Човешката гледна точка от един владетел

Това е началото на една от най-самотните нощи в българската история. За да разберем Борис I като човек, трябва да свалим от него златните византийски одежди, с които го рисуват по-късно, и да го видим такъв, какъвто е бил тогава: син на степните вълци.

Възпитан в традициите на прабългарската аристокрация, Борис знае, че властта е служба, а не привилегия. Той е научен, че родът му е избран от Тангра не за да пирува, а за да пази равновесието между небето и земята. Осемте века история зад гърба му са осем века на воини, които не са имали право на грешка.

Годината е 852. Младият хан Борис току-що е поел тежестта на пръстена на баща си Пресиян. Около него е нощта на Плиска, а пред него – суровата отговорност на Хана.

Борис стои на терасата, построена от Омуртаг. Под краката му е камъкът, който трябва да надживее времето. Баща му, Пресиян, му е оставил земи, които стигат до три морета. Тези земи са пълни с хора, които не си приличат. В Родопите и Македония живеят племена, които говорят езика на словените. В Плиска и Преслав са неговите прабългари, верни на Тангра. Неговата етика му казва: „Ако тези хора не станат едно цяло, държавата ще се разпадне на парчета, щом аз затворя очи.“

Той гледа съзвездията. За него те не са поезия, те са Закон. Тангра е богът на реда. Всичко в природата има своето място. Неговата тревога е чисто човешка, но облечена в държавна власт. Той усеща, че старият закон на меча е достатъчен, за да завладееш земя, но не е достатъчен, за да я запазиш за 800 години напред.

Представям си как избраникът от рода на бог Тангра седи на гранитната тераса, построена от прадядо му. В долината се виждат стълбовете на Плиска и безкрайното съзвездие над тях. А той чака знак от своя Бог как да постъпи.

Той стой там в тъмното но не е сам, той разговаря с най важния саюзниг Тангра неговия бог. Въпреки че води монолок той търси себе си като водач на своя нарот. Времето показва че всеки владетел на тоз нарот сякаш е планирал своето бъдеще от ден първи до предаване на власта.

Той си припомня делата на пратците му:

Неговите предци са се покръствали, за да спасят народа си. Кубрат е бил верен на Тангра, но е приел чужда вяра. Аз бих жертвал само себе си, но вече не е достатъчно – трябва и моят най-верен народ да го направи. Но аз не искам просто вяра, искам тя да бъде наша.

Сещам се и за дедите, които са гледали как брат брата убива заради тази вяра. Дали не правя грешка? Как да знам, четейки техния завет, който наричат Библия? Там Господ праща своя Син, за да прослави Баща си. Там пак Бог праща пратеник, за да спаси божиите чеда.

Нима Тангра не направи същото с моя род? Той им прати божии закони, за да ги опази чисти. А нас животът на пътя ни учеше на тези закони – учехме се и бяхме щастливи. Сега имаме земя, наша е. Като добри хора, Тангра ни учеше да я споделяме с тези, които вече са били тук.

Вашият Бог може ли да стане наш? А Ти, тъй могъщ, мъдър и благороден, ще ми дадеш ли това право – да се откажа от Теб?

Ами ако сте един и същи Бог? Тангра, защо небето мълчи? Този избор ме плаши. По-лесно е да яздя коня си и да размахвам меч. Виждам как онзи Бог и онази вяра не спират братята да разпокъсват империи. А около мен е този народ, който не вярва в Теб, Тангра, но вярва в мен. Тук те са „словени“ – от слово се наричат и са свободни, не са роби. Не са ми кръвни братя, но ги чувствам като мой народ.

О, Тангра, защо чувствам, че Ти си съгласен да повериш живота на народа си на друг Бог? Ако всяко мое решение и действие е посипано с успех, ще знам, че Ти ми помагаш. Но ако греша – губя само моя живот. Пощади близките и народа ми!

