Глава 42
Георги Стойков Мамарчов или Георги Мамарчев Буюклиу, известен предимно като капитан Георги Мамарчев, е български борец против османското владичество и капитан от руската армия.
За живота на Георги Мамарчев е писано малко поради оскъдност на сведения, за него са ни оставили спомени неколцина съвременници. Но с най-големи подробности, с най-голяма любов и възторг за него пише Георги Раковски, който обожавал дотолкова своя героичен вуйчо, че дори заменил кръстното си име Сава с вуйчовото Георги......
......Раковски описва този важен момент от живота на любимия си вуйчо, показал „голямо юначество“, и твърди, че Мамарчев сам със своето „българско отделение“ пресякъл Дунав и застанал на стража, за да не позволи каквато и да е турска ладия с войници да се приближи на помощ на обсадените.
Според Раковски тази негова постъпка довела до превземането на силистренската крепост и затова той получил високо бойно отличие от руския император — орден „Св. Ана“ и скъпоценна сабя. За храбростта на Мамарчев свидетелствува и капитан Васил Вълков (или Хадживълков), който пише в своите спомени: „Падането на Силистра стана през коледни пости все в 1828 г. и при пристъпа й се отличи нашият съотечественик Георги Мамарчов Буюклиу от Котел, роднина на непрежалимия наш отличен патриот Г. Раковски.“
След приключването на войната от 1828–1829 г. в живота на Европейския югоизток настъпват значителни промени. Русия променя своята политика и става покровител на Турция. След решителната й намеса на страната на Цариград в разразилата се Египетска криза се стига до подписването на Ункярискелеския договор на 8 юли 1833 г. Съобразно постановленията на този договор Русия получава правото на пълен контрол над Проливите. Това засилва противоречията между Петербург, от една страна, и западните покровители на империята, от друга, до краен предел. Като резултат през 1841 г. е подписан Лондонският протокол, по силата на който се установява европейски протекторат над Турция, а Проливите се затварят за всички чужди кораби.
Междувременно революционният кипеж на Балканите продължава. Укрепващата българска нация се насочва все по-уверено към самостоятелни революционни изяви, имащи за цел промяна на съществуващото положение.
Заселил се със семейството си в Силистра, мисълта за поробения народ не му давала покой и Мамарчев замислил да продължи незавършеното от 1829 г. народно дело. Заедно със своя съгражданин капитан Васил Хадживълков той привлякъл около себе си по-будни и свободолюбиви българи и създал нов квартал, наречен „Волната“ (т. е. „Свободната“). Той станал център на въстанически кроежи. Подвизите на Мамарчев не били забравени, корените на връзките от времето на водената от него агитация за въстание през 1829 г. били още живи сред българите от Котел, Сливен, Дряново, Елена, Търново.
Тези селища с център старопрестолния град станали огнища на новото освободително начинание — Велчовата завера. Мамарчев влязъл във връзка с Велчо Атанасов Джамджията. Създаден бил ръководен орган на бъдещото въстание. Ръководителите на съзаклятието бързали да го организират и осъществят, преди русите да са се оттеглили от Силистра и от влашките земи, за да разчитат на здрав тил и на руския авторитет. Затова въстанието трябвало да избухне преди 1836 г.
Но в навечерието на обявяването на въстанието предатели, между които се сочат търновският владика гъркът Иларион Критски и еленският чорбаджия х. Йордан Кисьов, разкрили на турците тайното дело.
Една нощ турски заптии оградили ненадейно манастирските стени и в килията на игумена заловили капитана. Обковани в железа, Мамарчев на кон поради това, че бил руски офицер, и отец Сергей пеша били отведени на разпит в Търново, Веднага след това били арестувани и другите водачи начело с Велчо Джамджията.
С жестоки мъчения турците се опитвали да изтръгнат от задържаните в Търново имената и на други съучастници, но никой не станал издайник. При разпита капитан Г. Мамарчев не посрамил нито българското име, нито руската униформа.
Съставен бил извънреден съд и по съкратената процедура били осъдени на смърт чрез обесване петима от водачите: Велчо Джамджията, майстор Димитър Софиялията, х. Йордан Брадата, Кольо Гайтанджията, Иванаки Кюркчията, а капитан Мамарчев като руски офицер и даскал Антон, който бил и черковен служител, били осъдени на заточение и изпратени в Цариград. Разказват, че султан Махмуд полюбопитствувал да види лично този храбрец и при станалата среща го запитал защо искал да вдигне въстание, а Мамарчев „отговорил султану с най-голяма дързост, че докога се турский народ принося тако свирепо и безчеловечно с българи, не щат отбегнат турци от зло“. Твърдят, че тези думи накарали султана да се замисли за реформи и че по негова заповед Мамарчев бил изпратен на заточение в малоазийския гр. Коня, но тук бил настанен прилично за офицерския си чин, получавал месечно възнаграждение и имал разрешение да носи военната си униформа и скъпоценната си сабя.
