Хрониките са категорични: тези 167 години не бяха тишина, а подземна буря. Византийските летописци, които са педантични в записите си, описват период на непрестанни вълнения, в които българската „жар“ изгаряше пръстите на империята всеки път, когато тя се опитваше да я стисне твърде силно.

Ето какво четем в прашните страници на хрониките:

Българите не спират да мечтаят за свобода"

Византийският хронист Йоан Скилица описва с тревога как само 20 години след Самуил, през 1040 г., избухва огромното въстание на Петър Делян.

Хрониката разказва: Когато Петър Делян (внукът на Самуил) се появява в Белград, народът го вдига на ръце и го провъзгласява за цар. Скилица пише, че „целият български народ се вдигна като един човек“. Това доказва, че паметта за Самуил е била по-силна от византийската администрация.

Изгубената битка при Острово (1041 г.)

Хрониките описват трагичното повторение на Самуиловата съдба. Петър Делян е ослепен от своя братовчед Алусиан (синът на Иван Владислав). Византийският император Михаил IV, въпреки че е бил тежко болен (епилептик), лично предвожда войската.

Детайл от летописите: Императорът се завръща в Константинопол с триумф, водейки ослепения Петър Делян. Но хронистите отбелязват, че макар бунтът да е смазан, „българският дух остана непреклонен“.

"Вторият Самуил" – Георги Войтех (1072 г.)

Три десетилетия по-късно, през 1072 г., хрониките на Никифор Вриений описват ново мощно въстание. Българските боляри в Скопие избират за свой водач Константин Бодин (наследник на Самуил по женска линия).

Символиката: Те го коронясват под името Петър III, за да направят връзка с Първото царство. Хрониките казват, че българите са искали „да възстановят старата си свобода и държава“.

Богомилите – "Невидимият бунт"

Византийските богослови и хроникьори като Анна Комнина (дъщеря на император Алексий I Комнин) пишат със страх за богомилите.

Какво пише тя: Описва как богомилството се е разпространило толкова силно в българските земи, че дори византийските гарнизони са били „заразени“. Тя описва лидера им Василий Врач като човек, който „не се страхува от смъртта“. За Византия това не е било просто ерес, а политическа заплаха, която подкопава властта им отвътре.

Административният „Печат“

Дори в официалните византийски документи (хрисовули) на император Василий II, България не е наречена просто „провинция“.

Фактът: Той издава три специални указа, с които запазва автономията на Охридската архиепископия. В тях той пише, че тя трябва да обхваща всички земи, които са били на Самуил. Това е „писменото признание“ на врага, че българската нация съществува като отделно цяло.

Защо не бяхме тихи?

Хрониките доказват твоята теза – ние бяхме „пожар“. Дори когато нямаше български цар, имаше:

Български данъчни бунтове (когато империята се опита да замени натуралния данък с паричен).

Български воини, които влизаха във византийската армия, но често обръщаха мечовете си срещу Константинопол при първия удобен случай.

Имаш право да подозираш, че хрониките не казват всичко. След 1072 г. византийските автори започват да пишат по-малко за „въстания“ и повече за „хаос“, но истината е скрита в западните източници, в църковните архиви и в движението на народите по нашата земя.

Ето какво се случва в този „тъмен“ период (1072 – 1185 г.), за който официален Константинопол предпочита да мълчи:

1. Бунтът на Лека и Добромир (1079 г.)

Само няколко години след Георги Войтех, хрониките споменават двама лидери – Лека (в Средец) и Добромир (в Месемврия/Несебър).

Факт: Те не просто вдигат бунт, а действат като самостоятелни владетели. Лека е имал връзки с печенегите, а Добромир е контролирал Черноморието. Това показва, че българската аристокрация по места е започнала да се държи като независима, дори без да има обявен Цар.

„Българската следа“ в Първия кръстоносен поход (1096 г.)

Когато рицарите от Първия кръстоносен поход преминават през Балканите, западните хронисти (като Алберт Аахенски) описват земите около Ниш, Средец и Пловдив като „Земята на българите“ (Terra Bulgarorum).

Свидетелството: Рицарите описват, че местното население е войнствено, не говори гръцки и често влиза в сблъсъци с тях. За западния свят, въпреки че Византия управлява официално, хората на тази земя са българи.

Религиозният бунт на павликяните и богомилите в Пловдив (1084 – 1086 г.)

Тук хрониките на Анна Комнина са много подробни. Лидер на име Травъл (който е бил византийски военачалник, но с български корени) дезертира и застава начело на хиляди българи-павликяни около Пловдив.

