-7-

Анна Ивановна (1730–1740) През това десетилетие (в периода 1730–1740 г.) султан на Османската империя е Махмуд I.

Той заема престола през септември 1730 г. (след свалянето на Ахмед III в резултат на въстанието на Патрона Халил) и управлява дълго до 1754 година.

Основният конфликт между империята на Анна Ивановна (Русия) и султан Махмуд I (Османската империя) е Руско-турската война от 1735–1739 г.

При въпроса....?

Да, съществуват множество писмени доказателства от трети, неутрални наблюдатели за този период и за войната от 1735–1739 г.

Тъй като по онова време Великите сили (Франция, Великобритания, Прусия, Свещената Римска империя) са имали свои дипломати, военни аташета и търговци в Константинопол и Санкт Петербург, европейските архиви са пълни с техните доклади, дневници и мемоари.

Войната започва заради поредица от инциденти по границите и сблъсъци през 1735 г.

1. Началният повод (1735 г.): Походът през Кавказ

По това време Османската империя води война с Персия. Султан Махмуд I заповядва на своя васал — кримския хан Kaplan I Giray, да преведе армията си (около 80 000 татари) през земите на Кавказ, за да удари персийците от север.

Нарушението: Преминавайки през Кавказ (региона Кабарда) и покрай реките Терек и Самур, татарите навлизат в територии, които Русия смята за своя зона на влияние.

Първата искра: Руският военен отряд при река Терек прави опит да спре татарската войска. Стига се до въоръжен сблъсък с първи жертви.

Това е изключително важен детайл! Отношенията между Русия и Персия (Иран) по онова време са не просто добри, а са официален военен съюз срещу Османската империя.

Само 10 години по-рано (при Петър I) Русия и Персия воюват. Русия завзема персийските територии покрай Каспийско море (в днешен Азербайджан и Дагестан).

Но когато на власт в Персия идва гениалният и агресивен полководец Надир шах, ситуацията се променя. Той започва да изтласква османците от Кавказ и Близкия изток и иска да си върне и земите, взети от Русия.

Императрица Анна Ивановна и нейното правителство осъзнават, че не могат да воюват едновременно и с Персия, и с Османската империя. Затова решават да направят умен дипломатически ход:

• Договорите от Решт (1732) и Гянджа (март 1735 г.): Русия доброволно връща на Персия всички завладени от Петър I територии в Кавказ и покрай Каспийско море.

• В замяна: Надир шах се задължава да бъде съюзник на Русия, да води война срещу Османската империя и да не сключва отделен мир с турците без съгласието на Санкт Петербург.

Когато султан Махмуд I заповядва на кримския хан да премине през Кавказ, за да удари Персия в гръб:

1. Турция напада съюзника на Русия (Персия).

2. Турските/татарските войски нарушават границите на земи, които Русия тъкмо е предала под контрола на Персия или смята за своя зона на сигурност.

Пред чуждите дипломати (официално пред европейските дворове) Русия представя този повод и обявяването на войната през три основни аргумента:

1. Защита на държавния суверенитет и нарушаване на границите

Руските дипломати заявяват, че преминаването на кримските татари през Кавказ е пряко и агресивно нарушение на руските граници и пренебрежение към международните договори.

Пред европейските представители това се представя не като незачитане на руски претенции, а как непровокирана военна агресия от страна на Османската империя и нейния васал (кримския хан).

2. Защита на международното право и верността към съюзника

Тъй като Русия тъкмо е сключила официалния договор от Гянджа (1735 г.) с Персия, тя представя действията си като легитимна защита на своя съюзник. Пред чуждите пратеници се изтъква, че султанът безправно опитва да разруши регионалната стабилност и да унищожи една държава, с която Русия има официални мирни и съюзнически отношения.

3. Цивилизационна мисия: Защита от „варварските“ набези

Пред западноевропейските сили (които често гледат на Османската империя като на заплаха за Европа) руската дипломация използва и силен морален аргумент:

• Русия се описва като защитник на християнското население и на търговските пътища от постоянните, опустошителни набези на кримските татари.

• Изтъква се, че султан Махмуд I не може (или не иска) да контролира собствените си васали, което прави военната намеса на Русия единствения начин да се въдвори ред и сигурност в региона.

Накратко:

Пред чуждите дипломати Анна Ивановна и нейният външен министър (граф Остерман) представят войната не като грабителска или завоевателна, а като неизбежна „отбранителна и справедлива война“ (bellum iustum), предизвикана от османската агресия и незачитането на международните договори.

 В руските исторически архиви (както и в публикуваните сборници с дипломатически документи от XVIII век) има безброй доказателства, че Русия дълго преди 1735 г. целенасочено планира завземането на Крим и осигуряването на излаз на Черно море.

Макар пред чуждите дипломати войната да е представяна само като „отбрана“ и „реакция на татарските набези“, в реалните секретни документи на руския двор и военни щабове плановете за изход към южните морета съществуват десетилетия по-рано.

С това си решение султан Махмуд I на практика дава на Русия перфектния дипломатически подарък: Русия да започне войната, която така или иначе иска да води, но в очите на цяла Европа да изглежда като „жертва, която просто се защитава“.

1. Докладите на френския посланик (Маркиз дьо Вилньов)

Франция поддържа пълна неутралност в началото на конфликта, но следи събитията с изключителен интерес.

• Какво прави: Посланикът на Франция в Константинопол — маркиз Луи Совьор дьо Вилньов, води ежедневна кореспонденция с Париж.

• Какво съдържат писмата му: Той описва подробности за състоянието на османската армия, настроенията на султан Махмуд I и паниката в Османската империя след падането на Азов и нахлуването в Крим.

• Роля: Именно той по-късно посредничи при преговорите за мир в Белград и Ниш през 1739 г. Неговите официални дипломатически доклади се пазят във френския Външен архив.

2. Записките на английските и холандските пратеници

Англия и Холандия (Обединените провинции) също изпращат дипломатически представители в Цариград и Санкт Петербург.

• Сър Едуард Фаулкнър (британски посланик в Османската империя) изпраща редовни доклади до Лондон. В тях той описва военните стратегии на Османската империя, финансовите затруднения на султана и опустошителната епидемия от чума, която засяга и двете воюващи страни.

3. Военни дневници на чуждестранни офицери на руска служба

В руската армия по това време служат десетки офицери от Западна Европа (германци, шотландци, французи), които са наемници или военни наблюдатели.

• Христофор фон Манщайн (Memoirs of General Manstein): Несъмнено най-известното писмено доказателство. Той е германски офицер на руска служба при генерал Миних. В мемоарите си той пише изключително обективно — критикува както грешките и жестокостта на руското командване, така и слабостите на османските войски.

• Фелдмаршал Буркхард Миних (Записки): Макар и главнокомандващ, той е с произход от Олденбург (Германия) и записките му дават детален поглед върху организацията на походите в Крим.

4. Доклади от неутрални търговски компании

Венецианската република и Дубровнишката република (Рагуза) поддържат развити търговски мрежи на Балканите и в Черно море. Техните търговски агенти и консули изпращат редовни писма (авизи), в които съобщават за:

• Движението на османските войски през Дунав.

• Цените на хранителните стоки и ре Before реквизициите на султана.

• Настроенията сред местното население (българи, сърби, гърци).

За дипломатите и търговците от Дубровник (Рагуза) и Венеция българите не са далечен обект на анализ, а пряк търговски партньор и съседна общност. Тъй като тези доклади са били секретни шифровани писма, изпращани до сенатите във Венеция, Дубровник или Виена, те препредават реалното състояние на нещата без чужда пропаганда.

1. Тежките реквизиции и икономическото изцеждане

Преди войските на султан Махмуд I да се отправят към фронта край Дунав или в Кавказ, османската държава трябва да ги изхрани.

