-4-

 Ключовата аларма чрез мемоарите „Рисале“ (аналитични доклади за упадъка на империята) се включва най-вече при управлението на султан Мурад IV (1623–1640 г.) и за кратко при неговия брат Ибрахим I.

Най-известният и влиятелен от тези доклади е написан именно за Мурад IV от държавника Кочи бей (наричан често „Османския Монтескьо“).

От смъртта на Сюлейман I Великолепни (1566 г.) до поемането на властта от Мурад IV (1623 г.) изминават точно 57 години.

През този половин век настъпва пълен династичен и политически хаос — сменяват се 7 султана, а самата власт е прехвърлена/сменяна 8 пъти (тъй като един от султаните царува два пъти).

Селим II (1566 – 1574 г.) — 8 години 

Мурад III (1574 – 1595 г.) — 21 години

Мехмед III (1595 – 1603 г.) — 8 години

Ахмед I (1603 – 1617 г.) — 14 години (построява Синята джамия).

Мустафа I (1617 – 1618 и 1622 – 1623 г.) — общо 2 години (свалян и качван неколкократно поради психическо нестабилно състояние).

Осман II (1618 – 1622 г.) — 4 години (убит при бунт на еничарите).

Мурад IV (1623 – 1640 г.) — 17 години (възстановява суровата дисциплина в империята). 

От смъртта на Сюлейман I Великолепни (1566 г.) до поемането на властта от Мурад IV (1623 г.) изминават точно 57 години.

Ако разгледаме целия период — от превземането на българската столица Търновград (1393 г.) до качването на престола на султан Мурад IV (1623 г.), изминават точно 230 години.

След като изминават повече от два века от падането на Търновското царство, вече не съществуват живи свидетели на независимата българска държава. Паметта за царете, войводите и свободата се предава единствено чрез родовото предание, народните песни, приказките и духовната традиция на манастирите и българите.

1. Новото поколение и "рутината" на робството:

• За хората от XVII век османската власт вече е даденост, в която са родени и отраснали. Първоначалните трудни борби и организирането на живота в рамките на империята (данъчна система, статут на раята) вече са се превърнали в ежедневие.

2. Промяната във военната картина:

• Османската империя постепенно навлиза в период на криза след управлението на Сюлейман I. Големите войни с Хабсбургите (в Унгария) и Полша се водят именно в съседство с българските земи. Българското население страда от непрекъснатото преминаване на войски, реквизиции и извънредни данъци.

3. Смутното време: Дезертьори и разбойнически хайки:

• С отслабването на централната власт в Цариград, дезертирали османски войници, еничари и метежници започват да образуват разбойнически банди (предшественици на по-късните кърджалии). Те опустошават и обират българските села, тъй като официалната османска власт често е неспособна или незаинтересована да защити местното население.

4. Самозащитата и обратът в правосъдието:

• За да оцелеят, българите започват сами да организират своята отбрана — с оръжие в ръка (пушки, мечове и ятагани) пасят селата и имотите си.

• Парадоксът на властта: Тъй като османското право строго забранява на християнската рая да носи и използва оръжие срещу мюсюлмани (дори и те да са разбойници), османската власт преследва тези български самоотвержени защитници не като герои, а като престъпници, бунтовници и "незаконни хайки".

Това време показва как под външния натиск и беззаконието у българския народ започва отново да се зажда самосъзнание за разчитане на собствените сили и оръжие — ражда се хайдутството и местната самоотбрана, които векове по-късно се превръщат в гръбнака на организираното освободително движение.

В този ранен период (XVII век) все още не можем да говорим за организирана политическа идея за освобождение или за отхвърляне на империята в национален мащаб. За обикновения селянин ежедневието се изчерпва с най-първичната човешка нужда: сигурност и спокойствие.

Това е изключително точно описание на финансовия и административния порочен кръг, който затяга примката около обикновения български селянин през този период. Желанието на Цариград за бързи пари превръща целия държавен апарат в машина за изнудване.

1. Султанът и хазната (Цариград)

• Проблемът: Войните с Европа са скъпи, а заплатите на еничарите трябва да се плащат в брой и в чиста сребърна монета.

• Действието: Султанът иска от главния дефтердар (финансовия министър) определена огромна сума сребро за годината.

• Решението: Централната власт обявява търг за събиране на данъците във всяка провинция (системата „илтизам“). Който даде най-много пари напред, той купува правото да управлава и да събира данъците.

2. Великият везир и Всички Паши / Валии (Провинциалните управители)

• Проблемът: За да получиш пашалик (напр. Софийски, Силистренски, Нишки), трябва да платиш подкуп (пешкеш) на Великия везир и да гарантираш сумата за хазната.

• Действието: Пашата взема заеми от цариградски лихвари (често еврейски или гръцки банкери), за да плати на султана.

• Целта: След като отиде в провинцията, той има само 1 до 3 години, за да:

1. Върне заемите си към лихварите с лихвите.

2. Изпрати годишния данък на султана.

3. Натрупа лично богатство, преди да го сменят или екзекутират.

