Глава 36

Дори на по-малко вярващите, трябва да признаят че манастирите са били голяма част от революционерската част на хайдутите четите и опазване на културните и писмени ценности на България. Затова ще му делим малко внимание....

Българската екзархия

Ферманът за учредяване на Българската екзархия е османски ферман - декрет на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 година, с който се създава самостоятелна българска църковна организация. Ферманът е връхна точка на борбата за българска църковна независимост, започнала в 20-те години на XIX век, и смятан за „едно от големите събития на утвърждаващата се българска нация, самостоятелно извоювана от нея победа“.

С настъпването на Възраждането редица прогресивни български водачи осъзнават вредата от липсата на Българска църква. Опитите на фанариотите да унищожат народностното самосъзнание на българите довеждат до желанието на последните да скъсат с Цариградската патриаршия и да възобновят националната си църква. За начало на борбата за църковна независимост се приема 1824 г. когато група заможни и влиятелни българи, предвождани от Димитраки Хаджитошев, се обявяват за замяната на гръцкия владика Методий с българина Гаврил Бистричанин. Събитието е последвано от протести срещу гръцките владици в Скопие, Самоков, Казанлък, Ески и Ени Заара.

Особено бурни са протестите през 1838 г. в Търново срещу назначаването на Панарет за търновски митрополит. В следващите години бунтове срещу висшето гръцко духовенство има в Ловеч, Видин, Сяр, Охрид, София и др. В Цариград, под ръководството на Неофит Бозвели, се създава Българска община с главна цел – независима Българска църква. Въпреки че водачите на движението, Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, са заточени през 1845 г., борбата е продължена от Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич, Никола Сапунов и други възрожденци.

Започват строежи на много църкви извън големите градове.

Всички тези дебати обаче остават в сферата на абстрактното – исторически справки, литературни съчинения, песни и предания. Тук не искам да оспорвам тяхната истинност. Искам да акцентирам върху друго нещо – това, че българите, днес, имаме материално доказателство за състоянието ни през тези 5 века чужда политическа и религиозна власт. А това са архитектурните паметници от това време – най-вече църквите от османските векове, които откриваме из цялата страна.

Темата за религиозното строителство през турско време е активно експлоатирана от историци и любители, като често се залита в една посока. Всеки е чувал как през Турското робство е било забранено да се строят църкви, по-високи от турчин на кон, които не трябвало да имат куполи и камбанарии. Как това се променило, според една версия след Кримската война, според други – след Руско-турската през 1829 г.

Безспорно в османско време, в някои региони, в някои периоди, е имало строги и странни закони – например в даден период е било забранено къщите да се варосват отвън, тъй като това се възприемало като символ за богатство. Турците не искали никой християнин да парадира със своето богатство.

Въпреки огромния си труд по събиране на данните за българската история, мащабът на който труд е почти невероятен, Паисий не успява да открие всичко и да бъде напълно точен във всички детайли. Св. Пимен, живял и творил през втората половина на XVI и началото на XVII век (ок. 1540-1620 г), далеч не е единственият българин, строител на църкви, но е сред тези, чиито имена днес знаем.

Голям фейсбук и меден отзвук получи един „учебник за 5 клас“ преди няколко години, в който бяха разкритикувани някои фрази от авторите – като „българите са изповядвали вярата си“ или „пеели са песни по време на османското робство“. Темата „махат робството от учебниците“ винаги събира широк обществен отзвук, а дебатите за „съжителството“ предизвикват ожесточени нападки във всички посоки. Както обикновено, крайно радикализираните мнения не водят до обективната истина – във всички случаи е имало турци и мюсюлмани, с които българинът е съжителствал спокойно, което по никакъв начин не отрича и безспорните зверства, извършвани както по време на Априлското, Старозагорското и другите въстания, през Кърджалийския период или през предходните, далеч по-тъмни векове.

 Най-авторитетният автор от по-тъмните турски векове Паисий Хилендарски в прав текст разказва за живота на Пимен Зографски, който е и канонизиран от църквата светец, като казва, че „през тия години турският цар дал свобода на християните да правят черкви“. Така, ако ще вярваме безрезервно на Паисий, не можем да твърдим, че през турското робство не е имало църкви.

Благодарение на някои стенописи обаче знаем за част от ктиторите на храмове през тъмните османски векове преди Възраждането. Много храмове и манастири се изграждат в това време около София до степен този регион да получи името

 „Софийският Атон“ или „Софийската Света Гора“. Великолепни са стенописите в Кремиковския и Драгалевския манастир, в които откриваме ктиторски портрети и имената съответно на войводата Радивой и болярина Радослав Мавър, както и на един софийски митрополит – и това през втората половина на XV век, стотина години след османското завоевание.

Споменатият Свети Пимен е творял през целия XVI век. Строителството не спира и през следващия XVII век – задължителна за посещение от всеки българин е църквата „Свети Теодор Тирон и Свети Теодор Стратилат“ в село Добърско в южните склонове на Рила, чиито стенописи от 1614 година впечатляват световноизвестни историци на изкуството, като Кенет Кларк. И това са само примери – такива сгради се издигат през целия период.

Прекрасна е и църквата в Бачковския манастир. Тя е издигната в 1604 г, висока, широка, с купол. Факт е, че манастирите са имали много повече свобода от градовете, но това е и доказателство, че няма как да се говори за абсолютна забрана – че не сме строяли храмове, не сме отбелязвали празници и не сме говорили на езика си. Дори в най-тъмните векове, българите са строяли, изографисвали и опазвали традициите си. Можем да идем и да ги пипнем.

