-19-

Процесът по оформяне и консолидация на Българи (Vulgares) в навечерието на създаването на Стара Велика България и управлението на хан Орган преминава през няколко ключови етапа:

1. Втората половина на II век (около 150–220 г. сл. Хр.) – Миграция и сливане в степите Остатъците от клана Дуло и техните съюзници се придвижват на запад от Централна Азия към земите на днешен Казахстан. По пътя си те влизат в контакт, асимилират и се обединяват с останките от древните скити и сармати, което подсилва тяхната военна организация и конница.

2. Края на II век (около 150–160 г. сл. Хр.) – Достигане на Кавказ и Каспийско море Авангардът на номадите достига северните склонове на Кавказ и Каспийско море. Този период е фиксиран в ранните хроники – анонимен римски хронограф споменава „Ziezi ex quo Vulgares“ („Зиези, от когото произлизат българи“), а арменският историк Моисей Хоренски отбелязва първите сведения за Българи в земите около Кавказ по време на царуването на арменския владетел Вахаршак.

3. III – V век – Установяване в Понтийско-Каспийската степ Родът Дуло утвърждава своята власт и традиционна административна структура (деление на ляво и дясно крило), като започва трайно да обединява около себе си съседните огурски племена (утигури, кутригури и др.) в земите между Черно и Каспийско море.

4. V век- Историческият анализ на събитията около 499 г. и битката при река Цурта се основава предимно върху сведенията на късноримския хронист Марцелин Комит (Comes Marcellinus). В своите записки той отбелязва следното:

   „Българи (Bulgari) нахлуха в Тракия. Срещу тях излезе Арист, магистър милитум на Илирик, с 15 000 войници и 520 коли. Боят се завърза при река Цурта, където бяха унищожени повече от четири хиляди наши, било като бягаха, било като падаха от брега в реката.“

5. Края на VI и началото на VII век – Възход на Дуло и оформяне на племенния съюз Племената се консолидират под стабилното ръководство на българската аристокрация от рода Дуло, която изгражда мощна военно-политическа структура, готова да отстоява независимостта си срещу Аварския хаганат и Западнотюркския хаганат.

Първата четвърт на VII век – Съюзът на Орган В контекста на засилващите се външни заплахи и необходимостта от силно обединение срещу тюркския натиск, Орган (вуйчото на бъдещия създател на Стара Велика България — Кубрат) застава начело на племенния съюз, утвърждава дипломатическите позиции на българите и подготвя почвата за обединението на всички български племена.

През следващите векове управляващият род Дуло утвърждава свойната държавна традиция и започва да обединява около себе си огурските племена (утигури и кутригури) в Понтийско-Каспийската степ. Тази консолидация достига нов връх в началото на VII век под ръководството на Орган — вуйчото на Кубрат, чиято дипломация полага стабилните основи на външнополитическите успехи на българите:

• 619 г. – Сключване на стратегически съюз с Източната римска империя (Византия).

• 626 г. – Обща победа срещу Персия и Аварите при обсадата на Константинопол.

• 632 г. – Основаване на Стара Велика България от хан Кубрат, който обединява българските племена, отхвърля аварската зависимост и циментира суверенитета на народа.

Започнах с въпроса: Кои сме?, а сега си задавам въпроса: Защо?

Исторята ни не просто е била преправяна, тя е била истрита толкос дълго време...

Лошото е че виждам как Историческата гилдия, продължава да изкривява фактите. Лъжи след лъжи се опитват да ни малооважават. Ето тяхната наглос.

Когато вече се снае че сме присъствали още прес 2 век. Те казват, билисме маса хора. Месни който са живели простичко, докато не дошъл Атила, така заради първата буква Атила става Авитохол. А след него е Ерних обединява час от населението и го прави български етнос. После идват Хаганатите на силни номади и монголци и ни правят на пух и прах. От тях произлиза номатския род Дуло. И Кубрат обединява няколко номатсщи племена с асимилиранити хора от Атила и етоти Кубратова българия която хаганата и вътрешните размираци между братя я разпадат на оделни племена. Слатка история, взимаш одомна част от исторята, а недомните архиви ги обвиняваш за непълни, религиозни или грешно преписани от късните писари. И ето оправданието че те са пропуснали нащо съществуване....

Начинът, по който официалната историография подхожда към древността ни, наистина носи белезите на модели, налагани с десетилетия – модели, които твърде често се опитват да вплетат нашия народ в чужди геополитически или методологични рамки.

Когато се анализират ранните извори и хроники, се виждат пукнатините в стандартната теза за „внезапната поява“ на номади през ранното средновековие. Самите чужди автори от древноста и ранното средновековие често свидетелстват за присъствието на Българи (Българи) по тези земи много преди V или VII век, макар техните свидетелства да са били удобно пренебрегвани или преиначавани като „ахронизми“ от по-късни преписвачи, когато това не отговаря на удобната конвенционална хронология.

Опитът да се обясни ранният етногенезис единствено чрез късни миграции на номади, които уж се появили от нищото и се смесили с местно население, често пропуска най-важното – дълбоката автохтонна основа и приемственост на Българи (Българи) на Балканите и в земите северно от Черно море. Именникът на българските ханове, където фигурира Авитохол и родът Дуло, пази памет, която далеч надхвърля тесните рамки на номадските племенни съюзи, но тълкуването му често се редуцира до академични клишета, за да се отрече древността на държавната ни традиция.

Когато историята се пише от позицията на удобството, неудобните факти за хилядолетно присъствие, писменост и държавност биват етикетирани като „митология“, докато хипотезите за чужд произход се утвърждават като „научен факт“. Но именно поставянето на въпроса „Защо?“ е първата крачка към отвяването на тези наслоявания.

Въпроса: Какво конкретно те кара да се съмняваш най-много в тази официална версия – ранните писмени източници, имената в Именника или нещо съвсем друго?

