Вацлав II (на чешки: Václav II., на полски: Wacław II) е крал на Бохемия в периода 1278 – 1305, княз на Краков в периода 1291 – 1305 и крал на Полша в периода 1300 – 1305.
Вацлав III (на чешки: Václav III.; на унгарски: Vencel; на полски: Wacław III) е крал на Унгария, крал на Бохемия и титулуван крал на Полша през XIV век. Той е последният чешки крал от династията на Пршемисловците.
На 27 август 1301 в Секешфехервар Вацлав е коронован за крал на Унгария като Ласло V, „според изискванията“, но лишен от каквато и да е възможност да управлява. По това време Кралство Унгария е разделено на няколко самостоятелни комитати, а Вацлав е признат за крал от мнозинството от светските и църковни магнати на територията на днешна Словакия и около столицата Буда поради страх от засилващото се римско влияние в страната.
През 1305 г. Вацлав III се жени за полската принцеса Виола Елжбета от Чешин – дъщеря на княз Мешко I Чешински. Бракът им остава бездетен, но това не попречва на Вацлав III да предяви претенции за наследствени права над полската корона и да се титулува като крал на Полша.
Рудолф I Хабсбург (на немски: Rudolf I.; * 1281; † 3/4 юли 1307, Гораждовице), първият Хабсбург коронован с Короната на свети Вацлав, влиза в чешката история с битката на Моравско поле. Като съуправител на баща си Албрехт I в Австрия е титулуван като Рудолф III, а освен това за година е претендент и за полската корона – херцог на Австрия и Щирия (като Рудолф III).
Хайнрих от Каринтия (на немски: Heinrich von Kärnten; на чешки: Jindřich Korutanský; на полски: Henryk Karyncki) е херцог на Каринтия и Крайна (1310 – 1335), граф на Тирол (1310 – 1335), крал на Бохемия (1307 – 1310) и маркграф на Моравия (1307 – 1310) и титулуван крал на Полша, след като наследява Вацлав III в качеството си на съпруг на сестра му Анна Пршемисловна.
Ян Люксембургски Слепия (на чешки: Jan Lucemburský, на люксембургски: Jang de Blannen, на немски: Johann von Böhmen, Johann der Blinde von Luxemburg, на френски: Jean de Luxembourg, Jean l’Aveugle; 10 август 1296 – 26 август 1346) е граф на Люксембург (1313 – 1346), маркграф на Моравия (1311 – 1333), крал на Бохемия (1310 – 1346) и титулуван крал на Полша (1310 – 1335).
Владѝслав I Локѐтек (на полски: Władysław I Łokietek; * 1260, Куявия, Полша; † 2 март 1333, Краков) e крал на Полша от династията на Пястите. Той е и наследствен княз на Померелия, Бжег, Ленчица, Великополша, Шерадз, Сандомеж и Краков, поради което неговият пълен титул след коронацията е:
Владислав Локетек е роден около 1260 година като трети син на княз Кажимеж I Куявски и Ефросина Ополска. Той успява да обедини под своя власт по-голяма част от разпокъсаните полски княжества и през януари 1320 година в Краков е коронясан за крал на Полша.
Кажимеж III Велики (на полски: Kazimierz III Wielki) е крал на Полша в периода 1333 – 1370. Той е последният монарх от династията на Пястите.
Лайош I Анжуйски (на унгарски: I. Lajos magyar király; на полски: Ludwik Węgierski; на френски: Louis I-er de Hongrie; на италиански: Luigi I d'Ungheria) е крал на Унгария (1342 – 1382) и крал на Полша (1370 – 1382).
Ядвига Анжуйска (Света Ядвига) (на полски: Jadwiga Andegaweńska; на унгарски: Hedvig lengyel királynő; на френски: Hedwige I-re de Pologne; на италиански: Edvige di Polonia) е кралица на Полша в периода 1384 – 1399 г. На 8 юни 1997 г. е канонизирана за светица от Католическата църква.
Съзрели възможност за независима монархия полски благородници успяват да уредят брака на Ядвига с литовския княз Владислав II и така образуват Първото полско-литовско обединено кралство.
Сигизмунд обаче пристига в Полша на 10 август 1383 г. начело на унгарска армия от 12 000 души, която има за цел да подкрепи Ядвига и Елизабета срещу Земовит IV-Мазовицки, мазовецки херцог от клон на династията Пясти, в кралските претенции. Армията се разполага на лагер в Стари Сонч, според хрониката на Янко от Чърнково, в голяма вреда на местното население. Накрая чрез Владислав, херцог на Куявско и Ополе, на 6 октомври е постигнато примирие до Великден следващата година. След като полското дворянство на събора в Радомско, на 2 март 1384 г., иска Ядвига да пристигне в Полша възможно най-скоро, то унгарската кралица-регент Елизабета се опитва да наложи Сигизмунд като владетел поне на северната територия. Полските магнати обаче отхвърлят решението, заплашвайки с война.