редактиран

Глава 37

Първият велик везир е инициатор за въвеждането на кръвен данък и за създаването на еничарския корпус, който е в основата на османската военна и политическа мощ до 1826 г.

Първоначално еничарският корпус се попълва главно от християни, пленени в хода на военните действия при експанзията на Османската империя на Балканите и в Мала Азия. С времето този източник на попълнения става недостатъчен и в края на 14 век, по времето на султан Баязид I Йълдъръм, е въведена практиката за събиране на кръвен данък. Той засяга най-силно балканските страни, където се запазва значително християнско население, но някои области, като Цариград, Галата и Родос, са освободени от този данък.[1]

Според първоначалния замисъл кръвният данък трябва да се събира веднъж на 5 години, но на практика този срок често не се спазва. Всяка година той се събира в различни области, така че годишният набор да бъде приблизително постоянен. В средата на 15 век обичайният брой на събраните деца е 2000 – 2500 годишно. Момчетата се подбират сред здравите, интелигентните, сръчни и красиви деца на възраст 7 – 10 години, но тази възраст невинаги се спазва и, особено в по-късния период, често се събират и по-възрастни деца. Това става причина на много места момчетата да се женят на по-ранна възраст, около 12 години, за да избегнат кръвния данък .

Кръвният данък се счита от балканските народи за един от най-тежките. Свидетелство са множеството народни песни и предания, разказващи за него.

Последният документиран случай на набиране на християни по девширме се отнася към 1705 година.

Това не е воедна служба, тези деца никога няма да видят своите родители и близки. Независимо че еничерите са на заплата и с голямо овежение от султана, те са обречени да се вклучват във най тешките битки.

След ликвидирането на еничарския корпус (1826) и с началото на Танзимата (1839) великите везири придобиват статут, подобен на министър-председателите в европейските страни.

Глава 38

Както църквите са били забранени, така и българските училищата...,но това не е спирало тяхното участие в процеса на българска грамотност.

Към края на 18-ти век, Османската империя започва да запада и се различава съществено от европейската цивилизация и образование. Създават се интензивно църковни училища, които към средата на 19-век са над 1500. Първоначално тези училища са били килийни с учители монаси, по-мещавали са се в манастирите или в малки стаи към църквите. Наблягало се е на елементарната аритметика, на естествознанието, на четмо и писмо, и разбира се на вероучение. От друга страна, поради недостига на учители, се е практикувало и взаимообучението, при което по-големите, будни и по-образовани юноши са обучавали (под наблюдението на учителите), по малките и начинаещи ученици от долните класове.

Започват да се печатат у нас и в съседните нам страни учебни помагала, книги, вестници, календари на български език. Печатат се и щам-пи, изработени с помощта на модерната по онова време технология на литографията, изработена върху камък или медна плоча. Текстовете печатани и издавани извън рамките на султанската империя. В по късен етап, известни и богати българи са финансирали будните младежи да следват във висшите училища на страни с утвърдена университетска дейност. 

С основание трябва да се смята, че организираната револю-ционна дейност за национално освобождение (Г. Раковски, В. Левски, Хр. Ботев и останалите) е предшествана от просветителската и църковната. Учителите в училищата, свещениците в църквите, монасите в манастирите и тези наши сънародници които са работили в читалищата, са нашите будители, които са поддържали огъня на българщината в онзи тъмен период от съществуване ни на Балканите.

От времето на Първото търновско въстание насетне, е прието да се говори за хайдушко движение.

Значителна промяна в мисленето на хайдутите внася Георги Сава Раковски, чрез поемата Горски пътник (1857), а впоследствие – и чрез Привременния закон за Горските чети (1867).[3] В тях той създава идеята за хайдутина като народен закрилник, както и че хайдутите трябва да се обединят и с големи чети да нахлуят в България, и да надвият Османската империя. Самият Раковски се заема да организира една такава чета – Първата Българска легия. За времето си макар да е доброволчески отряд, тя се доближава до представите за армия – 600 души (четите на хайдутите рядко са били повече от 40 – 60 души) добре екипирана с бунтовническа идеология.

Впоследствие четите на войводите от 60-те години на XIX век, като Панайот Хитов, „хвърковатия“ Филип Тотю, Сидер войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа използват именно модела на Раковски – създаване на героичен ореол на войводата и кратка борба с османците, четата бива разбивана и веднага след това удря към Сърбия или Румъния за спасение. Този модел се повтаря при всички бъдещи чети. За сравнение – старите чети от XVII – XVIII в. са повече „айдуци“, отколкото „хайдути“. Те се появяват след разпадане на четите (бандите) на кърджалиите и далиите, каквито са примерите с Индже войвода и Осман пазвантоглу. През XVII – XVIII век, кърджалиите са много далеч от национална идея, в четите участват смесено османци, татари, башибозук, черкези и българи. След създаване на пан-османската идея и изтеглянето на османските части от кърджалиите, хайдутите се обособяват с малки чети, но истински смисъл на национално движение придобиват едва през 60-те години на XIX век след излизането на „Привременния закон за Горските чети“ на Г. С. Раковски, който е ярък представител на т.нар. „четническа тактика“.

Интересна характеристика прави на българското хайдутство Захари Стоянов в „записки по българските въстания“:

„Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1867 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно… За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи – нови хора!“

Организираното съпротивително въоръжено движение по българските земи срещу централната османска власт е известно в българската историография като хайдутство.

Но не само оръжието, а и Дар Словото са изиграли голяма роля за нашата свобода.

Един от тези герои от което ще тръгне нашата история е Паисий Хилендарски...

Глава 39