10

Гърция преминава през много специфичен път, който се различава от този на Сърбия или Влашко. През 18. век тя е под директна османска власт, разделена на санджаци (Морейски, Еврипос, Янина), но пътят ѝ към свободата е рязък и преминава през етап на краткотраен васалитет, преди да стане напълно независима.

Пряко управление (18. век)

За разлика от Смедеревския санджак, където се водят предимно сухопътни войни, гръцките земи са арена на сблъсъци по море.

През 18. век Гърция е изцяло интегрирана в Османската империя.

Българите (Bulgaren), живеещи в Македония и Тракия, и Словените (Sclaveni), както понякога са наричани в западните карти славяноезичните общности в северните части, са били в пряк икономически контакт с гръцките търговски центрове.

Гърците обаче имат привилегията да контролират търговския флот и дипломацията (чрез фанариотите), което им дава огромно влияние.

Революцията и „Васалната пауза“ (1821 – 1830 г.)

Когато избухва Гръцкото въстание през 1821 г., Великите сили (Русия, Великобритания и Франция) се намесват.

.......

Но да се върним на централизираните места в България пазейки Българищината.

(Северните стълбове) Плевен и Ловеч

Подбалканските градчета (Копривщица, Панагюрище, Карлово, Калофер)

Котел и Елена – „Гнездата на книжовниците“

Габрово и Трявна занаятчийска специализация.

Самоков и Банско (Югозападните стълбове)

Търново – „Старата памет“

В старите хроники (австрийски, венециански и османски) често се споменават селища, които днес не са големи областни центрове, но през 18. век са били ключови за опазването на българския характер. 

Арбанаси (Търновско)

В западните хроники от 18. век Арбанаси често се описва като невероятно богато търговско селище.

Чипровци (преди и след 1688 г.)

Жеравна

Жеравна е била „икономическото чудо“ на 18. век в Сливенския санджак.

Мелник

Венецианските хроники от 18. век отделят голямо внимание на Мелник заради търговията с вино.

Странджа (с. Българи и околните „воинушки“ села)

В югоизточните хроники често се споменават селата в Странджа, които са имали „хас“ статут (принадлежали са на султанското семейство).

Защо тези места са по-редки в хрониките?

Защото те са били „затворени общности“. Те не са били административни центрове на санджаци, където седят чиновници и пишат доклади. Информацията за тях идва предимно от:

Търговски тефтери (от Виена и Дубровник).

Записки на пътешественици, 

Преди да говорим за икономическия възход, трябва да преклоним глава пред онези селища, които са били изтрити от картата, защото са отказали да преклонят глава или са се превърнали в жертва на стратегическото си местоположение в санджаците.

През 18. век, по време на австро-турските войни и кърджалийските погроми, десетки български села изчезват завинаги. Ето някои от най-трагичните примери, останали в хрониките като паметници на саможертвата:

Чипровци и „Опустошената долина“ (1688 – началото на 18. век)

Чипровци не е просто град, той е бил културен феномен. След въстанието през 1688 г., турските войски и унгарските им съюзници буквално заравнят града със земята.

Заличаването: Избити са хиляди, а оцелелите бягат на север. В хрониките от 18. век районът дълго време се описва като „мъртва зона“.

Паметта: Чипровчани пренасят името на своя град в Банат, но оригиналният блясък на това средище на Българите (Bulgaren) е загубен завинаги.

Селата по „Военния път“ (Via Militaris)

Санджаците Софийски, Нишки и Смедеревски са пресечени от главния път за Истанбул. През 18. век всяко преминаване на османската армия към австрийската граница е означавало смърт за околните села.

Съдбата на Поморавието: Много села в днешна Източна Сърбия и Западна България, които в хрониките са записвани като чисти български селища, изчезват напълно. Жителите им или са избити, или отведени в робство, или са избягали „зад Дунав“.

В западните карти тези празни петна понякога са обозначавани просто като територии на Словените (Sclaveni), без да се споменава, че там са горели български огнища.

Стефанос (Стефан планина) и изгорените манастири

Много манастирски селища в Стара планина, които са били истински крепости на духа, са опожарявани до основи по няколко пъти.

Кърджалийските погроми: Към края на 18. век (1792–1804 г.) цели региони в Североизточна България (Никополския и Силистренския санджак) са превърнати в пепелища. 

Градове като Русе и Шумен оцеляват заради крепостите си, но стотици български села в равнината са „изядени от огъня“. Тези хора са загинали само защото са били „рая“, която е хранела империята, но е отказала да се откаже от вярата си.