След като вече България е под турско робство 1393г В края на XIII в.
Владислав II Ягело (на полски: Władysław II Jagiełło, на литовски: Jogaila Algirdaitis, на беларуски: Ягайла Уладзіслаў; * 1350, † 1434) е велик княз на Литва под името Йогайла в периода 1377 – 1381 и 1382 – 1392 и крал на Полша в периода 1386 – 1434
Владислав III Варненчик (на полски: Władysław III Warneńczyk; на унгарски: I. Ulászló; на литовски: Vladislovas III; на хърватски: Vladislav I. Jagelović) е крал на Полша в периода (1434 – 1444), върховен княз на Литва в периода (1434 – 1440) и крал на Унгария (под име Уласло I) в периода (1440 – 1444), свързан с българската история.
След победоносните кампании на Хунияди срещу войските на султан Мурад II през 1442 – 1444 г., папата убеждава младия полски крал Владислав III, че е дошло времето да се съкруши Османската империя и да се освободи Йерусалим. През октомври 1443 Владислав Ягело и Хунияди събират 20 – 25 000 международна армия, като основата ѝ са 14 000 души от полски и унгарски рицари и оръженосци, подчинени на Владислав III и Хунияди. Впоследствие към армията се присъединява деспот Георги Бранкович с 8000 бойци, а по-късно и босненският войвода Петър Ковачевич със 600 – 700 души. В международната коалиция влизат и 600 фургона, за изграждане на вагенбург, предвождани от чеха Ян Чапек,[1] както и известен брой хуситски стрелци. Тактиката на Хунияди е: когато кръстоносците се установят на стан, те да се обграждат от каруците, хуситските стрелци да застават по тях и да бдят за бързата османска конница, а рицарите да са по средата на загражденията. Плана на Хунияди предвижда кръстоносците бързо да проникнат в Тракия, преди Мурад II да повика подкрепления от Мала Азия; да бъдат разбити силите му на Балканите; да се елиминира османската заплаха в зародиш.
Кръстоносците настъпват по утвърдения път – Белград-Ниш-София-Пловдив-Одрин, който изглежда най-къс, за постигането на тяхната цел. Първоначално кръстоносната армия не среща съпротива. Тя опожарява Крушевац и продължава да настъпва. Главните сили се отправят по левия бряг на р. Морава, а Хунияди с 12 000 души превзема Ниш и околностите му и го опожарява. Съществува спор дали е опожарил целият Ниш или само военни обекти. В същото време към Ниш настъпва силна османска армия, предвождат от бейлербея на Румелия, Касъм бей. Тилът на османската армия е подсигурен от акънджии с командир – Турахан бей.[2] На 3 ноември 1443 г. Хунияди разгромява трите предни отряда на тази армия, а през нощта срещу 4 ноември настъпва и окончателно побеждава. Според османски източници преди сражението Турахан бей се оплаква, че противниците им са „една шепа неверници“, т.е. от тях не може да се вземе плячка и после ще трябва да разчитат на оран, а не на грабеж. Акънджиите не участват в битката, а Касъм бей е разгромен. Османските източници хвърлят вината за загубата върху Турахан бей за загубата и го считат за предател.
Касъм Паша е разбит и не може да защити нито Ниш, нито Пирот. Причините донякъде се крият и в това, че местното население активно подпомага кръстоносците. Ето какво пише кардинал Цезарини:
Масовото участие на местното население се потвърждава и от писмо на Хунияди:
Според анонимен османски летописец от XV век:
Така с помощта на местните кръстоносците стигат чак до София. Походът е не просто частна акция на полския крал и на Хунияди, а съгласуван поход на множество европейски християнски сили – поляци, унгарци, чехи, власи, българи, сърби... Той е опит да бъде уязвена смъртоносно Османската империя.
Множество важни гарнизони падат без бой. Вероятно това е причината, поради която при отстъплението си османците изливат гнева си на българите и палят София. Походът потегля към Пловдив, но при Траянови врата е пресрещнат от силна султанска армия, която се окопава чрез укрепления. Водят се жестоки боеве за Траянови врата, но нито една от двете страни не взима превес. Хунияди търси обходен маршрут през Смолския проход и се отправя по течението на р. Тополница; води сражение в местността „Побоище“, но не може да проникне натам, защото тя е здраво укрепена от османски сили. При това положение гладът и големите студове, снегът и мъглите в Ихтиманското поле принуждават Ягело и Хунияди да се изтеглят и да сключат десетгодишен мирен договор на 13 юли 1444 г.
