СЪВЕТИ : 17-18

Глава 17

Иван Александар

Кераца Петрица е българска болярка, съпруга на деспот Срацимир и майка на цар Иван Александър управлявал от 1331 до 1371 г.

Теодора е българска царица, втора съпруга на цар Иван Александър. Тя е от еврейски произход. Търновско предание я нарича Сара, а в своята история Мавро Орбини я нарича Ебраида (на старогръцки:Εβραία), което означава "еврейка". Заедно със семейството си младата еврейка живее в т.нар. „Жид махала“ на десния бряг на река Янтра, под южния скат на Трапезица, т.е. в еврейския квартал на Търново

Иван Александър Род Срацимировци, е български цар, управлявал от 1331 до 1371 г

Баща Срацимир

Майка Кераца Петрица

Братя/сестри

Елена Българска

Иван Комнин

Теодора

Съпруга

Теодора Басараб

Теодора Басараб (или Бесараб) е българска царица, първа съпруга на цар Иван Александър и дъщеря на влашкия войвода Иванко I Басараб. Омъжва се за Иван Александър, когато той все още е деспот в Ловеч. След развода си с царя става монахиня и до края на живота си е известна като Теофана Басараб.

Деца:

Иван Срацимир

Михаил Асен,

Иван Асен IV.

Теодора

Деца

Кера Тамара

Кера Тамара, дъщеря на българския цар Иван Александър

Изображенията са генерирани върху снимка на образът й в миниатюра в Лондонското четвероевангелие. Използвано е Midjourney.
Макар да стъпват на определена информация, те са само илюстративни.

Кераца-Мария

Десислава Българска

Иван Шишман

Иван Асен V

Василиса

Преди да стане цар в Търново, е деспот на Ловеч.

Достига до царската власт след преврат в българската столица, който сваля цар Иван Стефан (1330 – 1331), поставен на българския престол от сърбите след злополучната за българите битка при Велбъжд през 1330 г., в която е убит цар Михаил Асен III (1323 – 1330).

С идването си на престола Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал (цар от 1346 г.) Стефан Душан (1331 – 1355), българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър – известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан има и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.

Първият период от царуването на Иван Александър е успешен: воюва с Византия, подпомогнат от монголски наемници, и заличава последиците от пагубната битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330 г.),използва византийските междуособни борби (1341 – 1347), за да получи (1344 г.) Пловдив и осем крепости в Родопите.

През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна-Неда.

Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но Йоан Кантакузин, който по това време изпълнява ролята на регент в Константинопол, заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин.

Иван Александър вдига войските си при Сливен. Най-вероятно среща византийската армия при Одрин. Накрая е сключен мирен договор. По-нататъшната съдба на Шишман не е известна.

При избухването на поредната гражданска война във Византия Иван Александър се намесва на няколко пъти с цел извличане на облаги за собствената си държава. През 1341 г. напада Византия, а войската му станува по поречието на река Марица. Войниците му се впускат в плячкосване, но тази тактика се оказва пагубна за българите. Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег. Иван Александър се оттегля в Търново и с посредничество през 1342 г. сключва договор с Кантакузин.

Императрица Анна Савойска моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата и през 1342 г. достига вратите на крепостта. Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромеите да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, Анна Савойска вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново.

През 1344 г. императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите (измежду които най-голямата е Пловдив), за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин. Цар Иван Александър се съгласява на това, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли от Европа.

Около това време в Родопите действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от полунезависими планинци.

Момчил войвода или Момчил юнак, известен и като Севастократор Момчил (на латински: Momchil; на гръцки: Μομ[ι]τζίλος или Μομιτζίλας; * ок. 1305; † 7 юли 1345); в гръцките източници се среща и като Мимитил^[1]), е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия. По произход е българин^[2]. Известно време е на византийска служба, по-късно - на сръбска, а впоследствие се опитва да се обособи като самостоятелен владетел. Води борба в защита на местното население от турци и византийци, в бой с които и загива. Прочува се с военните си подвизи - известните Влахо-български грамоти го величаят като „непобедимият и изкусен във войната“ Момчил, човек, „...когото храбростта не напускала никога“.

Иван Александър сам подчертава своите победи в Мрачката грамота (1347 г.)

На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и през 1336 г. в битката при Дерманци побеждава болярина Белаур, отцепил се в Северозападна България през 30-те години на века.

Войводата на Влашко също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван Срацимир.

Царят се развежда със съпругата си Теодора Басараб, дъщеря на войводата на Влашко – Иванко I Басараб, и се жени за една търновска еврейка, покръстена като Теодора ІІ. Нейният син Иван Шишман като „багрянороден“, т.е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него трети син Иван-Срацимир.

При управлението на Иван Александър през страната преминава и епидемия от чума (ок. 1348 г. и по-късно), която изиграва голяма роля за обезлюдяването на голяма част от българските земи и с това значително допринася за по-лесното им завоевание от страна на османските турци в последните десетилетия на века.

Съвсем в края на царуването на Иван Александър османското нашествие в Тракия засяга и България със загубата на няколко крепости, сред които най-вероятно са Пловдив и Стара Загора. Накрая той окончателно разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство). Настъпва упадък в държавата и наследниците на Иван Александър стават последните самостоятелни български владетели.

Глава 18