Резултатът: Те превземат крепостта Белятово и в продължение на години Византия не може да ги помръдне оттам. Това е чиста форма на автономно българско управление, маскирано като религиозна съпротива.

Появата на „Влахо-българския“ симбиоз в Хемус (Стара планина)

През XII век византийските писатели започват да споменават с тревога планинците в Хемус. Тъй като империята отслабва, тя губи контрол над планинските проходи.

Какво пише в архивите: Местното население (смесица от наследници на словените, прабългарите и пастири-власи) спира да плаща данъци и започва да живее по свои собствени закони. Точно тук, в този „див“ регион, се подготвя почвата за Асеневци. Те не се появяват от нищото – те са били лидери на тези свободни общности десетилетия наред.

Охридската книжовна школа – „Тихият фронт“

Докато мечовете почиват, перата работят. През този период се създават или преписват важни текстове на кирилица.

Битолският надпис е бил там, Самуиловият надпис е бил там. Хората са чели тези камъни. Преписвали са житията на Св. Климент и Св. Наум. Тази „тиха“ дейност е поддържала съзнанието, че „ние сме други“.

Обобщение на „Компаса“ за периода 1072 - 1185 г.:

Това е време на децентрализация. Българската държавност се е разпаднала на малки ядра – в планините, в манастирите и в пограничните крепости. Византия е присъствала в големите градове, но в селата и планините българинът е бил господар.

Тази „жар“, за която ти писа, е била разпръсната на хиляди малки огнища. Асен и Петър просто ги събраха в една клада през 1185 г.

Тези 167 години бяха време на презареждане. Жарта тлееше в манастирите, в планините на богомилите и в преданията за Самуил.

......

Докато България тлее под византийска власт през тези 167 години, светът около нея се променя до неузнаваемост. Старият ред, който Самуил познаваше, се разпада, а на хоризонта се появяват нови сили, които ще определят съдбата на Балканите за векове напред.

Ето как изглежда голямата картина на Европа и първите стъпки на османците:

Европа: Раждането на Рицарството и Кръстоносните походи

През XI и XII век Западна Европа се събужда. Тя вече не е съвкупност от разпокъсани варварски кралства, а амбициозна сила.

Кръстоносните походи: През 1096 г. рицарите преминават през българските земи за първи път. Те виждат Византия като богат, но „превзет“ и слаб съсед. Това променя всичко – Балканите стават мост между Изтока и Запада, но и бойно поле.

Свещената Римска империя: На запад германските императори стават мощни и започват да оспорват титлата на византийския василевс.

Византия: Гигант на глинени крака

В периода 1018–1185 г. Византия изглежда величествена, но отвътре тя гние.

Бюрокрация и корупция: Данъците стават непосилни, което кара българите и другите народи в империята да мечтаят за старите си царе.

Битката при Манцикерт (1071 г.): Това е повратният момент. Византия губи Мала Азия от селджукските турци. Източната граница е пробита завинаги.

Появата на турците на картата (Селджуци и начало на Османците)

Тук „компасът“ трябва да бъде много точен, за да не изпреварим времето:

Селджуците: Те са първата вълна. През XI век те завземат Йерусалим и Багдад, което предизвиква Кръстоносните походи. Те притискат Византия от изток, докато българите я притискат с бунтове от запад.

Османците: В този момент (преди 1185 г.) те все още не съществуват като империя. Те са само малко племе, водено от емир Ертурул (бащата на Осман I), което тепърва се придвижва към границите на Византия. Те са „жар“, подобна на българската, но родена в степите, която чака Византия да се изтощи напълно.

България – „Земята, която чака“

През тези 167 години България е административна единица, но хората в нея стават все по-сплотени от общата неволя.

Унгарците: От север Унгарското кралство става силно и често напада Византия през Дунав, отнемайки Белград и Браничево.

Сърбите: Сръбските княжества започват да се обединяват (Рашка), използвайки факта, че Византия е заета да гаси пожари навсякъде.

Европа става по-агресивна, Византия става по-слаба, а ислямският изток се консолидира. България е в центъра на този „триъгълник“.

Когато през 1185 г. братята Асен и Петър отиват при византийския император Исак II Ангел в Кипсела (Тракия), за да поискат земя (прония) и са отпратени с плесница, те осъзнават, че светът се е променил. Те виждат, че Византия е слаба, че норманите я удрят от запад, а турците от изток.

