Годината е 815-а. Мастилото върху пергамента на 30-годишния мирен договор все още съхне, а светът е затаил дъх. На политическата карта на Европа има три гиганта:
Франкската империя на запад (управлявана от Людовик Благочестиви), Византия на юг (под знака на Лъв V Арменец) и България на Омуртаг – забита като стоманен клин между тях.
Ето за какво мислят съседите, докато гледат към каменния строеш на Плиска:
Византия: Страхът, маскиран като надменност
В Константинопол цари тиха паника. За византийците Омуртаг е най-опасният вид враг – този, който не просто иска да те ограби, а този, който знае как да управлява.
"Варваринът, който играе по нашите правила": Византийските стратези са в шок от дипломатическия ход на Омуртаг. Те са свикнали да подкупуват номади, но Омуртаг иска териториално разграничение и правни гаранции.
Религиозният ужас: Когато императорът е принуден да се закълне по български обичай (да излее вода от чаша и да обърне седло), в Константинопол това се тълкува като духовно поражение. Те мислят: "Ако този владетел построи своята държава толкова здрава, колкото са законите на баща му, ние никога няма да си върнем Балканите."
Шпионажът: Византийските пратеници в Плиска докладват със страх: "Те не строят шатри, те режат камък. Те не са гости, те са тук, за да останат вечно."
Докладът на пратеника: „Ужасът от вечността“
„Господарю, прати ни да видим чергари, а открихме каменоделци.
Влязохме в Плиска и не видяхме края на стените ѝ. Те не са просто от пръст и дърво, както ни казваха стратезите. Те са от огромни, дялани варовикови блокове, които сякаш са извадени от митовете за титаните. Всеки камък е паснат към другия така плътно, че дори острието на моя кинжал не може да мине между тях.
Омуртаг не седеше на земята. Седеше на висок трон, обграден от каменни лъвове. Когато ме погледна, в очите му нямаше жажда за злато, а спокойствието на планина. Той не искаше нашите градове – той беше построил свой, който да надживее нашите.“
Той заповядва да се изсекат думите, които днес наричаме негов „завет“. Това не е просто текст, това е метафизична формула на държавата:
Той не просто реди думи на гръцки език, за да бъде разбран от византийските писари. В този момент Омуртаг ни е гневен, той ни е обиден. Но не е гневен! Гневът е за слабите, но обидата – за тези, които търсят признание.
Омуртаг знае всичко.
Той знае за скритата ни неприязън, за начина, по който в Константинопол подмятаме с насмешка името на неговия народ в дворцовите кулоари. Той знае как наричаме меча му „варварско острие“, докато треперим в очакване то да се стовари върху вратовете ни. Той знае, че нашите интриги и отрови спряха сърцето на баща му Крум точно когато той виждаше Златните врата на Цариград.
Но в този миг, докато длетото удря по гранитната колона, Омуртаг стои над всичко това. Той не пише писмо до императора. Той пише присъда върху времето.
„Вие вярвате, че държавата... Аз ще ви покажа, че дотук бяха интригите и пропагандата, която цели седем века пишете за нас. За всяка обидна дума, описваща народа ми като горчивина за гордите и доказали се българи с меча си и дипломацията си – аз имам отговор. Вашите вековни обиди с мастило ще избледнеят, но истината за нас вече ще надживее империи, писана върху камък...“
Текстовете върху камъка:
Плиска в каменна библиотека. Тези надписи са неговият окончателен отговор на византийската „информационна война“.
Търновският надпис (Философският завет)
Това е текстът, който разбива византийския модел на „преходните варвари“. Изсечен върху колона от бял мрамор, той гласи:
„Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил... Името му бе Омуртаг, Канасубиги.“
Значението: Омуртаг буквално казва на бъдещите поколения (включително и на нас), че държавата е памет. Той знае, че византийските хроники ще се опитват да го изтрият, затова се „врязва“ в бъдещето през камъка.
Чаталарският надпис (Геополитическата истина)
Този надпис е открит върху висока колона и описва строителството на нов дворец и мост на река Тича. Той завършва с мощно проклятие/пожелание:
„Нека Бог [Тангра] удостои от Бога поставения владетел да гази с крака си императора, докато тече Тича и докато... българите владеят многото славяни.“
Значението: Тук Омуртаг буквално показва на Византия, че той е легитимен владетел „от Бога“ (точно колкото и техният василевс). Той утвърждава съюза между българи и славяни като стабилна и вечна структура, а не като временна орда.
Надписът върху Сюлейманкьойската колона (Мирният договор)
Това е буквалният текст на 30-годишния мирен договор от 815 г.
„...за първата глава, за границата... тя да бъде от Девелт... до Хемус [Стара планина]... за славяните, които са под императора, те да останат там, където са били, когато се случи войната...“
Значението: Византия винаги се е опитвала да представи договорите с българите като „дарове за васали“. Изсичайки клаузите върху камък в центъра на своята столица, Омуртаг прави договора публичен и необратим. Той не оставя място за византийските лъжи – истината е там, изсечена в гранит, за да я вижда всеки пратеник и всеки търговец.
Защо това е триумф над мастилото?
Омуртаг разбира, че византийското мастило е гъвкаво – то може да изкриви фактите, да нарече поражението „отстъпление“ и да представи българите като безпросветни. Но камъкът не преговаря.
За Византия надписите на Омуртаг са били истински дипломатически и идеологически шок. В константинополския двор са свикнали те да бъдат авторите на историята, те да държат мастилото и да описват съседите си като „варвари“ или „федерати“ (временни съюзници).
Като акт на „културна дързост“
Византийците са вярвали в концепцията за „Византийската общност“ (Byzantine Commonwealth), където само императорът в Константинопол е легитимен наместник на Бога. Когато Омуртаг изсича на гръцки език (езика на империята!) титлата „KANAΣYBIΓI... от Бога владетел“, това се тълкува като директно посегателство върху божественото право на василевса. За тях това не е просто надпис, а политическа декларация за независимост и равенство.
Краят на мита за „чергарите“
Византийските хроники (като тези на Теофан Изповедник) често описват българите като номади, които днес са тук, утре ги няма. Надписите за строежа на аули (дворци), мостове и чешми (като този от Чаталар) казват нещо съвсем друго: „Ние сме тук, за да останем.“ За Византия това е знак, че военната сила на българите вече е подплатена с административна и държавна зрялост. Камъкът е доказателство за цивилизационен избор, който империята не може да игнорира.
Правен капан“ в гранит
Византия често е нарушавала договорите си с по-малко развити народи, оправдавайки се с „пропуски в превода“ или промяна на обстоятелствата. Омуртаг обаче прави нещо гениално – той изсича клаузите на 30-годишния мирен договор (815 г.) върху Сюлейманкьойската колона.
За византийските пратеници това е било предупреждение: „Вашите думи са записани тук. Ако ги нарушите, целият свят (и вашият Бог, в когото се кълнете) ще види вашето вероломство.“
Това лишава византийската дипломация от любимото ѝ оръжие – двусмислието.
Страх от „Вечната памет“
Византийците са били майстори на Damnatio memoriae (заличаване на паметта) – те са изтривали имена от пергаментите и са пренаписвали историята. Но философският надпис на Омуртаг („Човек и добре да живее, умира...“) показва, че българският владетел играе в друга категория – тази на вечността. За византийските стратези това е било плашещо, защото е означавало, че българската държавна идеология вече не зависи от един човек, а е вкоренена в паметта на поколенията.
Религиозен сблъсък
В очите на византийския клир, фактът, че Омуртаг поставя надписите си до Мадарския конник или в сърцето на Плиска, е виждано като триумф на „езическата устойчивост“. Докато Византия се раздира от иконоборческите спорове (Лъв V Арменец е иконоборец), Омуртаг демонстрира монолитна вяра в своята държава и своя бог (Тангра), което е изглеждало като духовна заплаха за разединената империя.
Накратко: За Византия надписите на Омуртаг са били „каменната присъда“, че България вече не е просто съсед, а алтернативна империя на Балканите. Те са разбирали, че тези камъни ще тежат в историята много повече от техните златни монети и дипломатически писма.
......
Ако Византия гледа към Плиска със страх, маскиран като надменност, то Хазарският хаганат гледа към Омуртаг с респект, примесен с предпазливост.
За хазарите в Итил (столицата им на Каспийско море) българите не са просто съседи, те са „отцепниците“, които са успели. Хазарите помнят как навремето са разбили Стара Велика България на Кубрат, но Омуртаг е живото доказателство, че духът на този народ е несломим.
Докладът на хазарския търговец от Плиска:
„Кагане, видях Омуртаг. Той не е като нашите вождове, които гонят вятъра в степта. Той седи върху гранит. Неговите конници не са просто стрелци, те са тежка стомана. Той е сключил мир с ромеите (византийците) не защото е слаб, а за да има време да изсече името си в историята. Недей да пращаш армия срещу него – камъните му ще изпочупят мечовете ни. По-добре е да търгуваме, докато той гледа на запад, защото ако обърне лицето си на изток, Днепър ще почервенее.“
В обобщение: Хазарите изпитват страхопочитание. Те разбират, че Омуртаг е трансформирал България от „племенен съюз“ в „цивилизационен фактор“. Те вече не гледат на българите като на бивша провинция, а като на равностойна империя, която е преборила съдбата си.
....
За Арабския халифат (династията на Абасидите в Багдад) Омуртаг е фигура от „далечния север“, която обаче предизвиква истинско любопитство и тактическо уважение. През 815 г. Халифатът е в своя „Златен век“ (малко след управлението на легендарния Харун ал-Рашид), а Багдад е център на науката и географията.
„Желязната бариера“ срещу Византия
За халифите Византия (ар-Рум) е вечният идеологически и военен враг. Всеки, който може да притисне императора в Константинопол, е потенциален косвен съюзник.
Мислите в Багдад: „Този северен малик (крал) държи ножа до гърлото на ромеите. Докато той строи своите каменни крепости и плаши Константинопол, императорът не може да събере цялата си мощ срещу нашите граници в Тавърските планини.“
Омуртаг е възприеман като стратегическо облекчение за ислямския свят.
2. Удивление от „Сакалиба“ (Славяните и българите)
Арабските географи и пътешественици по това време започват да описват северните народи. Те често наричат българите „бурджан“.
Докладите на учените: Те са поразени от дисциплината на Омуртаг. В арабските източници се прокрадва описанието на българите като народ, който е „чист, войнствен и верен на законите си“. За разлика от размирните византийци, които постоянно сменят императорите си чрез преврати, Омуртаг изглежда стабилен и непоклатим като камъните, които реди.
Анализът: Те виждат, че българите имат строги закони (наследени от Крум и затвърдени от Омуртаг), които наказват кражбата и лъжата със смърт. Това много напомня на техния собствен шериат. За арабите Омуртаг не е „диво животно“, а „справедлив неверник“ – титла, която те дават само на най-достойните си врагове или неутрални партньори.
Търговският прагматизъм
Арабските дирхами (сребърни монети) от този период са намирани в изобилие по българските земи. Арабските търговци, които минават през Хазарския хаганат, достигат до Плиска.
Търговският нюх: „В Плиска има ред. Пътищата са сигурни, а владетелят не позволява на чиновниците си да ограбват керваните. Омуртаг не иска милостиня – той иска стока: кожи, восък и мед, в замяна на коприна и подправки.“
Фикционален запис от дневника на арабски пратеник:
„Стигнахме страната на Бурджан. Техният емир, Омуртаг, е мъж с каменно лице. Той не се моли в джамия, нито в църква, но неговата дума тежи повече от златото на ромеите. Видях стените на града му – те са от такъв огромен камък, че сякаш джинове са го носили. Когато попитах защо пише върху стълбове, ми отговориха: 'За да знае времето, че сме били тук'. Тези хора не се страхуват от смъртта, те се страхуват от забравата. Те са като пустинни лъвове, които са открили как да опитомят планината.“
Защо това е важно?
Арабите са първите, които започват да записват историята на българите извън византийския контекст. За тях Омуртаг е символ на Суверенитета. Те разбират, че той е създал държава, която не е нито източна, нито западна, а е свой собствен център на тежестта.
.....
За Франкската империя на запад, управлявана от Людовик Благочестиви (синът на Карл Велики), България на Омуртаг е енигма, която изведнъж се е появила на самия праг на техния свят.
Ако Византия е „старият враг“, то България за Запада е „новият гигант“, с който трябва да се съобразяват. Ето как изглежда Омуртаг през очите на Аахен (столицата на франките) през 815–820-те години:
1. „Варварите, които пишат писма“
Западът е свикнал с набези на авари или нормани, които просто грабят и бягат. Омуртаг обаче прави нещо, което стряска франкската канцелария: той изпраща дипломатически мисии.
Шокът: През 824 г. в Двореца в Аахен пристигат български пратеници. Те не носят само подаръци, а носят ултиматум за границите. Франките си мислят: „Тези хора говорят езика на държавниците. Те не искат само пасища, те искат правно разграничение на сферите на влияние по река Драва.“
Сравнението с Карл Велики
Людовик Благочестиви вижда в Омуртаг огледален образ на своя баща. Както Карл Велики обедини Запада и започна да строи огромни катедрали и дворци в Аахен, така Омуртаг прави същото в Плиска.
Мислите на Людовик: „Този Омуртаг не е просто племенен вожд. Той е Rex (крал). Той строи дворци, които съперничат на моите. Той има закони, които се спазват по-строго от моите капитуларии.“ Западът започва да изпитва „цивилизационен респект“ към България.
Геополитическият страх: „Стоманеният чук“
След като Крум (бащата на Омуртаг) унищожи Аварския хаганат, България и Франкската империя станаха преки съседи. За Запада това е плашещо.
Военният анализ: Франкските рицари са тежка кавалерия, но те знаят, че българската конница е по-бърза, по-дисциплинирана и разполага с обсадна техника, която може да превзема каменни крепости (нещо, което франките са виждали рядко при „варварите“).
Омуртаг е възприеман като стратегическа заплаха, която може да пресече Панония и да нахлуе в сърцето на Бавария, ако границите не бъдат уредени.
Религиозният въпрос: „Непокръстеният император“
Людовик е наречен „Благочестиви“, защото за него християнството е всичко. Той гледа на Омуртаг като на „загубена душа“, но същевременно се чуди как един езичник може да поддържа такъв перфектен ред.
Парадоксът: Франките се опитват да покръстят славяните по границата (панонските българи и тимочаните), за да ги привлекат на своя страна. Омуртаг обаче реагира мигновено с военна сила и административна реформа. Западът разбира, че българската държавна идея е по-силна от мисионерската пропаганда.
Докладът на франкския летописец (по мотиви от Айнхард):
„Българите, водени от своя каган Омуртаг, пратиха люде, търсещи мир. Но техният мир не е мир на молители, а мир на господари. Те дойдоха с одежди от коприна и мечове от най-добра стомана. В техните очи нямаше смирение пред нашия император. Те гледаха на Аахен като на равен град, защото техният град Плиска бил изграден от камък, който не гори. Омуртаг е владетел, който не вярва в нашия Бог, но неговата държава е градена със здравината на библейските крепости.“
Защо това е триумф за Омуртаг?
Запада (Франкската империя) за първи път признава България за третия голям играч в Европа. Омуртаг успява да наложи „Мир чрез сила“. Той показва на Людовик Благочестиви, че на изток от река Тиса има друга империя, която няма намерение да става част от „Свещената Римска империя“, а има свой собствен път.
Омуртаг успява да балансира между Изтока и Запада, без да позволи на нито един от двамата гиганти да го погълне.
.....
Ватикана в началото на IX век (управлявана от папи като Стефан IV и Пасхалий I) гледа на България с комбинация от надежда, страх и дълбока стратегическа пресметливост.
За Римската църква България на Омуртаг не е просто „държава на езичници“, а най-важната шахматна фигура в битката за християнското господство над Европа.
Ето какво е „досието“ на Омуртаг в папската курия около 815–820 г.:
1. „Златният шанс“ срещу Константинопол
Ватикана е в постоянен конфликт с Византия за това кой има върховна власт над църквата. За папата България е като „стена“, която разделя Рим от Константинопол.
Мислите на папата: „Ако успеем да покръстим този Омуртаг преди ромеите (византийците) да са го направили, Балканите ще станат католически. Тогава Византия ще бъде изолирана и ние ще държим ключа към източната порта на Европа.“
Омуртаг е възприеман като стратегическа награда, която може да промени баланса на силите в християнския свят.
Респект към „Езическата справедливост“
Рим получава доклади за законите в България. Те са поразени, че в държавата на Омуртаг цари по-голям ред, отколкото в много християнски кралства.
