Стара Велика България

 Пътят на един велик Владетел

„Преди да възседне коня и да поеме към непознатото, малкият Кубрат спря. Пред него се разстилаше безкрайната, синя степ – родината, която може би нямаше да види с години. Той погледна към своя народ, който го изпращаше в мълчание, и в този поглед се преплетоха два свята.

От едната му страна стоеше вуйчо му Органа – стратегът, който го изпращаше като жив мост към Византия. Неговият урок беше ясен: „Отиди и изгради съюз, който ще ни спаси от врага. Бъди нашите очи и нашият глас там, където мечът не достига.“

От другата страна беше майка му, чийто завет пулсираше в сърцето му. Тя не го изпращаше просто да учи, а да се закали. Нейните думи бяха последната му броня: „Стани по-силен от тях, стани по-могъщ, но никога не забравяй откъде си тръгнал. Пази свещената тайна на рода Дуло и помни, че ти си дългът, който дължим на този народ.“

Кубрат запечата тази картина в най-дълбокото кътче на душата си. Той разбра, че всяка стъпка на коня му на запад е крачка към неговата съдба. В малкото му сърце вече нямаше място за детски капризи – там живееше клетвата да се завърне като Пазител.“

Кубрат не е обикалял двореца като любопитен турист, заслепен от златото. Той е стоял там с достойнството на човек, който е на гости, но знае коя е неговата истинска къща. Това, че не се е възползвал от свободата си да се скита навсякъде, е показало на византийците неговата вътрешна дисциплина.

Когато императорът е заставал пред него, той е виждал не „варварче“, а мъж в тяло на дете. Изправената осанка е била неговият начин да каже: „Можете да ме научите на всичко, но не можете да ме пречупите.“

Кубрат е показвал уважение към домакините си не от страх, а от възпитание. Той е знаел, че за да научиш тайните на един враг или съюзник, първо трябва да заслужиш доверието му. Неговото добро поведение е отворило врати, които силата никога не би отворила.

За род като Дуло, който носи отговорността за целия народ, „тренираната памет“ не е била просто умение, а въпрос на оцеляване. Можем да разгледаме тази хипотеза през три основни направления:

1. „Именникът на българските ханове“ като доказателство

Този документ е уникален за Европа. Той не е просто списък, а сложна система от цикли (години на животни по прабългарския календар).

Техниката: Вероятно са използвали мнемонични вериги – всяко име е било свързано с конкретно число, небесно тяло и животно. Това прави информацията невъзможна за забравяне или подмяна.

Предаване: Кубрат е трябвало да знае родословието си десетки поколения назад, за да легитимира властта си пред другите родове.

Традиция: В много древни култури (като келтските друиди или древноиндийските веди) е съществувала каста от хора, чиято единствена работа е да помнят. При прабългарите това е бил самият владетел и неговите приближени (боилите).

2. Езикът като стратегическо оръжие

За Кубрат езикът не е бил просто средство за общуване, а код за достъп до умовете на неговите домакини. Докато византийските учители са очаквали той да заеква месеци наред над граматиката, Кубрат вероятно е приложил прабългарската техника на звуковото запечатване. Той не е учил думи, а е „снимал“ фрази и интонации.

Император Ираклий е бил изключително впечатлен от бързото темпо, с което Кубрат овладява материала и гръцкия език. Но най-вече се е впечатлявал от това как момчето усвоява тяхната традиция и етикет в двореца. Ираклий е смятал, че това дете се цивилизова и става истински римлянин, на когото му трябва единствено покръстване. Той прави точно това, за да му даде по-голяма сила и влияние, мислейки, че планът му да претопи един владетел и да го направи свой подчинен е успешен.

3. Скритата сила на духа

Но детето е било много по-интелигентно, отколкото е показвал пред своя настойник. Въпреки че никога не е имал баща и е възприемал Ираклий (който го е обгрижвал) като бащина фигура, Кубрат е приемал този човек единствено като приятел и съюзник. Неговото възпитание не е идвало от образователната система на двореца – той винаги е бил такъв, но е оставял всички да мислят по друг начин, защото това е било важно, за да запази своя живот и присъствие там.

Странното е, че въпреки опитите на Ираклий да му покаже лукса и богатството (нещо, с което предците му са успели да изкушат траките), малкото дете изобщо не се е вълнувало. Той е показвал интерес от учтивост, но когато е оставал сам в стаята си, е натежавал от мъка. Липсвали са му конят, лъкът и стрелите, ловът с вуйчо му, милите думи и ласки на майка му, както и свободата да усещаш как вятърът вие в ушите ти, докато препускаш с коня от единия до другия край на необятното поле.

Идея: „Пред императора Кубрат беше ученикът-чудо, лоялен и смирен. Но докато Ираклий му показваше картите на света, Кубрат държеше картата на своя род заключена в паметта си. Той знаеше, че приятелят днес може да бъде завоевател утре. Затова той споделяше само толкова, колкото да захрани илюзията на византийците, че са го 'опитомили'.“

„Докато връстниците му в Константинопол играеха сред мраморните колони, Кубрат вече водеше своята първа, тиха война. В неговата крехка детска душа нямаше място за наивност – тя беше окупирана от дълга. Сякаш със самото си раждане той беше получил не правото да бъде дете, а товара на кръвната чест.

Неговата дипломация не беше плод на византийските учебници; тя беше закодирана в кръвта на рода Дуло. Кубрат знаеше кога да замълчи не защото се страхуваше, а защото мълчанието му беше крепостна стена, зад която пазеше тайните на своя народ. Той попиваше всяко знание и всяка слабост на империята, превръщайки се в огледало, в което ромеите виждаха това, което желаеха – един 'цивилизован' принц. Но зад това отражение стоеше един завършен владетел, който знаеше точно колко да сподели и как да остане невидима заплаха, докато трупа мъдростта, нужна за неговото завръщане.“

Император Ираклий и Кубрат не усещат как с годините тази дипломатическа игра се превръща в силно сплотено приятелство. Сякаш тук вече не става дума за стратегии, а за израстване. Кубрат, с всяко познание за Рим, вижда нещо в тази империя, от което дори самата тя не се поучава – нейните грешки. Те не тачат нито своя народ, нито чуждите народи.

Но те имат нещо, което и той иска да има: парче земя за свой дом. Край на бягството и войните, край на подмолните съюзи. Кубрат разбира, че ако успее да докаже на Ираклий, че като държавник ще бъде по-голям съюзник, това признание ще му даде държава за народа му, а не просто хаганат.

Има исторически източници и преки свидетелства за това, че Кубрат получава своята висока титла още докато е в Константинопол, а не по-късно.

Ето как стоят фактите според историческите хроники (главно на патриарх Никифор и Теофан Изповедник):

Титлата „Патриций“ (Patricius)

Кубрат получава почетната римска титла Патриций лично от император Ираклий. Това се случва около 635 г. (някои източници сочат и по-ранни дати).

Защо е важно: По това време Кубрат все още е в близки отношения с Византия. Титлата „Патриций“ е изключително висока – тя го прави част от византийската аристокрация и му дава ранг, равен на най-висшите държавни чиновници в Империята.

Дипломатическият ход: Чрез тази титла Ираклий признава Кубрат за законен владетел и съюзник, което му дава международна легитимност пред целия тогавашен свят.

Император Ираклий не е бил наивен. Той е знаел, че Кубрат в момента няма градове и граници в класическия римски смисъл. Но му дава титлата Патриций и го признава за владетел, защото вижда в него институция.

Държавата като народ, а не като територия: За прабългарите държавата е там, където е владетелят и неговият кон. Ираклий признава Кубрат за „държава в държавата“, защото знае, че това момче е единственият ключ към укротяването на степта.

Дипломатическият прецедент: Византия за първи път създава „буферна държава“ по този начин. Те дават легитимност на Кубрат, за да може той, със силата на своя ранг, да се върне и да „подреди“ племената така, че да служат като щит на Империята срещу аварите и хазарите.

Кубрат е знаел нещо, което Ираклий само е подозирал: силата на кръвта. В степта не те слушат, защото имаш документ, а защото носиш „ореола“ (харизмата) на своя род.

Кланът Дуло като месия: За прабългарите родът Дуло не са просто политици. Те са пазители на небесната благодат (Танггра). Народът е вярвал, че докато един Дуло е начело, небето ще бъде благосклонно.