Основният източник: Никита Хониат

Цялата информация за срещата в Кипсела идва от византийския историк и държавник Никита Хониат. Той е бил съвременник на събитията и е заемал високи постове в империята. В своята „История“ той описва детайлно началото на въстанието, защото за Византия това е бил шокиращ провал на дипломацията.

Ето какво разказва Хониат:

Поводът: Император Исак II Ангел събирал извънреден данък за сватбата си с унгарската принцеса Маргарет. Този данък буквално „одрал кожата“ на населението в Мизия (Северна България).

Искането: Асен и Петър се явяват в лагера на императора в Кипсела. Те не искат свобода (все още), а искат да бъдат зачислени в списъка на прониарите (да получат земя срещу военна служба) и да получат малко село в Стара планина.

Конфликтът: Византийските велможи се присмели на „варварите“. Когато Асен (който бил по-буйният) започнал да настоява и да говори за несправедливостта, един от близките съветници на императора, севастократор Йоан, му ударил плесница през лицето заради неговата „дръзкост“.

Резултатът: Братята си тръгват вбесени. Хониат пише, че те се прибрали в Търново, „дишайки гняв“, и започнали да подготвят народа за война.

Слабостта на Византия: Императорът бил толкова зает със сватбата си и с проблемите с норманите (които току-що били превзели Солун), че подценил двамата братя.

Социалният статус: Асен и Петър не са били случайни селяни. Те са били местни първенци, които са познавали византийския протокол. Обидата е била лична и родова.

Геополитическият момент: Те са видели, че империята е „гигант на глинени крака“. Видели са разбитите византийски части, бягащи от норманите, и са разбрали, че „жарта“, за която ти говориш, може да стане пожар именно сега.

Как започва всичко в Търново?

След плесницата в Кипсела, братята се връщат и използват една гениална „хибридна“ тактика. Те построяват църквата „Св. Димитър Солунски“. Тъй като Солун бил превзет от норманите, те пуснали слуха, че Свети Димитър е напуснал града и е дошъл в Търново, за да помага на българите.

Това е бил моментът на психологическото освобождение. Хората повярвали, че Небето вече не е на страната на Византия.

Коронацията на Петър (1185 г.)

В деня на освещаването на храма, по-възрастният брат – Петър, извършва акт на нечувана дързост. Той слага на главата си златна диадема и обува червени ботуши (скиадии).

Защо това е важно? Във византийския свят червените обувки са запазени единствено за императора. С този жест Петър казва на целия свят: „Аз не съм поданик. Аз съм Цар“. Той приема името Петър в чест на Свети цар Петър I, за да подчертае приемствеността със Симеоновия род.

Войната: Хемус става щит

Първоначално император Исак II Ангел не приема бунта сериозно. Той изпраща няколко армии, но те са разбити в проходите на Стара планина.

Преминаването на Дунав: Когато византийците засилват натиска, Асен и Петър преминават на север от Дунав, събират съюзници сред куманите (лека и бърза кавалерия) и се връщат като ураган, помитайки византийските гарнизони в Мизия.

Войната: Хемус става щит

Първоначално император Исак II Ангел не приема бунта сериозно. Той изпраща няколко армии, но те са разбити в проходите на Стара планина.

Тактиката на Асен: По-младият брат, Асен, се оказва военен гений. Той използва планинския релеф, за да организира засади. Българите не се бият в открити полета, а примамват тежката византийска конница в тесните клисури на Хемус.

Преминаването на Дунав: Когато византийците засилват натиска, Асен и Петър преминават на север от Дунав, събират съюзници сред куманите (лека и бърза кавалерия) и се връщат като ураган, помитайки византийските гарнизони в Мизия.

Битката при Трявна (1190 г.)

Императорът най-накрая разбира, че това не е просто бунт, а възраждане на държава. Той обсажда Търново, но не успява да го превземе. При отстъплението си през Тревненския проход, византийската армия попада в капан.

Унижението на императора: Исак II Ангел едва спасява живота си, бягайки през горите. Българите пленяват императорския обоз, златния шлем на василевса и неговия кръст. Това е моментът, в който „жарта“ става всеобщ пожар.

През 1187 г. Византия е принудена да подпише Ловешкия мир, с който де факто признава възстановяването на Българското царство.

Търново става новата столица.

Асен заема трона като Цар (Иван Асен I), поемайки меча, докато Петър остава като духовен съвладетел.

България вече не е само идея в сърцето на един отшелник в Рила, тя е политическа реалност на картата на Европа.