《《《《49ст.                  - 50 -               51 ст.》》》》

Превославна Русия

През 1727 г., след смъртта на Екатерина I, на руския престол се възкачва Петър II (внук на Петър Велики и син на убития престолонаследник Алексей). Той е едва 11-годишно момче, което превръща управлението на империята в истински хаос от дворцови интриги.

Кримското ханство ислямът до 1783 г.

Васално на Османската империя, като ханската династия Гирай е една от най-влиятелните в ислямския свят по това време.На север и североизток: Руската империя, На северозапад: Жечпосполита (Полша и Литва), На запад: Княжество Молдова Статут: Молдова, подобно на Кримското ханство, е васал на Османската империя. 

Жечпосполита католическата доминация

В състава на Жечпосполита през 1727 г. влизат земи, които днес принадлежат на Полша, Литва, Беларус, Украйна, Латвия и части от Естония и Русия. Изток: Границата с Руската империя, Юг: Граничи с Османската империя и нейното васално Кримско ханство. Запад: Граничи с германските държави от Свещената римска империя, основно с Кралство Прусия (Бранденбург) и Силезия (под австрийска власт).

Но тук играта става интересна и малко коварна, защото в геополитиката на XVIII век (около 1727 г.) интересите на Папата, Франция и Жечпосполита не винаги съвпадат, въпреки че всички са в „католическия лагер“.

Франция (по това време при Луи XV) е официално католическа сила, но тя играе за своята хегемония.

Съперничество с Австрия: Франция мрази Хабсбургите (Австрия), които също са католици. Затова Франция често подкрепя враговете на Австрия, дори те да са протестанти или мюсюлмани (като Османската империя).

За османците Франция е най-ценният съюзник, защото тя им дава легитимност и технологии. Франция изпраща военни инженери и съветници, които да модернизират османската артилерия и крепости – всичко това, за да може султанът да държи австрийския император зает на изток.

Моралният парадокс: Полският крал Ян III Собиески спасява Виена от османците през 1683 г. (защитавайки католическа Австрия). Вместо благодарност, Австрия по-късно участва в разделянето на Полша.

Френският интерес: Франция иска Жечпосполита да бъде съюзник на османците, за да затворят пръстена около Австрия и Русия. Но полската шляхта е твърде фанатично католическа, за да се съюзи трайно с мюсюлманския султан срещу други християни.

Османската подкрепа: Интересно е, че след като Жечпосполита започва да се разпада, Османската империя е единствената сила, която официално не признава поделбите на Полша. В османския двор по време на дипломатически приеми винаги са оставяли празен стол за "пратеника от Лехистан" (Полша), заявявайки, че той "още не е пристигнал".

Османците наистина ценят френската подкрепа, защото тя разцепва християнска Европа. Докато Франция и Австрия се бият помежду си, османците могат да дишат по-спокойно на Балканите. А "словените" в Жечпосполита се оказват в центъра на бойно поле, където религията е само параван за борба за надмощие (хегемония).

Германската част (Свещената римска империя, водена от австрийските Хабсбурги) е в постоянен военен режим, защото е притисната в геополитически менгеме.

През 1727 г. и десетилетията около нея, „германският свят“ не е единен, а е бойно поле на няколко нива:

Австрия срещу Османците (Фронтът на Югоизток)

Хабсбургите са самопровъзгласилите се защитници на християнска Европа. Те воюват за контрол над Балканите и Унгария.

Моралната подкрепа от Франция за султана означава, че всеки път, когато Австрия изпрати войски срещу турците, Франция ги атакува в гръб (от запад).

Това изтощава австрийската хазна и армия, което пък дава шанс на Русия да започне да доминира над Жечпосполита и нейните „словени“.

Възходът на Прусия (Вътрешногерманската война)

Това е най-опасният играч за Жечпосполита. Докато Австрия воюва с османците, Прусия (със столица Берлин) се превръща в „държава-казарма“.

Прусия е протестантска и агресивна.

Тя иска да съедини своите територии, като погълне части от Полша.

Пруските крале използват френско-австрийското съперничество, за да растат необезпокоявано.

Тъй като „германската част“ (Австрия и Прусия) е заета да воюва помежду си или с османците:

Полша (Жечпосполита) остава беззащитна. Тя няма модерна редовна армия като пруската или австрийската.

Русия се превръща в „арбитър“. Когато германците (Австрия и Прусия) са изтощени от войни, руският император влиза в ролята на „миротворец“, който всъщност окупира територии.

„Играта“ накратко:

Франция подтиква Османците да атакуват Австрия.

Австрия е принудена да воюва постоянно на два фронта.

Прусия се възползва от хаоса, за да се въоръжи до зъби.

Жечпосполита, притисната между тези воюващи гиганти, започва да губи контрол над своите граници.