Втори кръстоносен поход на крал Владислав III и Янош Хунияди 1444 г. Битка при Варна.редактиране
Ако някой печели от целия сблъсък това е деспот Георги Бранкович, комуто са върнати отнетите през 1441г. владения. На следващата 1444 година Ягело и Хунияди потеглят на втори кръстоносен поход за освобождението на българските земи. Папа Евгений IV се ангажира с успеха на мисията. Особено активен е кардинал Юлио Цезарини, който обявява, че „Византия, България и Албания ще подкрепят похода“, както и че 8 венециански галери ще се включат в него. В действителност тези обещания ще останат без сериозно покритие. Към настоящия момент, обаче ситуацията е удобна за християнската коалиция. Кръстоносците са показали, че при единство могат да нанасят поражения на агаряните.
Междувременно султанът е принуден да се разправя с внезапно изникнал дьозме – султан (лъже-султан, сепаратист, претендиращ за легитимност) и прехвърля огромната част от войските си в Азия.
Към този момент Хунияди и Ягело успяват да съберат 16 000 поляци и унгарци под своя флаг. Към международната Коалиция се присъединяват 5000[7](4000)[8] власи на войводата Влад Цепеш – Дракула, както и 500 хуситски стрелци и известен брой италиански кондотиери.[9] В състава влизат и 2000 фургона, които се използват за обоз и изграждане на вагенбург. Леката конница е снабдена с леки ризници и копия, пехотинците също имат ризници, а рицарите – брони. Хуситите са въоръжени с аркебузи и кулверини. Армията разполага и с известен брой бомбарди и требушети. Създаден е и военноморски флот, който да подпомогне операцията. В него влизат 8 папски кораба, 8 венециански, 4 на бургундския принц и 2 дубровнишки кораба. Целта на новия кръстоносен поход е да се изгонят окончателно нашествениците от българските земи, а техен владетел да стане Ян Хунияди.
Кръстоносната армия през началото на септември завладява Оршова, близо до Дунав, после завзема Кладово и Флорентин, а на 26 септември – Видин. Немският поет Банхайм е посветил стихотворение на случката в което се разказва, че османците вече са избили първенците на Видин, но не и местното население. То веднага последва кръстоносната армия. Впоследствие кръстоносците завладяват Оряхово и достигат Никопол. Към тях се присъединяват много българи, но въпреки всичко началникът на гарнизона Фируз бей, успява да отблъсне атаката. Кръстоносците подминават Никопол, завладяват Свищов и пленяват 28 османски кораба (подготвени за нападение срещу Влахия). Оттук Владислав изпраща послания до крепостите Шумен, Мадара, Варна и пр. Той обещава на спахиите в случай, че се предадат, да ги пусне безпрепятствено да се приберат в Мала Азия, а в случай че се противят – да ги унищожи. Отказът на спахията на Шуменската крепост го принуждава да се насочи към нея и на 25 октомври там започва обсада. Ягело губи много хора в обсадата, но превзема Шумен. Оттук той изпраща разузнавателен отряд от 500 души към Търновград, който влиза в бой с гарнизона и османците губят 300 души. Дотук поведението на кръстоносците показва, че те са наясно кои са българските земи и се възползват ефективно от това предимство.
След Шумен Владислав превзема здравата крепост Мадара, а впоследствие на 5 ноември в ръцете на кръстоносците пада и Овеч (Провадия). Скоро след това крепостите Калиакра, Каварна, Кастрич (Евксиноград) и Галата и пр., бързо се предават. Кръстоносците се отправят към Варна (откъдето искат да извършат десант и с кораби да се прехвърлят в Цариград). И тук следва решаващата битка при Варна.
В Битката при Варна на 10 ноември 1444 г. кръстоносните войски на полско-унгарския крал Владислав III Варненчик и унгарския пълководец Янош Хуняди са победени от турските войски на султан Мурад II.
Първоначално в битката обединените християнски сили получават надмощие, но това явно е тактически прийом – османците примамват рицарите в „чувал“ и разгръщат своя резерв зад гърба им. Междувременно власите на Влад Цепеш се втурват да грабят плячка и спират да изпълняват тактически задачи. Първоначално хората на епископ Доминик тръгват мощно напред по левия фланг, но това дава възможно османската конница да мине зад гърба им и да обърне в бяг кръстоноците. Все пак Хунияди (който действа на десния фланг с 2000 души) и Ягело успяват да се укрепят при вагенбурга и предприемат нова атака. Хунияди съветва Владислав III да изчака и да види как ще се развие битката.
