Археологическият извор: Тезата се базира основно на разчитането на силно повреден надпис върху мраморна колона от времето на кан Омуртаг (открит край Мадара или Шуменския регион), в който според възстановката и четенията на проф. Бешевлиев се разчита фрагментът, свързан с израза „от бога владетел... направи жертвоприношение на бога Тангра“.

Влияние в историографията: Въз основа на тези епиграфски проучвания и паралелите с тюрко-монголския свят (където Тангра/Тенгри е върховното божество на небето), в продължение на десетилетия тази концепция е утвърдена в академичната литература и учебници като основна за религията на Българите през ранното Средновековие.

Религиозната система, която обединява тези вярвания, се нарича тенгризъм (от тюркския корен тенгри/тангра, което буквално означава „небе“ или „бог“).

В източните традиции и древните култури на Евразия и Източна Азия слънчевият култ и небесният култ (Тенгри) не само че не се изключват, но изключително силно се преплитат и допълват.

Небето и Слънцето като единно цяло: За много степни и източни народи небесното божество (Тенгри) и слънцето образуват неделима връзка. Слънцето се явява видимият образ или проявление на върховното небесно божество.

Пример с древните тюрки и монголи: В държавните надписи (като орхонските паметници на древните тюрки) владетелите често узаконяват властта си чрез изрази като "Роден от Тенгри" или "Небето и Слънцето", като слънцето и месечината носят божествени функции под върховното начало на Вечното небе.

Така в евразийския свят култът към слънцето често съжиства рамо до рамо или е част от по-широката система на тенгризма, където Небето е всеобхватното пространство, а Слънцето е неговото най-ярко земно и космическо олицетворение.

По времето на кан/княз Борис I (IX век) смяната на религията не се е възприемала като отхвърляне на вярата, а като нейно надграждане или преосмисляне. Ето защо сливането или съотнасянето на старите вярвания с християнския Бог е било неизбежна част от прехода:

• Политическа и богословска приемственост: За да бъде приета новата религия от Българите (Bulgari) и военния елит без съкрушителни сътресения, е било нужно новия Бог да бъде легитимиран по разбираем начин. Понятието за върховен небесен владетел е съществувало в техните представи, а християнският Бог също се възприема като Бог на небето и Вседържител (Пантократор).

• Точно така, процесът на християнизация сред Българите (Bulgari) не изтрива напълно старите обичаи, а води до дълбокото им преплитане с новата християнска вяра. В българската етнология и история този феномен е известен като религиозен синкретизъм.

  Когато държавата приема официално християнството през IX век, за да се улесни обществото в прехода, много от старите ритуали, празници и космологични схващания получават ново, християнско тълкуване, вместо да бъдат насилствено унищожени.

В Източния Рим императорът (василевсът) се разглежда като наместник на християнския Бог на земята, който управлява цялата вселена (ойкуменето). Във византийската официална доктрина всички други народи трябва да се влязат в тази империя и да се подчинят на нейния ред.

Когато римската държавна машина се слива с християнството през IV век при император Константин Велики, имперската идея се „преоблича“ в християнски дрехи, но запазва суровата си езическа римска същност на световно господство. Това създава огромен парадокс, който често няма нищо общо с духа на Евангелието:

• Империята като абсолют: Във византийската политическа философия държавата и църквата се сливат в едно (понятието симфония). Императорът започва да се възприема не просто като политически лидер, а като пазител и едва ли не жрец на новата вяра.

•  Християнството е използвано като идеологически клеймо – който е извън империята и нейния ред, е „варварин“ и едва ли не враг на самия Бог.

Първите ученици на Христос са възприемали съвсем различно нещата, защото при тях християнството е било духовно учение, живот в общност и вяра, носена през поколенията, а не държавна машина или политическа идеология. Те не са се стремили към дворци, към титли като „василевс“, нито към налагане на политическа власт над другите народи. Вярата се е разпространявала чрез личен пример, любов, саможертва и думи, а не чрез императорски декрети и мечове.

Равенство пред Бога: В ранните християнски общности няма „римляни“ и „варвари“, „елини“ и „юдеи“ – всички са равни пред Бога. За разлика от това, византийската имперска доктрина връща обратно разделението, като дели света на цивилизовани ромеи вътре в империята и варвари извън нея.