3. Вселенската (Гръцка) патриаршия (Фенер, Цариград)

• Проблемът: Патриаршията е османски административен орган за християните. Всеки нов патриарх плаща на Султана огромна сума (берат / такса за назначаване).

• Действието: За да си върне парите, Патриархът обявява "търг" за епархиите (митрополиите) в българските земи.

• Решението: Който гръцки духовен съдник плати най-много в Патриаршията, той става Митрополит (Владика) на Търново, Пловдив, София и т.н.

4. Местните властници: Спахии, Мукаатаджии и Мултезими (Закупчиците на данъци)

• Проблемът: Пашата няма време лично да обикаля селата, затова той препредава (препродава) събирането на данъците на местни прекупвачи (мултезими).

• Действието: Всяка нахия (околия) или село се обявява на местен търг. Закупчикът плаща на Пашата определена сума в сребро и купува "правото" да изцеди дадено село.

• Стимулът: Всичко, което мултезимът успее да изтръгне от селяните над платената сума, остава лично за него. Няма таван, няма закон — колкото повече със сила прибере, толкова е по-богат.

5. Гръцкият Владика и местните гръцки свещеници

• Проблемът: Владиката е пристигнал в епархията с дългове към Патриарха.

• Действието: Той обикаля българските села, придружаван от османски въоръжени заптиета (за респект).

Налозите:

• Владичина: Задължителен годишен данък за всяко българско домакинство в полза на владиката.

• Такси за ритуали: Огромни цени за кръщение, венчавка, погребение, молитва за дъжд. Без плащане — няма църковна служба.

• Продажба на енории: Владиката продава местните свещенически места на местни българи, които на свой ред трябва да събират пари от съселяните си, за да се издържат.

6. Местният кадия (Съдията) и заптиетата

• Проблемът: Кадията трябва да раздава правосъдие, но той също си е платил за поста.

• Действието: Ако български селянин отиде да се оплаче, че мултезимът или гръцкият владика му отнемат всичко, кадията просто иска подкуп (бакшиш).

• Резултатът: Който плати повече в сребро (а това винаги са закупчикът на данъци или владиката), той печели делото. Кадията дава легитимност и подкрепа на грабежа.

7. Дъното на веригата: Българският селянин (Българи)

Всички горепосочени нива прехвърлят дълговете и лакомията си надолу. Всичко пада върху гърба на българския селянин:

• Сребърният проблем: Той работи земята и произвежда жито, сирене, вълна, но от него се искат чисти сребърни пари. За да ги получи, той е принуден да продаде реколтата си на безценница на градските прекупвачи.

• Множеството данъци:

• Джизие (харач): Данък "глава" за това, че изобщо има право да живее като немусюлманин.

• Десятък (ушър): Част от цялата реколта и добитък.

• Извънредни данъци (авариз): За поддръжка на армията, крепостите, пътищата.

• Владичина и такси: Към гръцката църква.

• Грабежът на мултезима: Каквото си измисли закупчикът на място.

• Крайната оценка: Ако селянинът няма сребро, идват въоръжените хора на мултезима или владиката. Отнемат му последния вол, козата, семето за сеитба, а понякога вземат децата му в длъжническо робство.

Това е пълната пирамида на изнудването, в която българинът е единственият производител, а всички над него са консуматори на неговия труд.

Точно в този период от 57 години (1566 – 1623 г.) става тази драматична промяна и се оформя целият този корумпиран механизъм.

Това е половин век, в който Османската империя претърпява дълбока вътрешна трансформация — от организирана завоевателна държава към разпадаща се, корумпирана бюрокрация.

Пашите, закупчиците на данъци (мултезимите), кадиите и гръцките владици гледат на хартия своите сметки и постоянно се чудят: „Откъде тези раи все още изкарват сребро, след като ги изцеждаме до краен предел?“

За османските управници селата на Българите (Българи) са изглеждали като неизчерпаем извор или „магия“, но истината зад това оцеляване се крие в няколко ключови фактора:

1. Скътаното "старо" сребро

Заделяно с поколения — през царете, през първите век-два на империята — това сребро е било скрито надълбоко.

• Закритото богатство: Не е било в банки, а закопано в гърнета под огнищата, зазидано в дуварите или скрито в плевните.

• Последен резерв: То е вадено само при най-голяма нужда — за спасяване на селото от опожаряване, за откупуване от побесняла банда дезертьори или за плащане на извънредните султански налози.

• Благодетелят на селището: Често по- заможните родове или първенци в определени планински селища и малки градчета са отваряли тези семейни „сметки“, за да платят налога на цялото село и да спасят съселяните си от длъжническо робство.

Скритата икономика: Османските данъчни регистри са отчитали само това, което са виждали на повърхността — нивите, добитъка и официалното население. Но българите са развили перфектна система за криене на производство:

• Тайно отглеждане на добитък дълбоко в планината.

• Укриване на част от жътвата.

• Занаятчийство (предене, тъкане, ковачество), което се е търгувало набарабар на черния пазар или на местните панаири.

