Император на Свещената Римска империя
Каролингска династия
Каролингската империя при Карл Велики покрива по-голямата част от Западна Европа.Той завладява и саксонски територии след войни и въстания през периода 772 – 804 г., като накрая се опитва да подчини саксонците чрез т.нар. Саксонска правда през 802 г.
След гражданската война (840 – 843), последвала смъртта на император Лудвиг Благочестиви, империята е разделена на автономни кралства, като един от кралете все още се счита за император, но той вече упражнява ограничена власт извън собственото си кралство. Целостта на империята и наследственото право на Каролингите продължават да се признават. През 884 г. Карл Дебели обединява всички каролингски кралства за последен път, но умира през 888 г., след което империята веднага се разпада.
от 843 г. е мирен договор, според който тримата синове на Луи Благочестиви, внуците на Карл Велики, разделят помежду си Каролингската империя. След Вердюнския договор (843 – 877)
Лудвиг II, от 840 до 876 година крал на източните франки.
Карломан е най-големият син на Лудвиг II Немски, краля на Източно-франкското кралство (Германия)
През 861 г. Карломан подема въстание срещу баща си, а през 863 г. към новия метеж на Карломан се присъединяват и по-малките му братя Лудвиг III Младши и Карл III Дебели. През 864 г. Лудвиг Немски е принуден да отстъпи Бавария на Карломан, а на следващата година дава Саксония на Лудвиг Младши, а Швабия на Карл Дебели. По-късно Карломан се сдобрява с баща си и заедно се борят за имперската корона с император Лудвиг II.
Карломан - Бавария
Лудвиг Младши - Саксония
Карл Дебели - Швабия
Убиват първият херцог Бурхард I (херцог на Швабия 909 – 911).
Хоенщауфен, наричани Щауфени или Швабската династия (на немски: Staufer; Hohenstaufen) са швабски благороднически род, който през 12 и 13 век дава множество швабски херцози и немско-римски крале и императори. Името идва от наследственото владение на Замъка Хоенщауфен при Гьопинген, Югозападна Германия.
Първият коронован немско-римски крал на Германия от фамилията е Конрад III (през 1138 – 1152). Последният монарх от династията е Конрад IV (римско-немски крал през 1237 – 1254).
Последният легитимен мъжки наследник от фамилията Конрадин е екзекутиран на 16 години през 1268 г. в Неапол от Карл I Анжуйски.
Карл Шарл I Анжуйски.
Шарл е най-малкото дете на френския крал Луи VIII и съпругата му Бланш Кастилска е кралица на Франция (1223 – 1226), . Ражда се няколко месеца след смъртта на баща му. Майка му става регентка на брат му, който приема френската кралска корона под името Луи IX.
Шарл израства без родителски грижи – баща му е починал, а майка му е твърде заета с държавните дела. Бъдещият сицилиански крал още от младеж е с висок ръст и стройно телосложение, които му придават цезаровски облик. Получава добро образование за времето си.
Шарл се изгражда като изключително набожен и ревностен католик. Посвещава се на рицарското призвание.
Раймон Беренгер IV е граф на Прованс (1209 – 1245) женен Беатрис Савойска Дещерите му:
Беатрис Прованска е потомствена графиня на Прованс и кралица на Сицилия чрез брака си за сицилианския крал Карл I Анжуйски.
Маргарита Прованска е съпруга на крал Свети Луи IX и от 1234 до 1270 г. кралица-консорт на Франция. Син Филип III Смелия
Елеонора Прованска умъжена за Хенри III е крал на Англия, лорд на Ирландия и херцог на Аквитания в периода от 1216 до смъртта си през 1272 г.
Санча Прованска от 1243 г. съпруга на по-малкия брат на Хенри III, Ричард Корнуолски, станал по-късно крал на Германия).
През август 1246 г. Шарл I е посветен в рицарство от крал Луи IX и получава богатите владения Анжу, Мен и Турен. Графство Прованс е васално на Свещената Римска империя, като част от бившето Кралство Бургундия (Арелат). Предишните графове са предоставили на градовете и васалите пълна свобода, нещо, с което Шарл не смята да се съобразява.
