Прикаска за България

 Глава 1

Хан(Кан)

Кубрат

(Велика България)

В един стар стол седи и се лулее възрасна жена. Тя гледа към хоризонта, там има само полета осипани със слънчогледи.

- Бабо разкажи ми прикаска, моляте?- до нея седна малко момиченце.

- Коя прикаска искаш.

- Онази историческата, за България моята страна. Рекло детето, и затаило дъх.

- А бабата слаткодумно релкла...

Много одавна когато на нашата земя живеели траки. Там на исток не много далече близо до черно море, в опширните степи се ражда бебе което променя живота на цял един нарот. То рестяло в племе на прабългари, а рода му се нарича Дуло.

 Света по онова време е бил труден и жесток. Племената или воювали по между си или с други светове. Така че това дете рестяло учейки се да бъде войн и водач на свойто племе. 

Бащаму бил силен водач, но и много начетен за онова време освем родния си език, тои знаел и древно гръцки. Езика на Византииците. 

Нетарпеливо внучката прекъсва баба си.

- Как се казва бебето, а баща му?

Баба и се осмихна и рече:

- Баща му се нарича Кубрат, той като водач на племе получава титла хан (кан).

Хан Кубрат, за него се знаело че:

Хан Кубрат: Основателят на Стара Велика България

Хан Кубрат не бил просто войн, той бил държавник. За него се знаело, че:

Бил е приятел на императори: Като дете Кубрат е изпратен в Константинопол, столицата на Византия. Там той израснал в императорския двор, приел християнството и станал близък приятел с император Ираклий.

Обединил е племената: Той успял да събере разпръснатите български племена и да създаде мощната държава Стара Велика България.

Бил е носител на титлата "Патриций": Това била изключителна чест, давана от византийския император само на най-достойните съюзници.

 

Имал 5 сина и....

- Бабо как 5 сина, а какво стана с бебето?- повдигна рамене малкия слушател.

Значи ме слушаш! - каза възрасната жена - бебето е третия син на Кубрат. Той се казва Аспарух, но той все още е дете което братята го учат да бъде добър войн. А баща му брани трудно свойте земи и народа си. 

Но на изток се задавала буря. Силни врагове, наречени Хазари, притискали границите на Велика България. Кубрат усещал, че дните му свършват, а Аспарух гледал баща си с възхищение, без да подозира, че именно той ще изпълни най-великата мисия – да намери нов, вечен дом за Българите.

Бабата се загледа още по-дълбоко в полето, сякаш пред очите ѝ изникваха не слънчогледи, а конници, препускащи по вятъра. Тя въздъхна и продължи:

Преди Аспарух да сложи тежкия меч на колана си, чедо, той живееше в един свят на вятър и копита. Нашите деди, прабългарите, не бяха като хората сега. Те не стояха на едно място.

Животът на прабългарите: Конници и Свобода

Те бяха нация от ездачи. За прабългарина конят не беше просто животно, той беше неговият най-добър приятел, неговият дом и неговата сила.

Юртите (домовете им): Те живееха в шатри, наречени юрти. Те се сглобяваха и разглобяваха бързо, за да могат хората да се местят там, където има паша за добитъка. Вътре беше топло, облечено с кожи, а в средата винаги горял огън.

Облеклото: Носеха практични дрехи – панталони (нещо необичайно за онова време!), ботуши с мека кожа и кафтани, пристегнати с колани. По коланите им имаше метални апликации, които показваха колко е важен човекът в племето.

Храната: Ядяха предимно месо, пиеха мляко и приготвяха „кумис“ (ферментирало кобилешко мляко). Бяха здрави и калени хора.

Вяра и Обичаи

Те вярваха в небето и неговата сила. Техният върховен бог се казваше Тангра – създателят на всичко, символ на висините и свободата.

Конската опашка: Знамето им не беше от плат, а конска опашка. Тя се вееше високо над конницата и всяваше страх у враговете.

Символът IYI: Те вярваха в силата на своя род и често изрязваха този свещен знак върху камък и оръжие за закрила.

Оръжията и Бойното изкуство

Малкият Аспарух, още преди да проходи добре, е бил качен на кон. Прабългарите бяха ненадминати стрелци. Те можеха да препускат в пълен галоп и да стрелят с лък назад, без да трепне ръката им. Носеха саби, които бяха леко извити – по-леки и по-бързи от тежките мечове на другите народи.

"Те не се страхуваха от бурята, защото те самите бяха буря," прошепна бабата.

Легендата за снопа пръчки

Най-известната история, която бабата разказала, била за последните дни на хана. Той извикал петимата си синове и им дал един сноп лозови пръчки.

"Счупете го!" – заповядал той. Синовете опитвали, но снопът бил твърде здрав. Тогава Кубрат развързал вървта и счупил пръчките една по една с лекота. "Ако бъдете разделени," – казал той, – "ще бъдете пречупени като тези пръчки. Ако сте заедно, никой враг няма да ви победи."

