Пресиян (836–852 г.)

Пресиян: Архитектът на юк от стара планина

Годината е 836. В столицата Плиска въздухът е тежък от мириса на борова смола и напрежение. Младият хан Пресиян току-що е поел жезъла на властта. На изток Черно море е спокойно, но на юг и запад хоризонтът е в пламъци. Византия е ранен звяр – тя кърви под ударите на арабите в Сицилия, а в Мала Азия император Теофил е в паника от настъплението на Халифата.

Пресиян стои пред огромна карта, очертана върху пергамент. Той не е завоевател от типа на Крум, който търси черепа на врага за чаша. Той е стратег. Той вижда това, което другите пропускат: Sklavenoi.

Големият шанс (837 г.)

Новините пристигат бързо: в Солун и Родопите славяните от племето смоляни са вдигнали глави. Те не искат повече да бъдат наричани „склавини“ на ромеите. Византия праща наказателни отряди, но Пресиян вече е взел решение. „Ако ние не ги защитим, те ще изчезнат,“ мисли си ханът.

Той изпраща кавхан Исбул на юг. Българската конница препуска през Родопите като буря. Ромеите са стъписани – те са очаквали араби от морето, а получават българи в тила. Пресиян не просто печели битка; той обявява: „Тези хора вече са под моя закрила.“ Така Родопите и Беломорието стават част от България.

Маршът към Охрид (838–842 г.)

Докато арабският халиф ал-Мутасим изпепелява византийския град Аморион, Пресиян прави своя най-велик ход. Той насочва войските си на запад, към сърцето на Балканите.

Крак след крак, българските воини навлизат във Византиска-Македония. Те не влизат там като окупатори, а като освободители за местните Sklavenoi. Охридското езеро, със своите кристални води, за първи път вижда конските опашки на българските знамена. Пресиян разбира – който владее тези планини, владее пътя между Константинопол и Рим. Той поставя границата на България толкова близо до Адриатика, че византийските стратези в Драч започват да сънуват кошмари.

Сблъсъкът с Властимир (839–842 г.)

Но на запад се ражда нова сила. Княз Властимир е обединил сърбите в планините на Рашка. Византия, неспособна да се бие с Пресиян, използва стария си трик: подкупи и интриги. Тя насъсква сърбите срещу българите.

Три години Пресиян се опитва да пробие през непристъпните сръбски клисури. Това е неговият труден урок – той осъзнава, че не всяко славянско племе е готово да влезе в българския дом. Войната завършва без победител, но Пресиян е постигнал главното: той е оградил Византия от север и запад.

 

Вечерта на хана (852 г.)

В края на управлението си, вече възрастен, Пресиян седи в Плиска. Той гледа сина си – младия Борис. „Аз ти давам земята,“ казва му той. „Давам ти Македония, Родопите и Албания. Давам ти народ, който вече не е сбор от диви племена, а поданици на една империя. Сега ти трябва да им дадеш нещо повече от земя – трябва да им дадеш обща вяра.“

Когато Пресиян затваря очи през 852 г., България вече не е просто държава на Дунав. Тя е колос, който се простира от Днестър до Охрид и от Карпатите до Бяло море. Той е използвал арабските мечове, за да изкове българския щит.

Без „сухата история“ на Пресиян, нямаше да има „Златния век“ на Борис и Симеон. Той беше тихият зидар.

Сухите факти и хроники....

Франкската империя съсед от запъд

През периода 836–852 г. Франкската империя преминава през един от най-турбулентните си периоди. Това е времето, в което единната държава на Карл Велики окончателно се разпада, разкъсвана от граждански войни между наследниците му и външни нашествия.

Краят на управлението на Лудвиг Благочестиви (836–840)

До 840 г. император Лудвиг Благочестиви (син на Карл Велики) все още е на власт, но тя е силно разклатена. Неговите синове — Лотар I, Лудвиг Немски и Шарл (Карл) Плешиви — водят постоянни интриги и локални конфликти за това кой колко земя ще получи. Когато Лудвиг Благочестиви умира през юни 840 г., напрежението прераства в открита война.

Гражданската война и битката при Фонтене (841)

След смъртта на баща си, най-големият син Лотар I се опитва да наложи властта си над цялата империя. Другите двама братя, Лудвиг Немски и Шарл Плешиви, се съюзяват срещу него.

Страсбургските клетви (842)

За да затвърдят съюза си, Шарл и Лудвиг полагат клетви пред армиите си в Страсбург. Любопитното тук е, че клетвите са произнесени на езици, които са ранни форми на старофренски и старовисоконемски, което бележи зараждането на модерните нации Франция и Германия.