През 1248 г. Шарл, съпроводен от съпругата си Беатрис, тръгва заедно с брат си Луи IX на кръстоносен поход в Египет, където се проявява като храбър воин. По време на отсъствието му в Прованс избухва въстание
През ноември 1252 г. умира майката на Шарл, Бланш Кастилска, която е регент на Франция по време на кръстоносния поход на Луи IX. Затова Шарл трябва да замине за Париж, където заедно с брат си Алфонс дьо Поатие поемат регентството. В това време римският папа Александър IV предлага на Шарл короната на Сицилианското кралство. Алфонс не одобрява предложението, а Луи IX в свое писмо направо забранява на Шарл да приема короната.
Елизабета Тиролска или Елизабета Каринтийска, Горицко-Тиролска е чрез женитба херцогиня на Херцогство Австрия и Херцогство Щирия и от 1299 г. избрана римско-немска кралица.
Произлиза от род Майнхардини от линията Тирол и Каринтия. Дъщеря е на Майнхард II († 1295), граф на Гориция и Тирол и херцог на Каринтия, и Елизабета Баварска († 1273), най-възрастната дъщеря на херцог Ото II от Вителсбахите, която е вдовица на император Конрад IV († 1254).
Елизабета била умна жена. По нейна идея са построени Салините в Залцкамергут. През 1299 г. тя е коронована в Нюрнберг за римско-немска кралица. Период 1299 – 1308 г.
Хайнрих VII , крал на Германия (римско-немски крал) от 27 ноември 1308 година.
След смъртта на император Хайнрих VII през 1313 година, Фридрих I (под името на Фридрих III) Австрийски се кандидатира за трона на империята. Фридрих може да разчита на курфюрста на Кьолн – архиепископ Хайнрих, на пфалцграф Рудолф, на херцог Рудолф Саксонски и на двамата бранденбургски маркграфове; следователно, пет от седем избирателни гласове са на негова страна. Макар тези германски принцове да го поддържат, под натиска на Петер фон Аспелт, архиепископ на Майнц, на 20 октомври 1314 г. е избран за римско-немски крал Лудвиг IV Баварски, който е набързо коронован в Бон и след 25 ноември повторно коронован в Аахен.
Така започва дълга война за трона между Лудвиг IV и Фридрих III. Главната военна подкрепа на Фридрих предоставя брат му Леополд I, херцог на Австрия, а на Лудвиг – Ян Люксембургски. Отделно гласовете за Трир и Чехия са в ръцете на Люксембургския дом, тъй като архиепископ в тези области е Балдуин Люксембургски, братът на покойния император. Тази партия обаче не излъчва собствен кандидат, защото чешкият крал Ян е едва на 17 години. Затова партията залага на кандидат от Вителсбахите, а именно херцогът на Горна Бавария Лудвиг.
Лудвиг удържа победа на 28 септември 1322 година в битка при Мюлдорф на Ин над армията на херцог Фридрих III Австрийски.
Лудвиг IV Баварски римско-немски крал 1314 – 1347
За втори път император Лудвиг IV се жени на 25 февруари 1324 г. в Кьолн за принцеса Маргарета I Холандска. Те имат десет деца:
Лудвиг VI Римлянина (1328 – 1364/1365), херцог на Горна Бавария и курфюрст на Бранденбург
Елизабета Баварска (1329 – 1402), господарка на Верона и графиня на Вюртемберг
Вилхелм I (1330 – 1388), 1-ви херцог на Долна Бавария-Щраубинг
Албрехт I (1336 – 1404), 2-ри херцог на Долна Бавария-Щраубинг
България под турско робство 1393г В края на XIII в.
Максимилиан I от 1486 г. римско-немски крал. Мария Валоа-Бургундска съпруга на ерцхерцог Максимилиан I Австрийски.
След трагичната смърт на Мария Бургундска през 1482 г. за наследник на нейните наследствени владения е обявен малолетният им син Филип Хубави, от чието име като регент в тези области продължава да управлява Максимилиан.
Луи XI успява да завладее териториите на Франш Конте и предявява претенции за останалите земи на покойната Мария. Това принуждава Максимилиан да направи някои отстъпки и с договора от Арас през 1482 отстъпва Бургундия и Пикардия на Франция, а Нидерландия, Люксембург и Франш Конте остават за Хабсбургите. Освен това френският дофин е сгоден за дъщерята на Максимилиан Маргарета Австрийска, чиято зестра е Франш Конте и Артоа.
През 1486 г. започва войната за Бретан, причина за която стават френските аспирации за земите на Бретанското херцогство. Максимилиан се намесва в конфликта на страната на Анна Бретанска, която му е обещана за съпруга. В подкрепа на Анна и Максимилиан се обявяват дори Англия и Кастилия. Плановете на Максимилиан се провалят заради въстанието на жителите на Брюге, в чиито плен Максимилиан прекарва близо година. Възползвайки се от това, Франция безпрепятствено слага ръка на Бретан. След освобождението си Максимилиан се заема да потуши бунта в Нидерландия.
