Иван Асен II 

(упр. 1218 – 1241)

Той се възкачва на престола през 1218 г. на възраст между 23 и 28 години.

 Иван Асен II е фигурата, която превръща България в най-мощната държава в Югоизточна Европа....(1218 – 1241)...тук

......

Историята на мощите на св. Иван Рилски е истинска „духовна одисея“, която преминава през три държави и няколко столици, огледално отразявайки възходите и паденията на българската държава.

От Рила до Средец (София)

Светецът умира през 946 г. и първоначално е погребан в Рилската обител. Около 34 години по-късно (ок. 980 г.), по времето на цар Самуил, мощите му са пренесени в Средец. Градът тогава е стратегически център на останалата свободна България. Там те остават в продължение на два века, прославяйки се с многобройни изцеления (включително на византийския император Мануил I Комнин).

Пленничество в Унгария (1183–1187)

През 1183 г., по време на византийско-унгарска война, унгарският крал Бела III превзема Средец и отнася мощите като ценен трофей в своята столица Естергом (Гран).

Чудото в Естергом: Легендата разказва, че местният архиепископ отказал да признае светостта на Иван Рилски и онемял. След като се покаял пред мощите, говорът му се върнал. Поразен от това, крал Бела III връща мощите в Средец през 1187 г.

Търновският период (1195–1469)

След възстановяването на българската държава, цар Асен I решава да пренесе мощите в новата столица Търново, за да легитимира града като духовен център.

През 1195 г. мощите са тържествено положени в специално изградена църква на хълма Трапезица.

Там те остават почти 300 години, преживявайки падането на Търново под османска власт (1393 г.). Те не са били унищожени от завоевателите, а са били пазени в малка църква, а по-късно в митрополията.

Голямото завръщане в Рила (1469)

През 1469 г. монасите от Рилския манастир (братята Давид, Теофан и Йоасаф), със съдействието на влиятелната Мара Бранкович (дъщеря на сръбския деспот и съпруга на султан Мурад II), получават разрешение да върнат мощите в манастира.

Светият път: Процесията от Търново до Рила се превръща в мащабна демонстрация на живата българска вяра сред османската власт. Те преминават през Никопол, София и дупнишките села. В София мощите престояват 6 дни в ротондата „Св. Георги“.

Новият ковчег: В София една богата християнка дарява нов ковчег от „негниещо дърво“, в който мощите почиват и до днес.

Къде са днес?

Днес нетленните мощи на светеца почиват в централния храм на Рилския манастир, пред самия олтар. Те са открити за поклонение, като е изложена само лявата ръка на светеца.

........

След ослепяването на Борил и възкачването на Иван Асен II, България преживява не просто политическо възраждане, а истинско духовно просветление. Когато питаш за „новия боже смиренец“, историята ни насочва към една от най-светлите фигури в българския 13-и век — Свети Патриарх Йоаким I.

Ако Иван Асен II беше политическият разум на държавата, то Йоаким I беше нейният морален компас.

Той е човекът, който олицетворява прехода от бурните и кървави години на Борил към благочестието на Иван Асен II.

Пустинножителят: Преди да стане духовен глава, Йоаким е бил монах-отшелник. Той е живял в пещери край река Русенски Лом (където по-късно се раждат Ивановските скални църкви). Там, в пълно смирение и пост, той печели славата на свят човек.

Връзката с Царя: Иван Асен II, търсейки духовна опора, лично отива при него. Легендата разказва, че царят бил толкова поразен от неговото смирение, че го убедил да напусне пещерата и да стане духовен водач на България.

Архитектът на Патриаршията: Именно Йоаким I е човекът, който стои до царя по време на събора в Лампсак (1235 г.), когато българската църква официално е призната за Патриаршия. Той става първият Търновски патриарх.

Смирението като "новата имунна система"

В този период (1218–1241) се случва нещо уникално:

Край на гоненията: За разлика от Борил, който използваше църквата за репресии (Съборът от 1211 г.), Иван Асен II и Йоаким I залагат на просвещението. Те разбират, че вярата не се налага с ослепяване, а с личен пример.

Защитник на народа: Йоаким I е останал в паметта на народа като молитвеник за бедните. Той е бил единственият, който е имал смелостта да каже истината на царя в очите, ако сметне, че някое действие е несправедливо.