Договорът от Вердюн (843) — Ключовият момент

Това е може би най-важното политическо събитие в европейската история за този век. Братята подписват мир, който разделя империята на три части:

Западнофранкско кралство (Шарл Плешиви): Основата на съвременна Франция.

Източнофранкско кралство (Лудвиг Немски): Основата на съвременна Германия.

Средно кралство (Лотар I): Дълга и тясна ивица от Северно море до Италия. Тази територия се оказва нестабилна и по-късно става обект на вековни спорове.

Ако дотогава е съществувала една официална гледна точка (традицията на Кралските франкски анали), след 840 г. летописците започват да пишат от позициите на своя конкретен крал. 

Източнофранкските хроники (Гледната точка на Лудвиг Немски) Това са „Фулдските анали“ (Annales Fuldenses).

През периода 836–852 г. България е в своя „Златен век“ на териториално разширение и дипломатическа мощ, а „Фулдските анали“ са един от най-прецизните (макар и пристрастни) източници за тези отношения.

За авторите на аналите (духовниците в манастира Фулда), българите не са просто далечен народ, а основен геополитически фактор, с който Източнофранкското кралство трябва да се съобразява.

Българите като „Страховити съседи“

В началото на периода (управлението на хан Пресиян), аналите описват българите като нарастваща сила. Франките следят с тревога разширението на България към Византиска-Македония и Албания. За Лудвиг Немски България е едновременно заплаха за източните му граници (Панония) и потенциален съюзник срещу общи врагове.

Дипломатическите мисии (845 и 852 г.)

„Фулдските анали“ отделят специално внимание на пратеничествата, които показват признанието на България като равностойна велика сила:

845 г. в Падерборн: Аналите отбелязват, че при Лудвиг Немски идват пратеници на „краля на българите“ (rex Bulgarorum). Целта е била потвърждаване на мира и уточняване на границите по средното течение на река Дунав. Това е ключов момент – франките признават стабилността на българската държава веднага след разделянето на империята им във Вердюн.

852 г. в Майнц: Тук хрониката описва първата година от управлението на Княз Борис I. Аналите съобщават, че български пратеници пристигат с богати дарове, за да подновят мирния договор. Това показва, че Борис е целял мир на запад, за да се концентрира върху Византия.

.......

Когато говорим за „германските летописи“ (Източнофранкските анали) от този период, ние всъщност гледаме през очите на монасите от Фулда. Манастирът Фулда е бил интелектуалното сърце на кралството на Лудвиг Немски – нещо като „държавен архив“ и „информационна агенция“ едновременно.

В периода 836–852 г. България заема ключово място в тези записки, защото тя е единствената сила на Изток, която може да се мери с Франкската империя.

Какво точно пишат германските летописи (Annales Fuldenses)?

Летописците са пестеливи, но всяка дума има тежест. Ето трите най-важни „български“ момента в тях:

Мирът от 845 г. (Падерборн)

Летописът съобщава, че в Падерборн при крал Лудвиг пристигат пратеници на „българите“ (Bulgarorum).

Контекст: Това се случва само две години след Вердюнския договор. Лудвиг Немски е притеснен от братята си на Запад и има нужда от спокойствие на Изток.

Записът: Хронистът отбелязва, че пратениците търсят „мир“ и „приятелство“. За германските летописи това е доказателство, че техният крал е уважаван владетел, с когото дори „далечните и мощни българи“ искат да преговарят.

„Българският въпрос“ в спора между братята

В Бертинските анали се прокрадва една интересна интрига:

Когато Лудвиг Немски се хвали със съюза си с Борис I, западните хронисти се опитват да омаловажат това. Те пишат за „варварските обичаи“ на българите, за да представят източния си братовчед Лудвиг като човек, който се съюзява с „неверници“ срещу собствената си кръв (Шарл Плешиви).

.......

Периодът 836–852 г. е ключов за формирането на политическата карта на Западните Балкани. Докато Франкската империя се разпада, а България се разширява, в „ничията земя“ между тях започват да се консолидират първите сръбски и славянски държавни формации.

Появата на Сръбското княжество (Рашка)

През този период се появява първият исторически засвидетелстван владетел на сърбите — княз Властимир (основател на династията на Властимировичите).

Откъде идва: Сърбите са заселени в централните части на Балканите (планинските райони на днешна Югозападна Сърбия и Източна Босна) още от VII век като византийски федерати. До средата на IX век те са разделени на родове.

Консолидацията (836–850 г.): Под натиска на разрастващата се България (при хан Пресиян), сръбските племена се обединяват около Властимир.