3. Цена за спасението на малките градчета и планински селища

Точно през този период (края на XVI и започващия XVII век) се оформя феноменът на подпланинските и планинските градчета (като Габрово, Копривщица, Панагюрище, Елена, Калофер, Трявна):

1. Откупването с услуги и сребро: С натрупаното сребро и със специален статут (дервентджии — пазители на проходите, войнуци и др.), тези селища буквално си купуват автономия.

3. Липсата на османци в селото: Среброто е било цената, с която са плащали на пашата да НЕ изпраща османски garnizon или турски жители там. Плащат им, за да ги оставят на мира.

4. Стопанският скок: Скривайки среброто и влагайки го в занаяти и търговия, тези селища започват да трупат собствен вътрешен капитал, който ги спасява от пълния фалит.

Каква е родовата връзка?

Мурад IV е правнук на внука на Сюлейман I (или правнук на Селим II).

Когато Мурад IV пораства и взима цялата власт в свои ръце (около 1632 г., когато е на 20 години), той осъзнава, че държавата му се разпада отвътре. И прави нещо невиждано дотогава — започва брутална, систематична "акция" и разследване срещу корупцията, беззаконието и финансовите злоупотреби.

Лични инспекции под прикритие:

• Мурад IV става известен с това, че се преоблича като обикновен гражданин, селянин или войник и обикаля нощен Цариград, пазарите, ханчетата и пристанищата.

• Той слуша с очите и ушите си какво говорят хората, какви подкупи искат чиновниците и какви цени налагат прекупвачите. Който бъде уловен в корупция или нарушение — бива екзекутиран на място.

Голямото разследване на спахиите и еничарите:

• Мурад IV разпорежда пълна проверка (ревизия) на списъците на армията и данъчните регистри.

• Какво разкрива разследването? Хиляди "фантомни" войници и спахии — чиновници и паши са прибирали заплатите и данъците на отдавна умрели хората или на съществуващи само на хартия единици.

• Султанът прочиства армията и съкращава хиляди фалшиви синекурни длъжности.

Обуздаване на кадиите, пашите и лихварите:

• Мурад IV екзекутира десетки корумпирани паши, кадии (съдии) и висши чиновници, които са трупали богатства чрез изнудване на раята и подкупи.

• За първи път от десетилетия един султан екзекутира дори самия Шейх юл-ислам (най-висшия духовен и религиозен лидер в империята) заради неподчинение и корупция.

Забраните за паника и пороци:

• Мурад IV разбира, че корупцията и съзакверенията се раждат в кафенетата и кръчмите, затова ги затворя напълно. Той забранява кафенетата, алкохола и табака (тютюна) под смъртно наказание.

Какво означава това за Българските земи?

Мурад IV прави опит да върне законовата държава и строгата дисциплина от времето на Сюлейман I. За българите неговото управление донася временно глътка въздух от самоволието на местните банди и закупчици:

• Страх у местните управници: Пашите и мултезимите по българските земи спират да вилнеят толкова безогледно, защото знаят, че главите им могат да хвръкнат за един ден, ако в Цариград стигне вест за прекомерни обири.

• Смазване на дезертьорите: Мурад IV изпраща верни войски, които избиват хиляди дезертирали еничари и разбойници, тероризирали селата в Мизия, Тракия и Македония.

Въпреки това, системата вече е твърде прогнила. Железният юмрук на Мурад IV затяга дисциплината, докато той е жив, но той умира едва 27-годишен (през 1640 г.). След смъртта му корупционната пирамида — от Цариград, през Патриаршията, до местния мултезим — бързо възстановява старите си навици.

Мурад IV царува 16 години и около 5 месеца (от 10 септември 1623 г. до 8 февруари 1640 г.).

От тях:

• ~9 години управлява под регентството на майка си Кьосем Султан (1623–1632 г.).

• ~7 години управлява напълно самостоятелно (1632–1640 г.).

Връзката между султан Мурад IV, Цариградската патриаршия и коррупцията спрямо Българи трябва да се разглежда през призмата на османската административна система от XVII век и абсолютния контрол, който султанът налага.

Мурад IV не е предприемал специфични действия с цел да защити националното или църковно съзнание на Българи като отделен народ (тъй като османската система групира всички православни християни в общ рум миллет, оглавяван от Цариградския патриарх). Неговите действия обаче пряко засягат Патриаршията и корупционните практики в нея по няколко основни направления:

Цариградската патриаршия функционира като част от османската данъчна и административна машина. За да бъде утвърден даден патриарх от султана, той плаща висок данък за назначение (пешкеш).

Мурад IV екзекутира стотици османски чиновници и съдии за корупция. Макар това да засяга главно османския апарат, жестокият му контрол ограничава и вътрешните финансови спекулации в Патриаршията, тъй като всеки опит за незаконен произвол или неплащане към държавната хазна се наказва със смърт.

Султанът изисква пълно подчинение от Патриаршията и не търпи никаква политическа или финансова нестабилност около нея. Ярък пример за отношението му към Патриаршията е съдбата на известния патриарх Кирил Лукарис:

• По времето на Мурад IV в Патриаршията бушуват остри борби между различни фракции (включително с намесата на католически и протестантски посланици в Истанбул).

