Глава 27
1574 година. Завзема Йемен и о-в Кипър. По негово време флотът претърпява поражение в битката при Лепанто. Той е син на Сюлейман Великолепни и Хюррем Султан.
През 1556 г. ханството е завладяно от Иван Грозни, който построява нова крепост на стръмния хълм над Волга. През 1568 г. Селим II започва първия сблъсък между Османската империя с нейния бъдещ северен съперник. Резултатите предвещават, че в бъдеще ще се породят нови причини за военни конфликти между страните.
Планът да се обедини Волга и Дон чрез канал е разгледан детайлно в Цариград, и през лятото на 1569 г. огромна османска сила за времето си – 15 000 еничари, 2000 спахии, няколко хиляди азеби и акънджии, е изпратена, за да обсади Астрахан, за да започнат работите по канала, докато османският флот обсажда Азов.Но част от гарнизона под командването на княз Серебянов, военния управител на Астрахан, отблъсква обсаждащите; руска помощна армия от 15 000 души атакува и разпръсква работниците и татарската сила (50 000 души), изпратена за тяхна защита, а накрая османският флот е и унищожен от буря. Походът се превръща в трагедия, най-вече поради неразвитото инженерно-военно дело към момента, изразяващо се в невъзможността да се осъществи подобен грандиозен замисъл. В началото на 1570 г. посланиците на Иван Грозни сключват в Истанбул договор, който възстановява приятелските отношения между султана и царя.
Мурад III, наричан често Размирния (на турски: Üçüncü Murat) е 12-ият султан на Османската империя, син на султан Селим II, управлява от 15 декември 1574 до смъртта си на 16 януари 1595 година.
Наследявайки трона от своя баща Селим II, при възкачване на престола, заповядва да бъдат умъртвени петимата му по-млади братя, обичайна практика на възцаряващите се османски султани.
Мурад III има за учител и съветник ислямския богослов и преводач ходжа Саадедин. В крайна сметка султанът предпочита харемните забавления пред държавните дела. Поради тази причина голяма роля в политиката играят жените от султанския харем, в частност майка му Нурбану Султан и
съпругата му Сафийе Султан, чието рождено име е София Бафо, венецианска аристократка, майка на Мехмед III.
В Истанбул младата пленница получава името Нурбану („принцеса на светлината“). Тя става любима наложница на Селим II, на когото през 1546 г. ражда син, бъдещия Мурад III. Когато Селим II умира през 1574 г. Нурбану прикрива смъртта му, като в продължение на дванадесет дни крие тялото на покойния султан в леден блок до завръщането на сина им Мурад от Маниса.
След възцаряването на сина ѝ Нурбану получава титлата Валиде султан и започва да управлява от негово име заедно с великия везир Соколу Мехмед паша. Нурбану води активна кореспонденция с френската кралица Катерина Медичи и по време на деветгодишното си управление провежда провенецианска политика, която ѝ спечелва омразата на Република Генуа.
Нурбану Султан умира на 7 декември 1583 г. при мистериозни обстоятелства. Според слуховете тя е отровена от генуезки агент. Погребана е до съпруга си султан Селим II в „Света София“.
Търговските споразумения между двете страни всяват смут в католическа Европа, особено след като Англия започва да изнася калай и олово за леене на оръдия и изготвяне на боеприпаси в Османската империя. Султан Мурад III и Елизабет I обсъждат съвместни военни операции по време на избухването на войната с Испания през 1585 година. В Рилския манастир е запазен калаен свещник, дар от султан Мурад.
Мурад III умира през 1595 година в Топкапъ сарай.
Мехмед III е 13-ият султан на Османската империя, управлява в периода 16 януари 1595 – 22 декември 1603 година. Погубва 19-те си братя.
Но както Джовани Моро съобщава през 1590 г., като майка на престолонаследника Сафийе се намесвала понякога в държавните дела, а султанът я ценял като разумен и мъдър съветник
Хандан Султан е съпруга на султан Мехмед III, от когото през 1590 г. ражда бъдещия султан Ахмед I и си спечелва титлата хасеки султан.
Скоро загубва статута си на единствена майка на принц (шехзаде),
тъй като първата съпруга на султан Мехмед III, Халиме Султан, също ражда син Мустафа Лудия.
В началото на царуването на Мехмед III е арестуван в Цариград руският посланик Данило Ислениев, който след това изчезва без следа.
Успехите на австрийците по река Дунав предизвикват в Константинопол въстания сред народа и еничарите. По настояване на Великия везир и шейх-ул-Ислам, Мехмед III през 1596 г. се отправя с армията си към Унгария, печели битката при Kерестец, но не се възползва от това и се връща в Константинопол към своя живот.