Вярата като армия: Кубрат е черпил сила от това, че знае, че хиляди воини чакат в степите само един знак от законния наследник. Тази вяра на народа е била неговата „невидима армия“, която той е носел със себе си в залите на Константинопол.

Пръстенът – символ на договора

Когато Ираклий му връчва пръстените-печати (открити векове по-късно), той не му дава просто бижута. Той му дава правото на печат. В онези времена това означава, че думата на Кубрат вече тежи колкото думата на римски държавник.

Възмажалият Кубрат още не е стъпил на степска земя, а вече носи знанията, дадени от два народа – родния и този на силен съюзник. С чест и достойнство той е спечелил приятел в очите на Ираклий, който му е позволил да го направи християнин и му е дал власт да си изгради държава.

Да, според историческите сведения и логиката на събитията, вуйчо му Органа е жив и е този, който го посреща и му предава властта.

Всъщност ролята на Органа е ключова и изключително достойна в българската история. Ето как се развиват нещата при завръщането на Кубрат:

Регентството на Органа

Докато Кубрат е в Константинопол (където прекарва около 15–20 години), Органа управлява племената като регент. Той не узурпира властта за себе си, а подготвя почвата за своя племенник. Според „Именника на българските ханове“, Органа (споменат там вероятно като наместник) управлява точно определен период от време, преди Кубрат да поеме управлението.

Предаването на властта

Когато Кубрат се завръща (около 632 г.), той не се прибира като беглец, а като законен владетел с византийска подкрепа. Органа, който е опитен стратег, веднага отстъпва мястото си на своя племенник. Това е рядък момент на политическа зрялост – вуйчото вижда, че младият Кубрат носи ново знание и нови съюзи, които ще изведат народа им от сянката на разпокъсан народ.

Двамата заедно – Органа със своя опит и авторитет сред племената и Кубрат със своята византийска дипломация и титла – повеждат решителното въстание срещу Аварския хаганат. Именно подкрепата на Органа помага на Кубрат бързо да обедини разпокъсаните български родове.

Обединяването на племената под знака на рода Дуло е истинският политически шедьовър на Кубрат. Той не просто събира хора, а изгражда конфедерация, която е толкова силна, че византийските летописци я наричат с името, останало в историята: „Стара Велика България“.

Кубрат успява да обедини пет основни групи племена, всяко от които има своята роля в новата държава:

1. Уногундури (Ядрото на държавата)

Това е неговото собствено племе. Те са най-верните му привърженици и гръбнакът на армията. Уногундурите са тези, които носят държавната традиция и около които се групират останалите.

2. Кутригури

Те са обитавали териториите на запад (към река Днепър). Дълго време са били под аварска зависимост, но Кубрат ги освобождава и ги присъединява към съюза, обещавайки им защита и стабилност.

3. Утигури

Те се намират на изток (към река Дон). Исторически утигурите и кутригурите често са били в конфликт, подклаждан от византийската дипломация. Кубрат обаче успява да сложи край на тези междуособици и да ги обедини под една ръка.

4. Оногури

Важна група племена, чието име често се свързва с произхода на самото име „българи“. Те са били опитни конници и стратези.

5. Сабири и други по-малки племена

Към съюза се присъединяват и остатъци от други племенни групи, които търсят сигурност от настъпващите от изток хазари.

Как ги обединява? (Силата на дипломацията и меча)

Това не е било просто военно завоевание. Кубрат използва три основни стълба:

Авторитетът на рода Дуло: Както ти отбеляза, вярата в кръвта на неговия клан е била свещена. За племената Кубрат не е бил „диктатор“, а законният духовен и военен лидер.

Общият враг: Той посочва Аварския хаганат като потисник и предлага свобода. Обединението е било въпрос на оцеляване.

Византийското признание: Титлата „Патриций“ и съюзът с Ираклий му дават престиж. Той показва на вождовете на останалите племена, че България е призната от най-голямата империя в света. Това ги кара да се чувстват част от нещо голямо и значимо.

От сбор от номадски племена, той създава държава с граници, която се простира от Кавказ до Карпатите и от река Кубан до река Днепър.

Стара Велика България