• Патриарх Кирил Лукарис е обвинен, че подклажда смущения сред православните подданици и че изпраща пари и оръжие на козаците, за да вдигнат бунт срещу империята.

• През 1638 г., по време на военния си марш към Багдад, султан Мурад IV подписва смъртната присъда на патриарх Кирил Лукарис, след което патриархът е удушен, а тялото му е хвърлено в Босфора.

Кирил Лукарис е оглавявал Цариградската патриаршия. В контекста на Османската империя това е била висшата духовна длъжност за всички православни християни (т.нар. Вселенски патриарх).

След екзекуцията на Кирил Лукарис през юни 1638 г., неговият основен съперник Кирил II Кондарис (известен и като Кирил Берберски) отново сяда на патриаршеския трон в Цариград.

През първата половина на XVII век (в епохата на Мурад IV и патриарх Кирил Лукарис) във висшия клир на Цариградската патриаршия няма българи на водещи постове като патриарси или митрополити на ключови епархии.

През XVII век — епохата на султан Мурад IV и патриарх Кирил Лукарис — пътят до висш управник (митрополит, епископ или патриарх) в Цариградската патриаршия не е бил просто въпрос на духовно призвание. Той е представлявал сложна система от строги църковни канони, висши родови връзки, огромни финансови ресурси и задкулисна дипломация с османската власт.

Кога Българи започват да учат в патриаршеските училища?

През целия XVI, XVII и XVII век достъпът до това образование за Българи е изключително ограничен — учили са основно онези, които са се елинизирали (приели гръцкия език и култура).

През този период достъпът до най-висшите постове (везири, бейлербееве, паши) за хора с български произход се осъществява почти изключително чрез кръвния данък (девширме):

Механизмът: Млади момчета биват отнемани от семействата си, приемали са исляма и са обучавани в султанските училища (Ендерун) в Истанбул.

Кариера: Тези от тях, които показват изключителни управленски, военни или интелектуални качества, правят бърза кариера в османската администрация, стигайки до постове на спахии, паши, бейлербееве ири дори велики везири (вторият човек в империята след султана).

Пример за пробив: Махмуд паша Ангелович (велик везик през XV в., от смесен българо-сръбски родови корени) или Юнус паша (велик везик през 1517 г.). В санджаците и еялетите (провинциите) редица управители на местно ниво също са били с такъв произход.

....

Петър Богдан Бакшев 1601 г. е годината на неговото раждане, а не на назначението му. Той е роден в Чипровци през 1601 г.

XIII–XIV век (Първи заселници): Тогава в Чипровци и околностите се установяват немски минни специалисти (саси), привлечени от българските царе заради богатите находища на сребро, олово и мед. Те носят със себе си католическото вероизповедание и изграждат първите рударски селища и църкви.

XIV век (Приобщаване на местното население): Постеделно към минната дейност се приобщават и местните български жители. Значим момент е 1371 година, когато според историческите сведения е пренесена чудотворна икона на Богородица от босненския рударски град Олово и е построен католическият храм „Света Богородица“ ("Санкта Мария").

XV–XVI век (Установяване и босненско влияние): През османския период минният характер на Чипровци се запазва и градът получава специален административен и данъчен статут (султански хас). През XVI век тук се заселват и католически мисионери и рудари от Босна (предимно францискани), които укрепват и организират местната църковна общност.

В следващите векове (XVII век) Чипровци се превръща в най-важния духовен, просветен и културен център на българите-католици, чиято дейност достига своя връх именно чрез личности като Петър Богдан, преди да бъде трагично прекъсната от разгрома на Чипровското въстание през 1688 година.

Обучение (1618–1627 г.): Талантът и усърдието на младия Богдан от Чипровци са забелязани отрано от францисканските мисионери. Той е изпратен да учи в италианския манастир „Св. Франциск“ в Анкона, а по-късно завършва и елитния Климентински колеж в Рим.

Там той овладява 10 езика (включително латински, италиански и гръцки) и придобива задълбочени познания по богословие, история и филология. В Рим започва и неговата книжовна дейност, свързана с издаването на богослужебни книги.

Кустос и епископ: След завръщането си в българските земи, той е избран за кустос (религиозен водач) на францисканците. През 1638 г. е назначен за епископ на Галиполи и за помощен епископ на Софийската епархия.

Софийски архиепископ (1642–1643 г.): По предложение на Ватиканската конгрегация за пропаганда на вярата (Sacra Congregatio de Propaganda Fide), папата го утвърждава за архиепископ на Софийско-Пловдивската архиепархия.

 Докладите до Папата (Апостолски визитации)

Петър Богдан пътува и изпраща десетки подробни доклади (релации) до Ватикана. В тях той описва не само състоянието на католическите енории, но и:

• Страданията и тежкото положение на Българите (словени) под османско владение.

• Етнографските, географските и историческите особености на българските земи.

• Стремежа да подсети Папата и европейските владетели, че на Балканите има християнски народ, очакващ подкрепа и освобождение.

