Глава 46
Връщам се назад в историята и осъзнавам едно, от създаването на България през 681 година до освобождаването на България от османско робство България изварява толкова дълъг път, и същото време е изгубила страшно много време. Докато е била поробена, докато се ражда България като държава на Балканите и докато нейния народ се радва на своята свобода, то тя Българската държава осъзнава колко много е изгубила, колко много другите държави са се развили икономически, стратегически, технологично и колко много пъти трябва да извърви за да ги догони. Докато малка България се пита какво бъдеще е чака, то българският народ се радва на това че тя я има.
Ако досега беше като път който трябва ше да извървим, Сега исторята трябва да е като родословно дърво, много разклонения, оделни съдби с едно общо. Исторята ме помни заради делата Български. Както и да опузнаем България тя също ще е герой.
Владимир Александрович Черкаски Изпратен в България по време на Руско-турската война (1877-1878) като пълномощник на Централното управление на Руския Червен кръст при Действуващата Руска армия.
По време на войната оглавява Временното Руско управление в българските земи. Организира гражданската администрация, въвежда широко селско и градско самоуправление. Привлича изявени и авторитетни българи в управленската система. Умира в Сан Стефано в деня на подписването на Руско-турския мирен договор (19 февруари / 3 март 1878 г.).
След смъртта на княз Владимир Черкаски е назначен за императорски комисар в България и ръководител на Временното руско управление, което трябва да организира изграждането на държавата Княжество България съгласно член 6. и 7. на Берлинския договор (1878).
Някъде там в поробените земи група българи продължава да се боря за своята свобода.
Участва в работата на Учредителното събрание и приемането на Търновската конституция. Несъмнено е приносът му в изграждането на българското здравеопазване, образование, администрация, войска и др.
Напуска страната след прекратяване срока на Временното руско управление и пристигането на избрания български княз Александър I Батенберг.
Учредителното събрание в Търново (10 февруари 1879 – 16 април 1879) е първото Народно събрание на България след Освобождението на страната от османско владичество през 1878 година, вследствие на Руско-турската война от 1877 – 1878 година.
Свикано е на основание чл. 4 от Берлинския договор между Великите сили и Османската империя.
Участват 230народни представители
Членове в Събранието по назначение от Императорский русский коммиссар:
- Ахмед бей Мараф Зааде от Видин
- Мустафа ефенди от Пазарджик
- Етхем-ефенди от Тутракан
- Ахмет-ефенди от Разград
- Хасан-Хюсни ефенди от Самоков
- Емин-ага от Русчук
- Хюсеин Хюсни ефенди от София
- (Адер) Михал бей от Плевен
- Махмуд Недим паша от Самоков
- Мюлязим Халил ефенди
- Афуз Мехемдов Разаоглу е първият и последен османски кмет на Варна преди Освобождението.В списъка с депутати е посочен Халил Думанлъ от Провадия, назначен от Императорския руски комисар - княз Александър Дондуков-Корсаков. Руският комисар е имал квота, с която е назначил представители на всички етноси и вероизповедания в българските земи.
- Петър Ангелов В 1871 г. той е представител на Свищов в първия църковно-народен събор. По време на Освободителната война е преводач при тогавашното управление и член-секретар на Свищовския окръжен съвет. През 1879 г. участва в Учредителното събрание в Търново за изготвяне на Конституцията на Княжество България. От 1880 г. до 1886 г. преподава в Софийската класическа гимназия.
- Янко Славчев-След Руско-турската война от 1877 – 1878 е училищен и църковен настоятел. Избран е за депутат в Учредителното събрание в Търново през 1879 г. На 22 ноември 1879 година става кмет на Варна.
- Йосиф Антонов Ковачев- Завръща се в българските земи и до Освобождението учителства в Габрово,директор на Прилепското българско мъжко класно училище „Св. Кирил и Методий“ През 1872 година е назначен за училищен инспектор в Кюстендил. В 1874 година издава „Буквар по нагледната и гласна метода“, а в 1875 – „Български буквар по звучната метода за народните школи“, излязъл едновременно в Пловдив, Русе и Велес, и претърпял 5 издания до 1885 година. След Освобождението, е училищен инспектор в Софийската губерния (1878 – 1879) в Княжството. Депотат.