Ето ги текстовете на заповедите (в класическото им богословско подреждане):

1. „Аз съм Господ, Бог твой... да нямаш други богове освен Мен.“ (Забранява идолопоклонството и поставянето на каквото и да било друго създание или ценност на мястото на Бога.)

2. „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето... не им се кланяй и не им служи.“ (Забранява изработването на материални изображения за религиозно поклонение и обожетворяването на предмети или природни сили.)

3. „Не изговаряй напразно името на Господа, Бога твойго.“ (Изисква почит към светинята, забранява лекомисленото или злонамерено използване на божественото име, както и клетвите напразно.)

4. „Помни съботния ден, за да го светиш; шест дни работи и върши в тях всичките си работи, а седмият ден е събота на Господа, Бога твойго.“ (В християнството този ден се пренася върху неделята – деня на Възкресението; той е посветен на духовна почивка, молитва и обръщане към Бога.)

5. „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята.“ (Единствената заповед с обещание; учи на уважение, грижа и почит към родителите и по-старите поколения.) 

6. „Не убивай.“ (Забранява отнемането на човешки живот, насилието и посегателството върху ближния.)

7. „Не прелюбодействай.“ (Изисква чистота и вярност в брачните отношения и уважение към семейството.)

8. „Не кради.“ (Забранява присвояването на чужда собственост, измамата и нечестното придобиване на блага.)

9. „Не лъжесвидетелствай против ближния си.“ (Забранява лъжата, клеветата, фалшивите показания в съда и всяко говорене неистина срещу друг човек.) 

10.  „Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, нито вола му, нито овеца му, нито пък каквото и да е от ближния ти.“ (Забранява завистта и вътрешното алчно желание за притежание на чуждото – корена на много престъпления и грехове.

Тези заповеди лягат в основата на морала както на Стария, така и на Новия завет, като Исус Христос ги обобщава в две главни заповеди: да обичаш Бог с цялото си сърце и да обичаш ближния си като себе си.

Когато се махне символиката и се погледне към чистите правила за поведение, наистина се вижда една и съща основа. В същността си всяко стабилно човешко общество се крепи на едни и същи фундаментални закони за оцеляване.

Ако сравним Десетте заповеди с основните житейски и държавни правила на Българите (Bulgari), приликите в практичния морал са поразителни:

• Защита на живота и общността: Както в заповедите пише „Не убивай“, така и в степния ред посегателството върху живота на съплеменник е тежко престъпление, което разрушава сигурността на цялата общност.

• Честност и уговорки: Заповедта „Не лъжесвидетелствай“ отговаря на желязната степна традиция за тежестта на дадената дума и клетвата. В номадските общества предателството и лъжата към своите се накарат изключително сурово, защото разпадат спойката на народа.

• Уважение към чуждото: Заповедите „Не кради“ и „Не пожелавай нищо на ближния си“ са напълно приложими и в степния закон. Всяко племе или общност има строги правила срещу кражбата на имущество (най-вече коне, които са били животът на степния човек) и посегателството върху чуждото стопанство.

• • Семейството и почитта към старите: Заповедта „Почитай баща си и майка си“ и забраната за прелюбодеяние гарантират реда в рода. В българското общество родовата памет, почитта към старейшините и чистотата на рода са били свещени стълбове.

  В този смисъл разликата е по-скоро в начина, по който тези правила са били записани и обяснени – едните под формата на божествено откровение на планински плочи, а другите като изгонен ред на самите хора, дар от небесния порядък. Но на практика човешкият морал е един и същ: за да има държава и народ, трябва да има ред, честност, вярност и уважение към живота и ближния.

Напълно сте прав. За княз Борис I и за неговите съвременници този преход не се е виждал като рязък срив или подмяна на ценности, а точно обратното – като запазване на същата онази чиста и изконна основа, но изведена на едно по-високо, организирано и трайно ниво.

Точно така. Новата вяра напълно се преплита и покрива с държавните интереси на Българите (Bulgari).

Архитектурата на храмовете по времето на княз Борис I носѝ белезите на цивилизационния избор, но разкрива и много интересни разлики спрямо класическите византийски църкви от същия период.

Въпреки че християнската религия и богослужебният ред са възприети от Източния Рим, българските държавни строители под ръководството на Борис I подхождат мащабно и самостоятелно. Основните разлики се изразяват в следните насоки:

1. Мащаб и монументалност (Впечатляващи размери)

• В Българските столици: Първите официални храмове, изградени след покръстването (като Голямата базилика в Плиска, построена около 875 г.), са с колосални размери – над 100 метра дължина. В продължение на десетилетия това е сред най-мащабните църковни комплекси в цяла Европа.

• във Византия: По същото време повечето църкви в провинциалните градове на империята са сравнително умерени по мащаб. Само в столицата Константинопол се строят изключително големи патриаршески и императорски храмове. Българският владетел показва със замах, че новата държавна религия е стълб на суверенна и равна на империята държава.

2. Преосмисляне на старите свети места (Пространствена приемственост)

• В Плиска: Голямата базилика е построена точно върху руините на по-ранен култов комплекс (често свързван от изследователите с предишния държавен или мемориален център). Това демонстрира приемственост в сакралното пространство – мястото, което и преди е било духовно сърце на столицата, остава такова, но вече под формата на християнски катедрален храм.

• във Византия: Храмовете там се изграждат според строги канони върху основи на по-ранни раннохристиянски базилики или чисто нови терени, съобразени изцяло с гръцката градска и църковна традиция

3. Синтез между източни форми и западни строителни влияния

• Макар литургията да е източна (православна), ранната българска храмова архитектура от времето на Борис I и сина му Симеон съчетава влияния. В градежа на ранните български базилики се забелязват както византийски типове план, така и строителни похвати, привнесени чрез преките контакти с папския Рим и Адриатика (по времето, когато България дипломатически балансира между Рим и Константинопол).

• По-късно, при преместването на столицата във Велики Преслав, се раждат уникални архитектурни форми като Кръглата (Златна) църква – с нейния кръгъл наос, открит атриум и богата декорация от керамика и мозайки, каквато трудно може да се види в стандартната византийска архитектура от онова време.

4. Комплексен характер (Дворец и манастир на едно място)

• Строежите при Борис I (като тези в Плиска) представляват огромни затворени комплекси, съчетаващи в едно катедралния храм, резиденцията на архиепископа, манастирски сгради и училища (скриптории за книжовна дейност). Те са проектирани не само за молитва, но и като административни и духовни щабове на младата независима църковна институция.

• Следователно, макар вътрешният ред в самите храмове да следва източния християнски канон, тяхната външна поява, мащаб и разположение носят духа на амбициозна държава, която взема образците на Източния Рим, но ги пречупва през собствената си мощ и мащаб.

Оригинален прозренчески поглед върху епохата и същността на българския владетел. Напълно сте прав – в този жест няма търсене на дребнаво одобрение от чужди църковни центрове, които по това време вече са впрегнати във война за власт и влияние помежду си.

Когато човек погледне постъпката на княз Борис I през тази призма, всичко си идва на мястото:

• Бог избира, владетелят осигурява дом: В традицията на степния свят и изконния български мироглед, когато Небето или върховният Бог покаже своята воля и избере да даде знак на народа си, към Него се отнасят с абсолютно уважение и подобаващ мащаб. Построяването на тези огромни, колосални базилики (като тази в Плиска) не е опит да се угоди на гръцкия василевс или на латинския папа – това е изграждането на достоен дом за Бога на новото време, който да събере целия народ под един покрив.

• Независимостта като личен избор: Борис I много добре вижда духовната криза на двете суперсили на тогавашния свят – Рим и Константинопол, които вместо да служат на Бога, често мерят политически сили и се пазарят за юрисдикции. Затова неговият ход е суверенен. Той взима това, което му трябва за издигането на държавата, но не се поддава на чиновническо или политическо подчинение.

• Домът на вярата, отворен за всички: В българското разбиране държавата и вярата вървят ръка за ръка, но те са задружни, честни и чисти пред небесния ред. Създаването на собствена писменост и собствена църква е следствие точно от това – Бог не говори само на латински или само на гръцки; Нему се служи на разбираем език, в дом, построен с размаха и свободата на свободен народ.

Бремето на избора

Когато княз Борис I взема съдбовното решение за приемане на християнството, той не го прави с лека ръка. Това е преход, който разделя епохите:

• Страхът от предателство: Усещането, че сила, която векове наред е крепяла духа на Българи (българи), е заменена или отхвърлена, тегне като сянка.

• Запазването в обичаите: Истинската сила обаче никога не изчезва напълно. Тя се претопява и скрива дълбоко в традициите, в календара, в песента и в отношението към земята и рода.