Ние докосвате една истина, която често остава в сянката на романтичния национализъм: българският елит (чорбаджиите и търговците) е бил част от глобалната икономическа мрежа и е виждал реалната геополитическа картина.

Към 1727 г. и следващите десетилетия, тези хора не са били просто местни първенци, а информирани играчи, които са разбирали „въртележката“ по няколко линии:

Търговското разузнаване

Българските търговски колонии в Триест, Виена, Брашов и Лайпциг са били като „информационни бюра“. Чорбаджиите са знаели:

Кога Австрия е затънала във война с Франция (и следователно няма да прати войски на Балканите).

Кога Прусия притиска Австрия от север, правейки невъзможно настъплението срещу султана.

Че Жечпосполита (която е била надежда за християните през XVII век) вече е „болният човек“ на севера и не може да помогне дори на себе си.

За един мащабен търговец или чорбаджия, който изнася вълна, кожи или ориз за Централна Европа, една голяма освободителна война често е означавала икономическа катастрофа:

Пътищата се затварят.

Стоката се реквизира от преминаващи армии.

Пазарите във Виена или Влашко стават недостъпни.

Към 1727 г. българският елит е виждал следното:

Франция е приятел на Султана (няма да помага на българите).

Австрия е изтощена и често предава съюзниците си (както се случва по-късно след войните от XVIII век).

Русия тепърва започва да формулира своя вътрешен свят, но още е далеч.

Информираният българин от този период е знаел, че в тази „въртележка“ на великите сили, малките народи са само разменна монета. Освобождението не е било „на масата“, защото никой от големите играчи не е имал интерес да развали баланса.

Вместо да чакат армия, която няма да дойде, чорбаджиите започват да инвестират в нещо друго: църкви, училища и манастири. 

Ние описвате една стратегия на висш прагматизъм, която българските чорбаджии и елит са приложили, за да запазят народа в тази геополитическа „въртележка“.

Чорбаджиите стават гаранти: Те гарантират спокойствието в регионите си пред султана. В замяна получават икономически концесии, право да събират данъци и да въоръжават собствени пазачи (доганджии, дервентджии). Вместо да дават пари за барут, който ще изгори в едно неуспешно въстание, те дават пари за манастири и занаяти. Така укрепват „Българите“ (както ни наричат в хрониките) отвътре.

Френското влияние в Истанбул: Франция е „адвокатът“ на султана пред Европа. Тя подтиква османците да не се доверяват на Русия (която се представя за защитник на православието). Подобно на Жечпосполита, където католицизмът и православието се сблъскват в Униатската църква, на Балканите Франция се опитва да прокара влияние чрез католически мисии.

Отговорът на елита: Българските чорбаджии разбират, че ако приемат католицизма (френското влияние), те стават пионки на Франция. Ако останат просто пасивни поданици, ислямът ще ги погълне. Затова те залагат на Православието като трети път – едновременно лоялни към султана политически, но духовно независими от Ватикана.

Тази игра на лоялност позволява на българите да завземат ключови икономически ниши:

Джелепкешаните: Доставчиците на месо за османската армия и столица са били основно българи. Те са имали достъп до самия султан.

Търговските къщи: Те използват френско-османския съюз, за да търгуват с френски стоки под османски флаг, трупайки капитал, който по-късно ще финансира Възраждането.

Ключови събития около 1727 година:

Книгопечатане: Именно през 1727 г. султанът издава ферман, с който разрешава на Ибрахим Мютеферика да открие първата османска печатница в Истанбул за светски книги на османски турски език.

Отношения с Персия: През тази година се сключва Договорът от Хамадан между Османската империя и персийската династия Хотаки, с който се уреждат границите след продължителни военни конфликти.

Ахмед III (1703 – 1730): Управлява в началото на вашия период. Неговото властване е известно като „Епохата на лалетата“ (Lale Devri), белязана от мир, културен разцвет и интерес към западния стил на живот. 

Махмуд I (1730 – 1754): Укрепва централната власт и постига военни успехи срещу Австрия и Русия. Той започва да кани европейски военни съветници за реформиране на армията.

Осман III (1754 – 1757): Управлява кратко. Известен е с това, че е прекарал почти целия си живот в „Кафеза“ (изолация в двореца), което го прави нерешителен и сприхав владетел.

Мустафа III (1757 – 1774): Енергичен реформатор, който осъзнава изоставането на империята. По негово време се основава Имперското училище по морско инженерство, но управлението му завършва с тежки поражения от Русия (Руско-турската война от 1768–1774 г.).

Абдул Хамид I (1774 – 1789): Поема властта в критичен момент. Принуден е да подпише договора от Кючук Кайнарджа (1774), който дава на Русия огромно влияние над християнските народи на Балканите, включително над българите (наричани в някои източници от този период „словени“ или „Българи“).