Дипломатическа мисия за освобождение

Петър Богдан (заедно с Петър Парчевич) използва своите канали до Ватикана и връзките си с папския двор, за да търси дипломатическа и военна помощ от Свещената Римска империя, Полша и Венеция за организиране на общохристиянска коалиция срещу Османската империя.

Неговият пряк достъп до папата и Римската курия издига авторитета на Българите (словени) в тогавашна Европа и превръща Чипровци в значим дипломатически център.

2. Барон Петър Парчевич (1612–1674)

Първият българин доктор по каноническо и гражданско право (завършил в Рим) и дипломат от европейски мащаб.

Род: Роден е през 1612 г. в Чипровци в стария и знатен род Кнежевичи-Парчевичи. Той е втори син на Михаил и Катерина Парчеви.

Образование в Италия: Едва 11-годишен е изпратен да учи в Илирийския колеж в Лорето, Италия. Впоследствие продължава висшето си образование в Рим.

Доктор по право: През 1637 г. завършва с пълно отличие и получава научната степен доктор по богословие и каноническо (католическо) право – изключително постижение за времето си. Владеел е свободно латински, италиански, гръцки, влашки, арменски и други езици.

След завръщането си в родните земи през 1643 г. е ръкоположен за свещеник от архиепископ Петър Богдан.

• Висши църковни постове: Става секретар на Марцианополския архиепископ (в Молдова), а през 1656 г. е посветен от папа Александър VII за Марцианополски архиепископ.

Първите дипломатически мисии (1644–1650 г.): Възползвайки се от войните на Османската империя с Венеция, Парчевич и Петър Богдан организират таен съзаклятнически кръг. Парчевич е натоварен с дипломатически мисии до:

• Влашкия владетел Матей Бесараб.

• Полския крал Владислав IV.

• Венецианската република и Австрийските Хабсбурги.

  Той поставя пред европейските владетели въпроса за обща християнска коалиция за освобождението на Българите.

 През 1657 г. и следващите години дипломатическите му обиколки из Европа продължават. За своите високи заслуги, интелект и дипломатическо усърдие в полза на християнската кауза, през 1668 г. императорът на Свещената Римска империя Леополд I го удостоява с баронска титла (Peter Freiherr von Parchevich).

Въпреки че по конфесия са католически висши духовници, техният проект за освобождение е национален и общобългарски, а не тясно конфесионален. В условията на османското владичество те гледат на народа си като на една общност.

При организирането на заговора от 1640–1650-те години те привличат както католическите първенци от Чипровци, така и православни лидери.

В своите дипломатически писма и мисии пред крале, императори и папи Парчевич винаги преговаря от името на всички Българи, като обещава, че при евентуална военна подкрепа православни и католици ще въстанат рамо до рамо.

Благодарение на специалния си статут и дипломатически връзки, католическите архиепископи често са служили като защитници на цялото местно население.

• В съответните региони (Северозападна България, Търновско, Добруджа и Влашко) те използват авторитета си пред местните османски власти или влашките владетели (като Матей Бесараб), за да намаляват произвола, данъчния натиск и преследванията срещу християните – без значение дали са православни или католици.

В своите научни и литературни трудове те не правят разлика между православни и католици:

• В своята „История на България“ (1667 г.) Петър Богдан описва славното минало на средновековната българска държава (Първото и Второто българско царство), нейната православна история, царе и светии.

• В докладите си до Ватикана Петър Богдан и Парчевич пишат с огромна болка за страданията на целия български народ под османска власт и постоянно напомнят на Европа за некогашното величие на Българите.

Училища и просвета

Училищата, които основават (като известното Чипровско училище), макар и организирани от францисканците, дават високо за времето си образование. Тяхната цел е издигането на грамотността и съзнанието на населението в целия регион.

За Петър Парчевич и Петър Богдан българската народност и каузата за свободата стоят над верските разлики. Поради тази причина те са признати от историците като едни от първите истински водачи на Българското възраждане.

Просветното дело и Чипровското училище

Основано през XVII век, Чипровското училище е истинско средище на култура и книжовност. Въпреки че организацията му е свързана с Ордена на малоброителите (францисканците), то надхвърля тесните религиозни рамки:

• Високо ниво на образование: Учениците изучават граматика, логика, реторика, латински език и философия, което за времето си съответства на европейските хуманитарни стандарти.

• Общопросветна цел: Основните усилия са насочени към издигане на общата грамотност, съхраняване на историческата памет и формиране на самосъзнание сред населението.

1. Социален състав на учениците в Чипровското училище (XVII век)

В Чипровското училище са учили деца както на католическото, така и на православното население от целия Чипровски край (включително околните села Железна, Копиловци, Клисура):

• Занаятчийски и търговски родове: Децата на чипровските златари, рудари и търговци (между които е имало както католици, така и православни християни) са получавали образование по четмо, писмо, латински и славянски.

• Общо просветно влияние: До Чипровското въстание (1688 г.) училището е било основен източник на грамотност за целия Северозападен регион, обучавайки младежи, които след това са поддържали книжовните и занаятчийските традиции в различни селища.