- Райчо Каролев е роден на 27 февруари (15 февруари стар стил) 1846 г. в Габрово. От 1863 г. учи в Киев, където завършва семинария (1867) и Духовна академия (1871). След това е учител (1871 – 1875) и директор (1875 – 1876) на взаимното училище в Габрово. След Априлското въстание през 1876 г. е арестуван за кратко. По време на Временното руско управление е училищен инспектор, а от 1880 до 1884 г. е директор на Габровската гимназия. От 1871 г. е дописен, а от 1884 г. – редовен член на Българското книжовно дружество
- Петров Моллов (1846 – 1914) завършва семинарията в Киев (1867). Със стипендия на Славянското благотворително общество завършва медицина в Московския университет (1873), където след това защитава и докторат (1876). Моллов участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г., като организира санитарен отряд и военнополева болница.[1] По време на Руско-турската война е губернски лекар във Видин (1877) и ръководител на санитарен влак на Червения кръст.След Освобождението Димитър Моллов е избран за председател на Медицинския съвет към правителството на Княжество България, който ръководи здравното дело. През 1879 г. Моллов изработва „Временни правила за устройството на медицинското управление в България“, уреждащи болничния устав и устройството на аптеките в младата държава.[2] Избран е за народен представител през 1879 – 1881, 1884 – 1886, 1894 – 1896 и 1901 – 1903.
- Георги Вълкович Чалъков е османски и български военен лекар, български политик и дипломат. След завършването си работи като хирург и преподава във Военномедицинското училище. Специализира хирургия в Париж (1860 – 1863). За кратко е главен лекар в Централната болница в Дамаск (1865), по-късно е директор на истанбулската болница „Хайдар паша“ (1870 – 1871). Вълкович вече има чин полковник в османската армия през 1872 г. От 1875 е дописен, а от 1884 г. действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките.
- Андрей (Андрея) Манолов Димитров Завършва право в Юридически факултет на Московския университет, Русия (1872). Той е първият дипломиран юрист и съдия в Габрово. Става председател на давие мезлиши (окръжния съдебен съвет) в Габрово. След Освобождението е назначен за член на Търновския губернски съд. Избран е за депутат в Учредителното събрание
- Петко Рачов Славейков е български поет, публицист, фолклорист и политик. Той е сред водачите на Либералната партия след Освобождението, председател на Народното събрание (1880)[1] и министър в няколко кабинета (1880 – 1881, 1884 – 1885).
В българската историческа наука са съществували и съществуват различни мнения относно списъка и броя на присъствалите депутати в Учредителното събрание на България, заседавало от 10 февруари до 16 април 1879 година в Търново. Причините за неясния брой народни представители са доста — загубена документация, получаването на мандат по два различни начина, замяната на лица с повече от един мандат, късното пристигане в Търново на вече избрани депутати и ранното напускане на събранието от други, грешки в изписването на имената.
Много български историци се позовават на числото 229. Този брой е посочен в списъка с депутати в първото издание на Дневниците на Търновската конституция от 1879 г.