- Бабо, а Аспарух имаше ли си свое конче? - попита момиченцето, представяйки си как малкият принц препуска из степите.

Разбира се, че имаше! - усмихна се тя. - Но дойде време, когато игрите свършиха. Хазарите нападнаха Велика България и синовете на Кубрат трябваше да решат – да останат и да робуват, или да търсят нова земя, където да бъдат свободни.

Бабата въздъхна и погледът ѝ стана малко тъжен, сякаш самата тя усещаше тежестта на онова далечно време.

— Ех, чедо... докато Кубрат беше жив, той беше здравата връзка, която държеше снопа стегнат. Но когато старият хан склопил очи, небето над Велика България притъмняло. Хазарите, тези силни и гладни за земя воини от изток, започнали да притискат границите все по-силно.

Тя се залюля по-силно на стола си и продължи:

Разпадането на Великия сноп

След смъртта на баща си, петимата синове се изправили пред най-трудния избор. Старата държава била подложена на огън и меч. Въпреки завета на Кубрат, силата на врага била толкова голяма, че братята разбрали – ако останат на едно място, целият народ може да бъде затрит.

Батбаян (най-големият): Той останал в бащините земи. Приел да плаща данък на хазарите, за да запази мира. Неговата пръчка останала сама и била пречупена от чуждата воля.

Котраг: Взела своята част от народа и тръгнал на север, към голямата река Волга. Там те основали своя държава, която процъфтявала векове наред.

Аспарух: Той погледнал към залеза, към река Дунав. Взел със себе си най-буйните и силни племена – онези, които не можели да дишат под чуждо робство.

Аспарух – Пътят към новия дом

Аспарух не просто бягал. Той търсел място, където българското име да звучи гордо. Той повел след себе си не само войници, но и жени, деца, старци, хиляди коне и стада. Това било едно огромно преселение на цял един свят.

Бабо, а той не се ли страхуваше? – прошепна детето.

Страхът е за онези, които нямат цел, мила. Аспарух носел в сърцето си думите на баща си. Той знаел, че макар снопът да се е разделил, неговата задача е да посади нова „пръчка“ – толкова дълбоко в земята, че никой да не може да я изтръгне.

Бабата се засмя тихо, а бръчиците около очите ѝ се събраха в топла усмивка. Възрастната жена се изправи бавно, подпирайки се на бастуна си, и погледна още веднъж към безкрайните слънчогледи, които сега искряха в златната светлина на залязващото слънце. Тя видя кулата на дъщеря си.

Иди сега при майка си. А утре, когато слънцето пак се изкачи високо, ще ти разкажа как Аспарух заби меча си в земята и рече: „Тук ще бъде България!“. И как никой — нито императори, нито бури — не можа да го помръдне оттам.

Момиченцето изтича към колата, но на прага се обърна и помаха.

— До утре, бабо! Обещаваш ли? — Обещавам, мило. Докато има кой да помни, ще я има и историята.

Глава 2

Завръщане при баба

Детето нямаше търпение да види пак баба си. Скочи от спрялата кола и се спусна към хамбара – видя, че баба му влезе точно там. Влетя вътре, а сърцето му тупкаше силно, както от тичането, така и от вълнението.

— Бабо, да продължим разказа! — спря да поеме дъх, докато прашинките танцуваха в слънчевите лъчи на хамбара. — Какво стана с Аспарух?

Бабата се изправи бавно, избърса ръце в престилката си и го погледна с онази блага усмивка, която само бабите имат. Тя виждаше пламъка в очите му и знаеше, че паметта за героите трябва да се предава с любов, но и с търпение.

— Бъди търпелива — каза тя кротко. — Донеси храна за пилетата, остана ми да дам вода на коня и ще влезем вкъщи. Там, на спокойствие, ще ти доразкажа.

Детето веднага грабна канчето със зърно. Работата му спореше, защото знаеше, че всяка свършена задача го приближава до великата история за конницата, препуснала през Дунав. Докато конят пиеше жадно от ведрото, бабата започна тихо, колкото да подгрее любопитството му:

- Исторята днес ще започне от Китай.

Детето се стаписа- но как така??!

-Търпение, търпение мило и я хвана за ръка. 

Когато приключиха с животните, двете влязоха в прохладната кухня. Миришеше на чубрица и прясно изпечен хляб. Бабата седна на  стол и продължи:

— Чакай, чедо. Преди да стигнем до неговата конница и дунавските брегове, трябва да ти разкажа как светът се разлюля и как планините подредиха народите, за да се родят нашите деди.

....

— Преди много, много лета, далеч на изток, имало една огромна империя — Китай. Там хората били мирни, но от север, от безкрайните степи, идвали ездачи, по-бързи от вятъра. Наричали ги Хунну. Те нямали градове, домовете им били от кожа, а децата им се учели да яздят, преди да прохождат.

Китайският император се уплашил и заповядал да се вдигне стена — толкова висока, че кон да не я прескочи, и толкова дълга, че да опаше земята като каменен дракон. Градили я 2000 години.