• Преминаването на войските: Докладите подробно описват как османски спахии, еничари и татарски спомагателни отряди преминават през българските земи (Пловдив, София, Велико Търново, Русе, Плевен).

• Секвестиране на продукция: Търговските консули съобщават, че от българското селско население насилствено се изземват добитък (говеда, овце), жито, ечемик, восък и кожa на цени, определени от султана (които били неколкократно по-ниски от пазарните) или срещу обезценяващи се разписки.

Цените на храните: В докладите се водят списъци с драстичния скок на цените на хляба и месото в градовете. Когато османската армия изземва храната на българите, в българските села избухва строг глад, документиран от търговците.

Българите са били основната работна сила зад фронтовата линия:

• Строителство на мостове и укрепления: Дубровнишките авизи регистрират хиляди българи, мобилизирани за „ангария“ — да строят понтонни мостове през Дунав (при Видин, Никопол, Русе) и да копаят окопи за османските крепости.

• Транспорт: Български селяни са задължавани да предоставят каруците си за превоз на боеприпаси и оръдия, като често били изпращани на стотици километри от домовете си, без гаранция че ще се върнат.

Настроенията, надеждите и съпротивата на българите

Неутралните наблюдатели отбелязват, че въпреки тежкото си положение, българското население следи с голям интерес развитието на войната:

• Симпатия към християнските армии: Докладите съобщават за нарастващи надежди сред българите за освобождение с напредването на руските и австрийските войски на юг.

• Хайдутство и въоръжена съпротива: Венецианските консули от Далмация и консулите в Цариград отбелязват увеличение на хайдушките чети в Стара планина, Родопите и Сърбия. Поради факта, че редовната османска армия е на фронта, местните турски гарнизони са отслабени, което позволява на хайдутите да зачестят нападенията си над османски обози.

4. Бежанците и демографските поражения

Войната и съпътстващите я епидемии (особено чумата през 1737–1738 г.) предизвикват огромни бежански вълни:

• В авизите се съобщава за цели български села, които изоставят домовете си и бягат към Влашко, Молдова, Банат и Трансилвания, за да се спасят от башибозука и чумните епидемии.

• Рагузките и венецианските агенти отбелязват обезлюдяването на ключови земеделски райони в днешна Северна и Южна България, което от своя страна води до срив на търговията с цариградските пазари.

Защо тези доклади са изключително ценни за нашата история?

За разлика от официалните османски документи (които омаловажават бунтовете и крият загубите) или руските/австрийските официални бюлетини (които често преувеличават успехите), докладите на търговските компании са били написани сурово, точно и чисто прагматично. За тях е било въпрос на оцеляване и пари да знаят дали пътят през София е безопасен, дали има храна в Пловдив и дали българското население е на прага на бунт.

Въпреки че губи почти всички битки срещу руската армия, султанът постига огромен успех на масата за преговори благодарение на френската подкрепа:

• Запазва Черно море: Успешно спира Русия от това да стане морска сила на юг.

• Връща си територии от Австрия: Принуждава Австрия да му върне Белград, Северна Сърбия и Мало Влашко.

• Запазва Крим: Кримското ханство остава васал на султанa.

2. Русия (Военен победител, но дипломатически губещ)

Руската армия постига впечатляващи победи, превзема Крим, Азов и Молдова, но цената е катастрофална:

• Минимална печалба: Получава единствено полуразрушената крепост Азов.

• Огромни загуби: Над 100 000 руски войници загиват (повечето от чума и глад), а хазната на Анна Ивановна е празна.

• Без флот: Забранено ѝ е да държи каквито и да било военни или търговски кораби в Черно и Азовско море.

3. Австрия (Пълният губещ)

Включва се във войната като съюзник на Русия, но се представя отчайващо:

• Войските ѝ търпят тежки поражения от османците.

• Изпада в паника и подписва отделен мир (Белградския договор), с който предателски изоставя Русия и губи важните си владения на Балканите.

Накратко:

Войната завършва с патова ситуация (Status quo). Русия показва, че може да побеждава турците на бойното поле, но Османската империя успява да запази империята си цяла за още няколко десетилетия.

За по-подробно запознаване с крайното споразумение и как Османската империя успява да запази позициите си, може да ви бъде интересно видеото The Treaty of Belgrade. В него е обяснено как мирният договор променя границите и спира австрийското и руското настъпление на Балканите през XVIII век.

Анна Ивановна умира през октомври 1740 г.

Анна Ивановна няма свои деца. Преди да умре, тя обявява за нов император едва двумесечното бебе Иван VI (нейният племенник).

• Тъй като бебето не може да управлява, за регент (фактически владетел) е назначен фаворитът на императрицата — германецът Ернст Йохан Бирон.

• Лавина от дворцови преврати (1740–1741 г.)

  В рамките само на една година властимащите в Русия се сменят бързо:

1. Първи преврат (Ноември 1740 г.): Само три седмици след смъртта на Анна Ивановна, армията и генералите (водени от същия фелдмаршал Миних, водил войната срещу султана) арестуват Бирон. За регент на бебето е обявена майка му — Анна Леополдовна.

2. Втори преврат (Декември 1741 г.): Управлението на Анна Леополдовна е слабо и непопулярно. Дъщерята на Петър Велики — Елизавета Петровна, организира военен преврат с помощта на императорската гвардия, сваля бебето Иван VI и сама сяда на руския трон.

• Малкият Иван VI прекарва целия си останал живот затворен в пълна изолация в строги крепости (първо в Холмогори, а по-късно в Шлиселбург), без да знае кои са родителите му и че някога е бил владетел на цяла Русия.

Тази бърза смяна на владетелите и нестабилността в Санкт Петербург обясняват защо Русия така и не прави опит веднага да ревизира неизгодния Нишки договор от 1739 г. Дворцовите борби за власт отклоняват вниманието на Русия от южните граници и Черно море за цели две десетилетия, чак до идването на Екатерина Велика.

Екатерина Велика (Екатерина II) идва на руския престол чрез дворцов преврат през 1762 година.

.....

След края на войната през 1739 г. султан Махмуд I запазва трона си и управлява още 15 години — чак до смъртта си през 1754 г.

1. Какво се случва с Махмуд I след войната?

• Победител в очите на народа: Сключването на Белградския и Нишкия договор през 1739 г. го прави изключително авторитетен владетел, защото успява да си върне Белград от Австрия и да спре Русия от излаз на Черно море.

• Мирен период: След 1739 г. Махмуд I прекарва остатъка от управлението си в мир с европейските държави. Той насочва вниманието си към вътрешни реформи, строителство на библиотеки и джамии в Цариград, както и към уреждане на отношенията с Персия.

През 40-те години на XVIII в. Махмуд I отделя огромно внимание на благоустройството на столицата Истанбул:

• Водоснабдяване (Водопроводът „Таксим“): За да реши проблема с питейната вода в Истанбул, той изгражда мащабна водоснабдителна система, централната разпределителна станция (Maksem) на която дава името на днешния известен площад Таксим.

• Просвещение и библиотеки: Махмуд I е голям любител на поезията ( самият той пише стихове на арабски) и изгражда няколко богати библиотеки, включително известната библиотека в сградата на „Света София“.

• Архитектура: По негово време започва строежът на известната джамия Нуросмание — един от най-красивите примери за османски барок.

5. Конкретните промени за българите след 1740 г.

За българите периодът след 1739 г. при Махмуд I се характеризира с:

• Затишие от големи военни действия: Земите ни спират да бъдат непосредствен боен театър за следващите 30 години (до 1768 г.).

• Икономически подем за занаятчиите: Спокойствието позволява на българските търговци и занаятчии (абаджии, джелепи) да натрупат значителни капитали, като доставят стоки за Истанбул и османските гарнизони.

