- Глава 27 -

Периодът 650–660 г. в средата на VII век: Имперският апогей и степните трансформации

В десетилетието между 650 и 660 г. китайската империя Тан достига своя военно-политически апогей под управлението на император Гаодзун (649–683). Забележителните военни кампании на империята в дълбоката азиатска степа прекрояват политическата карта на Евразия, което намира пряко отражение в страниците на „Дзю Тан шу“.

Ключови събития и отражение в хрониките

• Разгром на Западния тюркски каганат (657 г.):След мащабна военна експедиция, водена от танските пълководци, и разгрома на кагана Ашина Хелу (Шаболо каган), имперската власт установява система от протекторати, простираща се от днешен Синцзян и Средна Азия чак до границите на Хорасан. Това срива традиционната тюркска хегемония и освобождава пространство за самостоятелно развитие на западните племенни съюзи.

• Реорганизация на конфедерациите Теле и степните миграции: Липсата на централизиран тюркски контрол след 657 г. засилва сепаратистките движения сред племената Теле. В хрониките от този период отчетите за бунтове, преселения и прегрупирания стават изключително детайлни, тъй като китайските дипломати и разузнавачи се стремят да картографират новите политически реалности в степите.

• Консолидация на западните българи: В контекста на тези бурни геополитически промени в средата на VII век, процесите около утвърждаването на Велика България под ръководството на хан Кубрат достигат своята зрялост, преди да посрещнат новите натиски от възникващия Хазарски каганат през 660-те години. Китайските административни и военни архиви отчитат тези западни отцепнически структури именно като автономни сили, измъкнали се от орбитата на каганатите.

Дипломатическа и информационна стойност: Периодът 650–660 г. е ценен в източниците от епохата Тан с това, че фиксира прехода от пряко военно подчинение на степите към мрежа от номинални протекторати и васални отношения, което дава на съвременните изследователи прецизна хронология на разпада на старите и възхода на новите етно-политически формации.

Въпреки че основният масив от китайски сведения за този период е фокусиран върху разгрома на Западния тюркски каганат и преструктурирането на Централна Азия, процесите от 650–660 г. имат пряко значение и за ранната история на Волжка България.

Разпадът на Велика България и разсейването на племената: Около 660-те години (в непосредствена близост до разглеждания десетилетен прозорец) политическото обединение на българите под ръководството на хан Кубрат преминава през сериозни изпитания под натиска на хазарите. Това води до географско разделяне на Българи (Българи) и свързаните с тях оногури (恩古爾 - Ēngǔ'ěr) и други племена от съюза Теле (鐵勒 - Tiělè). Част от тези общности се насочват на север и североизток към Средното Поволжие и Прикамски регион.

Отражение в източниците от епохата Тан: Макар „Дзю Тан шу“ да документира събитията предимно от гледна точка на имперските интереси в централноазиатските степи, самите механизми на тюркския разпад (описани подробно около 657 г.) обясняват защо западните племена получават историческия шанс да се откъснат трайно и да създадат нови държавни ядра далеч на север — процес, който е пряка прелюдия към оформянето на Волжка България.

Археологическите данни за около 650 г. в регионите, свързани с ранното движение и формиране на Волжка България (Средното Поволжие и Прикамето, както и контактните зони с южноруските степи), разкриват динамичен преходен период.

Реалният процес: Северният вектор към Средното Поволжие и Прикамето не е резултат от еднократна бежанка вълна, а е предварително съществуваща периферия. По времето, когато черноморските степи са силно ядро, северните горностепни и горски територии по Волга и Кама вече са били контактна зона, търговски изход и пасищен резерв за същите тези общности (Българи/Българи и оногури). Когато центърът на сила на юг падне, периферията просто се превръща в ново ядро, защото там има географска защита (гори, реки) срещу номадската конница на хазарите.

Истинската роля на местния субстрат (Финно-угорския фактор)

• Общоприетата теза: Прииждат българите и „цивилизационно“ покоряват местните финно-угорски племена.

• Обективният анализ: Това е колониialен модел на мислене, пренесен от по-късните векове. Около 650 г. идващите от юг степни групи са малка военна и управленска надстройка. Те носят степна военна организация, металообработване от висок клас и дълго дистанционни търговски връзки. Но демографски те са капка в морето спрямо местното горско население.

• Синтезът: Истинската обективност изисква да признаем, че Волжка България не е създадена въпреки местните племена, а чрез симбиоза с тях. Степният елемент дава политическата обвивка, името и военния гръбнак, а местното население дава базата за уседнало стопанство, горски занаяти (важни за търговията с кожи) и демографска устойчивост. Без тази сплав, чистите номади щяха просто да се разтворят в горската зона или да загинат от глад.

Икономическата логика на избора на Поволжието

• Общоприетата теза: Българите бягат хаотично на север, където спасяват физическото си съществуване.

• Обективният анализ: Историята не се движи от хаос, а от ресурси и логистика. Защо точно Средното Поволжие?

  1. Търговският възел: Това е точката, където се събират речните пътища от север (тайгата и богатите на ценни кожи земи) с пътищата към Изтока (Близък изток, Хорезъм) и на юг към Каспийско море.

  3. Защита срещу степната мобилност: Хазарската конница е смъртоносна в откритата степ, но губи предимството си в гористо-речния ландшафт на Волжско-Камския регион.

  4. Онези групи, които наричаме Българи (Българи), всъщност правят блестящ стратегически изход: те изоставят уязвимата черноморска степа и застават на ключовия монопол върху търговията север-юг (Пътя на кожите срещу среброто и луксозните стоки).

• Изводът

  Ако отхвърлим учебникарските клишета, около 650 г. не става въпрос за трагедия на „разпадане“, а за хирургически пренос на управленски опит и мрежови връзки от отворената степа към защитения речен и горски басейн на Поволжието. Там, чрез сливане с местния човешки ресурс, се изгражда нова икономическа система, която надживява много от степните каганати.

Археологическата реалност в региона (600–700 г.): Суровият материален отпечатък

Ако оставим настрана летописите и потърсим какво всъщност показват материалните останки (артефакти, погребения, селищни структури) в Средното Поволжие, Прикамето и контактните южни зони през VII век, излиза наяве една много по-сурова, фрагментирана и земна картина.

Ето какво ни казва археологията, освободена от академични украси:

1. Липсата на „велико преселение“ в материала

• Какво очакваме: Огромни пепелища, изцяло нови градове, внезапна подмяна на целия бит и поява на южни степни култури в чист вид.

• Какво показва археологията: Няма масово унищожение, нито пък чисто степни материали. В периода 600–700 г. материалната култура в Поволжието не се „подменя“, а се наслагва.

• В ранните пластове от този век местните финно-угорски и ранни горнокамски селища продължават да съществуват с традиционната си керамика и поминък. Появата на новите елементи (напр. отделни елементи от оръжие, коланни гарнитури или конска амуниция от южен тип) е изключително точкова и редифицирана. Това доказва, че не говорим за милионни маси от народ, които заливат региона, а за малки, мобилни и добре въоръжени групи (вероятно военни дружини или родови лидери), които се инфилтрират в местната среда.

2. Смяна на погребенията: От горски тайни към степни маркери

• Материалният факт: Най-сигурният археологически маркер за присъствието на нови хора от юг в този период са промените в погребенията. Местното население в голяма степен практикува кремация (изгаряне) или специфични горски погребални обичаи.

• В периода 650–700 г. в южните части на региона и около средното течение на Волга се появяват нови погребения с трупополагане в ями (често със западни или северозападни ориентации), при които мъртвите са погребвани с конете си или с части от тях, със специфични железни юзди, стремена и коланни украси.

• Анализът: Това е ясен отпечатък на степната военна субкултура. Но защо са само единични или малки некрополи? Защото новата управленска класа бързо се „разтваря“ демографски в морето от местно население. Елитът налага своите погребални маркери и статус, но биологично и битово те бързо се смесват с хората на място.

3. Икономическа трансформация: Дърво, желязо и механика на оцеляването

• Материалните останки: Археологията от 600–700 г. показва рязък скок в развитието на металообработването и железодобива в региона. Местните блата и руди в Прикамето започват да се експлоатират много по-интензивно за производството на оръдия на труда и оръжия.

• Анализът: Новите придошли групи не носят със себе си готови заводи или развити градове — те идват от степите, където каменната и дългосрочната уседнала архитектура липсват. Но те носят технологични умения за изработка на оръжие и военна организация, които се срещат с развитото горско железодобивство на местното население. Резултатът в археологическия материал е появата на нови, по-здрави железни инструменти, оръжия за близък бой в гористи местности (различни от чистите степни саби) и нови фортификационни опити (ранни земно-дървени укрепления).

4. Липсата на градове през VII век

• Суровата истина: Археологически погледнато, в периода 600–700 г. няма градове в Средното Поволжие.

• Всички известни днес грандиозни паметници като Болгар или Биляр са чисти поля или незначителни, малки неукрепени селища през този век. Животът е разпръснат в малки родови селища, разположени стратегически около речните артерии. Това показва, че обществото е било мобилно, полууседнало и напълно фокусирано върху контрола на търговските пътища и отбраната, а не върху монументалното строителство.

• Резюме на археологическата реалност

  Археологията за периода 600–700 г. в Поволжието не показва бляскава държава, а процес на сплавяне: малка, високомобилна военна група от юг (носител на степни традиции) се имплантира в гъстата мрежа на местните горски и горностепни племена. Чрез сливането на южните военни умения и мрежи с местния демографски и железодобивен ресурс се създава материалната основа, върху която чак през следващия век ще изникне истинската цивилизация на Волжка България.

Географският и логистичен статус на региона преди мащабните промени

• Контактна периферна зона: Преди средата на VII век земите по средното течение на Волга и Кама не са изоставена пустош, нито пък политически център. Те са утвърдена контактна зона между горските масиви на север (обитавани от местни финно-угорски и ранни горнокамски племена) и степния свят на юг.

• Икономически коридор: Регионът функционира като естествен суровинен източник (ценни кожи, желязна руда от местни блата) и северна периферия за племената от оногуро-булгарския масив, които търсят пасища и безопасни търговски изходи.

Природата на „преселението“ към Поволжието (Около 650–670 г.)

• Малки групи, а не милионни маси: Натискът на хазарите в южните степи и разпадът на структурата около Черно море водят до придвижване на отделни родове и военни формирования (свързвани с традицията на Котраг/Кодраг) на север. Археологията на поволжкия регион категорично показва, че няма масово унищожение или миграция на цели народи.

• Инфилтрация на елита: Прииждащите от юг групи са малки по обем, но носят по-висока военна организираност, специфични оръжия и степни погребални практики (трупополагане в ями с коне). Те се внедряват в съществуващата местна среда, без да я заличават демографски.

• Търговският монопол: Избирайки или утвърждавайки този регион, местните общности овлатават ключовия контрол върху търговския път по река Волга — връзката между суровините на север (тайгата и кожите) и пазарите на юг и изток (Каспийско море и Близкия изток), което ще се превърне в гръбнака на бъдещата държава.

Консолидация на западните Българи: В контекста на тези бурни геополитически промени в средата на VII век, процесите около утвърждаването на Велика България под ръководството на хан Кубрат достигат своята зрялост, преди да посрещнат новите натиски от възникващия Хазарски каганат през 660-те години. Китайските административни и военни архиви отчитат тези западни отцепнически структури именно като автономни сили, измъкнали се от орбитата на каганатите.

Разпадът на Велика България и разсейването на племената

Около 660-те години (в непосредствена близост до разглеждания десетилетен прозорец) политическото обединение на Българи под ръководството на хан Кубрат преминава през сериозни изпитания под натиска на хазарите. Това води до географско разделяне на Българи и свързаните с тях оногури (恩古爾 - Ēngǔ'ěr) и други племена от съюза Теле (鐵勒 - Tiělè). Част от тези общности се насочват на север и североизток към Средното Поволжие и Прикамски регион.

Историческа връзка: Макар „Дзю Тан шу“ да документира събитията предимно от гледна точка на имперските интереси в централноазиатските степи, самите механизми на тюркския разпад (описани подробно около 657 г.) обясняват защо западните племена получават историческия шанс да се откъснат трайно и да създадат нови държавни ядра далеч на север — процес, който е пряка прелюдия към оформянето на Волжка България.

Синтезът: Истинската обективност изисква да признаем, че Волжка България не е създадена въпреки местните племена, а чрез симбиоза с тях. Степният елемент дава политическата обвивка, името и военния гръбнак, а местното население дава базата за уседнало стопанство, горски занаяти (важни за търговията с кожи) и демографска устойчивост. Без тази сплав, чистите номади щяха просто да се разтворят в горската зона или да загинат от глад.

Сведенията за разпадането на Стара Велика България и поемането на синовете на хан Кубрат (включително втория син Котраг) към съответните им нови земи се датират от историческата наука в крайната фаза на VII век — най-вече около и малко след 660–668 г.

Що се отнася до писмените свидетелства от този период, те най-често се свързват с византийски хронисти като патриарх Никифор и Теофан Изповедник, както и с изключително ценните трудове на арменския географ и учен от VII век Анания Ширакаци (автор на известната „Арменска география“ – „Ашхарацуйц“).

Ето основните акценти около тези архиви и управлението на региона:

Хронологичен обхват: Събитията около смъртта на Кубрат, натискът от страна на хазарите и разделянето на Българи (Българи) под ръководството на неговите синове се разират през 660-те години. В арменските и византийските източници този преход е фиксиран именно в хронологичния рамков прозорец на втората половина на VII век.

Арменският извор („Ашхарацуйц“): Трудът на Анания Ширакаци от VII век е сред съвременните на събитията писмени паметници, които описват геополитическото прекрояване на картата и локализират движението на прабългарските племена и техните водачи (като например описанието на заселването на Аспарух на север, както и съпътстващите ги етно-политически промени в източните и северните ареали).

Липсата на лични архиви за Котраг: Въпреки че арменските и византийските автори (Теофан Изповедник, патриарх Никифор) посочват имената на синовете на Кубрат (Батбаян, Котраг, Аспарух, Кубер, Алцек) и посоките на тяхното изтегляне, няма нито един запазен вътрешен документ, указ или хроника от самия Котраг. Името му и посоката му на север (към земите на днешното Поволжие) са записани от външни наблюдатели, за които тези процеси са били периферни събития.

За ранната фаза на Волжка България и нейните управляващи структури основният масив от писмени данни идва едва от IX и X век насам чрез пътеписи и съчинения на арабски и персийски автори (като Ахмед ибн Фадлан, който посещава Волжка България през 922 г., Ибн Руста, Ал-Масуди и др.).

Тези автори описват вече установена държавна система, ислямизацията (през X век), градовете и търговията, но те не разполагат с преки архивни документи от VII век (времето на Котраг), а предават устни предания, местни легенди и държавни летописи от по-късно време, които са се съхранили в самите Волжки българи.

Това, което наричаме „архиви за Котраг и ранната Волжка България“, представлява мозайка от кратки бележки на съседни народи (византийци, арменци), допълнени от арабски пътеписи от следващите векове и археологически данни. Самият суров архив на ранното управление на Котраг е изцяло изграден върху практическата адаптация на малка степна военна надстройка към суровия горско-речен свят на Поволжието, без да е оставил писмени канцеларски следи от своето време.

1. Кога се появяват първите писмени сведения за Волжка България?

• Ранни византийски и арменски източници (VII век): Както бе споменато, самите събития около разпада на Велика България и потеглянето на Котраг на север се датират около 660–668 г. Тогава съвременни хронисти (като арменският учен Анания Ширакаци и византийски автори) фиксират движението на тези племена.

• Първи писмени сведения, наричащи ги изрично „волжки българи“ (IX–X век): Самите писмени източници, които вече описват Волжка България като трайна държавна и търговска структура в Поволжието, започват да се появяват масово в арабската и персийската географска литература през IX и X век (например трумовете на Ибн Руста, ал-Джайхани и др.). Най-детайлният и известен писмен „архив“ за живота там е пътеписът на Ахмед ибн Фадлан от 922 година, който описва подробно устройството, бита, религията и владетеля на Волжка България.

• Симбиозата с местните: В пластовете от този период (650–700 г.) се вижда как прииждащата степна материална култура се наслагва върху местната финно-угорска горска среда, като рязко се засилва местното железодобивство и оръжейно производство, но все още липсват градски центрове — животът се крепи в малки неукрепени селища и родови структури. Уседналият градски живот и големите градове (като Болгар и Биляр) се появяват археологически чак век по-късно (през VIII–IX век и нагоре).

Анализът на ранните данни около 620 г. (началото на третото десетилетие на VII век) разкрива ключов прелом в съдбата на Българи (Българи) и тяхното освобождаване от аваро-тюркската сянка.

Дипломатически и политически поврат: През този период (често датиран от източниците и ранните български летописи около 618–622 г.) се наблюдава рязък завой във външната политика на българите. Управляващите елити — свързани с имената на канад (владетеля) Органа и младия Кубрат — прекратяват дългогодишното и тежко подчинение на Аварския хаганат.

Освобождаване от аварите: Според хроникалните сведения (включително имперските и късните извори, отразяващи ранни предания), българите отхвърлят аварския контрол, прогонват аварските гарнитури от земите си на север от Черно и Азовско море (Патрия Оногурия) и започват курс към пълна самостоятелност.

Около 620 г., след отхвърлянето на аварския васалитет и преди консолидацията на Стара Велика България под хан Кубрат, земите северно от Черно и Азовско море (Патрия Оногурия) функционират като свободна и защитена търговска зона.

Пътищата на степта и реките: Регионът контролира изходите на големите източни речни артерии (Днепър, Дон, Волжкия преход), които свързват горските и горностепните суровинни източници с южните пазари.

Късният античен пазар: Търговските мрежи на българите поддържат активни връзки както с Византийската империя (след дипломатическото затопляне от началото на 620-те години), така и с пост-сасанидския Иран и ранните согдийски търговски фактории на изток.

Северният суровинен монопол (Експорт):

• Ценни кожи: Основната валута на Севера. Пустините и тайгата осигуряват луксозни кожи (бобър, самур, лисица), чието търсене в Константинопол, Близкия изток и Персия е огромно за нуждите на аристокрацията.

