При Крум България става пряк съсед на Франкската империя на Карл Велики след разгрома на Аварския хаганат. Крал на франките: от 768 г. до 814 г. (първоначално управлява съвместно с брат си Карломан до неговата смърт през 771 г.). Император на Запада: от 25 декември 800 г. (когато е коронясан от папа Лъв III в Рим) до смъртта му през 814 г.
Франкската държава в продължение на 46 години.
Хан Крум управлява България от 803 г. до 13 април 814 г.
Анали на кралството на франките (Annales Regni Francorum): Тези хроники описват как българите и словените се разпореждат в бившите аварски земи. За западните летописци Крум е войнствен владетел, който установява нова граница по средното течение на Дунав (около днешна Будапеща).
Пряк наследник: Людовик Благочестиви (814–840 г.) След смъртта на Карл през 814 г. поема цялата власт. Той се опитва да запази единството на империята и християнския ѝ характер, но управлението му е белязано от граждански войни между неговите собствени синове.
Хан Омуртаг, синът на Крум, управлява България в продължение на 17 години – от 814 г. до 831 г.
В западните хроники от IX век, най-вече в тези на Франкската империя при управлението на Людовик Благочестиви (лат. Ludovicus Pius), отношенията с България и хан Омуртаг са описани подробно поради граничните конфликти в Панония.
Бертински анали (Annales Bertiniani)
Те продължават историята на франкската държава и потвърждават присъствието на български войски в поречието на Драва и Сава, като отбелязват, че Людовик е бил принуден да укрепва източните си граници заради българската експанзия.
Ключови моменти в сведенията:
Дипломатическа активност: Омуртаг е представен като владетел, който активно използва дипломацията преди военната сила.
Сблъсък за словените: Основният конфликт е за контрола над племената в Панония (днешна Унгария и Хърватия), които франките наричат със събирателното име "словени".
Военна мощ: Западните извори признават способността на България да води успешни военни действия далеч от центъра Плиска, използвайки комбинирани сухопътни и речни сили.
След смъртта на хан Омуртаг през 831 г., управлението на България се поема от неговия най-малък син — хан Маламир (831–836 г.).
Енравота (Воин) – Първородният
Въпреки че е най-възрастният син, Енравота е лишен от правото да наследи престола. Причината е неговият интерес към християнството, което за онзи момент е огромна заплаха.
Звиница – Средният син
За Звиница се знае най-малко в преките исторически хроники. Той умира сравнително млад, още докато баща му Омуртаг е жив или малко след това, и никога не заема престола. Неговият син е Пресиян, който по-късно сяда на престола и разширява България към Македония и Албания. Звиница е и дядо на княз Борис1.
Маламир – Най-младият и наследник
умира млад и без наследници през 836 г.
След смъртта на Людовик Благочестиви
Борбата за власт
Людовик оставя трима оцелели синове: Лотар I, Людовик Немски и Шарл Плешиви.
Лотар I, като най-голям, претендира за императорската титла и върховната власт над цялата империя.
Людовик Немски и Шарл Плешиви се съюзяват срещу него, което води до кръвопролитната битка при Фонтену (841 г.), където Лотар е победен.
2. Страсбургските клетви (842 г.)
При управлението на Людовик II Немски (843–876 г.), Източнофранкското кралство достига до преки граници с българската държава, която по това време е в период на голямо териториално разширение.
Хан Пресиян I управлява България в периода 836 – 852 г.
Управлението на Людовик II Немски след разделянето на империята през 843 г. е период на консолидация на Източнофранкското кралство
Източната политика и съседството с България
Това е ключов елемент от неговото „второ време“. Людовик Немски е първият западен владетел, който активно се намесва в делата на Централна и Източна Европа:
Сблъсъкът с Великоморавия: Основният му противник е моравският княз Растислав. Людовик се опитва да подчини моравците политически и религиозно.
Съюзът с Борис I: За да обгради Великоморавия, Людовик Немски търси съюз с българския хан (по-късно княз) Борис I. През 862–864 г. двамата подготвят мащабна коалиция. Людовик обещава да изпрати немски духовници, които да покръстят българите.
Провалът на немската мисия: Планът му се проваля, когато Византия атакува България, възползвайки се от това, че войските на Людовик и Борис са заети на други фронтове. Това принуждава Борис I да приеме християнството от Константинопол вместо от Рим/Регенсбург.
Людовик Немски умира през 876 г. във Франкфурт, оставяйки след себе си държава, която вече има очертанията на средновековна Германия.
През втората половина на IX век се оформя интересна зависимост. Когато Великоморавия (при Ростислав) се чувства застрашена от Людовик Немски, тя търси съюз с Византия. В отговор на това Людовик Немски и Борис I сключват своя съюз. Това е класически пример за „врагът на моя враг е мой приятел“, пренесен на европейската сцена.
Град Регенсбург играе ролята на дипломатически център. Именно там български пратеници се срещат с Людовик Немски. Любопитно е, че западните извори отбелязват възхищението на франките от дисциплината и организацията на българската държава, която вече не е просто „варварска орда“, а подредена империя с централизирана власт.
Тази година е критична точка. Людовик Немски е готов да изпрати епископи в Плиска. Ако това се беше случило, България вероятно щеше да остане трайно в орбитата на Римската църква и латинската култура. „Дълбоката държава“ на Византия обаче реагира светкавично. Император Михаил III използва природни бедствия (земетресения и суша) в България като „знамение“ и нахлува, докато Борис е ангажиран на северозапад с франките.
Въпреки че не успява да покръсти българите, Людовик Немски полага основите на Свещената Римска империя (която по-късно официално ще се появи под това име). Той е първият владетел, който осъзнава, че бъдещето на държавата му зависи от стабилизирането на източната граница – там, където тя среща мощните държави на словените и българите.
Вашият анализ много точно улавя как фигурата на Людовик Немски преминава от борба за оцеляване в граждански войни към лидер на държава, която директно влияе на съдбата на Източна Европа.
Този исторически преглед прекрасно улавя динамиката на IX век – епоха, в която се коват основите на съвременна Европа. Сблъсъкът и взаимодействието между Франкската империя и България не са просто поредица от погранични конфликти, а истински шахматен двубой на най-високо геополитическо ниво.
Ето няколко ключови извода, които допълват Вашата картина на тези мащабни процеси:
Раждането на „Европейския баланс“
През IX век за първи път виждаме система от съюзи, която обхваща целия континент. Конфликтът между Людовик Немски и Ростислав Моравски, от една страна, и съюзът между Людовик и Борис I, от друга, е първообразът на модерната дипломация. Изборът на България да приеме християнството не е просто религиозен акт, а геополитическо решение, което определя културната граница на Европа за векове напред.
Словените като политически фактор
Много важно е Вашето уточнение за термина „словени“. В контекста на Франкските анали, борбата за контрол над панонските словени (дунавските славяни) е борба за ресурси и лоялност. Хан Омуртаг показва изключителна държавническа зрялост, като разбира, че управлението на тези нови територии изисква административна реформа – именно при него старата родово-племенна структура започва да отстъпва място на централизираното административно деление (комитати).
Административната реформа на хан Омуртаг, с която той въвежда комитатите, е един от най-значимите актове в българската държавна история. Тя бележи прехода от племенна федерация към централизирана средновековна монархия.
Дотогава България се е крепяла на съюз между прабългарските родове и славянските племена, които са запазвали известна вътрешна автономия. Омуртаг обаче осъзнава, че след експанзията при Крум, държавата е станала твърде голяма, за да бъде управлявана чрез лични преговори с племенни вождове.
Същност на реформата
Ликвидиране на племенната автономия: Омуртаг заменя племенните князе с назначени от него управители. Така централната власт в Плиска започва да контролира директно дори най-отдалечените райони.
Структура на комитата: Всеки комитат се управлява от комит (comitatus). Той притежава както административна, така и военна власт в поверения му район.
