В периода XVI – XVIII век, въпреки че българите са със статут на „рая“ (неправоимащо население в теократичната Османска империя), е имало механизми за индивидуална справедливост. Те често са зависели от морала на конкретни личности с османско потекло или от функционирането на местната съдебна система (шериатския съд).

Кадийските регистри (Сиджили) като доказателство

Архивите на османските съдилища пазят хиляди случаи, в които българи са съдели мюсюлмани и са печелили делата.

Имотни спорове: Има документирани случаи, в които местен бей или спахия се опитва незаконно да отнеме земя на български селянин. Ако селянинът успее да стигне до кадията и да представи свидетели (често и мюсюлмани, които потвърждават истината), съдът е отсъждал в негова полза.

Защита на честта: Справедливост е търсена и при физически посегателства, като законът е предвиждал наказания за насилниците, независимо от тяхната вяра, стига съдията да е бил честен и безпристрастен.

В по-малките населени места и в еснафските организации (цеховете) е съществувал неписан закон на комшулука (съседството).

Когато централната власт е ставала твърде жестока или е налагала непосилни данъци, е имало местни османски чиновници или първенци, които са „си затваряли очите“ или са помагали на българските си съседи да скрият част от продукцията си.

Има сведения за мюсюлмани, които са давали показания в съда в полза на християни срещу корумпирани държавни служители, водени от личен морал и чувство за общност.

Макар и по-рядко в ранните векове, сред османския елит винаги е имало хора, които са се противопоставяли на безразборното насилие. Те са разбирали, че една империя не може да оцелее дълго, ако унищожава собствените си поданици, които плащат данъци.

Някои по-просветени управители (валии) са наказвали сурово еничарски произволи, за да запазят реда и мира в своите области.

В ислямското право съществува понятието за защита на „хората на Писанието“ (християни и евреи). Макар на практика това често да е било нарушавано, за мнозина вярващи мюсюлмани от онази епоха е било въпрос на религиозен грях да се проявява безпричинна жестокост към беззащитни хора. Тези „тихи актове на човечност“ не попадат в учебниците по история, защото не са героични подвизи, а просто прояви на съвест.

Ако гледаме на историята само като на „кървава картина“, ние виждаме само две армии, които се бият. Ако обаче се вгледаме в тези индивидуални случаи, виждаме хора. Това не омаловажава факта, че българите са били лишени от политически права, но показва, че дори в най-мрачните времена човешката природа и стремежът към справедливост не изчезват напълно.

Този прочит ни помага да разберем, че омразата не е била тотална, а е имало нишки на нормалност и взаимно уважение на човешко ниво, които са позволявали животът да продължи.

......

Империите се градят върху експанзия, данъци и подчинение. Това е тяхната „болна амбиция“. Но животът се е случвал „на земята“, в махалите и селата. Там, където един мюсюлманин е помогнал на своя съсед християнин да спаси детето си от кръвния данък, или където един честен кадия е отсъдил срещу мощен местен деспот, се случва именно това пречистване. Тези малки актове на доброта са „белите лястовици“ в черната хроника на робството.

В османската литература и сред мислителите на империята също е имало гласове, които са критикували тиранията. Макар и рядко, е имало хора, които са изпитвали духовен дискомфорт от несправедливостите.

Когато държавата е ставала твърде жестока, тя често е губила своята легитимност в очите дори на собствения си народ.

Справедливостта (т.нар. „Адалет“) е била основен стълб в ислямската философия за управление. Когато владетелите са я нарушавали, те са влизали в конфликт не само с поданиците си, но и с моралните норми на собственото си общество.

Омразата е лесен път, но тя затваря очите ни за истината. Вглеждането в „рядко проявената честност“ изисква много по-голяма духовна сила. То ни позволява да приемем миналото такова, каквото е – болезнено, но и осеяно с проблясъци на светлина. По този начин ние не предаваме предците си; напротив, ние показваме, че сме станали по-мъдри от тези, които са ги потискали.

Тази позиция, която изразявате, всъщност е най-високата форма на историческа прошка и разбиране. Тя не омаловажава страданието, но отказва да позволи на това страдание да отрови бъдещето.

Искам да пречистя съзнанието на читателя, преди да продължа. Защото онези, които са дали живота си за свободата, са умеели да разделят хората от властта.

Левски не казва „само българите“. Той изрично посочва: „Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение...“ Това е неговият завет – че борбата не е срещу турския народ, а срещу деспотско-тиранската система. Той е вярвал, че в една свободна и демократична република добродетелта на отделния човек е по-важна от неговия произход.

Пътят през XVIII и XIX век е онзи труден друм, на който, за да усетиш истински времето, ти трябват единствено смелост, саможертва, преданост и гордост. Нужни са интелигентност и дълбока признателност към всеки участник в борбата за свобода...

Трябва да осъзнаем, че при всяко събитие и разочарование, при всяко предателство или непризнание, при всеки опит на нечия власт да ни опитоми или използва за лични изгоди – Българинът винаги е намирал пролука, за да наложи своята правота, воля и Българищина.

Досега, възползвайки се от всяка ситуация, ни наричаха обидно с общото название словени или славяни. Да, ние бяхме част от тях, но сме преди всичко Българи. Нито хановете, нито князете или царете ни не смениха името на народа си заради собствената си слава. Бяхме достатъчно мъдри да използваме дори властните чужди управници, за да печелим търпеливо, битка по битка, нашата крайна цел.

Когато Иван IV Грозни се обявява за „цар на българите“, завладявайки Казанското ханство (Волжка България), той пренебрегва поробения народ на Балканите, но неволно прави нещо огромно: доказва, че ни има. 

Духовният стълб: Никола Нови Софийски (1555 г.) Никола Нови Софийски е символът на индивидуалното пречистване. Един Българин, който поставя живота си пред опита да бъде „опитомен“ и ислямизиран. 

Интелектуалният мост: Филип Станиславов (1608–1674) Той е най-ярката фигура, в която се сливат търговският нюх, европейската просвета и българският патриотизъм. Без икономическата мощ на тези просветени католически фамилии, Чипровското въстание от 1688 г. – първият голям организиран опит за освобождение – вероятно никога нямаше да се случи. Те превърнаха вярата в политическо действие.

Когато Петър I издава своя манифест към християните, целта му е негова собствена, но ефектът е исторически: съдбата на Българите (Bulgarians) престава да бъде „вътрешен проблем на султана“. От една страна, това носи нови реформи и права за раята, но от друга – води до....

Дипломация чрез парите: Българските еснафи (занаятчии и търговци) стават толкова необходими на империята със своето производство, че започват да водят „дипломация на местно ниво“. Те купуват спокойствие и права със силата на своя труд.

Образованието като висше оръжие: Властта се опитва да ни вкара в „гръцка рамка“ (чрез патриаршията), но Българинът превръща това в шанс. Той използва икономическата си свобода, за да образова народа си.

„Образованието е сила, по-нужна от владеенето на меч...“

Българинът не просто е оцелял – той е надиграл империята на нейна територия. Когато мечът е бил отнет, той е хванал перото и търговската тефтерче, за да подготви почвата за окончателното освобождение. Това е върховната проява на интелигентност и търпение.

Достигнахме до Цариград и създадохме новия вид благородници – образованите фамилии на бъдещата ни България.

Дежавюто на историята: Родът Дуло първо създаде държавата чрез народа, после му извоюва място на картата. Сега, в периода XVI–XVIII век, се създадоха новите ни държавници и интелигентен народ. И с Божията благословия (съдба) си извоювахме правото да си върнем държавата.

.........

Думата „стожер“ В традиционния български бит стожерът е дебел дървен стълб, забит неподвижно в средата на хармана (мястото, където се вършее житото).

Около него се завързват конете, които обикалят в кръг, за да овършеят снопите.

