-23Б-

Съвременните историци и археолози не само че не оборват тази теза, но я надграждат и детайлизират с нови разкопки, като потвърждават основното: за периода на VII и VIII век пряка вътрешна писмена административна документация липсва, но материалната култура разкрива една изненадващо сложна и организирана държавна структура.

Клип

Днешната наука променя гледната точка в няколко важни насоки:

• Отказ от мита за „примитивизма“: Дълго време чуждестранни и някои стари школи са приемали ранните българи при Аспарух за примитивни номади без държавни институции. Съвременните археологически проучвания на Плиска, ранните землени укрепления (авуси) и некрополи показват високо развита военно-инженерна мисъл, стабилно уседнало земеделско и занаятчийско население, както и сложна йерархия, която опровергава схващането за чист племенен хаос.

• Липсата на масови писмени архиви е факт: Историците са категорични, че държавната канцелария на старобългарски език (на гръцки език с прабългарски термиси, а след това на глаголица и кирилица) се появява едва през IX век. От VIII век разполагаме предимно с епиграфски фрагменти, знаци върху строителен материал (тухли, плочи) и редки символи като IYI, а не с административни писмени архиви или закони от онова време.

• Ролята на външните летописи: Тъй като вътрешните писмени паметници от епохата на Аспарух практически липсват, съвременната историография продължава да разчита основно на византийски хроники (Теофан Изповедник, Никифор), макар и пречупени през ромейския политически поглед, както и на уникални списъци като Именника на българските владетели (който макар да е препис от по-късно време, пази архаична календарна и хронологична памет).

Така формулировката остава в сила: писмените архиви от VII–VIII век са оскъдни, но материалната и държавната памет, разкрита от съвременната наука, показва една устойчива и силна държава още от самото ѝ стъпване на юг от Дунав.

Плиска разкрива невероятни археологически свидетелства за ранната българска държавност, които нямат аналог сред другите ранносредновековни столици в Европа.

• Големият дворец (Крумов дворец): Една от най-ранните монументални каменни сгради на Балканите след края на античността. Изключително впечатляваща е подземната му хидротехническа система – сложна мрежа от керамични водопроводи и канализация, захранваща двореца с чиста вода от околните извори.

• Тронната палата (Голямата базилика): Комплексът е сред най-мащабните строителни начинания в ранна Европа. По-късно върху раннохристиянски основи е изградена и най-голямата базилика на Балканите за времето си с дължина близо 100 метра.

• Магическият амулет – Малката розета от Плиска: Уникален бронзов артефакт във формата на седемлъчна звезда, покрит с прабългарски рунически знаци. Символ е на ранната космологична и календарна система на Българи (Българи).

• Уникалната фортификационна система: Плиска е изградена като трислоен град – външен град с висок зелен вал и ров (с площ от над 23 квадратни километра, приютявал населението и стадата при обсада), вътрешен каменен град с дебели крепостни стени и цитадела.

• Прабългарските руни и знака $\text{IYI}$: Многобройните надписи и строителни знаци (особено повтарящият се знак $\text{IYI}$ върху каменни блокове, тухли и предмети) показват ранна писмена и символна система, която е предшественик на официалната книжовност.

По времето на кан Аспарух (края на VII век) строителството в Плиска и в цялата нова държава е съобразено с непосредствените военно-политически нужди и начина на живот на Българите. Археологическите проучвания показват, че ранният облик на столицата се различава значително от по-късните масивни каменни градежи:

Ханска резиденция (дървено строителство): В най-ранния период дворецът и основните управленски сгради са били изградени от дърво. При разкопките в центъра на Плиска ясно личат така наречените „колчени дупки“ – следи от дебели дървени трупи, забити вертикално в земята, които са формирали стените на ранните жилища и представителни помещения.

Земно-укрепителната система (Външният град): За да защитят огромната територия от над 20-23 квадратни километра, Българи изграждат мащабен защитен вал и дълбок ров (на места с ширина до 10 метра). Този гигантски земляно-инженерен проект е служил както за охрана на ханската ставка, така и като безопасно пространство за събиране на населението и стадата по време на външно нападение.

Полуземници и ранни жилища: Жилищата на обикновеното население и воините през аспаруховия период са предимно полуземници и леки надземни постройки, изградени с плетени стени, намазани с глина, което е било практично и лесно за изграждане в условията на новоустановяване на юг от Дунав.

Масивното камъно-тухлено строителство (като известния Голям дворец и каменните крепостни стени на Вътрешния град) започва едва десетилетия по-късно – при управлението на ханове като Крум и Омуртаг, когато държавата се стабилизира трайно и натрупва ресурси за монументална архитектура.

В района около Плиска няма естествени скални масиви, но в радиус от няколко километра до около 15–20 километра от столицата има изградени стратегически кариери, от които е добиван варовикът, използван за градежа на двореца, базиликите и крепостните стени.

Повечето от тези кариери в региона (включително Мадарското плато и околните скални масиви) са съществували и активно са се експлоатирали още през римската епоха.

В провинция Долна Мизия римляните развиват мащабно каменоделство за нуждите на близкото антично строителство, пътната мрежа и градове като Марцианопол (дн. Девня) и Никополис ад Иструм. Така например Карел Шкорпил и съвременните археолози отбелязват, че кариерите около Мадара носят следи от антична сеч, дълго преди Българи да стъпят там и да започнат да ги използват за строежа на своите монументални паметници.

В самия регион и около бъдещата Плиска (в рамките на Североизточна България и провинция Долна Мизия) римляните са оставили изключително мащабно наследство както в сферата на градоустройството, така и в каменното строителство.

Това се изразява в няколко основни направления:

Римска пътна и селищна мрежа: В непосредствена близост до територията на Плиска са минавали важни римски пътища (стратегически артерии), които свързват дунавския лимес с вътрешността на полуострова и Черно море. Самият терен на Плиска и региона е бил част от римската провинциална инфраструктура, като в близост са съществували антични селища, вили рустика (земеделски имения) и укрепени пунктове.

Специални химични и физични анализи на керамични тръби и тухли (като термолюминесцентен анализ, петрографски анализ на глината и изследване на примесите) се правят от археолозите и геохронолозите, за да се разбере кога е произведен даден строителен материал.

Приложението на тези методи в България и на обекти като Плиска показва следното:

• Различаване на суровината и технологията: Чрез минерало-петрографски анализ учените могат да установят от какво находище е взета глината, какви примеси са използвани (например сиккатив, пясък, счупена керамика или слама) и при каква температура е изпичана тръбата. Това помага да се разбере дали една сграда или водопровод е изградена с римски материали, или е използвано местно средновековно производство от IX век.

• Археологическият контекст остава водещ: Въпреки че лабораторните методи дават ценна информация за състава и технологията, най-точното датиране на един водопровод или сграда се прави по археологическия контекст – тоест в какъв пласт е намерен той, какви монети, монети-печати или други датирани артефакти лежат около него и към коя строителна фаза на Плиска принадлежи трасето.

Преизползване (Сполия): Лабораторните анализи често доказват нещо много интересно – ранносредновековните български майстори в Плиска буквално са издирвали, изкопавали и преизползвали готови здрави римски тухли, плочи и керамични елементи от съседните антични селища, вграждайки ги в своите нови дворцови и хидротехнически съоръжения.

Точно така – преизползването или „рециклирането“ в случая се отнася както до физическите материали, така и до символите и знаците.

Българи (Българи) проявяват изключителен прагматизъм. Когато застават начело на нова държава на Балканите, те вземат готови строителни материали от античните римски градове и вили (квадри, колони, тухли и керамични тръби) и ги вграждат в новите си градежи.