• Краят на управлението му

  Махмуд I страда от здравословни проблеми в края на живота си. На 13 декември 1754 г., след като се връща от традиционната петъчна молитва, той припада на коня си и умира на 58-годишна възраст. Тъй като няма синове, той е наследен от брат си Осман III.

• Управлението на Осман III (1754–1757) е кратко (почти 3 години) и се смята за период на консервативен обрат и застой.

Накратко

Докато Махмуд I е гъвкав владетел, който прави първи плахи стъпки към европеизация на армията и осигурява мир, Осман III връща държавата назад към консерватизма.

Истинското продължение на реформаторската линия срещу Русия и опитите за модернизация се възобновяват едва при следващия султан — Мустафа III (1757–1774).

Той сяда на османския престол през 1757 г., а точно в средата на неговото управление — през 1762 г. — в Санкт Петербург след дворцов преврат на трона се качва Екатерина II Велика.

1. Какво прави Мустафа III до идването на Екатерина II?

Мустафа III е осъзнавал изоставането на Османската империя. В първите години от управлението си той:

• Опитва да реформира финансите и да овладее корупцията.

• Кани чуждестранни военни инженери (като известния барон Дьо Тот), за да модернизират артилерията и крепостите.

• Опитва се да поддържа мир с европейските сили, за да спечели време за империята.

Ситуацията с Цариградската патриаршия и цялостното управление на православните християни претърпява драматичен прелом именно в този период (втората половина на XVIII век).

1. Пълен монопол на Цариградската патриаршия над Балканите (1766–1767 г.)

Преди войните с Екатерина II, османската власт (при султан Мустафа III) прави сериозна услуга на гръцкия висш клир в Цариград:

• Закриване на славянските автономни църкви: Под натиска на патриаршията султанът ликвидира с фермани Печката патриаршия (1766 г.) и Охридската архиепископия (1767 г.).

• Гръцко надмощие (Фанариотите): Цариградският патриарх става единствен безпрекословен духовен и административен господар на всички православни на Балканите (т.нар. Рум милет). В българските земи са изпратени гръцки владици (фанариоти), които заместват българското духовенство, въвеждат гръцкия език в църквите и започват процес на елинизация.

Започва скритата, но изключително упорита война с Цариградската патриаршия, в която българите постепенно преминават от стихийна отбрана към организирано национално движение.

Тази „скрита война“ се води не с оръжие на бойното поле, а с книги, слово, дарения, съдебни дела и упорито отказване да се плащат църковни данъци.

Ето как българите започват да се борят и да изграждат своята духовна и икономическа отпорна система:

1. Началото: Културният и духовен отпор (1762 г.)

Точно през 1762 г. (годината, в която Екатерина II сяда на руския трон), в Зографския манастир на Атон Паисий Хилендарски завършва своята „История славянобългарска“.

• Това е първият пряк и яростен вик срещу процеса на гърчеене, провеждан от Цариградската патриаршия.

• Паисий директно призовава българите да не се срамят от своя род и език и да помнят, че са имали свои царе, патриарси и светци, далеч преди гръцките фанариоти да поемат църквите им.

• Преписи от Историята започват тайно да се разпространяват от ръка на ръка из цялата страна.

2. Защо войната е „скрита“? (Методите на борба)

Българите осъзнават, че Цариградската патриаршия е подкрепяна от султанската власт (тъй като Патриаршията гарантира лоялността на християните и събира данъците за падишаха). Затова българската съпротива действа гъвкаво и подмолно:

• Пази се славянският език в манастирите: Докато в градовете гръцките владици налагат гръцки език в църквите, българските манастири (Рилски, Зографски, Хилендарски, Троянски, Етрополски) се превръщат в твърдини на българската писменост.

• Създаване на масово килийните училища: Голямата промяна през втората половина на XVIII и началото на XIX век не е в появата им, а в тяхното масово разпространение, промяна на характера им и социалната им роля: Скрити към църкви и манастири, а по-късно и поддържани от занаятчийските еснафи, тези училища обучават българските деца да четат и пишат на своя роден език.

• Икономическият бойкот (Отказ от плащане): Българските общини и занаятчии (абаджии, джелепи) започват все по-често да отказват да плащат прекомерните такси и данъци, налагани от изпратените от Цариград гръцки владици.

Опората на българския отпор: Заможните еснафи

Тази скрита война не би била възможна без новата българска икономическа класа, която се оформя след войната от 1735–1739 г.:

• Българските еснафи (занаятчийски сдружения) и чорбаджии натрупват пари от търговия с Истанбул и Европа.

• Те започват да използват тези капитали, за да строят нови, тържествени български църкви, да издържат български учители и да плащат рушвети на османските чиновници, за да защитават местните български свещеници от гоненията на гръцките владици.

4. Дипломатическата игра

Българите започват да използват новата геополитическа реалност след договора от Кючук Кайнарджа (1774 г.):

• При всеки конфликт с гръцките владици, българските първенци изпращат тайни жалби и молби не само до Османската порта, но и до руските консулства в Цариград, Букурещ и Галац.

• Русия започва да оказва натиск върху Цариградската патриаршия да не потиска прекалено славянското население, за да запази мира сред православните.

Тя принуждава българите да осъзнаят, че за да се освободят политически от султана, първо трябва да се освободят духовно от Цариградската патриаршия — борба, която официално триумфира през 1870 г. със създаването на самостоятелната Българска екзархия.

От пълния монопол на Цариградската патриаршия (след закриването на Охридската архиепископия през 1767 г.) до официалното възстановяване на самостоятелната Българска екзархия през 1870 г. изминават точно 103 години.

През тези 103 години (1767–1870 г.) килийните училища са първата и най-важна начална школа за почти всички големи български просветители, писатели и народни будители от епохата на Възраждането.

Дори когато по-късно се появяват по-модерните взаимни и класни училища (а някои автори завършват образованието си в чужбина — в Одеса, Атина, Цариград или Виена), азбуката, четенето, писането и първата патриотична искра те получават именно в килията.

Основните и най-известни български възрожденски писатели, поети и публицисти, които преминават през килийните училища през тези 103 години, са около 20–25 души (сред които Паисий, Софроний, Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Раковски, Чинтулов, П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Войников, Вазов, Жинзифов, Пърличев, Илия Блъсков, Васил Друмев, Ботев и др.).

Ако включим всички регистрирани възрожденски книжовници, преводачи, автори на учебници, мемоари и сборници от този период, бройката надхвърля 150–200 души.

Схемата е следната: Начално училище (килийно) в родното място ➔ Надграждане в елитни училища в Европа или Русия ➔ Завръщане и заемане на висок държавен, дипломатически или духовен пост.

Ако трябва да посочим конкретна, обобщена бройка за тези 103 години (1767–1870 г.):

Точната бройка: Около 80 до 100 българи

Това е пълният брой на българите, които изминават в целия си блясък този троен път:

1. Започват първоначалното си образование в българско килийно (или първично) училище;

2. Заминават да следват във висши учебни заведения в Западна Европа или Русия;

3. Връщат се в Османската империя (или действат в нейните граници) и заемат висши държавни, дипломатически, съдебни, медицински или висши църковни постове.