Военна йерархия: Под комита стоят тарканите (военни длъжностни лица), които отговарят за мобилизацията и защитата. Това прави българската войска изключително бърза и дисциплинирана – нещо, което прави впечатление на франкските летописци.
Въвеждането на комитатите е пряк отговор на съседството с Франкската империя. Франките използват подобна система (графства), и Омуртаг вероятно заимства този модел, за да укрепи новите граници по поречието на среден Дунав, Тиса и Драва.
В йерархията на Първото българско царство, тарканите са били гръбнакът на държавното управление и военната мощ. Докато комитите са били административните управители на областите (комитатите), тарканите са представлявали висшата военна и изпълнителна власт, действаща като пряка връзка между хана и местните структури.
Титлата е с прабългарски произход и носи широк спектър от отговорности, които я правят уникална за епохата.
Видове таркани и техните роли
В изворите и каменните надписи (особено от времето на Омуртаг и Маламир) се срещат различни степени на тази титла:
Боритаркан: Смята се, че това е една от най-високите титли, вероятно свързана с командването на елитни военни части или управлението на стратегически крепости.
Олгутаркан: Титла, която често се свързва с висши държавни чиновници, натоварени със специални мисии или управление на по-малки административни единици.
Жупан-таркан: Комбинирана титла, която подсказва за прехода и сливането на прабългарската военна структура със славянската племенна организация (жупите).
Трапезица и „хранените хора“ на хана
Много от тарканите са били част от т.нар. „хранени хора“ (сотрапезници) на владетеля. Това не е просто метафора за хранене, а висша степен на доверие и лична лояност. В надписите на Омуртаг често четем: "Неговият хранен човек (името), като отиде във войната, се удави в река Тиса. Той беше от рода (името)." Тези епитафии показват, че тарканите са били аристокрация на дълга – хора, които са заемали постовете си не само по рождение, но и заради лични заслуги и вярност към държавната доктрина.
Прабългарските надписи, оставени от Омуртаг и Маламир, са уникално явление. Докато на Запад летописите са предимно върху пергамент, в България държавната идеология се изсича върху камък.
Надписът на копан Корсис: В него се споменава как този висш сановник се удавя в река Драва по време на поход срещу франките. Това е пряко доказателство за присъствието на българската аристокрация на „първа линия“ в Панония.
Централна власт (Кан): Издава заповеди и стратегии.
Изпълнителна власт (Таркани): Професионални военни, които контролират територията.
Административна власт (Комити): Управляват цивилното население и събират ресурси.
Когато говорим за „петте клана“, навлизаме в най-дълбоката и древна структура на прабългарската държавност. В контекста на административната реформа на Омуртаг и прехода към комитати, тези кланове представляват старата родова аристокрация, която е заемала върховете на централната власт в Плиска.
Според историческите сведения (най-вече „Именника на българските ханове“ и каменните надписи), тези фамилии са заемали наследствени позиции, които са били над местните управители.
Кланът Дуло: Върховната власт
Кланът Ерми: Регенти и дипломати
Клановете Вокил и Угаин: Военната елита
Кланът Чакарар: Стратезите
Къде се позиционират в административната схема?
Ниво 1 (Кръгът на клановете): В Плиска. Тук са представителите на 5-те клана. Те заемат длъжностите Кавхан (пръв съветник), Ичиргу-боил (управител на вътрешната област и дипломат) и висшите Таркани.
Ниво 2 (Комитати): Тук властта е „делегирана“. Комитите, които управляват областите (например Белградската или Средецката), са назначени от хана, като често са избирани именно от тези лоялни кланове, за да се гарантира, че провинцията няма да се разбунтува.
Ниво 3 (Границата): Тук тарканите (като копан Корсис от рода Чакарар или Ерми) командват гарнизоните срещу войските на Людовик Благочестиви.