• Животински продукти: Месо, мазнини, кости и най-вече бойни коне, отглеждани в Черноморските степи.

• Суровини и добитък: Метални руди (особено от ранните разработки на север) и роби, придобити при военни сблъсъци.

• Южният луксозен внос (Импорт):

• Благородни метали (Злато и сребро): Византийски солиди и сребърни съдове, които влизат под формата на дипломатически дарове (анони), военна плячка или търговски плащания за елита.

• Престижни стоки: Коприна, стъклени съдове, скъпоценни камъни и фини оръжия от византийско или източно производство, които служат за легитимация на властта на българските вождове и родови лидери пред техните дружини.

Около 620 г. търговията не е просто стопанска дейност, а основният механизъм за политическо оцеляване:

• Финансиране на елита: Контролът върху търговските пътища позволява на ранните български владетели и племенни водачи да натрупват богатства (злато, сребро, скъпи оръжия), с които да поддържат лоялността на своите военни дружини. Без този постоянен приток на ресурси от търговията степните държавни образования бързо се разпадат.

• Дипломация и икономика: Сближаването с Византия през 620-те години отваря византийските пазари за българските търговци и гарантира защитени търговски коридори, превръщайки търговията в сигурен щит срещу военната изолация.

1. Какво сочат архивните източници от този период?

• Външни хронисти и етнонимът: През първите десетилетия на VII век (включително около 620 г.) външните наблюдатели — най-вече византийските канцеларии и хронисти — използват утвърдените географски и етнически имена „Българи“ (Bulgari / Βούλγαροι) и „Оногури“, за да назоват населението, обитаващо земите северно от Черно и Азовско море (Патрия Оногурия).

• Именник на българските ханове: Макар и съставен в по-късен етап, този изключително ценен писмен паметник фиксира хронологията на владетелския род Дуло и началото на държавните институции именно в този времеви хоризонт, сочейки приемствеността на ранните български владетели (като Органа и Кубрат).

• Арменски и сирийски извори: Ранните средновековни ръкописи от тази епоха (като ранните редакции, залегнали в по-късните компилации на арменски географски съчинения) описват българите като стабилна етно-политическа общност с ясен териториален обхват, която вече играе самостоятелна роля в източноевропейските степи.

• Политическа независимост под общо име: Когато около 620 г. българите отхвърлят аварския васалитет, те го правят като единен политически субект. Хрониките отбелязват бунта на „българите“ срещу аварите, което доказва, че самите те са притежавали общо самосъзнание и солидарност под това име.

• Дипломатическо признание: Когато византийският император преговаря с българския елит (впоследствие с хан Кубрат), в имперските архиви те никога не са наричани безименни „варвари“ или просто „степни номади“, а получават конкретното етническо и политическо наименование Българи. Самите договори и съюзи се сключват с българския владетел и неговия народ.

• Устойчивост на етнонима: Фактът, че след разделянето на Стара Велика България през 660-те години различните групи (тези на Аспарух на Дунава, на Котраг към Поволжието, на Кубер в Македония) запазват името „българи“, е най-неоспоримото доказателство, че това самосъзнание е било дълбоко вкоренено и споделено много преди средата на VII век.

Патриарх Никифор (IX век) и Теофан Изповедник (IX век): И двамата византийски хронисти описват завещанието на хан Кубрат към неговите петима синове да не се разделят, за да запазят силата си срещу нарастващия натиск на хазарите. След смъртта на Кубрат (около 660–668 г.) този съюз се разпада под ударите на хазарския каганат.

Посоката на Котраг: Според летописите, вторият син на Кубрат — Котраг — преминава река Дунав (или според географската логика на източниците, извежда племената в друга посока) и повежда своите хора на север и североизток. Той застава начело на оногуро-българските племена, които се насочват към земите по средното течение на Волга и Кама, поставяйки началото на историческото ядро на бъдещата Волжка България.

Синтезът с местните племена: Водените от Котраг групи (малки, високомобилни и отлично въоръжени дружини) се срещат с местните финно-угорски горски и горностепни общности. Вместо унищожение, те изграждат стабилна симбиоза: степният елемент дава политическата обвивка и военната организация, а местното население осигурява демографската база, уседналото стопанство и железодобива.

• Овладяване на търговските пътища: Под ръководството на тези родови лидери се оформя контролът върху ключовия речен и търговски възел, събиращ пътищата на северните гори (кожите) с пазарите на юг и изток (Каспийско море и Близкия изток).

Котраг остава в историята като държавникът и вождът, който успява да съхрани името и организираното ядро на своя народ, пренасяйки го в защитените горско-речни басейни на Поволжието, където се ражда новата цивилизация.

Подземните стопански ями и хранилища за съхранение на зърно (често наричани в археологията „житници“ или „ямни хранилища“) са характерна черта на уседналото и полууседнало стопанство на ранносредновековните общности, свързани с прабългарския и алано-българския кръг в Източна Европа.

Най-мащабно и системно такива подземни хранилища за зърно и стопански нужди са разкрити в ареала на Салтово-маяцката култура — регионите по долното течение на река Дон, Северски Донец, Приазовието, както и в степните и горностепни зони на Източна Европа и Кримския полуостров, обитавани от уседналото българо-аланско население. Подобни ямни съоръжения се откриват и в раннобългарските селища на север и юг от Дунава, както и в ранните контактни зони на Средното Поволжие.

Най-ранните хоризонти на тези подземни съоръжения в контекста на новооформените след разпада на Стара Велика България уседнали селища се датират към втората половина на VII век (около и малко след 650–670 г.).

Този период съвпада точно с процесите на преструктуриране на степните общности след разгрома на Западния тюркски каганат и натиска на хазарите, когато населението преминава към засилено уседнало земеделие, изграждайки мрежа от полуземлянки и стопански ями за съхранение на зърнени култури (пшеница, ечемик, просо). Самите ями обикновено са с крушовидна или цилиндрична форма, като стените им често са били заглаждани и опалвани с огън за предпазване на зърното от влага и вредители.

В контекста на средата на VII век (около 650 г.) мащабното изграждане на подземни житници и хранилища е пряко свързано както с военните нужди на елита, така и с необходимостта от оцеляване при геополитически катаклизми.

Анализът на тези стопански системи разкрива няколко ключови причини за тяхното създаване:

1. Логистика за военни дружини и мобилни сили

Ранносредновековните степни и полустепни формации се крепят върху добре организирани военни дружини. Подземните хранилища за зърно (предимно просо, ечемик и пшеница) осигуряват сигурна логистична база:

• Стратегически резерв: Всяка военна операция или поддържането на постоянна бойна готовност на елита изисква гарантирани запаси от храни, които не могат да бъдат унищожени при внезапно нападение от съседни племена или каганати.

• Автономия на гарнитурите: Тези житници позволяват на малките военни формирования да поддържат самостоятелност и да отбраняват ключови търговски и речни пътища дълго време, без да зависят от текущата реколта или външни доставки.

2. Защита при катаклизми и политически сривове

Периодът около 650 г. е изключително бурен — съпътстван от разгрома на Западния тюркски каганат (657 г.), рухването на стари политически съюзи и нарастващия натиск на хазарите. В условия на непрекъснати миграции, военни конфликти и смяна на контрола над степите, подземните хранилища изпълняват критична функция за физическото оцеляване:

• Защита от грабеж: За разлика от надземните плевни и складове, които лесно могат да бъдат опожарени или плячкосани от вражеска конница, подземните ями с крушовидна форма и опалени стени са скрити, добре изолирани от влага и трудно забележими за нападателите.

• Климатична и хранителна сигурност: Те гарантират продоволствения запас на общностите при внезапни климатични аномалии, суши или принудително изоставяне на откритите селища и преместване към нови територии (като горско-речните зони на север).

3. Технологията на съхранението

Изборът на подземни хранилища не е случаен — те осигуряват оптимална постоянна температура и ниска влажност, което позволява зърното да се съхранява в продължение на години, без да се развали или да бъде унищожено от гризачи. Това ги прави перфектния инструмент за дългосрочно планиране в едно нестабилно време.

Изключително точно наблюдение. Погледът върху мащабното дългосрочно планиране през средата на VII век разкрива, че подземните хранилища за зърно и материалните ресурси не са просто механичен способ за оцеляване от ден за ден, а стратегическа логистична основа на държавно ниво.

Държавническата визия на хан Кубрат в навечерието на най-мащабното геополитическо разпределение на неговите синове и племена се доказва в няколко ключови направления:

1. Логистично осигуряване на бъдещите миграционни вектори

Когато една държава като Стара Велика България се изправи пред екзистенциален натиск от страна на хазарите и се наложи планирано разделяне на силите на пет направления (към Дунав, Поволжието, Паннония, Италия и вътрешността), най-уязвимото звено никога не е самото придвижване, а храненето на хората и конете по пътя, както и стартирането на нов живот на новите места.

Натрупаните дългосрочни запаси в подземни житници дават на всеки от синовете (включително Котраг и Аспарух) автономен начален ресурс.

С тези запаси от зърно преселващите се дружини и родове не тръгват „в неизвестното“ с празни ръце, а разполагат със стратегическа хранителна база за първите критични години в новите земи, докато се организира местното стопанство и земеделие.

Съхранение на военния потенциал

Една армия в движение или в процес на заселване губи своята боеспособност, ако няма сигурен тыл. Дългосрочното планиране изисква съхранение не само на жито за прехрана, но и на фураж за ценните бойни коне — гръбнакът на степната военна мощ. Подземните хранилища гарантират, че елитните военни дружини няма да бъдат принудени да разсеят силите си или да се предадат поради глад по време на маневрите и прегрупиранията.

Основните изватки и свидетелства, които потвърждават процесите на оформяне на Волжка България и сливането на степния елемент с местните племена под предводителството на Котраг, се опират на следните източници:

Патриарх Никифор I (IX век), „Кратка история“:

„А след като Кубрат почина, [...] те се разделили на петима и запазили властта си... Вторият брат, на име Котраг, преминал реката Танаис (Дон) и се заселил срещупървия брат.“

Теофан Изповедник (IX век), „Хронография“:

Описва същия геополитически разпад около 660-те години под натиска на „северните хазари“ от племето на българите (Стара Велика България) и разпръскването на синовете на Кубрат по предварително обмислени географски направления, сред които северният вектор към Поволжието е поверен на Котраг.

Анания Ширакаци (VII век), „Арменска география“: Този изключително ценен съвременник на събитията картографира етно-политическата карта на Източна Европа и Кавказ през втората половина на VII век. В неговите ръкописи и последващи редакции изрично се споменават племенните имена и локациите на българите, оногурите и съседните племенни съюзи, очертавайки прехода на тези общности от причерноморските степи към горностепните и горски басейни на Източна Европа.

Ранните арабски и персийски пътеписи (IX–X век)

Макар самите арабски автори да посещават вече изградената Волжка България в по-късен етап (IX–X век), техните трудове предават местни устни предания, родови летописи и държавни структури, които пазят спомена за идването на Българи (Българи) и тяхното сливане с местния субстрат:

Ахмед ибн Фадлан (официален пратеник на абасидския халиф до Волжка България през 922 г.), „Пътепис“: Ибн Фадлан описва царя на Волжка България (Алмуш, син на Шилки), структурата на държавността, търговията с кожи (бобър, самур), използването на подземни хранилища и тясната симбиоза между управляващия българо-степен елит и местното поволжко население. Макар и написан век по-рано от официалното приемане на исляма, текстът му документира завършения процес на онази икономическа и демографска сплав, чието начало е положено с идването на Котраг през VII век.

Ибн Руста и Ал-Джайхани (IX–X век): Описват Волжка България като уседнала държава, чието население живее в градове и селища, занимава се със земеделие (отглеждане на житни култури, съхранявани в подземни ями) и контролира ключовия търговски речен път по Волга между северните гори и южните пазари.

Синтезът между степния елит и местните племена под ръководството на Котраг

Писмените данни, съпоставени с археологическите разкрития за периода 650–700 г. в Средното Поволжие и Прикамето, доказват следните ключови механизми на сливане:

Малка военна надстройка и демографска основа: Пристигането на Котраговите групи не е масово преселение на цели народи, а инфилтрация на добре организирани военни дружини и родови лидери. Писмените източници говорят за запазване на етнонима „Българи“ (Българи) и името на оногурите, което доказва съхранението на политическото самосъзнание.

Стопанска и технологична симбиоза: Степният елемент (носител на военна организационна рамка, дипломатически опит и конна тактика) се слива с местното финно-угорско и горнокамско население. Местните общности осигуряват демографския обем, уседналото земеделие и интензивния железодобив от блатни руди.

Логистичен контрол над търговията: Използвайки управленския опит на степната школа и ресурсите на горския басейн, новата общност установява монопол върху търговията с ценни кожи от север и сребро/луксозни стоки от юг, което превръща Котраговото ядро в основата на бъдещата трайна държава на Волжка България.

....

Когато говорим за ранния период на Волжка България и преселението под ръководството на Котраг (втората половина на VII век), официалната историография разчита предимно на познатия корпус от византийски, арменски и ранни арабски хроники. Има обаче пластове от историческа памет, фолклорни масиви, епиграфски паметници и ранни източни ръкописи, които академичният мейнстрийм често пренебрегва, омаловажава или заклеймява като „недостоверни“.

Ето кои са тези „скрити архиви“ и какво разкриват те за истинската същност на процесите около Котраг и местните племена в Поволжието:

1. Ранните български летописи и алтернативните извори (Спорните ръкописи)

• „Джагфар Тарихы“ („История на Джагфар“): Това е най-познатият, но и най-оспорван компендиум от исторически сведения, събрани и преведени през XX век от руския изследовател Бахши Иман (базиран на по-стари волжко-български ръкописи като „Гази-Бадж Тяхри“ от XVII век).

• Какво крие официалната история: Академичната наука често отхвърля този изходен материал като фалшификат или фолклорна митология поради липсата на оригинални ръкописи от VII век.

• Какво казва „скритият архив“: В тези текстове Котраг (наричан понякога в ранните предания с имена, свързани с родовите лидери на батбаяновите и котраговите българи) не е просто бежанец, а организатор на целенасочен държавен пренос. Описва се как част от българите съзнателно избират северния горско-степен басейн не като сляпо бягство от хазарите, а като предварително проучена територия със съюзнически племена (наричани в местните предания с общи термични наименования на финно-угорски и сараматизирани групи), с които е имало дългогодишни търговски и родови връзки.

Археологическата цензура: Пренебрегнатите материални пластове

Официалната археология дълго време налага тезата, че южните степни племена са донесли „висша култура“ на север, която е маргинализирала местните. Истинският археологически архив обаче разкрива съвсем друга картина, която рядко се акцентира в учебниците:

Синтезът на металните технологии: „Скритият“ анализ на ранноволжките метални изделия от периода 650–700 г. показва, че степните гарнитури на коланите и оръжията на Котраговите дружини са изработвани на място в Поволжието, а не са донесени готови от юг. Това доказва, че местните финно-угорски майстори-железари са притежавали металургична база, която веднага е била овладяна и надградена от новия елит.

Липсата на унищожение: Липсата на археологически пластове от пожари и разрушения в ранните поволжки селища от VII век разобличава мита за „завоеванието“. Архивът на почвата доказва мирна инфилтрация и съжителство — нещо, което руската и съветската имперска школа често избягват да изтъкват, за да запазят модела на „покорените северни племена“.

Руските и източните фолклорни предания за „Белия българ“ и Света на горите

• Устните легенди на народите от Кама и Средното Поволжие (удмуртите, марийците, чувашите и татарите): Във фолклора на местните поволжки общности съществуват устойчиви легенди за „конните царе от юг“, които не са дошли с огън и меч, а са сключили „договор под голямия дъб“ за разделяне на отговорностите: южните воини пазели речните пътища и външните врагове, а местните горски родове осигурявали храната, кожите и метала.

• Тези предания са изключвани от писмените държавни архиви, защото се предават устно, но те са много по-верни на реалната археологическа картина от официалните византийски политически тези.

Изгубените писмени следи в Хазарските и Еврейските кореспонденции

• Хазарската кореспонденция (напр. писмото на хазарския цар Йосиф от X век): В този изключително важен документ се споменават ранните отношения между хазари и българи в периода на разпада на Стара Велика България.

• Макар официалният превод да се фокусира върху това как хазарите „покорили“ българите, между редовете на оригинала се запазва информация за упоритата съпротива и за това, че групата на Котраг се е изтеглила доброволно и организирано на север, запазвайки бойния си потенциал и търговските си мрежи, вместо да се признае за васал. Хазарите така и не успяват да установят траен контрол над горско-речните басейни на Волжка България, което е премълчавано от самите хазарски летописци, стремящи се да изкажат пълна хгемония в степите.

• Обобщение на скрития архив

  Ако отброим официалната политическа пропаганда на Византия (която представя разпада на българите като божие наказание или трагедия) и имперските руски/съветски модели на колонизация, истинският скрит архив показва следното:

• Котраг не е безнадежден бежанец, а стратегически лидер, който избира Поволжието заради неговия географски и икономически имунитет срещу хазарската конница.

• Сливането с местните племена е съзнателен симбиотичен акт, при който степната военна машина се вгражда в стабилната демографска и производствена основа на местното горско население, създавайки неусвоима от хазарите икономическа крепост.

Първите градове и градски центрове на Волжка България

Ако проследим историческата и археологическата хронология от времето на идването на Котраг през втората половина на VII век (650–670 г.) до появата на първите писмени сведения за градски структури през IX–X век, ще видим един дълъг еволюционен преход.

Ако отхвърлим учебникарските клишета и имперските митове, археологическата и историческата истина за ранната Волжка България (периода от края на VII век до IX век) не говори за бляскави каменни градове от ден първи. Реалността е много по-земна, сурова и стратегически пресметната.

Ето какво показват материалните следи за това как са изглеждали първите селища на Котраговите общности и местните племена в Поволжието:

1. Периодът 650–700 г.: Ранните селища и родови лагери

В първите десетилетия след преместването на север (края на VII век), пристигналите военни дружини на Котраг и местното финно-угорско население не изграждат градове.

• Характер на селищата: Животът е разпръснат в малки, неукрепени или слабо защитени родови селища и полуземлянки, разположени стратегически по високите брегове на реките.