След неговата смърт го наследява синът
ГЛАВА 28
Първото търновско въстание е надигане срещу Османската империя през 1598 година, по време на Дългата война.
XVI век е векът на утвърждаването на новата Руска държавност като европейска, а и като световна сила посредством отпочналото завладяване на Сибир. По времето на Иван Грозни е прогласено създаването на Руско царство. Идеологическа опора за подобна легитимност се търси от Новия Рим, посредством концепцията за един нов но вече Трети Рим. За придобиването на тази легитимност огромна роля изиграва един потомък на старите византийски династии, а и на Асеневци – Михаил Кантакузин Шейтаноглу като архонт на Константинопол, който сваля и издига вселенски патриарси. В крайна сметка с признаването статута на патриаршия на Руската православна църква от Светия синод на Вселенската патриаршия през 1589 г. този процес приключва, въпреки настъпилото междувременно смутно време. В българските земи този процес е отразен от фолклора с легендата за дядо Иван. Руската държавност получава светска и църковна книжнина от българските земи, а българите са отдавна загубили своето Царство.
Влашкият войвода Михаил Витязул е лично посочен и издигнат за княз от сина на Шейтаноглу – Андроник Кантакузин, който бил начело на едната от двете партии в Константинопол.
Петнадесетгодишната война, се води в пограничните османско-хабсбургски владения и територии в Централна Европа, както и в Трансилвания, Молдова и Влашко.
В същия дух в писмото се описват и атаките над Видин, Плевен, Враца и София, чиито прилежащи селища били опожарени и разграбени, а българското им население – изселено. Подобни действия естествено били доста характерни за епохата. Победите на християнските сили над османците убеждавали подчинените балкански народи, че отхвърлянето на чуждата власт е възможно и достижимо начинание, за реализирането на което разработвали целенасочени стратегии. Не без известна доза ирония обаче, един български историк отбелязва, че засилването на революционните настроения и акции сред балканското население се дължи колкото на тяхното желание за свобода, толкова и на необходимостта да прекратят „опитите за освобождаване“ отвън, за да остане някой жив, който да бъде освободен.
Загубата на Османската империя при Лепанто обаче още далеч не сигнализира намаляването на военната й сила. Макар коалицията на Свещената лига да успява да изтръгне победа от османците, цената на този успех впоследствие е платена от българите. Целейки да модернизира своя изоставащ в технологично отношение флот и да възстанови загубите на своето войнство, османската централна власт осезаемо засилва натиска си върху българското население.
Както разбираме от едно писмо от епископ Тимотей от 1572 година, всички християни в българските земи са задължени да работят безплатно в корабостроителниците в Созопол и Варна, където в хода на около година участват в построяването на над 30 големи галери за новата османска марина. Паралелно с това, империята увеличава размера и интензитета на еничарските набори сред българите, обезкръвявайки техния демографски потенциал.
По всичко изглежда, че тези действия преливат чашата на търпението и довеждат до подготвянето на първия организиран опит за въстание. Времето за подобно начинание е удачно, тъй като имперският военен потенциал е често ангажиран в стълкновения с Хабсбургите и техните съюзници, продължили от 1592 до 1606 година. Водачи на българския бунт срещу османците стават търновския архиепископ Дионисий Рали и никополският първенец Теодор Балина. Може да се счита, че българското въстание е трябвало да бъде осъществено като част от по-мащабна акция срещу османците, в която да вземат участие и силите на трансилванския княз Сигизмунд Батори, влашкия воевода Михаил Храбри, австрийския ерцхерцог Максимилан III и свещения римски император Рудолф II.
В съзаклятието участват русенският владика Йеремия, владиката на Шумен Спиридон, владиката на Ловеч Теофан и владиката на Пловдив Методий. Според Джорджич всички епископи на Търновската митрополия, заедно със „дванадесет търновски свещеници и осемдесет миряни от първенците и видните хора в тоя град (Търновград), заедно с архиепископ Дионисий отишли в черква, където с голямо благоговение положили клетва пред евангелието, че до смърт ще останат съгласни в тази работа и ще я изкарат на добър край с помощта, която ще им се даде от християнските владетели“.
Междувременно в Никопол, пред Теодор Балина, своята клетва за вярност към целите на въстанието полагат двадесет и трима духовници и четиридесет градски нотабили, които имат за цел да подготвят превземането на масивната крепост отвътре.
Мащабът на започнатото от Балина и архиепископ Дионисий начинание ни кара обаче да се запитаме какво всъщност знаем за бунтовните водачи, поели отговорност пред австрийския ерцхерцог и свещения римски император, че са в състояние да вдигнат на оръжие хиляди българи?
