През този период Англия не е единна държава, а е разделена на няколко англосаксонски кралства, които са под постоянна заплаха от викингските нашествия.
Викингите идват от Скандинавия — регион в Северна Европа, който днес обхваща три основни държави:
Днешна дата: Дания, Норвегия, Швеция.
Защо са започнали да напускат домовете си?
Историците посочват няколко основни причини за техните походи:
Търсене на земя: Скандинавия е планинска и студена, което прави земеделието трудно. С нарастването на населението, хората са търсели по-плодородни земи.
Богатства: Манастирите в Англия и Европа са били пълни със злато и ценности, а са били слабо охранявани.
Технологичен напредък: Тяхното изобретение — дългият кораб (drakkar) — им е позволявало да плават както в открит океан, така и в плитки реки, изненадвайки враговете си.
Интересно е, че самото име „викинг“ вероятно произлиза от староскандинавската дума vík (залив), което буквално означава „човек от заливите“.
Скандинавските богове (Асите)
Те са вярвали в пантеон от богове, които са били също толкова непредсказуеми и войнствени, колкото и самите викинги:
Один: Върховният бог на мъдростта, войната и поезията. Той е жертвал едното си око, за да пие от извора на знанието.
Тор: Богът на гръмотевиците и защитник на хората. Неговият чук, Мьолнир, е бил най-популярният символ, който викингите са носели като амулет за сила.
Фрея: Богинята на любовта и плодородието, но и на войната.
Локи: Богът-измамник, който често създавал хаос сред останалите богове.
Валхала – Раят на воините
Това е може би най-известната част от тяхната вяра. Викингите са вярвали, че:
Ако воин загине със замах на меча в ръка (в битка), валкириите (женски войнствени духове) ще го отведат в Валхала – огромната зала на Один в Асгард.
Там те пият медовина и се бият по цял ден, подготвяйки се за последната битка на света.
Докато датските и норвежките викинги са нападали Англия (през онази 852 г., за която говорихме), шведските викинги (наричани Варяги) са плавали по големите реки като Днепър и Волга. Там те са се срещнали с войнствените народи на степите.
Да, през 852 година Черните българи не само съществуват, но са и в един от най-активните си периоди в степите. Те са основното население в земите между реките Днепър, Дон и Кубан (днешното Приазовие и Кримските степи).
Ето каква е ситуацията им точно в средата на IX век:
Под властта на Хазария
През 852 г. Черните българи са най-важният васал на Хазарския хаганат. Те не са просто подчинени, а представляват елитната конница на хаганата. Тъй като хазарският елит се занимава предимно с търговия и управление, черните българи са тези, които държат "меча" на държавата.
Сблъсък с Маджарите (Унгарците)
Точно около 850–860 г. в степите настъпват големи размествания. Маджарите (унгарците) се намират в района на т.нар. Етелкьоз (между Днепър и Днестър).
Черните българи са в постоянен конфликт с тях за пасища и контрол над търговските пътища.
През 852 г. започват първите сериозни спускания на варягите (викингите) към юг.
Черните българи са първите, които се сблъскват с тези нови натрапници. Те патрулират по река Днепър и често влизат в кратки, но кървави сражения с викингските лодки.
През 850–852 г. отношенията между България (Дунавска България) и Черните българи в степите са били сложни – те са се чувствали като „кръвни братя“, но политически са били разделени от огромно разстояние и коренно различни съдби.
Въпреки че са минали почти 170 години от разпадането на Кубратова България, паметта за общия произход е била все още жива.
Черните българи (в степите) са се възприемали като пазители на "старите земи" и гроба на Кубрат.
Дунавските българи вече са били утвърдена европейска сила, която се е разширила в Македония и Албания.
Връзката между тях се е поддържала основно чрез търговски кервани и пратеници, които са пресичали земите на север от Черно море.
След приемането на християнството обаче, религията става по-важна от кръвта.
За покръстените българи, техните братовчеди в степите вече са били „нечестиви езичници“ или „варвари“.
В средновековното мислене християнинът не е могъл да има истинско приятелство с езичник, защото единият отива в Рая, а другият – в ада.
Приемане на бежанци (Тихата интеграция)
Въпреки официалното дистанциране, на по-ниско ниво е имало движение. Когато Хазарският хаганат започва да отслабва под ударите на печенезите, цели групи Черни българи бягат към Дунава.
Отношението: Дунавските българи са ги приемали, но под едно задължително условие – незабавно покръстване.
Тези бежанци са били заселвани в граничните райони (Добруджа), за да служат като граничари, тъй като са познавали отлично тактиките на степните народи.
Писмеността като бариера
С въвеждането на кирилицата, Дунавска България става „държава на духа“.
Черните българи остават в сферата на устната традиция и руническото писмо.
Това създава огромна културна бездна. Едните четат библейски текстове на славянски, а другите продължават да живеят според старите номадски закони.
Обобщение на отношението:
За средновековния дунавски българин от IX-X век, черният българин е бил:
"Някой, който прилича на мен, язди като мен и говори език, подобен на моя, но е в тъмнина, защото не познава истинския Бог."
Трагедията на Черните българи е, че те остават „заклещени“ в историята – те са били твърде силни, за да изчезнат веднага, но твърде разединени, за да оцелеят като нация срещу новите империи.
Името на Черните българи окончателно изчезва от историческата и политическата сцена в периода края на X век – средата на XI век. Това се случва вследствие на три съкрушителни удара, които променят картата на Източна Европа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар