ГЛАВА 9
През есента на 1185 г. в Търново Теодор е коронясан за цар на българите и приема името Петър, за да подчертае приемствеността с Първото българско царство и цар Петър I, първия български владетел, на когото Византийската империя официално признава царската титла. Заедно със своя брат Иван Асен успява да възстанови българската държава след 170-годишно Византийско владичество над българските земи.
През пролетта на 1188 г. Исаак II Ангел обсажда силната крепост Ловеч и пленява съпругата на Иван I Асен – царица Елена. След тримесечна безплодна обсада Византия бива принудена да сключи примирие с българите, с което на практика признава възстановяването на Българското царство. Като гаранция за мира в Цариград е изпратен по-малкият брат на Асеневци – Йоаница (Калоян).
В много от документите името на Петър се среща заедно с това на брат му Асен. Някои от византийските хроники сочат, че Петър управлява до 1190 г., въпреки че неговото управление продължава до 1197 г. През 1190 г. основната власт попада в ръцете на по-малкия брат на Петър – Иван Асен I, но титлата на Петър е запазена. Иван I Асен убит при заговор през 1196 г. и Търновград е завладян от заговорниците. Петър събира голяма армия, връща си столицата и отново поема властта. Убит е през 1197 г.
Калоян успява да избяга от Византия към края на 1189 г. Оттогава цар Асен го държи постоянно при себе си. След убийството на цар Иван Асен I (Асен), цар Петър го назначава за помощник в управлението. Когато и той става жертва на заговор, Калоян изпреварва и отстранява заговорниците, и бива коронясан за български цар в началото на 1198 г.
През 1199 г. Калоян Асен организира първа антивизантийска коалиция, привличайки на своя страна назначения за управител на Пловдивската област – Иванко, и Добромир Хриз – самостоятелен владетел в Македония. Иванко бива заловен чрез измама от императора и хвърлен в тъмница, а Добромир Хриз предпочита да развали съюза си с Калоян заради сделка с Византия.
Създадена е втора коалиция (1201 г.), включваща управителя на Централните Родопи Йоан Спиридонаки, братовчеда на василевса – Мануил Камица и Добромир Хриз, когото Калоян успява отново да привлече на своя страна.
Калоян започва военни действия срещу Византия, нахлувайки в Тракия. Бързо бива превзета силната
тракийска крепост
Констанция
(дн. Симеоновград). След това Калоян насочва армията си към Варна, последното владение на Византия северно от Стара планина. Тя е защитавана от голям гарнизон западни наемници. Българските войски обсаждат града и на третия ден (24 март 1201 г.) след щурм овладяват крепостните стени и нахлуват в него. Защитниците и управителите на Варна са вързани и хвърлени в рова на крепостните стени, като са засипани с пръст от българите. След като са погребани живи по този начин, Калоян си спечелва прозвището Ромеоубиец. В края на 1201 г. започват преговори за мир и той бива подписан през 1202 година. По силата на този договор на Калоян е признато правото да владее земите северно от Стара планина, но Византия категорично отказва да му признае царската титла.
Война с крал Имре (1202)редактиране
През 1202 г. унгарският крал Имре (Емерих, упр. 1196 – 1204) напада България и превзема оспорваните области Белград, Браничево и Ниш, като последната прехвърля в ръцете на своето протеже на сръбския престол, Вукан Неманич. Калоян отвръща през 1203 г., помагайки на Стефан Неманич да си възвърне сръбския трон (намалявайки влиянието на маджарите в региона) и отвоювайки Белградската и Браничевската области с помощта на кумански наемници.
Българо-византийската война, разразила се още в началото на царуването на Калоян Асен, е прекратена през 1202 г. със сключването на мирен договор. По същество той повторно признава законността на възобновеното Българско царство.
Превземането на град Зара (Задар) от кръстоносците от Четвъртия кръстоносен поход през ноември 1202 г. и тяхното споразумение с Алексий IV Ангел (1203 – 1204 г.) да отвоюват бащиния му трон довежда до цялостна промяна на геополитическата ситуация на Балканския полуостров.
Четвъртият кръстоносен поход е военна експедиция от 1202 – 1204 година, в която участват главно войски от Венеция, Свещената Римска империя и Френското кралство. В този поход на преден план излиза не религиозната, а политическата идея. Той е насочен първоначално срещу ислямски Египет на Аюбидите, но в крайна сметка се обръща срещу Византийската империя и завършва с падането на Константинопол и разделянето на империята на три части.
ГЛАВА 10
Византийската империя и завършва с падането на Константинопол и разделянето на империята на три части
След мирния договор за разделяне на земите на Ромейската империя се създава Латинската империя, на чийто трон е поставен Балдуин Фландърски, а Бонифаций Монфератски получава новосъздаденото Солунско кралство. Византийската държава се разпада на три части – Никейската империя, Трапезундската империя и Епирското деспотство.