Към момента се счита за прието, че Дионисий Рали е потомък на една или няколко влиятелни византийски владетелски фамилии, като е наричан в изворите племенник на Кантакузините от Павел Джорджич, а в своя коресподенция до руския цар Фьодор I, самият търновски архиепископ се титулува Кантакузинов и Палеологов. Докато за Дионисий Рали обаче съществува някакъв консенсус, същото не може да каже за Теодор Балина.
Енигматичният български първенец е описван от Павел Джорджич като първият благородник на Никополския санджак, който се ползва с много голямо влияние пред християните от тая страна, поради благородния си произход и своето достойнство. Него неверниците го гледат в устата какво ще каже, а пашите го уважават твърде много и се допитват до него по всеки важен въпрос.
Теодор Балина, първи благородник на Никопол
Личността на Теодор Балина е твърде малко позната и недостатъчно изследвана от българската историография, поради оскъдния изворен материал. Това дава възможност за възникването на някои трактовки за неговия произход, които макар и логични се основават на твърде малко сигурни данни. Една такава любопитна теория на д-р Петър Николов-Зиков представа никополския благородник като далечен потомък на българския княз Фружин и цар Шван Шишман.
Несъмнено е съблазнителна идеята, че Първото търновско въстание е било оглавено от потомък на Шишмановци. Безспорно произхода на Балина от последната българска царска династия би обяснил защо никополският благородник се ползва с такова огромно влияние не само сред сънародниците си, но и сред османците. Лекотата с която Балина печели подкрепа сред всички слоеве на българското общество сякаш говори в подкрепа на царския му произход – според Джорджич никополският първенец обиколил лично цяла България…в продължение на двадесет и един дена и не оставил непосетено християнско село или град, без да закълне поповете и по-първите и богати хора, особено в ония села, които са в подножието на Стара планина, заселени от хора храбри, мнозина от които имаха пушки. Всички те предложили да завземат проходите на тая планина за да не може да ибяга нито един неверник.
Това налага въпроса защо, ако действително Теодор Балина е можел да се похвали с подобна генеалогия, свързваща го с Шишмановци, неговият произход никога не е дискутиран в обемната кореспонденция на Джорджевич до западните монарси?
Отговор на тази неяснота може да бъде открит в самата подготовка на въстанието на българите. Сред основните цели на Теодор Балина и Дионисий Рали е привличането на възможно най-широк кръг от външна подкрепа, за спечелването на която се принуждават да обещават бъдещото управление на една свободна България на трансилванския княз, влашкия воевода и дори на свещения римски император. От тях бунтовните водачи настояват да получат офицери, които да подпомогнат за обучението на въстаническите отряди и дори осезаема военна помощ.
Това най-ясно личи в посланията между Дионисий Рали и Рудолф II. Императорът на Свещената римска империя обещава да изпрати 2000 конника и 4000 души пехотна войска. Така също императорски знамена и всичко нужно за подпомагането на начинанието.
Очевидно при тези условия би било недалновидно Балина да предяви претенции към българския трон, оставайки на заден план като обикновен български нотабил. След като очакваната помощ от Влашко, Трансилвания и Австрия обаче така и не пристига, по всичко изглежда, че въстаниците се сплотяват около фигурата на никополския първенец, обявявайки го за свой цар. Подобно твърдение, разбира се, не би могло да почива на нищо друго освен на предположения без наличието на изворов материал, който да ги обоснове.
След като съюзниците им не спазват поетите договорки, бунтовните водачи са принудени да се оправят сами. Напредналата въстаническа подготовка налагала незабавни действия, в противен случай рискували разкриването на замисъла. Така през 1598 година, след като няколко влашки отряда разгромяват локална османска войска край Силистра, Първото търновско въстание избухва в някогашната българска столица.
активно в представянето на българския въпрос пред Европа. Дори и след като е обявен за митрополит на църквата на Влашко и Молдова, Рали продължава да се представя със стария си титул на български духовник. Теодор Балина от своя страна потъва в забвение, правейки догадките за неговата съдба крайно несигурни. Също толкова неясно е какво се случва с неговото семейство, след потушаването на въстанието, което той ръководи.
Макар да не довежда българите до желаната свобода, Първото търновско въстание несъмнено трябва да бъде познавано. Сериозната организация на въстаническата мрежа, нейната дипломатическа подготовка и готовността на нейните водачи да загърбят своето собствено благосъстояние в името на българската независимост, вдъхновяват и техните идеологични наследници през следващите столетия. А жестокото потушаване на въстанието все още напомня от аналите на историята за момента, в който българите отправили своя първи вик за свобода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар