на лихвите по султанските дългове.
2. Екзархията като "Офшорна зона" за патриотизъм
Тъй като Екзархията е била призната институция в рамките на империята (със седалище в Цариград до 1913 г.), тя е имала уникалния статут на екстериториалност.
Парите, дарени "за църквата", са били защитени от конфискация или политически натиск както от страна на османската власт, така и от страна на Великите сили, които са следели за стриктното спазване на договорите в Княжеството и Източна Румелия.
Това е позволило на родовете от Одеса и Букурещ (като Евлоги и Христо Георгиеви, макар и техните най-големи дарения да са по-късни или със специфичен статут) да финансират структури, които де факто са подготвяли административния и интелектуален елит на бъдещата обединена България.
Българската народна банка (БНБ) се създава на 25 януари 1879 г. с указ на руския императорски комисар в България – княз Александър Дондуков-Корсаков. Тя е една от най-старите централни банки в света.
Интересното е, че създаването ѝ се случва точно в този турбулентен период, за който говорихме, и е пряко свързано с икономическото оцеляване на младата държава.
БНБ е създадена „де факто“ преди Търновската конституция, което я прави една от първите институции на модерна България.
Ето как се подрежда хронологията в тези съдбоносни месеци на 1879 г.:
25 януари 1879 г.: Княз Дондуков-Корсаков подписва Устава на БНБ. По това време България все още се управлява от Временното руско управление.
10 февруари 1879 г.: Открито е Учредителното събрание в Търново, чиято цел е да изработи Конституцията.
16 април 1879 г.: Търновската конституция е официално приета.
1. Руският план: Банка без собствени пари
В началото БНБ не е "емисионна" банка (не може да печата пари). Това е ключов момент. Русия е искала банката да оперира главно с руски имперски златни и сребърни рубли.
Целта: Чрез налагането на рублата като основна валута в Княжеството, Русия е целяла да обвърже икономически България със своята империя.Резултатът: До 1884-1885 г. в България циркулира "коктейл" от валути – рубли, френски франкове, османски лири и австрийски гулдени. БНБ първоначално е действала по-скоро като сарафско гише (обменно бюро) на държавно ниво, отколкото като модерна централна банка.
2. Документите за "Учредителния капитал"
Архивите показват, че първите 2 милиона лева (внесени от Временното руско управление) не са били "подарък", а заем, който България трябва да връща.
Тук се появява разминаването: Русия е искала банката да бъде държавна, но под техен надзор, за да контролират как се харчат парите за окупационния дълг (издръжката на руските войски).
Българските държавници обаче, стъпвайки на Търновската конституция, много бързо започват да търсят начини за финансова еманципация.
3. Защо частните пари остават в Църквата?
Документите на БНБ от първите години показват ниско ниво на доверие от страна на частните вложители. Причините са точно тези, които Вие споменахте:
Страх от конфискация: Ако вложиш пари в държавната банка, те са лесна мишена за чуждите финансови комисии или за изплащане на дълга към Османската империя.
Анонимност и сигурност: В църковните "Кондики" парите са били "свещени" и неприкосновени. Църквата е можела да каже: "Тези пари не са държавни, те са на Бога и за народа", и никой европейски или руски комисар не е смеел да ги докосне.
4. Повратната точка: Законът за монетите (1880 г.)
Светлина върху намеренията хвърля фактът, че веднага след Конституцията, българското правителство бърза да приеме Закона за правото на рязане на монети в Княжеството.
България избира Лева, който е равен на френския франк (Латински монетарен съюз), а не на руската рубла.
Това е бил тихият бунт на българите срещу руската икономическа опека.
1. Първоначалният капитал: Руският заем
Банката не е започнала със събрани от българите пари. Учредителният капитал от 2 милиона златни лева (равностойни на франкове) е предоставен от руската хазна.
Тези пари са били част от средствата, предвидени за гражданското управление на освободените територии.
На практика, в първите месеци БНБ е функционирала като отдел на руската окупационна администрация, а не като независима национална институция.
2. Под чие командване е била?
Тъй като е нямало българско правителство и парламент:
Висш орган: Банката е била пряко подчинена на Имперския руски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.