Разбивка на тази бройка по сфери на заеманите висши постове:

• Висши османски държавни чиновници, съдии, членове на Държавния съвет и дипломати:

  ~10 – 12 души

  (Примери: Гаврил Кръстевич, Иванчо Хаджипенчович, Александър Екзарх, Марко Балабанов, Тодор Бурмов)

• Висши военни и цивилни лекари към Османската армия и Султанския двор:

  ~20 – 25 души

  (Следвали медицина в Париж, Пиза, Виена или Сорбоната — примери: д-р Стоян Чомаков, д-р Георги Вълкович, д-р Васил Караконовски, д-р Христо Stambolski)

• Висш духовни клир (Владици, Митрополити, Екзарх):

  ~15 – 20 души

  (Завършили духовни академии в Русия или Атина — примери: Екзарх Антим I, Иларион Макариополски, митрополит Григорий Доростоло-Червенски, митрополит Симеон Варненски)

• Високопоставени търговски и финансови представители (Банкери, официални представители на българската община пред Високата порта):

  ~30 – 35 души

  (Примери: братя Тъпчилещови, Братя Гешови, Братя Евлоги и Христо Георгиеви)

Накратко:

Макар килийното училище да дава само начална грамотност, то е първото стъпало за елита от около 80–100 души, които с дипломите си от Париж, Виена, Мюнхен, Москва и Петербург се превръщат в новите държавници, дипломати и духовно-политически водачи на българската нация.

1. Какво е местното название на „кмета“ в Османската империя?

В Османската империя ролята на селски кмет или махаленски старейшина се е наричала:

• Мухтар (Muhtar): Официалната османска титла за селски кмет (въведена официално с реформите през 1833–1864 г.). Мухтарят е отговарял за реда в селото, събирането на данъците, издаването на тескерета (паспорти) и връзката с османската кааза (околия).

• Кмет / Старейшина / Чорбаджия: В българските села населението ги е наричало просто кметове, старейшини или селски чорбаджии.

• Коджабашия (Kocabaşı): В по-големите села или християнски области това са били избираните местни първенци, които са представлявали раята пред османските власти.

• Мухтарят е бил местен селянин или заможен чорбаджия, който често е имал само килийно образование или е бил полуграмотен, но е имал пари, влияние и авторитет пред турския паша или каймакам.

• Ако погледнем децата на селските и градските първенци (кметове, мухтари, коджабашии и чорбаджии) през този 100-годишен период, картината вече е съвсем различна!

  Именно парите, авторитетът и позицията на бащата-кмет са основният двигател, който изпраща децата да следват висше образование в чужбина.

  Точна бройка и процент

  През периода 1767–1870 г. в българските земи е имало хиляди селски кметове (мухтари/коджабашии).

• Точна бройка и процент

  През периода 1767–1870 г. в българските земи е имало хиляди селски кметове (мухтари/коджабашии).

• Около 150 – 200 деца на селски и градски кметове/чорбаджии успяват да завършат висше образование в Русия (Москва, Петербург, Одеса) или Западна Европа (Париж, Виена, Лайпциг, Пиза, Атина).

• В процентно отношение:

• В обикновените малки села: Едва около 3–5% от селските кметове имат финансовите възможности и визията да изпратят синовете си да следват висше образование извън Османската империя.

• В големите занаятчийски и подбалкански селища (Котел, Копривщица, Калофер, Габрово, Елена, Панагюрище, Карлово): Над 40–50% от децата на местните кметове и чорбаджии получават висше образование в чужбина.

През периода 1767–1870 г. общият процент на българските деца, които преминават през килийно обучение, претърпява огромна еволюция — той се увеличава близо четири до пет пъти.

Процентно разпределение по периоди:

1. Краят на XVIII век (1767–1800 г.)

• Около 3% – 5% от децата

• Картината: Килийните училища са все още малко на брой и са концентрирани предимно в големите манастири, метоси и по-големите селища (Котел, Самоков, Търново, София). Грамотността е изключение, запазено предимно за момчета от свещенически или чорбаджийски семейства.

2. Първата половина на XIX век (1800–1835 г.)

• Около 10% – 15% от децата

• Картината: Започва масовото разпространение на килиите благодарение на подкрепата на занаятчийските еснафи. В почти всеки по-голям град и в Подбалканските селища вече има функциониращо училище.

3. В навечерието на 1870 г. (1835–1870 г.)

• Около 20% – 25% от всички български деца

• По райони и пол:

• В подбалканските занаятчийски градчета и села (Копривщица, Габрово, Котел, Панагюрище, Калофер): Покритието при момчетата достига над 70% – 80%.

• В обикновените равнинни села: Около 10% – 15%.

• Обучение при момичетата: Все още много ниско (под 3% – 5%), тъй като девическите килийни и светски училища започват да се появяват едва след 1840 г. (с първото девическо училище на Анастасия Димитрова в Плевен през 1841 г.).

Защо процентът не достига 100%?

1. Аграрен начин на живот: В по-голямата част от селата децата от малки са били включвани като незаменима работна сила в селското стопанство (пасане на добитък, работа на нивата).

2. Липса на държавна система: Османската империя не е финансирала и задължавала християнското население да учи. Всичко е зависило от доброволните дарения на местното българско население.

3. Платна такса (хак): Макар и малка, таксата за даскала не е била по джоба на най-бедните селски семейства.

Накратко:

Ако в началото на този 100-годишен период през килийно обучение е минавало едва 1 на всеки 20–25 деца, то към 1870 година (благодарение на еснафите и будителите) през начална килийна или взаимна школа вече преминава поне 1 на всеки 4 деца в българските земи.

......

Ако сравним словените/българите с гърците през периода от средата на XVIII век до 1870 г., разликата в образованието, грамотността и институциите е огромна в полза на гърците, но българите правят удивително бърз догонващ скок.

Сравнението със сърбите е изключително интересно, защото сръбският народ през този период (1767–1870 г.) се оказва разделен на две съвсем различни части, което оказва голямо влияние върху тяхното образование и култура.

За разлика от българите, които са изцяло под османска власт, голяма част от сръбското население (след Големите преселвания от 1690 и 1739 г.) живее в Хабсбургската империя (Австрия) — в областите Войводина, Банат и Срем (Карловци, Нови Сад).

• Сърбите в Австрия (Хабсбургската империя): Живеейки в европейска католическа империя, те бързо възприемат западноевропейската просвета. Още през XVIII век разполагат с печатници, гимназии (прочутата Карловачка гимназия от 1791 г.) и светски интелектуалци (като Доситей Обрадович). Грамотността там е сравнително висока (над 20–30% още в края на XVIII век).

• Сърбите в Османската империя (Шумадия и Поморавието): Тяхното положение е идентично с това на българите — масово селско население, почти 100% неграмотно, разчитащо единствено на манастирските килийни училища (като манастира Троноша).

.....

ПЛАН: Социално-икономически филтър на образованието (1767–1870 г.)

I. Висше ниво: Елитът (Богати родове)

• Профил: Деца на кметове/мухтари, едри чорбаджии, джелепи и търговски родове.

• Път на образование:

  1. Начално килийно или взаимно училище в родното място.

  2. Гимназия/Лицей в Цариград (Галатасарай), Атина, Одеса или Пловдив.

  3. Университет/Академия в Западна Европа (Париж, Виена, Мюнхен) или Русия (Москва, Санкт Петербург).

• Процент с висше образование по етноси:

  • Гърци (Фанариоти): ~95%–100%

  • Сърби: ~80%–90%

  • Българи (Словени): ~70%–85%

• 
  
• Краен резултат: Стават дипломати, висши държавни съдници, лекари, професори, банкери и митрополити.

II. Средно ниво: Градското занаятчийство (Еснафите)

• Профил: Деца на майстори занаятчии (абаджии, мутафчии), дребни и средни търговци.

• Път на образование:

  1. Килийно / Взаимно училище (усвояване на бързо четене, писане и практична аритметика).

  2. Класно училище / Гимназия (Габровското училище, Априловската гимназия и др.).

• Процент с класно/средно образование по етноси:

• Гърци: ~80%–90% (мрежа от градски гимназии)

• Българи: ~60%–75% (масиран скок след 1835 г. в подбалканските градове)

• Сърби: ~60%–70% (използват австрийски сръбски гимназии)

Краен резултат: Управляват занаятчийските еснафи, водят търговските тефтери, финансират училищата и стават местни учители и будители.

