Глава 41
Васил Иванов Кунчев, известен още като Васил Левски, роден на 18 юли 1837г
на кратко...
е български революционер и национален герой. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция.[2] Неговата мечта е за чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.
Православното християнство или Източно православие е една от трите деноминации в християнството и трета по численост, след католицизма и протестантството. Наброява приблизително 265 милиона души.
Православието е масово разпространено в Беларус, България, Гърция, Грузия, Молдова, Румъния, Русия, Северна Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Украйна, многочислени православни общности има в някои страни от Близкия изток, Казахстан, както и в Западна Европа, Северна Америка и Австралия, където последователи на православното учение са предимно потомци на имигранти от страните с традиционно православие.
Паисий Пловдивски е
източноправославен духовник, митрополит на Смирненската (1853 – 1857) и Пловдивска епархия (1857 – 1861), застъпник за въвеждането на българския език в богослужението.
На 13 март 1870 година събрание от 39 от най-видните цариградски българи избира 10 души миряни за членове на Привременния съвет, които заедно с петимата владици, съставляващи Светия синод, поемат управлението на Екзархията и изработването на проектоустава. Съветът и Синодът започват десетмесечно обсъждане на изготвения от Гаврил Кръстевич проектоустав. Проблемни се оказват въпросите за сменяемост или пожизненост на екзарха и за приходите на архиереите.
В деня на Рождество Христово, на 25 декември 1859 г. Паисий и поп Златан, главен свещеник на пловдивския храм „Св. Богородица", отслужват Света литургия на църковнославянски вместо на гръцки език. Това е голямо постижение на българите в борбата за църковна независимост в града. На 9 ноември 1860 г. митрополитът пише до представителите на епархията, че се присъединява към обявената с Великденската акция независима българска църква.
Христо Караиванов е роден през 1800 година в Сопот със светското име Христо Василев Караиванов. По-голям брат е на Гина Караиванова, майка на Васил Левски. През 1852 година приема послушничество, а през 1856 година се замонашава в сопотския мъжки манастир „Свети Спас“ под името Василий.
През 1859 г. в карловската църква „Света Богородица“ е ръкоположен от митрополит Паисий Пловдивски в архимандритско достойнство, а племенникът му Васил в йеродякон.
Дядото на Левски по бащина линия е син или племенник на Тудур Кръстилов, преписвач на„История славянобългарска“, който извежда родословието си от някой си Драгой, „спахия“ в Кочмаларе в началото на XVII век.
Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.
Абаджийството е вид занаят, при когото се изработва аба – дебел тепен вълнен плат, използван за производството на мъжки и женски дрехи, включително народни носии и военни униформи. Занаятът е особено популярен в България, застъпен в балканските и подбалкански селища, силно развит в края на 18 и началото на 19 век.
От 1852 г. е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 година живее в местния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксите, учи църковно пеене при Райно Попович и богослужение, пее в местния църковен хор.
През 1856 – 1857 г., по настояване на вуйчо си, прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850 година). От това време са неговите записки „В[ъ]ведение на обличителното богословие“, които днес са най-ранният запазен ръкопис от Левски.
1858 г. приема монашество и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово.Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861 година, когато взема решение да се посвети на революционната борба.
Панайот Иванов Хитов (11 ноември 1830 – 22 февруари 1918) е български хайдутин, национален революционер и четнически войвода.През 1858 г. става хайдутин в четата на Георги Трънкин.
Две години по-късно, след смъртта на Георги Трънкин, Хитов е избран за войвода на четата. Неговата дружина е сред най-активните в Югоизточна България.Хитов започва да осмисля действията си като част от общонационалното освободително движение.
В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Сръбска круна и Байраклъ джамия. получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия).
На този етап изпитва силно влияние от Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. В края на юни 1862 се присъединява и заедно с група легисти, е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им.[17] Разтурването на легията през септември 1862 го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания.[18] В края на 1862 заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 (Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България.[19]). През пролетта на 1863 се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му).[20] Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му, са арестувани в Пловдив, но само за месец.[21] През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.
От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 – в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и да се запознае с неговите по-нататъшни планове.
През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България.
Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г., заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски, живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).е доброволческа формация, която се обучава в Белград през 1867-1868 година за повдигане на освободително въстание на българите в Османската империя.
През май и юни 1868 годи а е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар.[27] В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871.
В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“.
Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов в писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва.
Със средствата, предоставени от Българското общество и читалище „Братска любов“ (структура на Млада България), Левски заминава на 7 декември 1868 година от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и отново с параход по Черно море за Цариград. От Цариград на 11 декември 1868 година Левски започва първата си обиколка из българските земи, тогава все още в рамките на Османската империя, където се запознава с условията и възможностите за извършване на революционна дейност и подготовка на въстание. Обиколката има осведомителна и агитационна цел.
В началото на януари през следващата 1869 година напуска столицата на Османската империя и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.
На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол, като е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.
По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.
До края на 1871 година успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.
Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание.
За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: „В Българско няма да има цар, а народно управление и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република.“.
Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос.
Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с Димитър Общи, който на своя глава обира османската хазна в Арабаконак, и последвалите разкрития от османската полиция.
Васил Иванов Кунчев, известен още като Васил Левски, е български революционер и национален герой. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество.
Загинал на 18 февруари 1873 г. (35 г.) Апостола на свободата, предсмъртното чрез неговия ум и амбиция за добре организирана революционното движение обединяваща всички чети на Българска територия, наречена Вътрешната революционна организация (ВРО). Изигравай ки най важното въстание, целящо да превлече вниманието на великите сили във война с османската инперия за освобождаване на България.
Пример от Васил Левски взимат:
Гюргевският революционен комитет е българска организация, създадена през есента на 1875 г. в Гюргево.
Няма коментари:
Публикуване на коментар