Тук по времето на сражението Хунияди е обграден от османци. Владислав III, който до този момент стои настрана, се впуска с неколцина рицари, за да го защити, но пада с коня си във „вълча яма“ и е посечен със сабя от връхлитащ конник-османец (Коджа Хъдър). Смърта му деморализира християнската армия и внася смут в нея.
Хунияди продължава опитите да освободи Балканите и след неговата смърт, но те са обречени на неуспех, а след 1448 г. опитите на Унгария да се намеси на Балканите прекъсват задълго.
Кажимеж IV Анджей Ягелончик (на полски: Kazimierz IV Andrzej Jagiellończyk; литовски: Kazimieras I Andrius Jogailaitis; беларуски: Казімір-Андрэй Ягайлавіч) е велик княз на Литва в периода (1440 – 1492) и крал на Полша в периода (1447 – 1492).
След тринадесетгодишната война с Тевтонския орден, на 19 октомври 1466 година е сключен II Торунски мир, според който Полша получава областите Померелия, Вармия, Хелминска земя, както и градовете Елбинг и Мариенбург. Останалите територии на ордена полагат клетва за вярност. През 1485 година васална клетва полага и молдовския войвода.
Ян I Олбрахт (на полски: Jan I Olbracht, на литовски: Janas Olbrachtas (Albrechtas), на беларуски: Ян I Ольбрахт; * 27 декември 1459, Краков, Кралство Полша; 17 юни 1501, Торун, Кралство Полша) е княз на Глогов (1491 – 1498) и крал на Полша (1492 – 1501).
Александер Ягелончик (на полски: Aleksander Jagiellończyk; на беларуски: Аляксандр Ягелончык; на литовски: Aleksandras Jogailaitis – Александрас Йогайлайтис; * 5 август 1461, Краков, Кралство Полша; † 19 август 1506, Вилно, Велико литовско княжество) е велик княз на Литва в периода (1492 – 1506) и крал на Полша в периода (1501 – 1506) от династията Ягелони.
Той е четвъртият син на Кажимеж IV Ягелончик и Елизабет фон Хабсбург. След смъртта на баща му през 1492 г. Александер го наследява като велик княз на Литва, а брат му Ян I Олбрахт става крал на Полша.
През 1495 г. Александер се жени за Елена Ивановна (1476 – 1513), дъщеря на руския велик княз Иван III и София Палеологина и сестра на Василий III, велик княз на Велико московско княжество (1505 – 1533). В чест на съпругата си Александър се задължавал да запази православната вяра в страната си. Така Елена Ивановна се превръща в покровителка на православните християни в литовската държава. През 1499 г. обаче, нарушавайки дадените обещания, Александер се опитва да я принуди да приеме католицизма, което подтиква голям брой православни литовски феодали да се преселят в Русия. Този негов акт става причина и за обявяване на нова Руско-литовска война от 1500 – 1503 г. и Литва губи територии.
Зигмунт I Стари е крал на Полша и велик княз на Литва в периода (1506 – 1548).
Зигмунт II Август (на полски: Zygmunt II August, на беларуски: Жыгімонт Аўгуст, на литовски: Žygimantas III Augustas I; * 1 август 1520, Краков, Кралство Полша; † 7 юли 1572, Полша) е крал на Полша и велик княз на Литва (под името Жигимантас III Аугустас I) в периода 1548 – 1572. През 1569 година е коронясан за крал на обединената Полско-Литовска Държава.
Зигмунт Август умира на 51-годишна възраст и е погребан във Вавелската котедрала. Той остава бездетен въпреки трите си брака. С неговата смърт изчезва кралският род на Ягелоните по мъжка линия, затова неговото последничество е уредено през 1569 г. в Люблинската уния.
Той заменя личната уния на короната на Полското кралство и Великото литовско княжество с истинска уния и изборна монархия, след като Зигмунт II Август, последният от династията на Ягелоните, остава бездетен след три брака. В допълнение, автономията на Кралство Прусия е била изоставена до голяма степен. Княжество Ливония, свързано с Литва с реална уния след обединението на Гродно (1566), става Полско-литовски кондоминиум.
Съюзът е управляван от единствен избран монарх, който изпълнявал задълженията на крал на Полша и велик княз на Литва, управляван от Сенат и парламент (известен като Sejm). Съюзът е еволюционен етап в Полско-литовския съюз и лична уния, която е била необходима, най-вече заради опасната позиция на Литва, която била във война с Русия.
На 2 февруари 1386 г. на един от първите общи сеймове в Люблин Ягело е избран за полски крал. Някои от изследователите смятат това решение за първата полско-литовска уния, тъй като в Крева е подписан само предварителен договор, съдържащ условията, които трябва да изпълни Ягело, за да може да се възкачи на полския трон
Полско-литовската държава или Жечпосполѝта (на полски: Rzeczpospolita Obojga Narodów; на литовски: Žečpospolita или Abiejų tautų respublika; на латински: Serenissima Res Publica), официално Държава на двата народа, е дуалистична държава, съставена от Кралство Полша и Великото литовско княжество, съществувала между 1569 и 1795
Жечпосполита е сред най-големите държави в Европа и в продължение на 2 века успешно удържа нападенията на Тевтонския орден, Монголската империя, Руската империя, Османската империя и Швеция.
________________________________________________
Тевтонския орден, по време на Третия кръстоносен поход през 1190 г. немски благородници и търговци основават братство към една полева болница, което да има грижата за ранените и болните по време на едногодишната обсада на крепостта Сен Жан д`Акр .....По-късно (21 декември 1196) Папа Целестин III дава на Братството привилегии като на другите ордени.......На голямо събрание през пролетта на 1198 г. немските рицари решават да превърнат братството в Рицарски орден, приемайки правилата на йоанитите и тамплиерите. Папа Инокентий III признава новия духовно-рицарски орден на 19 февруари 1199 г. с була и определя задачите му: защита на немските рицари и поклонници, лекуване на болни, борба с враговете на католическата църква.....Военната сила на Тевтонския орден е забелязана от някои европейски владетели, които под предлога за „борбата с езичниците" искат да се разправят със своите съперници.....През 1211 г. кралят на Унгария Андраш II кани на помощ рицарите в борбата му срещу куманите. Тевтонците се настаняват на границата на Трансилвания в областта Бурценланд, получавайки при това значителна автономия. Ордена е освободен от данъци и на практика управлява самостоятелно местното население....Столица на Тевтонския орден става гр. Мариенбург.
Швеция Вероятно между V и VII век готите са подчинени на свеите, вследствие на значителна политическа промяна. Ерата на викингите е между 8 и 11 век. Смята се, че в този период шведите превземат Готланд и разширяват държавата си на юг.... Докато викингите от Норвегия и Дания пътуват на юг и запад, тези от Швеция потеглят на юг и изток. Достигат Финландия, Прибалтика, Русия и Средиземно море...Византийският император Теофил е изумен от бойните им способности и включва някои от тях в своята лична гвардия. Смята се, че шведски викинги (варяги) създават Русия. През 9 век славяните дори ги „поканили“ да ги владеят и пазят от неприятели....В легендата за Ансгар, кралството на свеите е описано като островна държава с икономически център Бирка....Династия Инглинги (около 900 – около 1050)...Династии Стенкил и Сверкил (около 1060 – 1234)...Династия Фолкунг (1248 – 1364)...Династия Мекленбург (1364 – 1389)....Калмарска уния (1389 – 1523)...Династия Васа (1523 – 1654), династия Пфалц-Цвайбрюкен (1654 – 1720)........Династия Холщайн-Готорф (1751 – 1818)
______________________________________________
Нейната конституция от 3 май 1791 г. е първата писмена конституция на европейска държава и втората в света. Икономиката ѝ се основава на селското стопанство. Първото столетие от нейното съществуване се смята от полската историография за златен век, а второто се свързва с военни поражения, възвръщане на крепостничеството и нарастваща анархия в политическия живот.
Поделбите на Полша през втората половина на XVIII век откъсват части и накрая ликвидират окончателно полско-литовската държава – Жечпосполита. В периода от 1772 до 1795 г. Руската империя, Пруското кралство и Хабсбургската монархия извършват серия от инвазии на полска територия и накрая я ликвидират окончателно.
Първа подялба
Когато крал Август III умира, на 7 септември 1764 г. на трона е настанен Станислав Антон Понятовски под името Станислав Август II. Новият крал се стреми да укрепи вътрешно страната, но предложеният малко след избирането му проект за конституционна реформа за премахване на ветото провокира веднага реакцията на Петербург и Берлин. Двете държави заплашват Полша с война, ако проектът не бъде отхвърлен и пристъпват към активизиране на различни консервативни или анархистични елементи в Полша, които още повече да объркат политическата ситуация в републиката.