След потушаването на Чипровското въстание през 1688 г. много от известните родове на занаятчии (златари и търговци) бегат и се заселват в други градове и региони — като Враца, Монтана (Берковица), Видин, а също и отвъд Дунав (в Банат, Трансилвания и Влашко):

Част от тези бежанци и техните потомци, запазили грамотността си от чипровската традиция, се вливат в православните общности на новите си домове. Те стават основа за изграждането на нови училища, занаятчийски еснафи и православни църкви. 

Султанът: Чипровското въстание от 1688 г. избухва по време на управлението на османския султан Сюлейман II (който управлява в периода 1687–1691 г.).

Причините (какво ги потиква): Основният тласък за вдигането на оръжие е мащабното настъпление на Хабсбургската (австрийската) империя дълбоко в балканските земи по време на Голямата турска война (след разгрома на османците пред Виена през 1683 г.). Когато през лятото на 1688 г. австрийските войски превземат стратегическия Белград, местните български водачи (като Георги Пеячевич и Богдан Маринов) решават, че това е дългоочакваният исторически момент за освобождение. Те се надяват на бърза помощ и съюз с християнската европейска армия срещу османската власт.

След жестокото потушаване на въстанието през есента на 1688 г., османските войски (заедно с отрядите на съюзния на турците унгарски водач Имре Тьокьоли) подлагат Чипровци на пълен разгром:

• Градът е сринат до основи, опожарен и обезлюден.

• Заедно с жилищните сгради и църквите, известното Чипровско книжовно и просветно средище (училището, поддържано от францисканците и местните просветители) е напълно унищожено, а учебният процес е прекъснат за десетилетия.

• По-голямата част от оцелелите католици тогава напускат завинаги родните си места и се заселват на север от Дунав (образувайки общността на банатските българи).

• Училищният живот в Чипровци се възстановява чак много по-късно, след завръщането и новото заселване на местното население през XVIII и XIX век, когато просветното дело започва на ново осветление.

Банатските българи (палќене/пауликене) са уникална етнорелигиозна общност със забележителна история, запазила своето българско самосъзнание, език и традиции в продължение на векове извън пределите на родината.

1. Исторически произход и преселвания

Общността се оформя на две основни вълни:

1. Първа вълна (след 1688 г.): Потомци на католиците от Северозападна България (Чипровци, Копиловци, Железна, Клисура), избягали от османските преследвания след потушаването на Чипровското въстание. В продължение на десетилетия те скитат във Влашко и Трансилвания (Алвинц, Дева).

2. Втора вълна (1726–1731 г.): Българи-католици (с павликянски корени) от Централна Северна България (района на Никопол, Свищов и Белене), които също емигрират на север от Дунав.

През 1738–1741 г., с тържествена грамота от австрийската императрица Мария Терезия, Българите (Bulgari) получават специални привилегии и земя в областта Банат (тогава в Хабсбургската империя). Там те основават свои емблематични селища:

• Стар Бешенов (Dudeștii Vechi, 1738 г.)

• Винга (Vinga / Терезиополис, 1741 г.)

След Освобождението на България през 1878 г. хиляди банатски българи избират да се завърнат в новоосвободеното Отечество. Те основават няколко компактни католически села в Дунавската равнина.

1. Завръщане в родината (след 1878 г.)

След Освобождението на България хиляди банатски българи вземат решение да се върнат в Отечеството. Те основават свои селища в Дунавската равнина — Бърдарски геран, Асеново, Гостиля, Драгомърово и Брегаре.

• При идването си те донасят висока за времето си европейска култура — модерно земеделие, специфична архитектура (градени по конец улици и чисти, спретнати къщи) и силна организираност.

• Интегрират се напълно: Децата им учат в стандартните български училища, усвояват книжовния български език, участват активно в държавния, научния и културния живот на страната.

• Служат и защитават родината: Влизат в редовете на българската армия и участват във всички войни за национално обединение наред с цялото население.

• Смесени бракове: През десетилетията създават семейства с българи от други региони, което окончателно ги прави неразделна част от съвременната българска нация.

Онези Българи (банатските българи).

които остават „навън“ — извън пределите на съвременна България (основно в региона Банат, разделен днес между Румъния и Сърбия), изминават изключително интересен, но и труден исторически път.

Те не само че не са се асимилирали напълно, но са изградили една от най-организираните и сплотени български общности зад граница.

Официален статут и признание: В Румъния банатските българи са признати за официално национално малцинство. Те имат свое представителство в румънския парламент чрез Съюза на българите в Банат (Luka Velciov). Стар Бешенов (Dudeștii Vechi): Смятан е за демографското и културно „сърце“ на общността. В селото преобладаващото население са българи, кметът традиционно е българка/българин, а местната администрация и културни институции работят активно за съхраняване на традицията. Обучение и език: В местните училища се преподава банатски български език, а децата изучават историята и културата на своите предци. Издават се вестници, списания и книги на тяхната специфична латиница (като списание „Naša glas“). Католическа вяра и църкви: Църквите във Винга и Стар Бешенов са импозантни архитектурни паметници. Литургиите се водят на български/банатски език, което поддържа силния дух и сплотеността на местното население.