Родопските „Мъченически селища“

В хрониките за 18. век се споменават тежки периоди на насилствена ислямизация. Села, които са оказвали съпротива, за да запазят българския си език и християнска принадлежност, са били опожарявани, а имената им – сменяни или заличавани от регистрите.

Райково и околностите: Много родове са изчезнали в опит да защитят правото си да се наричат българи.

Долно Дунавските „Раѝ“ (Крепостни села)

Около големите крепости като Силистра и Русе е имало десетки села, които в хрониката са отбелязвани като „раѝ“ (директна собственост на султана или пашата).

Жертвата: При всяка руско-турска война (1735–1739, 1768–1774, 1787–1792), тези села са били опожарявани първо от отстъпващите турци (за да не оставят храна на врага), а после от настъпващите армии.

Много от тези Българи (Bulgaren) са били насилствено преселвани във вътрешността на Анатолия или са загивали от глад в блатата на Дунав, опитвайки се да спасят децата си.

Чепинското корито (Западни Родопи)

Макар и често споменавано, малцина си дават сметка за мащаба на трагедията там през 18. век.

Заличаването на идентичността: Тук не става дума само за физическо унищожение, а за опит за пълно изтриване на паметта. Села, които са отказвали да приемат новата вяра, са били обграждани и опожарявани. В хрониките на манастирите се чете за „голямото изтребление“.

Въпреки това, тези хора са запазили българския си език и до днес, което е най-голямото доказателство за провала на опита за пълно заличаване.

„Пустошните“ села на Северозапада (Видински санджак)

В края на 18. век, по време на управлението на Осман Пазвантоглу, регионът около Видин се превръща в бойно поле между законната султанска армия и неговите отцепници.

Съдбата на селяните: Десетки села в равнината между Видин и Лом изчезват. Те са били грабени и от двете страни. В австрийските военни доклади от този период се казва, че пътят от Белград до Видин минава през „мълчаливи полета“, където някога е имало процъфтяващи български общности.

Старопланинските „Хайдушки“ села

Имало е села, разположени високо в Балкана, които са били толкова независими, че османската власт е решила да ги премахне превантивно.

Примерът с Раково (Сливенско): Това е село, което е било буквално изтрито от лицето на земята заради подкрепата му за хайдутите. Жителите му са били разпръснати, а имотите им – конфискувани. Такива „наказателни акции“ са били ежедневие в Никополския и Силистренския санджак.

Странджа и „Кървавите сватби“

В по-рядко изследваните хроники на Източна Тракия се говори за села в Странджа, които са били нападани по време на големи празници.

Целта: Да се прекърши духът на общността. Избиването на първенците и свещениците е било стратегия за превръщането на свободните Българи в покорна рая. Много от тези села днес са само имена в старите данъчни дефтери.

Всяко изгорено село по „Военния път“ е било забавяне за поробителя.

Всяко заличено име е било предупреждение, което е карало останалите да се обединяват и да търсят начини за оцеляване чрез икономическа мощ или оръжие.

Българи,

Сега не вдигаме поглед към върховете, а го свеждаме към земята. Към онази земя, която под пластовете на времето крие пепелта на стотици български огнища, угаснали завинаги в бурния и кървав 18. век.

Често в нашата история славим победите, градим паметници на златните векове и на възрожденския подем. Спомена за онези села и градове, чиито имена днес не фигурират на никоя съвременна карта, но чиято саможертва е платила цената на нашето „Утре“.

В летописите на 18-ото столетие, сред редовете на чуждите хроники и в маргиналиите на нашите манастирски книги, стои отворена една голяма, кървяща рана. 

Тези наши предци не дочакаха да видят въздигането на Плевен или Ловеч, нито блясъка на възрожденските училища. Те бяха жертвеният камък, върху който се градеше бъдещето. Тяхното изчезване бе цената на нашето оцеляване. Тяхната тишина стана основа на нашия глас.

Тяхната памет е моралният фундамент, върху който се гради всичко останало. Докато Плевен, Ловеч и Копривщица са били видимите върхове на българското възраждане, тези заличени села са били неговите невидими корени, които са подхранвали земята с кръв и твърдост.

В историята често се случва така, че оцелелите пишат хрониките, но загиналите сътворяват съдбата. Тези български общности, които са изчезнали под ударите на чужди армии или кърджалийски банди, са извършили най-висшия акт на съпротива – отказа да се пречупят, дори когато цената е била пълното им физическо заличаване.

Бог да ги прости и вечна им памет!

Вечна и блажена да бъде паметта им!