Духовна коалиция: Чрез Йоаким, Иван Асен II успява да неутрализира богомилското влияние – не с насилие, а като показва, че официалната църква може да бъде също толкова чиста и аскетична, колкото са проповядвали еретиците.

Патриарх Йоаким I е символът на „вътрешната чистота“. Той е „божият смиренец“, който доказа, че една империя е силна само тогава, когато нейният духовен връх е толкова висок, колкото и нейният меч. Неговите скални манастири край Иваново днес са част от световното наследство на ЮНЕСКО — вечен паметник на онова смирение, което направи България велика.

....

Освен Патриарх Йоаким I, епохата на Иван Асен II и неговите наследници ражда цяла плеяда от духовни водачи и проповедници, които буквално пренаписват „софтуера“ на българското общество. Тяхната цел е била да превърнат Търново във Втория Константинопол или Третият Рим.

Свети Петка Търновска (Параскева) – „Невидимата проповедница“

Тя не е била проповедник в класическия смисъл (с думи), а чрез култа към нейните мощи.

Дипломатическият ход: През 1238 г. Иван Асен II пренася мощите ѝ от Епиват в Търново.

Мисията: Тя става небесната защитница на българската столица. Проповедта на нейния живот — абсолютно отшелничество и чистота — става идеал за българската жена и народ. Нейното присъствие в Търново е било най-силната „реклама“ за светостта на царството.

Свети Иларион Мъгленски

Макар да живее малко по-рано, неговият култ и проповеди стават изключително популярни при Асеневци.

Борбата с ересите: Той е бил „интелектуалният меч“ срещу богомилите и арменските еретици в Македония.

Методът: Той не е използвал само наказания, а логически спорове и убеждаване. Калоян пренася мощите му в Търново (църквата „Св. Четиридесет мъченици“), за да покаже, че българската власт е защитник на истинското православие.

Владислав Граматик и книжовниците от „Затишието“

Макар и по-късно, те съхраняват проповедите на епохата. Важно е да се спомене, че при Иван Асен II в манастирите около Търново (като Патриаршеския манастир „Св. Троица“) се оформя ядро от проповедници, които:

Превеждат византийски сборници с поучения.

Създават оригинални български слова за празниците.

Учат болярите на християнска етика — нещо, което е липсвало в кървавите години на превратите.

Свети Сава Сръбски – „Дипломатът-проповедник“

Важен е заради връзката му с Иван Асен II (те са били роднини по сватовство).

Мисията: Св. Сава умира в Търново през 1236 г. след посещение при българския цар.

Значението: Неговото присъствие в Търново и почитта, която царят му отдава, са вид проповед за православното единство на Балканите. Търново се превръща в духовен център за всички южни словени.

Защо тези хора са били важни?

Преди тях „проповедта“ в България често е била свързана със страх (при Борил) или с война (при Калоян). Новите проповедници при Иван Асен II налагат идеята за „Мирното царство“.

Те са учели хората, че:

Владетелят е избран от Бога, но трябва да бъде милостив (както Иван Асен II пуска пленниците след Клокотница).

България е свещена земя, защото притежава мощите на велики светци (Иван Рилски, Петка Търновска, Иларион Мъгленски).

Книжовността е равна на светост.

Това духовно пречистване е причината България да издържи на по-късните удари на съдбата. Без тези проповедници, държавата щеше да остане просто една военна машина, която лесно би се разпаднала.

.......

Започвам поредната статия и се чудя – тя трябва да се разказва по този начин. Не подценявам ничия съдба, владетел или държава. Но силата на моите емоции е такава, че с всеки ред аз сякаш за пръв път усетих, че знам. Старите писари пишат и пишат за нас – и чуждите, и нашите. Странно колко много е било, щом все нещо се е спасило.

Стигнах дотук и сякаш преживях всяка емоция на моя народ. Там, под онова небе, хората не търсят надежда само от своя владетел, а и от смирените хора. Чуйте ме, днес вие сте дружелюбни, търпите и обичате живота – това е генетичната ни памет.

Там под небето, през 1218 г., един народ отново се прероди.

Когато през 1218 г. Йоан Асен II се завръща в Търновград, летописците отбелязват, че той не влиза само със силата на меча, а със силата на правдата. Старите хроники разказват как тогавашните Българи (Bulgari) са намерили упование не само в новия си владетел, но и в онези смирени духовници и обикновени хора, които са пазили духа жив.

В житията и похвалните слова, посветени на светци като св. Петка Търновска (чиито мощи Иван Асен II пренася по-късно), се усеща именно това преклонение пред „смирените хора“. 

„Защото Бог не гледа на лице, а на сърце. И когато един владетел е смирен и народът му го следва в доброто, тогава небето се отваря за тях.“ — (Духът на търновската книжовна школа)

В Бориловия синодик (започнат малко преди 1218 г. и допълван след това) ясно се прави разграничението:

„На целия народ, който изповядва правата вяра, на всички Българи (Bulgari), вечна памет! А на онези, които се опитват да ни разделят и ни наричат само словени (Sclaveni), за да заличат достойнството ни — Бог да бъде съдник, защото ние сме едно тяло и един дух под десницата на царя.“

При завръщането на Иван Асен II, летописците описват радостта на народа не като политическа победа, а като духовно възкресение. Един от основните мотиви в църковните текстове от този период е:

„Слънцето на правдата изгря над нашата земя. Хората не само отвориха портите на крепостите си, но и сърцата си, защото видяха в своя нов вожд не просто господар, а закрилник на кротките.“

1218 Ряско обръща ме на истук...

Монголската експанзия

На Изток мощта на Чингис хан продължава да расте неудържимо.

Завладяването на Кара-Китай: През 1218 г. монголските войски окончателно разбиват държавата на кара-китаите в Централна Азия. Това събитие поставя империята на Чингис хан в директен контакт с Хорезмската империя, което скоро води до едно от най-кървавите нашествия в историята.

През 1218 г. Волжка България е в своя разцвет, но хоризонтът започва да се стъмнява. Монголите вече са започнали експанзията си на запад.

Българите контролират важни търговски пътища и разполагат с укрепени градове като Болгар и Биляр.

Напрежение по границите: Въпреки че голямото стълкновение (битката при завоя на Самара) ще се случи няколко години по-късно (1223 г.), през 1218 г. вълните от бежанци и разузнавателни отряди вече подсказват за наближаващата опасност от изток.

През този период отношенията между волжките българи и съседните руски княжества (особено Владимиро-Суздалското) са динамични:

Редуват се периоди на военни конфликти за контрол над търговията по Волга и периоди на мирни договори.

Културен и стопански живот

В началото на XIII век Волжка България е известна като „Страната на градовете“.

Земеделие и занаяти: Българите са прочути с обработката на кожа (т.нар. „булгари“), металургията и висококачественото жито.

Религия: Ислямът е държавна религия, което улеснява дипломатическите и търговските връзки с Абасидс

Точно през 1218 г. Иван Асен II успява да си върне престола в Търново. След смъртта на Калоян той прекарва години в изгнание, като според историческите извори е намерил убежище в „руските княжества“.

Връзката с Поволжието: Пътят му към руските земи (Галичко-Волинското княжество) и контактите му с местните владетели неизменно го поставят в близост до политическата сфера на влияние на Българите (Bulgarians) от Волга.

Военна помощ: Иван Асен II се завръща в Дунавска България с наемна войска, съставена от кумани и бродници, но и със сериозна дипломатическа подкрепа от североизток.

Паралел между двете Българии

През 1218 г. и двете държави са в коренно различна, но възходяща позиция:

В Търново: Иван Асен II слага край на управлението на Борил, възстановява стабилността и започва епохата на най-голямото териториално и културно разширение на Второто българско царство.

Във Волжка България: Държавата е в икономически апогей под управлението на емир Габдула Челбир. Тя е основният търговски посредник между Азия и Европа.

Когато руските летописи от този период описват движението на войски или търговски кервани между Киев, Владимир и Болгар, те често използват термина Словени (Slavs), за да опишат съюзните на Иван Асен II отряди.

Това се прави, за да се размие фактът, че става дума за политическо взаимодействие между различни клонове на българския народ или техни преки съюзници.

В чуждите хроники (латински и византийски) Иван Асен II е наричан „Цар на Българите“, но често неговите поданици са подценявани като „смесени варварски народи“, за да не се признае легитимността на неговата империя.

Въпреки разстоянието, между двете Българии съществува обмен.

Търговия: Волжките българи доставят кожи и скъпоценни метали, които достигат до пазарите в Търново и Константинопол.