На 13 юли 1489 г. обединените англо-имперски войски разбиват въстаниците при Диксмюнде и така властта на Хабсбургите в Нидерландия е възстановена. Това позволява на Максимилиан отново да се намеси в бретанския конфликт и през 1490 той се жени задочно за Анна Бретанска. Времето обаче е изгубено: французите завладяват Бретан и принуждават папата да разтрогне брака на Максимилиан и Анна, която скоро след това е омъжена за френския крал Шарл VIII, а Бретан окончателно е включен в границите на Франция.
През 1490 г. управлението на Бургундия преминава в ръцете на Филип, който навършва пълнолетие. През 1496 г. Максимилиан жени сина си за кастилската инфанта Хуана Кастилска, която по-късно наследява короните на Кастилия и Арагон. Бракът бележи съюза между империята от една страна и Кастилия и Арагон, като по този начин Максимилиан стяга обръча около Франция....
Управление в Германияредактиране
От 1486 г., когато е избран за курфюрст и крал на Германия, Максимилиан I активно участва в управлението на Свещената Римска империя. След смъртта на Фридрих III през 1493 г. властта в империята преминава изцяло в ръцете на Максимилиан. По това време системата на управление на Свещената Римска империя се намира в дълбока криза: в Германия съществуват няколкостотин малки държавни формирования с различна степен на независимост, финансов и военен потенциал, а лостовете за въздействие на императора върху местните князе се оказват остарели и неефективни. По-големите княжества водят самостоятелна политика и се опитват да наложат властта си над съседните рицарски владения и над имперските градове, които съставляват основната военна и финансова сила на империята.
През 1495 г. Максимилиан I свиква във Вормс райхстага на Свещената Римска империя, пред който той представил проект за спешни реформи в системата на управление. В резултат Райхстагът приема т.нар. „Имперска реформа“. Германия е разделена на 6 имперски окръга, а през 1512 са учредени още 4.
формирования на територията на окръга: светски и духовни княжества, имперските рицари и независимите градове. Всеки член на Крайстага притежава един глас, с което Максимилиан осигурява водещото място в него на имперските рицари, малките княжества и градове, които са опората на императора. Имперският окръг притежава компетенциите да решава въпроси за военното строителство, организацията на отбраната, набора на войската, както и за разпределението и събирането на имперските данъци на територията на окръга. Голямо е и значението на уредения Имперски камарен съд (Reichskammergericht) – върховен орган на съдебната власт в германския свят, който става един от основните инструменти за налагане на императорското влияние над териториалните князе и механизъм за провеждане на единна политика във всички германски държавици на територията на империята.
Голямо значение придобива и скъсването с традицията свещеният римски император да бъде коронован лично от Римския папа, за да бъдат легитимирани правата му над имперската корона. През 1508 г. Максимилиан предприема експедиция в Италия за помазването си от папата, но венецианците, контролиращи пътищата, не го пропускат. Папата, на когото Максимилиан I е нужен за създаване на широка коалиция срещу Венеция, официално разрешава на Максимилиан да използва императорската титла.
Приемника на Максимилиан I Карл V вече дори не се стреми към официална коронация, а в имперското право е възприет принципът, че изборът на германския крал от курфюрстите го прави император.
През 1493 г. Максимилиан се жени повторно за миланската принцеса Бианка-Мария Сфорца, дъщеря на миланския херцог Галеацо Мария Сфорца. С този брак се откриват възможности за насочване на Хабсбургските териториални претенция по посока на Италия.
През 1499 г. французите отново нахлуват в Италия и превземат Милано. По това време Максимилиан I е зает с войната срещу Швейцарския съюз, която завършва злополучно за император: в битката при Дорнах на 22 юли 1499 г. войските на германския император са разбити и с подписания Базелски мир от същата година Максимилиан I признава независимостта на Швейцария от Хабсбургите и от империята.
Максимилиан I изпраща войски в помощ на миланския херцог Лудовико Моро, който през 1500 г. успява да си върне Милано.
През април 1505 г. Максимилиан I признава Луи XII за херцог на Милано.
През 1506 година на френско-имперското сближение е сложен край по инициатива на французите, което довежда до няколко въоръжени сблъсъка между войските им.