Парадоксът: Докато във Франкската империя и Византия има корупция и постоянни заговори, при Омуртаг законът е абсолютен. Ватикана вижда в българите „суров, но почтен народ“, който притежава моралната основа да стане велик стълб на вярата (ако бъде покръстен).
Камъкът срещу духа“
Папските емисари докладват за строежите в Плиска и надписите на Омуртаг. Те виждат в това опит за създаване на алтернативна вечност.
Анализът на Ватикана: „Този владетел не търси спасение на душата в Христа, той търси безсмъртие в камъка. Той не гради храмове за Бога, а монументи за себе си и народа си.“
За Рим това е тревожно, защото показва, че българите имат изключително силно национално самосъзнание и няма да се предадат лесно на чуждо духовно влияние.
Дипломатическата игра
Когато Омуртаг започва спора с франките за границите (824–827 г.), Ватикана следи това много внимателно.
Страхът: Ако Омуртаг влезе в открита война с Людовик Благочестиви (защитникът на папството), Рим ще бъде в опасност. Папата иска да омекоти този конфликт, като се опитва да играе ролята на посредник, надявайки се, че дипломацията ще отвори вратата за мисионерите.
Таен доклад в папската библиотека (820 г.):
„Българите са като гранитните блокове, от които градят дворците си – тежки, непоклатими и студени към нашите молитви. Техният хан Омуртаг е издигнал държава, която не се нуждае от нашето благословение, за да просперира. Той сече камъка със същата увереност, с която нашите писари пишат евангелията. Ако не намерим начин да превърнем този камък в олтар за нашата вяра, те ще останат господари на Илирик завинаги, а Константинопол ще трепери в сянката им.“
Защо това е важно?
Ватикана разбира, че Омуртаг е създал „Третия път“. България не е нито васал на Запада, нито провинция на Изтока. Тя е самостоен гигант. Точно това отношение на Рим по-късно (при пра внука му Борис I) ще доведе до голямата борба за българската църква. Омуртаг поставя основите на тази независимост, като показва, че България е достатъчно силна да чака най-добрата оферта.
.....
Първороден син
Историята на Енравота (наричан още Боян)
Срещата с Кинам: Културният шок
Кинам не е просто поредният византийски роб. Той е високообразован духовник, попаднал в плен при Крум. Омуртаг го държи в двора си заради неговите познания, но Кинам започва да „проповядва“ чрез разговори. За Енравота, който е възпитаван в суровия кодекс на степните традиции и прагматизма на камъка, християнската концепция за любовта, прошката и спасението на душата е звучала като нещо от друг свят.
Защо Омуртаг го лишава от престола?
Много историци се питат: не е ли могъл Омуртаг просто да си затвори очите? Отговорът е не.
Държавна измяна: В началото на IX век религията е геополитика. Да станеш християнин означава да признаеш духовната власт на Константинополския патриарх, а оттам – и върховенството на византийския василевс.
Заветът на предците: Омуртаг гради държава върху фундамента на Тангра и родовите традиции. Владетел-християнин би разрушил този фундамент. Тогава никой не раделял правото на избор за в кой бог да вярваш. Бог не е просто Бог. Бога е синвол за определено царуване.
Решението: Омуртаг действа като хирург. Той отстранява Енравота от линията на наследяване, за да спаси „тялото“ на държавата. Това е върховната жертва на един баща в името на неговия идеал за вечноста пазена векове от претците.
Сблъсъкът с Маламир
След смъртта на Омуртаг (831 г.), на трона сяда най-малкият брат – Маламир. Енравота, вече лишен от власт, иска само едно: Кинам да бъде освободен от затвора. Маламир се съгласява, но когато разбира, че брат му не само не се е отказал от християнството, но и открито го практикува, конфликтът ескалира.
Диалогът на принципите: Маламир му предлага последен шанс: „Откажи се от този чужд Бог и ще получиш обратно почестите си.“ Енравота отговаря с дързост, която напомня за силата на баща му, но насочена в друга посока: „Никой не може да ме разлъчи от любовта на моя Христос.“
Екзекуцията и Пророчеството
През 833 г. Енравота е екзекутиран по заповед на брат си. Според летописите на Теофилакт Охридски, преди да наведе глава под меча, той произнася думи, които променят хода на историята:
„Тази вяра, за която аз сега умирам, ще се преумножи на българската земя. Ще се издигнат храмове на истинския Бог и жертвата на идолите ще престане, а заедно с тях ще се затрият и кумирите...“
Съдбата на втория брат, Звиница, е обвита в известна историческа мъгла, но неговата роля е фундаментална по един по-различен начин – не чрез управление, а чрез генетичното и идеологическото наследство, което оставя.
Ето какво знаем за него и защо неговата фигура е „тихият център“ на Омуртаговия род:
Ранната смърт
Звиница умира сравнително млад, вероятно още докато баща му Омуртаг е жив или съвсем скоро след неговата смърт. За разлика от Енравота, той не влиза в открит конфликт с баща си заради вярата. В историческите извори той остава като „верния син“, който обаче не доживява да сложи короната.
Пазителят на династията
Въпреки че Звиница не става кан, той изпълнява най-важната биологична задача за рода Дуло в онзи момент. Тъй като първият брат (Енравота) е лишен от наследство, а третият (Маламир) умира млад и бездетен, именно линията на Звиница спасява българската държава от тежка династична криза.
Всички велики владетели, които следват, са негови преки потомци:
Маламир царува точно 5 години (831 – 836 г.). Въпреки краткото си управление и факта, че се възкачва на престола съвсем млад, той оставя значима следа. Неговото време е период на „зряла мощ“ – България вече не се бори за оцеляване, а за надмощие.
Териториално разширение: Превземането на Пловдив
Най-големият военен и стратегически успех на Маламир е присъединяването на Филипопол (днешен Пловдив) към българската държава.
Защо е важно: Пловдив е бил ключова византийска крепост и врата към Тракия и Родопите. С този акт Маламир окончателно прекъсва сухоземната връзка на Византия между Константинопол и Солун. От този момент нататък Пловдив става български град за векове напред.
Строителство: Водопроводът на Плиска
Маламир продължава „каменната политика“ на баща си Омуртаг. Най-значимото му инженерно дело е изграждането на сложен подземен водопровод, който снабдява столицата Плиска с прясна вода.
Символиката: Това показва, че българските владетели вече не мислят като вождове на орди, а като императори, които се грижат за комфорта и хигиената на своите поданици в една модерна за времето си столица.
Регентството и ролята на Кавхан Исбул
Понеже Маламир е бил твърде млад, той управлява в тясно сътрудничество с кавхан Исбул – може би най-великият дипломат и военачалник на епохата.
Тандемът: Маламир и Исбул са пример за държавническа стабилност. Те действат като едно цяло, което предотвратява вътрешните междуособици, често срещани при смяна на владетели. Именно Исбул финансира със собствени средства част от строителството в Плиска, което показва лоялността на аристокрацията към династията.
Дипломация и „Мир чрез сила“
В началото Маламир се опитва да спази 30-годишния мирен договор на баща си, но византийците го нарушават. Маламир отговаря светкавично с военна кампания в Тракия, опустошавайки византийските крепости и принуждавайки империята отново да търси мир при неизгодни за нея условия.
Равносметката: Маламир умира неочаквано през 836 г. (говори се за „внезапна смърт“), но оставя България по-голяма, по-модерна и по-страшна за враговете ѝ, отколкото я е приел. Той доказва, че дори един млад владетел може да бъде велик, ако следва „завета на камъка“, оставен от баща му.
След внезапната смърт на Маламир през 836 г., България е изправена пред критичен момент. Директната мъжка линия на Омуртаг (през синовете му) прекъсва. В много други държави това би довело до гражданска война, но в Омуртагова България системата е по-здрава от личната съдба.
На сцената излиза Пресиян (836–852 г.), синът на „изгубения брат“ Звиница. Но истинският архитект на този преход е легендарният кавхан Исбул.
Ето какво се случва в този нов, експлозивен етап от българската история:
Кавхан Исбул: Пазителят на държавността
Исбул е уникална фигура. Той е бил регент на Маламир, а след смъртта му не прави опит да узурпира трона (въпреки че е имал цялата власт и армия), а посочва законния наследник от рода Дуло – Пресиян.
Мисията: Исбул пренася опита, тактиката и „каменната воля“ на Омуртаг към новия владетел. Той е мостът между поколенията.
Геополитическият завой на Пресиян...
Няма коментари:
Публикуване на коментар