Суецкият канал и империите в долната част на Евразия.
Средиземноморски съюз е международна организация на страните от Средиземноморието. Основната идея на обединението е да подобри сътрудничеството между държавите от региона и останалите страни-членки на Европейския съюз. Е многостранен съюз за сътрудничество, който обхваща 43 държави: 27 страни членки на Европейския съюз и 16 средиземноморски страни от Северна Африка, Близкия изток и Балканите.
Той е създаден през юли 2008 година като продължение на Барселонския процес от 1995 година. Съюзът има за цел да установи стабилност и сигурност в региона, да подобри икономическите връзки и обмен, както и да развие редица проекти, свързани с околната среда, образованието, социалната стабилност и др.
В Средиземноморския съюз членуват следните държави.
Европейски съюзредактиране
27-те държави членки (Австрия, Белгия, България, Кипър, Чехия, Дания, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Нидерландия, Полша, Португалия, Румъния, Словакия, Словения, Хърватия, Испания, Швеция).
Други страниредактиране
Албания, Алжир, Босна и Херцеговина, Египет, Израел, Йордания, Ливан, Мавритания, Монако, Черна гора, Мароко, Палестинска автономия, Сирия, Тунис, Турция, и Либия в качеството си на „наблюдател“ на Лигата на арабските държави.
Акцентът в новия Съюз е повишаването степента на участие в регионалната политика на страните от Юга. Ако в рамките на Барселонския процес, единствената структура, вземаща решения и финансираща проектите е ЕС, в Съюза за Средиземноморието се предлага съпредседателство (по един председател от ЕС и от държавите от Юга).
Гибралтарският проток е важен морски проток свързващ Атлантическия океан на запад и Средиземно море на изток и отделящ Пиренейския полуостров (Европа) на север от Африка на юг. Дължина 65 km, ширина – от 14 до 44 km. Минималната дълбочина на фарватера 338 m (максимална 1181 m). Западен вход на протока е линията свързваща носовете Трафалгар на север и Еспартел на юг, а източния вход е огреничен от линията между носовете Европа на север и Алмина на юг. По бреговете на протока се извисяват масивите на Гибралтарската скала на север и Муса на юг, които в древността са се наричали Херкулесовите стълбове. Повърхностното течение е в посока от запад на изток, а дълбочинното – обратно.
Правителствата на Испания и Мароко, участващи в проекта за преминаване през Гибралтарския проток, са създали Общ комитет за проучване на възможността за свързване на тези континенти. Комитетът се разраства и довежда до многостранния Европейски транспортен проект 2003 - 2009 г.
Идеята за тунел за автомобили е отхвърлена заради многото трудности, свързани главно с вентилацията.
През 2004 г. архитектът Евгени Цуй публикува своя проект за плаващ и понтонен мост, свързващ сушата с 4,8-километров остров, плаващ в средата на Средиземно море.
Също през 2004 г. Научният музей, Лондон включва в сайта си картина на планирания пътен мост, обмисля се.
Гибралтар е задморска територия на Великобритания, разположена на голяма скала (peñón), която владее протока между Атлантическия океан и Средиземно море. На скалата е разположен град, който е финансов и туристически център, военноморска база на Великобритания, въздушно укрепление. Скалата е стратегическо място от главно значение, имайки предвид, че това е единствената точка, която обединява Средиземно море и Атлантика.
Включва Гибралтарската скала и пясъчен провлак, съединяващ скалата с Пиренейския полуостров. Заема ключова стратегическа позиция над Гибралтарския проток между Средиземно море и Атлантическия океан.
До 2020 г. Гибралтар е член на Европейския съюз чрез членството на Великобритания. Великобритания се присъединява към ЕС заедно с Гибралтар (но без Нормандските острови и остров Ман) през 1973 г. Докато метрополията му е член на ЕС, Гибралтар не е обхванат от общата селскостопанска политика на ЕС, от шенгенските споразумения, а също така не е в обща митническа територия на ЕС, тъй като няма ДДС.
Към 2011 г. – 29 752 души, без военния персонал и ежедневно идващите от Испания на работа. Гъстота на населението – 4328 д./km². Единственото селище е град Гибралтар, разделен на 7 големи жилищни зони (без да са административни единици).
Етноси
Гибралтарци (потомци на генуезци, испанци, португалци, мароканци) – 71,3 %, англичани – 18,5 %, мароканци – 8,6 %, други – 1,6 %.
Религии
Християни – 85,7 % (от тях католици – 77,1 %, протестанти – 9,8 %, други – 3,1 %), мюсюлмани – 8,5 %, други – 5,8 %.
Езици
Английски (официален), използват се също испански, италиански, португалски.
Историята на Гибралтар (един от легендарните Херкулесови стълбове) наброява над 3000 години. Названието „Херкулесови стълбове“ се среща още в съчиненията на Платон.
Маврите е остаряло название на средновековните мюсюлмански обитатели на западното Средиземноморие и Западна Сахара. То бива прието в Западна Европа през Средновековието и по-късно излиза от употреба. Във владение от 711 г.
1602 г. – преминава към Испания;
1704 г. – превзет от англо-холандския флот (адмирал Джордж Рук) Сър Джордж Рук (на английски: George Rooke; 1650 – 24 януари 1709) е английски морски адмирал, който участва в няколко важни войни – Третата англо-холандска (1672 – 1674), Деветгодишната (1688 – 1697) и Войната за испанското наследство (1701 – 1714). Прочува се най-вече с превземането на Гибралтар през 1704 г. – събитие, което има отзвук до съвременността. По този повод известният морски историк А. Махън пише: „Това е, което държи името на Рук живо и до днес, защото на неговото безстрашие и отговорност Англия дължи ключа към Средиземноморието.“
1713 г. – според Утрехтския мирен договор – става владение на Великобритания.
Утрехтският мирен договор е не само един документ, а серия от отделни мирни договори, подписани от воюващите страни-участнички във Войната за испанското наследство, в холандския град Утрехт през март и април 1713.
1966 г. – безрезултатни преговори между Испания и Англия за нов статут на Гибралтар;
10 септември 1967 г. – референдум – 99% от жителите на Гибралтар желаят той да остане владение на Великобритания, което разваля отношението към колонията от страна на Испания (в течение на 16 години тя държи границата с Гибралтар затворена);
1985 г. – откриване на сухопътната граница с Испания.
2004 г. – жителите на Гибралтар добиват право да участват в изборите за Европейски парламент.
2016 г. – на референдума за излизане на Великобритания от Евросъюза 96% от гибралтарците гласуват за оставане в ЕС.
2020 г. – заедно с Великобритания напуска Европейския съюз.
По държавно устройство страната е конституционна монархия. Държавен глава е кралят на Великобритания, Чарлз III, който от 2016 г. се представлява от губернатора (и главнокомандващ) Ед Дейвис. Ръководител на правителството е старшият министър Фабиан Пикардо (от 2011 г.).
Международно летище Гибралтар (Gibraltar International Airport) е открито през 1939 г. и е известно с две свои уникални характеристики. Първата е, че е едно от малкото летища в света, изградено върху вода. Това се дължи предимно на недостига на терен. Втората забележителност на летището е, че пистата за излитане и кацане се пресича от улица, а автомобилите и пешеходците са принудени да спират и изчакват пред бариери всеки самолет.
________________________________________________
Танжер e град в северна част на Мароко с население 947 952 души (преброяване от 2014 г.). Градът се намира близо до Гибралтарския проток и е един от известните в древността и античността Херкулесови стълбове.
Тингис, сега Танжер, възниква като древно финикийско селище. В намерените древни монети са изсечени имена Тенга, Тинга и Титга, древните гръцки и римски автори оставят множество варианти за името на града.
Танжер се оформя като важен град за берберите и все още е населяван от тях, като се счита, че името му е дошло от бога им Тинджис или Тинга. Градът в древността е завладян от пунически Картаген, ставайки част от Картагенската конфедерация в западното средиземноморие. По времето на Древен Рим градът израства като важен икономически център и придобива важни провинциални административни функции.
През 5 век вандалите завладяват града по време на своя поход през Северна Африка. Век по-късно (между 534 и 682 г.) градът е част от Византийската империя. През 702 г. градът попада под влиянието на арабската експанзия.
В периода 1471 – 1580 г. градът е владение на Португалия, през 1580 – 1640 г. градът е владение на Испания и Португалия, и отново само на Португалия през 1640 – 1661 г. През 1661 г. градът е даден на Чарлз II, като част от зестрата на португалската инфанта Катерина де Браганза. В градът е настанен британски военен гарнизон. Градът е със статут на свободен град, еднакъв с тези във Великобритания.
През 1679 г. мароканският султан Моулай Исмаил прави неуспешен опит да превземе града и околностите, но на града е наложена абсолютна блокада. Все пак през 1684 г. британците решават да се изтеглят от града, като при напускането си го унищожават напълно заедно с пристанището.
По времето на Моулай Исмаил градът се възстановява, но не може да се развие и населението му остава под 5000 души до 1810 г.
Тук германският кайзер Вилхелм II обявява подкрепата си за продължаване на борбата за независимост на Мароко, което води до международната политическа криза от 1905 г., в резултат от която Танжер е обявен за международна зона.
В началото на 20 век има около 40 000 жители, като половината са мюсюлмани, 1/4 евреи и 1/4 европейци (повечето от които испанци).
През 1912 г. Мароко е разделено между Франция и Испания и градът попада в северната част на влияние, известна като Испанско Мароко.
Танжер е обявен за международна зона през 1923 г. под съвместното администриране от Франция, Испания и Великобритания.
През 1928 г. Италия също попада в тази група.
След като Испанско Мароко се обединява с останалата част на страната, Танжер става част от Кралство Мароко, придобило независимост през 1956 г.
Градът е един от най-големите и важни икономически и транспортни центрове на Кралство Мароко.
История на Мароко......
Мароко не успява да избегне колонизацията и става протекторат на Франция през 1912, а части от днешната държава са под протекцията на Испания. Мароко получава независимост през 1956 година.
Съгласно Конституцията от 1996 г., Мароко е монархия управлявана от крал. Крале на Мароко от 1956 г. са Мохамед V, синът му Хасан II и Мохамед VI от 30 юли 1999 г. Изпълнителната власт е осъществявана от правителство, назначавано от краля. Парламентът е съставен от две камари.
До 2015 г. Мароко е разделен на 16 региона, които са подразделени на общо 62 префектури и провинции. След промяна на административното райониране през 2015 г. регионите стават 12.
Икономика
Мароко през 70 – 80-те и 90-те години на XX век са Франция, Съветския съюз до 1991 г. и малка част Испания. Друг инвеститор са арабските държави като Обединените Арабски Емирства. До 1989 г. основни икономически партньори са и социалистическите държави от Европа. Най-много инвестиции дават СССР, България и Полша, на които кралството изнася главно фосфатна руда и сътрудничи в земеделието, но и изграждането на предприятия и предоставянето на технически специалисти от социалистическите държави в Мароко.
Мароко успява да избегне зависимостта си от западните държави и през 90-те години много руски бизнес компании наследяват съветското влияние в Кралството.
През годините до 2003 г. Мароко подкрепя Ирак. Благодарение на това контактите му със Саддам Хюсеин са големи, но от 1975 г. страната вече привлича и икономически инвестиции от САЩ и Западна Европа. Това, както и френската и руската подкрепа, позволяват на страната да бъде един от основните търговски центрове със свободен търговки стокообмен както на Запад така и на Изток. Войната в Ирак през 2003 г. не пречи на Мароко да провежда свободна икономическа линия.
Въпреки че Мароко подкрепя арабската позиция на останалите арабски страни по палестинския, иракския и други проблеми, контактите с мощните икономически държави се реализират без проблеми.
Мароко е кандидат за втори (след ОАЕ) световен търговски център на Арабските държави, развит е туризмът и услугите. Очакванията са, че световната икономическа криза няма да се отрази драстично на кралството.
Арабската лига, това е регионална международна правителствена организация. Учредена е на 22 март 1945 г. Създадена от седемте независими тогава държави: Египет, Сирия, Ливан, Йордания, Ирак, Саудитска Арабия и Йемен. Целите на Лигата са най-вече политически, като страните-членки са по-скоро обединени от културни ценности, отколкото от географското си разположение.
Членува Африканският съюз е международна организация, обединяваща 55 държави от Африка. Основана на 9 юли 2002 година, тя е правоприемник на Организацията за африканско единство.
Кралство Мароко член на ООН 7 ноември 1945г
Понастоящем в ООН членуват 193 държави.
_________________________________________________
Бискайският залив, е залив в североизточната част на Атлантическия океан край западните брегове на Европа, разположен на север от Испания и на запад от Франция и простиращ се от Пиренейския полуостров на юг до полуостров Бретан на север. Името му произхожда от баската провинция Биская.
Южният край на залива често на испански се нарича Mar Cantábrico (Кантабрийско море), но това име обикновено не се използва в другите езици. Наименувано е така от римляните през 1 век пр.н.е.
Лоара има важно транспортно и иригационно значение. В най-долното течение (до град Нант, 53 km) е плавателна за морски кораби без шлюзове. Следващите 84 km (до град Анже), също без шлюзове е плавателна за дълбоко газещи речни кораби. От там до град Бриар (департамента Лоаре), отново без шлюзове е плавателна за плиткогазещи речни съдове. Покрай следващите 196 km от течението ѝ (между Бриар и Дигуен) е изграден успоредно на нея плавателен канал с 36 шлюза, а последните 56 km, до град Роан са плавателни също чраз успореден на нея канал с 10 шлюза. Чрез система от плавателни канали Лоара е съединена с речните системи на реките Сена, Сона и Рейн. В долното течение част от водите ѝ се отклоняват за напояване.
Общността на Лоара във Франция предлага идея за захранване със слънчева енергия, която ще преодолее две препятствия едновременно.
Град Saint-Joachim се намира близо до блатото Бриер, торфено блато, което лесно се наводнява. Местното гробище е на 0 метра над морското равнище и събиращата се вода се превърща в основен проблем.
Кметът решава, че най-доброто решение е да се покрие гробището, за да се отклони дъждовната вода в резервоари за улавяне, които да се използват за поливане на тревата около гробището и близкия спортен комплекс през сухите летни месеци.
След това се появява идеята основното покритие да е от прозрачни слънчеви панели, като всеки жител получава писмо, обясняващо предложението и питащо за мнението им относно идеята.
97% от жителите на Saint-Joachim харесват концепцията и бързо е определена схема за споделяне на енергия, при която всеки жител плаща €5,00 за дял от генерираната там енергия, която може да е достатъчна, за да снабди около 1000 души с достатъчно слънчева енергия, за да спестят няколкостотин евро всяка година върху техните сметки за електричество.
Енергийната компания, отговаряща за проекта, създава алгоритъм, който събира данни за потреблението на енергия и определя от колко се нуждае всеки дом, за да определи фиксиран процент от общото им потребление. По този начин всеки, от супермаркета през фризьора до еднофамилната къща, получава еднакво спестяване на енергия от слънчевата енергия на гробищата.
Общината ще финансира напълно инсталацията, за която ще са необходими 3,35 милиона евро (3,6 милиона долара).
„Мисля, че това е една красива идея“, казва Ерик Брокуар, местен жител и президент на Brier’energie, пред Euronews. „Целта беше да го опростим максимално, да избегнем възможността някой да каже „аз защо нямам безплатно електричество“. Всички, дори компаниите, ще имат един и същ процент безплатна енергия.
Е регион в Западна Франция.
Столица и най-голям град на региона е Рен, граничи с Атлантическия океан на север.
Нормандия е регион в северозападна Франция.
Граничи с протока Ла Манш на север и запад.
Ламаншът, е проток между остров Великобритания на север и западното крайбрежие на Европа – Франция на юг и югоизток. Заедно с тесния проток Па дьо Кале свързва Северно море на североизток с Атлантическия океан на запад. По времето на Римската империя протокът е наричан Британски океан (Oceanus Britannicus), а през Средновековието – Британско море.
Ла Манш е важно условие за развитието на градовете във Франция и Великобритания, разположени по брега на протока.
От 1994 г. под най-тясната част на протока в резултат на френско-британски проект е изграден Тунел под Ла Манш, известен още като Евротунел. Тунелът е важно пътно съоръжение за Западна Европа. Подводен железопътен тунел с дължина 50,452 km, който свързва френския град Кале с британския град Фолкстоун, под протока Ла Манш.
Няма коментари:
Публикуване на коментар