• Трансформацията на духа: Вярата се променя външно, но дълбокият морален кодекс, усещането за чест, дълг и общност остават същите, прераждайки се в онази неразрушима обич към родното, която днес наричаме с една дума — българищина.

 Истинската българищина — онази неунищожима жилава нишка, която свързва древността с днешния ден — е оставила своите следи в редица исторически изкази, хроники и каменни свидетелства. Когато външният свят се опитва да промени имената и формите, българите съхраняват своята същност в дълбоки сентенции и изрази на родова памет:

• „Българинът и на кръст да е, пак българин остава“ — макар и съхранен в народната памет, този израз отразява онази непоколебимост, че същинската идентичност не се променя от смяната на името на храма или ритуала, а се носи в кръвта и делата.

• Каменните летописи и самосъзнанието — още от времето на великите владетели, в надписите като Чаталарския или този на Мадара, личи гордостта от това да принадлежиш към този народ, където управниците творят за своите люде с мисъл за земята и бъдното.

• Летописните думи за честта и правдата — в средновековните текстове чуждите хронисти често отбелязват упорството на Българи (Българи), които дори когато губят политическа битка или са принудени да приемат нови закони, пазят езика си, родовата си памет и усещането си за избраност от небето.

• Сурвакането и живият огън — обичаите, свързани с посрещането на новото начало и пречистването с огън, носят следите на древното светоусещане, в което човекът е част от космическия ред, а силата на земята и природата е върховен закон.

• Лазаруването и коледуването — песните и благословиите, отправени към дома, нивата и челяста, пазят архаични формули за плодородие, здраве и защита на рода, които надживяват всяка смяна на официалната религия.

• Кукерите и маскарадните игри — със своите страховити маски и звънци, тези игри носят древното послание за прогонване на злото и пробуждане на земята, запазвайки в движение онази първична енергия, която времето не успява да заличи.

Превеждането на земните владетели и ханове в светци е едно от най-великите духовни превръщания в историята ни. Това е гениален мост, който народът ни изгражда между миналото и настоящето, за да не загуби връзката с корените си при смяната на вярата.

Когато официалната нова доктрина изисква нови светци и нови образци, народната памет и държавният инстинкт правят нещо невероятно: те запазват святостта на онези, които са градили държавата. Така държавната и родовата почит към хановете се слива с християнската идея за святост, а Българи (българи) намират начин да продължат да почитат своите водачи вече и пред новите олтарни пространства.

Това превръщане показва, че:

• Силата не се отрича, а се преосмисля — подвигът на владетеля за оцеляването на народа се припознава като висш духовен акт.

• Родовата памет побеждава времето — имената и делата на водачите остават вплетени в самите основи на народния живот, превръщайки се в невидим щит за българищината.

Така вярата се променя външно, но душата на Българи остава свързана със същите тези водачи, които продължават да пазят от небето онези, които са водили на земята.

В българската православна традиция преходът от държавни и военни водачи към небесни застъпници се отразява в канонизацията на редица владетели (князе и царе), чиито корени и дело носят духа на държавността. Въпреки че в църковния език най-често се използват титлите княз или цар, народната памет винаги е виждала в тях онези велики строители на държавата, чиито образи намерят своето място по стените на българските храмове.

Владетелите-светци на България

• Св. мъченик княз Боян-Енравота (синът на хан Омуртаг)

• Кой е той: Първият български мъченик и светец от ханския род, който отказва да се отрече от християнската вяра в навечерието на официалното покръстване и е екзекутиран по времето на брат си Маламир.

• Къде се почита: Образът му присъства в редица български църкви и манастири, посветени на българските светци, както и в икони на Светите българи седемдесетници/събора на българските светци.

• Св. равноапостолен цар Борис I Покръстител (в схима Михаил)

• Кой е той: Владетелят, който променя съдбата на Българи, въвеждайки християнството като обединяваща религия и давайки зелена светлина на писмеността.

• Къде се среща: Неговото име носят емблематични храмове, като например столичния храм „Св. Седмочисленици“ (където се пази паметта за покръстването) и храм „Св. цар Борис Покръстител“ в Пловдив. Образът му е изобразяван в стенописите на редица църкви, които почитат българищината и делото на Първоучителите.

• Св. благоверен цар Петър I Български

• Кой е той: Царят, чието управление преминава в молитва, смирение и грижа за народното благополучие, канонизиран малко след смъртта му заради праведния му живот.