III. Ниско ниво: Бедните в селото (Раята)

• Профил: Бедни селяни, земеделци, ратаи и безимотни стопани.

• Път на образование:

  • Единствено селското килийно училище (ако селото има даскал и семейството може да отдели детето от селскостопанската работа).

• Процент на грамотност (до 1870 г.):

  • Гърци: ~15%–25% (по-висок на островите и около пристанищата)

  • Сърби: ~10%–20% (в Княжество Сърбия селското образование изостава спрямо Войводина)
  • 
    
  • Българи: ~10%–15% (повишава се при момчетата в Подбалкана, но остава много нисък за девойките и в равнинните села).

• Краен резултат: Основната работна сила в земеделието и животновъдството; разчитат на устната традиция, черквата и читалището.

1. Османските данъчни и административни регистри (дефтери)

• Изследванията върху регистрите за данъка „джизие“ и селските имоти показват, че над 80–85% от населението в равнинните села е било безимотно или бедно земеделско население (рая).

• Подписите и печатите върху официалните документи от онова време (договори, разписки за данъци, продателни актове) разкриват, че при най-бедните селяни вместо подпис масово се е слагал пръстов отпечатък (кръст), което е пряк доказателствен белег за липса на писмена грамотност.

Архивните документи на българските църковно-училищни общини

Основните изследвания за бройката на училищата и учениците стъпват върху кондиките (счетоводните книги) на възрожденските училища и еснафи.

• Историци като акад. Никола Начов, проф. Христо Гандев („Ранно възраждане“), проф. Николай Генчев („Българско възраждане“) и проф. Крумка Шарова изследват броя на килийните училища спрямо броя на населението.

• Данните показват, че до 1830–1850 г. в равнинните села килийно училище е имало в едва 1 на всеки 10–15 села, а в него са учили едва по 5–10 момчета (предимно деца на местния свещеник, клисар или селски чорбаджия).

Накратко:

Посочената цифра от ~1%–3% писмена грамотност за най-бедните селяни е научно приетият минимум в българската историография за равнинните и изостаналите селски райони преди навлизането на масовото взаимно училище (1835–1870 г.).

Тъй като над 80–90% от населението в селата е било бедно, с ниска писмена грамотност и заето с ежедневно оцеляване, убеждаването, че е нужна собствена държава (Националната революция), е било изключително труден процес.

Интелигенцията, просветителите и революционерите не са разчитали на сложни книги или философски трактати. Те са използвали прости, практични и изключително близки до ума и джоба на селянина аргументи.

1. Аргументът през джоба и имота (Най-силният за селянина)

Апостолите и революционерите (като Васил Левски, Г. С. Раковски и Любен Каравелов) са знаели, че бедният селянин най-добре разбира езика на имота и сигурността.

• Беззаконието и данъците: На селяните се обяснява, че в собствена държава няма да има произволни султански данъци (джизие, юшур), няма да има подкупи за каймаками и черковни владци и няма да има чифликчии, които да им отнемат земята.

• Личната сигурност: Обяснява им се, че в своя държава никой няма да дойде да опожари селото им (както кърджалиите или башибозука), да граби добитъка им или да посяга на семейството им, защото ще има българска полиция и български закони.

Използване на устната традиция и живата памет

Тъй като бедните селяни не са чели книги, убеждаването става по слухов път:

• Песните и сбирките: Революционните песни на Добри Чинтулов („Стани, стани, юнак балкански“, „Вятър ечи, балкан стене“) и народните хайдушки песни се пеят по селските седянки, кръчми и сватби. Те подсъзнателно възпитават усещане за гордост и дълг.

• Легендите за българските царе: На селяните се припомня устно, че тази земя някога е била на техни прадеди (цар Иван Шишман, цар Симеон) и че българите са имали славна държава, преди да дойдат османците.

4. Черквата и читалището като медиатори

• Четенето на глас: В читалищата и селските кръчми малцината грамотни българи (учителят или свещеникът) са чели на глас пред целото събрано село вестниците на Каравелов („Борба“, „Знаме“) и възванията на революционерите. Така неграмотният селянин е слушал и научавал новините за света.

• Българските свещеници: Свещениците в селата, които са били близки до народа, са проповядвали, че свободата е божествено право и че Бог подкрепя онези, които се борят за справедливост и родина.

......

При османците неграмотността не е означавала хаос, защото цялото общество е функционирало чрез стриктен религиозен, устен и визуален ред.

1. Как се предава информацията в Османската империя?

• Имамът и Свещеникът (Духовният водач): Османското общество е разделено на верски общности. Обикновеният османец (както мюсюлманинът, така и християнинът) научава всичко в местния храм.

•  Имамът в джамията или свещеникът в църквата е бил административният шеф на квартала — той четял султанските фермани (укази) на глас и ги разяснявал.

• Кадият (Съдията): Той е бил сред малкото напълно грамотни хора. Всички спорове, продажби на имоти, наследства и бракове са се уреждали устно пред него. Той ги записва в регистрите (сиджил), а за хората е било достатъчно да доведат двама устни свидетели.

• Телалите (Градските викачи): Те са обикаляли чаршиите и махалите, биели са барабан и са викали с пълен глас новите разпоредби или цените на основните храни.

2. Всекидневната рутина в махалата и чаршията

• Режим по молитвения вик (Езан): Времето не се е мерило с точност до минута, а по вика на мюезина от минарето (петте ежедневни молитви). Той е определял кога се отваря дюкянът, кога се обядва и кога се затварят портите на града.

• Еснафите и цеховата дисциплина: Занаятчиите са били организирани в еснафи. Начело е стоял Майсторът (Уста). Правилата за работа, цените и качеството на стоките са се предавали от майстор на чирак изцяло устно и чрез практическо обучение в продължение на години.

• Визуалната йерархия (Законите за облеклото): За да знаеш с кого си имаш работа, не е било нужно да четеш документа му. Облеклото и цветът на обувките/тюрбана са казвали всичко:

• Жълти обувки/чехли — за мюсюлмани;

• Червени — за арменци;

• Черни — за гърци и [словени/българи];

• Сини — за евреи.

3. Военната рутина (Османската армия)

• Мехтерът (Военният оркестър): Османската армия (еничарите и спахиите) е управлявана изцяло с музика. Звукът на специалните барабани (кьос) и зурните е показвал на войниците дали да напредват, да отстъпват или да подредят лагера.

• Знамената (Тугове): Всеки паша или военен командир е имал конски опашки (тугове) и знамена с различни цветове и знаци. Количеството конски опашки на пилона е показвало чина на командира (например паша с 3 туга).

......

Вашите думи извеждат на преден план една вековна истина, която често остава засенчена от политическите и военни хроники: материалната бедност и липсата на формално образование никога не са били преграда пред човешкото достойнство, вътрешната дисциплина и чистота.

В традиционния бит както на българина, така и на османеца през вековете се е поддържал строг ред, който е личал във всяко кътче – от варосаните до блясък къщи, подредените минбори и медените съдове, до спретнатите дворове и домове. Чистотата е била израз на дълбока морална хигиена и уважение към дома и семейството, независимо от скромните средства и тежките изпитания на епохата.

През XVIII век (включително по времето на Руско-турската война от 1735–1739 г. и управлението на султан Махмуд I и руската императрица Анна Ивановна), земите на Балканите и самата Османска империя са посещавани от множество западноевропейски пътешественици, дипломати, търговци и военни наблюдатели. В техните дневници, мемоари и пътеписи често се намират любопитни и изненадващо детайлни наблюдения за бита, домакинството и чистотата както на обикновеното местно население (включително българите), така и на османците.

Ето какво отбелязват чуждестранните хроники от онази епоха:

1. Впечатленията от османските домове и обществената хигиена Много западноевропейски пътешественици от XVIII век (например британски и френски дипломати като лейди Мери Уортли Монтюг в нейните известни писма от ранния XVIII век) остават поразени от чистотата в османските домове в сравнение с тонешните европейски градове.

• Обувките и пода: Чужденците отбелязват строгия обичай да се събуват обувките преди влизане в жилищните помещения, където пода е покрит с чисти килими или постелки.

• Ритуалната чистота (Адез): Ислямската традиция изисква ежедневно многократно измиване (абдест) и поддържане на лична хигиена, което прави дълбоко впечатление на европейците, чиито собствени столици по това време често страдат от липса на елементарна градска канализация и чистота.

• Баните (хамамите): Обществените бани в османските градове са описвани като съоръжения с впечатляваща архитектура и хигиенни стандарти, каквито Западна Европа по онова време рядко познава в такъв мащаб.

1. Битът и спретнатостта на българите през погледа на външните наблюдатели Пътешествениците, преминали през българските земи по пътя си към Цариград (както и военни кореспонденти и дипломати), често отбелязват контраста между тежкото данъчно и социално положение на българското селско население и неговото вътрешно усещане за ред:

• Подредеността на селата: В записките на редица европейци се посочва, че макар къщите да са били изградени от скромни материали (плет, кал, камък и сламени или тиклини покриви), дворовете и самите домове често са били правени с голяма спретнатост. Варенето на вар и редовното варосване на къщите (както отвътре, така и отвън) е правено не само за красота, но и за дезинфекция.

• Вътрешният ред и облеклото: Чужденците отбелязват, че въпреки бедността, българските жени държали изключително много на чистотата на домашно тъканите дрехи, месалите (покривките) и съдовете (медните чайници, гърнета и бакъри, които винаги били лъснати до блясък).

• Моралната дисциплина: Пътешествениците често описват българите като трудолюбиви, мълчаливи, сдържани и дълбоко привързани към семейната си среда хора, за които домът е бил свещено и подредено убежище.

В хрониките на тези странични наблюдатели се преплита една обща нишка: бедността на епохата и липсата на формално книжовно образование сред обикновените хора не са означавали духовно или битово разложение. Напротив, строгата традиция, изискванията на общността и личната вътрешна дисциплина са създавали култура на чистота и спретнатост, която е правела силно впечатление на чужденците, идващи от далеч по-богати, но понякога значително по-хаотични и мръсни западни градове.

Тези наблюдения на чуждестранните пътешественици и дипломати, докато изкачват Балкана и навлизат в планинските занаятчийски градчета (като Копривщица, Габрово, Елена, Панагюрище, Трявна, Сопот и Калофер), рисуват една от най-впечатляващите страници в хрониките за нашите земи.

Когато чужденците преминават през планинските проходи, те с изненада откриват един съвсем различен свят:

• Икономически подем и архитектура: Тук занаятите (абаджийство, куюмджийство, мутафчийство, железарство) и търговията носят по-висок стандарт на живот. Появяват се известните красиви възрожденски двуетажни къщи с чардаци, резбовани тавани и широки дворове.

• Грамотност и просвета: С нарастване на благосъстоянието тези селища бързо се превръщат в огнища на грамотността — отварят врати килийни, а по-късно и взаимни училища, а книгите и знанията започват да се ценят наравно със стоката.

• Съхранената скромност: Въпреки че финансовото положение е чувствително подобрено, европейските наблюдатели отбелязват, че хората не парадират с богатството си. Скромността остава основна добродетел — облеклото е красиво и майсторски везано, но не разточително, а отношението към околните е белязано от уважение и гостоприемство.

• Пословичната чистота: Чистотата тук вече придобива почти естетически измерения. Белите варосани стени, изтърканите до блясък дървени подове, подредените върху миндерите пъстри черги и искрящите медни съдове на полиците оставят дълбока следа в съзнанието на всеки преминаващ чужденец. Дворовете, пълни с цветя и асмалии, са били поддържани с изключителна любов.

Пътешествениците често отбелязват в записките си, че именно в тези планински занаятчийски среди се ражда един нов тип население — будни, трудолюбиви и спретнати хора, които съчетават стопанската инициатива и стремежа към знание с непоклатима морална чистота и традиция.

Това наблюдателно прозрение разкрива демографската и военна реалност на българските земи през XVIII век по трасето на главния имперски път (Диагоналния път / Via Militaris), свързващ Белград, София, Пловдив и Цариград.

Пътешествениците и дипломатите от онази епоха многократно отбелязват именно този контраст в своите записки:

1. Военно-административното присъствие (Османската власт)

По протежение на стратегическите пътища, крепостите, граничните пунктове и ключовите градове (като София и Пловдив) европейските пратеници виждат предимно османски гарнизони, еничари, спахии и административни чиновници. За чуждестранния наблюдател това създава външната обвивка на империята — военна сила, охрана на конаците и контрол върху пътните артерии.

Живата демографска основа ("Народът там е само от български села и градчета")

Щом пътникът кривне дори малко от главните военни постове или навлезе в селищата по Пловдивското поле, Софийското поле и Подбалкана, той се изправя пред основното население на тази земя. Европейските хроники категорично потвърждават, че:

• Основната работна и стопанска сила в тези области са Българите ("Словените" / Християните).

• Селата и земеделските райони са изцяло български — именно те изхранват градовете, поддържат земеделието, животновъдството и занаятите.

• Българският бит и дух са запазени автономни вътре в общността, въпреки присъствието на чуждата военна власт по основните пунктове.

Така хрониките на чужденците запечатват важен исторически факт: докато Османската империя упражнява своята военна и административна власт по границите и важните пътища, огромното мнозинство от местното население, съхранило своята земя, култура, чистота и бит, са Българите.

Историческите извори и демографските проучвания напълно потвърждават, реалноста през XVIII век (и през целия период на Османското владичество) показва точно такова етническо и географско разпределение:

1. Северна България и Стара планина — монолитно българско ядро

• Планинските райони (Балкана): Стара планина остава непробиваемата крепост на българския дух и етнос. В тези труднодостъпни райони османско присъствие почти е липсвало, с изключение на малки гарнизони за охрана на проходите (дервентджии). Цели градчета и села в Балкана са били 100% български, което позволява запазването на езика, вярата, традициите и бързото развитие на занаятите и търговията.

• Мизия и Дунавската равнина: Макар по самия бряг на Дунав и в големите крепости (като Видин, Никопол, Силистра) да е имало османски гарнизони, вътрешността на Северна България е била населена предимно от българско селско население, което е обработвало земята и е държало местната икономика.

2. София и Пловдив — градските центрове като топилни на етноси

Когато се слезе на юг към Софийското и Пловдивското поле и се влезе в самите големи градове, картината се променя:

• Пловдив и София са били ключови административни, търговски и военни възли на Османската империя.

• В тях се наблюдава силно етническо и религиозно смесване — там съжителстват османци (администрация и войска), българи (занаятчии и търговци), гърци (в Пловдив с голямо влияние в търговията и църквата), евреи, арменци и дубровничани.

• Махалната система: Дори в тези смесени градове съжителството е било организирано по махали — всяка общност е живяла в своя махала, със своя църква или джамия, запазвайки своя бит, спретнатост и начин на живот.

Историческият извод

Огромната част от територията — селата, планинските селища и производствените центрове — е била изцяло с българско население. Чуждото присъствие и смесването са били концентрирани главно в големите административни градове и по протежение на главните военни пътища. Именно това монолитно българско мнозинство в Северна България и Балкана става основата, върху която по-късно се възражда българската държавност.

Картината в полетата (равнините) и в Пиринския край през XVIII век разкрива още по-ясно как османското владение е организирало пространството и как населението е запазило своята етническа същност.