С неуспех завършил и последният опит на капитан Георги Мамарчев да освободи поробеното си отечество. Последните десет години от неспокойния и бурен живот на този горд българин протекли в мъки и страдания на заточение в малоазийския град Коня и на остров Самос, където починал през 1846 г.
Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) негов вуйчо е Георги Стойков Мамарчов е български революционер и възрожденец. Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, писател, поет, публицист, журналист, историк и етнограф/етнолог.
В отрязъка между 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, където учител му е Райно Попович. Раковски напуска Карлово през 1836 година заради върлуващата по това време чумна епидемия.
Раковски оказва голямо влияние на Васил Априлов и първите български борци с елинизма. Самият Априлов който до този момент носи гръцко име, сменя името си под влияние на Раковски.
В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в известното гръцко училище в Куручушме, където се подписва като Савас Стефанидис.[1] Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски, санскрит и други предмети. Под влияние най-вече на Неофит Бозвели, но също така на Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост.
През лятото на 1841 година Раковски напуска Цариград и заминава за Браила, където се готви за бунт. Там Раковски става учител по гръцки и френски език с помощта на приятели от Котел.
Още с пристигането си в града Раковски успява да си издейства гръцки паспорт от гръцкия консул в града и се подвизава под името Георги Македон. За участието му в Браилския бунт от февруари 1842 година е осъден на смърт от местните власти, но като гръцки поданик е предаден на гръцките власти за изпълнение на присъдата. Подпомогнат от гръцкия посланик в Цариград Маврокордатос, Раковски успява да избяга и се установява в Марсилия, където прекарва година и половина. Установява връзка с учещите в Атина българи и създава Македонско общество и Славяно-българско ученолюбиво дружество.
След завръщането си в Котел заедно с баща си Раковски участва в борбата на местните еснафи против чорбаджиите. Наклеветени пред османските власти като бунтовници, те са арестувани, осъдени на 7 години затвор и откарани в Цариград за излежаване на присъдата. В затвора Раковски престоява от 1845 до 1848 година.
Излизайки на свобода, той отново продължава своята революционна дейност. През 1851 – 1854 година пише няколко текста, запазени до днес в ръкопис: „Три съня“, „Неповинен българин“ и „Дневник на четата“.
След избухването на Кримската война (1853) Раковски заедно с група българи създава в Свищов „Тайното общество“, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски, и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено. За осъществяването на тази задача Раковски и неговите другари постъпват като преводачи в турската армия. Тяхната дейност обаче е разкрита и той отново е арестуван. При отвеждането му в Цариград успява да избяга. Членовете на Тайното общество продължават да събират средства, под формата на дарения за читалище, като внасят 20 процента, а 80% отиват за въоръжение.
През юни 1854 година Раковски организира чета от дванадесет души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента руската армия се изтегля отвъд Дунава и Раковски разпуска четата си. Известно време се укрива в Котел, където написва преживяното от него в цариградския затвор. По това време написва и първата редакция на поемата си „Горски пътник“.
В края на 1855 година Георги Раковски се установява в Букурещ, където завършва втората редакция на поемата „Горски пътник“, но още на следващата година се премества в Нови Сад в Австрийската империя, където издава „Предвестник горскаго пътника“. Тук той започва и редактирането на вестник „Българска дневница“
В уводната бележка Раковски очертава програмата на вестника така: „Ми щем открива пороци и престъпления на управители било духовни или светски, а най-вече лист наш имаще тайзи задатък да народ добие правда гражданска, държавна, църковна и народна свест, казивающи му начин, чрез когото разни зла могът се отбягна, трудищем ся да приятели своего народа упътим как може да ся развие в просвещение гражданскаго живота за своя и държавна полза“.
Вестникът излиза в Нови Сад, Австро-Унгария (днес в Сърбия). На 4 април 1857 година излиза пробен брой. От 26 юни до 23 октомври излизат 18 броя. 19 брой е конфискуван, а вестникът е спрян от австрийските власти по искане на турското правителство.
Издава и пробния брой на вестник „Дунавски лебед“.