Никейската империя е историческа държава в Северозападна Мала Азия със столица град Никея.1204 – 1261
Трапезундската империя1204 – 1461 Азия
Епирското деспотство е историческа държава, образувана към 1205 г. в западните части на Балканския полуостров със столици Янина, Арта, Гелокастро и Воница. От 1254 г. е васално на Никейската империя. Съумява да остане автономно до около 1337 г., когато е покорено от възстановената Византийска империя на Палеолозите. През XIV век деспотството попада под властта на Сръбското царство, след това е владение на боляри, а в края на века преминава под османска власт, за да премине в историята.
Глава 11
Инокентий III е папа на Римокатолическата църква от 1198 г. Светското му име е Джовани Лотарио, граф ди Сени, роден през 1160 или 1161 г., умира през 1216 г. Той успява да реформира Римската курия, възстановява и усилва авторитета на Папската държава, усилено работи по организацията на кръстоносните походи, бори се с ересите в Италия и Южна Франция.
Калояновата уния е договаряне между папа Инокентий III и българския цар Калоян през 1204 г. с което Калоян признава върховенството на католическата църква, а папата го провъзгласява за крал и му връчва корона и скиптър. Папа Инокентий III изпраща палиум (знак за пълномощията на духовния им сан) до българските архиепископи и епископи. Всички български епископии стават диоцез на Римокатолическата църква. През 1235 г. при царуването на Иван Асен II унията е разтурена.
Василий I Български е първият глава (1186-1232) на възстановената самостоятелна българска църква след отцепването на северна България като независима от Византийската империя държава. Възприеман е като български патриарх и след сключването на уния с Рим през 1204 г. се подписва така, но канонически има статут на архиепископ и примас т.е. екзарх.
Това става при цар Иван Асен 2 Прекъсването на унията става през последните месеци на 1231 г. и началото на 1232 г. Тогава два западнобългарски престола – Белград и Браничево отказват да се смятат за свързани с римския първосвещеник. Започва завой към сближение с вселенската патриаршия. Тази стъпка е подкрепена и от търновския архиепископ Василий, който по това време вече се е оттеглил на Атон. Екзархът на вселенския патриарх за западновизантийските земи Митрополит Христофор, който играе главна роля в този процес, в писмо до цар Иван Асен II не изказва никакви възражения за архиепископ Василий, с когото се срещна на Света гора и след обстоен разговор с него настоява Василий да се върне в Търново. Към момента на срещата на Атон, архиепископ Василий формално все още е глава на Търновската българска архиепископия, но не след дълго той по своя воля се отказва с писмо от поста. Така със своята оставка той напълно открива възможността да се възстанови по каноничен път общението на двете църкви и българската архиепископия да бъде въздигната в ранг на патриаршия, което и става през 1235 г.
Така и двете страни биват удовлетворени, а папската благословия и коронация придават голям авторитет на българския владетел в цяла Европа. Според архимандрит Павел Стефанов, унията има голямо влияние върху вътрешния живот на Българската църква.
На 14 април 1205 г. се провежда битката при Одрин, една от най-великите и значими битки в българската история, в която цар Калоян напълно разгромява кръстоносците.
Битката започва с вихрена атака на куманите, които веднага след това демонстрират мнимо бягство, за да подмамят армията на рицарите. Част от кръстоносците се втурват да ги преследват, увличайки и други след себе си, включително и император Балдуин. Така куманите ги отвеждат до мястото, където в засада чака основната част от българската армия. Дотогава смятани за непобедими, западните рицари биват напълно разгромени, а в плен пада самият император. Той е отведен в Търново, където остава пленник в т.нар. Балдуинова кула в Царевец до края на дните си, когато е хвърлен от т.нар. „Лобна скала“ в пропастта („Лобната скала“ била мястото за екзекуции в Търново).
След битката армията на Калоян започва да напада латинските владения на широк фронт. В опит да избяга от наближаващите български войски, в резултат на преумора, умира и вдъхновителят на IV кръстоносен поход, престарелият венециански дож Енрико Дандоло. Впоследствие, при засада в Източните Родопи е убит и кралят на краткотрайно просъществувалото Солунско кралство – Бонифаций Монфератски.
Военната кампания през 1205 г. приключва с влизането на Калоян в Пловдив. Градът му бива предаден от пловдивските павликяни.
Война на изтребление в Тракияредактиране
В хода на военните действия обаче, гръцката провинциална аристокрация се отмята от съюза си с Калоян и преминава на страната на латинците, поради което българският цар започва война на изтребление в Тракия. В резултат на това Пловдив е разрушен и са извършени погроми над ромейското население в региона. Обсаждани са последователно Адрианопол, Димотика, два пъти Солун, превзет е Сяр, като се предполага, че Калоян използва за своя база Източните Родопи и рядко се оттегля северно от Стара планина.
През 1207 г. цар Калоян отново се отправя с голяма армия към Солун и обсажда града. В хода на обсадата обаче царят умира. За смъртта му съществуват различни хипотези: за естествена смърт или че е убит от първия си военачалник – куманския войвода Манастър. Възможно е също Калоян да става жертва на заговор, в който участва и съпругата му, куманката Анна-Анисия (Целгуба).
След развода Анна е изпратена в манастир към 1217 г. под монашеското име Анисия. Отстраняването на царицата от двореца се свързано с влошаването на отношенията на Борил с куманите. Други сведения за нея няма.
Борѝл е цар на България от 1207 до 1218 г. Той е син на неизвестна по име сестра на предишните царе братята Петър, Асен и Калоян.
Борил се легитимира като владетел, женейки се за вдовицата на убития цар. Така той въвежда в България една практика, характерна за Византия.
Борил се оказва най-силният от всички претенденти и завзема властта. Алексий Слав се оттегля в Пиринско и Родопите и там застава начело на независимо феодално владение със столица Цепина, а след това Мелник. Братът на Борил – севастократор Стрез, образува самостоятелно владение в Средна Македония с център Просек. Синовете на Асен I - Иван Асен II и Александър (севастократор), са принудени да избягат при куманите, а оттам в Галичкото руско княжество или в Киевска Рус.
Управлението на Борил е белязано от редица неуспехи.
Поражението на Бориловите войски при Пловдив решава съдбата на Тракия. След като латинците се справят с българските войски, Алексий Слав се признава за техен васал, а по-късно става и зет на латинския император Анри.
През 1213 година Борил успява да се справи с един бунт на кумански вождове във Видинската област с помощта на унгарски войски, изпратени от крал Андрей II. В отплата за оказаната помощ Борил отстъпва на маджарите Белградската и Браничевската област.
През 1214 година, по инициатива на Борил, е изградена мощна коалиция. В нея влизат Латинската империя, Стрез и епирският деспот Михаил I Комнин Дука Ангел. Коалицията предприема военни действия срещу сръбския владетел Стефан и обсажда Ниш. Една нощ обаче в лагера на съюзната войска, разположена край града, настъпва суматоха, а българите нападат латинците и започва междуособен бой, с който пропада предначертаният план за атака. Самият Стрез, който се насочва към земите на Стефан от юг, умира неочаквано, след посещение на Сава (църковния глава на сърбите). Михаил Комнин от своя страна навлиза в Арбанон и завладява Скадър (Шкодра), но скоро след това бива убит. Неговият приемник Теодор Комнин завзема владенията на Стрез в Македония.
По времето на управлението на Борил в България се засилват проповедите на богомилите. Богомилите са идейни последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927 – 969), известен като поп Богомил. Проповедите на богомилите не се ограничавали само с нападки срещу Църквата, а засягали и царската власт. Обвинени са за заговор срещу живота на царя.
При това положение Борил и неговите приближени, подкрепяни от Църквата, решават да се справят с еретиците. На 11 февруари 1210 г. в Търново е свикан голям събор, за да се занимае с тяхното учение и да го осъди. Председателства самият цар, облечен в най-тържествените си одежди, и той лично води разследването на докараните пред събора богомили. Възгледите им са отхвърлени и анатемосани. Част от еретиците се връщат към официалната вяра, а онези, които отказват да сторят това, са подложени на различни наказания и заточения.
След завършване на събора по нареждане на Борил е преведен на български език гръцкият Синодик в неделята на православието от 843 г., в който се съдържали изложения и анатеми срещу различни по-стари ереси, разпространявани във Византия. В преведения на български Синодик е прибавена специална глава, в която се излагат и проклинат схващанията на богомилството. Т. нар. Борилов синодик е един от най-важните извори за средновековното ни минало. Той продължава много след управлението на Борил, в него са включени управленията на царе, манастири и се явява първи сериозен опит за български хроники на средновековната ни история.
Тежките териториални загуби влошават положението на Борил, което дава възможност на другите претенденти за короната Иван Асен и брат му Александър да се появят на българска територия начело на наемни руски дружини. Към тях се присъединяват и голям брой противници на Борил. Така той е принуден да се затвори в столицата, но след седеммесечна обсада, синовете на Асен I успяват да влязат победоносно в Търновград. Борил е ослепен, а на престола се възкачва Иван Асен II.
Иван Асен II Глава 12
Няма коментари:
Публикуване на коментар