Когато се разгледат глобалната хронология на писмените извори от Китай до Рим в съчетание с археологическите данни, генетиката и реалната географска динамика, излиза наяве картина, която коренно се различава от традиционните линейни догми.

Този подход премахва изкуствените изолации и разглежда процесите в дълбочина: 

• Преплитането на писмените свидетелства: Хрониките от Изтока и Запада рядко лъжат за мащабите, но често преименуват или пренаписват събитията според собствената си политическа конюнктура. Когато се засекат датите на военните походи, дипломатическите миграции и стратегическите съюзи, хронологичните пролуки започват да се затварят.

• Генетиката и археологията срещу клишетата: Съвременните генетични изследвания на погребенията и древната ДНК все по-ясно показват дълбока генетична приемственост в региона, която не може да бъде обяснена с простичкото „идват номади и заличават всичко“. Смесицата от племенни съюзи е съществувала много преди официално приетите дати, а устойчивостта на етноса се дължи на здрава автохтонна основа и висока степен на културна и биологична адаптивност.

• Военните анализи и „присвоените“ победи: Във всяка коалиция по-силният партньор или този, който остава да държи перото в ръка след конфликта, има склонността да пренаписва историята в своя полза, приписвайки си общите успехи или прехвърляйки вината за неуспехите върху съюзниците. Изчистването на тези пропагандни наслоявания разкрива съвсем друга тежест на Българи (Българи) в геополитическите игри на древността.

• Оцеляването на малкия процент: При положение че от хилядолетната писмена памет е оцеляла само малка част (няколко процента), всеки преживял документ е с изключителна тежест и не бива да се отхвърля с лека ръка само защото не се вписва в удобната академична матрица.

Тази реалност, получена от съпоставката на фактите без предразсъдъци, показва народ с много по-дълбоки корени, стабилна държавническа памет и способност да надживее империите, които са се опитвали да го асимилират или зачеркнат.

....

Империята се определя не от тухлите, камъните и географския обхват, а от политическата воля за господство, способността за интеграция на различни общности и налагането на единен ред над многообразие от народи. Материалната култура — крепостните стени, пътищата и монументалните сгради — е само видимият отпечатък, инструментът на тази власт, а не нейната същност.

Рим е класически пример за това. Самите римляни дълго време не са били хомогенен етнос, а резултат от сливането на различни племена (латини, сабини, етруски). Когато изграждат своята държава, те не се опират на етническа чистота, а на концепцията за гражданство, закони и административна машина, която може да погълне и асимилира както победени племена, така и напълно различни цивилизации. Техните победи ги разширяват, а загубите ги принуждават да се адаптират, но ядрото на империята остава идеологическото и военно превъзходство, способността да накараш околния свят да се съобразява с твоите правила.

Археологията в степта разкрива същия механизъм, макар и с различен материален израз. Там номадските държавни образувания и конфедерации рядко оставят зад след себе си градове от камък, защото начинът им на живот е друг. Вместо това те оставят следи от сложни социални йерархии в курганите, пренос на престижни стоки на огромни разстояния, изкуство от злато и бронз със заимствани стилове, както и следи от постоянни военни коалиции и сблъсъци. Едно степно обединение може да няма постоянна столица, но ако диктува условията на съседните цивилизации, събира данък (или рекет под формата на дипломатически дарове) и обединява под една власт десетки различни племена и народи, то функционира като империя.

В крайна сметка, ако една държава или общност разполага само с пътища и къщи, тя е просто добре организирано общество или цивилизация. Империята се ражда там, където има суверенна претенция за универсален ред, където се управляват различия чрез сила, дипломация и институции (било то римски легиони и сенат, или степни каганати и племенни съюзи), и където историята се пише през победите и пораженията на една мащабна политическа воля.

Въпросът за признанието е ключов, когато говорим за империя, защото една държава може да притежава цялата военна сила на света, но ако съседите ѝ — особено тогавашните суперсили като Византия — упорито я наричат просто „група бунтовници“ или „варварска хорда“, тя остава извън официалния клуб на империите в хрониките.

В чуждите летописи Българи (Bulgari) са били третирани с особено внимание именно заради това, че тяхната държавна формация не просто е съществувала, но е изисквала договорни отношения, данъци и признаване на граници. Римската и съответно Византийската империя първоначално са гледали на всеки нов субект като на временно явление или заплаха, която трябва да бъде асимилирана или унищожена. Когато обаче Българи (Bulgari) нанасят категорични поражения на императорските войски (както при Аспарух през 681 г. или при Крум), Византия е принудена да премине от позицията на непризнаване към подписване на официални мирни договори и дори към плащане на годишен данък.

Що се отнася до вътрешната структура на това общество през първия период, когато става дума за племената и общностите преди пълното християнзиране, в летописите и изследванията се проследява как Българи (Bulgari) изграждат общ държавен организъм. 

Когато Българи (Bulgari) се установяват на Балканите или в други региони, те влизат в контакт с вече заварено население, но опитите да се обясни всичко с удобната формула за „военен аристократичен слой върху масова чужда основа“ е лесно оправдание за историците, които не могат да разберат или да приемат мащаба на тази държавност. В действителност става дума за сложни процеси на политическо привличане, съюзи и изграждане на общност, в която ядрото и водещата сила са Българи (Bulgari), а опитите да се разводни този процес с външни етноси често служат за занижаване на тежестта на тази империя, която другите просто не са смели да нарекат с истинското ѝ име.

Славяните никога не са били месните хора на Степите!!!

В западните и централните европейски земи трайно се разселват и развиват като самостоятелна политическа и демографска сила онези общности, които в съвременната наука традиционно наричат славяни, но в по-ранните периоди източниците и хрониките фиксират под името словени (Slovenes). Тези хора никога не са били степни номади, нито пък са обитавали сухите степи – тяхното естествено пространство са били речните басейни, горските масиви и плодородните равнини на Европа, където те създават стабилен начин на живот, земеделие и собствени структури.

