На 26 юни (н. ст. 8 юли) 1876 година руският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши в замъка Райхщат в Бохемия (днес град Закупи), откъдето произлиза и наименованието на постигнатото между тях споразумение – Райхщатско споразумение. Предмет на обсъждане е вероятното избухване на руско-турска война поради изострената обстановка на Балканите, възможните резултати и различните сценарии за всеки резултат. Съгласно това споразумение, страните се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава.
Велика сила е държава, която разполага с извънредно голяма икономическа, военна и политическа мощ, които ѝ дават възможност да взима участие в решаването на конфликти в глобален план. Терминът започва да се използва след Виенския конгрес от 1815 година, на която петте водещи монархии в Европа – Русия, Франция, Великобритания, Австрия и Прусия – се договарят да се подкрепят взаимно и да запазят статуквото в Европа. Коалицията между петте държави спомага за запазването на стабилността в Европа за следващите 40 години и е прекъсната едва с избухването на Кримската война.Войната е част от дълъг конфликт между Великите европейски сили за влияние върху териториите на западащата Османска империя. Основната част на конфликта се развива на Кримския полуостров, но военни действия се провеждат и на Балканите, в Кавказкия регион, Балтийско море и Тихия океан. В миналото в Русия войната е била е известна и като Източната война.Кримската война се разглежда като първата „модерна война“ с използване на технологични новости като железници и телеграф. Тя е и първата война, широко документирана с фотография.
Цариградската посланическа конференция е конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода 23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.
Поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица.
Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.
В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.
Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско, Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.
Пратениците на Великите сили изработват и проект за органически правилник за двете български области, който предвижда:
Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили за срок от пет години. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.Всяка област ще има законодателен орган – събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.Областното събрание избира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.Черкезите се изселват от двете области.Основна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.
Войната се възприема и е наречена в България Освободителна, тъй като довежда до освобождаването на част от българите от османско владичество и създаването на Третата българска държава. Подобно е отношението към нея в Румъния, Сърбия и Черна гора, които получават пълна независимост.
След рузко-турската война
Русия сключва с Османската империя Одринското примирие, с което се прекратяват бойните действия.
Документът заляга в основите на клаузите на Санстефанския мирен договор.
Създаване на българска държава със статут на автономно княжество и територия, която обхваща земите, където българското население е мнозинство. Размерът ѝ не може да бъде по-малък от размера, определен от Цариградската конференция.
Изтегляне на османските войски от територията на българската държава, която има собствена милиция и правителство и ще плаща ежегоден данък на Високата порта.
Санстефанският мирен договор е предварителен (прелиминарен) мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на Руско-турската война (1877 – 1878) г. и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава след близо пет века османско владичество в България.
Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил)1878 г. в Сан Стефано (днес квартал на Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. Нито един българин не присъства на подписването, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 1347 убити опълченци.
Санстефанският договор изостря силно отношенията между Русия и останалите Велики сили, поради това, че е сключен в нарушение от страна на Русия на предварително сключените тайни споразумения с Австро-Унгария – по-специално Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г. Част от тези спорове са решени с Лондонското споразумение от 30 май 1878 г., предхождащо Берлинския договор, който окончателно решава въпроса със създаването на Княжество България.
Един от сериозните за Русия (а оттам – и за България) проблеми в Санстефанския договор е в предварителното съгласие на Русия, че на Балканите няма да се създава голяма славянска държава.
Берлинският договор от 1/13 юли 1878 г. е международен договор, който урежда промените в положението на Османската империя след Руско-турската война (1877 – 1878). Договорът е заключителният документ от Берлинския конгрес и е подписан точно месец след началото на тази среща на представителите на Великите сили – на 13 юни същата година в двореца Радзвил.
Териториите, отредени на България според Берлинския договор
Някои клаузи на Берлинския договор са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885). Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция.
Няма коментари:
Публикуване на коментар