Важно уточнение: Реформата на Омуртаг всъщност е удар срещу прекомерната власт на клановете. Чрез въвеждането на комитатите, той прави така, че един аристократ да бъде верен на държавната длъжност, а не само на роднинската си връзка.
Ичиргу-боилът (чъргубилят) е фигурата, която олицетворява този нов ред. Неговата роля е уникална и многопластова:
Господарят на „Вътрешната област“
Докато комитите управляват периферията (граничните комитати), Ичиргу-боилът отговаря за ядрото на държавата – територията около Плиска и Преслав. Това е най-важната зона, където са съсредоточени ресурсите и легитимността на властта. Той е бил пряк комендант на столичния гарнизон и е отговарял за сигурността на владетеля.
Третият в държавата (След Канасубиги и Кавхана)
В йерархията на централната власт Ичиргу-боилът е бил част от „триумвирата“ на управлението.
Кавханът е бил пръв съветник и често е командвал войските в най-критичните направления (например при сблъсъците с франките по Драва).
Ичиргу-боилът е бил „министър на вътрешните работи“ и висш дипломат.
Ако говорим за управлението на хан Маламир (831–836 г.), най-малкият син на Омуртаг, виждаме окончателното триумфиране на „държавния модел“ над „родствения модел“.
При Маламир системата, изградена от баща му, преминава през първия си голям тест: управление при непълнолетие (в началото) и династична криза. Тук ролята на централната власт и висшите длъжности става по-видима от всякога.
Кавхан Исбул – „Силният човек“ на епохата
При Маламир фигурата на кавхана достига своя апогей. Тъй като Маламир е млад, кавхан Исбул (вероятно от един от големите кланове, но безкрайно лоялен на династията Дуло) става съуправител.
Държавност над всичко: В надписите от това време името на кавхан Исбул стои непосредствено до това на хана. Те заедно строят водопроводи и участват в походи.
Елиминиране на вътрешната опозиция: Смята се, че именно по времето на Маламир и под влиянието на консервативната аристокрация (и вероятно със съвета на Исбул) е екзекутиран Енравота. Това е болезнен, но ясен сигнал: държавната идеология (традиционализмът) е по-важна от личните предпочитания на първородния син.
Разширението на юг и изток
Макар Омуртаг да е известен с „мирната си политика“ с Византия, при Маламир България преминава в настъпление.
Пловдив (Филипопол): При Маламир Пловдив е окончателно присъединен към България. Тук системата на комитатите започва да се прилага в Тракия. Назначени са управители, които да интегрират местното население.
Смисълът на тарканите: Военните операции в Родопите и Тракия се водят от професионални военачалници, докато хана и кавхана координират общата стратегия от Плиска.
Пресиян – Приемствеността на Звиница
След ранната смърт на Маламир (който не оставя наследници), властта преминава у Пресиян, сина на средния брат Звиница. Това е критичен момент. Ако старата система на 5-те клана беше все още толкова деструктивна, колкото през VIII век, държавата щеше да потъне в гражданска война за престола.
Резултатът: Преходът е плавен. Това доказва, че реформата на Омуртаг е сработила – администрацията (тарканите и комитите) и централният съвет на боилите са поддържали държавната цялост, независимо кой е на върха.
Отношенията с Лудвиг Немски (Началото)
При Маламир и след това при Пресиян започва оформянето на онази „Източна политика“, която Вие описахте при Людовик Немски. Българската държава вече действа като консолидирана сила. Тя не просто защитава границите си при Будапеща и по река Драва, а започва да проектира влиянието си дълбоко в Македония, което по-късно ще се превърне в ядрото на държавата.
Реформите на Омуртаг (комитатите) отслабиха политическата власт на клановете, но не унищожиха тяхното самочувствие и влияние в провинцията.
При Омуртаг България е била разделена на около 8 до 10 големи административни единици (комитата).
След смъртта на Омуртаг (831 г.), броят и обхватът на комитатите претърпяват значителна еволюция.
Административната машина, която той задвижва, се оказва толкова ефективна, че наследниците му — Маламир и Пресиян, я използват, за да „погълнат“ огромни нови територии на юг и югозапад.