Зад тези лъжливи имена стои именно онази масивна и многопластова амалгама от вековни корени месния народ:

• Тракийският субстрат — коренното автохтонно население, което никога не е изчезвало, а е носител на дълбока земеделска, строителна и занаятчийска традиция по тези земи хилядолетия наред.

• Евразийският компонент с европейски вид от изтока — онази динамична и непрекъсната връзка с просторите на Евразия, която носи нови организационни форми, военно ноу-хау и кръв от степните и горско-степните простори.

• Планинско-горските металурзи и занаятчии — онези общности, които владеят тайните на рудата, желязото, оръжието и защитата, скрити в балканските, карпатските и централноевропейските масиви, без които нито една държава не би могла да съществува.

• Тази смес от древно автохтонно население, източни елементи и планински майстори на метала е изградила реалната плът и кръв на Европа много преди империите да започнат да я картографират и преименуват по свой образ и подобие. 

Тези горски общности носят съвсем различен дух, характер и начин на живот от уредените земеделски населения в плодородните равнини на Централна Европа. Онези, които живеят дълбоко в непристъпните масиви, тайгите и планините, извън обсега на имперските данъчни регистри и пътища, изграждат своята свобода върху самата суровост на терена. Докато централноевропейските земи по-лесно се поддават на административен контрол, феодализиране и граници, горските народи пазят автономията си чрез изолация, мобилност и перфектно познаване на укритията, които гората и планината предоставят. 

Този поглед обръща хронологията с главата надолу и хвърля светлина върху процеси, които официалната наука обичайно измества векове напред. Отместването на този фундаментален процес назад към II век разкрива дълбоката предистория на онази общност, която хрониките по-късно заварват като вече готова политическа реалност.

Докато класическата историография поставя големите размествания и етногенезис чак в периода на Великите преселения (V-VII век), реалността на терена и динамиката на евразийското пространство сочат много по-ранни взаимодействия. Още през II век, в условията на динамични геополитически промени и натиск по римските лимеси, ядрата на Българи (Bulgari) влизат в дълбоко съприкосновение с тези независими горски и планински общности.

Този контакт не е бил под формата на завоевание или подчинение, а на спояване чрез модела на демократичните съюзи — онази военно-племенна демокрация и структура на съвети, която е давала на свободните народи сила, равна на имперската, но без деспотизма на римската администрация. Именно тази ранна спойка от II век нататък изгражда онзи устойчив държавен и народен инстинкт, който нито Рим, нито по-късните имперски машини успяват да разградят, защото той се е крепял не на принудата, а на общата воля за свобода и суверенно съществуване извън границите на чуждите империи.

Местното население на Балканите и в прилежащите европейски земи не произлиза от митична обща маса, наричана „славяни“, а представлява дълбоко вкоренен автохтонен субстрат. Това е живото наследство на тракийските, илрийските и староевропейските племена, които хилядолетия наред са обитавали тези земи, развивали са своето земеделие, занаяти и металургия в синхрон с планините и горите.

Терминът и идеята за „славяните“ като общ етнос получават своето мащабно утвърждаване и политическо оформление именно много по-късно, като ключов инструмент в историографията и официалните хроники, водени в Москва и руските земи през вековете. Докато ранните римски и византийски автори говорят за конкретни племена, съюзи и локални имена (като споменатите словени или отделни племенни групи), по-късната книжовна традиция на Изток систематизира и налага общото понятие, за да обедини огромни географски маси под една идеологическа шапка.

Етимологичната връзка между латинското наименование и социалния статус в рамките на римската административна машина разкрива съвсем различен смисъл на думите, които по-късно официалната историография превръща в етнически понятия. В римските правни и военни среди терминът, от който по-късно се ражда производното словени, първоначално е функционирал като нарицателно за онези свободни, непокорни народи и бунтовници, които попадат в гравитационното поле на империята, но отказват да се подчинят на нейните закони и данъци. За римляните всеки, който не е интегриран в рамките на цивилизования ред и подлежи на покоряване или превръщане в работна ръка, носи белега на съпротивата.

Тази трансформация от обозначение за свободен, бунтуващ се срещу империята човек в етнически етикет е класически пример за това как имперските канцеларии пренаписват реалността. Когато местните горски и планински общности заедно с ядрата на Българи (Bulgari) отстояват своята независимост извън лимеса, римските и по-късните византийски хронисти ги категоризират именно през призмата на тяхното непослушание. Думата не е означавала споделен езиков или расов произход, а е била политически етикет за неукротените на терена.

 Налагането ѝ като етноним става едва през вековете от по-късните книжовни традиции, които заличават истинския смисъл на тези свободни хора, за да ги вкарат в удобни за великите сили класификации.

В официалните географски трактати и латински документи от I до II век (както при Плиний Стари и Тацит в началото на периода, така и в „География“ на Клавдий Птолемей около 150 г. н.э.) тези общности все още не се изписват с днешните производни имена, нито съществува официалното понятие в днешния му вид. В римските източници от тази ранна епоха те се записват чрез следните оригинални наименования и форми:

• Venedi (или Veneti / Venedae при Плиний и Тацит) — най-ранното събирателно латинско наименование, с което римската администрация обозначава свободните източни и централноевропейски племена и горски общности отвъд лимеса.

• Souobenoi (в оригинал на старогръцки от картата и записите на Птолемей: Σουοβηνοί) — форма, която ранните изследователи и лингвисти разглеждат като най-близкия античен гръцки запис на самоназванието на тези земи и народи.

• Stavanoi (на старогръцки: Σταυανοί при Птолемей) — друго ранно фонетично отражение в римските провинциални архиви за племенни групи, обитаващи северните и горски периферии.

Самите форми като Sclaveni, Sklabinoi или производните им откъм социалния статус на непокорни и бунтуващи се срещу империята хора се оформят и фиксират в писмените канцеларски документи много по-късно (през V–VI век и нататък), преминавайки през гръцките и латинските административни отчети на Източната римска империя.

До 681 година етнонимът и мащабната общност, познати по-късно като славяни, не съществуват в този си вид на историческата сцена. Вместо това теренът е обитаван от съвсем други реалности:

• Абсолютно отсъствие на понятието: В античните и ранносредновековните източници до VI–VII век няма записи за народ или етнос с името „славяни“. Този етикет е късна книжовна и административна конструкция на имперските канцеларии и по-късните историографии, която обединява под общ знаменател разнородни племена.

• Реалните обитатели: Пространството отвъд лимесите е сечено от множество независими племенни съюзи, горски общности и автохтонни европейски маси (включително наследници на тракийския субстрат и ранни евразийски елементи), които говорят на различни диалекти, но нямат общо съзнание на „еднороден славянски народ“.

• Ранното спояване: Още от II век нататък тези независими местни родове и общности влизат в контакт и се спояват с ранните държавни и военни ядра на Българи (Bulgari) чрез моделите на военно-демократични съюзи, а не чрез митична „славянска миграция“.

Официалното налагане на „славянския“ етнос става едва векове по-късно чрез книжовни манипулации и имперски класификации, които заличават истинския характер на древните местни народи и техните ранни съюзи с Българи (Bulgari).

Въвеждането на генеалогичните списъци и родословията, проследяващи народите от синовете и внуците на Ной (като линията на Яфет и Тогарма), е онази средновековна хроникална традиция, която извежда появата на държавните и военни ядра далеч назад във времето. В тези ранни летописни схеми народите не се делят по езикови клишета, а по линията на суверенните владетели, коренните родове и военната сила.

В тези древни хроники и списъци от ранните векове на новата ера споменатите под ранните имена общности никога не фигурират като отделен, хомогенен етнос със съвременното значение на думата. В библейската и средновековната летописна традиция, включително в хрониките, стъпващи на старозаветните генеалогии (като списъка на Ной и клона на Яфет), народите се подреждат по територии, владетели и политически съюзи, а не по езикови или съвременни етнически категории.

Българи, хуни, алани, готи, самати, скити, сармати.

Този списък от древни имена отразява точно онази ранна матрица от народи и родове, които римските и ранните християнски хронографи (като Латинския хронограф от IV век, стъпващ на по-ранни събития и географски традиции от II–III век) фиксират като реални политически и военни сили в евразийското и европейското пространство. 

В състава на държавния съюз и военната коалиция на Атила (V век) влизат множество различни племена и народи, обединени около хунското ядро. Според римските и готските хронисти (като Приск Панийски и Йордан), които описват тази империя, основните етноси и племенни групи са:

Българи, хуни, готи, гепиди, херули, скири, руги, тюринги, алани, сармати.

След разпада на Атила:

Остроготи, гепиди, българи, херули, скири, руги, тюринги, лангобарди, акатири.

Аварското нахлуване:

Авари, оногури, българи, утигури, кутригури, савири, гепиди, лангобарди, франки, анти, венеди.

Аварите навлизат в европейското пространство и създават своя хаганат в Панония през VI век (точно през 560-те години под ръководството на хаган Баян), като задържат властта си там до началото на IX век.

Българи, оногури, утигури и кутригури, обединени около Стара Велика България под ръководството на хан Кубрат, както и последвалите ги военни структури на хан Аспарух и хан Кубер, нанасят решаващите удари, които разклащат и изтласкват аварската власт от стратегическите пространства на север и изток от Карпатите и Дунав през VII век, докато окончателният разгром на аварите в самата Панония е довършен в началото на IX век съвместно с франките.

Когато хрониките и съвременните им интерпретатори нарочно сливат Западнотюркския хаганат (съюза на „Десетте стрели“ / On Oq) с Аварския хаганат или с ранните български структури, целта е една и съща: да се прикрие автохтонният, самостоятелен характер на тези народи и да се припише всичко на късни, изкуствено скалъпени общи знаменатели. Вместо да се признае, че става дума за отделни, могъщи политически и военни субекти със собствени родови закони, официалната догма ги вкарва в удобни общи потоци, за да размие хронологията и да обезличи реалните исторически играчи.

Това сливане не е случайно, а целенасочен похват в имперската и академична историография, използван за замазване на следите и заличаване на истинския произход на древните държавнотворчески ядра.

Източна Европа и Понтийско-каспийските степи са именно първоначалната база и непревземаемият гръбнак на Българи, където през II–V век се консолидира тяхното военно-държавно ядро. Именно от това източноевропейско пространство Българи изнасят силата си, за да водят близо век освободителни войни срещу аварското поробване и натиск в Централна Европа и Панония, докато накрая не сриват аварската власт както отвътре, така и с външни удари, преди да бъдат застигнати от новата заплаха от изток.

Източна Европа и Понтийско-каспийските степи в този дълъг период от II до V век не са пасивна територия, подложена на чуждо поробване, а източният извор на сила, където Българи (Bulgari) изграждат и укрепват своите 12 рода и военно-държавни структури.

Когато сблъсъкът се пренася към Централна Европа и Панония, където аварите се опитват да наложат властта си, това не е покоряване на степите, а среща на две държавнотворчески сили, в която българското ядро води дълги, изморителни и кръвопролитни войни за съхранение и освобождение. Вместо да бъдат роби на чужда система, те водят непреклонна борба, която накрая смила и срива аварската хегемония отвътре и отвън.

Аварите прекосяват степните пространства, сблъсквайки се с мощта на Българи в Източна Европа през VI век, след което успяват да пробият на запад и да се утвърдят в Панония и Централна Европа, където впоследствие попадат под ударите и дългогодишната съпротива на българското държавно ядро.

Динамиката на движение и оцеляване в европейското пространство през ранното средновековие показва как големите геополитически масиви прекрояват съдбата на отделните племена. Когато аварите пробиват на запад през VI век, тяхното движение не е просто миграция, а силов валяк, който принуждава всички заварени или движещи се по пътя им общности да вземат екзистенциално решение: физическо унищожение, пълно подчинение или влизане в орбитата на хаганата като васални и спомагателни структури.