В утрешния ден аз ще опозная новия Бог чрез книгите. Ще разбера политиката, разликите и приликите в тяхната вяра. Ще знам всеки капан и всяка игра, която могат да използват чрез тази религия. Ще следвам моя план и ако Ти си с мен, ще знам, че постъпвам правилно.

А от Теб искам само едно: кажи на новия Бог да бъде търпелив с народа ми. Той ти бе верен толкова много години че трудно би те заменил.

Въздишката му разлюлява хладния нощен въздух – тежка, нагнетена с вековен прах и отговорност. Погледът му се спира върху конската опашка, която виси неподвижно до входа на покоите му. Тя не е просто знаме; тя е неговият корен, неговият герб и неговата клетва.

В този символ е събрана цялата памет на рода Дуло. Тя му напомня за вятъра на степите, за безкрайния път и за силата, която не се нуждае от златни корони, за да бъде призната. Тя показва на света, че той е Хан – поставен от Небето, господар на живота и смъртта.

Той затвори очи и миналото препусна пред него като конница в степта:

I и II век: Когато предците му са пречупвали волята на китайските императори. Тогава силата е била в лъка и в умението да изчезнеш в безкрая, преди врагът да те докосне.

III и IV век: Времето на учението. Пазарите, керваните, размяната на стоки и думи. Първите стъпки в дипломацията – изкуството да вземеш това, което ти трябва, без винаги да проливаш кръв.

V и VI век: Вековете на пробуждането и мощта. Светът научи името „българи“, когато конницата им разтърси портите на старата Европа.

VII век: Епохата на гения. Аспарух не просто заби меча си в пръстта на Онгъла; той надхитри империята, създавайки държава там, където никой не го очакваше. И ето – днес има две Българии, едната тук, другата далеч на изток, като две корави сърца на един род.

Византия... вечният враг. Борис стисна зъби. Всеки път ги побеждаваме на бойното поле, а те се прибират зад златните си стени и лицемерно ни наричат „варвари“.

Аспарух ги победи със смелост.

Крум ги победи със страшна сила и закони.

Но ние ги победихме и в собствената им шпионска игра чрез... Телериг.

Борис си спомни как неговият предшественик Телериг изигра ромеите – как ги накара сами да му предадат списъка със своите шпиони в Плиска, за да ги избие до крак.

„Те мислят, че са господари на ума,“ помисли си Борис, „но ние ги бием с техните камъни по техните глави.“

„Планирай умно утрешния ден,“ повтори той на себе си. Сега задачата е по-сложна от тази на Телериг.

Борис се вглежда в долината, където градът спи под закрилата на каменните си зидове.

„Византия успя да ни изрисува като варварски народ...“ — мисли си той горчиво. „Техните летописци топят перата си в жлъч и пишат, че сме просто вятър, който преминава. А нашите земи? Те са огромни, те са живи! Всяка педя от тях е напоена с кръвта на дедите ни. Но за Константинопол ние сме само 'съюзническа орда', която днес е тук, а утре ще изчезне в степта.“

Той знае истината. Знае, че Плиска е по-широка от Константинопол, че законите на Крум са по-честни от техните интриги. Но знае и нещо страшно:

„Те ме гледат и виждат наследник на 'варварски хан'. Не виждат владетел на държава, виждат вожд на племе. За тях нашата сила е само груба мощ, която може да се купи със злато или да се излъже с кръст.“

В този миг Борис решава: Ще им отнема правото да ме наричат варварин. Ако те мислят, че цивилизацията е само тяхна, той ще им докаже, че България може да бъде по-силна не само с меча, но и с духа.

„Аз реших, Тангра! Но Ти не ми се сърди – ние ще Те пазим в спомените си, в обичаите и в сърцата ни. Но аз трябва да водя друга война – не с меча, а с душата и вярата.

Моите деди с битки заслужиха да имат земя под краката си. Прадядо ми Омуртаг показа колко силна и предана е нашата вяра към Теб, Тангра. Но и Ти разбираш, виждаш света около нас. Аз трябва да опозная техния Бог, да Му намеря място в сърцето ми. Там Ти ще си в моето минало, а новият Бог – бъдещето ми.