Ето как се променя административната карта на България в периода между Омуртаг и Борис I (приблизително 831–864 г.):
Увеличаване на броя: От 10 към 12-14 комитата
Докато при Омуртаг фокусът е върху укрепването на границата с Франкската империя на северозапад, при сина му Маламир и внука му Пресиян центърът на тежестта се измества.
Македонският комитат (Кутмичевица): Това е най-голямото разширение. Пресиян успява да интегрира по-голямата част от Македония. Тъй като това е огромна територия, тя не е била един комитат, а е била разделена на няколко нови административни единици (вероятно около 3-4 нови комитата).
Тракийски комитат: След превземането на Пловдив (Филипопол), районът около Горнотракийската низина също е организиран като комитат, за да се контролира византийската граница.
Структурата на „Десетте комитата“
В историческите извори от времето на Борис I (непосредствено след периода на Пресиян) често се говори за „десетте комитата“, които се вдигат на бунт. Важно е да уточним:
Тези „10 комитата“ вероятно представляват старото ядро на държавата (Мизия и част от Тракия).
Новите територии в Македония и Албания често са имали по-специален статут в началото, докато бъдат напълно интегрирани.
Промяна в ролята на Комита
След Омуртаг, фигурата на комита става още по-силна. В новите земи (Македония) комитите не са просто военни управители, а културни и политически администратори.
Те трябва да балансират между местното славянско население (словените) и централната власт в Плиска.
Успехът на Пресиян в Македония се дължи именно на това, че той изпраща там комити, които не действат като завоеватели, а като защитници на словените срещу византийския натиск.
Числото 52, споменато в западните хроники (Бертинските анали), не е случайно. То съвпада с броя на административните центрове и стратегическите родове, които са имали правото да носят титлата „боил“ (висш аристократ).
Висши боили: Това са представителите на онези основни кланове (като Дуло, Ерми, Вокил, Угаин), които живеят в Плиска и заемат постовете Кавхан, Ичиргу-боил и главни Таркани.
Провинциални боили (Комити): Това са хората, изпратени да управляват десетте комитата. Всеки комит е имал свой собствен „двор“ и подчинени родове в своята област.
Структурата на „Многото родове“
Българската аристокрация е била разделена на две основни групи:
Велики боили (Боляри): Те са били точно 6 или 12 в най-близкия съвет на хана. Те са „гръбнакът“ на държавата.
Малки боили (Багаини): Това е много по-многобройна прослойка. Те са били стотици. Багаините са били по-ниската степен аристокрация – офицери, местни администратори и началници на по-малки крепости вътре в комитатите.
Защо Борис I удря точно тези 52 рода?
Когато се вдига бунтът през 866 г., срещу Борис не излиза целият народ, а управителите на десетте комитата заедно със своите роднини и приближени.
Тези 52-ма боляри са били „лицето“ на опозицията. Те са контролирали местните гарнизони и ресурси.
Чрез екзекуцията им, Борис не унищожава всички знатни българи, а политическия елит, който е имал капацитета да организира преврат.
Родовете „под“ комитатите
Във всеки комитат (като Белградския или Средецкия) е имало десетки по-малки родове.
Те са отговаряли за конкретни селища или погранични постове.
След погрома над 52-та рода, тези по-малки родове (които не са участвали пряко или са останали лоялни) всъщност заемат местата на старата елита. Те стават новите „хранени хора“ на християнския княз.
Първото българско царство при Омуртаг и Борис I започва да прилича поразително на Франкската империя на Карл Велики и Людовик Благочестиви.
Ето как можем да съпоставим двете системи:
Комитът срещу Графа (Comes)
Във Франкската империя графът (comes) е бил държавен чиновник, назначен от краля, който управлява определена територия (pagus/графство).
В България комитът (титла, която идва директно от латинското comes) изпълнява абсолютно същата роля.