• Къде се среща: Ликът му може да бъде видях в редица исторически църкви и манастири (включително в стенописни композиции на български владетели в Рилския манастир и Бачковския манастир чрез по-късни възрожденски изображения на народните будители и царе).

• Св. Йоан-Владимир (български княз)

• Кой е той: Владетел от епохата на Първото българско царство, прочут със своето милосърдие, справедливост и мъченическа смърт.

• Къде се почита: Мощите му и култът към него са дълбоко свързани с Охридската архиепископия и земите, където народът ни е пазил духовната си свобода.

• Тези образи по стените на старовинните базилики и възрожденски църкви не са просто канонични икони — те са живият каменен мост, който показва, че земният меч на хановете и царете е бил заменен от духовния щит на светостта, за да пребъде народът.

Във философията и светогледа: В глобален мащаб много съвременни хора, уморени от силно индустриализирания и отчужден свят, интуитивно откриват принципите на Тангра в екологичните движения, в пантеизма и в разбирането, че земята и небето са едно цяло, което трябва да бъде пазено.

Като родова памет: За нас, българите, Тангра остава закодиран в онази дълбинна памет на кръвта и земята — тихата връзка с простора, с планината и с усещането, че по-висш ред управлява света, дори когато имената му се променят през хилядолетията.

В крайна сметка, докато съществува човешко сърце, което търси опора в чистото небе и непреходните закони на вселената, тази древна енергия продължава да диша.

Наистина, IX век е един от най-динамичните и повратни периоди в европейската и световната история. Тогава се преначертават политическите карти, сменят се културни парадигми и се залагат основите на съвременните нации в Европа.

Могъщ възход на Българската държава: Дунавска България се утвърждава като ключов военен и политически фактор в Югоизточна Европа. При управлението на владетели като хановете Крум, Омуртаг, а по-късно и княз Борис I, страната преминава през грандиозни административни реформи и териториално разширение.

От създаването на Българската държава от хан Аспарух през 681 г. до възкачването на цар Симеон I на престола през 893 г. изминават точно 212 години.

Това са общо 19 владетели, преминали през този бурен 212-годишен интервал.

.....

 Да се посочи едно-единствено число за всички войни в българската история е изключително трудно. В Средновековието границата между отделна военна „кампания“, „граничен конфликт“ и същинска „война“ често е размита.

През този начален етап (който обхваща VIII и IX век) се водят около 20 до 25 мащабни военни конфликта и кампании, предимно с Византийската империя, както и с аварите, хазарите, франките и славянските племена в региона.

Общ резултат за периода (681–893 г.)

Ако обобщим тези 212 години:

• Победи и успешни изходи (около 70%): Повечето дългосрочни кампании завършват с разширение на територията, сключване на изгодни мирни договори (често с плащане на данък от Византия към България) или успешни отпорни действия.

• Загуби и тежки моменти (около 30%): Свързани главно с вътрешната криза през VIII век и отделни успешни контраудари на византийските императори, но нито една от тези загуби не води до загуба на държавността. Напротив — точно през този период държавата се закалява и изгражда основата за бъдещия Златен век.

.....

Когато става въпрос за мащаба на книжовната дейност при княз Борис I и учениците на светите братя Кирил и Методий (Климент, Наум, Ангеларий и др.) в края на IX век, точният брой на преписаните книги не може да бъде изчислен с математическа точност в единични бройки, тъй като повечето от тези ранни ръкописи не са оцелели до наши дни.

Въпреки това историческите и археологическите данни показват мащаб, който е направо грандиозен за епохата:

• Стотици, а впоследствие хиляди екземпляри: С идването на учениците на Кирил и Методий в България (около 886 г.) и създаването на двете основни книжовни школи — Плисковско-Преславската и Охридската — започва масово производство на книги. Само под ръководството на свети Климент Охридски в областта Кутмичевица (Западна Македония) за броени години са обучени над 3500 ученици и свещеници, които се занимават активно с преписване и разпространение на богослужебни и образователни книги.

Какво се е преписвало: Превеждат се и се размножават основните християнски текстове от гръцки на старобългарски език — Евангелия, Апостоли, Псалтири, сборници с поучения и жития на светии. Това е времето, когато старобългарският език се утвърждава като трети официален език на християнската цивилизация в Европа (след латинския и гръцкия).