Съжителство и културен синтез: В сръбския дял на Банат българите живеят в етнически пъстър регион наред със сърби, унгарци и словаци. Въпреки това те успяват да съхранят своя език и битови традиции

  Село Иваново: Известно е като едно от основните българо-банатски селища в Сърбия, където родовата памет и фолклорните състави пазят чипровския и павликянския корен.  Официални организации: Представени са в Националния съвет на българското национално малцинство в Сърбия, като поддържат тесни връзки с българските дипломатически представителства.

Днес Чипровци има статут на град (административен център на Община Чипровци, област Монтана), въпреки че по брой население е сравнително малко планинско селище.

Въпреки малкия си размер, градът носи огромно историческо и културно значение за цяла България 

Население на Чипровци 2021г.

• Град Чипровци: 1 395 души

• Цялата община Чипровци (включваща града и 9-те съседни села): 2 859 души

Но да се върним в епохата...

Петър Богдан, барон Петър Парчевич и Филип Станиславов оformят „светата троица“ на българския католически елит през XVII век. Тяхната дейност е пряко преплетена както в църковното управление, така и в дипломатическите заговори и книжовното дело.

Връзката между тях е изключително близка и продължителна — Петър Богдан е бил пряк църковен началник и старши съратник на Филип Станиславов:

• Издаването на „Абагар“ (1651 г.): Когато Филип Станиславов подготвя и отпечатва в Рим първата книга с новобългарски елементи „Абагар“, именно Софийският архиепископ Петър Богдан дава своето официално църковно одобрение (imprimatur) за нейното отпечатване.

• Съвместна работа в епархията: Като епископ на Никополската епархия (обхващаща павликянските села в Свищовско и Никополско, откъдето е Станиславов), той е под прекия юрисдикционен надзор на Петър Богдан като Софийски архиепископ.

• Защита и конфликти: Прекият контрол от Рим (Ватикана) понякога създава търкания. Когато Рим временно отстранява Филип Станиславов от епископския стол поради обвинения в прекомерна самостоятелност и финансови затруднения, Петър Богдан лично се застъпва за него, въпреки че спазва решенията на Папата. По-късно Станиславов е възстановен на поста си именно благодарение на авторитета на своите български събратя.

Връзката между барон Петър Парчевич и Филип Станиславов

• Дипломатическата мрежа: Петър Парчевич и Филип Станиславов работят в тясна координация. Докато Парчевич пътува из европейските дворове (Виена, Венеция, Влашко, Полша), Филип Станиславов поддържа мрежата от съзаклятници на терен сред българите в Северна България (Трънчовица, Ореш, Белене) и организира местното население.

• Общи духовни и държавнически цели: И двамата са учили в Италия (Парчевич в Лорето и Рим, Станиславов в Рим) и споделят еднаква визия: освобождението на Българите (Bulgari) чрез обединение на православни и католици и привличане на европейска подкрепа.

„Абагар“ е оцеляла до наши дни. Тя не просто е съхранена, а днес е една от най-ценните светини на българската писменост.

Тъй като е била отпечатана в Рим през май 1651 г. в многолистен формат (свитък), до нас са достигнали неколцина автентични оригинала:

В световен мащаб днес са известни и описани между 17 и 18 оригинални екземпляра от първото издание на „Абагар“, които се съхраняват в елитни библиотеки и архиви в 9 европейски страни:

В България: У нас се пази един-единствен оригинален екземпляр. Той се съхранява в специалния сейф/хранилище за ценни и редки издания на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София.

В чужбина: Останалите екземпляри се намират в световни светилища на науката, сред които:

• Апостолическата библиотека на Ватикана (в Рим);

• Британската библиотека в Лондон;

• Библиотеката на Виенския университет (Австрия);

• Научни библиотеки във Франция, Италия, Русия и Хърватия.

2. Защо „Абагар“ е оцелял толкова добре?

Оцеляването на книгата се дължи на нейния уникален практичен формат:

• Тя е била отпечатана само от едната страна на 5 големи хартиени листа (анопистографски печат).

• Целта е била листовете да се изрязват и да се залепят последователно в дълъг свитък, който вярващите да навиват и да носят със себе си — навит около кръста, под дрехите или в специален кожен калъф на ръката.

„Абагар“ е достъпен онлайн и може да бъде разгледан и прочетен напълно безплатно.

Тъй като книгата е със статут на национална светиня, оригиналният текст и факсимилетата (висококачествени дигитални изображения) са качени в няколко платформи:

Къде: В секцията „Ръкописи и старопечатни книги“ на официалния сайт: nationallibrary.bg (в раздела Дигитална библиотека).

Кратък анализ на книгата „Абагар“ (1651 г.) от епископ Филип Станиславов — нейната структура, език и символно значение:

1. Структура и съдържание

• Заглавието: Името идва от новозаветното апокрифно предание за едеския цар Абгар V, който изпраща писмо до Иисус Христос и бива излекуван чрез Неговото слово и образа Му върху чудотворната кърпа (Убрус).