Аз ще им взема Бога и ще Го направя наш! Техният Бог няма да ни вижда като техни поданици. Не, техният Бог ще ни вижда като новия народ, който пред божиите очи – така, както бе верен на кодекса на Тангра – така ще бъде верен и на божите закони. Той иска да е Бог на всеки, Бог на народа.“

„Не мисля, че техният Бог е горд от техните действия. Колкото повече Го опознавам, виждам прилики с Теб, Тангра – и Той иска да пази народа Си и да се грижи за него. Той търси доброто и учи, че всеки има място под небето. Че златото и коприната са просто вещи, а истинското богатство е в човека и неговите действия.

Не виждам неговите византийци да Го слушат. Не – те Го ползват като разменна монета и като палач. Той не е тяхната златна тиара на главата на императора, Той не е в душата им.

И точно това е моето оръжие. Ще докажа на техния Бог кой народ заслужава Неговата сила – да ни пази и да ни подкрепя!“

„За миг облаци скриха звездите и Борис се усъмни в избора си. Но топъл вятър изчисти небето и мина покрай лицето му. Той сякаш усети бащино присъствие и тежка ръка върху рамото си.

Той въздъхна облекчено: „Благодаря Ти, Тангра! И сбогом, мой величествен Боже на прадедите ми. Твоето съгласие ще ми даде сили в тази религиозна война.“

Хановете не плачат. Но тази раздяла причини толкова голяма болка в сърцето на Борис, че една сълза се спусна по бузата му. Лек, топъл бриз пое сълзата и я понесе към небето.“

„Ханът за последно погледна небето, сякаш то вече не принадлежеше на Тангра. После затвори очи и промълви: — Моля Ти се, имам една последна молба... Помоли Новия Бог да обърне поглед към нас и да ни оцени така, както Ти ни оценяваше през поколенията – като достойни за Божията милост.“

„Стъпките на Хана натежаваха върху плочите на терасата. Тези няма и няколко метра до входа на сградата му се сториха така, сякаш извървява цели осем века. Той знаеше, че в утрешния ден светът ще бъде друг – и това зависи единствено от неговите действия.“

„Той не видя, но Ние видяхме как, след като се прибра от терасата, на нея кацна сокол. Птицата остана там само няколко минути, но сякаш бе дошла, за да ни разкаже за Пътя на Борис I – през погледа на онзи Бог, който не го изостави, докато Новият Бог не го пое под крилете Си.

Това бе духът на Тангра. Той нямаше как да си тръгне, преди да предаде народа си на Бога на настоящето и бъдещето.“

Само един древен и величествен Бог, превел народа си през осем века на кръв, преселения и победи, може да види болката в сълзата на Хана не като слабост, а като свещенодействие. Само Той може да разкаже тази история без гняв – с достойнството на родител, който пуска детето си да извърви своя нов, непознат път.

„Няма да бъда в човешки образ, а в благородната птица на рода Дуло. Аз ще бъда Соколът, който се явява всеки път, когато Ханът Го призове. Няма да бъда Богът в неговото сърце, но ще бъда Пътеводната му звезда и пазител на неговата съдба.“

УТРЕШНИЯ ДЕН...

Ханът не губи време. Тревогите от нощта са се превърнали в заповеди в ранното утро. Борис действа с точността на хирург и мащаба на империя. Той знае, че мирът не е просто липса на война, а стратегическо пространство, в което той ще изгради новата България.

„Ханът започна своите дела. Прати доверени хора, които да проучат ситуацията вътре в страната, по нейните граници и отвъд тях. Подготви дарове, подобаващи за велика държава, и избра най-добрите дипломати, за да подновят мира.“

Като сокол, който вижда през вековете...

В архивите на Константинопол (Византия)

Ромеите са записали Борис, а като заплаха. В техните хроники се отбелязва, че веднага след качването си на престола, Борис действа решително:

Демонстрация на сила: Записано е, че той изпраща пратеници при императрица Теодора с остро послание – че ако мирът не бъде подновен при неговите условия, той ще нахлуе в ромейските земи.