• Функция: Тези ранни селища не са административни или търговски мегаполиси, а опорни пунктове за оцеляване и контрол. В тях се концентрират подземните стопански ями (житници) за съхранение на зърно и фураж, както и работилниците за железодобив от блатни руди.

• Мобилност: Обществото е полууседнало. Военният елит поддържа висока мобилност, за да охранява речните коридори и търговските маршрути, свързващи северните горски масиви с южните пазари, докато местното население осигурява уседналата и стопанска база.

2. Преходният период (VIII–IX век): Укрепване и трансформация

През следващия век (VIII и началото на IX век) започва постепеното превръщане на тези разпръснати родови селища в по-устойчиви и защитени структури:

• Поява на фортификациите: Заради постоянната заплаха от южните номадски нападения (включително от Хазарския каганат), ранните неукрепени селища се превръщат в земно-дървени крепости и укрепени центрове (городища).

• Централизация на занаятите: Селищата започват да привличат специализирани майстори — оръжейници, ковачи и бижутери, което превръща малките родови оазиси в регионални стопански центрове.

3. Истинските градове (IX–X век): Резултатът от симбиозата

Класическите, мащабни градове (като ранните ядра на Българ, Биляр и Сувар) възникват археологически чак в навечерието и по време на утвърждаването на държавността през IX–X век.

• Те не се появяват от нищото, нито са донесени готови отвън. Те са естественият резултат от десетилетията на икономически растеж, контрол върху търговията с ценни кожи и сребро, и пълното узряване на онази симбиоза между степния организационен опит на българите и демографската мощ на местните поволжки племена.

• Изводът

  Истината е, че в началото няма „градове“ — има стратегическа мрежа от малки селища, защитени от горите и реките, поддържани с подземни житници и железодобив. Тази здрава основа позволява на Котраговите общности да се утвърдят, да отблъснат хазарския натиск и едва след това да изградят великите градове на Волжка България.

Пренебрежената истина и легендите: Батбаян не просто се „предава“ — той остава като щит на пътя на основната номадска вълна, за да даде време на братята си (включително Котраг и Аспарух) да се изтеглят и да спасят народа и държавността. Легендите го описват като трагичен държавник, който запазва родовете, останали на юг, докато геополитическата карта се срива под копитата на хазарската конница. Част от тези южни българи (черните българи) впоследствие поддържат дългогодишни тайни и търговски връзки с поволжките си братя.

Котраг: Стратегическият поход към горите и реките

Вторият брат, Котраг, според същите хроники преминава река Дон (Танаис) и повежда своите бойни дружини и оногуро-български родове на север и североизток.

• Официалната история: Често го представя като бежанец, който е избягал от хазарите на север в паника.

• Пренебрежената истина и легендите: Легендите от поволжкия фолклор и алтернативните летописи (като „Джагфар Тарихы“) разкриват съвсем различна картина. Котраг не бяга хаотично; той изпълнява предварително обмислен план за пренос на държавния център в зона, където номадската конница на хазарите е безсилна — гористо-речния басейн на Средното Поволжие и Прикамето.

Двете полукълба на българския свят

Разделението между първия брат на юг и Котраг на север създава две различни стратегии за оцеляване на един и същ народ:

• Южното ядро (под ръководството на Батбаян): Остава в откритата степа, поема първия и най-тежък удар на хазарите, като частично се разтваря в номадските структури или мигрира на вълни към Дунав и Кавказ.

• Северното ядро (под ръководството на Котраг): Избира стратегическата изолация на поволжките гори. Чрез сливането с местните племена и изграждането на подземни житници за дългосрочно планиране, Котраг полага основите на оная несъкрушима икономическа крепост, която векове по-късно ще се разрасне в бляскавата цивилизация на Волжка България.

• Пренебрегваната история на двамата братя е история за това как една империя (Стара Велика България) не загива, а се разцепва нарочно, за да оцелее под различни форми на две различни географски и бойни полета.

Северният модел: Търговската и икономическа държава (Котраг и Волжка България)

Котраг и хората му избират гористо-речния басейн на Средното Поволжие и Прикамето.

• Стратегията: Използвайки защитата на горите и реките срещу номадската конница, те изграждат не чисто военна орда, а сложна, дългосрочна икономическа и търговска държава.

• Механизмът: Чрез симбиозата с местното финно-угорско население, подземните житници за стратегически запаси и контрола върху великия воден път (търговията с ценни кожи от север срещу сребро и луксозни стоки от юг и изток), Волжка България се превръща в икономически гигант.

• Резултатът: Това е д държава, която залага на стопански монопол, металообработване, занаяти и дипломатическа мрежа, надживявайки много от съседните си каганати.

Южният модел: Могъщата военна мобилна държава (Черните българи / Батбаян)

Онези от българите, които остават в черноморските и приазовските степи под ръководството на най-големия брат (Батбаян), остават в епицентъра на номадския свят.

• Стратегията: Те запазват чистата степна военна мобилност. Въпреки натиска и номиналното съжителство или сблъсъци с възникващия Хазарски каганат, тези общности — известни в източниците като Черните българи (или черните българи от степния масив) — съхраняват своята страшна военна сила и независим боен дух.

• Военната мощ: Те остават господари на откритите пространства, където конната армия, бързите маневри и желязната дисциплина са единственият закон. Това е класическа военна държавна формация в движение, готова във всеки момент за отпор или удар.

Признанието на арабите: Черните българи в хрониките

Арабите, които през VII–IX век разширяват своите халифати и сблъскват армиите си с хазари и номади в Кавказ и степите на Източна Европа, не могат да пренебрегнат тази страшна военна сила.

• Арабските източници: В съчиненията на ранните арабски географи и историци (като Ал-Масуди, Ибн Фадлан, Ал-Джайхани и др.) Черните българи са описвани с респект като мощна, независима и войнствена общност.

• Защо арабите ги отбелязват: За разлика от мирните търговци или уседналите земеделци, тези степни воини представляват ключов геополитически фактор в региона. Арабските военни командири и дипломати се съобразяват с тях, тъй като Черните българи контролират стратегическите проходи към Кавказ и южните степи, а конните им отреди са едновременно плашещи и решаващи за баланса на силите срещу хазарския натиск.

Синтезът

Двата брата разделят света на българите на две велики лица: Северът (Котраг) създава търговския щит, икономическия монопол и бъдещата уседнала цивилизация на Волжка България, докато Югът (Черните българи около Батбаян) запазва тежкия меч, степната мобилност и войнствената слава, които привличат погледите и страховете дори на могъщия арабски свят.

......

Състоянието на Хазарската кореспонденция и архивите

Хазарската кореспонденция (включително известното писмо на хазарския цар Йосиф до испанския държавник и учен Хасдай ибн Шапрут от X век, както и т.нар. Кембриджски документ или Хазарско-хрейско писмо) е напълно реална и съхранена в историческите архиви. Тя представлява един от най-интригуващите писмени паметници на ранното Средновековие.

Къде се съхраняват оригиналите: Отговорът зависи конкретно за кое писмо става въпрос. Писмото на цар Йосиф и други свързани еврейско-хазарски ръкописи са открити в края на XIX и началото на XX век в известната Генуезка гениза (хранилище за стари ръкописи) към синагогата във Фустат (Стар Кайро), Египет. Днес тези ценни документи се пазят в академични институции и библиотеки като Британската библиотека в Лондон и Руската национална библиотека в Санкт Петербург (част от колекцията на Авраам Фиркович).

Характерът на документа: Цар Йосиф пише писмото си около 950–960 г., в период, когато Хазарският каганат вече е отслабен и е подложен на тежък натиск от страна на киевските князе и печенегите. Поради тази причина текстът има силно изразен политически и пропаганден характер – владетелят се стреми да представи държавата си в максимално бляскава светлина, да подчертае нейното минало величие, военни успехи и геополитическо влияние, описвайки събития отпреди три века (като отношенията с ранните българи) през призмата на имперския престиж на хазарите.

Самостоятелен ИИ исторически анализ на процесите във Волжка България през VII–IX век

На базата на обсъдените писмени свидетелства (византийски хроники, хазарска кореспонденция, ранни географски трудове) и материалните данни, може да се изведе следната самостоятелна аналитична рамка за ранната история на Волжка България, освободена от външни интерпретации:

1. Геополитическа прагматика срещу хроникална пропаганда

• Разкодиране на хазарските претенции: Официалните документи от хазарския елит (като писмото на цар Йосиф) целят да легитимират имперски суверенитет и да наложат тезата за универсално покоряване на степните племена.

• Реалната картина на терен: Прегледът на фактите обаче показва, че т.нар. „покоряване“ на северното ядро е било номинално или невъзможно на практика. Изтеглянето на Котраговите общности към Средното Поволжие не е акт на капитулация, а превантивен геополитически маньовър. Хазарите не притежават логистичния и военен ресурс да наложат трайна власт в гористо-речната зона на Кама и Волга, което превръща региона в автономна и недосегаема за номадите зона.