Военните кампании на Максимилиан I в последните години на управлението му са крайно неуспешни: през 1511 г. той се опитва неуспешно да спре френското настъпление в Артоа, а през 1515 г. предприема поход към Милано, който претърпява провал още в самото начало. В резултат в Северна Италия се установява френска хегемония, а Максимилиан I губи възможността да се меси в италианските работи.
Карл V е император на Свещената Римска империя от 1519 до неговата абдикация през 1556. Той управлява още това, което днес е Испания, като Карлос I Испански от 1516 до 1556.
През 1506 Карл наследява бургундските територии на своя баща, най-вече Ниските земи и Франш-Конте, повечето от които са феоди на Германската империя, с изключение на родната му Фландрия, която de iure е все още френски феод, последен остатък от това, което е било могъщ играч в Стогодишната война. Негов регент до пълнолетието му през 1515 г. е леля му Маргарита Австрийска (1480–1530). Скоро тя се оказва във война с регента на краля на Франция относно това дали Карл трябва да плаща данък на френския крал за Фландрия, както преди това е правел баща му.
Кралство Прусия в състава на Германската империя (1871 – 1918)
Фридрих Вилхелм фон Бранденбург (на немски: Friedrich Wilhelm von Brandenburg) от династията Хоенцолерн е от 1640 г. маркграф на Бранденбург, курфюрст на Свещената Римска империя и херцог на Прусия. Провежда успешни вътрешни реформи и укрепва позицията на Прусия, която при неговия син и наследник Фридрих от херцогство се превръща в кралство.
Фридрих I е първият крал на Прусия (1701 – 1713)
Фридрих Вилхелм I е крал на Прусия от 1713 до 1740 г.
Фридрих II е крал на Прусия от 1740 до 1786 г.
Фридрих Вилхелм II от 1786 до 1797 г. крал на Прусия
Фридрих Вилхелм III е крал на Прусия (1797 – 1840)
След идването си на власт, Фридрих Вилхелм прави опит за известни реформи в управлението на Прусия, но без съществен резултат. Във външната политика се опитва да запазва неутралитет в Наполеоновите войни и не се включва във Втората и Третата коалиция.
Въпреки това през 1806 Прусия е принудена да се включи във войната. В битката при Йена на 14 октомври 1806 г. Фридрих Вилхелм претърпява пълно поражение от Наполеон Бонапарт и трябва да бяга със семейството си в Източна Прусия.
Мирният договор от Тилзит налага тежки условия на Прусия. Тя губи владенията си в Полша, както и всички територии на запад от Елба, и трябва да издържа френските окупационни войски в страната. През последвалите години, Фридрих Вилхелм провежда известни реформи в администрацията със съдействието на министри като Карл Щайн и Карл фон Харденберг.
През 1813, след поражението на Наполеон в Русия, Фридрих Вилхелм сключва съюз с император Александър I, въпреки че Берлин все още е под френска окупация. Пруските войски играят важна роля в победите на съюзниците през 1813 – 1814, като самият Фридрих Вилхелм пътува с основните армии, заедно с императорите Александър I и Франц II.
Александър Павлович е най-възрастният син на император Павел I и Мария Фьодоровна. Той наследява трона след като баща му е убит. Управлява Русия по време на Наполеоновите войни, като в различни периоди взема участие в съюз с едната или другата страна. Александър I е сред създателите и основните поддръжници на международната система, установена на Виенския конгрес през 1815 г. Решенията на този конгрес са взети от четири Велики сили – Прусия, Русия, Австрия и Великобритания
На Франция е позволено да вземе участие във вземането на решения поради силната ѝ дипломация. Дискусиите са се водят не както е обичайно - на пленарни заседания, а на неофициални заседания между Великите сили, което дава повод да се твърди, че технически Виенският конгрес никога не се е състоял.
Повод за свикването му е разгромът, който претърпява Наполеонова Франция предишната пролет, но преговорите не са преустановени и в периода на Стоте дни (временното й възстановяване от Наполеон Бонапарт от 20 март до 22 юни 1815 г.) Заключителното становище на Конгреса е подписано 9 дни преди поражението му при Ватерло.
Виенският конгрес има за цел преначертаването на политическата карта на Европа и признаване на правото на законните (легитимни) династии, с идеята за уравновесяване на силите, за да се избегнат бъдещи войни и революции.
Изключение на тези на Франция, тъй като те вече са определени с Парижкия договор от 30 май 1814 г. По силата на този договор (и потвърдено на конгреса) присъединените от Франция в периода 1795 – 1810 г. територии вече не са нейна собственост.