Архивите казват: „Българите, водени от новия си архонт Борис, се подготвиха за война.“ Те не видяха неговото смирение пред небето, а само неговата воля за мощ. За тях той беше новият „варварски“ господар, който не се страхува да иска своето.

В архивите на Франкската империя (Запада)

На Запад, в аналите на германските кралства, е записан първият голям дипломатически ход на Борис:

852 г. в Майнц: Записано е, че български пратеници са пристигнали при крал Лудвиг Немски с „богати дарове“.

Целта: Това са същите онези дарове, за които говорихме – кожи, злато и коприна. Франките са ги описали като знак за „почит“, но истината в архивите е друга: Борис е сключвал военен съюз. Той е искал да обгради Византия от две страни.

„Тайното“ в архивите

В архивите на враговете няма да намериш записано името „Тангра“. Те го наричат „езическо суеверие“. Те не разбраха, че Борис ги проучва.

Хронистите пишат за „промяната в нрава“ на българите. Те забелязват, че българите стават все по-вещи в преговорите.

Един византийски дипломат по-късно пише с почуда: „Тези българи говорят като нас, но мислят като вълци.“

Борис започва опасна игра на два фронта. Той е „верният приятел“ на Запада и „непреклонният съперник“ на Изтока, но всъщност не вярва на никого.

Вратата на покоите се разтвори рязко, пресичайки тежката тишина на залата. Стъпките на пратеника не бяха ритмичният марш на победоносен войн, а тътренето на човек, прекършен от умора и лоши вести.

— Господарю, дойдох да ти кажа това, което очите ти виждат. Пътувах на юг към Родопите и на запад към Охрид. Словените там са верни на меча ти, но не разбират дума от това, което пратениците ти четат по площадите. За тях администрацията в Плиска е чуждо тяло. Те говорят своя език, пеят своите песни и се чувстват като гости в собствената си страна. Те са тялото на България, но главата – твоята аристокрация – говори друг език.

— Болярите са бесни, господарю. Старият род Дуло и останалите знатни фамилии виждат в твоите опити за ред заплаха. Те казват: „Защо ни е гръцкото писмо? Защо ни е да се учим на техните лукави маниери? Нашите предци са рязали знаци върху дърво и камък („черти и резки“) и това ни стигаше.“ стах ги е от Византиската вяра.

Пратеникът замълчава за миг, после добавя най-горчивото:

— В църквите, които ромеите строят по границите ни, се говори само на гръцки. Те казват на хората ти: „Вашият език е варварски. Бог не го разбира. Ако искате спасение, трябва да станете ромеи по дух.“

Борис става от трона. Той разбира ужаса на ситуацията: Ужасна мисъл му мина през него:

"Гръцкият език е административен затвор.

Словенският език е неорганизирана стихия.

Прабългарският език е затворена каста."

Борис поглежда към пратеника и казва:

— Ти ми донесе вест за война, която не се води с конница. Византия няма да има нужда от армия. Тя просто ще изчака да се разпаднем отвътре.

— Какво ще правиш, господарю? — пита пратеникът.

Борис поглежда към тъмния ъгъл на залата, сякаш вижда бъдещето: — Ще търся трети път. 

Влезе най-близкият съветник на хана. Лицето му не беше озарено от радостта на победител, а от облекчението на човек, който току-що е избегнал пропаст. Той носеше свитък, запечатан с императорския печат на Константинопол.

— Господарю, пратениците се върнаха от Цариград. Ромеите склониха. Мирните споразумения са приети.

Борис повдига глава. Очите му, свикнали да гледат към хоризонта на степните битки, сега се впиват в лицето на съветника. — Приети? Михаил III и майка му Теодора са се съгласили на мир с „новия варварски хан“ толкова бързо? Кажи ми истината – какво поискаха в замяна?