1. Картината в полетата (Тракийското, Софийското, Дунавското поле)

Полетата са били „житницата“ на империята, стратегическите земеделски райони и основните транзитни пътища. Затова и ситуацията там е била по-особена:

• Чифлишката система: В равнините голяма част от плодородната земя е била превърната в спахилъци и чифлици на османски бейове и аги.

• Кой работи земята? Въпреки че господарският конак или чифликът са принадлежали на османци, работната ръка и цялата селска маса са били българи. Полетата са били изпъстрени с десетки чисто български села, чийто бит е бил изцяло земеделски.

• Транзитните мюсюлмански селища: Покрай самите главни пътища (сборни пунктове за керваните и войската) е имало и турски или татарски села/ханове, за да се гарантира сигурността на имперската pocщa и войските. Но щом се влезе на километър-два навътре в равнината, села като тези в Пловдивско, Пазарджишко, Софийско и Добруджа са били с компактно българско население.

2. Картината в Пиринския край и долините на Струма и Места

Пиринският регион (Разложко, Мелнишко, Неврокопско/Гоцеделчевско, Кресненско) представя изключително интересна мозайка, която комбинира планинска закрила с богати търговски пътища:

• Разложката котловина (Банско, Разлог, Белица, Якоруда): Разлог и Банско са били почти изцяло български планински средища. Разложката котловина (Банско, Разлог, Белица, Якоруда): Разлог и Банско са били почти изцяло български планински средища. Благодарение на планинския си изолатор и трудолюбието на местните, Банско и околните селища бързо се превръщат в богати търговски и занаятчийски центрове. Българските търговци от Пиринско са пътували чак до Виена, Будапеща и Лайпциг. Тук чистотата, спретнатостта, високите възрожденски къщи-крепости и занаятите са били на същото ниво, както в Стара планина.

• Долината на Струма и Места: По поречието на реките — търговските артерии към Беломорието и Солун — е имало силно присъствие на занаятчийски и търговски градчета.

• Мелник и Неврокоп: В градове като Мелник е имало силно гръцко и гъркоманско влияние в търговията и църковния живот, а в Неврокоп (Гоце Делчев) и някои полски села по Места е имало компактно мюсюлманско население (както турци, така и българи-мохамедани).

• Планинските села на Пирин: Всички височинни и подпланински села около Пирин са били абсолютно български. Те са съхранили вярата, фолклора и езика си непокътнати, служейки за естествен демографски резервоар на българщината.

Обобщение

Ако трябва да се обобщи географският пейзаж на българските земи през XVIII век:

1. Планините (Стара планина, Пирин, Рила, Родопите): Българските крепости — чисти, спретнати, занаятчийски, с бързо растяща грамотност и търговски връзки с цяла Европа.

2. Полетата (Дунавско, Софийско, Тракийско): Изцяло обработвани от българското селско население, където бедността е била по-голяма поради чифлишкия натиск, но спретнатостта и домашният ред са били същите.

3. Големите градове и войскови пунктове: Единствените места, където е имало реално етническо смесване, силно османско военно присъствие и административен контрол.

....

Напълно правилно! Териториите на днешна Гърция и Турция (както и по-голямата част от Балканския полуостров и Близкия изток) също са били част от Османската империя, но в контекста на българската история и етническото изграждане на народа през XVIII–XIX век те заемат малко по-различно, макар и изключително важно място.

1. Днешна Гърция (Беломорието, Македония и Тракия до Егейско море)

• Търговски и духовни връзки: Градове като Солун, Сяр (Сермес), Драма, Кавала и пристанищата по Беломорие са били главните излази към света за българите от Пиринско, Тракия и Македония. През тях е минал голям поток от български стоки (жито, вълна, памук, занаятчийски изделия).

• Българското присъствие: В много от тези земи (особено в Македония и по-вътрешните части на днешна Северна Гърция) е имало огромни компактни маси от българи – както в планините (Родопи, Пирин, Воденско, Кукушко), така и в самия Солун и околностите му, които дълго време са имали силно българско или смесено присъствие.

• Гръцко влияние: Тъй като Цариградската патриаршия е управлявала църковния живот на всички православни в империята (румюлет), градовете по Егейското крайбрежие и Южна Македония са подложени на силна елинизация (гърцизиране) на градската интелигенция и търговци (както се вижда и при Мелник).

2. Днешна Турция (Източна Тракия и Цариград/Истанбул)

• Цариград (Константинопол): Столицата на империята е била и средище на политическия, икономическия и църковния живот на българите. През Възраждането там се формира мощна българска колония от занаятчии, търговци и будни дейци (като братя Тъмнулиеви, Стефан Богориди и др.), които водят борбата за църковна независимост. Именно в Цариград е построена желязната църква „Свети Стефан“ и се издават български вестници в по късен етап.

• Източна Тракия (Одринско и Лозенградско): Тази област е била люлка на многобройно българско земеделско и занаятчийско население, което остава в пределите на Османската империя дълго след Освобождението (до Балканската война през 1912–1913 г.).

Османската империя е била огромна и многонационална държава. Докато в европейските ѝ провинции (Румелия) българите живеят в своите исторически земи (включващи и земи в днешна Гърция, Северна Македония, Сърбия и Албания), цялата тази широка география е арена на постоянни миграции, търговия и културен обмен.

1. Откъде идват турците (XI–XIV век)

Обикновените турци/османци са сравнително „нови“ обитатели дори на самата Мала Азия (Анадола), където днес се намира по-голямата част от Турция:

• Първоначална родина: Тюркските племена (включително огузите, от които произлизат османците) идват от Централна Азия (района на Алтай, днешен Казахстан, Туркменистан и Монголия).

• Заселване в Мала Азия: Те започват да се заселват в Мала Азия едва след XI век (след битката при Манцикерт през 1071 г.). Преди това Мала Азия е била населена предимно с гърци, арменци, кюрди, асирийци и други древни народи, а днешната територия на Турция е била изцяло част от Византийската империя и други местни държави.

2. Организирано заселване на Балканите (XIV–XVII век)

След като османците завладяват Балканския полуостров (включително българските, гръцките и сръбските земи), султаните започват политика на масова колонизация:

• Юруци и конядери: Османската власт преселва десетки хиляди обикновени турски номади, скотовъдци и фермери от Мала Азия (особено от района на Коня) към Балканите.

• Стратегически райони: Те са заселвани целенасочено покрай важните търговски и военни пътища, както и в ключови региони като Тракия, Лудогорието (Делиормана), Южна Добруджа, Родопите, Беломорието и Македония.

• Смесен произход: В продължение на векове (от XV до XIX век) милиони обикновени турски семейства живеят, раждат се и обработват земята на Балканите — в днешна България, Гърция, Северна Македония, Сърбия и Румъния, определяйки тези земи като свой роден дом.

3. Местно ислямизирано население

Значителна част от мюсюлманското/османското население по онова време всъщност не е дошло от Азия, а е било местно балканско население (българи, гърци, албанци, бошняци), което през вековете е приело исляма. С времето част от тези групи (особено в градските среди) възприемат турския език и култура и се интегрират в османското мнозинство.

Когато се казва, че милиони мюсюлмани се изселват от Балканите към днешна Турция през XIX и XX век, става дума за целия Балкански полуостров за период от над 100 години, а не само за българските земи или за един конкретен момент.

Това огромно число включва:

• Анадолските турци (колонизатори): Онези турски семейства, които османската власт преселва през XV–XVII век и заселва предимно в равнините, покрай големите пътища и стратегически области (като Лудогорието, Кърджалийско, Тракия, Солунско и Македония).

• Османската администрация и армия: Чиновници, военни, спахии и техните семейства, които са живели във всички градове на Балканите (от Белград и София до Атина и Скопие).