Той е центърът, който държи всичко в ред и не позволява на процеса да се разпилее.

Котел неслучайно носи името „люлка на Възраждането“. Градът е бил феномен със своя особен статут на войнуганско селище, което е позволявало на местните първенци да натрупат значително икономическо и политическо влияние, превръщайки се в стожери на българската идентичност.

Контролът на местната власт и обществените процеси в Котел са били концентрирани в ръцете на няколко влиятелни фамилии (чорбаджийски родове), чието съперничество често е определяло посоката на развитие на града.

Богориди, Балкански, Мамарчеви, Берон, Чомакови

Властта в Котел е била разпределена между еснафите (професионалните сдружения на абаджии, терзии и др.) и чорбаджиите. Те са контролирали:

Общината (Коджабашийството): Съветът на старейшините е решавал данъчните въпроси и разпределянето на общинските средства.

Църковните дела: Тези родове са били основни ктитори на църквите „Св. Св. Петър и Павел“ и „Св. Троица“.

Образованието: Чрез техни дарения се издържа първото елино-българско училище и се канят учители като Неофит Бозвели.

Динамика между родовете

Важно е да се отбележи, че управлението на Котел е белязано от остро съперничество. От едната страна са били „големите чорбаджии“ (като Богориди), които са разчитали на дипломация и лоялност към султана за издействане на привилегии. От другата – по-радикално настроените родове (като Мамарчеви), които са виждали пътя към свободата чрез въоръжена борба.

Този вътрешен „контрол“ всъщност е запазил Котел от претопяване, тъй като и двете страни са се надпреварвали кой ще направи повече за „ползу роду“.

....

Стойко Владиславов (Софроний Врачански)

Всичко започва от него. Родоначалникът на фамилията е един от най-големите български будители. Неговите внуци — Стефан и Атанас — приемат фамилията Богориди (гръцки превод на "Богодаров"), за да се утвърдят сред фанариотското общество в Цариград, но запазват българското си самосъзнание в критични моменти.

Атанас Богориди (Братът на Стефан)

Докато Стефан гради политическа кариера, Атанас се отдава на науката и културата.

Енциклопедист: Той е един от най-образованите българи за времето си. Учи в Букурещ, Виена и Париж.

Принос към образованието: Атанас е сред основните поддръжници на елинското образование сред българите, вярвайки, че просветата е пътят към свободата. Неговият син, Константин Богориди, също заема високи постове в администрацията на Влашко и Молдова.

Анна Богориди (Княгиня Колаки-Вогориде)

Дъщерята на Стефан Богориди играе важна роля в "дипломацията на салоните".

Тя е омъжена за Константин Мусурус (известен дипломат).

През нейния дом преминават най-влиятелните личности на Европа, което позволява на фамилията да лобира за българските църковни и национални интереси пред великите сили.

Ролята им в Църковния въпрос

Стефан Богориди не само дарява имота си за "Св. Стефан", но използва огромното си влияние над султан Махмуд II и Абдул Меджид I, за да издейства фермана за признаването на българите като отделна общност ("Българи" / Bulgar millet), а не просто като част от общата православна рая под гръцка власт.

Любопитен факт: Когато султанът посещава Търново през 1846 г., той отсяда в къщата на роднини на Богориди, което е ясен знак за изключителното доверие към фамилията.

Алеко Паша (Александър Богориди) и Източна Румелия

Синът на Стефан, Александър, остава в историята с управлението си на Източна Румелия след Освобождението:

Калпакът: При пристигането си в Пловдив той отказва да носи фес и слага български калпак — символичен жест, който печели сърцата на местното население.

Държавност: Въпреки че е назначен от султана, той управлява областта по начин, който подготвя почвата за бъдещото Съединение, заобикаляйки много от ограниченията на Берлинския договор.

.....

Връзката между фамилията Богориди и Георги Стойков Раковски е един от най-фасциниращите моменти в българската история. Тя илюстрира парадокса на епохата: как най-радикалният революционер е подпомаган от най-високопоставения османски държавник.