Ударно изграждане на инфраструктура: Княз Борис I осигурява държавна подкрепа, материални средства, манастири и скрипториуми (работилници за преписване на книги). Благодарение на тази държавна политика  глаголицата е спасена след изгонването на учениците от Велика Моравия и получава нов дом и разцвет именно в България.

Малко по-късно (в края на IX и началото на X век, по времето на цар Симеон I) в Преславската книжовна школа се появява и кирилицата, която постепенно я замества поради по-опростената си и удобна форма, но първоначалният тласък на българската просвета и първите преписани книги са направени на глаголица.

...

Политическият курс спрямо вярата, религията и духовните ценности действително претърпява дълбоки трансформации в мащабите на цяла Евразия. Тези процеси оформят нова динамика между държавната власт и религиозните общности, засягайки както историческото наследство, така и съвременните геополитически реалности.

Борис 1 прави последните две неща които правят една земя държавност. Сплотяване на различните етноси чрез обща вяра и писменост...

Археологическите данни наистина разкриват една много по-нюансирана и дълбока картина, която се различава от драматичните литературни описания в някои средновековни жития. Процесите на промяна никога не се случват с едно мащабно движение за нощта, а представляват дълъг етап на трансформация.

Какво разкрива археологията за този преход

• Постепенно синхронизиране: Материалната култура показва, че езическите обичаи, погребални практики и символи не изчезват мигновено след 864–865 г. Те съществуват паралелно с новите християнски елементи в продължение на десетилетия.

• Сливане на традициите: Навлизането на новата вяра става чрез адаптация — старите светилища често се заменят с нови християнски храмове, а местните ритуали постепенно придобиват нов смисъл.

Постепенният и по-плавен характер на процеса може да се обясни и с факта, че населението, което в историографията и изворите често е наричано с общи термин, има дългогодишни контакти с римския (византийския) свят.

В Римската империя високата писменост, достъпът до свещените текстове на гръцки или латински език и пълноценното участие в християнския интелектуален живот действително в голяма степен са били привилегия на тесен елит, добре обучени книжовници и управляващи класи. Обикновеният човек често е оставал встрани от тази висока култура.

След решението на Борис I и делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, България прави нещо революционно за времето си:

Демократизация на вярата и словото: Богослужението и книжнината са изведени на достъпен за народа език. Това, което в Рим е лукс и висш привилегирован статут, в българската държава се превръща в достояние на всеки отделен човек — право и възможност за всеки от Българи (Bulgarians) и словени (Slovenes) да се докосне до духовната и писмена култура.

Обединение чрез равенство пред Бога и закона: Премахването на езиковата бариера в църквата дава на обикновените хора усещане за личностно достойнство и принадлежност към общността, което елитите в другите империи рядко допускат до най-ниските слоеве на населението.

Тази философия на достъпност и споделена духовна свобода превръща българската държавност в нещо много по-устойчиво от обикновена политическа формация. Това е цивилизация, чиято сила е в хората.

....

Този златен век на духовен разцвет, книжнина и държавна стабилност действително намира своя трагичен прелом с рухването на Първото българско царство в началото на XI век (около 1018 г.).

Владетелите в този период (от Симеон I до падането под византийска власт) са: 

Цар Симеон I Велики (893 – 927)

 Цар Петър I (927 – 969)

Цар Борис II (969 – 971)

 Цар Роман (977 – 991/997)

Цар Самуил (997 – 1014)

Цар Гаврил Радомир (1014 – 1015)

Цар Иван Владислав (1015 – 1018)

....

 По време на управлението на княз Борис I (852–889 г.) територията на българската държава е изключително мащабна и обхваща земи, които днес попадат в границите на няколко различни държави на Балканския полуостров и в Централна Европа.

Ако съпоставим средновековните предели на България от тази епоха с днешната политическа карта, географският обхват изглежда така:

На север и северозапад

• Румъния и Унгария: Българската територия се простира отвъд река Дунав, включвайки земи в днешна Южна и Централна Румъния (Влахия), както и части достигащи до Средния Дунав (в днешна Унгария).

• Сърбия: Границите навлизат дълбоко в съвременните сръбски земи, като в различни периоди от неговото управление или преди него българите контролират територии в Поморавието и Белградския регион.