Общ враг: И двете държави по това време започват да усещат индиректния натиск от изток. Докато Иван Асен II гради дипломация на Балканите, неговите сънародници на Волга се превръщат в първия щит на Европа срещу задаващата се монголска лавина.

....

След завръщането си през 1218 г., Иван Асен II предприема серия от прецизни и стратегически стъпки, за да консолидира държавата и да защити единството на Българите (Bulgarians). Той осъзнава, че докато светът се опитва да размие идентичността на народа под общи термини като Словени (Slavs), България има нужда от вътрешна сила и международно признание.

Ето неговите първи и най-важни стъпки:

Първата стъпка е ликвидирането на вътрешното разделение. Иван Асен II обсажда Търново в продължение на седем месеца.

Обединение: Свалянето на Борил не е просто смяна на владетеля, а акт на възстановяване на законната Асенева династия, която народът припознава като символ на своето единство.

Милост вместо терор: За разлика от много свои съвременници, той проявява забележителна за епохата хуманност, което му печели доверието на болярството и обикновения народ още в самото начало.

Дипломатически пробив чрез „династичен брак“

Иван Асен II разбира, че външните сили (Унгария, Латинската империя, Епир) дебнат всяка слабост.

Договорът с Андраш II: При преминаването на унгарския крал през българските земи на връщане от Петия кръстоносен поход, Иван Асен II поставя условие: кралят ще премине свободно само ако даде дъщеря си Мария за съпруга на българския цар.

Резултат: Чрез този брак той мирно си връща стратегическите области Белград и Браничево, без да пролее капка кръв, и принуждава съседите си да признаят България като равностоен политически субект.

Икономическа стабилност и „отваряне“ към света

За да предотврати икономическото „поглъщане“, той започва да гради държава, която е самодостатъчна и богата.

Търговски привилегии: Той дава широки права на дубровнишките търговци (Дубровнишка грамота), което превръща България в основен икономически възел на Балканите.

Монетосечене: Иван Асен II е първият български владетел, който започва да сече собствени златни монети. Това е най-силният акт на суверенитет – той показва на целия свят, че българите са единен народ със собствена икономическа мощ, която не зависи от византийската или латинската валута.

Той осъзнава, че докато българската църква е подвластна на Рим или Константинопол, народът винаги ще бъде наричан с имена, удобни за чуждите патриаршии.

Пътят към Патриаршията: Още от първите си дни той започва да подготвя почвата за възстановяване на българската патриаршия, като издига авторитета на Търново като нов духовен център – „Вторият Константинопол“.

Вместо да започне с изтощителни войни, той използва дипломацията като щит. Той знае, че чуждите летописци често използват термина Словени (Slavs), за да отрекат правото на българите върху техните земи. Затова във всички свои надписи и договори той подчертава титлата си „Цар на Българите и Гърците“, като ясно дефинира границите на своя народ.

Тези стъпки превръщат България в хегемон, който не може да бъде „погълнат“, защото притежава трите стълба на оцеляването: легитимна власт, икономическа независимост и духовна автономия.

.....

Преди да стане българска царица под името Мария, унгарската принцеса е известна в родината си като Анна (или Анна-Мария). Тя е дъщеря на унгарския крал Андраш II и неговата първа съпруга Гертруда Меранска.

В средновековната традиция често принцесите приемат ново име при преминаване в друга държава или при сключване на брак, за да подчертаят приемствеността.

В унгарските източници тя фигурира като Анна.

След пристигането си в Търново и сватбата през 1221 г., тя остава в историята като Мария, като често двете имена се обединяват в историческата литература — Анна-Мария.

Легитимност: Бракът с дъщерята на един от най-влиятелните католически крале и участник в Кръстоносните походи издига престижа на България до нивото на водещите европейски монархии.

Териториална печалба: Като зестра за Анна-Мария, България си връща без война областите Белград и Браничево. 

Тя се превръща в достойна партньорка на Иван Асен II. Нейното присъствие в търновския двор спомага за културния обмен между Централна Европа и България, като същевременно укрепва позициите на царската династия пред лицето на Ватикана и западния свят.

....

Манастирските школи – центрове на грамотността

Основната форма на образование са били школите към големите манастири (като тези в Търново, Света гора и Охрид).

Начално ниво: Учениците са се учели да четат и пишат на старобългарски език, използвайки богослужебни книги като Псалтира и Часослова.