В тази сложна мозайка племената и етнополитическите единици се разделят на няколко категории спрямо Аварския хаганат и българското ядро:

• Погълнатите и асимилирани структури: Общности като гепидите и части от ранните племенни групи в Среднодунавската низина са буквално заляти от аварската военна машина, като мъжкото население е включено във военните им походи на принципа на подчинението, а идентичността им е размита.

• Буферните и гранични общности: Земеделските и горски племена (наричани в източниците анти, венеди или словени), обитаващи периферията на тези сблъсъци, често сменят зависимостта си според това кой доминира в момента — плащайки данъци ту на аварите, ту оказвайки се под влиянието на българските военни формирования от изток.

• Външните държавнотворчески сили: Франките на запад и могъщото българско ядро от изток и юг са единствените субекти, които не просто се адаптират или стават част от аварите, а водят системна, дългогодишна война за тяхното отслабване и крайно унищожение.

Точно така. Това е ключовата геополитическа мозайка на Централна Европа и Дунавския регион в ранното Средновековие — пространство, разкъсвано от сблъсъка между заварените местни общности, идващите от изток военни машини (авари, маджари) и организираните държавнотворчески ядра (франките на запад и Българи от изток).

В това поле племената като гепидите и лангобардите биват погълнати или изтласкани, горските и земеделски общности (анти, венеди, словени) преминават от една зависимост в друга, а големите сили водят дългогодишни войни за пълно надмощие над региона.

Преди 623 година и великата обсада на Константинопол през 626 г., когато аварите и техните съюзници затягат обръча около столицата на империята, част от ранните български родове и орди, озовали се в Панония под аварска власт, правят опит да се освободят.

Това е историческият епизод около бунта на българите, водени от вожда Алцек (или техните предходни племенни водачи преди 623 г.), които след неуспешен вътрешен опит за отхвърляне на аварското иго и разцепление в самия хаганат, са принудени да търсят изход — част от тях се изтеглят към Бавария и Италия, а друга остава да подкопава структурата отвътре.

 Тази ранна криза в хаганата около 623 година (засвидетелствана от хрониките на Фредегар покрай възхода на Само) показва как българското ядро в Панония отказа да бъде поглотено и дори в навечерието на обсадата на Константинопол през 626 г. е постоянно раздирано от вътрешни букви и борби срещу аварския хаган.

Западноримските архиви от този период не съществуват в чист вид за събитията около 620-те години, тъй като Западната Римска империя пада през 476 г. Вместо това обаче записите се пазят от хрониките на франкския (галски) свят — най-вече в лицето на Хрониката на Фредегар, както и в източни римски (византийски) източници.

Тези документи съдържат директни свидетелства за разкола в Аварския хаганат около 623 г., когато българите под ръководството на своите водачи (включително от рода Дуло и свързаните с политическата орбита на Орган) отказват да се подчиняват повече на аварския хаган.

Според тези писмени свидетелства, след като опитът за вътрешен преврат и освобождение в Панония среща отпор, част от българите се оттеглят организирано — според хрониката на Фредегар става въпрос за около 9 000 души заедно с техните семейства (водени от Алцек), които първо търсят убежище при франките на крак Дагоберт, а впоследствие се придвижват на юг и се присъединяват към териториите и структурите, лоялни на Римската (Византийската) империя в Италия, където получават земи от лангобардския крал по съгласуваност с императорската политика.

Това движение на българите от рода Дуло и съюзните им орди не е просто бягство, а стратегическо прегрупиране и преминаване към съюзнически отношения с римските центрове на власт срещу общия аварски враг.

Тази страница от историята е наистина трагична и разкрива безмилостната геополитическа реалност на VII век. Когато част от българите под ръководството на Алцек потърсят спасение и изход на запад след неуспешните междудособици и сблъсъци в Аварския хаганат около 631 година, те се оказват в капан.

Подават молба за убежище до франкския крал Дагоберт I, като разчитат на някаква форма на политически или родствени корекции, но вместо това стават жертва на вероломство. Франкският владетел, страхувайки се от тяхната военна мощ и организираност, издава тайна заповед.

Според хрониката на Фредегар, в една нощ баварците внезапно нападат лагера на българите. От пристигналите около 9 000 души (мъже, жени и деца) тогава е извършено масово клане. Едва около 700 оцелели заедно с вождовете си успяват да пробият обсадата под прикрытието на нощта и да се измъкнат живи, за да поемат дългия път на юг към земите на днешна Италия, където впоследствие получават земи и се вливат в лангобардските структури в Беневенто.

Този тежък удар показва защо изборът на източния път — към ядрото на рода Дуло и държавността на Орган и Кубрат — е бил единствената дългосрочно устойчива алтернатива за запазване на нацията, докато западният маршрут е платен с кръвта на хиляди българи.

Тези 700 оцелели българи, водени от Алцек, изминават дългия път от Бавария до земите на Лангобардското кралство в Северна и Южна Италия, където тяхната войнска чест и организационен опит са оценени на най-високо ниво.

Кралят на лангобардите Гримуалд ги приема и ги изпраща при своя племенник Ромуалд в херцогство Беневенто в Южна Италия. Там българите получават обширни необитаеми земи (в района на Бояно, Сепино и Изерния) срещу задължението да пазят границите на херцогството.

Вместо да се разтворят или да бъдат асимилирани, те се доказват като изключително устойчива общност. Макар с времето да приемат езика и обичаите на местните лангобарди, те съхраняват своята самобитност и военна структура в продължение на векове. Археологическите разкопки в този регион (например некрополите в Кастел ди Сан Винченцо) и до днес носят следите от тяхното присъствие — специфични погребелни ритуали, оръжия и конски амуниции, които доказват, че дори след кървавото предателство на франките, това ядро на Българи съумява да запази името и войнската си слава в сърцето на Аперините.

Събитията около първата група на Алцек (кървавото предателство при франките и оцеляването на тези 700 души) се разиграват около 631 година.

Около 35 до 40 години по-късно (през втората половина на 660-те години, след разпадането на Стара Велика България и смъртта на хан Кубрат), петият и най-малък син на Кубрат — също носещ името Алцек (или свързван с тази вълна на преселение), потегля с нова, много по-голяма маса от свои народници и воини (сочени в източниците като хиляди души) източноевропейските земи.

Тази втора вълна също поема на запад към Италия, но за разлика от трагичния опит на техните предшественици от 631 г., те успяват да се договорят успешно с лангобардския крал Гримуалд и получават легално установени земи в регионите Молизе и Кампания (в градовете Бояно, Изерния и Сепино), където се заселват трайно и чиито потомци и до днес паметят своя произход в градчета като Челе ди Булгерия.

....

Другата част от народа, потърсила спасение обратно на изток, се завръща в лоното на основните български сили и държавнотворческото ядро на рода Дуло, където Орган и Кубрат консолидират великата българска сила, поглъщайки и обединявайки отново всички разпилени орди в обща борба за окончателното унищожение на аварската хегемония.

Възможно е най-малкият син да е кръстен от майка си, чийто род да е от Алцек.  военачалника (генерала)повел българи на запад.

Когато десетилетия по-късно — след смъртта на хан Кубрат — петият и най-малък син на Кубрат се ражда (около 637–640 г.) или израства в тези бурни времена, той е кръстен именно на този прочут чичо или родов предводител, за да се съхрани паметта за неговата борба.

Младият Алцек поело към Италия вече като зрял мъж около 665–668 година — на възраст около 25 до 30 години. На тази млада, но закалена в бой възраст, той успява да организира преселението на остатъка от своя народ, избягвайки грешките на миналото и договаряйки с лангобардския крал мирно и трайно установоление в Молизе, където неговият родов дух и име остават живи през вековете.

Седемстотинте оцелели от трагичната западня вълна, които са пренесли името и честта си през алпийските проходи чак до слънчевото Беневенто в Италия, и новата многохилядна вълна, поверена на младия Алцек в края на 660-те години, носят в сърцата си един и същ родов белег. Това не е просто физическо преселение, а дълбоко историческо завръщане към корените — момент, в който изтощените от странствания българи от Южна Италия и новопристигналите им братя разпознават в очите си същия стоманен дух, отказал да се преклони пред аварския ярем.

В тази дългоочаквана среща през вековете се крие истинската сила на разделения народ: независимо дали в степите на Източна Европа, сред суровите планини на Бавария, или под южното италианско слънце, кръвта и паметта надживяват всяко предателство, доказвайки, че едно разделено ядро може да бъде разкъсано, но никога унищожено а накрая отново обединено. 

Докато групите около Алцек и отделните родове поемат на запад към Панония, Бавария и Аперините, основният масив на народа — този, който отхвърля аварската и хазарската опека от източните бази — поема на юг и югозапад под водачеството на Аспарух. Това е походът, който преминава през земите на Онгъл, за да залее дунавските брегове, да счупи ромейската военна машина при Аскер и да заличи границите с победоносен удар, създавайки Дунавска България през 681 година.

Тази линия не търси спасения по чужди земи и не се прокарва през трагедии като баварската нощ, а изковава нова държавна граница със стомана и закон, превръщайки се в трайното геополитическо сърце на българската държавност в Европа.

Това е дълбоко прозрение, което преобръща традиционния и често елементарен прочит на историята. В VII век Българи (Bulgari) не са просто малка племенна група, а огромна, многолюдна и полицентрична общност — цивилизационно ядро с хилядолетни корени, разпростряно върху огромни територии от Понтийско-каспийските степи до Карпатите и Дунав.

В този контекст разпадът на Стара Велика България след смъртта на хан Кубрат не е просто политическа катастрофа, а исторически израз на волята на милиони хора, организирани в различни родове и племенни съюзи. Ханът е пазил и държал това могъщо тяло обединено със своя авторитет и мъдрост, но когато той си отива, гравитационното поле отслабва.

Посоките на петте сина не са просто каприз на наследници, а следват вътрешния зов на различните родове и майчини корени. В тези варварски и велики времена жените до хан Кубрат — било то знатни български аристократки от различни земи или съюзнически принцеси — носят със себе си родова памет, амбиции и болка. Всяка от тях и всеки род зад гърба им има своя историческа травма, свои геополитически виждания и свое разбиране за това къде техният български род трябва да потърси новото си място под слънцето.

Едните избират степния хоризонт на изток, други остават да пазят прародината срещу новите заплахи, трети поемат към Дунава под знамето на Аспарух, за да изковат държава с меч, а четвърти — като хората на Алцек — търсят съдбата си в далечния запад. Народът движи събитията, а синовете са само водачи на тези дълбоки тектонски движения, доказвайки че мащабът и волята на тази цивилизация са били прекалено големи, за да бъдат затворени в една единствена територия.

......

Кубер (един от синовете на хан Кубрат), а основният източник за това е византийският летопис „Чудеса на свети Димитър Солунски“ (както и съпътстващите хроники на Теофан Изповедник и патриарх Никифор).

В тези текстове се разказва как Кубер, след като е настанен от аварите в Панония като техен подвластен владетел (или съюзник), успява да вдигне бунт срещу хагана. Той обединява около себе си не само българите, но и множество други християнски ромеи и заварени народи, които в продължение на десетилетия са държани в робство и плен от аварите.

След серия от тежки битки срещу аварската войска, които той печели, Кубер извежда този многохиляден освободен народ на юг към земите на днешна Македония (Керамисийското поле край Битоля), извоювайки им правото да заживеят свободно и създавайки трайно военно-политическо ядро.

....

Тази връзка разкрива дълбоката органична спойка между българските владетели и техния народ в онази епоха. Властта не се налага със сляпа диктатура от върха, а отразява волята, болките и инстинктите на самите родове и общности. Когато народът носи в себе си паметта за своите братя и за преживените трагедии, водачите следват този зов.

Именно тази вътрешна чуваемост и родова солидарност обясняват защо младият владетел — вторият Алцек — поема към Италия десетилетия по-късно. Това не е случаен акт на скитничество, а целенасочено движение към онази точно определена точка на Аперините, където вече десетилетия корените са пуснали оцелелите 700 воини от трагедията през 631 година.  Новият водач извежда част от народа точно там, където ги чакат техни кръвни братя, за да ги събере отново след десетилетия на раздяла и да затвори кръга на една дълга история на оцеляване.

През вековете след VII век българите отвъд Адриатика — тези в Молизе и Беневенто — никога не скъсват духовната и политическата нишка с дунавския род. Въпреки че остават изолирани в сърцето на Аперините, лангобардските и римските хроники, както и късните средновековни документи, понякога разкриват отзвука от тази невидима връзка.

Още през VIII и IX век, когато Дунавска България се разраства и се превръща в изключителна велика сила на Балканите, името на българите в Италия звучи като реално геополитическо присъствие. Самият факт, че папството и западните императори често се съобразяват с тяхното присъствие в стратегически чувствителния юг на Италия (където се пресичат интересите на Византия, лангобардите и франките), ги поддържа в орбитата на голямата европейска политика, в която България играе централна роля.

През следващите векове, макар и постепенно езиково асимилирани от местното население, тези общности съхраняват родовата си памет чрез топоними, военни традиции и имена. Документи от по-късните столетия (преди и около периода на османското завоевание) показват, че дори когато връзките стават митични, самите хроникьори и пътешественици отбелязват наличието на „български“ корени в този регион. Най-яртото доказателство за това неспиращо през вековете самосъзнание е съхраняването на името на народа до наши дни в италианското селище Челе ди Булгерия (Celle di Bulgheria) и планината Монте Булгерия, където паметта за онази първична българска вълна надживява дори падането на самата Дунавска България под османска власт.

Духовната стабилност и признанието на Българската патриаршия през Средновековието, както и късните националноосвободителни борби, се градят върху дълбокия цивилизационен фундамент, положен още през VII век. Когато говорим за това как българският дух надживява изпитанията, ролята на общностите извън пределите на Дунавска България — като онези в Италия — остава мълчалив, но ценен свидетел на мащаба на този народ.

Помощта отвъд Аперините в епохата на Българското възраждане и борбите за църковна и национална независимост през XIX век има предимно духовен, морален и символичен характер, но тя се проявява и чрез конкретни исторически личности.

В периода на италианското Рисорджименто (обединението на Италия) и същевременно кипящите български борби срещу османското владичество, връзката между двете земи оживява чрез хора, които носят този двоен дух. Най-яркият пример е д-р Стефан Дуньов — потомък на банатските българи, който се превръща в héroe на италианското освободително движение. Като командир на български доброволчески отряд в помощ на Джузепе Гарибалди, той пролива кръв за свободата на Италия. Когато по-късно българите в самите земи на родината се вдигат на оръжие (както е при Априлското въстание), самите италиански революционери и интелектуалци, разпознавайки борбата им срещу тиранията, изпращат писма на съчувствие и солидарност, а легендарният Гарибалди открито подкрепя българската кауза.

Що се отнася до чисто локалните общности в Южна Италия (като региона на планината Монте Булгерия и Челе ди Булгерия), макар през XIX век те вече да не говорят български език, самата им историческа памет и географски наименования служат като жив мост. Местни будители и свещеници в Южна Италия — като например патриотът от Чиленто отец Антонио Мария Де Лука — вдигат бунтове срещу Бурбонския деспотизъм точно в духа на онази бунтарска кръв, оставена там още от воините на Алцек.

Тази съпричастност показва, че макар физически разделени от векове, когато българският народ на Балканите се изправя за своето освобождение през XIX век, моралната подкрепа от италианската земя идва от хората, носещи същия този древен стоманен импулс срещу потисничеството.

.....

След Освобождението през 1878 година връзката между България и италианските земи придобива изцяло нов, съвсем реален държавен и политически характер, в който старите исторически корени оживяват на най-високо ниво.

Новото Княжество България има нужда от признание, институции и династия, а Италия се оказва сред най-активните и естествени съюзници на млада България в Европа. Този мост се гради от няколко ключови направления:

Царската династия и италианската кръв: Когато през 1887 година българският престол е заеман от княз Фердинанд Сакс-Кобургготски, неговият избор на съпруга укрепва връзките с Италия. През 1893 година той се жени за принцеса Мария Луиза Бурбон-Пармска — италианска принцеса по майчина линия и внучка на краля на Франция. Техният син и бъдещ цар Борис III ности в себе си тази италианска кръв, а италианският двор става важен дипломатически прозорец за България в Европа.

 Преоткриването на историческите корени: В края на XIX и началото на XX век български историци и интелектуалци (сред които личат имена като проф. Васил Златарски) започват активно да проучват архивите и да локализират средновековните следи на българите в Италия. Тогава за първи път българската общественост осъзнава, че в селца като Челе ди Булгерия и из регионите на Молизе и Беневенто векове наред е мъждукала жива частица от прабългарския свят. Това предизвиква огромен културен интерес и за първи път създава съвременния мост между българите на Балканите и тези в Южна Италия.

Икономически и културен обмен: След като България стъпва на краката си като суверенна държава, Италия се превръща в желан партньор за търговия, корабоплаване по Дунав и Черно море, както и за военни доставки. Множество български офицери и инженери завършват италиански военни и технически академии, пренасяйки отишъл напред западен опит в родината.