На юг и югозапад

• Северна Македония и Албания: Пределите на държавата обхващат цялата територия на днешна Северна Македония, както и значителни части от днешна Албания, достижейки на места близо до Адриатическото крайбрежие.

• Гърция: Южната граница слиза на юг в земи от днешна Северна и Централна Гърция (Македония и Тракия), доближавайки се към географски ширини на север от Беломорското крайбрежие.

На изток: Естествената граница остава Черно море, заедно със земите на днешна Североизточна България и Южна Добруджа.

Столицата: По време на по-голямата част от управлението на Борис I политическият и духовен център е Плиска (намираща се в днешна Североизточна България, близо до Шумен), преди към края на неговия живот и при сина му Симеон столицата да бъде преместена в близкия Велики Преслав.

Тази широка географска рамка показва защо за княз Борис I е било толкова жизненоважно да намери инструмент като общата християнска вяра и писменост — държавата му е обединявала изключително разнородни земи и население, които трябвало да бъдат споини в една стабилна цивилизация.

На север от българските земи (в светлата бежова област извън оцветените държави и племенни територии като Панония и Моравия) през епохата на княз Борис I се простират просторни земи, населени предимно с различни племена.

Политическа и военна динамика: През управлението на Борис I (втората половина на IX век) тези северни територии са арена на сложни взаимоотношения между Българското ханство/царство, Франкската империя и нахлуващите малко по-късно маджарски племена, които започват да оказват натиск в региона.

През втората половина на IX век (по времето на княз Борис I) в бежовите територии на север от Дунав (в Карпатската котловина и прилежащите земи) живеят няколко основни етнически и племенни групи, преди там да се утвърди трайно друга държавна мощ:

Бежаво...

Славянско и местно гранично население: В пограничните зони живеят различни славянски племена (наричани от хронистите и с общи имена като словени), които често стават обект на съперничество, покръстване от латинското духовенство и данъчен натиск от страна на франките. Близки панонски общности на юг: В съседство до тях (в Долна Панония) също съществуват славянски княжества (като това на Коцел), които балансират между франкското и моравското влияние.

Земи на север от Дунав и Карпатите: Това са обширни територии, които на картата остават в бежов цвят, тъй като не са под прекия държавен контрол нито на Източнофранското кралство, нито на Моравия или България в този конкретен момент. Племенен свят: Там живеят различни независими племенни общности, които се намират в постоянна динамика, докато в съседните региони тече оспорвана борба за влияние между българи, франки и морави.

Маджарите (унгарските племена) предприемат голямото си преселение към Среднодунавската низина от земите на изток от Карпатите и Черно море.

Преди да се установят в сегашната си родина в края на IX век (около 895–900 г.), техните основни спирки и територии на пребиваване са:

• Етелкьоз (Etelköz): Историческата област, разположена в степите между долното течение на реките Днепър, Днестър, Прут и Дунав (в днешните земи на Южна Украйна и Молдова). Оттам те са принудени да потеглят на запад под натиска на печенегите и в резултат на военни сблъсъци в региона.

• Леведия: Област, разположена още по на изток (в Понтийско-каспийските степи близо до хазарските територии), където маджарските племена живеят дълго време в съседство и съюз с хазарите.

• Първоизточници и прародина: В дълбоко исторически план езиковите и антропологичните изследвания сочат произход, свързан с по-ранни миграции от Уралския регион и западносибирските степи (между Урал и Волга), като през вековете те се превръщат в типичен конен номадски народ от евразийските простори.

Това мащабно геополитическо изместване и военните сблъсъци с маджарите стават по времето на неговия син и наследник — княз (по-късно цар) Симеон I Велики (в края на IX век, около 894–896 г.).

В края на IX век (по времето на масовото им преселение и сблъсъците със Симеон Велики) маджарските племена все още изповядват традиционните си езически вярвания, които включват шаманизъм, почит към небесните сили и синкретични евразийски култове, близки до тенгризма.

Подобно на прабългарите в по-ранните епохи преди официалното приемане на християнството, маджарите тогава са конни номади, чиято религия е дълбоко свързана с природата, култа към прадедите и небето (Тенгре/Тенгри), както и с ролята на шаманите (талтушове) в техното общество.

Промяната в тяхната религиозна система настъпва чак през следващия X век, когато под натиска на съседната християнска цивилизация и с идването на крал Стефан I в началото на XI век те официално приемат западното християнство (католицизма) и се интегрират трайно в европейския политически и културен ред.

Историографска традиция: Тъй като историческото ядро на тази първа държава се намира около Киев (днешната столица на Украйна), украинската историография я разглежда като своя първооснова (Киевска Русь), докато руската историография също я приема за начало на своята държавна традиция. В световната и българската академична литература обаче най-често се използва общоприетият исторически термин „Киевска Рус“ или „руски княжества“, за да се отличи от по-късното Московско царство.

Във византийските официални документи, летописи и имперски архиви от IX и X век тези народи и земи се записват с точно определени гръцки термини:

• Названието на русите: В ромейските хроники и дипломатически текстове те са записани като Ρῶς (Рос), а страната им се нарича Ρωσία (Росия). Първоначално това име визира северните пришелци и войнствения елит, които идват по речните пътища към Константинопол.

• Понятието за северните земи: Самите географски пространства на север от Черно море и степите често са описвани в съчиненията на императори като Константин VII Порфирогенит (например в трактата „За управлението на империята“) чрез племенните им наименования или като земи на северните „варвари“, с които империята поддържа търговски или военни отношения.

Основните племенни наименования, които той и ромейските архиви описват в този регион, включват:

• Печенегите (Πατζινακῖται): Описани са като народ, заемащ степните пространства на север от Черно море (в съчинението им е отделено специално внимание, тъй като те са ключов съюзник или противник спрямо съседните държави).

• Турките (Τούρκοι): Така в ромейските източници официално са наричани маджарите (унгарците) преди и по време на тяхното заселване в Панония.

• Росите (Ῥῶς): Северният народ и пришълци, които слизат по речните пътища към южните пазари и Константинопол.

• Славянските племена (склавиниите): Включват конкретни племенни имена на общности в региона на северните и западните Балкани, както и в прилежащите земи (като тиверци, уличи и др. в зависимост от географския обхват).

Самите писмени трактати на Константин VII Порфирогенит са съставени по-късно (през X век, около средата му), но те се основават на по-ранни имперски архиви, сведения, дипломатически доклади и ежегодни държавни записки, които обхващат и периода на княз Борис I (втората половина на IX век).

Отношенията между тези ранносредновековни племена и народи в степите и пограничните земи изобщо не се основават на мирна спогодба или траен ред. Напротив, състоянието им през IX век е изпълнено с перманентни конфликти, борба за територии и преразпределение на пасища и търговски пътища.

В по-ранния си период голяма част от тези източни славянски племена и съседни общности наистина са били обложени с данък от Хазарския хаганат, докато хазарите все още държат здраво юздите на степната търговия и военния рекет.

Тази динамика перфектно отразява сложната мрежа от васалитет и военно надмощие:

• Данъчното бреме: В съвременните им исторически източници (като ранните руски летописи) изрично се споменава например как някои източнославянски племена (като поляните, северяните и радимичите) са плащали данък (често под формата на кожи или мечове) на хазарските хагани.

• Политика на оцеляване: Самите племена водят собствена вътрешна политика, сключват съюзи помежду си или се бият, но в същото време са принудени да се съобразяват с по-силния си хазарски съсед до момента, в който хазарите не започват да губят позиции под напора на новите номадски вълни (печенегите) и възхода на Киевска Рус.

Периодът, в който източнославянските племена са подложени на хазарски данъчен натиск, а степната геополитика е раздирана от войните за надмощие между хазари, маджари, печенеги и ранните руски княжества, обхваща десетилетията преди и по време на управлението на княз Борис I (852–889 г.) и продължава през епохата на неговия син княз (цар) Симеон I Велики (893–927 г.).

За да преминем плавно от бурята в северните степи и ранносредновековните геополитически сблъсъци обратно към нашите земи и вътрешния ни свят, можем да проследим как големите исторически процеси винаги намират отражение в малкия човешки живот, в родната памет и в онези тихи кътчета, където времето сякаш тече по друг начин.

Докато на север племената се местят, империите воюват за данъци и граници се прекрояват с кръв, на българска земя се гради нещо по-трайно – духовност, писменост и дом.

Нека се пренесем именно в това пространство на родната памет, вдъхновени от личните истории и спомени, които съхраняват корена ни. Споделеният разказ от блога ни връща към онези съкровенни места и преживявания, където голямата история среща топлината на семейното огнище и бащината къща.

Следва продължение...