Печата се в „Княжевската книгопечатня“ и излиза всяка седмица. В него се публикува основно революционна журналистика, която цели да повдигне духа на читателите. Във вестника Георги Раковски не призовава открито на бунт срещу султана, а ругае омразните турски проповедници и разказва за бедите от разбойничеството. С това автора иска да си отвори път към българските земи. Дунавски лебед“ е вторият по ред вестник след „Българска дневница“, издаван от Георги Сава Раковски. Излиза на четири страници голям формат, като седмичник.
През 1857 година Раковски започва печатането на поемата „Горски пътник“. През същата година по настояване на османските власти той е изгонен от Нови Сад и се прехвърля отново във Влашко. Живее известно време в Галац и Яш, където участва в подготовката за създаване на Болградската гимназия, носеща днес неговото име.
Всичките му дела най-вече са ръководени извън Българските земи до неговата смърт.
През пролетта на 1867 година са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю.
Георги Раковски умира след тежко боледуване от туберкулоза на 9 октомври 1867 година в 2 часа след полунощ.
Българският революционен централен комитет е създаден през 1869 г. (по стар стил) или през 1870 г. (по нов стил)
- Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва извоюване на политическо освобождение от Турция
- При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори.
- Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти.
- БРЦК ратува за демократично управление на освободената българска държава.
- Идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на „южнославянска или дунавска федерация“ от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.
Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в БРЦК се създават два центъра: външен и вътрешен.
- Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов.
- Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Левски разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация.
Българският революционен централен комитет (БРЦК) (по правопис от 1870 г.: Бѫлгарски революционни централенъ комитетъ, Б.Р.Ц.К.) е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в румънския град Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Българският революционен централен комитет е приемник на идеите на Георги Раковски, който е поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия на Георги Раковски през май и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. Тогава част от ББЦ дейците на бившия Таен централен български комитет (ТЦБК), заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Раковски, полагат основите на групата „Млада България“ и с подкрепата на групировката през 1868 – 1869. Поради различни причини между 1868 и 1870 г.съществува идейна криза в комитетите - т.нар. "стари" (Добродетелната држина и Одеското настоятелство) са твърде зависими от Русия, ТБЦК изпада в автономистки залитания, а БРЦК търси своето място.
Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Левски разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация.
Вътрешната революционна организация (ВРО) е българска национално-революционна организация, основана и изградена от Васил Левски в периода 1869 – 1872 г. Основаването на ВРО отразява идеите на Васил Левски, че центърът на революционната активност трябва да бъде преместен от българските емигрантски кръгове в Румъния към българските земи. През 1871 г. Васил Левски приготвя Устав на организацията известен като „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. Разработен е в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на страна като демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.
Вътрешната революционна организация е йерархична структура от частни революционни комитети, създадени са на териториален принцип. Управляват се от Централен комитет известен като „Привременно правителство в България I отдел на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Ловешкия частен революционен комитет официално е натоварен с ролята на централен за Вътрешната революционна организация. Организиран е от есента на 1871 г. В Наредата това е записано:
„Пребиванието на Ц. Б. Р. Комитет (Централният български революционен комитет) е в Българско, но именно в кой град е, няма да се знае – навсякъде и нийде. БЦР Комитет се състои от един председател и един подпредседател, един писар и един помощник, един касиер и йоще седем члена, между които е и един поп. Председателят, писарят и техните помощници и касиеринът се избират от членовете на комитетът; в нужда щат се пременяват от същите и ще бъдат под надзора им.“
Кореспонденцията се доставя от тайна поща. Поддържа се тайна полиция. Всеки частен революционен комитет има псевдоним:
Иведнъж България се сдоби държава в държавата търсейки своите права свобода а Васил Левски стана най- търсената заплаха от османската власт. Но един път задействам тя няма да бъде спряна дори от смъртта му. Крайно време да бъдем чути и разбрани и ние сме независима държава в плен.
- Орханийски-Елес Джутов
- Врачански-Аврамчо Юсификов
- Етрополски-Бучукооглу
- Ловешки-Алилая Селвели, Морадоглу
- Лясковски-Бору Еленчанец
- Пазарджишки-Сенелкли, Юдачооглу Селеники
- Пловдивски-Сефезли Юсеин
- Севлиевски-Кючук Мехмед Търновлъ
- Сливенски-Стамболу Мехмед ефенди
- Софийски-Исак Хаим
- Старазагорски-Едирнели Афъзаа
- Тетевенски-Дервиш Мехмед Кърджълъ
- Троянски-Хаджи Хасан Карловалъ и др.
Няма коментари:
Публикуване на коментар