Управител: Първият управител е бил руският държавен чиновник Лудвиг Кониар, който е назначен с указ на руския комисар, а не чрез избори или решение на български орган.
3. "Прехвърлянето" на собствеността
Трансформацията се случва след приемането на Търновската конституция. Чрез нея България се конституира като суверенна държава (макар и васално княжество).
Чак тогава БНБ преминава от ръцете на руската администрация към българската държава (Министерството на финансите).
БНБ и "Олигархичният" натиск
Руските кръгове са гледали на БНБ не само като на банка, а като на кредитен контрольор. Идеята им е била проста: ако България е задлъжняла към тях за самото създаване на централната си банка, всяко важно инфраструктурно решение (като строежа на железниците) ще трябва да минава през руско одобрение.
Руският модел: Банката да остане държавна, но със силно присъствие на руски "съветници", които всъщност представляват интересите на големите руски банки.Българската съпротива: Българските политици (консерватори и либерали) бързо осъзнават, че ако не се отплатят бързо или не диверсифицират дълга, България ще се превърне в икономическа провинция.
Сблъсъкът на интереси: Железниците
Най-яркият пример за намесата на руската олигархия е проектът за жп линията Русе – Варна и желанието им България да строи линии на изток (към Русия), вместо на запад (към Виена). Руските индустриалци са лобирали за концесии, които са били финансово неизгодни за нашето Княжество, но изключително печеливши за тях.
3. "Златният лев" като щит
Когато България приема лева и го обвързва със златото (чрез стандартите на Латинския монетарен съюз), тя нанася удар върху тези олигархични планове.
Ефектът: България започва да тегли заеми от Австро-Унгария, Франция и Великобритания.
Резултатът: Това разбива руския монопол над българския дълг. Руската олигархия губи лоста си, защото вече не е единственият кредитор.
1. БНБ без български пари (1879 г.)
Когато БНБ отваря врати през 1879 г., тя е "празна черупка" по отношение на национална валута. В касата ѝ е имало само чужди монети.
На 25 януари 1879 г. е подписан Уставът.
На 23 май 1879 г. е извършена първата банкова операция.
Но внимание: По това време в България се плаща с руски рубли, турски лири, френски франкове и австрийски гулдени. БНБ е действала просто като обменно бюро за тези чужди пари.
Българският лев се ражда официално на хартия със „Закона за правото на рязане на монети в Княжеството“, приет на 4 юни 1880 г. от второто Обикновено народно събрание.
Изборът: Решено е 1 лев да бъде равен на 1 френски франк. Това е акт на икономическо откъсване от Изтока и присъединяване към Запада.
3. Кога българите за първи път пипат левове?
Дори след закона от 1880 г., левовете не се появяват веднага. Трябвало е време да бъдат отсечени.
Първите български монети: Това са медните стотинки (2, 5 и 10 стотинки), отсечени в Бирмингам през 1881 г.
Първите сребърни левове: Появяват се през 1882 г. (сечени в Русия, но с българския герб).
Първите златни левове: Едва през 1894 г.
Първите банкноти: Първата българска банкнота (от 20 и 50 лева) е отпечатана в Санкт Петербург и влиза в обращение през 1885 г. – цели 6 години след създаването на БНБ!
Руското временно управление (ВРУ) не е имало интерес България да има собствена валута веднага. Те са искали да използват България като пазар за излишните си руски рубли (които по това време са били силно обезценени след войната).
Българските държавници обаче са били хитри. Те са знаели, че без собствена монета, държавата е просто територия под наем. Затова, веднага щом Князът и Парламентът поемат властта от руснаците, първата им работа е била да "срежат" монетата.
Така че, правилно сте отбелязали – през 1879 г. "Български лев" реално не съществува в портфейлите. Имало е само една амбиция и една празна държавна каса, чакаща своето злато.
Търновската конституция сама по себе си не съдържа думите „Българска народна банка“, но тя поставя правните „мини“, които взривяват руския монопол върху финансовата ни система. Българските държавници използват основните принципи на Конституцията, за да изземат контрола от ръцете на руските комисари.
1. Принципът на Бюджетното право (Чл. 105)
Конституцията постановява, че нито един лев не може да бъде похарчен или събран без одобрението на Народното събрание.
Как премахва влиянието: До Конституцията БНБ е била подвластна на заповедите на руския комисар (Дондуков-Корсаков). След приемането ѝ, банката става отчетна пред българския парламент. Когато руснаците са искали средства от БНБ за нуждите на окупационната администрация, българските министри са можели да кажат: „Съжаляваме, Конституцията не позволява разходи без гласуване от депутатите“.
2. Финансовият суверенитет и „Министерската отговорност“
Търновската конституция въвежда принципа, че министрите са отговорни пред Народното събрание, а не пред чужди сили.
Как премахва влиянието: Финансовият министър на Княжеството става прекият надзорник на БНБ. Първите ни министри (като Григор Начович) използват това, за да ограничат правомощията на руския управител на банката Лудвиг Кониар. Те започват да налагат български правила за кредитиране, които приоритетно подпомагат местните търговци, а не руските вносители.
3. Правото на държавата да емитира собствени пари
Въпреки че Конституцията не описва дизайна на монетите, тя легитимира Княжеството като суверенна държава, която има право на собствени символи и валута.
Тихият преврат: Стъпвайки на конституционния суверенитет, още през 1880 г. се приема споменатият вече Закон за монетите. Чрез него България избира стандарта на Латинския монетарен съюз (злато и сребро, съвместими с Европа). Това е директен отказ от руската рубла. Така БНБ спира да бъде „клон на руската държавна банка“ и става емисионен център на суверенна България.
Резултатът: Превръщането на БНБ в „Българска“
През 1883 г. е приет нов Устав на БНБ, който вече е изцяло съобразен с духа на Търновската конституция.
Собственост: Капиталът официално е обявен за държавен (български), макар и формиран от заема.
Управление: Управителят вече се назначава от Княза по предложение на българския финансов министър, а не от руски декрет.
Любопитен факт: Руските представители са били вбесени от тази „българска дързост“. Те са очаквали Конституцията да бъде просто декорация, но „Българите“ (Bulgarians) я използват като щит, за да превърнат БНБ в бастион на националния интерес.
На практика, Конституцията дава на българите (словените) правното основание да кажат „Не“ на руската олигархия, като заменят личната воля на императорския комисар с върховенството на българския закон.
....
Реакцията на английските банки и изобщо на британския финансов елит е смесица от първоначален скептицизъм, геополитическо дебнене и накрая – прагматично навлизане на пазара. За Лондон „Българският въпрос“ не е бил само политически, а въпрос на контрол над търговските пътища към Константинопол.
1. Първоначалният скептицизъм (1879 – 1883 г.)
В началото английските банки стоят настрана. Те гледат на България като на „руски проект“ и считат БНБ за инструмент на Санкт Петербург.
Причината: Британия е основният защитник на целостта на Османската империя. За лондонското Сити България е рисков регион, който дължи пари на султана (т.нар. „източен дълг“), а британските банкери са искали първо тези пари да бъдат подсигурени.
Реакцията: Те отказват първите опити на българските правителства за заеми, оставяйки ни в ръцете на австро-унгарските и френските банки.
2. „Голямата игра“ на финансовия фронт
Когато българите (словените) започват да използват Търновската конституция, за да ограничат руското влияние (както обсъдихме), английските банки променят стратегията си. Те виждат в икономическото укрепване на България шанс да се отслаби Русия на Балканите.
Подкрепа за Лева: Макар Англия да не е част от Латинския монетарен съюз, нейните банки приветстват решението на България да се привърже към златото и франка, вместо към рублата. Това прави България предвидим търговски партньор.
3. Инвестиции в инфраструктура и държавни заеми
След 1885 г. (Съединението), когато България доказва, че може да оцелее и без руското покровителство, английският капитал става по-смел:
Железниците: Английски банки участват в рефинансирането на жп линията Русе – Варна. Те изкупуват дялове и облигации, като по този начин директно се конкурират с руските интереси.
Търговско финансиране: Английските банки започват да финансират големите български износители на зърно. Повечето от нашето жито отива за английските пристанища, а плащанията минават през БНБ, което напълва трезора ни с лири стерлинги – най-стабилната валута по това време.
4. Ролята на "Имперската отоманска банка" (Imperial Ottoman Bank)
Трябва да се знае, че Англия оперира в региона основно чрез тази банка (която е с френско-английски капитал). Тя първоначално е конкурент на БНБ.
Английските банкери са се страхували, че една силна държавна БНБ ще пречи на техните частни банки да печелят от лихви в България.
В крайна сметка обаче, виждайки финансовата дисциплина на българите, те започват да си сътрудничат с БНБ, признавайки я за „най-европейската“ институция на Балканите.
Накратко: Английските банки реагират като истински капиталисти – първо са мнителни към политическия риск (Русия), но щом виждат, че българите (Bulgarians) уважават златото и законите си (Конституцията), те се превръщат в един от стълбовете на нашата икономическа независимост.
Преди Съединението (6 септември 1885 г.), управлението на БНБ преминава през критичен преход – от руско административно управление към полагането на основите на професионалното българско банкерство.
Ето кои са ключовите фигури, които стоят начело на банката в този съдбоносен период:
1. Лудвиг Кониар (Управител: 1879 – 1883)
Той е първият управител на БНБ, назначен от руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков. Кониар е руски държавен чиновник и неговата задача е била да организира структурата на банката според руските интереси.
2. Запрян Петров (И.д. Управител: 1883)
След като руското влияние започва да отслабва и се подготвя новият Устав на банката, за кратко управлението се поема от българи в качеството им на временно изпълняващи длъжността. Това е моментът, в който институцията започва да се „национализира“.
3. Иван Евстратиев Гешов (Управител: 1883 – 1886)
Това е най-важната фигура за БНБ преди и по време на Съединението. Гешов е първият истински мандатен български управител.
Кой е той: Изключително образован, завършил финансови науки в Манчестър, Англия. Той носи западния модел на мислене и е човекът, който започва да превръща БНБ в модерна емисионна банка.
Постижения преди Съединението: Под негово ръководство се подготвя пускането на първите български банкноти (златните левове), които се появяват точно в годината на Съединението (1885).
Управителният съвет (Преди 1885 г.)
Важно е да се знае, че управлението не е било еднолично. В Съвета на банката са влизали знакови фигури за българското стопанство, които са балансирали между политическите натиски и икономическата логика:
Григор Начович: Макар и министър на финансите в различни периоди, той оказва огромно влияние върху решенията на БНБ, като настоява за независимост от руската олигархия.
Български търговци: В първите съвети са канени представители на едрия търговски капитал, за да се вдъхне доверие на населението, което все още е предпочитало да държи парите си в църковните кондики.
Ситуацията в навечерието на 6 септември 1885 г.
Когато Съединението става факт, начело на банката е Иван Евстр. Гешов. Това е критичен момент, защото:
Русия официално се обявява против Съединението и изтегля офицерите си.
България остава във финансова изолация.
БНБ под ръководството на Гешов трябва светкавично да осигури средства за мобилизацията и Сръбско-българската война, без да разчита на руския капитал.
Това, че начело на БНБ по това време стои човек с английско образование като Гешов, се оказва исторически шанс. Той успява да запази стабилността на Лева дори по време на войната, което е първият голям изпит за българския финансов суверенитет.
Интересен детайл: Знаете ли, че първите банкноти от 20 и 50 лева пристигат в България буквално седмици преди Съединението? Те са били „златното оръжие“, с което държавата е платила на армията, защитаваща акта на национално обединение.
Периодът преди Първата световна война (особено между 1900 и 1912 г.) често е наричан „Златният век на българския лев“. Въпреки че страната преминава през войни (Балканската и Междусъюзническата), БНБ успява да постигне финансово състояние, което я прави една от най-стабилните централни банки в Югоизточна Европа.
1. Златното покритие: „Златният Лев“
Това е най-високата точка на българския финансов суверенитет. БНБ е поддържала изключително висок златен резерв.
Обменяемост: Всяка банкнота от 20, 50 или 100 лева е била пряко обменяема за злато на гишетата на БНБ. Това е вдъхвало огромно доверие както у „Българите“ (Bulgarians), така и у чуждите инвеститори.