Връзката не е само професионална, но и родствена – Раковски е племенник на Стефан Богориди (майката на Раковски, Руска, е негова близка родственица от Котленския род).

През 40-те години на XIX век младият Раковски пристига в столицата на империята. Стефан Богориди, виждайки неговия интелект и владеене на езици, го взема под крилото си.

Достъп до високите етажи: Като секретар на княз Стефан, Раковски има достъп до висшата османска администрация и дипломатическите кръгове. Това му дава безценни познания за механизма на властта и международната политика.

Прикритие: Позицията му в дома на Богориди му служи като идеален „щит“ за неговата тайна патриотична дейност.

Защита в критични моменти

Стефан Богориди многократно използва влиянието си пред султана, за да спасява Раковски от затвор или по-тежки наказания.

Браилските бунтове: Когато Раковски е осъден на смърт от гръцките власти заради участието си в бунтовете в Браила (1842 г.), намесата на Богориди и неговите връзки помагат на племенника му да избяга във Франция.

Кримската война: Раковски създава тайно общество за подпомагане на Русия, но е разкрит. Отново застъпничеството на фамилията Богориди омекотява удара, макар той да е принуден да премине в нелегалност.

Въпреки личната привързаност, между тях съществува сериозно напрежение относно пътя на освобождението:

Богориди вярва в легалната борба, църковната независимост и постепенното издигане на "Българите" (Bulgarians) чрез реформи в Империята.

Раковски постепенно се убеждава, че само чрез въоръжена борба и четническо движение може да се постигне целта.

По-късно, когато Алеко Богориди става главен управител на Източна Румелия, той продължава традицията на фамилията да подкрепя българската кауза. Макар Раковски вече да не е сред живите по това време, идеите му за държавност са живи в администрацията, която Алеко изгражда, заобиколен от бивши четници и съратници на революционера.

Стефан Богориди е бил истински "патрон" на българското Възраждане. В неговия дом или с негова подкрепа са действали:

Неофит Бозвели и Иларион Макариополски: Стефан е основният им защитник пред Портата в борбата за независима българска църква.

Гаврил Кръстевич: Виден държавник и книжовник, който също започва кариерата си като секретар на Стефан Богориди и по-късно става вторият главен управител на Източна Румелия.

Връзката Богориди–Раковски е доказателство, че българското Освобождение е плод на сложно взаимодействие между дипломацията на "еволюционистите" в Цариград и огъня на "революционерите" в Балкана.

Църковната независимост: Това е първата голяма политическа победа на Българите (Bulgarians). Чрез признаването на Българската екзархия (1870 г.), нацията ни де факто се самоопределя в граници, които по-късно ще станат основа за Санстефанска България.

......

Предците на Хаджи Беро са били част от формиращата се българска занаятчийска и търговска класа. Котел по това време е бил привилегировано селище (войнуганско), което е позволило на Българи (Bulgarians) като неговите предци да запазят относителна вътрешна свобода и да натрупат капитал чрез скотовъдство и абаджийство.

Предаване на името: В българската традиция името се предава през поколение. Фактът, че синът на Хаджи Беро е кръстен Петър, а не Беро, подсказва, че името „Беро“ вероятно е било наложено като фамилно име в чест на дядото (бащата на Хаджи Беро), който е бил основоположникът на заможния статус на рода.

Духът на общността: Дядото на Хаджи Беро е живял в епоха, когато в Котел се е зародила идеята за национално пробуждане. Тогава често чужди източници са използвали общи термини като „словени“ (Slovenes), но вътре в общността самосъзнанието на тези хора е било на Българи (Bulgarians) – пазители на вярата и езика.

Повечето семейни архиви от този период са унищожени по време на големите кърджалийски нападения (особено пожара в Котел през 1800 г.). Всички документи, родови летописи и църковни книги са изпепелени, което оставя „бело петно“ в историята на много възрожденски фамилии преди средата на XVIII век.