Както франкският граф, така и българският комит са имали съдебна, административна и военна власт в своя район. Те са били „малки крале“ в своите области, но напълно зависими от централната власт.
Родът като териториална единица
Разликата, която Вие долавяте с „родовете“, е в произхода на властта:
При франките: Графствата често се раздават като феоди. Ако си лоялен, получаваш земя.
В България: Преди Омуртаг, родовете (клановете) са притежавали земята по право на традицията. Реформата на Омуртаг обаче прави нещо революционно: тя превръща родовата територия в държавно графство.
Тези 52 рода всъщност са били фамилиите, които са „държали“ ключовите региони. Те са били нещо като наследствени графове.
Аз- Преди Борис1 ли графствата в Франкската империя почват да распокъсват с амбиция за своя държава,царство?
ИИ- Да, точно така се случва и това е един от най-впечатляващите паралели в средновековната история. Докато Борис I (852–889 г.) се бори да централизира България и да смаже родовата опозиция, Франкската империя буквално се разпада пред очите му именно заради амбициите на местните графове и кралските синове.
Процесът на разпокъсване започва веднага след смъртта на Карл Велики (814 г.), но достига своята критична точка точно преди и по време на ранното управление на Борис I.
Само 9 години преди Борис I да се възкачи на престола, тримата синове на Людовик Благочестиви (Лотар, Людовик Немски и Шарл Плешиви) разделят империята на три части.
Сравнението: Борис I срещу Франкските крале
Интересно е да видим как двата свята реагират на една и съща заплаха (силната аристокрация):
При Людовик II Немски е парадоксален: той полага основите на бъдещата Германия, но в същото време губи контрола над своите графове (феодалите).
Разпадането на Източнофранкското кралство на „феодална мощ“ преминава през три критични етапа:
Смъртта на Людовик Немски (876 г.) – Първият удар
Докато е жив, Людовик Немски успява да държи юздите благодарение на личния си авторитет и постоянните войни (включително преговорите с Борис I). Но веднага след смъртта му през 876 г., държавата му се разпада на три части между неговите синове:
Карлман получава Бавария (границата с България).
Людовик Млади получава Саксония и Франкония.
Карл Дебели получава Швабия.
Ето как изглежда „времевата снимка“ на 876 г., за да се ориентирате веднага:
В България: Княз Борис I (852–889 г.)
През 876 г. Борис I е в разцвета на своето управление.
Покръстен ли е? Да, от цели 12 години (покръстен е през 864 г.).
Още ли е на власт? Да, той управлява още 13 години след това (до 889 г., когато се оттегля в манастир).
Състояние на държавата: Бунтът на 52-та болярски рода е потушен преди 10 години (866 г.). Старата съпротива е прекършена. Борис вече е наложил новата християнска администрация.
Преди 10г.
Борис I е бил изключителен прагматик. Неговата цел не е била просто да смени религията, а да спаси България от съдбата на Франкската империя – разпадане на парчета поради амбициите на местните велможи.
Ето как Борис „следи изкъсо“ своите комитати, за да не допусне „западната болест“ (феодалното раздробяване):
Ликвидирането на „Наследственото право“
Във Франкската империя графовете започват да предават властта на синовете си, което ги прави независими от краля. Притиснително за нас!
Борис разбира, че комитите (графовете) винаги ще имат изкушението да се обявят за независими. Предвижда ситоация, преди да се случи.
Борис разбира, че комитите (графовете) винаги ще имат изкушението да се обявят за независими. Затова той използва новата християнска вяра, за да изгради втора мрежа за контрол:
Във всеки комитат той изпраща духовници, които са пряко подчинени на архиепископията в Плиска (а тя е подчинена на него).
Така той има „уши и очи“ в провинцията, които не са част от местната болярска аристокрация. Ако един комит започне да проявява „наглост“, църквата веднага сигнализира на центъра.
Маневрирането: Не само между Папата и Патриарха
Вашето наблюдение за маневрирането е много точно. Борис използва преговорите с Папата не само за църковни цели, но и за да държи Византия под напрежение.