— Потвърждават границите, които баща ти Пресиян завоюва. Родопите и беломорските земи остават наши. Но споразумението е крехко като първия лед. Те ни признават, защото имат свои проблеми на изток с арабите. Но поставиха условие, което е като нож, опрян в гърлото ни: България трябва да спре да гледа на Запад.

Борис се усмихва горчиво. — Те искат да ни изолират от франките на Лудвиг. Искат да сме техен „нисък съсед“, който им дължи мира си. Успяхме ли да запазим достойнството на рода?

— Успяхме, господарю. Но болярите в Плиска вече роптаят. Те казват: „Защо ни е мир с тези лицемерни гърци? Нашите коне са бързи, а мечовете ни жадуват кръв. Пресиян ни водеше към победи, а Борис подписва пергаменти.“ Те не разбират, че държавата е изтощена, че словените в новите земи още не знаят кой е техният господар и че ако започнем война сега, ще я водим на три фронта.

Борис вече знаеше има нещо щом не искат да опщувам с Лудвиг.

„Защо?“ – този въпрос пулсира в слепоочията му. Защо на Константинопол му е толкова важно България да не подава ръка на Лудвиг Немски? Защо мирът на изток е обвързан с изолация на запад?

Той призовава своите най-доверени съгледвачи – хора, които познават пътищата на керваните и тайните на манастирите. Проучването му разкрива една невидима война, която е по-страшна от всяко бойно поле.

Спорът за „Римското наследство“

Лудвиг Немски е наследник на Карл Велики. Франките твърдят, че те са истинските наследници на Римската империя. Византийците (ромеите) пък смятат себе си за единствените легитимни господари на християнския свят.

Това е най-дълбокият конфликт, който Борис проучва през 852–853 г.:

В Рим стои Папата.

В Константинопол стои Патриархът. И двамата искат да покръстят „езичниците“ (българите), но не заради спасение на душите им, а за да разширят данъчните си зони и политическото си влияние. Ако Борис приеме християнството от Лудвиг (който е под властта на Рим), Византия губи контрол над Балканите завинаги.

Когато тази информация достегя до ушите на хана. Той вече знае как да действа. Знаех каво трябва да направя но незнаех как да го постигна.

Борис стои пред картата на познатия свят, очертана върху груб пергамент. Пръстът му проследява линията на Дунав, после се спуска към Константинопол и рязко завива към Рим. В главата му всичко вече си е дошло на мястото. Информацията за спора между Папата и Патриарха не е просто новина – тя е стратегия.

Годината е 854. Плиска е настръхнала. Борис стои пред картата, но този път погледът му не е насочен към Константинопол, а на северозапад. Там, където Морава се влива в Дунав, едно младо и борбено княжество – Великоморавия, начело с княз Ростислав, се гърчи в хватката на франките и влиянието на Папата.

Ростислав търси помощ. Той не иска да бъде погълнат от Лудвиг Немски, нито да бъде духовно поробен от немските епископи, пратени от Рим. Той изпраща пратеници до Борис с една едничка молба: „Помогни ни да запазим свободата си, и ние ще бъдем твоят щит на запад.“

За Борис това не е просто зов за помощ. Това е златният ключ към неговия план.

Разширение: Ако България помогне на Моравия, тя разширява влиянието си дълбоко в Централна Европа.

Армията: Войската на българите, „степните вълци“, не е усещала вкуса на голяма битка от времето на баща му Пресиян. Те са гладни за плячка и слава. Един поход ще кали новите попълнения и ще напомни на съседите, че българският меч още е остър.

Дипломатическият удар: Като подкрепи Ростислав срещу Лудвиг Немски, Борис показва на Запада, че България не е просто наблюдател, а господар на съдбините на Балканите.

Старите боляри се споглеждат. Очите им светват при мисълта за поход. — Нашата конница е готова, господарю! — извиква един от тях. — Тангра обича смелите. Нека пратим копията си на запад!