Защитата на интересите на некатолическото население (дисидентите) се използва умело като повод за намеса във вътрешните работи на Жечпосполита, като Русия поема покровителството върху православните, а Прусия – върху протестантите. През 1764 г. Англия и Дания подкрепят Русия и Прусия, които поставят пред полския Сейм искане за равноправие на дисидентите. Наред с това самата Екатерина е провъзгласена за гарант на „вечните и неизменни права“, на които се основава устройството на Жечпосполита.
В края на 1767 г. дисиденти и част от католиците, недоволни от управлението, образуват Барската конфедерация (съюз на шляхтата, т. е. благородничеството) в Бар, малко украинско градче. Официално конфедерацията е обявена като реакция срещу краля и руската принуда, но в действителност не без съдействието на руския посланик в Полша Николай Репнин, тъй като впоследствие царски войски се установяват във Варшава под предлог да защитават реда. Последвалата Руско-турска война (1768 – 1774 г.) е косвен резултат от руската намеса в Полша.
Въпросът за подялба на Полша се поставя във връзка с руско-турската война (1768 – 1774). Разделението на Полша става възможно, едва след като Турция и Австрия сключват отбранителен съюз през лятото на 1771 г., което би могло да представлява голяма заплаха за Русия. С цел да отклони Австрия от този съюз и при невъзможност да установи влияние в цялата страна Екатерина II се съгласява на подялба между трите империи. Окончателното споразумение се утвърждава през август 1772 г. с три двустранни акта между Русия, Австрия и Прусия.
Русия се разширява с около 92 хил. кв. км, включващи югоизточните територии на Латвия, северните части на Плоцко войводство, Витебско и югоизточни части на Минско войводство с население около 1 мил 300 хил. Австрия завзема голяма част на Червена Рус с Лвов и Галич и южната част на Малополша (западна Украйна), равняващи се на 83 хил. кв. км и с около 2 млн. души, а Прусия получава полското Поможе без Гданск и Торун – 36 хил. кв. км с около 580 хил. души.
Жечпосполита е в съюз с Русия и не е във война с нито една от трите страни-завоевателки и въпреки това губи 30% от територията си и 35% от населението си. За да легитимират разделението, трите сили искат полският Сейм да ратифицира договорите, а Русия се обявява за гарант на независимостта и териториалната интегралност на Полша. Дипломатическите стъпки за натиск от страна на краля срещу трите империи остават без отклик.
След Седемгодишната война Англия и Франция са обърнали поглед към вътрешните си работи дотолкова, че дори потенциално пруско доминиране на Балтийско море не провокира острата реакция на Англия. Проблемите около Полша се третират по-скоро като местни, доста различни от големите европейски комбинации.
Втора подялба
На 3 май 1791 г. в Полша е приета конституция, с която 4-годишният Сейм иска да заздрави властта, като същевременно провъзгласява редица умерено-буржоазни реформи. Отменя се liberum veto-то, предвижда се разделение на властите, установява се народен суверенитет с разширени политически права не само на аристокрацията, но и на гражданите, увеличени са правата на селяните и се запазва религиозната търпимост. Основният закон е компромисен между борещите се на полска територия републиканизъм, радикализъм и монархизъм. Въведен е изборът за крал в рамките на само една династия – за неин основател е признат Фридрих Август I Саксонски.
През 1792 г. Полша наброява 9 млн. жители. Реформите обаче не само идват твърде късно, за да бъдат приложени и плодотворни, а изиграват решителна роля за трагичната съдба на полската държава. В светлината на ситуацията в Европа ставащото в Полша е особено обезпокоително за съседните и държави, които се чувстват застрашени от революционната жарава, която тлее до тях, а селяни и от трите монархии започват да бягат в Полша в търсене на нови свободи. Пруският министър Евалд фон Херцберг е убеден, че поляците нанасят смъртоносен удар на пруската монархия, въвеждайки наследство на трона и конституция, по-добра от английската.
Година преди излизането на конституцията в Полша Сеймът е сключил договор с Прусия, който през 1792 г. Фридрих Вилхелм II не зачита. Предмет на споразумението е трябвало да бъде обявяването на война на Австрия, от която Полша да си възвърне Галиция. Споразумението гарантирало също така военна помощ от страна на Прусия в случай, че Полша бъде нападната от източната си съседка, а в замяна Прусия иска Гданск. Но всичко това се случва в рамките на плана Херцберг и съвсем нереалистично част от полската шляхта и магнатите разчитат на военната и дипломатическа помощ на Прусия. С известно забавяне на 7 февруари 1792 г. Австрия и Прусия подписват т.нар. Пилницка декларация, с която се задължават да изпратят по 20 хил. войници против Франция.