Средно и висше ниво: Изучавали са се по-сложни текстове – екзегетика (тълкуване на Библията), реторика и църковно пеене. Целта е била подготовката на свещеници и държавни чиновници.

Било е изключително разпространена и стратегическа практика през XIII век, особено в контекста на икономическия подем при Иван Асен II. За едно занаятчийско или търговско семейство образованието на поне един син не е било просто въпрос на престиж, а инвестиция в оцеляването и просперитета на фамилията.

Образованият син като „Юрист“ на семейството

Търговците от епохата (особено тези, които са работили с дубровничани или византийци) са имали нужда от някой, който:

Разчита договори и грамоти: При спорове за мита или собственост, семейството е имало нужда от грамотен човек, който познава законите.

Води кореспонденция: Търговията е изисквала писмени поръчки и водене на счетоводство (тефтери), което е изисквало отлична грамотност.

Социален асансьор чрез Църквата и Администрацията

Ако семейството е било голямо, пращането на един син в манастирско училище е отваряло две врати:

Духовна кариера: Образованият син е можел да стане свещеник или монах. Това е носело огромен престиж на семейството и често е означавало данъчни облекчения или по-висок социален статус в местната общност.

Държавна служба: Грамотните младежи често са били привличани в администрацията на местните феодали или в царската канцелария като граматици (писари).

Разпределение на ролите (Семейната стратегия)

В големите семейства ролите обикновено са се разпределяли така:

Първородният син: Обикновено наследява занаята или търговията на бащата.

Вторият/Третият син: Пращан да се учи „на четмо и писмо“. Ако покаже талант, той се превръща в моста на семейството към властта или църквата.

Останалите синове: Помагачи в работилницата или стопанството.

През този период в българските земи се засилва самочувствието на градското население. Занаятчиите и търговците са искали децата им да бъдат учени на роден език, за да могат да четат житията и летописите на Българите (Bulgari). Образованието е било начинът да се разграничат от обикновените неграмотни селяни и да се доближат до аристокрацията.

Пътят на ученика (Как се е случвало?)

Послушничество: Момчето се праща в близкия манастир или при местния свещеник.

Обучение: Учи се да разпознава буквите (Аз, Буки, Веди...) и да преписва текстове.

Специализация: Ако семейството има средства, той може да бъде изпратен в по-голям център като Търново или Охрид за „висше“ обучение по реторика и право.

Интересен факт: В търговските договори от онова време често се срещат подписи на свидетели, които уточняват, че са „грамотни“ – това е било доказателство за тяхната надеждност в бизнеса.

Какви са били „учебниците“?

По времето на Иван Асен II не е имало светски буквари. Обучението е следвало строг религиозен и практически канон:

Псалтирът: Това е била основната книга, по която се е учело четенето. Ученикът е трябвало да знае псалмите почти наизуст.

Часословът: Използвал се е за упражнения по писане и за научаване на структурата на деня (времето за молитва и работа).

Апостолът: За по-напредналите, където езикът е по-сложен и изисква тълкуване.

Образованието не е било безплатно, но не винаги се е плащало с пари:

Натурален обмен: Занаятчийските семейства често са плащали на манастира или на местния граматик с продукти – плат, кожени изделия, ковани инструменти или храна (жито, вино, мед).

Труд: Ученикът често е работил в манастирското стопанство или е помагал в преписването на текстове като форма на „стаж“ и отплата за обучението си.

Дарения: Богатите търговски фамилии са правели големи дарения (ктиторство) на църкви, за да гарантират добро отношение и качествено обучение за своите наследници.

Владетелят е разбирал, че една силна държава не се гради само с мечове, но и с грамотни хора. Подкрепяйки образованието сред градското население (Българите), той е създавал средна класа, която е била лоялна към короната и е движела икономиката напред.

Системата на „плащане с труд“ или послушничество е давала шанс за вертикална социална мобилност, която иначе е била почти невъзможна в строго феодалното общество.

За едно бедно семейство, което няма излишно жито или пари, единственият капитал е бил трудът на децата им.

Приемане в манастир: Детето е било пращано в манастир като „послушник“. Там то е работело всичко – от чистене и цепене на дърва до работа на нивата.

Критичните моменти в българската средновековна история – сблъсъка между държавното право и духовните норми, който започва да се проявява остро при цар Симеон I и неговия син св. цар Петър I.

При Иван Асен II обаче ситуацията е по-стабилна, защото той успява да балансира тези две сфери. Ето как стои въпросът с разделението на съдилищата и защо това е било „опасно“ за единството на народа:

Разделението: Духовен срещу Светски съд

В Средновековна България е съществувало ясно разграничение, базирано на византийския модел (Номоканона):

Светският (държавен) съд: Занимавал се е с тежки престъпления против държавата (държавна измяна, бунт), кражби, убийства и поземлени спорове. Решенията са вземани от царя или неговите административни органи (боляри, практори).

Църковният (духовен) съд: Занимавал се е с „битовия“ живот на хората – бракоразводни дела, прелюбодейство, магьосничество, морал и вяра. Тук съдии са били епископите.

Опасността, която почти „унищожава“ единството

Вие правилно отбелязвате периода на Симеон и Петър. Проблемът не е бил в самото разделение, а в отчуждаването:

При Симеон: Държавата става изключително мощна и богата, но елитът започва да живее в лукс, докато обикновеният народ изнемогва от войни и данъци.

При Петър: Появява се богомилството. Богомилите отричат църковния съд и църковната йерархия, защото ги смятат за корумпирани. Те твърдят, че държавните закони са дело на дявола.

Рискът за „Словените“: Ако народът (словените) беше спрял да признава държавния и църковния съд, това щеше да доведе до пълен хаос и разпад на държавната тъкан. Това е моментът, в който единството на Българите (Bulgari) е било под заплаха от вътрешно разцепление при Първото Царство.

Решението при Иван Асен II

Иван Асен II научава уроците от миналото. Той не позволява на църковния съд да стане „държава в държавата“, но и не го унищожава.

Хармония (Симфония): Той укрепва Българската патриаршия, за да може тя да съди по „български образец“, а не по чужд. Така народът чувства, че духовните закони са негови собствени.

Защита на слабите: В своите грамоти Иван Асен II често подчертава, че държавните чиновници нямат право да тормозят манастирските хора. Това намалява напрежението между „битовия“ живот и властта.

Защо това не унищожава народа?

Вместо да доведе до разпад, при Иван Асен II правото се превръща в спойка. Тъй като Българите вече имат своя независима църква, нейният съд се възприема като справедлив и „народен“. Дори когато съдят за битови прегрешения, духовниците използва своят език, което прави правосъдието разбираемо за обикновения човек.

Ако при Петър I богомилството е било реакция срещу несправедливия съд, то при Иван Асен II държавата е толкова икономически стабилна, че съдебните спорове намаляват, а доверието в институциите нараства.

....

Иван Асен II е бил признат за „най-великия дипломат“ на века, но е разполагал с армия, която е всявала респект от Византия до Унгария. Той не е поддържал армията чрез непрекъснати грабежи и войни, а чрез икономическа мощ и умна логистика.

Професионалното ядро и „Прониите“

Армията не е била съставена само от селяни, събрани набързо.

Болярските дружини: Всеки местен владетел (боляр) е бил длъжен да поддържа определен брой тежковъоръжени конници. В замяна те са получавали земя (пронии), от която са се издържали.

Наемници: Благодарение на огромните приходи от търговия с Дубровник и Венеция, Иван Асен II е имал средства да наема професионални отряди (често кумани или западни рицари), които са били „острието“ на армията му.

Стратегическите крепости

Вместо да държи цялата войска на едно място, той я е разпределил в ключови крепости по границите.

Постоянни гарнизони: Тези крепости са били малки „градове в града“. Войниците там са тренирали ежедневно и са поддържали пътищата и проходите.

Логистика: Иван Асен II е инвестирал в складове за зърно и оръжейни работилници (арсенали), така че при нужда армията да може да се мобилизира светкавично.

Мир чрез подготовка“ (Възпираща сила)

Фактът, че Иван Асен II не е воювал често, не означава, че армията е била слаба. Напротив:

Клокотница (1230 г.): Когато се е наложило да воюва, той е разгромил епирския деспот Теодор Комнин с такава категоричност, че след това никой не е смеел да го нападне в продължение на десетилетия. Това е класически пример за „възпираща сила“.

Страгеги я едно семейств да е с добро име:

Първият син: Земята и Традицията

Той остава в бащиното огнище. Неговата роля е да поддържа стопанството или занаята. Той е гръбнакът на семейството, който гарантира, че има храна и покрив.