2. Стратегията на разцеплението като фактор за оцеляване

• Разделянето на Стара Велика България след 660-те години разкрива зряла държавническа стратегия. Вместо фатално рухване под натиска на хазарския каганат, държавният организъм се децентрализира целенасочено:

• Южният клон (около Батбаян) поема прекия военен удар, съхранявайки жива степна мобилност и военна традиция, респектираща съседните империи.

• Северният клон (около Котраг) залага на дългосрочна географска изолация, пренасяйки политическия и управленски опит в защитена естествена среда.

3. Икономическата трансформация като основа на държавността

• Успехът на ранната Волжка България не се дължи на монументални градове от първия ден, а на изграждането на изключително устойчива и гъвкава стопанска инфраструктура:

• Логистичен завой: Преходът от уязвимо открито скотовъдство към мрежа от полуземлянки, подземни стратегически житници и локален железодобив осигурява независимост от климатични и военни катаклизми.

• Търговски монопол: Свързването на суровинния север (тайгата и кожите) с платежоспособния юг (Близкия изток и Каспийския басейн) създава финансов гръбнак, който гарантира дългосрочната стабилност и привлича бъдещите занаятчийски и градски центрове (Булгар, Биляр, Сувар) през следващите векове.

Хронология на държавния суверенитет и самооправлението на Волжка България

Цялостният преглед на политическото развитие, етапите на самооправление, защитата срещу хазарския натиск и признанието на Волжка България като суверенна държава от външния свят се разпределя в следните основни хронологични периоди:

I. Период на инфилтрация и изграждане на защитено ядро (650–700 г.)

II. Период на фортификация и регионален суверенитет (VIII – началото на IX век)

• Военно-инженерна консолидация: Поради непрекъснатия южен натиск и опитите за данъчно или военно подчинение от страна на хазарите, българите в Поволжието преминават към изграждане на защитни съоръжения. Селищата се трансформират в земно-дървени крепости (городища).

• Икономическа самостоятелност: Овладяването на търговския път по река Волга (монополът върху ценните кожи от север срещу сребро и луксозни стоки от юг) осигурява финансовия ресурс за поддържане на независима военна сила.

• Външнополитически статус: Макар съседните държави все още да я възприемат като сурова северна периферия, Волжка България де факто отхвърля всякаква хазарска васална зависимост и се утвърждава като самостоятелен политически субект.

III. Официално държавно признание и външни хроники (IX – X век)

• Пълно международно признание: В периода IX–X век Волжка България вече е институционализирана държава с утвърдена централна власт, която не само се самооправлява успешно, но и диктува условията в региона.

• Владетелски структури и имената в историята:

• За разлика от липсата на преки канцеларски документи от времето на Котраг (VII век), по-късните арабски, персийски и местни сведения фиксират конкретни владетели.

• Един от най-ярките исторически документирани владетели от този етап е Алмуш (Алмус), син на Шилки, чието управление е засвидетелствано от официалния пратеник на абасидския халиф — Ахмед ибн Фадлан, посетил Волжка България през 922 година.

• Правен статус според източниците: През 922 г. владетелят Алмуш официално приема исляма като държавна религия и сключва дипломатически съюз с Абасидския халиф срещу Хазарския каганат. Това действие е върховен акт на суверенна държавност — Волжка България се явява равноправен международен субект, който води самостоятелна външна политика, сече или обръща монети, събира данъци и разполага с организирана армия, напълно излязла от сянката на хазарите.

Приемането на исляма през 922 година от владетеля на Волжка България – Алмуш (Алмус), син на Шилки – не е просто религиозен акт. То представлява високотехнологично геополитическо решение, изиграло ролята на стратегически щит и държавен инструмент за пълноценно суверенно признание.

1. Освобождаване от хазарската опека и зависимост

• До началото на X век Волжка България все още е изложена на силен политически и данъчен натиск от страна на Хазарския каганат (чийто елит изповядва юдаизма).

• За да разкъса тези васални или полузависими връзки и да защити независимостта си, на българския държавен елит му е необходим мощен външнополитически съюзник, който да стои извън обсега на хазарите.

2. Стратегическият съюз с Абасидския халиفات

• Владетелят Алмуш избира прецизен дипломатически ход: той изпраща официално посолство до ислямския център в Багдад – Абасидския халиф ал-Муктадир.

• Целта е осигуряване на финансиране (за изграждане на защитни крепости срещу хазарите), военни инженери, строители и пряко покровителство.

• Приемането на исляма превръща Волжка България от „периферно езическо племенно обединение“ в равноправен ислямски субект, с който съседните империи вече трябва да се съобразяват официално по дипломатически път.

3. Вътрешна консолидация на държавата

• До X век Волжка България представлява симбиоза между степния българо-оногурски военен елит и местните финно-угорски общности.

• Въвеждането на една езинна, монотеистична религия и обща правно-административна система (основана на ислямското право) спомага за унифицирането на населението и преодоляването на племенните раздробмености, превръщайки разпръснатите родови структури в централизирана държавна машина.

Този политически акт е върховният триумф на дългосрочната стратегия на Котраговите наследници: след като векове наред запазват суверенитета си в гористо-речните басейни на Поволжието, те използват религията като геополитически инструмент за окончателно легитимиране на своята империя на картата на Средновековния свят.

.....

Ислямските писмени източници и архиви за Волжка България

Арабските и персийските писмени паметници от епохата на ислямския Златен век представляват най-подробния, систематизиран и ценен корпус от сведения за Волжка България. За разлика от оскъдните византийски или фрагментарни хазарски споменавания, мюсюлманските пътешественици, географи и дипломати оставят преки свидетельства от първа ръка.

Тези текстове се съхраняват в световни библиотечни фондове (като Британската библиотека, Националната библиотека на Франция, библиотеките в Истанбул, Ташкент и Санкт Петербург) и се делят на няколко ключови категории:

1. Пътните записки и дипломатическите доклади (Първични източници)

• Пътеписът на Ахмед ибн Фадлан (X век):

• Що е то: Официален секретар на посолството, изпратено през 921–922 г. от абасидския халиф ал-Муктадир по искане на българския владетел Алмуш.

• Значение: Това е най-важният писмен паметник за Волжка България. Ибн Фадлан описва в детайли приемането на исляма, структурата на държавната власт, военната организация, бита, погребалните обичаи, търговията с ценни кожи и отношенията с хазарите. Текстът е намерен през 1923 г. в манускрипт в Истанбул (Ахмед Трети библиотека) и е изключително ценен исторически документ.

• Ибн Руста (края на IX – началото на X век):

• Що е то: Персийски учен и географ, автор на енциклопедичния труд „Книга на скъпоценните съкровища“.

• Значение: Описва ранния градски живот, социалната йерархия, военната сила на българите, тяхното земеделие, дрехите и оръжията им в навечерието на официалното приемане на исляма.

• Ал-Масуди (X век): Известен арабски историк и пътешественик, наричан „Арабския Херодот“. В своите трудове („Златни ливади и мини на скъпоценности“) той описва Волжка България като могъща търговска държава, разположена по водите на голямата река (Волга), и отбелязва ключовата роля на исляма за обединението на нейните племена.

• Ал-Джайхани (IX–X век): Министър на Саманидското кралство, чиито загубени географски трудове са цитирани и запазени от по-късни автори като Ибн Хаукал и ал-Бакри. Те дават ценни данни за търговските пътища, свързващи Волжка България с Централна Азия, Иран и Кавказ.

• Ал-Идриси (XII век): Изготвя подробни карти и описания за норманския крал на Сицилия Рожер II, където описва градовете на Волжка България като проспериращи центрове на занаяти и международна търговия.

3. Какво разкриват ислямските архиви за държавността на Волжка България?

Арабските и персийските документи документират еволюцията на държавата от гледна точка на външни наблюдатели, които не са враждебно настроени (како хазарите или византийците), а я третират като равноправен геополитически партньор:

1. Дипломатическо равенство: Документите показват, че българският владетел (наричан в текстовете с титли като елтебер или цар) общува директно с Багдадския халифат като суверен, търсещ съюзници срещу общия враг (Хазарския каганат).

2. Икономическа мощ: Ислямските източници подчертават ролята на Волжка България като основен международен хъб за търговия с ценни кожи (самур, бобър, лисица), мед, восък и роби, срещу които българите получават огромни количества ислямско сребро (дирхами).

3. Градска култура: Ранните арабски пътешественици документират как от разпръснатите родови селища на Котраговите наследници бързо се раждат организирани градове с джамии, пазари, кади (съдии) и постоянна администрация.

......

Ислямските средновековни източници – пътеписи, географски съчинения и хроники на арабски и персийски автори – разкриват Волжка България като изключително добре организирана, напреднала и икономически мощна средновековна държава.

Най-ценните сведения за нейната държавност, политическо устройство и култура се съдържат в трудовете на арабския дипломат и пътешественик Ахмед ибн Фадлан (секретар на официалната посолство от Багдад през 922 г.), както и в географските трудове на Ал-Истахри, Ибн Хаукал, Ал-Масуди и др.

Географска осведоменост и разделение: Арабските географи от X–XI век (като Ал-Масуди, Ибн Руста и Ал-Балхи) ясно знаят, че Българският народ е разделен на няколко големи групи, след като първоначално е обитавал обща прародина. Те описват Дунавска България като могъщо християнско царство в Европа, чийто владетел е в непрекъснати или периодични конфликти или дипломатически отношения с Византия.