Парижкият договор, подписан на 30 май 1814 година, слага край на войната между Франция и Шестата коалиция на Англия, Русия, Австрия, Швеция и Прусия. Той също подкрепя абдикацията на Наполеон. Границите на Франция са върнати към тези от 1792 година, но има малко наказателни действия срещу Франция, освен Сейшелските острови, отстъпени на Англия. По-големите промени в Европа са определени на Виенския конгрес.
Фридрих Вилхелм IV от 1840 до 1861 г. крал на Прусия.
Той е най-възрастният син на крал Фридрих Вилхелм III от Прусия, когото наследява на трона, и на Луиза фон Мекленбург-Щрелиц.
На 29 ноември 1823 г. той се жени за принцеса Елизабет Лудовика Баварска (1801 – 1873), дъщеря на баварския крал Максимилиан I Йозеф и втората му съпруга Каролина от Баден. Бракът е щастлив, но бездетен.
По време на революцията от 1848 г. той отказва да приеме кайзерската корона. По здравословни причини на 7 октомври 1858 г. след 18 години управление той предава регентството на по-малкия си брат Вилхелм I.
Вилхелм I , също познат като Вилхелм Велики
Роден е като Вилхелм Фридрих Лудвиг Пруски (на немски: Wilhelm Friedrich Ludwig von Preußen) на 22 март 1797 г. в Берлин. Като втори син на крал Фридрих Вилхелм III, от Вилхелм не се очаквало да наследи трона от баща си и затова получава слабо образование.
Вилхелм служил в армията от 1814 г. и се бие срещу Наполеон I по време на Наполеоновите войни. За него се чуват само добри отзиви, че е много смел и добър войник. Бие се под командването на Гебхард Леберехт фон Блюхер в битките при Ватерло и Лини. Той също става отличен дипломат, включвайки се в дипломатически мисии след 1815 година.
По време на Революциите през 1848, Вилхелм успешно смазва бунт, целящ смъртта на по-възрастния му брат крал Фридрих Вилхелм IV.
През януари 1858 Вилхелм I става принц регент за брат си.
На 2 януари Вилхелм I наследява трона като Вилхелм I Пруски. Освен това той наследява и конфликта между брат си и либералния парламент. Вилхелм е смятан за неутрален човек спрямо политиката, защото не се бърка там, за разлика от брат си, ала въпреки всичко той успява да намери консервативно решение на конфликта: назначава Ото фон Бисмарк за официален министър-председател. Според пруската конституция министър-председател отговаря изцяло пред краля, а не пред парламента.
Руско-турската война (1877 – 1878
Император на Германия (1871 – 1888)
След края на Френско-пруската война Вилхелм е провъзгласен за германски император на 18 януари 1871 в двореца във Версай. Титлата „германски император“ е внимателно избрана от Бисмарк след дискусия до деня (и след) на провъзгласяването. Вилхелм приел тази титла неохотно, защото той би предпочел „император на Германия“, което всъщност би било недопустимо за федерални монарси и би значело власт над земи извън региона (Австрия, Швейцария, Люксембург и др.).
По време на церемонията Северногерманският съюз (1867 – 1871) е преобразен в Германската империя (Kaiserreich 1871 – 1918). Тази империя е федерална държава, императорът е глава на страната и президент (primus inter pares – първи сред равните) на федералните монарси.
Руско-турската война (1877 – 1878) Освободителната война на балканските полуостров от Османците.
На 11 май 1878 Макс Хьодел се проваля в опит за покушение над Вилхелм в Берлин. Втори опит е извършен на 2 юни 1878 от анархиста Карл Нобилинг, който ранил императора и след това се самоубива. Тези опити стават претекст за създаването и приемането на Антисоциалистическия закон, който е представен от правителството на Бисмарк с подкрепата на мнозинството от Райхстага на 18 октомври 1878. Законът е предназначен за борба срещу социалистическите движения на работната класа. Законът забранява Социалдемократическата партия в Германия и премахва нейния законен статус, забранява всички организации на работните маси и социалистическата и работна преса, конфискува социалистическа литература, наказва социалдемократите с репресалии. Подобни закони се допълвали на всеки 2 – 3 години. Въпреки всичко Социалдемократическата партия засилва своето влияние на масите. Под натиск от работническите движения подобни закони са премахнати на 1 октомври 1890.
Вилхелм е роден на 27 януари 1859 г. в двореца Кронпринц, Берлин, в семейството на принц Фридрих Вилхелм Пруски (бъдещия Фридрих III) и принцеса Виктория от Обединеното кралство (първородна дъщеря на кралица Виктория). Той е първият внук на кралица Виктория и принц Алберт, но по-важното е, че като първи син на кронпринца на Прусия, от 1861 г. Вилхелм става втори в линията на унаследяване на престола на Прусия, а също така, след 1871 г., и на Германската империя, която според конституцията се управлява от пруския крал.
Наследен е на трона от сина си Вилхелм II (1888 – 1918). е последният германски кайзер и крал на Прусия, управлявал Германската империя от 15 юни 1888 до 9 ноември 1918 г. След неговата абдикация Германия е обявена за република.
Като потомък на кралската династия Хоенцолерн, Вилхелм от ранна възраст е подложен на влиянието на войнолюбивата пруска аристокрация. Това му оказва голямо влияние. Като зрял мъж той рядко е виждан не в униформа. Хипер-мъжествената военна култура на Прусия през този период в значителна степен оформя политическите му идеали и лични взаимоотношения.
Във външната политика дотогава Бисмарк постига крехко равновесие между интересите на Германия, Франция и Русия – мирът е близо и Бисмарк се опитва да го поддържа въпреки растящото народно недоволство против Великобритания (по въпроса за колониите) и особено срещу Русия.
С уволнението на Бисмарк руснаците сега очакват обръщане на политиката в Берлин и затова набързо се разбират с Франция, започвайки процес, който в голяма степен изолира Германия до 1914 г.
Назначавайки Каприви и след това Хоенлое, Вилхелм предприема това, което е известно в историята като „Новият курс“, в който се надява той да оказва решително влияние в управлението на империята. Има дебат сред историците относно точната степен, до която Вилхелм успява да приложи „лично управление“ през този период, но това, което е ясно, е много различната динамика, която съществува между короната и нейния главен политически служител (канцлерът) във „Вилхелмовата епоха“. Изброените канцлери са висши държавни служители, а не закалени политици-държавници като Бисмарк.
Вилхелм иска да изключи появата на друг „Железен канцлер“, който позволява на министрите да се срещат с кайзера само в негово присъствие и не пуска хватката над ефективната политическа власт. При принудителното му оттегляне, а и до смъртта си, Бисмарк се превръща в отявлен критик на политиката на Вилхелм, но няма много възможности да оказва решително влияние, макар че успява да създаде „мита за Бисмарк“. Това е мнението – което според някои е доказано от последвалите събития – че с уволнението на Железния канцлер, Вилхелм II ефективно е унищожил всякакъв шанс на Германия да има стабилно и ефективно правителство.
Кайзер е германска монархическа титла, аналогична на император[1] (кайзерин на немски е аналогично на императрица). Носена е от владетеля на Германия от обединението през 1871 г. до края на Първата световна война през 1918 г.
Федералният канцлер на Германия (на немски: Bundeskanzler, букв. Бундесканцлер) е ръководителят на правителството във Федерална република Германия, избиран от Бундестага.
федерална република германия
Федерална република Германия, накратко ФРГ или Германия (на немски: Bundesrepublik Deutschland, BRD, Deutschland), е създадена на 24 май 1949 г. и е разширена след обединението на Германия през 1990 г.
Към политическата система на Германия се отнасят федералните институции, процесите по взимане на политически решение и тяхното съдържание. Основата на германската политическа система е парламентарната демокрация и федерално държавно устройство. От голямо значение за държавното устройство е силната конкуренция между политическите партии, поради което политическата система на Германия се отличава по своята т. нар. партийна демокрация.
Кайзер Вилхелм I период 1861г – 1888г
и негов канцлер (тогава Ото фон Бисмарк).
Фридрих III, той е син на наследника на трона и по-късен кайзер Вилхелм I (1797 – 1888) и императрица Августа (1811 – 1890).
През 1853 г. баща му го въвежда в масонството и е приет в Германската голяма ложа. През 1861 г. става пруски кронпринц (престолонаследник). През Френско-германската война (1870 – 1871) крон-принцът командва 3-та армия и става генералмаршал. Награден е с ордена Голям кръст на Железния кръст. От 1871 г. той е „Германски кронпринц и кронпринц на Прусия“.