Що се отнася до знаците и руните, процесът е още по-интересен. В ранната българска държавна и сакрална система знаците (като универсалния знак $\text{IYI}$ и други геометрични руни) се превръщат в траен език на държавността. Българи използват тези знаци върху оръжия, амулети, съдове и строителни камъни, като ги запазват и адаптират в нова среда, комбинирайки ги с наследените от предишните епохи материални и културни елементи на Балканите. Така рециклирането на стари материални ресурси върви ръка за ръка със съхраняването и преосмислянето на собствените им коренови символи.

През V и VI век този регион (провинция Долна Мизия) наистина преминава през изключително тежък, опустошителен период, но представата за същинско "калище и вечни руини" е прекалено драматична, макар и до голяма степен отразяваща реалността на непрекъснатите военни катаклизми.

Това време се характеризира с няколко ключови процеса:

• варварските нашествия: Регионът е подложен на постоянни и опустошителни нападения от хуни, готи, авари, а по-късно и от славянски племена, които разрушават ранноримско-християнските градове, крепости и пътната мрежа, създадени от римляните. Множество антични селища действително са били сринати до основи и обезлюдени.

• Имперската отбрана на Юстиниан I: През VI век византийският император Юстиниан I прави мащабен опит да стабилизира империята и дунавската граница (лимеса). Той изгражда или възстановява стотици крепости по Балканите, включително в Лудогорието и Североизточна България, опитвайки се да поддържа ред и военно присъствие.

• Демографски и икономически срив: Въпреки усилията на Юстиниан, към края на VI и началото на VII век централната римска власт на практика рухва под натиска на новите вълни народи и вътрешните кризи във Византия. Градският живот в античните центрове угасва, икономиката се срива до натурално стопанство, а голяма част от инфраструктурата потъва в забрава и обраства с гори и кал.

Точно върху тези заварени отломки и полуразрушени или празни пространства в края на VII век стъпват Българи (Българи). Те не заварват процъфтяваща римска цивилизация, а полупуст, стратегически удобен регион, който с организирана държавна воля бързо превръщат в център на новото си ханство.

При българите валът (известен още като авус или землян вал) представлява мащабно отбранително съоръжение, изградено от изкопана земя, пръст и камъни, обикновено съчетано с дълбок ров от външната страна.

В ранната българска държавна стратегия тези съоръжения играят ролята на граници, защита и териториална организация:

Военна и отбранителна функция: Най-известният пример е Външният град на Плиска, ограден от гигантски земян вал и ров с обиколка от над 20 километра. Той не е бил просто обикновена ограда, а убежище, в което при вражеско нападение са се прибирали цялото население, войската и стадата. Земните насипи затруднявали достъпа на вражеска конница и пехота.

Точно така, казано най-просто и точно, валът е именно това – огромен, изкуствено създаден земен баир, постигнат с преместването на хиляди тонове пръст.

Технологията на изграждането му е представлявала сериозно строително предизвикателство за времето си:

Двойно действие (Изкоп и насип): За да се получи висок баир, работниците първо са копаели дълбок ров, а иззетата земя е била трупана от вътрешната страна на защитената територия. Така се получава комбинация от две препятствия наведнъж – дълбока дупка (ров) отпред и стръмен баир (вал) отзад.

Укрепване с дърво и глина: Чистата пръст лесно се свлича от дъждовете и времето. За да е здрав и устойчив, изкуственият баир е бил подпиран и укрепен отвътре с дървени конструкции (плетеници или трупи), а на места е бил трамбован с глина, за да се превърне в непреодолима стена за конница и пехота.

Археологическите проучвания показват, че за масивните десетметрови валове (като този на Външния град на Плиска) е използвана основно земна маса, пръст и глина, получени при изкопаването на придружаващия ги дълбок ров. Тъй като става въпрос за десетки километри от съоръжението, пръстта е най-достъпният и масов строителен материал под краката на строителите.

Въпреки това, в самите земни насипи и особено в техните основи и поддържащи структури често се откриват:

• Камъни и отломки от стари строежи: За да се укрепят баирите и да не се свличат от дъждовете и ерозията, строителите са смесвали пръстта с камъни, включително готови или счупени блокове от близки стари руини.

• Римска сполия: В някои участъци на ранните съоръжения в региона са използвани и строителни материали от разрушените антични римски обекти (тухли, ломени камъни), които са се намирали наоколо.

Така че, докато основната маса на вала е от земя и пръст, в неговата конструкция успешно са били вложени и наличните каменни отломки като укрепващ елемент.

Валът играе ролята на огромна периметрова ограда или отбранителна стена, която обикаля цялата площ от около 20–23 квадратни километра. Вътре в това защитено „поле“ се намират както вътрешният каменен град (дворецът и цитаделата), така и обширните пространства, където са били разположени жилищата, постройките за животните и нивите на населението.

За по-ясна представа структурата е изградена така:

1. Отвън навътре първо се среща дълбокият ров.

2. Веднага след него се издига високият земен вал (като гигантски баир-стена).

3. Вътре зад този баир се простира целият огромен външен град на Плиска.

Изборът на място за Плиска отразява изключителен военно-стратегически инстинкт, който надхвърля представата за просто племенно заселване. Разполагането на първоначалната ставка и лагера на Българи (Българи) в Лудогорското плато демонстрира дълбоко разбиране на географските реалности и тактическите нужди на държавата в нейния начален етап на юг от Дунав.

Стратегическите предимства на това ранно разположение се определят от няколко ключови фактора:

• Дистанция от морската мощ: Избягването на непосредствената близост до Черно море и пристанища като Варна (тогава Одесос) предпазва новите заселници от изненадващи десанти и удари на ромейския флот, който разполага с пълно господство по море.

• Водни ресурси и снабдяване: Регионът е богат на извори и малки реки, които осигуряват необходимата прясна вода за населението, воините и огромните стада животни.

• Естествени пасища и лоша конна достъпност за врага: Обширните равнинни и платовидни пространства около Плиска предоставят отлични условия за отглеждане на коне и добитък, като същевременно голямата площ на Външния град, оградена от мащабния земов вал и ров, служи като сигурно убежище при критични ситуации.

• Контрол над пътищата: Мястото е ключов възел, свързващ дунавската граница с вътрешността на Балканите, което позволява бърза реакция при военна заплаха и ефективен контрол над заварената територия.

• Така прагматичното съчетаване на юрти, земни укрепления и мобилност превръща ранната ханска ставка в стабилен център, от който започва трайното изграждане на държавната структура.

Децентрализираната организация на юртите на малки, мобилни групови формирования представлява изключително гъвкава военна стратегия. Вместо да се струпва цялото население и военна мощ на едно уязвимо място, Българи (Българи) прилагат традиционна степна тактика на разсредоточено заселване, която същевременно позволява светкавично обединяване при извънредна заплаха.

Този подход напълно обърква римските военни разбирания. За Империята, свикнала със застинали градски центрове, легионни лагери и йерархична бюрокрация, подобна мобилна мрежа изглежда като „варварски хаос“, докато на практика представлява високо адаптивна отбранителна система. Подценяването от страна на Византия се оказва фатална грешка за тях, тъй като те не могат да подчинят или затворят в обсада структура, която няма фиксирана уязвима точка. Аспарух съзнава, че подписването на мирен договор не гарантира сигурност срещу империя, която гледа на новодошлите с високомерие и ги смята за примитивни, затова поддържа постоянна бойна готовност чрез тази децентрализирана племенна и военна мрежа.