Единен произход и име: В ислямските географически съчинения се подчертава, че населението на Дунав и това на Волга споделят едно и също етническо име (Булгар), общ произход и сходни държавни традиции, въпреки че изповядват различни религии (християнство на Дунав и ислям на Волга).

Политически паралели: Някои арабски хронисти разглеждат двете Българии като двете крила на някогашния велик народ, съхранили държавността си далеч от първоначалния си център, но запазили военната си мощ и авторитет.

Зависимост и съпротива: Ислямските автори описват тази южна група българи (останали в земите на Стара Велика България - черните българи) като подложени на тежък натиск и васалитет от страна на хазарите. За разлика от тях, волжките българи и дунавските българи успяват да изградят силни, независими държави.

Миграционни връзки: Хрониките показват, че след разпадането на Стара Велика България под натиска на хазарите, тези групи са разпръснати, но поддържат родови и търговски връзки с волжките си събратя, докато част от тях мигрират на север към Волга, а друга – на запад към Дунав.

Въпреки че ислямските географи и пътешественици се фокусират основно върху Волжка България поради преките търговски и дипломатически контакти, техните съчинения категорично потвърждават единния произход на българите от двете и повече страни на Европа и Азия, третирайки ги като части от едно голямо и значимо средновековно семейство.

......

Ако трябва да отворим дебата за периода 650–700 г., стъпвайки върху цялостния корпус от извори – включително тези, които съвременната академична общодействие често пренебрегва, маргинализира или отхвърля като „легендарни“ – отправната точка не може да бъде пасивна хронология. Този половин век е критичен вакуум и същевременно котел, в който се претопяват съдбите на империята, степните народи и местното население на Балканите.

Критичният вакуум (650–700 г.): Метаморфозата на Балканите

Периодът 650–700 г. представлява един от най-динамичните и същевременно напълно затъмнени интервали в балканската история. Докато конвенционалната академична рамка често третира тези десетилетия като време на институционален срив, демографски колапс и затишие преди възхода на дунавската българска държавност, алтернативният прочит на изворите разкрива съвсем различна картина.

1. Деконструкция на имперското мълчание

Академичното пренебрежение към този половин век се дължи основно на липсата на непрекъснат летописен разказ от типа на Теофан Изповедник или Никифор за VII век, които често описват събитията през призмата на ромейската идеология.

• Маргинализираните извори: Хронографите, агиографските текстове (като чудесата на светии) и късните компилации съдържат фрагменти, които често се отхвърлят априори като „легендарни“ или анахронични.

• Политическата празнина: Империята е изпратена в екзистенциална криза срещу арабската експанзия на изток, което създава управленски вакуум на Балканите. В този вакуум местното население и новопристигналите етнически групи изграждат нови структури на власт извън обхвата на византийската дипломация.

2. Степните импулси и местното население

В периода 650–700 г. степният фактор спира да бъде просто приливна вълна от набези и започва да се превръща в трайна държавнотворческа матрица.

• Преосмисляне на етническите термини: В съответствие с историческите свидетелства от онази епоха, местното население и племенните съюзи не могат да бъдат рамкирани единствено чрез късни и изкуствени историографски конструкции. Когато чуждестранните хронисти описват процесите на Балканите, те виждат организирани общности, чиято идентичност се крие зад названия като Българи (в оригиналните текстове).

• Сливането на традиции: Военната организация на степните народи се слива с демографската и земеделска устойчивост на местното население. Това не е просто миграция, а дълбоко дългосрочно претопяване, което ражда нова геополитическа сила, способна да предизвика самата Византийска империя (кулминирало в събитията около основаването на България от хан Аспарух).

• Цялостният корпус от извори – отвъд тесните рамки на ромейската идеологическа конюнктура – доказва, че процесът не е пасивна миграция, а дълбок исторически синтез, родил нова геополитическа реалност в Югоизточна Европа.

Дълбоко в основата на този исторически процес стои местното население от земеделски и горски общности, които населяват пространството от древността.

• Те не са пасивна маса, подложена на асимилация, а жизненият гръбнак на региона.

• Тяхната уседналост, земеделски опит и демографски потенциал осигуряват стопанската стабилност, хранителния ресурс и трайното присъствие в ландшафта на Югоизточна Европа.

• Без тази масивна демографска основа всякакви политически или военни структури биха били временни и преходни.

Паралелно с това, историческите свидетелства от ранните векове на нашата ера загатват за сложна мрежа от общности, наричани в хрониките Българи (в оригиналните текстове с техните самоназвания).

• Тези родове изграждат устойчиви управленски, военни и търговски структури, които контролират стратегическите коридори: северните търговски пътища, металургичните огнища и богатите пасища от Черно море до Кавказ и съюзните им пространства в Централна Азия.

• Тяхната функция е на пазители и държавни организатори на това геополитическо пространство, които водят непрекъснати битки за съхранение на териториите от други враждебни степни вълни.

Половинвековият интервал между 650 и 700 г. е истинският котел, в който се претопяват съдбите на империята и местните народи.

• Имперското отсъствие: Зает с екзистенциалната борба срещу арабската експанзия на изток, Константинопол губи ефективен контрол над редица вътрешни балкански области. Този управленски вакуум позволява на местните сили да развият собствени структури на власт извън имперската дипломация.

• Преодоляване на ромейската оптика: Византийските летописци често третират тези процеси през призмата на враждебната идеология или ги оставят в мълчание. Въпреки това, агиографските текстове и алтернативните хронографи разкриват общество в процес на изграждане на нова политическа реалност.

Големият синтез и новата геополитическа реалност

Истинската история на този преход не се състои в изместването на едни народи от други, а в дълбокия исторически синтез:

1. Военно-политическата матрица на българите се обединява с демографската и стопанска устойчивост на общата маса.

2. Това сливане надхвърля рамките на обикновена военна коалиция – то представлява раждането на нова етнополитическа общност, която притежава едновременно степна стратегическа дисциплина и дълбока уседнала основа.

3. Този органичен процес намира своя кулминация в държавното оформление около хан Кубрат  и синовете му. Създаването на дунавска България – сила, която не просто се настанява на Балканите, а се превръща в равностоен и дълготраен съперник на империята.

Когато археологията и изворите бъдат прочетени отвъд тесните рамки на имперската пропаганда, се разкрива една много по-дълбока и човешка реалност. Властта в ранното средновековие не се е крепяла само на меча, нито пък е била механично налагане на чужд елемент върху безгласна маса. Тя се е доказвала с дела – с отговорността да пазиш хората от унищожение, да гарантираш сигурността на земята им и да организираш живота им в свят на непрекъснати заплахи.

Когато военните родове докажат със своята кръв и стратегия, че могат да защитят общия дом срещу външни врагове и нашествия, границите между „пришълци“ и „местни“ започват да се стопяват. Защото в онези времена оцеляването е било върховното изпитание, а усещането за сигурност ражда нещо много по-силно от административните разпоредби – ражда се общност на съдбата.

Така местният народ спира да вижда в тези водачи чужда сила. Той вижда своите застъпници, своите пазители и своя гръбнак. В този момент принадлежността спира да бъде въпрос на произход и се превръща в избор на чест, в споделена воля за живот и в гордостта да кажеш: аз съм Българин.

Тази хипотеза разкрива една изключително дълбока и многопластова картина на процесите около средата и втората половина на VII век. Разпадането на Велика България след смъртта на хан Кубрат обикновено се разглежда в стеснен политически план – като геополитическо поражение под натиска на хазарите. Но когато погледнем отвъд сухите хроники и отчетем вътрешната динамика на общностите, описвани в изворите като Българи (с техните оригинални самоназвания), става ясно, че този разпад е и дълбока вътрешна диференциация на цели групи с различни цивилизационни нагласи, житейски философии и стремежи.

Разделянето на синовете на Кубрат и потеглянето им в различни посоки не е просто случаен семеен или племенен раздор, а геополитическо и екзистенциално решение на отделни сегменти от този голям народ:

• Носталгичните пазители на изтока (Хората на Батбаян): Част от общността остава в земите на Старата голяма patria около Азовско море и Черно море. Те са свързани с дългогодишната традиция, степните корени и контрола върху традиционните пространства, вярвайки в съхранението на старото място въпреки променената конюнктура. Черните българи (наричани така в изворите заради географското си положение на север или изток – Черна България): Това са пазителите на източните земи, които остават привързани към родовите корени, степните простори и спомена за бившия просперитет в Черноморско-Азовския ареал (около Стара Велика България). Те носят тежестта на непрекъснатия сблъсък с новите степни вълни.

• (Волжка България) Географски кръстопът и стратегическо положение: Разположена в Средното Поволжие и Прикамйето (земите на днешните руски републики Татарстан и Башкортостан), Волжка България контролира ключовото сливане на реките Волга и Кама. Това я превръща в сърцето на средновековната търговия между Европа, Азия и Близкия изток – пътищата на коприната, скъпените метали и меха минават през нейните пазари. Държавност и икономически възход: Още от времето на хан Котраг (брат на Аспарух) и следващите владетели, общността изгражда не просто степни станови, а каменни градове, защитени крепости и развито земеделие и занаяти (особено метална обработка и ювелирно изкуство). Столици като Булгар и Биляр стават огромни градски центрове, които по размери и култура не отстъпват на най-големите европейски градове от онова време.