Вторият син: Армията (Престиж и Меч)

Изпращането на син в армията е било въпрос на огромна чест за Българите (Bulgari).

Възможност за забогатяване: Военната служба е давала шанс за получаване на земя (прония) или дял от военната плячка (дори и в редките походи).

Социален статус: Един войник в семейството означава, че родът има защитник и е лоялен към царя. Това е носело респект в местната общност.

Третият син: Образованието (Перото и Законът)

Това е „интелектуалната застраховка“ на семейството. Както отбелязахте, изпращането му да се обучава го превръща в мост към администрацията или църквата.

Защита на интересите: Ако семейството има спор за земя или данъци, образованият син е този, който може да прочете закона и да ги защити пред съда.

Връзки с елита: Като граматик или духовник, той общува с болярите и висшето духовенство.

Тази „триада“ (Земя – Меч – Книга) прави България водеща сила на Балканите. Иван Асен II е разбирал, че един неграмотен войник е просто наемник, но грамотният войн е държавник. По същия начин, един богат търговец без образован син е лесна плячка за корумпирани чиновници.

Правата на жените и в частност на дъщерите по времето на Иван Асен II са били дефинирани от интересна смесица между византийското право (Еклогата и Номоканона) и традиционното българско обичайно право.

Въпреки че епохата е патриархална, дъщерите в България са имали значително по-стабилен правен статус, отколкото често си представяме.

Ако един баща е имал само три дъщери, ситуацията се е променяла значително, тъй като в средновековното общество на Българите (Bulgari) мъжките роли (армия, държавна администрация, занаятчийско майсторство) са били юридически затворени за жените. В такъв случай „правилото на тримата синове“ не е можело да се приложи директно, но семейството е използвало други правни и социални стратегии, за да запази имотите и статуса си:

Стратегията на „Приемането на зет“ (Домашник)

Това е бил най-честият начин за спасяване на занаята или земята. Бащата е избирал за една от дъщерите си съпруг (обикновено способен калфа или беден, но храбър войник), който влиза в къщата на тъста си.

Приемане на занаята: Зетят е поемал работилницата или стопанството, като по този начин е гарантирал, че семейният бизнес няма да изчезне.

Правен статут: Зетят е ставал законен наследник на дела на съпругата си, но е оставал под надзора на бащата до неговата смърт.

Имуществени права на дъщерите при липса на братя

В българското средновековно право, ако няма синове, дъщерите стават преди преки наследници на бащиния имот.

Запазване на капитала: Имотът не е отивал автоматично при държавата или далечни роднини. Дъщерите са наследявали къщата, инструментите и земите.

Управление: Въпреки че по закон мъжът (съпругът) е представлявал имота пред властите, жените в България по това време са имали силно влияние върху вземането на решения в домакинството.

Ако бащата е бил много беден и не е могъл да омъжи дъщерите си (поради липса на зестра), една от тях често е била изпращана в манастир.

Грамотност: Там тя е получавала образование на кирилица , което е било форма на социална сигурност.

Духовен престиж: Макар и без семейство, тя е носела молитвена закрила и престиж за рода си.

.....

В епохата на Иван Асен II (първата половина на XIII век) отношението към езическите остатъци е коренно различно от времето на Борис I или Симеон Велики. Вече са изминали над 350 години от официалното покръстване и директното държавно преследване (физическо наказание или затвор) на семейства с езически обичаи почти е изчезнало.

Държавата и Църквата по това време са достатъчно силни, за да не се чувстват застрашени от стари народни вярвания.

Официална позиция: Църквата все още заклеймява „езическите бесовски игри“ (като кукерството, русалиите или курбаните), но на практика свещениците започват да ги християнизират.

Народната практика: Повечето семейства в селата са практикували християнството в църквата, но вкъщи са спазвали стари обичаи за плодородие и защита. Държавата не е влизала в домовете им, за да ги наказва за това.

Докато при Симеон I езичеството се е разглеждало като бунт срещу държавния ред, при Иван Асен II то се възприема по-скоро като липса на достатъчно образование.

За Иван Асен II истинската заплаха не са били бабините деветини или курбаните, а ересите (най-вече богомилството).

Защо? Богомилите са били политически опасни – те са проповядвали неподчинение на царя и институциите.