Депотати- Членове по право: 117 души
- 10 души от Висшето православно духовенство
- 2 души от Друговерно духовенство
- 2 души Членове на съдилищата от висшата инстанция
- от Софийската губерния 16 души
- Председатели на градските съвети в същата губерния 7 души
- От Търновската губерния 14 души
- Председатели на градските съвети в същата губерния 6 души
- От Видинската губерния 12 души
- Председатели на градските съвети в същата губерния 5 души
- От Русчушка губерния 22 души
- От Варненската губерния 14 дущи
- Председатели на градските съвети във Варненска губерния 6 души
Депутати по избори от окръзи:
Софийската губерния общо 16 души
- Софийския окръг
- Орханийския окръг
- Златишкия окръг
- Самоковския окръг
- Радомирския окръг
- Дупниченския окръг
- Кюстендилския окръг
- Търновския окръг
- Габровския окръг
- Севлиевския окръг
- Ловчанския окръг
- Еленския окръг
- Османпазарския окръг
- Окръг Видински
- Белоградчиския окръг
- Окръг Ломски
- Окръг Оряховски
- Окръг Врачански
- Окръг Берковски
- Окръг Кулски
- Русчушкия окръг
- Разградския окръг
- Плевенския окръг
- Ескиджумайския окръг
- Свищовския окръг
- Никополския окръг
- Тутраканския окръг
- Варненския окръг
- Шуменския окръг
- Силистренския окръг
- Хаджи-оглу Пазаржишкий
- Провадийский
- Балчикския окръг
- 207. Високопреподобний Пантелеймон , игумен на Св. Рилска обител,
- 208. Владимир Палаузов, депутат от Одеското българско настоятелство,
- 209. Константин Поменов, депутат от Виенското благотворително общество „Напредък",
- 210. Стефан Берон - депутат от Българското книжовно дружество в Браила,
- 211. Евгений Стоянов - от Кишиневското българско общество.
- екзарх Антим I
- Петко Каравелов
- Тодор Икономов
- митрополит Симеон Варненски и Преславски
- Петър Генчев
- Райчо Каролев
- Иван Гюзелев
- Константин Стоилов
- Петко Горбанов
- Архимандрит Константин
- Иван Данев
- Павел Братоев
- Петър Чернев
- Народните представители дискутират неколкократно в последните заседания „Временните правила“. Независимо че документът е създаден с кратък срок на употреба – до изработването на отделен „избирателен закон“ от бъдещото Народно събрание, важността му е изрично подчертавана от повечето от тях.
- Избрано Бюро
Председател
Подпредседатели
Секретари
Съединението провокира Сръбско-българската война (ноември 1885) и Българската криза.
Букурещкият договор от 19 февруари (3 март по нов стил) 1886 година е мирен договор, който слага край на Сръбско-българската война.
Поради това, че княжество България е васално на Османската империя, официални страни в преговорите са „султанът, император на отоманите, в качеството си на сюзерен на княжество България, негово величество кралят на Сърбия и негово височество князът на България“. Те назначават свои делегати: за България Абдуллах Маджид паша, Иван Евстратиев Гешов и за Сърбия посланикът в Лондон Чедомил Миятович. Българското правителство на Каравелов се съгласява с това представителство, за да покаже, че зачита сюзеренитета на султана[3]. Преките преговори се водят на практика под диктовката на Великите сили, а провеждането им в Букурещ е предложено от Германия. Конференцията започва работа на 23 януари и договорът е подписан на 19 февруари.
Победителят във войната, България, и победеният, Сърбия, изоставят взаимните си териториални претенции още с примирието през декември 1885 година, когато комисари на Великите сили (Австро-Унгария, Германия, Русия, Великобритания, Франция и Италия) налагат изтегляне на войските и на двете страни на старите граници.[4] В хода на мирната конференция, сръбският делегат Миятович предлага околията на Пирот в замяна на Трън и Брезник, както и подялба на Македония (тогава под османска власт) на сфери на влияние, но българският представител Иван Евстратиев Гешов отказва. Сръбският покровител Австро-Унгария се противопоставя на българското искане за парично обезщетение от 25 милиона франка. В очакване на дипломатическо признание на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, правителството на Каравелов отстъпва. Отхвърлено е и искането на Белград за освобождаване на сръбските търговци от транзитни такси в България.[5][6] Така в мирния договор, подписан на осмата годишнина от Санстефанския договор, е записано един-единствен член: „[м]ирът е възстановен между Сръбското Кралство и Българското Княжество от деня на подписване“
Мирният договор е един от малкото подобни документи, който не налага наказание на държавата-агресор и тя не понася нито териториални, нито финансови загуби. Макар че държавата-победителка не е компенсирана за несправедливото нападение, значението на българските отстъпки е в последвалото фактическо приемане на Съединението от страна на Великите сили.
Няма коментари:
Публикуване на коментар