Централната зона на тази ранна държавна структура концентрира най-важния ресурс за оцеляването и развитието на новото общество – икономическия потенциал и специализираните умения. Докато периферията и гъвкавите мобилни групи осигуряват сигурността, ядрото обединява майстори, занаятчии и земеделци, чийто опит гарантира материалната независимост на държавата. Пренасянето и надграждането на тези технологични и стопански умения в новата среда превръща Българи (Българи) от военна сила в траен политически фактор.

Изграждането на мащабни съоръжения като десетки километри земни валове и ровове без социално напрежение или бунтове издава високо ниво на държавна организация, която далеч надхвърля представата за примитивно управление. Успехът на подобни гигантски проекти се дължи на прецизна логистика, предварително планиране и ефективно разпределение на труда, при което общностите работят синхронизирано, за да защитят общия си дом.

Изграждането на ранния дървен дворец и мащабната земно-укрепителна система (външния вал и ров с обиколка от над 20 километра) не се е случило за дни, но е било изпълнено с изненадващо бързи за епохата си темпове благодарение на отличната организация на труда.

• Първоначалният лагер и дървените постройки (края на VII век): Първичните жилища, юрти и ранните дървени управленски сгради (очертани от прочутите „колчени дупки“) са вдигнати непосредствено след установяването на Аспарух южно от Дунав (около 681 г.) в рамките на месеци до година, за да се осигури базово подравняване, защита и устройване на рода и войската пред зимата.

Мащабният земен вал (края на VII – началото на VIII век): Изкопаването на гигантския ров и натрупването на десетки километри земни баири е изисквало мобилизирането на многохилядно население. С добре смени, предварително разпределени задачи и организиран труд по родове и групи, подобен грандиозен инженерен проект е бил завършен в рамките на няколко строителни сезона (обикновено пролет-лято на 1–2 години), тъй като заселниците не са разполагали с време за губене пред перманентната заплаха от внезапни византийски нападения.

Археологическата наука дава категоричен отговор на този въпрос: истината е в хибридния подход, в който новото прабългарско държавно мислене се налага върху географския и материален субстрат на римското наследство.

Плиска не е нито чисто римско градче, нито е изградена на абсолютно празно място по изцяло дефиниран нов план от нулата ("tabula rasa"). Вместо това подходът на Българи (Българи) е изключително прагматичен и еволюционен:

1. Запазване и преосмисляне на комуникационната мрежа (Пътищата): Археолозите показват, че ранната държава не унищожава заварената инфраструктура. Римските пътни артерии, които пресичат региона и свързват дунавския лимес с вътрешността, са запазени, защото улесняват придвижването на войските и търговията. Те обаче са пригодени към новите военно-стратегически нужди на държавата – например чрез изграждането на гигантския Външен вал, който обхваща площ от над 20–23 квадратни километра, пресичайки и интегрирайки пространствата около стари римски вили и пътища.

2. Материално рециклиране (Сполия): Строителите в Плиска не започват от нулата по отношение на суровините. Тъй като в близката околност няма готови естествени каменни масиви за ранните монументални строежи (които идват малко по-късно при Крум и Омуртаг), майсторите използват римски кариери (като тези около Мадара) и буквално „разграждат“ занемарените антични римски селища и укрепления в региона. Готови тухли, плочи, квадри и керамични тръби са изкопавани и пренасяни, за да бъдат вградени в новите дворцови и хидротехнически съоръжения.

3. Следователно археолозите говорят за синтез: Българи използват заварената римска пътна рамка и материални ресурси (като строителен ресурс и сполии), но ги подчиняват на съвсем нова държавна, военна и битова концепция, създавайки уникален хибриден модел в ранносредновековна Европа.

Външният град на Плиска при Аспарух в края на VII век не представлява урбанизиран римски град с публични водопроводи до всяка къща, народни бани и културни центрове. Самият мащаб на площта от над 20–23 квадратни километра е замислен предимно като гигантско отбранително пространство и убежище, а не като застроен с масивни каменни сгради полис.

Ето как изглежда инфраструктурната картина в този ранен период:

• Инфраструктурата при Аспарух: В края на VII век (при Аспарух) заселването е подчинено на непосредствените военно-стратегически и битови нужди. Жилищата са предимно леки надземни постройки с плетени стени, полуземници и юрти, организирани на родови и групов принцип. В тази фаза няма масови градски водопроводи или монументални обществени бани. Водата се осигурява от естествени извори, речни каптирания и кладенци, разположени в периметъра.

• Появата на сложната хидротехника и каменната архитектура: Сложните керамични водопроводи, подземни канализации и масивните каменни дворцови сгради в Плиска се появяват по-късно – десетилетия след Аспарух, при управлението на ханове като Крум и Омуртаг (началото и първата половина на IX век), когато държавата се стабилизира трайно, натрупва ресурси и преминава към мащабно монументално строителство.

Геополитическата картина пред ранната българска държава в края на VII век е изключително сложна и напрегната именно поради двуфронтовата заплаха: от юг и запад стои амбициозната и технологично напреднала Източна римска империя (Византия), а от изток и североизток тегне постоянният натиск на номадските хаганати.

След историческата 681 година и признаването на новата държава от Византия след победата при Онгъла, дейността на кан Аспарух по Дунав и във вътрешността преминава от чисто оцеляване и военна защита към трайно държавно строителство и институционално оформяне.

В този период от 681 г. натам основните му задачи и ходове се фокусират върху следните насоки:

Укрепване и разширяване на южната граница (Стара планина): След като дунавският плацдарм е циментиран, Аспарух изнася стратегическата отбрана на юг, като овладява проходите на Стара планина. Изградените земни валове и съоръжения (като известните ранни български преградни валове в Североизточна България) служат като ранно предупреждение и бариера срещу евентуални нови византийски походи откъм Тракия.

Административно обединение на Българи и словени: От 681 г. натам започва реалното съжителство и срастване на военния и политически елит на Българи (Българи) с местните племена от групата на словени, обитаващи земите между Дунав и Стара планина. Въпреки разликата в начина на живот, се изгражда функционален модел: Българи поемат върховното управление, военната организация и външната сигурност, докато славянското население участва в земеделието, местната отбрана и снабдяването.

Трансформиране на военния лагер в политическо ядро: Ставката около Плиска престава да бъде просто временен военен бивак и започва да се оформя като траен политически и административен център на държавата. Макар мащабното каменно строителство да предстои през следващия век, през този период се полагат основите на трайната териториална организация, раздета на племенни и военни области (окръзи), управлявани от иеродили/бойли.

Така от 681 г. натам Аспарух успешно трансформира спечеления с оръжие плацдарм в устойчива, добре организирана държавна структура, която трайно заявява присъствието си на Балканския полуостров

Франските източници (като кралските анали и хрониките от епохата на Меровингите и Каролингите) за периода непосредствено около края на VII век (681 г.) не описват директно ежедневните политически отношения на Аспарух с аварите от запад, тъй като франското кралство по това време е заето със собствени вътрешни междуособици, консолидация на властта и сблъсъци с фризи и германски племена.

Въпреки това, погледът на Западна Европа и франкските хронисти към този регион разкрива няколко изключително важни същински детайла за геополитическата изолация и буферната роля на новата държава:

• Фокусът на франките върху аварите: През втората половина на VII век за франките основният и почти единствен степен фактор в Централна Европа остава Аварският хаганат. Франкските летописи отразяват аварите като южния и източен съсед, с който границите са несигурни, а търговските и военните сблъсъци са периодични (особено по река Дунав и в баварските земи).

• Появата на нова източна сила: Макар преките дипломатически писма между Франкското кралство и Плиска да се появяват по-късно (през VIII и началото на IX век, особено при хан Крум и Карл Велики), западните хроници отбелязват разместването на пластовете на Изток. Унищожаването на Стара Велика България от хазарите и появата на нова войнствена конна сила южно от долния Дунав създават естествена преграда между Византия, аварите и славянския свят.

• Буферната роля на българите спрямо Аварския хаганат: От запад Аварите действително са притиснати в Панонската низина, но на изток те вече не могат свободно да разширяват влиянието си към Черно море и долното течение на Дунав, тъй като там се сблъскват с добре организираната отбранителна мрежа и военна мощ на Българи (Българи). За франките това означава, че на източния им хоризонт се оформя нов, стабилен геополитически играч, който ефективно неутрализира аварския натиск в тази посока и променя баланса на силите в цяла Източна Европа.

Контролът върху солодобивните извори и находища в ранното средновековие е ключов икономически и стратегически фактор, тъй като солта е изключително ценна суровина за консервиране на храни, поддържане на здравето на добитъка и международната търговия.

В рамките на Аварския хаганат контролът върху източниците на сол (особено в Карпатския басейн и трансилванските солоносни региони) е сред основните стълбове на тяхната икономика. Аварите успешно интегрират или подчиняват местното население (славянски и заварени общности), за да поддържат добива на сол чрез изпаряване на солени извори и работа в локалните находища.

Когато новата българска държава се оформя на юг от Дунав в края на VII и началото на VIII век, тя също така поема контрола върху богатите на сол и ресурси региони в Североизточна България (като района около Провадия, където се намират древни солодобивни центрове). Този сблъсък на интереси и нуждата от защитени икономически зони допълнително изостря отношенията както с аварите на северозапад, така и с византийците на юг.

Регионът на Провадия-Солницата (който се намира в Североизточна България) не е бил част от Стара Велика България, тъй като географското ядро на Стара Велика България (оглавявана от кан Кубрат) се е намирало по степните пространства на север и изток от Азовско море и Крим (степите между река Кубан, Днепър и Дон).

Вместо това Провадия-Солницата е уникален, изключително древен праисторически и античен център за добив на сол (датиращ още от неолита и халколита – хилядолетия преди създаването на българската държавна структура).

Когато Българи (Българи) се установяват на юг от Дунав в края на VII век и организират новата си държава с център Плиска и Мадара, този стратегически солодобивен регион в Североизточна България попада в пределите на новооснованата държава. Контролът върху тези съществуващи производствени центрове осигурява на държавата на Аспарух и неговите приемници жизненоважния ресурс от сол, необходим както за армията и населението, така и за икономическото стабилизиране и развитие на новите територии.

Вероятно объркването идва от факта, че в рамките на цяла Европа това е най-ранният и мащабен праисторически солодобивен център (датиращ още от 6-то и 5-то хилядолетие пр.н.е.), заради което археолозите го определят като най-стария праисторически „градски център“ на континента. По време на ранното средновековие този регион е част от геополитическото пространство на Балканите, а не на Централна Европа, където са се простирали земите на аварите в Панонската низина (днешна Унгария).

Римската империя – както и всяка друга велика сила, владеела тези земи през вековете – отлично е разбирала стратегическото и икономическо значение на солта от региона на Провадия и Долна Мизия. Римляните системно са интегрирали местните ресурси в логистичната мрежа на империята, използвайки солта за изхранване на гарнизоните, легионите по дунавския лимес и населението на провинцията.

Когато в края на VII век Българи (Българи) завземат и организират тези територии, те поемат пълен контрол върху тези работещи икономически и снабдителни възли. Запазването и защитата на такива ключови ресурси осигурява на младата българска държава икономическа независимост и стабилност, превръщайки се в една от скрытите сили за нейното бързо укрепване и утвърждаване на Балканите.

Кан Аспарух и ранната българска държава укрепват изключително прагматично региона около Провадия и Североизточна България, като го вплетят в желязна отбранителна и логистична мрежа. Римската империя действително е имала остра нужда от тези стратегически солодобивни и земеделски ресурси, което е и основната причина Византия да не може лесно да се примири с загубата на тези територии.

Защитата и овладяването на този икономически възел се осъществяват чрез няколко ключови стратегически подхода:

Изграждане на отбранителния пояс (Външният град на Плиска и околните валове): Регионът е разположен в непосредствена близост до Плиска и Мадарското плато. Със създаването на гигантската земно-укрепителна система (авусите), която обхваща десетки квадратни километри, българите осигуряват щит около цялото това ядро. Солодобивните центрове попадат дълбоко вътре в защитената зона на новата държава, недостъпни за внезапни византийски удари.

Военни гарнизони и бърза мобилност: Тъй като територията е равнинно-платовидна и отлично пригодна за конница, българите разполагат своите мобилни военни групи и родови формирования на ключови позиции около ресурсите. При опит на римляните да си върнат контрола чрез десант от морето или поход от юг, конницата може бързо да пресрещне врага.

Интегриране на местното население: Местните общности, които от поколения се занимават със добив на сол и земеделие, са защитени от новата власт. Вместо да бъдат унищожени, те са включени в стопанската система на държавата – Българи (Българи) осигуряват военната сигурност и върховното управление, а местните продължават да работят в солниците и нивите, гарантирайки изхранването и икономическата мощ на армията.

Археологията дава ясен и категоричен отговор на този въпрос чрез проучването на селищните плаунтове, некрополите и материалната култура от края на VII и началото на VIII век.

Преходът от римска власт към новата българска държава при Аспарух променя статута на местното население от имперски провинциални производители (колони) в равноправни стопански участници в новата държавна структура.

Археологическите разкопки в Североизточна България разкриват следните ключови промени в средата и статута:

•  Край на римската данъчна и административна експлоатация: При римското управление местното население е било подложено на тежка фискална система, като добивът от солниците, рудниците и земеделските земи е бил централизирано насочван към снабдяването на имперските легиони и Константинопол. С идването на Аспарух тази външна императорска верига е прекъсната.

• Икономическа децентрализация и полза за общността: Местните общности не са избити, изсечени или поробени като класически роби. Напротив, археологията показва приемственост в занаятите и поминъка, но с една съществена разлика – произведената продукция (солт, зърно, занаятчийски стоки) вече остава в рамките на новата държава, служейки за издръжка на собствената армия, ханския двор и населението.

• Сливане на материалните култури (Българи и словени): В селищата и некрополите от аспаруховия период се наблюдава уникален процес на културен синтез. Откриват се едновременно елементи на заварената късноантична традиция, славянска битова керамика (изработена на ръка или на бавно колело) и специфични прабългарски белези (като оръжия, конска амуниция и знаци). Това доказва, че местните хора и новите господари започват да живеят в условия на симбиоза, а не на етническо потисничество.

• Военна закрила вместо чужд гарнизон: Докато при Рим регионът е пазен от официални римски легиони, които обаче се оказват безсилни срещу новите вълни народи, сега местните хора получават пряка закрила от мобилната българска конница. Срещу осигурената държавна сигурност и премахването на тежкия римски данък, населението активно се включва в икономическото възстановяване на региона.

Така археологията отхвърля представата за брутална колонизация. Аспарух заварва регион с изтощено от войни и данъци местно население, на което новата държава дава нов политически и икономически статут, превръщайки го в надежден гръбнак на младото ханство.

Дунавската граница се превръща в гръбнака на новата държавна стратегия, трансформирайки се от размирна римска периферия в добре организирана и защитена имперска бариера. След събитията от 681 г. реката вече не разединява, а служи като ключова стратегическа ос:

• Интегрирана отбранителна система: По дължението на долния Дунав Българи (Българи) и заварените общности изграждат мрежа от опорни пунктове, наблюдателни кули и земни валове, които дублират заварената късноримска отбранителна инфраструктура (лимеса).

• Контрол над речните артерии: Дунав запазва ролята си на основен транспортен и търговски коридор, но вече под строг български военен контрол. Това позволява бързо придвижване на сили и стоки между вътрешността (Плиска) и северните територии.

• Буфер срещу северните заплахи: Реката служи като първа линия на защита срещу евентуални нови миграционни вълни и набези от страна на хазарите или други степни племена, осигурявайки спокоен тил за вътрешното изграждане на държавата.

Земите от другата страна на Дунав (северно от реката, в днешна Южна Румъния и Влахия) преди това са били периферен буфер и отбранителна зона за Римската империя (т.нар. предмостия или ripae), поддържани с цел спиране на варварските племена.

След установяването на Аспарух този регион преминава под български контрол и влияние по следния начин:

• Разширяване на сферата на влияние: Аспарух не оставя земите отвъд Дунав празни или враждебна. Част от прабългарските родове и съюзните им племена остават или се разпростират и на север от реката, създавайки дълбока буферна зона, която предпазва ядрото на държавата в Североизточна България от изненадващи удари.

• Контрол над степните подстъпи: Северният бряг е жизнен за ранната държава, защото служи като ранно предупреждение срещу Хазарския хаганат. Чрез този отвъдунавски буфер Българи (Българи) държат под око движението в степните пространства и предпазват търговските и комуникационни пътища.

• Наследството на бившите римски предмостия: Ако Рим е използвал тези земи само за гарнизони и отбранителни крепости срещу варварите, то при новата държава те се превръщат в органична част от отбранителната система — пространство за паша на огромните стада, добитък и мобилни лагери, които дават на държавата както икономическа сила, така и стратегическа дълбочина.

от другата страна на Дунав (в днешна Южна Румъния и Влахия) се наблюдава мащабна и повтаряща се отбранителна инфраструктура, която логически и строително напомня съоръженията на юг от реката.

В този регион археолозите и изследователите проучват дълги системи от земни валове и ровове (известни в местната традиция под името „Новакова бразда“ или раннобългарски землени пояси), които показват следното:

• Стратегическо дублиране на защитата: Подобно на валовете в Североизточна България, отвъддунавските валове са изградени с фронт, обърнат на север и изток. Тяхната цел е да спират внезапни конни нападения откъм степите (предимно от страна на хазарите) и да служат като бариера срещу движението на неприятелски племена към реката.

• Контрол над пространството: За разлика от тесните римски фортификации, които пазели само отделни гарнизонни крепости край брега, новата държавна организация изгражда дълги десетки километри защитни линии, които обхващат цялата равнинна зона. Тези съоръжения разделят степната зона от речните и горските проходи, създавайки сигурен буфер.

• Материална и строителна приемственост: Начинът на изграждане на тези земни валове и ровове отвъд Дунав следва същата инженерна логика като външните отбранителни линии около Плиска. Те използват естествения релеф, реките и заблатените участъци, за да затворят стратегическите пролуки в равнината.

Материална и строителна приемственост: Начинът на изграждане на тези земни валове и ровове отвъд Дунав следва същата инженерна логика като външните отбранителни линии около Плиска. Те използват естествения релеф, реките и заблатените участъци, за да затворят стратегическите пролуки в равнината.

Римският поглед към тези земи извън строгия лимес е бил точно такъв – територия на варвари, оставени сами на себе си да оцеляват срещу всяка нова заплаха, но в същото време безмилостно товарени с данъци и задължения да издържат имперската машина, ако попаднат под нейната сянка.

Рим никога не се е стремял да интегрира тези периферии като равноправни провинции с грижа за хората; за империята отвъддунавските пространства и пограничните земи са били само ресурсна база и жив щит. Селяните и местните племена са били поставени в безизходна ситуация: или плащат тежък данък и дават храни на легионите, или са оставени на произвола на съдбата без никаква държавна закрила срещу непрекъснатите нашествия.

С идването на Аспарух и създаването на новата държава тази експлоатационна схема е радикално пречупена. Вместо далечен и безразличен император в Константинопол, който само прибира житото и солта, местното население получава близка власт, която им осигурява реална военна защита с мобилна конница и координирани отбранителни валове. Срещу организираната от държавата сигурност и премахването на римския фискален ярем, тези общности стават не просто данъкоплатци, а същински съзидатели и защитници на новата си родина.

Това прагматично и освобождаващо отношение е точно ключовият механизъм, който превръща една военна победа в траен цивилизационен процес.

В епоха, където големите империи третират хората единствено като жива сила за данъци и работна ръка, новата държавна структура предлага нещо революционно за ранното Средновековие: фискално облекчение, реална военна закрила и участие в общото съзидание. За завареното местно население изборът между далечния, крачещ под тежестта на данъците римски ярем и новата динамична общност, където си ценен като защитник и производител, е съвсем естествен.

Този процес на доброволно приобщаване и споделена съдба е и причината името Българи (Българи) да надскочи тесните рамки на първоначалния прабългарски етнос и да се превърне в общ знаменател, обединяващ всички племена и общности в тази нова геополитическа реалност. Така се ражда едно устойчиво общество, споено не от страх и принуда, а от общия интерес и взаимната сигурност.

Абсолютно точно. В този ранен етап липсата на масивни каменни градове и стени не е признак на „примитивност“, както се е смятало в по-старата историография, а висш пилотаж на стратегически прагматизъм.

Кан Аспарух прави точно това:

• Приоритет на хората пред камъните: За една държава, която току-що се е утвърдила след тежки конфликти с Византия и хазарите, изразходването на огромни ресурси за монументално строителство би било самоубийство. Вместо скъпи и неподвижни каменни крепости, които лесно могат да се превърнат в капан, той залага на мобилност, земни валове и гъвкави лагери.

• Овладяване на територията в дълбочина: Първо трябва да разбереш къде са плодородните земи за стадата, къде са изворите на сол като Провадия, кои гори и проходи дават естествено прикритие и как точно ще функционира симбиозата с местните общности . Камъкът се гради само тогава, когато ти е ясно къде точно ще бие сърцето на държавата.

• • Изграждане на споделена общност: Най-важната задача в края на VII век не е архитектурата, а интеграцията. Спечелването на хората, изграждането на доверие чрез реална защита от враговете и създаването на едно сплотено общество са фундаментът.

  Каменните дворци, базилики и водопроводи в Плиска идват малко по-късно (през IX век при Крум и Омуртаг), когато държавата вече е проверила потенциала на ресурсите си, укрепила е границите си и е натрупала стабилност. Аспарух прави най-трудното и важно нещо – той поставя живия фундамент, върху който всичко останало става възможно.

Фактът, че Византия не смее да наруши договора и да предприеме нов мащабен поход срещу Аспарух, е ярко доказателство за желязната ефективност на неговата отбранителна и политическа стратегия. Империята е принудена да се съобразява с новата реалност на север от Балкана, защото опитът за директно сблъскване вече се е доказал като катастрофален при Онгъла.

Арабската експанзия през същия период изиграва ролята на стратегически спасителен щит за младата българска държава. Докато Аспарух гради основите на вътрешната сигурност и интеграция, Източната римска империя е смъртоносно притисната на южния и източния си фронт. Арабските завоеватели отнемат от Византия богатите провинции Сирия, Палестина и Египет, а малко по-късно стигат дори до първата арабска обсада на самия Константинопол (674–678 г.) и продължават да заплашват империята през целия края на VII и началото на VIII век.

Аварите наистина представляват този тип паразитна военна структура, която живее почти изцяло от плячка, грабежи и данъци, налагани на съседните народи. За разлика от римляните, които разчитат на административна система и закони, или българите, които залагат на интеграция и производителна икономика, Аварският хаганат в края на VII век вече е в процес на вътрешно изтощение и се нуждае от нови богатства, за да поддържа своя военен елит.

Гледайки как южно от Дунав новата държава организира ресурсите си, строи отбранителни валове и привлича населението, аварите виждат както заплаха за собственото си влияние в Централна Европа, така и изкушаваща плячка.

В исторически план основният сблъсък на Аспарух и младата държава на северозападния фронт се води не толкова срещу Византия след 681 г., колкото в непрекъснато противопоставяне на аварските претенции за земите на север от реката. Аварите се опитват да си върнат контрола над отвъддунавските пасища и търговски пътища, но се сблъскват със същата непреклонна стена от земни валове и мобилна конница, която спира и римляните.

В крайна сметка, макар Аварите да тормозят дълго време славянските племена в Панония и Централна Европа, на източния си фронт те срещат държава с много по-висока военна организация и несравнимо по-добра стратегия. Аспарух успешно защищава границите си както от южния император, така и от аварските амбиции на запад, осигурявайки на българите сигурно пространство за разцвет.

Краят на жизнения и управленски път на кан Аспарух е обвит в легенди и оскъдни сведения от ранносредновековните хронисти, но историческата памет и по-късните писмени източници свързват неговата гибел с неизбежния сблъсък на северния фронт – в тежки войни срещу хазарите, които продължават да застрашават отвъддунавските земи и да натискат българските владеения.

.....

Според тези предания и хроники, докато на юг границата с Византия е стабилизирана и мирът е извоюван, Аспарух лично води войските си на североизток или по долното течение на реките (в района на Днестър/Дунав), за да защити отвъддунавския буфер и да отблъсне поредното мащабно масирано нападение на хазарския каганат.

В този последен решителен сблъсък, воден на предната линия заедно с личната си стража, канът намира смъртта си в бой. Въпреки тежката загуба на своя държавник и основател, българската армия успява да довърши битката и да отблъсне врага, запазвайки извоюваните територии.

Гибелта на Аспарух в битка бележи символичния край на поколението, което преведе хората си през бурите на разпадащата се Стара Велика България и изкова новата държавна реалност на Балканите. Но поставеният от него фундамент – сплотеното общество, укрепеното сърце в Североизточна България и защитената дунавска ос – се оказва толкова стабилен, че неговият наследник, кан Тервел.

Тервел, безпроблемно поема управлението и продължава изграждането на силна България на европейската сцена.

Кан Тервел се възкачва на българския престол около 700–701 година, непосредствено след трагичната гибел на баща си Аспарух в битката срещу хазарите.

Встъпвайки в управлението в този критичен момент, той наследява не просто стабилно геополитическо ядро на юг от Дунав, а държава, която вече има изградени отбранителни механизми, сигурен икономически гръбнак (включително контрола над стратегическите солодобивни региони) и пълноценна симбиоза между Българи (Българи) и заварените общности. Вместо да се срине под напора на външните опасности, младият владетел моментално демонстрира дипломатическа и военна зрялост, извеждайки новата държава на европейската политическа сцена още през 705 г., когато името му става  страшилище и спасител едновременно в хрониките на Константинопол.

.....

Двадесет и петте години от създаването на държавата през 681 г. до 705–717 г. са напълно достатъчни, за да се смени цяло поколение. Децата, доведени от своите бащи в Североизточна България или родени вече в новата земя, израстват в съвсем друга среда – те не са номади-бягащи от степните хаос, а граждани на уреден политически организъм. Обучени от ранна възраст в тактиката на мобилната конница и закалени в отбраната на дунавските валове, тези млади войни представляват онази професионална и безмилостно ефективна армия, която прави Тервел фактор от световно значение.

С тази свежа и мощна военна сила ханът разполага с лукса, който Аспарух няма – способността да провежда не само отбрана, но и мащабна външна политика и проекция на сила извън пределите на Балканите.

Когато през 717–718 г. арабската армия и флота стотици хиляди войници обсаждат Константинопол с намерението да пречупят Източната римска империя и да отворят вратата към цяла Европа, Тервел взима това историческо решение. Без да остави българските граници и отбранителни валове незащитени, той изпраща елитната си конница в Тракия, за да стовари съкрушителен удар в гърба на арабите.

Тази грандиозна победа спасява не просто закъсалия тогава римски император, а цяла християнска Европа от ислямска експанзия през Балканския портал, начертавайки геополитическата карта на континента за векове напред и циментирайки статута на Българи (Българи) като велика сила, с която всеки трябва да се съобразява.

......

Юстиниан II Ринотмет (Безносия) е византийски император от Ираклиевата династия, управлявал в периодите 685 – 695 г. и 705 – 711 г.

Той е една от най-противоречивите и драматични фигури в средновековната византийска история, известен със своите амбициозни външнополитически планове, деспотично управление и тежките физически и политически обрати в съдбата си.

Роден около 669 г., той става император на 16 години (685 г.), бори се с арабите и словените, свален е от престола през 695 г. с отрязан нос (Ринотмет) и е пратен в изгнание в Крим, откъдето бяга при хазарите и българите, за да си върне короната през 705 г.

Срещата между Юстиниан II и българския владетел се състои в края на 704 или началото на 705 г., след като сваленият император успява да избяга от изгнание в Херсон. Той пристига в българските земи и лично се явява пред хан Тервел, за да му поиска военна помощ срещу обещание за щедри отплати.

Хан Тервел се съгласява да му предостави войска (съставена от 15 000 българи ), с която Юстиниан да си върне престола в Константинопол.

В замяна на помощта Юстиниан II обещава финансови дарове, земи, както и ръката на своята дъщеря Ана за съпруга на българския владетел.

След успялото превземане на византийската столица през 705 г., уговорката е изпълнена: Тервел получава престижната титла кесар (втората по височина в империята и първа, давана на чужденец), множество злато, сребро, богати одежди и стратегическата област Загоре (Северна Тракия на юг от Стара планина), с което се поставя началото на териториалното разширение на държавата на юг.

Къде е описан (Архиви и летописи):

Събитието е документирано в средновековни византийски и български писмени извори (архиви на хрониките):

1. Летописта на Теофан Изповедник (Chronographia) – основният византийски източник, който подробно описва бягството на Юстиниан II, срещата му с Тервел, похода към Константинопол и получаването на титлата кесар.

3. Патриарх Никифор I (Хроника / Breviarium historicum) – друг важен византийски историографски извор от същия период, който потвърждава събитията около възстановяването на Юстиниан на власт с българска помощ.

4. Именник на българските ханове – раннобългарски писмен паметник, в който наред с други сведения се споменава управлението на Тервел.

5.  Мада̀рският конник – уникалният скален релеф, създаден именно по времето на хан Тервел, чиито епиграфски надписи (надпис № 1) споменават събитията около отношенията с Византия, помощта за Юстиниан и уговорките между двамата владетели.

Първият сериозен сблъсък между тях настъпва само три години след възстановяването на Юстиниан на престола — през 708 г.

Императорът бързо започва да съжалява за отстъпената територия на областта Загоре и решава да си я върне с оръжие. Той изпраща войска, която се разполага на лагер край Анхиало (дн. Поморие). Хан Тервел обаче реагира светкавично, изненадващо атакува византийския лагер и нанася тежко поражение на ромеите. Юстиниан II едва успява да се спаси по море, избягвайки с кораб обратно към Константинопол.

Въпреки този военен конфликт, когато през 711 г. Юстиниан отново е застрашен от нов бунт и губи властта си, той отново потърсил помощ от българския владетел. Този път Тервел изпраща малък помощтен отряд (около 3000 души), който обаче не успява да му помогне и императорът е обезглавен. След това отношенията между двете държави преминават през нови военни действия в Тракия, преди да се стигне до дългосрочен мир и търговски договор през 716 г.

....

След окончателното сваляне и обезглавяване на Юстиниан II през ноември 711 година, византийски император става Филипик Вардан (управлявал от 711 до 713 г.).

Той е военачалник от арменски произход, който оглавява бунта срещу Юстиниан. Неговото кратко управление е свързано с религиозни спорове около монотелитството и с неуспехи срещу арабите, които нападат Мала Азия, както и с първите придвижвания на българите до стените на Константинопол в знак на отмъщение за смъртта на съюзника им. Самият Филипик скоро е свален чрез нов заговор през 713 г., ослепен и заменен от Анастасий II.

Отношенията му с хан Тервел преминават през няколко фази в контекста на продължаващите вътрешни борби във Византия и огромната заплаха от страна на Арабския халифат, който по това време масово напада териториите на империята и подготвя фаталната си обсада на Константинопол.

Подобно на предшественика си Филипик, Анастасий II в началото не спазва или не подновява клаузите по мирния договор и териториалните отстъпки, извоювани от Тервел (включително областта Загоре). Това кара българския владетел да предприеме наказателен поход през 712–713 г., като българите достигат отново до стените на Константинопол и опустошават Тракия, без византийската армия да може да им противопостави сериозна отпор.

Осъзнавайки страшната опасност от арабите, които струпват огромни сили по суша и море, Анастасий II започва да променя тонът към съседните държави. Според историческите сведения именно по времето на неговото управление (или малко след това, около 716 г.) се стига до нов официален мир между България и Византия. Този договор (подписан формално при следващия император Теодосий III) потвърждава годишния данък, плащан на българите, границите в Тракия и урежда търговските отношения и размяната на бегълци.

Най-интересният момент в отношенията между двамата се случва години по-късно, след като Анастасий II вече е свален от престола (заменен от Лъв III Сириец).

През 718/719 г. бившият император Анастасий II решава да си върне короната и вдига бунт срещу новия император Лъв III.

За тази цел той потърсил помощ от българския владетел Тервел. Според хрониките Тервел му оказва сериозна подкрепа – предоставя му войска и значителни финансови средства (споменават се суми от порядъка на 50 000 литри злато), с които да потегли към Константинопол.

Когато обаче войската на Анастасий достига до византийната столица, планът се проваля, тъй като местните жители отказват да отворят портите.

В този момент новият император Лъв III изпраща писмо до българския лагер, убеждавайки българите да не рискуват съюза и мира. Преценявайки ситуацията, Тервел решава да оттегли подкрепата си, предава заговорниците и самия Анастасий II на новата власт в Константинопол, с което запазва мира и стабилността на северната граница.

Лъв III Сириец е византийски император от 717 до 741 г. Той идва на власт в изключително тежък за империята момент – точно когато Арабският халифат започва грандиозната си суша и морска обсада на Константинопол (717–718 г.), целяща пълното унищожение на Византия.

Отношенията му с хан Тервел са решаващи както за оцеляването на самия император, така и за спасяването на цяла Европа от арабското нашествие.

1. Преломната обсада на Константинопол (717–718 г.)

В началото на своето управление Лъв III се изправя срещу стохилядна арабска армия и огнен арабски флот. Тъй като империята е на ръба на рухването, решаваща роля изиграва хан Тервел.

• В изпълнение на действащия мирен договор (или по силата на нов съюз) българската войска се появява в гърба на арабите.

• Българите нанасят съкрушителен удар на обсаждащите, избивайки според хронистите десетки хиляди араби (числата варират между 22 000 и 30 000 души).

• Този български удар по суша, съчетан с тежките зимни условия, глада и използването на гръцки огън по море, принуждава арабите да вдигнат обсадата през лятото на 718 г. и да се оттеглят с огромни загуби. С това Тервел изиграва ключова роля за спирането на арабската експанзия към Европа.

....

2. Договорът от 716/717 година

Още с идването си на власт или малко преди обсадата, Лъв III бърза да уреди отношенията си с северния съсед. Подписан е важен мирен договор, който фиксира българо-византийските отношения за десетилетия напред. Основните му клаузи включват:

• Потвърждаване на границите и признаване на областта Загоре като българска територия.

• Уговорен е годишен данък, който Византия трябва да плаща на българите под формата на ценни дрехи и червени кожи.

• Уредени са търговските отношения и пропускателният режим на границата.

• Решен е въпросът с политическите бегълци – двете страни се уговарят да си разменят лицата, избягали с цел заговор.

С управлението на Лъв III и тези събития приключва епохата на хан Тервел в българската история, като отношенията между двете държави остават сравнително стабилни в следващите години.

По времето на хан Тервел Филипополската област и Загоре стават част от държавата, а столицата Плиска започва своето мащабно монументално строителство, превръщайки се от раннобългарски лагер в истински политически център.

В археологически план Тервел надгражда примитивните ранни строежи с първите масивни фортификационни и представителни съоръжения:

Строежът на Големия дворец (Първия дворец в Плиска): Макар по-късно да е надграждан от Омуртаг, именно в края на VII и началото на VIII век (периода на Тервел) започва изграждането на ранните каменни и дървени дворцови постройки, които показват стабилност и трайно усещане за държавност.

Строителни материали и техника: Преминава се от чисто дървени и земни конструкции към използването на ломен камък и хоросан в ранните монументални градежи, което е директен белег на уседналост, майсторство и заимстване на строителни традиции от завареното население.

Уменията на българите в металургията, дървообработването и военно-инженерното дело действително служат като перфектна основа, върху която се надгражда новият строителен опит.

Взаимодействието с местното население в новоприсъединените земи играе ключова роля за този технологичен скок. Тракийската строителна традиция, съчетана с късноримските и ранновизантийските техники за обработване на камък и използване на римски хоросан (opus mixtum или спойка от вар, пясък и счупена тухла), бързо е усвоена и адаптирана от българските майстори.

Тази приемственост личи най-ярко в ранните фортификации и представителни сгради:

• Технологията на хоросана: Докато в ранните юрти и полуземлянки хоросанът е излишен, монументалното строителство изисква познаване на химичните процеси при гасенето на варта и пропорциите на строителната смес — знания, които местните строители предават на българите.

• Каменоделството: Преходът от дървени палисади към масивни каменни зидове изисква нови умения за добив, рязане и подреждане на блоковете от ломен камък, които българите усвояват с прагматизма на воини и държавници.

• Военно инженерство: Българите вече притежават гениален усет към изграждането на защитни валове и ровове (както показва мащабният Голям вал на Плиска), а когато към тях се добавят каменните портали, кули и цитадели, отбранителната система на новата столица става изключително надеждна за епохата.

Този ключов етап от изграждането на отбранителната система на Плиска се разгръща именно в края на VII и първите десетилетия на VIII век – периода на утвърждаване на българската държава след заселването на юг от Дунава и управлението на ханове като Тервел.

Докато ранният лагер разчита предимно на естествени прегради и прости земни насипи, притокът на ресурси, майстори и опит от съседните земи позволява на българите да превърнат Плиска в истинска крепост. Изграждането на мащабния външен земен вал (който огражда площ от около 23 квадратни километра), съчетан с дълбоки ровове и последващото надграждане с каменни портали и бастиони, показва скок във военно-инженерната мисъл.

Тази защита е толкова ефективна, че дълго време спира враговете на България и осигурява надежден щит за политическия и стопански център на новопоявилата се европейска сила.

Ето кратък обзор на постиженията на хан Тервел, продължителността на неговото управление и неговия наследник:

1. Основни постижения на хан Тервел

• Политическо признание и титлата „кесар“ (705 г.): След като помага на Юстиниан II да си върне престола, Тервел получава втората по височина титла във Византийската империя (първият чужденец с такава чест), както и злато, сребро и богати дарове.

• Териториално разширение: Присъединява към България стратегическата област Загоре (Северна Тракия на юг от Стара планина) – първото официално разширение на държавата южно от Балкана.

• Спасяване на Европа от арабското нашествие (717–718 г.): С решителния удар по суша срещу обсаждащата Константинопол арабска армия, той спира мюсюлманската експанзия към континента и си печели славата на спасител на християнския свят в съвременните му хроники.

• Международна стабилност и търговия: С подписването на мирния договор от 716 г. с император Лъв III урежда границите, годишния данък, търговския обмен и връщането на бегълци, осигурявайки мир и авторитет на България.

• Строеж на държавността и столицата: По време на неговото управление започва монументалното строителство и развитие на Плиска, превръщайки я от военно средище в истинска държавна столица.

Колко години е царувал?

Хан Тервел управлява от около 700/701 г. до 721 г. (различни източници дават леки разминавания, но престоят му начело на държавата е около 20–21 години).

3. Следващият наследник

След смъртта на хан Тервел на престола застава хан Кормисош (управлявал от около 721 до 738 г.), с който започва управлението на нова династия (Вокил) в историята на Първото българско царство.

Кой е прекият наследник (внукът на Аспарух)? В историческата наука и изворите пряк син и наследник на Тервел е хан Кормесий (Кормес). Според хронологията и изчисляването на поколенията, Кормесий се явява внук на хан Аспарух. Той управлява след Тервел (през 20-те и 30-те години на VIII век – около 721–738 г.).

Къде се появява Севар? След Кормесий на престола идва хан Севар (управлявал 738–753 г.). Според „Именника на българските ханове“ той също е от рода Дуло и се явява правнук на Аспарух (внук на Тервел или син на Кормесий).

„Именникът на българските ханове“ далеч не е единственият източник, макар да е фундаментален за хронологията и списъка на самите владетели. Информацията за тези владетели се допълва и проверява чрез съчетаване на няколко типа исторически свидетелства:

Византийски летописи и хроники Хронисти като Теофан Изповедник и патриарх Никифор описват събитията отвъд дунавската граница, отношенията с византийския двор, войните и мирните договори. Например името на Кормесий (който е в лакуната/заличаването на Именника) се появява именно във византийски документи и западноевропейски средновековни хроники, където е посочен като трети владетел на българите.

Археологически надписи (Епиграфика) Уникални паметници като Мадарския конник съдържат оригинални гръцки надписи, изсечени по заповед на самите български ханове. В тях изрично се споменават имената на владетели (като Тервел и Кормесий), както и отношенията им с византийските императори, годишните данъци в злато и териториите.

Дипломатически и материални паметници Договорите от 716 г. и последващите спогодби, съхранени в цитати от византийски историци, показват реален държавен живот, гранични пунктове, печати и търговски регламенти, които доказват съществуването и приемствеността на тези български владетели извън кратките редове на Именника.

Последният владетел от рода на Аспарух (рода Дуло) на българския престол е хан Севар, чието управление приключва около 753 година.

Тези десетилетия наистина поставят българите (българи) на изключително сурово изпитание. След отминаването на мирния период и смъртта на Севар започва огласената от вътрешни междуособици криза, в която родовите борби за престола застрашават самото съществуване на младата държава.

Византийската империя, водена от амбициозни императори като Константин V Копроним, вижда в този вътрешен хаос зла възможност за унищожение. Последват поредица от мащабни и опустошителни походи срещу нас, като всяка кампания цели пълно подчинение. Въпреки предателствата и постоянните смени на владетели, народът ни успява да издържи на този огнен натиск благодарение на своята стоическа устойчивост и военен инстинкт, и многоброината ни армия.

През тежките десетилетия на политическа криза през VIII век (около 753–768 г.) властта в държавата се оспорва от няколко основни болярски рода. Те се редуват на престола чрез преврат след преврат, а византийският император Константин V Копроним умело играе с техните амбиции, купувайки или подкрепяйки удобни за империята фигури.

Основните родове и техните представители, оставили следа в хрониките като участници в тези борби и събития, свързани с Византия, са:

• Род Вокил (или Укил)

  Това е първият род, който слага край на династията Дуло след смъртта на Севар.

• Кормисош (ок. 753 – 756 г.) – започва прехода на властта, но неуспехите му срещу империята разклащат позицията му.

• Винех (756 – 760 г.) – идва след неуспехите на предходния, води тежки войни, но е свален и убит заедно с целия си род при поредния обрат, след като губи контрол над ситуацията.

• Сабин (763 – 765/766 г.) – зет на Кормисош. Той е ярка и спорна фигура – открито привърженик на споразумението и мира с Византия, заради което е обвинен от народа в национално предателство и продажност на императорските интереси. Когато положението му става неудържимо, той бяга с кораб при императора в Константинопол, където получава убежище и имоти.

• Род Угаин

  Основен съперник на Вокил в борбата за върховенство.

• Телец (760 – 763 г.) – представител на този род, воинствено настроен срещу империята. Управлява във време на изключително жестоки сблъсъци (битката при Анхиало), но след военното поражение е свален от вътрешната опозиция и убит заедно с неговите привърженици.

• Други аристократични фигури и „партии“

• Умор (род Укил/Вокил, управлявал едва 40 дни през 765/766 г.) – след краткото си управление също бяга в Константинопол и търси спасение при византийския император.

• Токту и Паган (управлявали в периода 766–768 г.) – опитват се да стабилизират държавата, но са жертва на непрестанните вътрешни заговори. Паган е убит от собствените си слуги в българските земи при опит да договори мир.

Тази непрекъсната родова вражда и готови за компромис с чуждата власт управници за малко да заличат държавността ни, докато начело не застава следващото поколение държавници, които прекратяват вътрешните раздори.

Хан Телериг обаче надхитрява самия император Константин V Копроним. През 773 г. той изпраща тайно писмо до Константинопол, заявявайки, че смята да бяга в империята и иска да знае на кои византийски шпиони в българския двор може да се довери за безопасността си. Императорът наивно му изнася списъка с всичките си тайни агенти и шпиони, които дълги години подриват държавата ни отвътре.

Вместо да бяга, Телериг използвал този списък с пълна безкомпромисност – зажаднял за сигурност и ред, той арестува и избива до крак цялата византийска агентура в държавата, пречупвайки петата колона на империята с един удар. Това показвно разчистване шокира Константинопол и бележи началото на края на външната намеса в управлението ни.

Така е, макар че за Телериг бягството в крайна сметка се оказва неизбежно. След като избива византийската шпионска мрежа в двореца, император Константин V е вкаменен от ярост, но вече няма вътрешни хора, които да му помогнат.

Въпреки този блестящ удар обаче, обстановката остава твърде опасна, а вътрешните противници на хана не спят. Самият Телериг малко след това наистина напуска престола и потърсва спасения в Константинопол (през 777 г.), където императорът го посреща с почести, жени го за своя роднина и му дава висока титла. Това е поредният случай, в който върховен български владетел е принуден да потърси убежище при врага, преди Кардам да сложи окончателен ред и да стабилизира държавата.

проправяйки пътя към стабилизацията при хан Кардам и по-късно възхода при Крум Страшни.