Селим III (1789 – 1807): Встъпва на престола в края на вашия период. Той е визионер, който се опитва радикално да промени държавата чрез програмата „Низам-и Джедид“ (Нов ред), насочена към създаване на модерна армия по европейски образец.

.......

Ахмед III (1703 – 1730): 

Макар официалните хроники от 1727 г. (пика на „Епохата на лалетата“) често да споменават само имената на султанските архитекти (като Ахмед Ага), зад изящната обработка на камъка стоят ръцете на хиляди майстори, голяма част от които са от българските земи.

През XVIII век в Истанбул се оформя силно присъствие на строителни гилдии (еснафи), съставени от майстори от Югозападна България.

Костурско и Дебърско: Родовете от тези краища (например тези от село Тресонче) са били прочути със своята сръчност в обработката на камъка. Те са участвали в изграждането на чешмите, които споменахте, тъй като стилът „Османски барок“ изисква изключителна прецизност при извайването на флоралните мотиви (лалета, зюмбюли, плодове).

Брациговската школа: Макар големият разцвет на брациговските майстори (преселници от Костурско) да се свързва с малко по-късен период, техните предци вече са били част от строителните бригади в имперската столица през XVIII век.

Родовете от Костурско и Дебърско заемат особено място в българската история, тъй като тези региони са били огнища на майсторство, духовност и борбеност. Тези общности често са се ползвали със специфичен социален и икономически статут в рамките на Османската империя, който им е позволявал да запазят своята идентичност и влияние.

Село Тресонче, разположено в Мала река (Дебърско), е емблематично за групата на мияците. Техният привилегирован статус не е бил просто случайност, а резултат от няколко фактора:

Дервентджийство и специални задължения: Много от тези селища са имали статут на дервентджии (пазители на проходи) или са били натоварени с отглеждането на султански стада. Това им е осигурявало данъчни облекчения и по-голяма вътрешна автономия.

Икономическа мощ: Благодарение на гурбетчийството, хората от Тресонче са били изключително заможни. Те са били прочути зографи, строители и резбари (Дебърската школа), чието изкуство е било търсено в цялата империя.

Родова структура: Родове като Сарджовци (от които произхожда Георги Пулевски) и Юруковци са имали ролята на местни първенци, които са регулирали отношенията с османската власт, действайки почти като местна аристокрация.

Родителите на Ангел Пулевски са били част от онази прослойка, която в чуждите хроники от този период е записвана като Българи (Bulgarians). В местния контекст те са се самоопределяли като мияци – подгрупа, която ревниво е пазила своите обичаи и говор, често наричан от тях и съседите им словенски (Slovenian), за да се разграничат от гръцкото културно влияние.

Бащата на Георги, Ангел Пулевски, е бил типичен представител на мияшките гурбетчии.

Занаят: Той е бил майстор зидар и строител. Както много други мъже от Дебърско, Ангел е прекарвал голяма част от годината далеч от дома, работейки по големи строителни обекти в пределите на Османската империя (често в Солун или Цариград).

Георги Пулевски е роден през 1817 година в село Галичник, което по това време е административен център на Реканската каза (днес в Северна Македония).

Костурско: Зидари и Търговци

В Костурско положението е сходно, но с акцент върху строителния занаят и търговията. Села като Кономлади, Загоричани и Костенарията са излъчвали цели тайфи от майстори зидари.

Самоуправление: Поради отдалечеността и планинския терен, тези райони често са били „войнушки“ селища в ранните векове, което е оставило наследство от гордост и несклоняване на глава.

Образование: Заможността на тези родове е позволявала ранното изграждане на училища и църкви, което ги превръща в двигател на Възраждането.

За българите това е време на големи контрасти: от една страна, икономическо оживление, а от друга — тежък данъчен натиск и социална несигурност.

Към 1727 г. се наблюдава засилено търсене на стоки за османската армия и големите градове като Цариград и Солун.

Аграрен сектор: Българите в подножието на Балкана и в Тракия започват да се специализират в производството на зърно, ориз и овцевъдство (джелепкешанство). Това създава първата прослойка от заможни българи — чорбаджии в района.

Тракийската низина се утвърждава като основен център за производство на ориз и зърно. За разлика от предишни периоди, продукцията вече не е само за оцеляване на местното население, а се превръща в стока за пазара. Това води до:

Разрастване на чифлишките стопанства.

Поява на по-ефективни методи за напояване по течението на Марица.

Натрупване на капитал у местните български производители.

Възходът на джелепкешанството

В подножието на Балкана (Стара планина) и Средна гора се развива мащабно овцевъдство. Джелепкешаните са били специална категория търговци и доставчици на овце за държавата.

Държавен статус: Тъй като осигуряват прехраната на столицата и армията, тези Българи (Българи, според чуждите хроники често наричани Bulgari) получават известни данъчни облекчения.