Той е голям пушач и през 1887 г. се разболява от рак на ларинкса. Когато баща му умира на 9 март 1888 г., той става германски кайзер и крал на Прусия, но не може да говори. Той посреща шведския крал Оскар II и умира след два дни. Наследен е на трона от сина си Вилхелм II (1888 – 1918).
Вилхелм II, с пълно име Фридрих Вилхелм Виктор Алберт Пруски е последният германски кайзер и крал на Прусия, управлявал Германската империя от 15 юни 1888 до 9 ноември 1918 г. След неговата абдикация Германия е обявена за република. Той е син на германския император (кайзер) Фридрих III от династията Хоенцолерн, негов предшественик на трона, който управлява само 99 дни, внук на британската кралица Виктория по майчина линия и е роднина на мнозина европейски монарси и принцове. През 1890 г. той уволнява канцлера Ото фон Бисмарк. През 1914 г. подкрепя Австро-Унгария в Юлската криза, довела до Първата световна война. Бомбастичен и поривист, той понякога прави нетактични изявления по чувствителни теми без да се консултира с министрите си. Един такъв политически гаф е интервю за британския вестник „Дейли Телеграф“ през 1908 г., след което губи част от властта си. Неговите генерали Паул фон Хинденбург и Ерих Лудендорф диктуват политиката през Първата световна война и нямат уважение към цивилното правителство. Неефективен като военен лидер, той губи подкрепата на армията, абдикира през ноември 1918 и бяга в изгнание в Нидерландия.
И така, директно на част на въпроса. От историческа гледна точка Първият райх е този на Карл Велики. Но имайте предвид, че немският райх не е същото като Свещената Римска империя, става въпрос за две различни неща. Немският райх обхваща само германските племена. Терминът е по-късен и се появява едва през XV век. Не е съществувал по времето на Карл Велики по ред причини.
Вторият райх е свързан с конституцията на Бисмарк и трае от 1871 година до 1918 година. Смисълът на термина е по-скоро философски.
Третият райх е на Хитлер, който официално обявява кова име през 1933 година.
Нищо, че самата Германия не желае вече да се нарича така, за сметка на Великонемски райх или само Немски райх. Но Третият райх не бележи последователността в исторически план, както ви се струва.
Хитлер е ветеран от Първата световна война и е награден с военни отличия. След нея ръководи партията на националсоциалистите във Ваймарска Германия.
Прави неуспешен опит за преврат и прекарва по-малко от година в затвора. След излизането си получава подкрепа за своята националистическа, антисемитска и антикомунистическа реторика.
Националсоциалистите екзекутират много от своите опоненти,[2] преструктурират държавната икономика, модернизират войската и установяват тоталитарна, националсоциалистическа диктатура. Във външната политика Хитлер се стреми към завладяването на нови територии или т. нар. „жизнено пространство“ (на немски: Lebensraum).
Полша се гледа като на първи етап от борбата за световно господство. Успешното завършване на войната с Полша значително би подобрило позициите на Германия спрямо европейските ѝ съперници – Англия и Франция, които в лицето на Полша биха загубили своя съюзник на изток. През лятото на 1939 г. в Европа се създава ситуация, която е благоприятна за Германия – англо-френско-полската коалиция не представлява едно цяло нито във военно, нито в политическо отношение – засилена е увереността, че Англия и Франция няма да предприемат сериозни мерки при евентуално нападение над Полша. Освен това Германия изпреварва своите противници в подготовката за война. Същевременно, по силата на пакта Рибентроп-Молотов, територията на Полша е предварително разделена със СССР.
След инвазията в Полша на силите на Вермахта (септември 1939 г.), Великобритания и Франция обявяват война на Германия, което води до избухването на Втората световна война, в Европа. Първоначално, Страните от Оста окупират по-голямата част от континентална Европа, както и части от Азия и Африка, преди поврата във войната през 1943 г., и последвалото военно поражение от Антихитлеристката коалиция.
Пактът за ненападение между Германия и Съветския съюз известен също като Пакт Молотов – Рибентроп, е споразумение за ненападение с решаващи исторически последици между СССР и Германия, сключено в Москва на 23 август 1939 г.
Договорът се превръща в политическа изненада за другите страни. Слуховете за съществуването на допълнително тайно споразумение идват малко след неговото подписване.
Втората световна война започва на 1 септември 1939 г. Германия започва настъпление срещу Полша. На 17 септември 1939 г. по силата на допълнителния протокол към договора на територията на Полша нахлуват съветски войски. На 18 септември 1939 г. Германия и СССР излизат със съвместна декларация, подписана от Рибентроп, Сталин и Молотов, която гласи:
Териториалното разделяне на Полша между СССР и Германия завършва на 28 септември 1939 г. с подписването на Договор за дружба и граници между СССР и Германия. Установена е обща съветско-германска граница.