• Ислямизираното местно население от други региони: Милиони албанци-мюсюлмани, бошняци (от Босна и Херцеговина), гръцки мюсюлмани (от Крит и Епир) и сръбски мюсюлмани. Когато Османската империя губи тези територии, те също бягат към Истанбул и Анадола, защото се идентифицират с империята и исляма.

Демографското съотношение: На територията на днешна България например, при Освобождението през 1878 г., около 70–75% от населението са били българи-християни, а около 20–25% са били мюсюлмани (турци, българи-мохамедани, роми). Тоест българите са били убедително мнозинство, но мюсюлманското малцинство пак е наброявало стотици хиляди души само на наша територия.

Анадола (днешна Турция) никога не е била пустош. Напротив – това е една от най-древните, най-богатите и най-гъсто населените люлки на цивилизацията в света.

Грешката в израза идва от това, че фокусът беше върху движението на османците, но е изключително важно да се види кой всъщност е живял в днешна Турция преди те да дойдат.

За да подредим нещата максимално точно според историческите факти и извори за периода XI–XIV век те са там....народът е:

1. Турците в Мала Азия (Анадола) през XI–XIV век

Тук си напълно прав — през този период (XI–XIV век) турците вече трайно се превръщат в основно население на Мала Азия.

• След битката при Манцикерт (1071 г.) тюркските племена (селджуци, а по-късно и османци) масово навлизат в Анадола.

• През тези три века (XI–XIV в.) те създават свои държави (Иконийски султанат, а по-късно и различни бейлици, включително османския).

• Чрез постоянно преселение от Азия и чрез постепенно ислямизиране на заварените местни жители, през XIV век Анадола вече е предимно турска/мюсюлманска земя.

2. Къде са албанците през XI–XIV век?

Албанците са изключително стар балкански народ, но тяхната родина исторически е на Балканите (днешна Албания, Косово, Епир и Западна Македония).

През XI–XIV век албанците все още не живеят в Мала Азия (Анадола), защото:

• Османската империя все още не е завладяла техните земи на Балканите (това става едва в края на XIV и през XV век).

• През XI–XIV век албанците са християни (православни и католици) и живеят в планинските райони на Западните Балкани.

3. Защо албанците стават толкова важни в Анадола по-късно?

Причината да свързваме албанците с османската власт и Анадола идва от по-късен период (XV–XIX век):

1. Приемане на исляма: След като османците завладяват Албания през XV век, голяма част от албанците приема исляма.

2. Военна и административна елита: Албанците стават едни от най-верните и влиятелни войници, паши и везири в Османската империя (десетки велики везири, включително известната фамилия Кьопрюлю, са били от албански произход).

3. Преселения към Мала Азия: Хиляди албански войници, чиновници и техните семейства са изпращани от султана да управляват и да се заселват в ключови градове в Анадола (Истанбул, Бурса, Измир) и Близкия изток.

Обобщение:

През XI–XIV век Мала Азия действително става домочадие и твърдина на турците. Албанците пък по това време са на Балканите, а масовото им навлизане в османската администрация, армия и преселението им към Анадола се случва след XV век, когато Османската империя вече е стъпила здраво и на Балканите.

През XVII век в Анатолия (Анадола/днешна Турция) огромното мнозинство от селата и градовете вече са етнически османско-турски, с ислямска култура, обичаи и език.

Ето как е изглеждал демографският пейзаж на Мала Азия през XVII век:

1. Какво доминира през XVII век в Анадола?

След почти 500 години (от XI до XVII век) на постоянно заселване на тюркски племена (тюркмени, юруци, османци) и ислямизиране на голяма част от местните жители, Анадола през XVII век вече е твърдината и етническото ядро на османско-турския народ.

• Селата: Огромната част от селските райони във вътрешността на Анадола са били населени с турски земеделци и скотовъдци (юруци).

• Градовете: Градове като Бурса, Коня, Кайсери, Сивас, Амасия и Ескишехир са били с преобладаващо османско-турско население, османска архитектура (джамии, медресета, хамове, чаршии) и османска администрация.

2. Малцинствата през XVII век

Въпреки че османско-турският етнос е бил абсолютното мнозинство, империята е била многонационална и в определени региони са оставали компактни християнски и други общности:

• Гърци: По крайбрежието на Егейско море (района на Смирна/Измир), по Черноморието (Понт/Трабзон) и в Истанбул.

• Арменци: В Източен Анадол и в големите търговски градове.

• Кюрди: В планинските югоизточни райони.

3. Кризата в Анадола през XVII век (Джелалийските бунтове)

Интересен факт за XVII век е, че Анадола преживява тежка криза, известна като Бунтовете на Джелалиите:

• Поради данъчен натиск, икономически проблеми и корупция, десетки хиляди обикновени турски селяни изоставят нивите си, организират се във въоръжени чети (левенди) и се бунтуват срещу централната власт в Истанбул.

• Това води до обезлюдяване на някои села във вътрешността и преселения на турско население към по-сигурните градове или към Балканите.

Обобщение

През XVII век Мала Азия (Анадола) е твърдо утвърдена като родина и център на османско-турския етнос с мюсюлманско мнозинство, а градовете и селата там са били напълно оформени в османски бит, език и култура.

.....

Така погледът към тези процеси разкрива дълбоките геополитически противоречия на епохата: докато Османската империя глези единствено суверенитета си над териториите, без да се интересува от етническия им състав, а Гръцката патриаршия целенасочено работи за елинизацията на балканското население, Западна Европа остава потънала в собствените си вътрешни проблеми. Европейските сили вече са слели различните племена и общности под общото и удобно название „славяни“, което пък предоставя перфектна почва за руската власт да плете своите интриги и да бленува за нови териториални разширения. Именно този сложен сплит от интереси ни превежда към следващия важен аспект от развитието на региона...

В началото на 30-те години на XVIII век Източна Европа и Черноморският басейн се превръщат в арена на остри сблъсъци и дългосрочни стратегии. Времето на управление на руската императрица Анна Ивановна съвпада с период, в който големите империи кроят планове за преразпределение на териториите и влиянието.

 Макар руската страна да излиза победител във военните действия, подписаният след това мирèн договор връща Черноморското крайбрежие обратно на османския владетел. Само година по-късно руската императрица умира.

Започват вътрешни династични размествания в Русия, докато Османската империя пренасочва вниманието си към сблъсъците с Персия. В същото време Европа временно спира да се вглежда в Изтока. На този фон българското население навлиза в период на сравнително спокойствие, далеч от преките военни действия на своя територия.

В тази атмосфера на относително затишие започва да се оформя новата българска социална класа – елитът от чорбаджии и търговци. Въпреки че усещат растящото напрежение, нестабилността на местната османска власт и ширещата се корупция, те успяват да задържат здраво икономическите лостове в свои ръце. Започват да изпращат децата си да учат във висши европейски и чуждестранни училища, полагайки основите на едно ново поколение. Именно тези бащи ще отгледат и възпитат децата, които по-късно ще се превърнат в бъдещите борци за национална свобода.

С възкачването на Екатерина Велика на руския престол, присъствието на българи в руските училища и армия вече е факт. В същото време в ключовите търговски центрове на Европа се е утвърдил богат български елит, докато на османска територия българите тихо и упорито са натрупали скрито имение (благосъстояние).

Идва времето на арената да изпъкнат Българи (българи) с утвърдени идеали и ясна визия за бъдещето. Единството на народа започва да се изразява в различни пътища и стратегии: едни, приели османската вяра, си сигуряват позиции и катерене по стълбицата на османската власт; други посягат към перото и започват да пишат история, за да разбудят народното съзнание; а трети започват тихо да чертаят планове за оръжие и революция...

Следва продължение...