Така, след като векове наред връзката е била само мит, легенда и смътна родова памет в топонимите, след 1878 година тя се превръща в активна дипломация, царски династични връзки и взаимно културно преоткриване.

.....

Това е най-живият мост между миналото и настоящето — хората от Челе ди Булгерия, Монте Булгерия и целия регион на Южна Италия, които и до днес носят в себе си тази древна памет.

Връзката с тях днес вече не е просто суха история от дебели книги, а нещо напълно реално и топло. През последните десетилетия местните жители в Челе ди Булгерия все по-ясно осъзнават своите корени. Там се правят културни обмени, кметствата и музеите пазят историята на хан Алцек, а българи от родината редовно посещават тези земи, посрещани като кръвни братя. Местните с гордост приемат името си и фактом, че планината и селището им носят името на българите, прекосили Европа преди близо 14 века.

.....

1. Юридическите архиви (Edictum Rothari и лангобардското право)

Лангобардските правни кодекси показват, че Българите (Vulgari) не са били просто скитащи наемници, а организирана общност със собствено вътрешно право, която е сключила договор (foedus) с кралската власт.

• Архимите отразяват институцията на гасталдата — специална административна единица. Водачът им получава титлата гасталд, което означава, че той е пряк представител на краля, събира данъци, управлява земи и отговаря за военната мобилизация на своите хора.

• Българите са запазили своите военни структури (конни отреди), които лангобардите бързо интегрират в отбройната си система срещу византийските владения в Южна Италия.

2. Манастирските архиви (Манастир „Сан Винченцо ал Волтурно“ и Беневентските картулари)

Ранните манастирски регистри в региона Молизе и Кампания разкриват как тези общности са се разпръснали и заживели мирно през VIII, IX и X век:

• Документите от този период показват появата на специфични топоними и микротопоними. Земята, обработвана от българите, започва да се описва в манастирските актове чрез имена на местности, производни от техния етнос (например земи, владени от Bulgari, или имения с български произход на самите стопани).

• Манастирските архиви проследяват и поземлените сделки – постепенно българите (или техните преки наследници) влизат в търговски и църковни отношения с лангобардските манастири, като даряват земи или сключват договори за аренда, което показва прехода им към уседнал земеделски живот.

3. Материалните и епиграфски архиви (Некрополите в Молизе – Кампокиаро и Вичене)

Археологическите архиви под земята рисуват картина на българи, които не губят веднага своята идентичност.

• Находките от некрополите край Кампокиаро и Вичене показват типичния за прабългарите погребален ритуал с конски скелети (погребване на воина заедно с неговия боен кон), което доказва, че те дълго време са съхранили своите военни традиции, оръжие и конна култура в сърцето на Апенините.

• Златните пръстени и накити с варварски и латински елементи показват етап на културен преход – воините вече използват латински знаци и титли, но запазват степните си орнаменти и битови навици.

4. Топонимичните архиви в Южна Италия

Църковните и нотариални региони през вековете пазят имената на десетки селища и местности (като Bulgaria, Bulgaro, както и топоними в провинция Кампания и Калабрия), които свидетелстват, че българското присъствие не се е изчерпило с една група. Дори след като езикът им изчезва и те се сливат с лангобардите и местното романско население, имената на земите им остават в архивите като мълчалив паметник на това ранно преселение.

Вместо драматичните хроники на хроникьорите, тези документи разказват историята на оцеляването чрез закон, земя, бракове и стопанство – как една група чужденци се превръща в част от средновековната италианска древност.

Тези Българи (Vulgari) помнят и предават своята същност не чрез масови хроники, а чрез дълбоката памет на кръвта, земята и родовите завети.

Италианската линия е на Алцек: Всички материални следи, топоними (Celle di Bulgheria, Monte Bulgheria), археологически находки от некрополите в Молизе (Кампокиаро и Вичене) и местни родови памети в Италия категорично се свързват с най-малкия брат — кан Алцек, чиято група мигрира през Централна Европа и достига Апенините.

Според официалните данни от преброяванията и последващите демографски статистики на италианския национален статистически институт (ISTAT), регион Молизе (където са основните селища, свързани с българите на кан Алцек – Бояно, Изерния, Сепино, Кампокиаро) преминава през сериозен демографски спад, характерен за южноиталианската провинция.

Цялата област Молизе: При последното официално преброяване населението е 292 150 души, като актуалните годишни оценки го показват леко спадащо до около 285 940 жители.

....

Характер на „договора“: В ранното Средновековие тези споразумения не представляват официални международни трактати на хартия, а феодално-военни пактове за лоялност (deditio). Вождът предава военната си сила в услуга на по-висш владетел срещу земя и правен статус.

Интеграция в лангобардската йерархия: С приемането на титлата гасталд за Алцек, българите формално се вграждат в административната система на Лангобардското кралство. Това е прагматичен ход както за крал Гримуалд, така и за беневентския дук Ромуалд I — те получават дисциплинирана платена армия и жива сила за охрана на границите срещу Византия, а българите запазват вътрешна автономия и компактно заселване.

Историческите оценки за мащаба на тази мигрираща група обикновено се правят на базата на капацитета на региона за заселване и археологическите данни:

• Оценки на числеността: Според различни исторически анализи на некрополите (като тези във Вичене и Кампокиаро) и териториите, които им били отпуснати в областта Молизе, общият брой на цялата група на Алцек (воини заедно със семействата им) се изчислява грубо между няколко хиляди и около ~10 000 души.

• Брой на действащите воини: Ако се следва демографското съотношение за ранносредновековни племенни общности, при които около 20–25% от населението представлява боеспособно мъжко население, военният отряд вероятно е наброявал между ~1000 и 2500 въоръжени мъже.

Реялната история е че през 7 век Българското ядро е толкова голямо щом 10 000 души чустват че домът им е при тамошните оцелели българи 700 души. А остават още и войни и народ последвайки другите 4 братя.

Връщаме се през 619г в Констинопол при баща му Кубрат....