Докато Людовик Немски и неговите наследници губят време в граждански войни, Борис използва това време, за да централизира България.
Борис наистина не е имал лукса да действа постепенно. Нека разгледаме тези „библейски“ обстоятелства, които го принуждават да вземе най-трудното решение:
През 863 – 864 г. България е в състояние на пълен колапс:
Земетресения и суша: Реколтите са унищожени, добитъкът измира. Гладът е масов.
Манипулацията: Византийските агенти и духовници умело разпространяват слуха, че това е „божие наказание“, защото българите почитат Тангра, а не „истинския бог“.
Военният натиск: Докато Борис е на северозапад да подкрепя Людовик Немски, император Михаил III напада България. Но византийците не палят и не грабят — те носят със себе си жито.
Хляб срещу Вяра
Това е моментът на върховно изпитание. Борис I е поставен пред избор: да гледа как народът му измира от глад или да приеме „гръцката вяра“ в замяна на мир и продоволствие.
„Дълбокият мир“: Борис сключва мир без нито една битка. Византия дава жито, а Борис обещава да се покръсти.
Бързината: Той се покръства тайно в Плиска през нощта, за да не провокира веднага старите боляри (онези 52 рода). Той знае, че това ще изглежда като капитулация пред Византия.
Болярите и „Наглостта“
Тук се навързва Вашата теза за контрола над комитатите. За 52-та рода гладът е бил оправдание да поискат главата на Борис. Те са казвали: "Ти ни предаде на гърците, затова боговете ни наказват".
Когато Борис започва да налага новата администрация, той всъщност се опитва да замени религиозния фанатизъм на болярите с държавна дисциплина.
Той е знаел, че ако не прекърши тези 52 рода през 866 г., те ще използват всяко следващо бедствие (суша или война), за да разкъсат държавата на парчета, както графовете на запад правят с империята на Людовик Немски.
Борис приема „леката ръка“ само в началото, когато е принуден. Но след като нахранва народа и стабилизира границите, той става безмилостен към онези, които застрашават единството. Той разбира, че един гладен народ може да бъде нахранен с жито, но една разпокъсана държава не може да бъде събрана лесно.
За онова време 52-мата боляри приемат, че Борис I е станал слаб; смятат, че чуждата религия го е направила мекошав и роб на Византия. Те не подозират, че тяхното лицемерие и нарцистичен стремеж към власт се следят изкъсо. Търпението на владетеля е на границата.
Той е приел чуждата вяра с висша цел – да нахрани гладуващия народ и да го предпази от пълно военно поглъщане от страна на Византия. Неговата интелигентност му е позволила да бъде гъвкав: той поиска своя собствена църква, играта за лична победа, че ако пожелае, може да я напълни с обучаващи монаси от Рим. Това поставя Византия отново в позиция за преговори.
Но болярите, заслепени от желанието си за влияние, се бунтуват. Този акт в наше време бихме нарекли опит за държавен преврат, а държавната измяна винаги се наказва със смърт.
Мишената на бунта: Вие правилно отбелязвате, че това е преврат. Болярите не са искали просто „старите богове“, те са искали старата система, в която ханът е само „пръв сред равни“, а не самодържец.
Дипломатическият блъф: Борис I наистина използва Рим като „плашило“ за Византия. Той казва на Константинопол: „Ако не ми дадете независима църква, ще доведа папата в Плиска“. Това е шахматен ход, който болярите, потънали в своя регионален нарцисизъм, не са могли да проумеят.
Избиването на 52-та рода не е акт на безпричинна жестокост, а един мъчителен и тежък избор.
Борис е знаел, че границата между лоялността и безграничната омраза е почти невидима. Като наследник, на него също са му втълпявали, че Родът е над всичко, но той е видял в Хана истинския Баща и пазител на народната гордост. В оня ден на върховен избор чувствата в него са били толкова сложни и болезнени, че едва ли можем дори да си ги представим. Този грях който ще се носи като тежка верига, смърта на дете. Но това са деца които ще носят омразата която може да онищожи държавата. И ще спъ до тук защото несъм там...за да осетя гладъ, натиска на Византия. Дори немога да вкуся страховете нито на обикновения човек, нито на хана. Знам че този избор запази целоста на държавата. Докато в друга държава след всеки следващ наследник се дели като парчета от пица...
Докато на запад, в бившата империя на Карл Велики, наследниците разрязват земята и властта на все по-малки и враждуващи части, Борис I решава да изкове един монолит. Той разбира, че държавата не е баница, която се дели по равно между роднини, а организъм, който се нуждае от единен център, за да диша.
За да разберем кога Карлман поема властта. Ето хронологията на неговото царуване:
Управител на Бавария (856–876 г.)
Още докато баща му Людовик Немски е жив, Карлман е назначен за управител на Бавария и пограничните марки (Панoния и Каринтия).
Това означава, че той е прекият съсед на България в продължение на 20 години преди официално да седне на престола.
В този период той често влиза в конфликти и преговори с българските ханове (Маламир, Пресиян и Борис I) заради контрола над словените.
Крал на Бавария (876–880 г.)
Официалното му царуване като независим крал започва със смъртта на баща му на 28 август 876 г.
Съгласно разделението на Източнофранкското кралство, той получава най-източната част – Бавария, която по това време включва земи, опиращи директно в българските комитати по Дунав и Драва.
Управлява до смъртта си на 22 септември 880 г.
Мисията във Великоморавия (863 г.) – Византийският ход
Докато Борис I и Людовик Немски планират своя съюз в Регенсбург, Византия решава да удари в тила им.
Целта: Моравският княз Ростислав иска славянско богослужение, за да се отърве от немското влияние (на Карлман и баща му).
Инструментът: Византия изпраща Кирил и Методий. Глаголицата е създадена, за да направи словените лоялни на Константинопол, а не на Рим или Франкфурт.
Резултатът: Това директно блокира плановете на Карлман за лесно поглъщане на Моравия.
Сблъсъкът с немското духовенство
Методий прекарва години в битки с баварските епископи (подвластни на Карлман). Немците дори го хвърлят в затвора в Елванген (870–873 г.).
Защо? Защото немската църква смята Панония и Моравия за своя „бащиния“. Кирил и Методий пречат на феодалното и религиозно разширение на Източнофранкското кралство.
Тук се появява парадоксът: Борис I наблюдава как Методий се бори с немците и разбира, че тези двама братя държат ключа към независимостта.
Големият финал: 885–886 г.
След смъртта на Методий (885 г.), неговите ученици (Климент, Наум и Ангеларий) са прогонени от Моравия от немския епископ Вихинг. Те бягат на юг към Дунав.
На границата: Те пристигат в Белград (единия от 10-те комитата на Омуртаг).
Комитът на Белград: Борис I е инструктирал своите комити да следят за тези хора. Управителят на Белград веднага разбира каква ценност са те и ги изпраща под конвой в Плиска.
Защо Борис ги приема с отворени обятия?
Тук се затваря кръгът на нашия разговор за 52-та боляри и тежкия избор:
Борис I е избил родовата аристокрация, за да спаси държавата, но му липсва „лепило“, което да съедини народа.
Гръцкият език на Византия го прави „роб“, а латинският на Людовик Немски го прави „васал“.
Кирил и Методий му дават третия път: Български език и славянска азбука.
Изводът:
Кирил и Методий са хората, които превръщат административната реформа на Омуртаг (комитатите) в културна крепост. Борис I използва тяхното дело, за да каже на Изтока и на Запада: „Аз имам вашата вяра, но я изразявам на своя език. Вече не съм нито гръцки роб, нито немски васал.“
Но какво му коства на Борис1 хан на трудните избори и правилните решения... (Втората част започва: Човешката гледна точка от един владетел, като приказка за Тангра и трудни избори на Борис1 ....)
Няма коментари:
Публикуване на коментар