Войната с България (839–842 г.): Пресиян напада сърбите, опитвайки се да ги подчини, но след три години война българите не постигат успех в планинските терени. Това укрепва авторитета на Властимир и поставя основите на Първото сръбско княжество.

„Седемте славянски племена“ и Северите (Наследството на Аспарух)

Тези родове,  са онези, които хан Аспарух заварва или довежда със себе си в Долна Мизия през VII век.

Тяхната роля: Те сключват договор с Аспарух и са разселени по границите на държавата. Северите са пазели старопланинските проходи към Византия, а Седемте племена — западната граница към Аварския хаганат.

Интеграция: До периода 836–852 г. (времето на Пресиян) тези племена са вече напълно интегрирани в административната система на България. Те не са „малки кралства“, а част от българските комитати (области), управлявани от назначени от хана чиновници.

„Адриатическите“ славяни (Поморието) – Словените

Славяните, които споменах в предния отговор (в Травуния, Захумлие и Пагания), често са наричани в изворите с общото име „словени“ (Sclaveni), но те имат различна история от „Аспаруховите“ словени:

Произход: Те се заселват на Балканите по същото време (VI-VII в.), но попадат в орбитата на Византия или остават независими в труднодостъпните планини на Динарските Алпи.

Статут на „Свободни родове“: Тези общности в Далмация и Черна гора запазват своята родова структура много по-дълго. Докато в България централната власт на хана е силна, в тези малки княжества властта е в ръцете на местни жупани.

Българското влияние: През 836–852 г. България настъпва агресивно към тях. Хан Пресиян завладява земите на племето смоляни в Родопите и достига до Македония и границите на днешна Албания. Тези словени, които са били под византийска власт, приемат българското управление сравнително лесно, защото етнически са много близки до словените в Мизия.

Как се пресичат тези две групи?

Има един ключов момент в периода 827–830 г. (точно преди вашия период), когато българският флот на хан Омуртаг навлиза по река Драва. Там българите прогонват местните славянски князе, които са били верни на франките, и назначават български управители.

Така че, вие сте прав в едно: Много от славянските родове на запад са виждали в България „своя“ държава, особено когато са били притиснати от германизацията на Франките или гърцизацията на Византия.

Обобщение на „малките кралства“ към 850 г.:

Българските славяни: Вече са поданици на хана, плащат данъци и служат в армията. Те са „щитът“ на империята.

Сръбските и Хърватските славяни: Опитват се да копират българския модел на държавност (централизация), за да не бъдат погълнати от България или Франките.

Поморските славяни (Неретляни, Захумляни): Още са в етапа на „военна демокрация“ — малки, диви и независими, занимаващи се с пиратство и търговия.

На югозапад от Рашка, по крайбрежието на Адриатическо море, се оформят няколко малки, но стратегически важни славянски княжества. Те често маневрират между Византия, Франките и България:

Дукля (Зета): Разположена около Шкодърското езеро (днешна Черна гора). Тя е най-южното от тези княжества.

Травуния: Намира се между Дубровник и Котор. Властимир дава тази земя на своя зет, правейки го васален княз.

Захумлие: В днешна Херцеговина и Южна Далмация.

Пагания (Неретлянското княжество): Разположено около устието на река Неретва. Тези славяни са били известни като страховити пирати, които са тормозили венецианските търговци и дори франкските брегове.

Кой друг се появява на запад в този период (836–852 г.)?

Освен тях, по това време се засилва и влиянието на Венеция. Тя започва да изгражда своята флота именно за да се бори с тези „диви“ славянски пирати по бреговете на Хърватия и Далмация.

Нашият анализ на ситуацията:

През тези години (836–852) България успява да направи нещо уникално — тя става „магнит“ за тези малки славянски общности. Те са виждали в българския хан не просто завоевател, а алтернатива на германския император и византийския василевс.

Интересен факт: Изворите споменават, че в някои от тези княжества (като Травуния) българското влияние е било толкова силно, че местните владетели са се считали за „приятели и съюзници“ на България по право, а не по принуда.

......

Това е изключително важен геополитически въпрос. През периода 836–852 г. Византия се намира в състояние на постоянна „обсада“ от страна на Арабския халифат. Това създава уникален „прозорец от възможности“ за България, който хановете Пресиян и по-късно Борис I използват с брилянтна стратегия.

Ето как конфликтът между Византия и арабите става „златният шанс“ за българите:

Византия на два фронта (Стратегическото разсейване)

През тези години Византия губи контрол над ключови територии в Средиземно море. Арабите (сарацините) превземат Сицилия и нападат Южна Италия. На изток (в Мала Азия) император Теофил (до 842 г.) и неговите наследници водят изтощителни войни с Абасидския халифат.