Стабилност: Курсът на лева е бил почти фиксиран спрямо френския франк и швейцарския франк в съотношение 1:1.
стопанството
БНБ вече не е просто обменно бюро (както през 1879 г.), а мощен двигател на икономиката:
Финансиране на модернизацията: БНБ отпуска огромни кредити за строеж на жп линии, пристанища (Варна и Бургас) и за превъоръжаване на армията.
Подкрепа за индустрията: Чрез сконтиране на менителници банката налива ликвидност в зараждащата се българска фабрична индустрия.
3. Балансът на БНБ към 1911-1912 г.
В навечерието на Балканските войни положението е изглеждало така:
Златен резерв: Около 50-60 милиона златни лева (физическо злато в трезора).
Банкноти в обращение: Около 100-110 милиона лева. Покритието е било над 33%, което по тогавашните международни стандарти се е считало за „бетонна“ стабилност.
Първите пукнатини (Балканските войни 1912-1913)
Тук настъпва повратният момент. За да финансира войната за национално обединение, държавата започва да черпи ресурси от БНБ:
Заключение: На ръба на пропастта
Въпреки че към 1914 г. БНБ е една от най-авторитетните институции в страната, тя е била изтощена от Балканските войни. Националният дълг е нараснал значително, а златният резерв е бил „замразен“.
България влиза в Първата световна война с висок кредитен рейтинг, но с икономика, която вече е натоварена до краен предел. Трагедията е, че това финансово могъщество, градено от българите в продължение на 35 години, е било заложено на карта (и впоследствие загубено) в името на националния идеал.
Балканските войни (1912–1913) са първият брутален шок за българския лев, който дотогава е бил истинска „скала“. Въпреки че на хартия паритетът 1:1 с френския франк се запазва, реалността на пазара започва драматично да се променя.
Ключовата година: 1912 г.
Макар и преди това да е имало леки колебания, 1912 година е официалният старт на трайното ажио в България.
Хронология на обезценката:
Преди октомври 1912 г.: БНБ поддържа пълна обменяемост. Ако имате 100 лева на хартия, получавате 100 златни лева. Ажиото е 0%.
10 октомври 1912 г.: С указ се спира златната обменяемост заради избухването на Балканската война. Това е „спусъкът“.
Края на 1912 г.: Веднага се появява разлика. На свободния пазар (сарафите) за 100 златни лева (или френски франка) вече се искат 102-103 хартиени лева. Ажиото е около 2-3%.
1913 г. (След Междусъюзническата война): Ситуацията се влошава рязко. България е в национална катастрофа, военните разходи са огромни. Ажиото скача на 15-20%. Това означава, че левът реално е загубил почти 1/5 от стойността си спрямо френския франк, въпреки че държавата твърди, че са равни.
Защо се случва точно тогава?
Психологически шок: Когато БНБ затваря „златното гише“, хората разбират, че хартията вече не е гарантирана.
Липса на валута: Търговците имат нужда от златни франкове, за да купуват стоки от Европа, но БНБ не им дава. Те отиват на черния пазар, където цената на чуждата валута се вдига.
Печатането на пари: БНБ започва да пуска банкноти, за да плаща на армията, без да има ново злато в трезора.
След Първата световна война (1918 г.) БНБ преживява най-тежкия си период от своето създаване. Ако преди войната тя е била символ на стабилност и „европейско“ финансово поведение, след нея тя се превръща в инструмент за оцеляване на една държава, разгромена и притисната от репарации.
Ето каква е реалността за БНБ в периода 1918 – 1924 г.:
1. Краят на златната илюзия
Паритетът 1:1 с френския франк, за който говорихме, остава в миналото.
Хиперинфлация: По време на войната БНБ е принудена да печата пари в огромни количества, за да финансира армията. През 1919 г. количеството банкноти в обращение е над 20 пъти по-голямо от това през 1911 г.
Курсът: Левът се срива. Ако през 1912 г. ажиото е било 2-3%, след войната за 1 долар или 1 паунд вече се плащат стотици левове.