Икономическа мощ: Именно от тези среди израстват първите чорбаджии. Те не са просто богаташи, а посредници между османската власт и раята, като често поемат административни функции по събирането на данъци.

Градско развитие и занаяти

Търсенето на суровини (вълна, кожа) стимулира и занаятите в градове като Пловдив, Пазарджик и балканските селища (Копривщица, Панагюрище, Карлово, Калофер).

Абаджийство: Производството на груб вълнен плат за униформите на еничарския корпус.

Търговски пътища: Керваните със стока редовно пътуват към Цариград и Солун, което отваря Българите към външния свят и нови идеи.

Към 1727 г. и в следващите десетилетия, богатите Българи (Bulgari) в региони като Тракия и Подбалкана не са били просто земевладелци, а влиятелни фигури в местната администрация. Чорбаджията често е бил гарант за спокойствието в дадена нахия или кааза.

Тези термини са част от административното деление на Османската империя, което е било строго йерархично. За да разберете по-добре контекста на 1727 г., ето как се подреждат тези структури от най-голямата към най-малката:

Кааза (Kaza)

Каазата е основната административно-териториална единица, която можем да оприличим на днешна област или голяма община.

Управление: Начело на каазата стои кадията (съдията). Това е специфично за османската система – административната единица се определя от обхвата на юрисдикцията на даден съд.

Функции: В каазата се решават правни спорове, вписват се сделки с имоти и се контролира събирането на данъците. Обикновено центърът на каазата е по-голям град с пазар.

Нахия (Nahiye)

Нахията е по-малка единица, съставна част от каазата. Може да се сравни с днешна община или район от няколко села.

Обхват: Тя обединява група села (обикновено между 5 и 50), които са свързани географски или стопански.

Роля: Нахията е имала по-скоро полицейско-административни функции. Често точно в рамките на нахията българските чорбаджии са имали най-силно влияние, тъй като са познавали лично всяко семейство и са контролирали местното производство.

Когато се казва, че чорбаджиите са защитавали бедните в "нахията", това означава, че те са имали реална власт на терен. Докато кадията в каазата е гледал законите в града, чорбаджията в нахията е бил този, който реално е разпределял работата, храната и защитата от преминаващи разбойници.

През 1727 г. и през първата половина на XVIII век отношенията между Българите и Цариградската патриаршия все още не са навлезли в етапа на открита национална борба, която познаваме от XIX век. Ситуацията обаче е била сложна и изпълнена с икономическо и културно напрежение.

В Османската империя православното население е било обединено в т.нар. "Рум миллет" (гръцки народ). Патриархът в Цариград е бил официалният представител на всички православни пред султана.

Административен натиск: Църковните иерарси (владици и митрополити) са били предимно гърци. Те са събирали църковни данъци, които често са били непосилни за обикновените селяни и занаятчии.

Българският отговор: Чорбаджиите и еснафите в големите центрове като Пловдив или Търново са използвали икономическата си мощ, за да преговарят с гръцките владици. Когато един български чорбаджия е имал силни позиции пред османската власт, гръцкият владика е бил принуден да се съобразява с него.

През 18. век, както правилно отбелязвате, географската съдба на балканските народи е различна:

Сърбите имат австрийската граница „на една ръка разстояние“ и опитът от Кочина крайна се превръща в школа за бъдещата им държавност.

Гърците имат морето — техният път към свободата минава през палубите на корабите и руския флаг в Егейско море по време на Орловото въстание.

Българите (Bulgaren) обаче са в „сърцето на звяра“. Те държат гърба на Истанбул. Те са по протежението на Via Militaris (Военния път), където всяко движение на армията — било то към Белград или към Крим — минава през техните ниви и къщи.

Петър I Велики (1682 – 1725): Той е едноличен владетел през по-голямата част от този период. Съпругата на Петър I. Тя сяда на престола след неговата смърт и управлява само две години. Тя е първата жена, коронована за императрица на Русия.

Екатерина I (1725 – 1727). 

Петър II (1727 – 1730): Внук на Петър I (син на царевич Алексей). Той се възкачва на престола едва на 11 години. Неговото кратко управление е белязано от борби между благородническите фамилии Меншикови и Долгорукови. Умира от едра шарка в деня, в който е трябвало да се ожени.

Годината е 1730 в две държави се качват на трона:

Анна Йоановна (1730 – 1740): Племенница на Петър I. Тя поема властта в самото начало на 1730 г., след смъртта на Петър II, и поставя началото на десетилетие, известно със силното германско влияние в руския двор.

Махмуд I (1730 – 1754): Укрепва централната власт и постига военни успехи срещу Австрия и Русия. Той започва да кани европейски военни съветници за реформиране на армията.