Ползата за България: Почти всички елитни византийски войски (т.нар. тагми) са изпратени на изток срещу арабите. Балканите остават оголени, пазени само от второстепенни гарнизони. Пресиян се възползва от това и без сериозна съпротива присъединява Византиска-Македония и части от днешна Албания към България.

„Българският неутралитет“ като стока

Византия е била толкова притисната от арабите, че е била готова на всичко, само и само България да не нападне Константинопол в гръб.

Ползата за България: Империята започва да плаща на българите, за да пазят мир. Вместо да хаби ресурси за война с Византия, Пресиян използва „мира“, за да интегрира новите славянски земи и да ги превърне в неразделна част от българската държава. Така България се разширява без големи кръвопролития.

Търговският монопол

Войните между византийци и араби в Средиземно море правят корабоплаването там много опасно.

Ползата за България: Сухопътните пътища през Балканите (които България контролира) стават много по-сигурни за търговията между Изтока и Запада. България започва да контролира ключови търговски артерии, което пълни хазната на хана с мита и такси.

Нашият анализ: Без арабския натиск над Византия, България трудно би постигнала такова огромно териториално разширение за толкова кратко време. Българските владетели са показали, че са велики стратези — те са знаели кога да мълчат, кога да преговарят и кога да ударят там, където империята е най-слаба.

Границата на „Двете морета“

Благодарение на арабския натиск, Пресиян успява да постави България на позиция, в която тя почти опира на три морета (Черно, Егейско и Адриатическо).

Българските граници достигат до района на днешна Вльора (в днешна Албания).

Това дава на България стратегически излаз близо до Адриатика, което плаши Византия, защото българите вече могат да пресекат пътя Виа Егнация — основната сухопътна артерия, свързваща Константинопол с Драч и Рим.

Ползата от „Арабския пиратски щит“

Интересен факт е, че арабските пирати в Средиземно море (базирани в Крит, който те завладяват по това време) всъщност „пазят“ българските интереси.

Византийският флот е напълно парализиран в Егейско море.

Това означава, че Византия не може да направи морски десант в гърба на българските войски в Македония.

България може да се разширява на запад, без да се страхува от нападение по море.

Въстанието в Пелопонес

Докато българите настъпват, южните словените в Южна Гърция (племената милинги и езерци) също вдигат въстания срещу Византия, вдъхновени от успехите на Пресиян. Византия е принудена да хаби ресурси за потушаване на бунтове в собствения си двор, вместо да спре българския хан.

Какво пишат в оригиналните хроники?

Византийските автори (като Теофан Изповедник и Константин Багренородни) използват гръцкия термин Sklavenoi (Σκλαβηνοί).

Склавиниите“ – раната в тялото на Империята

За византийския император териториите на днешна Гърция и Македония не са били просто „населени със словени“. Те са били Sklaviniai — автономни зони, в които законите на ромеите не важат.

Когато хрониките пишат за Sklavenoi, те описват хора, които отказват да плащат данъци и живеят в родови съюзи.

В Пелопонес племената на милингите и езерците са били най-непокорните Sklavenoi. Те са контролирали планините и са били постоянна заплаха за византийските градове по крайбрежието.

Стратегията на Пресиян: От Sklavenoi към поданици

Голямата победа на България в този период е, че тя успява да „открадне“ тези Sklavenoi от Византия.

За Византия тези хора са били само източник на проблеми и бунтове.

За хан Пресиян тези Sklavenoi(северните) са били естественото продължение на българската държава.

През 837 г., когато Пресиян навлиза в Македония, той не просто превзема земя — той инкорпорира местните Sklavenoi (като смоляните и драгувитите) в българската администрация. Те престават да бъдат хаотични групи от „склавини“ и се превръщат в организирана част от Българското ханство.

Ползата от арабския натиск над Sklavenoi

Докато Византия е притисната от арабите в Сицилия и Мала Азия, тя няма ресурс да „опитоми“ своите Sklavenoi(южните) в Гърция.

Въстанието на Sklavenoi в Пелопонес през този период принуждава империята да хаби елитни части за вътрешни полицейски акции.

Това дава на България стратегическо предимство: докато византийците се опитват да подчинят „своите“ Sklavenoi на юг, те оставят северните Sklavenoi в Македония да се влеят в българската държава почти необезпокоявано.

Обобщение на нашия анализ:

Периодът 836–852 г. е времето, в което България превръща Sklavenoi от „проблем на Балканите“ в „силата на България“. Византия губи битката за душите на тези хора, защото ги е виждала само като бунтовници, докато българските ханове ги виждат като сънародници при Борис I.