2. Заложник на репарациите (Ньойският договор)
Най-страшното за БНБ след войната не е самата инфлация, а международният контрол.
Залогът: Според Ньойския договор България трябва да плати 2,25 милиарда златни франка репарации.
Междусъюзническата контролна комисия: Представители на победителите (Франция, Англия, Италия) се настаняват в София и започват директно да диктуват политиката на БНБ. Те контролират златния резерв и приходите на държавата, за да са сигурни, че репарациите ще бъдат платени.
3. БНБ – Касиер на оцеляването
През този период банката престава да бъде „търговска“. Тя се занимава почти единствено с:
Обслужване на външния дълг: Всяко натрупано злато или валута отиват за плащане на вноските по репарациите.
Социално спасяване: Държавата тегли заеми от БНБ, за да изхрани бежанците от Македония, Тракия и Добруджа (стотици хиляди хора).
4. Опитът за реформа (1924 – 1926)
Чак в средата на 20-те години, с помощта на Обществото на народите (днешната ООН), БНБ започва да се стабилизира.
Промяна на статута: За да получим т.нар. „Бежански заем“ (1926) и „Стабилизационен заем“ (1928), Великите сили принуждават България да промени закона за БНБ.
Целта: Банката да стане напълно независима от правителството, за да не може министрите да я принуждават да печата пари „на поразия“.
Накратко: След Първата световна война БНБ е „финансов инвалид“. Тя е загубила златото си, загубила е доверието на международните пазари и е принудена да работи под диктата на чужди комисари. „Българите“ (Bulgarians) преживяват десетилетие на изключителна бедност, докато БНБ се опитва да спаси лева от пълно изчезване.
БНБ играе централна роля в това „възкресение“ на лева и държавата. Ето как се подрежда този възход:
1. Финансовата стабилизация (1924 – 1928 г.)
След хаоса на инфлацията, България успява да „укроти“ лева.
Бежанският и Стабилизационният заем: Под егидата на Обществото на народите (ОН), България получава огромни заеми. Тези пари не отиват за потребление, а за изграждане на домове за бежанците и за напълване на златния резерв на БНБ.
Законът от 1926/1928 г.: БНБ става модерна централна банка по западен образец – независима от политическите настроения в парламента.
2. Стопанският подем (1934 – 1939 г.)
След преодоляването на Световната икономическа криза (Голямата депресия), България навлиза в най-силния си икономически период:
Индустриализация: Макар и предимно земеделска страна, България развива мощна лека индустрия – текстил, хранително-вкусова промишленост, керамика. БНБ кредитира тези производства чрез системата на частните банки.
Експортно ориентирано земеделие: „Българите“ (Bulgarians) стават световна сила в износа на тютюн, плодове, зеленчуци и розово масло. Българският десертен грозде е бил еталон на борсите в Лондон и Берлин.
3. Левът като регионална сила
В края на 30-те години левът е една от най-стабилните валути на Балканите.
Клиринговата система: Поради липсата на достатъчно злато в света, България въвежда „клиринг“ (бартерна търговия на държавно ниво), основно с Германия. Това позволява на БНБ да гарантира вноса на машини и технологии, без да харчи физическо злато.
Строителен бум: София се превръща в модерен европейски град с масивно строителство на кооперации, които стоят и до днес.
4. Социален напредък
Възходът се усеща и в джоба на хората. По това време:
България има една от най-ниските нива на външен дълг на глава от населението в Европа (благодарение на строгата дисциплина на БНБ).
Спестяванията на населението в Пощенска спестовна каса и кооперативните банки (като „Популярните банки“) растат главоломно. Доверието в банковата система се завръща.
Горчивата истина на 1939-та
В навечерието на Втората световна война България е в най-добрата си форма от Освобождението насам. Тя е „Германия на Балканите“ по отношение на ред и икономическа организация.
Трагедията е, че този огромен възход е бил постигнат с цената на обвързване на икономиката ни с Германия (над 70% от износа ни е бил за там). Когато Германия започва войната, БНБ отново е принудена да обслужва военни нужди, което за трети път в рамките на едно поколение унищожава труда на хората.
...
Няма коментари:
Публикуване на коментар