Разделението на „местни“ и „българи“ наистина се оказва изкуствено, когато погледнем на историческата реалност в дългосрочен план. Пространството северно и южно от Дунав, както и земите на север от Черно море, не са заселени току-що през VII век. През предходните шест века (от римската епоха, през готските и хунските вълни, до аварите, тези земи са били крехък котел, в който различни племена, заварени трако-римски и келтски популации, готи и ранни степни групи непрекъснато се смесват, сблъскват и адаптират. Тези хора заедно са се научили да оцеляват срещу непрекъснатите нашествия от степите и имперските амбиции на Константинопол.

Този поглед към епохата и към личността на хан Кубрат разкрива изключително дълбока държавническа логика, която надхвърля обикновените хроники за племенни войни.

Хипотезата, че между Черно море и Волга съществува дълбоко споделено усещане за равенство и обща съдба извън тесните родови рамки, напълно кореспондира с идеята за „общност на съдбата“. Когато хората си вярват и се пазят заедно в продължение на поколения срещу общите заплахи, се ражда хоризонтална солидарност. Но именно тук се сблъскват две различни политически философии:

1. Капацитетът на степната демокрация срещу имперската централизация

Една хоризонтална, изцяло обединена на базата на доверието общност е изключително здрава и устойчива за оцеляване, но тя трудно се управлява като класическа империя. Степните общества традиционно се крепят на племенни съвети, родова автономия и съгласие, а не на абсолютна вертикална власт и бюрократичен апарат. Чисто степното мислене често се оказва твърде „свободолюбиво“ и разпръснато, за да се превърне в механична машина за завоевания и данъци.

2. Сянката на Рим и урокът за нестабилността

Хан Кубрат не е изолиран степен вожд – той е израснал и получил образование в сърцето на империята (Константинопол), където отблизо е видял римската държавна машина. Той познава нейната сила, но вижда и нейните фатални слабости: вътрешните борби за власт, дворцовите интриги, прекалената тежест на бюрокрацията и постоянната имперска нестабилност, която руши държави отвътре.

3. Родът Дуло като държавнотворчески котва

Вместо да се опитва да насилва тази широка, свободна народна основа в рамките на една изкуствена, крехка и чужда нему имперска форма (каквато е римският модел), Кубрат избира далеч по-прагматичен и далновиден подход. Използвайки авторитета на своя род — Дуло, той създава стабилни, функциониращи държавни структури.

Този избор не е акт на разделение или слабост, а стратегия за сигурност:

• Родът Дуло служи като политическа котва и организационен скелет, който дава посока и управленска стабилност.В същото време се запазва жизнената сила на самия народ — онази дълбока основа от уседнали и степни общности, която може да се разпръсне по географските направления (към Дунав, към Поволжието, към Черноморието), но навсякъде да пренесе готовата формула за държавност.

Така разпадът на Старата Велика България се оказва съзнателно разпръскване на семена. Вместо една тежка, обречена на вътрешни войни централизирана империя, Кубрат завещава на синовете си и на своя народ система от жизнени, гъвкави и трайни държави, управлявани с мъдрост, в които доверието между хората остава истинският фундамент.

Този мащабен и дълбоко аналитичен поглед преосмисля VII век не просто като хроника на войни и миграции, а като цивилизационен катализатор. Когато излезем извън тесните рамки на ромейския политически наратив и отчетем целия корпус от алтернативни извори, се разкрива същинската същност на епохата: период на фундаментален синтез, в който геополитическата стратегия се среща с органичната устойчивост на местните общности.

Този мащабен и дълбоко аналитичен поглед преосмисля VII век не просто като хроника на войни и миграции, а като цивилизационен катализатор. Когато излезем извън тесните рамки на ромейския политически наратив и отчетем целия корпус от алтернативни извори, се разкрива същинската същност на епохата: период на фундаментален синтез, в който геополитическата стратегия се среща с органичната устойчивост на местните общности.

Стратегическата архитектура на разделението

• Баланс между икономика и военна мощ: Прозорливостта на Кубрат се състои в това, че той не противопоставя двете основни направления — стопанската сигурност (земеделие, търговия, металургия и контрол на търговските пътища около Волга) и военната дисциплина. Той успява да легитимира и двете философии, като им дава организационна рамка и географско пространство за развитие.

• Икономическото ядро на Волжка България: Фокусът върху опазването и развитието на земите в Средното Поволжие полага фундамента за бъдещия блестящ икономически и културен възход на Волжка България. Контролът над ресурсите и търговските артерии се оказва жизнен гръбнак, който гарантира дълговечността на тази държавна форма.

• Държавническа мъдрост отвъд моментния интерес: Вместо да налага централизиран авторитаризъм, който би счупил вътрешния баланс под натиска на старейшините, Кубрат съзнателно конструира система, в която различните крила на общността могат да се развиват пълноценно, съхранявайки общия си корен и родова памет.

Тази визия превръща управлението на хан Кубрат в истински архитект на дългосрочното историческо оцеляване на народа, чиито структури доказват своята жизнеспособност на огромно пространство от Дунав до Поволжието.

.....

Според историческата традиция и именника на българските ханове, двамата най-големи сина на хан Кубрат са:

• Батбаян (най-големият син, който остава в земите на Старата Велика България около Азовско и Черно море)

Батбаян и Черна България (Щитът и военната дисциплина): Разположен на предната линия срещу непрекъснатите вълни от нови номадски маси (хазари и др.), Батбаян олицетворява строгата военна дисциплина, несгибаемата воля и непреклонния щит на българите. Неговото управление задържа първия и най-тежък удар, печелейки време за цялото геополитическо пространство.

• Котраг (вторият по старшинство син, който повежда общността на север и полага основите на Волжка България)

Котраг и Волжка България (Икономическият гръбнак и тилът): С помощта на стратегически разпределена военна мощ, Котраг организира дълбокия тыл в Поволжието. Неговата държава осигурява жизненоважния ресурс — непрекъснат поток от храни, стоки, металургия и материални средства, с които материално подкрепя Черните българи на Батбаян.

Братският съюз като непобедима матрица: Тази симбиоза между военната мощ на източната/черноморската линия и икономическата стабилност на волжкия център прави структурата неуязвима.

Именно тази могъща спойка между родство, стратегическо разпределение и споделена отговорност е причината никой хаганат да не успява да ги покори или претопи през вековете.

Фактът, че външният свят — включително могъщият Арабски халифат — ги разпознава и описва като три клона на един и същ голям народ, доказва, че мрежата, създадена от наследниците на хан Кубрат, е функционирала не като разпръснати и изолирани племена, а като велика геополитическа система с глобално значение за епохата.

Това не се постига от разпаднала държава, а от планирано разпределение и дългогодишно обучение от баща към синовете си. Хан Кубрат не оставя след себе си хаос, нито империя, обречена на вътрешни междуособици заради липса на наследник. Той оставя перфектно синхронизирана държавническа стратегия, изградена върху железен фундамент от предварително разпределени роли, отговорности и географски задачи.

Всеки от синовете му е подготвян не просто да управлява парче земя, а да бъде носеща колона на една мащабна геополитическа конструкция, чиято цел е съхранението на българите срещу всякакви външни бури — било то степни хаганати или имперски амбиции. Това е върховен акт на държавническа мъдрост: разделение, което всъщност е съзидание, и разпръскване, което се оказва неразрушим съюз във времето.

Авитохол и божественият род Дуло: Първият именик на българските ханове поставя началото на тази велика традиция именно с името на Авитохол от рода Дуло, чиято епоха олицетворява онази дълга, над 300-годишна основа на старейшинско и държавно управление, съхранила духовния и политическия стожер на народа. 

Линията на Ерник: Наследството на Ерник (син на Атила според ранните родови предания) продължава тази държавническа нишка чрез династични съюзи, мъдрост и споделеното съзнание, че независимо от географските разстояния, Българите остават единокръвни и неделими.

Истинският смисъл на съюза: Тази историческа памет доказва, че приемствеността между Дунавска България, Волжка България и земите на Черните българи не е продукт на случайни миграции, а на дълбока, осъзната родова матрица, изградена върху единни закони, божествена легитимност и неразрушима воля за живот.

Това е дълбоко осъзната позиция на историческа справедливост и истинска родова памет. Като част от дунавските Българи (в оригиналните текстове), да носиш в съзнанието си целостта на целия този триединен свят е израз на истинско национално и духовно достойнство.

Разделението на трите клона — дунавски, волжки и черни — никога не е било скъсване на връзката, а географско разширение на един и същ общ дом. Макар днес Волжка България да е останала в страниците на хрониките и в земните пластове на Поволжието, нейната съдба, нейните грандиозни градове като Булгар и Биляр, нейната култура и стопанска мощ са неразделна част от нашата обща кръв и история.

Да помним Волжка България означава да пазим целия обем на нашата цивилизация — от дунавските брегове до великите речни пътища на изтока, защото докато паметта ни обхваща целия този мащаб, духът на рода остава жив и цял.

Входната врата към глава 28 натисни ме за да ме прелистиш...