Първоначално пруският крал иска да вземе Елзас, а Австрия – да се разшири в Белгия или да замени Белгия срещу Бавария. Това е основата за образуването на антиреволюционната коалиция срещу Франция.
Крал Станислав Август се опитва да преговаря направо с Екатерина, предлагайки Полша да мине под върховната власт на Русия и своята абдикация в полза на внука ѝ – великия княз Константин.
Голямо е негодуванието на Екатерина от това, че въпреки щедрите и подкупи малките сеймове подкрепят конституцията в цялата страна и тя насочва свободните си след Яшкия мир войски към полските земи.
Дипломацията на Екатерина отново използва разединението в полската държава и убеждава старите привърженици на Русия в Полша да обявят конфедерация.
На 14 май 1792 г. в граничното градче Тарговица с лозунга за защита на полската златна свобода е обявена Тарговицката конфедерация, вследствие на което конфедератите и 97 хил. руски войника преминават границата на Полша.
След завземането на Белгия от французите Австрия е особено заинтересована от войната с Франция, а след поражението при Валми от ноември 1792 г. пруският крал отказва да продължи войната с Франция, докато не получи уговорения дял от полските земи.
Прусия иска втората подялба на Полша като „компенсация“ за старанията си да спре революционна Франция и насочва свои войски към Великополша, а Екатерина се убеждава, че не би могла да задържи цяла Полша под господстващото влияние само на Русия. Затрудненото положение на Австрия дава възможност на Русия и Прусия да не я допуснат да участва във втората подялба на Полша.
През януари 1793 г. Екатерина и Фридрих Вилхелм подписват споразумение за подялба в Петербург и поставят Австрия пред свършен факт. На Австрия е обещана помощ да си възвърне Нидерландия и да я замени с Бавария.
По силата на споразумението към Русия преминават част от украинските и литовските земи: Киевското, Волинското и част от Виленското войводства, а към Прусия – Гданск, Торун и Познан. За да затвърдят подялбата, Русия и Прусия принуждават полския Сейм да я ратифицира. Сеймът е свикан в Гродно и обкръжен от войници, докато не се гласува признаването на подялбата. Но след като мълчанието продължава три месеца, председателят на Сейма предлага то да бъде прието със съгласие – така нямото заседание на Сейма узаконява акта за втората подялба на Полша.
Трета подялба
Катастрофата на втората подялба не успява да мобилизира обществото в Полша. Кралят се връща във Варшава и формално продължава да управлява останалите на свобода земи. В страната се завихря стопанска криза, полската войска е съкратена до 12 хил. войника, а 40-хиляден руски гарнизон е настанен на полска издръжка, за да поддържа реда в страната.
Патриотите в изгнание виждат успеха, извоюван чрез всенародно движение, подкрепено от Франция. В страната се колебаят между възстановяването на конституцията и въвеждането на гражданска република, а когато предводителят на въстанието Тадеуш Косцюшко обявява въоръжена борба (23 март 1794 г. на площада в Краков), кралят го подкрепя, но мнозинството от шляхтата е предпазливо. Макар и трудно, Косцюшко успява да мобилизира над 50 хил. души редовна армия и около 50 хил. редовна и градска милиция, освобождавайки присъединилите се към борбата селяни от крепостничество.
Разпадането на Първата коалиция срещу Франция е тясно свързано със събитията в Полша. След като руски войски начело с Александър Суворов печелят масови победи на територията на Полша, а Варшава е предадена от полските магистрати, пруският крал почти не взема участие във войната с Франция. През пролетта той изпраща свои войски към Варшава и Краков, за да предотврати завладяването им от руснаците, а по същите съображения австрийците завземат Любляна. Така подялбата на Полша се оказва свършен факт, предопределен от това, че самата република повече не е в състояние да защитава съществуванието си по военен или дипломатически път, а трите Велики сили не считат за възможно нито да я завземат и задържат цялата, нито да отстъпят.
Със завладяване на Краков Прусия се вижда на Русия твърде силна, а Австрия е по-необходим съюзник срещу Османската империя и по-непримирим враг срещу Франция. Затова съдбата на Полша се решава между Русия и Австрия, които през 1795 г. сключват таен договор за подялбата и поставят Прусия пред свършен факт.
Така Русия присъединява останалите литовски, беларуски и украински земи на изток от Буг и по линията Неморов-Гродно с обща площ 120 хил. кв. км и 1,2 млн. жители. Прусия завзема Мазовия с Варшава, западна Литва и Малополша с обща площ 55 хил. кв. км и население от 1 млн. души, а Австрия – Южна Мазовия, Северна Малополша с Краков и Любляна (Западна Галиция), общо 47 хил. кв. км и 1,2 млн. души.