Предвид факта, че Хаджи Беро е бил изключително заможен и влиятелен, неговият дядо вероятно е бил чорбаджия или майстор-абаджия, който е положил основите на фамилното богатство.

Образованието на Хаджи Беро (бащата на Петър Берон) е типичен пример за прехода от старата средновековна традиция към зараждащото се национално самосъзнание в началото на XIX век.

Като син на заможен род, Хаджи Беро почти сигурно е преминал през килийно обучение. По това време в Котел това е бил единственият достъпен начин за ограмотяване.

Какво е учил: Четене и писане на църковнославянски език, Псалтира, Часослова и основни християнски догми.

Цел: Целта на това образование не е била научна кариера, а придобиване на грамотност, необходима за търговията и църковния живот.

За един занаятчия и търговец от такъв мащаб, образованието е продължавало в практиката:

Езикова подготовка: Като човек, пътувал до Божи гроб и търгувал в пределите на империята, Хаджи Беро вероятно е владеел говорим турски и гръцки език — езиците на търговията и администрацията по това време.

Сметководство: Умението да се водят търговски тефтери е било задължително за фамилията, която е притежавала хиляди глави добитък.

Инвестиция в новото поколение

Най-голямото доказателство за отношението на Хаджи Беро към образованието е фактът, че той осигурява на сина си Петър възможност да учи отвъд границите на килийната школа.

След като семейството се мести в Брашов, Хаджи Беро подкрепя сина си да учи в гръцко училище, което по това време е било символ на модерно, светско образование за Българи (Bulgarians).

Той е разбирал, че „словените“ (Slovenes), както понякога са били наричани поданиците на империята в по-широк смисъл, имат нужда от знание, за да се утвърдят като равноправна нация.

Макар Хаджи Беро да не е автор на буквара, неговият жизнен опит е вдъхновил Петър Берон. Д-р Петър Берон вижда колко трудно е било за баща му и неговите съвременници да учат по остарелите църковни книги и затова създава своя буквар — за да направи ученето лесно, разбираемо и на достъпен народен език.

Любопитно: Титлата „Хаджи“ показва, че той е бил човек с широк кръгозор, видял свят извън родното си място, което несъмнено е повлияло на амбицията му да даде на децата си най-доброто за времето си образование.

Освен чрез прякото реформиране на образованието с „Рибния буквар“, д-р Петър Берон (синът на Хаджи Беро) подпомага българското освобождение и национално възраждане по няколко изключително стратегически начина. Неговото влияние е по-скоро интелектуално, дипломатично и финансово, отколкото революционно в смисъла на хайдутството.

Изграждане на модерна интелигенция

Берон разбира, че за да бъдат Българи (Bulgarians) свободни, те първо трябва да имат собствена интелигенция, която да стои наравно с европейската.

Стипендии: Той лично издържа десетки млади българи да учат в Европа. Тези хора по-късно се връщат като учители, лекари и общественици, които изграждат структурите на бъдещата свободна държава.

Девическо образование: Берон е сред първите, които настояват, че и жените трябва да бъдат образовани. Той дарява средства за откриването на девически училища, вярвайки, че просветената майка възпитава свободни граждани.

Благодарение на своите успешни търговски и научни начинания в чужбина, той натрупва огромно състояние, което пренасочва към българските земи:

Завещанието: В прочутото си завещание той оставя имоти и пари (възлизащи на стотици хиляди франкове) за поддръжка на българските училища.

Подкрепа за общините: Често е изпращал пари директно на българските общини в Котел и други градове за строеж на училищни сгради и читалища.

Берон издига авторитета на нашия народ в очите на Европа. Като признат учен, живеещ в Париж и Берлин, той доказва, че народът ни не е просто маса от „словени“ (Slovenes) или неграмотни селяни, а нация с огромен интелектуален потенциал.

Неговите научни трудове на френски, немски и гръцки език са били начинът му да „легитимира“ българското име пред европейските елити.