След като Германия напада Съветския съюз на 22 юни 1941 г., договорът и допълнителния протокол фактически стават невалидни.
Окупацията на България от Съветския съюз(СССР) е замислена от съветското ръководство още през август 1944 г.
Към пролетта на 1945 г. Германия вече е в развалини. През последните дни от войната, когато Червената армия настъпва към Берлин, Хитлер се жени за Ева Браун. След по-малко от 24 часа двамата се самоубиват във фюрербункера. Под ръководството на Хитлер, Третият германски райх провежда политика на геноцид срещу евреи (Холокост) и цигани, в резултат на което са избити поне 5,5 милиона евреи. Режимът на Хитлер също така е отговорен за смъртта на милиони други жертви, смятани за по-низши (Untermensch) или излишни, поради своята етническа принадлежност, политическите си убеждения, физически недъзи, психически увреждания, сексуална ориентация, криминални прояви и др.
Германската демократична република (на немски: Deutsche Demokratische Republik), съкратено ГДР (DDR), неофициално наричана Източна Германия, е бивша германска социалистическа държава от ХХ век. 1949 – 1990
Образуването на ГДР е резултат от противопоставянето в започналата Студена война между Запада и социалистическия Съветски съюз. През 1949 г., 5 месеца след образуването на Федерална република Германия на териториите на западните 3 окупационни зони (на САЩ, Великобритания и Франция), е провъзгласено създаването на ГДР. За президент е избран Вилхелм Пик, сформирано е временно правителство начело с Ото Гротевол и Валтер Улбрихт.
Още от образуването на държавата политическа хегемония в нея получава управляващата 4-партийна коалиция начело с Германската единна социалистическа партия (ГЕСП), създадена (1946) чрез обединяването на комунистическата и социалдемократическата партии. ГДР става преден пост в противопоставянето на капиталистическия Запад. (Източният блок е съвкупност от съюзени социалистически държави с комунистическо управление, намиращи се в Централна и Източна Европа с цел да противодействат на Капитализма.)
Варшавският договор или официално Договор за приятелство, съдействие и взаимопомощ е основата на военно-политическия съюз на социалистическите страни в Европа, наречен Организация на Варшавския договор (ОВД). Често под Варшавски договор се подразбира самата Организация на Варшавския договор. Варшавският договор получава името си от града, в който е подписан. Целта на този пакт е постигане на споразумение за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ.
ОВД е основан на 14 май 1955 г. за противопоставяне на възприемания като заплаха съюз НАТО (основан през 1949), подбудено от включването на „повторно военизираната“ Западна Германия в НАТО в ратификацията на Парижките споразумения. Договорът действа през Студената война и след рухването на социализма в тогавашна Източна Европа страните започват да се оттеглят, а съюзът официално е разпуснат през юни 1991.
Федерална република Германия - ФРГ
От май 1945 до 1949 г. съюзническите сили, окупирали Германия, властват над цялата страна, а през 1949 г. Федерална република Германия (ФРГ) е създадена от окупационните зони на САЩ, Обединеното кралство и Франция.
Двете части на едно цяло са разделени от Берлинската стена, e строго охранявана бетонна стена, разделяща западната част на град Берлин както от източната част на града, така и от цялата територия на Германската демократична република през периода на Студената война. Тя служи за държавна граница между ГДР и Западен Берлин от 13 август 1961 до 9 ноември 1989 г.
През 1989 г. в развитието на мирната Венденска революция правителството в ГДР е премахнато, а стената е срутена. През 1990 г. ФРГ и ГДР се обединяват.
Договорът бе подписан на 12 септември 1990 година между ФРГ, ГДР и четирите държави победителки във Втората световна война – САЩ, СССР, Франция и Великобритания. Той влезе в сила официално половин година по-късно.
„Две плюс четири“ договорът урежда също вътрешния и външен суверенитет на обединена Германия и фиксира окончателните граници на държавата. Освен това регламентира числения състав на германската армия и отказа от притежаването на ядрени, бактериологични и химически оръжия. В документа е постановено и изтеглянето на съветските войски, както и правото на Германия да членува в съюзи.
Сегашна Германия член на НАТО и ЕС.
Няма коментари:
Публикуване на коментар