Трудностите около подялбата на Полша продължават да занимават трите източни сили до 1797 г., когато с тристранно споразумение решават да ликвидират задълженията на полския крал и се ангажират да изтрият името на Полша от всички бъдещи документи и да отстранят всякакво споменаване за нея в дипломатическата дейност.
Установената ситуация, макар и да разширява 3 от 5-те Велики сили със значителни територии, се вписва в контекста на баланса на силите.
От друга страна неблагоприятна е международната ситуация, където трудно би могло да се намери съюзник. Полша е притисната между три от петте Велики сили, докато Англия и Франция считат източноевропейските въпроси за подчинени на борбата за хегемония или уравновесяване между тях. При тези обстоятелства подялбата на Полша трудно би могла да бъде избегната.
В резултат от 3-те делби Жечпосполита престава да съществува.
Към тази конвенция е приложен актът за абдикация от полския кралски престол на последния полски крал в историята – Станислав Август Понятовски.
Втората полска република, наричана също Втора Жечпосполита (на полски: II Rzeczpospolita) е полска република, съществувала в периода 1918 – 1939 г., от получаването на суверенитет (1918 г.) до нахлуването на Германия (1939 г.).
Името подчертава непрекъснатостта с Жечпосполита (Полско-литовска държава или Държава на двата народа 1569 – 1795), унищожена с договора за подялба, сключен между Австрия, Прусия и Русия през втората половина на XVIII век (1772 – 1795). Официален език във Втората полска република е полският, а валутата – първоначално полска марка, а от 1924 г. полската злота. От 1939 г., след агресията на Третия Райх и СССР, държавата се намира в положение на военна окупация, но има конституционни органи на властта и въоръжени сили, които работят успоредно в подземната държава (Армия Крайова) и в изгнание, благодарение на което, де юре и де факто, Втората полска държава просъществува до 1945 г.
По време на Втората световна война (1939 – 1945) територията на Втората полска държава е окупирана от Германия, СССР, Словакия и Литва. Втората Жечпосполита запазва държавен суверенитет, в дипломатическо отношение е представена от Правителството в изгнание, което получава убежище в Париж (до 1940), а после в Лондон.
По-голямата част от територията на Полската държава анексирана от Съветския съюз и Литва през 1939 г., през 1945 г. е присъединена към Украинската ССР, Белоруската ССР и Литовската ССР.
Правителство на Република Полша в изгнание е правителството на Полша през годините 1939 – 1990, легално продължение на властта на Втората Полска република, принудена да напусне Полша след агресията на Третия райх и СССР през септември 1939 г. и окупацията на цялата полска територия. Седалището на правителството се намира първо в Париж, после в Анже, а от края на юни 1940 г. (след капитулацията на Франция) – в Лондон. Управлението на полското правителство в изгнание приключва своята дейност с избора и полагането на клетва от Лех Валенса за президент на Полша и след предаването на президентските инсигнии от Ришард Качоровски.
По́лска наро́дна репу́блика (на полски: Polska Rzeczpospolita Ludowa) е официалното наименование на Полша в периода от 1952 г. до 1989 г.
В предходния период (1947 – 1952) държавата се е наричала като субект на международното право под името Полска република.
Конституцията на ПНР е приета на 22 юли 1952 г. (преди нея има временна конституция от 1947 г.), съществени поправки в нея са внесени през 1976 г. Колективен ръководен орган е Държавният съвет (до 1989 г.), а после едноличен е президентът на държавата.
Водеща роля в страната има комунистическата Полска обединена работническа партия (ПОРП). Други партии през този период са Обединената селска партия и Демократическата партия, които влизат в оглавявана от ПОРП коалиция (от 1952 г. под името Народен фронт, от 1956 г. – Фронт за национално единство, от 1983 г. – Патриотично движение за национално възраждане).
През периода 1965 – 1980 г. в страната има парламентарна опозиция в лицето на Асоциация „Знак“.
Полската народна република е първата социалистическа страна, в която са създадени институциите конституционен съд (1986) и омбудсман (1988).
Трета република Полша е разделена на 16 войводства (области, на полски: województwa, в ед. число województwo). Управлението на войводството се споделя от управител на областта, наречен войвода, които се назначава от полското правителство, и от пряко избран съвет – сеймик (sejmik). Съветът също избира свой представител – маршалек (marszałek).
Полша в Европейския съюз 2004г
Няма коментари:
Публикуване на коментар