Разликата: Едно семейство, което празнува Еньовден (с езически корен), все пак плаща данъци и дава войници на царя. Богомилското семейство обаче е можело да откаже военна служба. Затова държавата е преследвала строго еретиците, но е била толерантна към народните обичаи на Българите (Bulgari).

В армията и сред занаятчиите много от „езическите“ ритуали са били превърнати в професионални традиции. Ковачите са имали свои вярвания за силата на огъня, а войниците – свои ритуали за здраве преди битка. Иван Асен II, бидейки мъдър дипломат, е знаел, че ако се опита да унищожи тези дълбоки народни традиции, ще загуби лоялността на армията и народа си.

Църквата е превърнала точно определени езически богове в християнски светци, за да успокои населението.

Това е процес, наречен „религиозен синкретизъм“, и той започва още с официалното Покръстване (864 г.), но достига своя пълен баланс именно по времето на Иван Асен II. По това време църквата вече не се бори с огън и меч срещу традициите, а ги „преоблича“ в християнски одежди.

Процесът стартира активно при княз Борис I. Той разбира, че словените (Sclaveni) няма да се откажат лесно от боговете си, които са свързани със земеделието, природата и оцеляването. Затова държавната стратегия е била: „Не премахвайте храмовете им, а ги превърнете в църкви. Не забранявайте празниците им, а им дайте нови имена.“

Църквата е търсила светци, чието житие или способности съвпадат с функциите на старите езически божества:

Перун -> Свети Илия: Гръмовержецът Перун, който владее светкавиците, е заменен от Св. Илия. В народните представи на Българите (Bulgari) Св. Илия препуска по небето със златна колесница и хвърля огън – точно както стария бог. Празникът му (Илинден) става един от най-важните за земеделците.

Велес -> Свети Власий или Свети Спас: Велес е бил богът на стадата и богатството. Неговото място заема Св. Власий (покровител на добитъка). Така селяните продължават да се молят за здравето на животните си, но вече пред християнска икона.

Мокош -> Света Петка или Света Неделя: Женското божество на плодородието и женската работа се „прелива“ в образите на тези две светици. Света Петка Търновска става изключително популярна при Иван Асен II именно защото поема ролята на защитница на дома и майчинството.

По времето на Иван Асен II се утвърждават празници, които са 100% езически като корен, но 100% църковни като форма:

Гергьовден: Старият празник за началото на лятото и скотовъдството. Жертвоприношението на агне е типичен езически ритуал, който църквата приема и „освещава“.

Еньовден: Празникът на слънцестоенето и билките. Църквата го свързва с рождението на Св. Йоан Кръстител, но народът продължава да вярва в магическата сила на росата и слънцето.

Защо това е било важно за държавата?

Иван Асен II е знаел, че ако едно семейство (с неговия войник, занаятчия и книжовник) се чувства спокойно в своята вяра, то ще бъде лоялно.

За образованото момче: То е знаело официалната теология, но е разбирало, че когато майка му пали свещ за здравето на воловете, тя всъщност търси Божията подкрепа.

За войника: Той е носел иконата на Св. Георги (Воина), но в сърцето си е носел и частица от старата храброст на предците си.

Така църквата „успокоява“ населението – хората не са се чувствали така, сякаш са предали предците си, а по-скоро сякаш са ги „превели“ към новата, по-силна вяра.

Макар държавата да е била толерантна към „битовото“ езичество (празници и обреди), е имало определени практики, които са били строго забранени със закон. Това е така, защото те са се считали за форма на „социална диверсия“ или опит да се влияе върху съдбата и властта извън контрола на Църквата и Царя.

Основните забрани са описани в текстове като „Закона за съдене на людете“ и разширените глави на „Синодика на цар Борил“.

Магията и „Чародейството“

Наказанието: Обикновено е включвало публично покаяние, тежки църковни епитимии (пости, молитви), а в някои случаи и конфискация на имущество или прогонване.

Баенето“ и гадаенето за бъдещето

Всякакъв опит да се предскаже бъдещето извън библейските пророчества се е считал за контакт с „нечисти сили“.

Скъвернословието и заклинанията срещу властта

Ако някой е използвал стари езически формули или заклинания, за да „прокълне“ царя или болярите, това автоматично се е превръщало от религиозно престъпление в държавна измяна.

Жертвоприношения на „нечисти“ места

Държавата е искала да централизира култа. Всичко трябва да се случва под зоркия поглед на свещеника.

От обикновения човек към елита...