-И знаеш ли какво станало? Тази стена, чедо, променила съдбата на света. Когато конниците Хунну видели, че пътят им на юг е затворен, те обърнали конете си на запад.

— И тръгнали онези племена през планините на Алтай, през пустини и реки. Били като снежна топка, която се търкаля по склона — колкото по-напред отивали, толкова по-големи ставали. Към тях се присъединявали и други хора — смели воини, майстори на желязото.

Бабо!- развалнува се малката.- прабългарите ли?

- Тогава още не са се наричали така, но е факт че те са:- пое си дълбок дъх и продължи.

Да, съществуват солидни археологически и исторически доказателства, които потвърждават, че прабългарите са били високоразвита общност с отлични познания в металургията и строителството. Те не са били просто „чергарско племе“, а народ с държавнотворна традиция.

Там, някъде между изгрева и залеза, в тези големи преселения, се оформило името на нашия род. Старите книги на латинските учени още пазят една тайна от 354-та година. В тях е записано името на стария Зиези, от когото се родили българите. Те били елитът на онова голямо войнство — носели тежки железни ризници и знаели как да превземат и най-здравата крепост.

— Скоро тези народи стигнали до Европа. Водел ги един велик вожд — Атила. Наричали го „Бичът Божий“, защото пред него треперели и крале, и императори. Но в нашата „златна книга“ — Именника на хановете — той е записан с друго име: Авитохол. Той поставил началото на рода Дуло.

Когато Атила си отишъл от този свят, империята му се разпаднала като стара стомна. Но неговият най-малък син, любимецът му Ирник, бил мъдър. Той не останал да се бие за изгубени земи в днешна Унгария, а повел хората си — нашите прадеди — към бреговете на Черно море. Там те намерили мир и спокойствие за своите стада. Поне за определен период.

— Докато нашите деди — кутригурите и утигурите — пазели степите с конете си, от горите на север започнали да слизат други хора. Те били тихи, работни, оряли земята и живеели край реките. Това били славяните.

Двата народа се познавали отдавна. Често се биели рамо до рамо в големите войни. Славяните били пехотата, а българите — мълнията на конете. Те били като двете ръце на едно тяло — едните знаели тайните на гората и земята, а другите — законите на небето и войната.

— И така, детето ми — бабата погали главата на внучката си, — когато старият хан Кубрат събрал синовете си и им показал снопа с пръчки, той не говорел на непознати. Той говорел на народ, който бил минал хиляди километри, видял е Великата стена и е оцелял след разпада на империи.

- Бабо значи хан Кубрат и синовете са били приятели и с всички - учудено погледна то.

- Старият хан Кубрат не беше просто войн, той беше мъдрец. Той знаеше, че един меч може да спечели битка, но само умът може да построи държава.

— Трябва да знаеш, че Кубрат беше израснал в самия център на света по онова време — в Константинопол. Там той беше не заложник, а гост на император Ираклий. Двамата бяха приятели, като братя. Там Кубрат научи езика на ромеите, научи се как се управляват градове и как се преговаря с думи, вместо с копия. Покръсти се, чедо, и получи титлата „патриций“.

- бабо това го каза вчера?- усмихна се момичето

- слуша ла си ме! - грейна погледа на разказвача и продължи...

-И когато неговите синове — Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек — растяха в степите на Стара Велика България, те не бяха просто ездачи, които гонеха вятъра. Те бяха принцове.

Уроците на бащата

Кубрат ги събираше вечер около огъня и им говореше не само за лъкове, но и за дипломация. Синовете му знаеха езика на Византия, познаваха блясъка на нейните дворци и хитростта на нейните пратеници. Те знаеха как работи светът.

Дипломацията: Те разбираха, че Византия е като море — понякога тиха и щедра, понякога бурна и опасна.

Договорите: Знаеха, че един лист хартия (пергамент), подпечатан с олово или злато, може да бъде по-силен от цяла армия.

Вярата: Дори и да не бяха всички християни като баща си, те уважаваха реда и законите на империята.

Когато мечът замени словото

Но след смъртта на Кубрат, Хазарският хаганат нападнал от изток като черен облак. Стара Велика България не могла да устои. Синовете трябвало да вземат най-трудното решение.

Аспарух беше видял как баща му разговаря като равен с императори — прошепна бабата. — Затова, когато пресякъл Дунава, той не търсел просто пасища. Той търсел земя, на която да създаде нова „България“ — държава, която ромеите да уважават и от която да се страхуват.

— Сега разбираш ли? Нашите ханове не бяха просто вождове на племена. Те бяха държавници. Те говореха езика на дипломацията толкова добре, колкото и езика на сабята. И тъкмо затова успяха там, където други се провалиха.

- Стана късно, време да спиш, утре Мама и Тате ще те водят на децка...

- Утре бабо пак ще дойда, много искам да знам за детето Аспарух?

- Утре е неговата история, но той вече не е дете. А горд и смел мъж, достоен син на баща си.

- Лека нощ бабо, Обичам те...