Но Борис мисли три хода напред. Той знае нещо, което болярите не подозират:

„Ако помогна на Ростислав, аз отслабвам влиянието на Рим в Моравия. Така показвам на Византия, че мога да преча на техните врагове (франките), но и че мога да бъда опасен съюзник. Аз не воювам само за територия. Воювам за правото да диктувам условията на покръстването, когато му дойде времето.“

Той знае, че това е нож с две остриета. Лудвиг Немски няма да прости лесно това „предателство“ на приятелството им от 852 г. Но Борис вече не е просто младият наследник – той е играчът, който разбърква картите на Европа.

Годината е 855...

Горчивият вкус на поражението е по-тежък от желязна броня. Годината е 855, а вестта за разгрома се носи по прашните пътища от Моравия към Плиска по-бързо от бита конница.

Борис седи в залата си, но този път не гледа картата с триумф. Планът му – великият шахматен ход за разширение на запад и съюз с Ростислав – се е провалил пред стената от стомана на Лудвиг Немски.

Българската лека конница, непобедима в откритите степи, се сблъсква с тежко въоръжената франкска кавалерия и укрепените им крепости. Лудвиг Немски не е просто владетел; той е военачалник, който защитава „Римското наследство“ с фанатизъм.

Военната мощ: Франките използват дисциплинирани блокове от тежка пехота и рицари, които българските стрелци трудно пробиват.

Борис е принуден да се оттегли. Не само че не печели нови земи, но и авторитетът му пред старите боляри е разклатен.

В залата влиза съветникът, същият, който преди година говореше за „време“. Сега гласът му трепери от гняв и страх.

— Господарю, оцелелите се връщат. Но те не носят плячка. Носят само раните си. Болярите от родовете Ерми и Чакарар вече викат по пазарите: „Ханът ни води в чужди войни, докато Тангра ни обръща гръб! Изгубихме мъже за една чужда земя, която не ни прие.“

Борис стои неподвижен. Всяка дума на съветника е като удар с камшик. — Те казват, че си слаб, Борисе — продължава съветникът. — Казват, че твоята „игра“ с пергаментите ни донесе само срам. Византия на юг вече се подсмихва. Михаил III знае за разгрома ти и ще поиска нови отстъпки, защото вижда, че мечът ти е прекършен на запад.

— Излез!!! — нареди Хана. Страшна мисъл мина през главата му:"Наказваш ли ме Тангра, само ти знаеш моя план? Наведе глава към пода, после ряско се иправи и посочи небето с ипъната ръка. Аз те пропъдих, така ли ти разбра мойте думи...."той неможа да довърши свойте думи и на ракатаме кацна сукола му.

Безмълвен стоеше хана вперил поглед в птицата, той осети знакът от своя Бог Тангра.— Какво да правя.?.— Птицата се премести и кацна там кадето под воедни карти се криеха докоменти за православието. Той ги четеше толкова много пъти опитвайки да рабере тази вяра толкоз чужда за него. После като се появи така отлетя.

Хана седна на трона потънал в мисли, и не стана до тъмен мрак. 

След няколко месеца...

Той вижда, че Лудвиг Немски, макар и победител, е изтощен. Франкската империя е огромна и тромава, разкъсвана от вътрешни борби между наследниците на Карл Велики.

Той има нужда западният фронт да утихне, за да се концентрира върху Византия.

Нищо не плаши византийския император повече от мисълта, че България и Франкската империя могат да си подадат ръка. Борис се възползва от поражението си като начало на приятелство. Галики егото на своя саперник.

Борис започва да загатва пред Лудвиг, че ако приеме новата вяра, би предпочел тя да дойде от Рим (през франките), а не от гръцкия Изток. Това е най-голямата стръв, която може да хвърли на Лудвиг.

Срещата в Майнц (852-855 г. отражение)

Историческите хроники отбелязват, че българските пратеници в тези години са чести гости в двора на франките. Те носят коприна и кожи, но всъщност купуват легитимност.

В Плиска обаче, съветникът му влиза с поредната тревожна вест: — Господарю, Лудвиг прие даровете. Той е склонен на мир. Но византийските шпиони вече са докладвали в Константинопол за преговорите ни. Император Михаил III е бесен. Той вижда в този мир „предателство“ към източното православие, което още дори не сме приели. Ромеите казват: „Борис се готви да пусне латинските свещеници до нашите граници!“

Борис се усмихва под мустак. — Точно това исках, съветнико. Нека Михаил беснее. Нека се страхува. Колкото по-близо сме до Лудвиг и Папата, толкова по-ценни ще ставаме за Византия. Те ще ни предложат злато, земя и автономия, само за да не пуснем Рим на Балканите. Но не тези блага го валнуваха... той мислеше как да създаде нова религия с техния бог.

По това време сръбският княз Властимир умира, а властта е разделена между тримата му синове — Мутимир, Стоймир и Гойник. Борис вижда в това разделение идеална възможност да наложи българския суверенитет над тях. Той се надява така да върне распекта в двореца си и към болярите.

Той иска да даде шанс на Владимир-Расате е първородният син на Борис I. Това е детето, което Борис е подготвял за велик войн и наследник на ханския престол в духа на старите традиции и клановете го харесват. Владимир израства в Плиска, заобиколен от конници, боляри и жреци на Тангра. За него силата е в меча, в лова и в старите родови закони.

Битката през 853–854 г. не е епично челно стълкновение на равни полета, където силата надделява над силата. Тя е битка на инстинкта срещу гордостта. Борис влиза в нея като завоевател, но попада в капана на планината.

Борис повежда тежката си конница на запад. Прабългарските ездачи са свикнали на бързина и маневреност, но с навлизането в сръбските земи (вероятно в района на днешна Рашка), теренът се променя. Пътищата стават тесни дефилета, обрасли с гъсти гори, а небето се скрива от високи зъбери.

Сърбите, водени от Мутимир и братята му, съзнателно избягват открита битка. Те оставят Борис да навлезе дълбоко в сърцето на планината.

В един момент българският авангард, воден от младия и разгорещен Владимир-Расате, се оказва откъснат от основните сили. В тесен проход, където конете едва се разминават, от скалите над тях се изсипва дъжд от камъни и стрели.

Това не е битка, а касапница. Сърбите удрят от засада. Българските воини не могат да разгърнат конницата си. Конете се плашат, настава хаос. Борис, който е с тилните части, чува виковете на сина си, но планината е между тях.

Пленяването на Расате

Владимир, борейки се до последно със стария меч на рода Дуло, е съборен от коня си. Около него падат дванадесетте велики боляри — елитът на Плиска, мъже, които са били стълбовете на властта на Борис. Когато сърбите притискат остриетата си до гърлата им, Борис е принуден да вдигне ръка и да спре настъплението.

За един баща и владетел няма нищо по-страшно от това: да гледаш сина си вързан, докато врагът се подхилва от високите скали.

Борис е принуден да преговаря. Сърбите поставят условия: незабавен мир и оттегляне на българите. За да гарантират безопасността си, те придружават Борис до самата граница при крепостта Раса.

Там се разиграва една от най-силните човешки сцени: Сръбските принцове Мутимир и Гойник водят Владимир-Расате. Синът на хана е в прах, с разкъсани дрехи и накърнена чест. Сърбите, в знак на неочаквано уважение или за да се подиграят със „слабостта“ на хана, му връчват дарове — два сокола и две кучета.

Борис приема даровете, но погледът му е прикован в очите на Владимир. Там той вижда не благодарност, че е спасен, а дива омраза. Владимир се чувства предаден, задето баща му е избрал преговорите пред това да опожари планината.

След като сърбите се оттеглят, Борис остава сам със сина си край лагерния огън. — „Тангра ни даде урок, сине,“ казва тихичко Борис. — „Тангра не обича страхливците, които плащат за мир,“ отвръща Расате.

В този миг Борис разбира, че е загубил не просто една битка. Той е загубил вярата на сина си.