• Състав: Книгата съдържа 20 молитви и апокрифни текстове с практическа насоченост — за здраве, закрила от болести, беди, злоупотреби и изкушения, както и за подкрепа в ежедневието.

• Художествена украса: Текстът е изпъстрен с 9 дървореза (гравюри), изобразяващи Светци, Христа и Богородица, което прави книгата достъпна и визуално въздействаща за обикновения читател.

През XVII век — десетилетията преди Чипровското въстание от 1688 г. — отношенията между Гръцката (Цариградската) патриаршия и българските католически водачи (като Петър Богдан, Петър Парчевич и Филип Станиславов) са били изключително сложни, белязани от изострено верско и институционално съперничество.

Въпреки че в чисто патриотичен план католическите епископи са търсели единение с всички българи без оглед на вярата, на официално ниво Цариградската патриаршия е гледала на тях с дълбоко подозрение и враждебност.

Заплаха за духовния монопол: Според османската административна система (милет махала) Цариградският патриарх е бил официалният глава (милет баши) на цялото християнско население (рум милет). Навлизането на Рим чрез францисканците и създаването на български католически епархии е възприемано от Патриаршията като незаконно навлизане в нейната канонична територия.

Обвинения в ерес: Гръцките митрополити и православните духовници често са наричали българите-католици „латинци“, „папищаши“ или „павликянски еретици“, като са възпирали православното население да контактува с тях.

Икономически въпрос: Всяко преминаване на вярващи или цели села (каквито са били павликянските села край Свищов и Никопол) към католицизма е означавало загуба на църковни данъци за Цариградската патриаршия.

Султан Мурад IV (1623–1640 г.) наистина остава в историята с изключително жестоките си, но ефективни мерки за справяне с корупцията, анархията и смутовете в Османската империя. Той възстановява държавния контрол след период на тежка криза и абсолютен хаос, слагайки край на всевластието на еничарите и спахиите.

Докладът на Кочи Бей: Именно по времето на Мурад IV (около 1631 г.) известният османски реформатор и съветник Кочи Бей съставя своя известен меморандум (рисале), в който прави подробен и критичен анализ на корупцията, продажбата на длъжности и упадъка на спахийската система, включително в румелийските (балканските) владения.

Възстановяване на данъчните и съдебните регистри: Изпращат се специални пратеници и контрольори (мубашири), които да проверят злоупотребите на местните спахии и кадии на Балканите, където населението е било подложено на произволни данъци и грабежи.

Султан Мурад IV умира на 8 февруари 1640 г. едва на 27-годишна възраст (най-често посочваната причина е цироза на черния дроб или силна подагра).

Кой сяда на трона?

На трона сяда неговият по-малък брат — султан Ибрахим I (управлявал от 1640 до 1648 г.), останал в историята с прозвището Ибрахим Лудия (Deli İbrahim).

По време на 8-годишното управление на Ибрахим I (1640–1648 г.) постигнатият от Мурад IV тежък ред рухва за броени месеци, а корупцията и еничарският произвол се завръщат с пълна сила.

Мехмед IV, известен още с прозвището Ловеца (Avcı), е един от най-дълго управлявалите султани в историята на Османската империя (близо 39 години). Управлението му бележи както последния голям военен възход и териториално разширение на империята, така и началото на нейното трайно отстъпление от Централна и Източна Европа.

Ключови акценти от управлението му:

• Военни успехи и териториален връх:

• Завладяването на о-в Крит от Венецианската република (1669 г.).

• Присъединяването на Подолия (днешна Украйна) след успешни войни с Жечпосполита (Полско-литовската държава).

• Голямата турска война и Втората обсада на Виена (1683 г.):

• Под влиянието на великия везир Кара Мустафа паша, Османската империя предприема мащабен поход срещу столицата на Свещената Римска империя.

• Разгромът на османците при Виена от съюзените християнски сили, предвождани от полския крал Ян III Собески, пречупва окончателно османската офанзива в Европа.

• Сваляне от трона (1687 г.):

• Поредицата от последвали тежки военни поражения от отрядите на Свещената лига води до дълбока политическа и икономическа криза, бунт на еничарите и свалянето на Мехмед IV от престола.

Управлението на султан Мехмед IV (1648 – 1687 г.) бележи последния мащабен опит на Османската империя за териториално разширение към сърцето на Европа. През този период империята постига временни успехи с завладяването на остров Крит (1669 г.) и присъединяването на Подолия. Напрежението достига силата си през 1683 г. с Втората обсада на Виена, предвождана от великия везир Кара Мустафа паша.

Разгромът на османските войски при Виена от съюзените християнски сили, оглавявани от полския крал Ян III Собески, пречупва завинаги османската офанзива на континента. Последвалата тежка военна криза води до свалянето на Мехмед IV от трона през 1687 г. и слага край на епохата на османския възход.

Това дава тласак на българска земя да се вдигне Чипровското въстание (1688 г.), и макар без успех, това пробуди народа за нова цел — не просто да се съхранят, а да върнат държавата си и вярата си.

Следва продължение.....